Венеция по Великден

„Понякога мечтая за Венеция,

но не онази с вехтите претенции,

а гордата република на дожите -

светът на артистизма и велможите.“

                                                (Ивайло Динков)

Пристигнахме във Венеция рано сутринта. Оставихме багажа в хотела, който се намираше в Канареджо и по предварителен план се отправихме на разходка към плошад Сан Марко. От хотела ни подариха карта и ни показаха кой път да хванем. Начертаният маршрут беше по т.н. улица Strada nova. Ах, тази улица. Коефициентът ми на нещатие достигна рекордно високи стойности там. То не бяха сергии с плодове, чадъри, гащи, чехли, постелки за баня, чопъри, калъфи за телефони, сувенири, продавачи, викайки постоянно „Атенционе, атенционе“ и блъскайки те от всички страни, за да им направиш път да си придвижат количките, пълни с риба. Направо пазарът Капалъ чарши от Истанбул си беше отворил клон във Венеция. Не издържахме дълго и свихме по някаква уличка, супер изгладнели. В малките улички беше доста по-забавно. Направихме весели снимки с провесеното между сградите пране. По принцип посещението на островите Мурано и Бурано беше някаква резервна дестинация, която набързо се превърна в наш приоритет. Открихме най-близкия понтон, от който да хванем вапоретото и да избягаме от талпата поне до вечерта. По пътя към понтона намерихме някакво малко италианско кафене, което примамливо ни гледаше, сгушено в ъгъла на малък площад. Нямаше голямо разнообразие от ястия, но собственикът беше много мил и затова се доверих на неговия избор. Бързо ми спретна страхотен микс от италиански салами, сирена и хлебчета. И аперол шприцът беше неотразим, особено след като го изпихме далеч от виковете на продавачите.

Предпочетохме първо да отидем в Бурано заради огромната група туристи, които видяхме в Мурано. Закупихме си 24-часова карта за водния транспорт на цена от 20 евро, която ни свърши чудесна работа. Кръстосването на Венеция по вода е точно толкова очарователно, колкото и обикалянето пеш.

Бурано е малко симпатично островче с много цвят в него. Не може да видите една до друга къщи в еднакъв цвят. Според легенди така лодкарите отдалече са разпознавали своя дом. Има и една интересна наклонена кула. Полегнахме на тревата, разгледахме магазинчетата, купихме си магнитчета и пихме Белини. Какво е Белини, ще ви разкажа по-късно. Там прекарахме около два часа, но със сигурност може да се разгледа за по-кратко време.

Следващата спирка беше Мурано. Островът е известен със стъкларското си производство, истински рай за жените. Така се заплеснах в разглеждането на дрънкулки и джунджурийки, че почти изгубих приятеля си. Твърди се, че първоначално производството на стъклото започнало във Венеция, но дожите се страхували от пожари и затова решили на изместят занаятчииските работилници в Мурано.

След кратка разходка в Мурано, се прибрахме с вапорето до Сан Марко и оттам по Канал Гранде до нашия хотел.

Вечерната ни разходка започна към 9 часа. Този път поехме в посока Санта Кроче. Обикаляхме малките улички и следвахме табелите за Сан Марко. Като деца в лабиринт. Губихме се, отново намирахме пътя, после отново се губихме и отново търсихме знаците, които да ни отведат до Сан Марко. Някои улички бяха толкова тесни, че беше невъзможно двама души да се разминат. Попаднахме на малко ресторантче с домашно приготвени спагети с морски дарове, които бяха ужасно вкусни. Изненадаха ни с допълнителна такса към сметката, т.н. cover charge (2 евро на човек). Минахме през моста Риалто и по тесните улични се озовахме директно на площад Сан Марко.

Пред нас се изпречи базиликата, красиво осветена. Пред кафе Флориан имаше музиканти, които допринасяха за вечерната романтика. После поехме към Академия и така загубени в уличките на Венеция обикаляхме до към 2 часа сутринта и много ни хареса. Видяхме, че има и денонощни вапорета.

Бях сигурна, че през деня ще е отново същата лудница, затова станах рано с идеята да изляза да купя закуска и да видя как се събужда Венеция. Атенционе-тата още ги нямаше, така че беше сравнително спокойно. Навсякъде миришете ужасно вкусно на прясно изпечени кроасани и съм сигурна, че  можех да изям цяла тава. Обиколих доста от забележителности, които бях набелязала. Позагубих се няколко пъти, озовавайки се на различно от очакваното място. Но точно в това е чарът на Венеция. 

След тричасова сутришна обиколна се завърнах в хотела с различни видове кроасани, които купих от една пекарна в Канареджо, и дегустацията започна. Харесаха ни и дори повторихме като разширихме асортимента с още сладки и солеми вкусотии. Бях много щастлива, че успях да купя „nespole” (японска мушмула), плод, който за първи път, видяхме в Испания.

След закуска хванахме вапоретото до Сан Марко.

На площада очаквахме да видим множество накацали гълъби, които да нахраним, уви видяхме множество накацали хора, чакащи да влязат в базиликата и двореца на дожите. Айде пак една блъсканица, кой чака, кой продава цветя, кой селфи стикове, кой светещи въртолетчета. Неприятна гледка общо взето и нищо общо с атмосферата от вечерта. Дори музикантите ги нямаше и романтиката се беше изпарила. Планът ни да седнем да пием по нещо в кафе Флориан, набързо се промени и тръгнахме към Кастело.

След Кастело, към края на острова, има много приятен парк, подходящ за разходки. За късен обяд си намерихме един ресторант на един площад в Сан Поло. Спагетите по венициански бяха неотразими.

Вечерта искахме да посетим Harry’s bar, който ни беше специално препоръчан от колега. Освен с високите си цени, този бар е известен и със своето Белини, традиционно питие за Венеция, представляващо коктейл от пенливо вино с нектар от праскови. Иначе барът си беше едно „уникално“ място. Вътре изглеждаше така, сякаш половината накацали посетители на плошад Сан Марко от сутринта се бяха пренесли там. По думите на бармана, вътре не беше разрешено да се снима, за да не се нарушава уединението на известните личности. За щастие, едно момиче реши да сподели с нас своето пространство от бара, и все пак успяхме да опитаме оригиналното Белини. Иска ми се да кажа, че беше нещо уникално и си заслужаваше 42 евро, които платихме, но истината е, че беше абсолютно същото на вкус, като това, което се продава по магазините на доста по-ниска цена.

Преди бара извадихме късмет с една гондола, която взехме от пристана под моста Риалто в посока пазара. Беше последен курс на гондолиера и освен, че бяхме сами на гондолата, ни направи и  намаление.  Беше кореняк венецианец и много не се получи комуникациита, но все пак успяхме да научим някои интересни факти. Оказа се, че Венеция е построена върху дървени платформи и колони. Любопитен факт е, че това дърво не изгнива в солената вода, а напротив става все по-устойчиво. Друг интересен факт е, че по-голямата част от отходните води на Венеция се изливат директно в каналите. Само в някои райони има модерни канализационни тръби, които са заустени извън централните части. Предполагам затова лятото се носи неприятна миризма.

После пак разходки, сладоледи, посетихме и няколко църкви, които заради настъпването на Великден бяха отворени до по-късно.

Това, което мога да кажа след пътуването ни е, че моето сърце твърдо си остава в Рим, но Венеция е интересна и уникална по свое му. Затова пожелавам на всеки, поне веднъж в живота си, да се изгуби из малките улички на Венеция.