Женски пътепис за Етна

(Дисклеймър.

Забелязвате ли как се върти из народното ни съзнание, че жените нямат чувство за хумор?

Ако вие кажете, че ви е изплашил скакалец, или че вярвате в зодии на вулкани, мили дами, ще приемат това като чиста монета, ще ви сравнят негативно с някой печен артикул и ще направят генерално заключение за интелекта на нежния пол изобщо. В същото време едно такова твърдение, произнесено от мъж, няма да бъде прието сериозно. Убедена съм, че някой ще мине, ще прочете този очерк и ще ме заклейми. Не се страхувам от това. Притежавам знания, умения и достойнство, които ми позволяват да се надсмивам над личността си без страх. Правете го и вие. Над себе си се смее умният).

Не, не ненененененененене.

Няма да се качвам там!

Ще си седя долу при мърчандайза, вулканичните фигурки, и заведенията.

Така си мисля аз, докато пътувам с мъжа си и най-скъпата си приятелка по кривите пътища на Сицилия. Ама криви, наистина! Автобусът огромен, пътят - тесен и с почти U-образен завой в един момент. Естествено, влизаме в насрещното. Спокойно - срещу нас идва розов автомобил марка Smart. В челен сблъсък бих заложила все пак на победа на гигантски автобус срещу кукленска количка, па била тя и рожба на Mercedes. В проблясък на здрав разум, който не е проявила при избора си на марка и цвят автомобил, мацката зад волана на Smart-a ни отстъпва платното си и минаваме благополучно.
От лявата страна на пехотния си кораб на колела, имам зрителен достъп до Етна и нейните (с неохота признавам) величествени очертания. Забулена в облаци и бълваща пушек, тази дама с огнено сърце със сигурност е зодия Лъв. Не, че вярвам в зодии. Аз съм Рак, но си падам силно скептична към мистиката. (Поздрави за този, който разпознае перефразирания цитат на Артър Кларк).

Докато разсъждавам върху астрологичните параметри на физическо-географски обект на хиляди години, съм изтръгната от смисленото си занимание заради невероятна гледка. Сред антрацитената почва и изстинали късове от лава виждам полузаровена къщичка, на която се подава само разрушеното покривче. Напомня ми за трагедията в Помпей, който бях посетила преди време, и документираните опустошения, отекли през вековете, та до наши дни. Отрезвяващо.
Вулканът не е просто красив и интересен туристически обект.

Той сее смърт.

---
'Айде да се връщаме, а?

Нямам избор. Тръгнали сме и вече пристигаме. Площадката, на която слизаме, прилича толкова много на Боровец, че ако не погледнеш нагоре към пушещия вулкан, можеш да се заблудиш. Миризмата на скара. Дървените туристически капанчета, откъдето можеш да си вземеш сувенири. Хората. Лифтът.

Насочвам се към първото магазинче за Етнически мърчандайз. Търся лава. Посрещат ме храна и алкохол. Сериозно? Да. Сицилия, като всяка италианска област, се гордее с кухнята и махмурлука си и дори тук, на хиляда и осемстотин метра надморска височина, те канят любезно да си купиш паста.

Не си купувам паста.

За сметка на това взимаме фигурки от лава (сред които неизменният бухал - тотемното ми животно), красив съд от вулканичен материал, защото вече нямам къде да си държа всичката козметика, и подаръци за любими хора.

Абе, като казахме бухал, къде е Луд? (Луд Вигвам Буховен - велик композитор, автор на Совната соната. Някои глупави хора го бъркат с обикновен плюшен бухал, закупен в Нюрнберг. Колко невежество има по тоя свят, Боже!)

.

А, хубаво. В чантата ми е. Добре ли си, Бухче?

БУУУХ!

След обезателното изтезаване на финансовите ни ресурси се насочваме към двата най-близки кратера на Етна - Силвестри. Колко е красиво!
Профилът ми на турист е основно морски. Далеч преди да видя планина, аз вече се плациках в малки заливчета. На три годинки щях да се удавя, защото щом Ариел може да диша под вода, защо да не мога и аз?

Но признавам, че като за неморски обект, кратерите Силвестри си заслужават място в сърцето ми.

