А, Бари се оказа страхотен

А, Бари се оказа страхотен

След като миналата година голяма дъщеря /тийнейджър на 14 години/ ни съобщи, че повече с нас на море няма да идва и евентуално може да си помисли, ако ще е в чужбина, след отпускането на мерките започнахме да търсим дестинации. Условията бяха цената да е приемлива, да е в края на юни и да не е извън Европейския съюз, защото спомена от Тунис е все още пресен. Т.е Кипър, Малта, Испания или Италия. Гърция също отпадна. След едноседмично търсене по интернет се оказахме горди собственици на 4 самолетни билета София – Бари – София за „крупната“ сума от 137 лв. Малко преди да тръгнем си платихме и 20 кг. допълнителен багаж за още 180 лв. Т.е. един куфар струва по-скъпо от 4 гражданина на ЕС.

И така, 19.06.2022 г. ранен полет, около 1 час /между другото гугъл мапс ми даде, че разстоянието по въздух между София и Бари е под 600 км./ и се оказахме в столицата на провинция Апулия. Там ни чакаше шофьор с бус като комплимент от букинг, тъй като бяхме запазили чрез сайта апартамент за малко над 1000 лв. за 5 нощувки. Та трансфера до стария град ни беше безплатен. Апартаментът беше типичен за района на приземния етаж и се влиза директно от улицата в нещо като кът, обособен за всекидневна с маса с 4 стола, диван и двойно кресло и секция  с телевизор и хладилник. Зад дивана пък е обособена спалнята част с 2 единични легла и едно двойно. Имаше си кухня, около 1,5 квадрата с мивка и котлон и хубава и голяма баня с миниатюрна душ кабина. Ако бях с още 10 кг. по-дебел изобщо нямаше да мога да се вмъкна. Но и така едва си сапунисвах краката, та не претендирам за отлична лична хигиена по онова време.

Хазайката беше любезна дама на име Сабрина, с която се срещнахме в магазинчето и за сувенири, в което си оставихме багажа, докато оправят апартамента. Тъй като беше рано сложихме 4 кърпи в една от раниците, малко храна и вода в друга и напред към Пане и Помодоро /буквално означава Хлаб и домати/. Пане и Помодоро е градския плаж на Бари, който много ми заприлича на нашите едно времешни плажове, без шезлонги и чадъри, но с хубава и широка плажна ивица със ситен пясък и плитка и топла адриатическа морска вода. До плажа се стига по една дълга и много красива крайбрежна улица с пейки, на които вечер се събираше и младо и старо. Двата километра ходене от апартамента до плажа бяха по-скоро удоволствие и за нас и за децата.

В ранния следобед Сабрина ни заведе до апартамента, но се оказа, че хладилника не работи. Жената се притесни, че е неделя и няма кой да го ремонтира или от къде да купи нов и ни предложи да ни даде собствения и охладител от магазина на заем. Тръгна да търси някой да помогне с пренасянето и количка как да го пренесем. Изкара си храната приготвена за обяд, водата и нещо безалкохолно и го изчисти. Аз като го повдигнах се оказа, че не е много тежък и го понесох като бръмбар сламка към апартамента. 200-та метра разстояние ми отне 10-15 минути понеже леко се изгубих в малките улички. Сигурно съм бил страхотна картинка – голям бял мъж, гушнал хладилник се лута в старата част на Бари.

След кратка почивка вечерта тръгнахме да разглеждаме Барийските забележителности. Прекарахме няколко часа в разходка и снимане. Това, което ми направи най-силно впечатление, освен малките и тесни улички, беше начина на живот на италианците. Вечер, като стане по-прохладно всички сядаха пред жилищата си, които наподобяваха нашето и дробяха мохабет, ама точно по италиански – високо и кресливо. Навсякъде висеше пране, за да е по автентично. На няколко пъти поглеждах малко нахално през отворените врати, когато имаше дръпнати пердета и вътре се виждаха скромно обзаведени стаи – спални, всекидневни, кухни. След това порядъчно огладнели вечеряхме на пиаца Меркантиле, като за 25 евро ядохме – пица, сандвич с октопод, сандвич с прошуто и някаква храна с кренвирш, като изпихме и по две малки Перони.

