Доломитите – италианското очарование на севера

Италия… Amore mio!

Магия, романтика, храна, вино, море, история, архитектура, музика, древност… (навярно единственото, което в последните 100 години й липсва е други политици, но да не навлизаме в тази нотка, но пък мигрантите, в това число и българските, опровергават тази теза)

Не стига всичко това, ами и прелестни езера и невероятни планини.

Трудно е да се обясни защо, но едва ли има човек, когото тази страна да не е прелъстила. Стъпиш ли веднъж и тя се превръща в абсолютен магнит. Действа като дрога – искаш и още, и още, и още…

Признавам – аз съм пристрастена по Италия.

Щастлива съм, че три поредни години мога да се докосна до различни точки от нейните удивително-прелестни места.

Доломитите попадат точно в тази категория, за която думите не стигат, речникът ми във възходящ ред на прилагателните се оказва постен. Чувствам се така, че каквото и да кажа ми се струва семпло По-добре да запазиш мълчание и само да съзерцаваш, да се наслаждаваш, да поглъщаш заряда, който ти дава този район.

Доломитите са от онези приказно красиво нереални места, в които току се пощипваш, защото си с усещането, че си в нереално измерение, в някакъв магичен сън.

Казват, че за планинарите и катерачите Доломитите са това, което е Бари и Сардиния за любителите на морето. Наричани са още Кораловите планини, защото са образувани от коралови рифове на дъното на древно море.

Величествени скални исполини с главозамайващи гледки.

Аз съм човек на морето. Обожавам лятото, плажовете, пясъкът… дългите дни и горещи нощи… никога не съм предполагала, че една планина може така да ми легне на сърце.

За първи път посетих т.нар. южен Тирол през пролетта на 2016.

Това беше едно импровизирано пътуване. Зароди се спонтанно, без планове и подготовки. Беше дни преди Великден. Средата на април. Времето беше толкова променливо, че току решавах да тръгнем нанякъде, току прехвърчаше сняг и категорично ме отказваше от идеята. Но дойде петък, навън грееше слънце и по обед ей, така, просто потеглихме към Тренто. По пътя бе толкова топло, че си спомням как се наложи да разчитаме на охлаждането на климатика. За първи път пътувах през Италия с кола. От Мюнхен пътят към Тренто е през Инсбрук, а магистралата преминава също през австрийските Алпи.

Някъде в следобедните часове пристигнахме в Андало – малкото планинско градче, което се намира над Тренто. Е, не мина без провокации от навигацията, която така и отказа да приеме адреса, който й бях задала. Първоначално ни отведе до „съседния“ планински връх, но се оказа, че с това ние само спечелихме. От двете страни на виещия се път се издигаха лозови масиви, а гледките бяха невероятни.

След известно лутане най-сетне пристигнахме. Очакваше ни моята братовчедка Лили със сина й, а това беше първата среща на двете ни деца – по родствена линия „трети братовчеди“. Вечерта премина под знака на невероятно вкусна пица, гарнирана с плътния вкус на италианско червено вино, сладки приказки и детска глъч.

В съботното утро беше време да се отправим към прелестите, които ни очакваха. Лили ни заведе първо на най-изумруденото езеро вероятно в района – Молвено. 

Зелени ливади се бяха ширнали около него, а върховете на Доломитите го бяха обградили сякаш се опитваха да го опазят само за себе си.

Малко география, към литературата.

• 150 км . толкова е дълга планинската верига
• Цели 18 върхове са високи над 3000 метра (само в Доломитите, като общо са над 55 на територията на Италия
• общо в Алпите има над 80 върхове, които надхвърлят 4000 метра 
• Пунта Пеня в Мармолада е най-високият масив, издигащ се на 3342
• Тофана ди Мецо е най-високият връх, до който достига лифт – височината му е 3191 метра

Любопитни факти

Името на Доломитите идва от френския геолог – Дийодоне Доломей, който пръв направил научно изследване на региона още през 80-те години 18 век. Той открива че масивите съдържат непознат до този момент минерал, както и че в тях има малки количества магнезиев карбонат. Оттогава този варовик е известен като доломит в чест на своя откривател.

Днес масивите са обявени за обект от Световното природно наследство на ЮНЕСКО.

Поради факта, че тази територия едва след Първата световна война е включена в границите на Италия, дотогава е била владение на Австрия-Унгария, тук немският език е силно застъпен и до днес. Доломитите стават част от Италия след подписването на Сен-Жерменския договор, с който бившата империя е ощетена наистина много. А всъщност Италия получава тази част като награда, за това, че влиза във войната на страната на Антантата. И днес много от табелите все още са на немски език.

Следващата точка от програмата на Лили бе да ни покаже как изглеждат нещата отвисоко. От първото ниво се качихме на кабинков лифт, с който се заизкачвахме нагоре. С него стигнахме някъде до средата на планинския склон. Оттам се прехвърлихме на втори лифт, който беше открит. Пейзажите, които се откриват от него, лекият полъх на вятъра, вибрациите при движението… всичко това покачваше адреналина до такива високи нива, че и сега усещам леко подкосяване на краката.

Шеметни гледки, които те оставят не просто бездиханен, а опиянен.

Изкачихме се на върха, а аз имах чувството, че ако се пресегна и ще докосна небето. Място, което само мога да си представям какво е вечер през лятото с небе, изпълнено със звезди.

Слънцето се опитваше да надвие няколко сиви облака и току печелеше ринга, току го губеше. Вече беше обед и влязохме в хижата. Обстановката е типична за района, а менюто очаквано включваше традиционни специалитети като  шпецли, гарнирано със специално италианско сирене, гъби, шпек… За вината и кафето е излишно да споменавам – тяхната слава отдавна е покорила света.

След обилния обяд излязохме навън, за да се насладим на слънцето, което вече водеше в двубоя.

Спускането обратно беше не по-малко вълнуващо. От тази височина езерото беше в още по-ярки тонове на синьо-зелено. Помислих си каква късметлийка съм да имам роднини точно тук, в този в този неповторим район на света.