Представете си почти съвършено кръгли очертания, приличащи на странен корал, черносивкави, по които се движат двукраки мравки, платили скъпо, за да стигнат дотук. Изхвърлената пепел и застинала лава обгръщат портала към земните недра и го запечатват в съзнанието ми като нещо грандиозно, но и плашещо.
По ръба на кратера правя няколко снимки, които (естествено) не се получават нито красиви, нито правдиви спрямо великолепието на кратерите. Свястна снимка успявам да направя едва на лифта.

Какво, ЛИФТ ЛИ? Качила съм се на лифта?

Смятах да си остана долу... при хората... при манджата... при студените напитки... Аз съм фармацка, която щади силите си. На всичкото отгоре, цената на двупосочния билет към "там, горе" е 30 евро. Конвертирано в домашен алкохолизъм, това си е бутилка свястно лимончело.

И все пак се качвам. Не мога да остана долу. Може би за пръв път от толкова влачене и катерене по планински зъбери... За които сърцето ми остава сляпо и глухо. Заслепено от слънцето, залязващо над черноалената солена вода. Оглушало заради грохота на вълните, които са завладели съзнанието ми от крехка детска възраст и запалили мечти да се превърна в морска пяна, когато си отида... За пръв път аз наистина исках да видя това. Да видя Етна.
Може би не съм мързеливо, саркастично диванено кюфте, а просто искам това, което посещавам, да ме развълнува искрено. Знам ли и аз.
Но, да. Качвам се на лифта и, както се вижда на снимката, гледката е прекрасна.
Когато стигаме горе обаче, реалността ме отрезвява. Трябва да вървя пеша до кратера Белведере.

Прах. Черна скала. Миризма на сяра. Добре, че последното поне ми харесва. Аз съм фармацевт и химията е в кръвта ми.

Но нямам тренинг. Тази година не съм ходила никъде. Измарям се и се задъхвам бързо. Може би е по-добре да седна на красивата вулканична скала, да подишам малко Етническа прах и да се помъча да почистя шапката си от същата. Хайде, лекичко присядам!
Я! Какво е това?! Чудовище от Ада, изпълзяло през  някой от кратерите?!

Добре, че бяха Хиподил преди няколко години да ми обяснят, аджеба, какво е това нещо. Представлявах областта си на олимпиадата по биология през далечната 2004 година и се радвам, че това не ми се падна. Песента не беше излязла още.

Животното размахва подигравателно антени към мен и подскача към 40 сантиметра в посока Белведере.
Усещам алено море от лава в мен самата. Лава на гнева. Етна станах.
Скакалецът ли ще ме изпревари, да му се не види?!

Тръгвам с яд и нови сили, породени от емоцията. Хващам гърба на съпруга си на стоп и на пресекулки, подскоци по скалите, стигаме до подножието на кратера. Поглеждам назад, скакалец не виждам. Можело, значи.

По ръба на кратера намирам удобна и уютна скала, която стои с 0,0005% по-ниско по скалата на Моос от другите. Това ме окуражава. Време за почивка. Пия вода, разполагам се върху скалата и гушвам бухала си. След кратка дрямка се отправяме надолу по един прашен... път? Не. Свлачище? Да, по-подходящ термин. Толкова е стръмно, че изобщо нямам намерение да слизам на два крака. Сядам на върха и се свличам надолу по глутеус, завличайки един тон камъчета, пепел и прах по пътя надолу.
Когато стигам до заветното "долу"...
Боже  мой! Маратонките ми! МАРАТОНКИТЕ МИ!!!

Искам да ме разберете правилно. Не държа толкова на кракоартикулите си.

Но съм от Бургас.

Знаете ли какво става с хората, които отиват в Бургас без артикул на Adidas?
Първото нещо, което направих при прибирането в родния си град, бе да извадя стотина лева от джоба си и да ги похарча за оригинални маратонки Adidas. Лимитирана серия! Инстинктът за самосъхранение е велико нещо.
А скапаният вулкан почти ги е съсипал.

Мъртва съм.

Утре се прибирам в Бургас да посрещна съдбата си. Прощай, жесток свят! Етна не ме пречука, но бургаските нацепени батки няма да ми простят.
Обичах ви.
(Ако случайно оцелея, чакайте и други очерци, но на ваше място не бих хранила надежди).

КРАЙ!

P.S. Съжалявам, че пропуснах епизода с чуждата шапка, вееща се в кратера Силвестри. Ще попитате какъв е той? Някой ден ще разкажа. Или шапката ще каже, ако успее да се изпере.