На следващия ден ни очакваше Матера. Излишно е да казвам, че е обект на Юнеско и заедно с Пловдив избран за Европейска столица на културата за 2019 година. Тъй като предварително се бяхме осведомили, че колите под наем са поскъпнали страшно много, решихме да ползваме обществен транспорт през цялото време. До Матера се стига най-лесно и евтино с влак. Хваща се от една по-малка сграда, намираща с вляво от Централната жп гара в Бари и по едни ескалатори се качваме на перона на втория етаж. Влаковете до Матера са на някаква друга компания. Билетите за 4-мата за отиване и връщане струваха някъде в порядъка на 32-34 евро. Тук специфичното е, че влака се сменя на Алтамура. Добре, че имаше близо до нас други хора, които ни видяха как се чудим какво става, като обявиха на Алтамура, че е последната спирка, та ни казаха да ги последваме и през подлеза излязохме на друг коловоз, на който чакаше влака за Матера. Пътуването отнема общо около 2 часа. За Матера какво да кажа? Много различен град с тези каменни къщи, наречени саси, в и около скалите. Все едно се връщаш няколко века назад във времето. Някъде бях чел предварително, че там са живеели хора преди повече от 9000 години.

Прекарахме няколко часа в разглеждане на града, след което по същия начин се върнахме в Бари. Следваше кратка почивка и следобеден плаж на Пане и Помодоро та чак до към 8.00 часа. Този ден вечеряхме в един хубав, силно казано ресторант, на площада пред църквата Св. Сабин, на име Don Fish. Пържени морски дарове за двама – 16 евро, заедно с вечерята на децата и 4-те задължителни Перони ни излезе малко над 30 евро.

На следващия ден ни очакваше Алберобело. До там се стига най-лесно с автобус. Има и влак, но се сменя с автобус на Потиняно. Та автобусът за Алберобело се хваща от другата страна на гарата на спирката на улицата. За малко повече от 1 час се озоваваш в царството на трулите. Алберобело представлява нещо като град-музей. Страхотно е да се разхождаш по улиците с тези особени къщички, наречени трули. През цялото време имах чувството, че съм попаднал в анимационното филмче Смърфовете. Преди да си тръгнем ни остана време да пием по едно кафе на цената от 1,5 евро, а за децата по едно джелато. Интересното е, че въпреки че са курортни места с наплив от туристи цените са повече от нормални – пица за 7-10 евро, пастата също, сладоледите са по 2 евро, кафето навсякъде беше 1,5 евро, а бирата между 1,20 и 2,50 евро.

Като се прибрахме в Бари отидохме до кея, където всеки ден рибари продават риба и морски дарове и си купихме три калмара и един октопод. Изчистиха ни ги и ги нарязаха и съответно ни чукнаха в цената – 30 евро, а нямаше и половин килограм. За смета на това пък станаха страхотно вкусни и ние като едни кореняк италианци си извадихме една масичка с два стола пред апартамента и си ги хапнахме. За да е по-автентично изкарахме до нас и сушилника с мокрите хавлии. Вечеряхме доста късно същата вечер, поради факта, че се отплеснахме на Пане и Помодоро и комшиите италианци до нас вече се бяха прибрали. Жалко, защото много ми се искаше да ги поздравя с едно Buona sera a tutti с гласа на Марлон Брандо от Кръстника.

Тук акцента е върху прането.

Следващия ден ни очакваше Полиняно а маре. Страхотно градче с хубава стара част, в която пихме кафе на едно заведение с тераса над морето. До там се стига най-лесно с държавната железница от Бари Централе за 30 минути и билети за четиримата към 12-13 евро в двете посоки. Най-популярното в Полинняно е плажа Монашеско острие. Много е красив, но там не е за плажуване, защото са само камъни. Макар, че имаше и такива, които си бяха сложили хавлиите, повечето хора идваха, снимаха и си тръгваха. Най-хубав е изгледа от горе, но не успяхме да си направим хубави селфита, защото един чернокож започна да ни досажда, да ни продава разни дрънкулки. Едва го отпратихме. Нахален човек, и изобщо не ми повярва като му казах, че и ние сме от Гана. Била ни бяла кожата, та ние сме ганайци-албиноси.

Вечерта след плажа отново се разходихме из красивите улици на Бари и, както предварително бяхме решили, седнахме да вечеряме Panzerotti. Макар и да имаше голяма опашка и да нямаше къде да се седне си поръчахме 4 панцеротита различни видове, две бири и една кола за скромната сума от 12 евро. Облегнахме се един парапет с лице към Адриатическо море и търпеливо зачакахме да извикат нашия номер по уредбата, за да си получим вечерята. Малко след това едни младежи ни видяха, че няма къде да вечеряме и станаха и ни отстъпиха тяхната маса. Всичко беше много вкусно.

Последния ден си го оставихме за Бари. Преди обяда разгледахме замъка, катедралата Св. Николай и църквата Св. Сабин, купихме си от бабите на улицата ръчно направена паста и някой и друг сувенир. Разходихме се и в новата част на града.

Следобеда отново прекарахме на любимия Пане и Помодоро.

Вечерта прекарахме на италиански специалитети и бутилка розе в един от многобройните ресторанти в стария град.

На следващата сутрин рано дотътрихме куфара до гарата и от там с влака право на летището. А то се оказа доста голямо и модерно и пълно с хора. Зачакахме самолета всеки зареден със своите впечатления.

Няколко извода:

Бари се оказа страхотен град във всичките му аспекти. Има красиво адриатическо крайбрежие, страхотен непрефарцунен плаж, характерен стара част с тесните улички, множеството капанчета и ресторантчета, няколко хубави пиаци, много цветя по балконите и неизменното пране. Има нещо като две главни пешеходни улици, успоредни една на друга, като преминават автомобили само като идват от пресечките. Едната от тях излиза точно на кръговото на гарата. Може по чудесен начин да се съчетаят екскурзиите с почивката.    

В Бари цените са си съвсем нормални – почти като в България, а някои неща и по-евтини. Има много магазини, в които можеш да си купиш нещо за ядене и пиене, ако не ти се сяда в заведения. Ние обикновено се хранехме на обяд в апартамента, като преди това си накупим нарязани прошута, или други колбаси, сирена, маслини, питки от Кооп  или Карфур, а вечеряхме навън. Сутрин ставахме рано и си правехме дневните екскурзии с междуградски транспорт. За билети сме дали не повече от 70-80 евро, а наем на автомобил само за един ден излиза повече.

В Апулия има какво да се види. Сега посетихме Матера, Алберобело и Полиняно а маре, а за следващия път си оставихме Мартина Франка, Монополи и Локордонто.

В Бари храната е много вкусна, а хората много мили. Малката дъщеря спираше на улицата всеки човек, който водеше куче с думите „Is it good“. Всички много и се радваха, а тя погали над 50-60 домашни любимци. В един от най-горещите дни на обяд ми се пиеше зверски бира. На много места имаше нещо като стаички без врати и вътре с много различни вендинг машини. Слагам аз 20 евро и машината ги дърпа, натискам съответния бутон за една малка Перони, но не ми дава и нещо изписва на италиански. Искам си парите и тях не ми ги връща. Случайно влезе един човек, бъкел не разбиращ английски и като гледа как се мъча, иска да ми помогне, ама не може да ме разбере. По едно време нещо чатна и постави една карта в една процепка и машината заработи – даде ми бирата и ми изсипа един куп стотинки. Викам си сигурно иска лична карта, за да не пуска алкохол на непълнолетни. Странното беше, че ми пусна още една бира, след като пъхнах моята лична карта. Същото нещо се повтори последния ден. Пак беше зверска жега, но аз влизам подготвен с 1,20 евро в едната ръка и личната карта в другата. Пак греда – ни пари, нито бира. Как ли нея въртях личната карта да хване, но не става. Пак се появи добър човек, този път младеж, който ми обясни на английски, че трябва да поставя италианска здравна карта, а не българска лична карта. Вика „санитари, санитари“ и така постави си неговото санитари и аз пак пих бира.

Абе добри хора.