Малта

  Малта е на по-малко от два часа полет от София.

  Неопределеността не ме тревожи. Зная, че нещата са направени от хората за хората.

  Кацаме на летището и виждаме, че има път, автобусна спирка, таксита и Google maps. До централната градска част не е далеч. Карта за градския транспорт е добро решение.

  Първите ми впечатления са ниски сгради с плосък покрив, направени от бежов малтийски камък. Липсват ми дърветата. Виждат се някакви огромни кактуси, които надничат зад стените край пътя. Стеблата им са като отворени длани на гигант. Сещам се за анимацията „Плодчетата“. 

  При кея на Слима оставяме багажа на съхранение. Множество от яхти, катамарани и лодки са запълнили залива. Отсреща е Валета. Там са магнетични белокаменни стени, кули и куполи на базилики и катедрали. Запазили са архитектурата на Средновековието. Крайбрежната улица дава простор, от която разклонения потъват зад фасадите на първа линия. Със своите отсечки се пръскат като паяжина по хълма.

   Има някакъв полуостров с къс път към него. Седи ми някак гол и пуст. Липсват заведения, жилищни сгради. Няма чайки, но пък изобилства от гълъби. По обяд малтийското слънце е силно и ни съблича.

  Гладни сме. „Папараци“ е някакъв ресторант на входа. Омлет с чаша бяло вино е добро решение. Искаме да изгребем максимум от деня.

  След обяда хващаме автобус до Валета. Номер 13 ни спира на последната спирка. Оставяме погледи при „Фонтана на Тритоните“, след което се оттичаме зад стените на старата част.

  Не очаквайте да разказвам за сгради, история и имена. На такива места умът ми изпада в нирвана и се храни с илюзорността на обкръжението.

  Има уютни кафенета, ресторантчета, малки площади. Античността е издишала преходността на човешки животи. Така си вървим и сме част от спектакъл – тържество на момента. Разминаваме се с хора от различна възраст, пол и раса. Движа мисълта си ведно с краката. Събарям предубеждения и застояли клишета. Сувенири, дребни монети, чаша кафе и улично изкуство са най-добрата подправка за подобно ястие. Убиваме часове в изследване. Това е награда за стоицизма от ежедневието ни.

  Следобедът е безцелно лутане, което свършва при спирката на градските автобуси. Претъпкано е с хора. Качват се на порции. Шофьорът е индиец и отмерва броя на пътниците от мястото си. Казва: „Next bus!“ – и затваря вратите под носа на тълпата. Успяваме да се наместим.

  Група сърби са доста шумни. Речта им е близка с нашата. Жената до мен се рови в телефона и възкликва: „Чък Норис е починал!“ Мисля да ѝ кажа: „Чък Норис не може да почине. Безсмъртен е!“, но се въздържам.

  На една спирка някакво сухо старче се качва и прави скандал. Шофьорът угася автобуса. Чакаме полиция. Сърбите изригват от възмущение и слизат. Ние сме търпеливи. Търпението ни се възнаграждава и потегляме. Старчето е заклеймено като прокажен и напразно търси съчувствие.

  В настъпващата вечер сме в изходна позиция. Взимаме си багажа от гардероба под наем. Слънцето отстъпва зад хълма и хвърля оранжеви отражения върху тесния залив. Високите мачти на пристанищните яхти се поклащат незабележимо. Около заведенията цари оживление. Запалените светлини настройват средата към настъпващия нощен живот. Намираме си адреса за нощувка и оставяме умората на деня зад вратите.

  Сутринта на следващия ден започва с кафе и мюсли. Излизаме рано навън и се пускаме в хладното утро към пристанището. Викачи ни приканват да се качим на катамаран. Предлагат разходка в залива около Валета или направо до остров Гозо. Избираме второто. Чарът е в неизвестността. Заемаме две пластмасови седалки близо до перилата на откритата палуба.

– В случай, че се наложи да повръщам – казвам на моята половинка.

Палубата се запълва с хора. Болшинството са млади, с вкус към приключения. От изток слънчевите лъчи гонят хладината. Сръчни азиатци изтеглят въжетата, след което бавно се отлепяме от кея. След няколко минути ни се отваря поглед и към открито море. Оставаме насаме с плисъка на вълните и боботенето на двигателите. Усещат се вибрациите на мотора, преминаващи през кожата като ситен гъдел.

  Островът ни се разкрива в целия си каменист релеф. Структурите на приказните сгради и укрепващи стени са усещане за странна трансформация на времето. Минало и настояще дефилират пред непреходната вечност на морската шир. Пресичаме пътя на военен катер. Виждат се лодки и яхти. Сещам се за филма „Воден свят“. Задавам си въпроса: „Защо хората живеят тук?“ После чета, че който владее Малта, владее пътищата на Средиземноморието.

– Колко е синьо морето! – възкликва тя.

– Да, не е като нашето – забелязвам и аз.

  Катамаранът се отдалечава навътре и въпреки че съм израснал край море, изпитвам страх от дълбокото. Мисълта дали ще можем да стигнем с плуване до брега не ме оставя през целия път. Правим голяма дъга и след около четиридесет и пет минути наближаваме остров Гозо.

  Има груби брегове, които се спускат почти отвесни към морето. Голи била и хълмове, покрити с туфи, описват извивките на релефа. Вижда се и големият плосък кактус със смокинови плодчета по върховете.

Тесен залив и бетонен кей ни приемат. На широка асфалтова площадка ни чакат микробуси. Извозват ни до главния град Виктория. Чувствам се като подвижен куфар.

  Градът не е далеч. Пътят върви през височините покрай ливади, малки стопанства и ниски къщи. Пристигаме пред един „Макдоналдс“, който е единственият на острова. Това е отправната ни точка. Имаме два часа, в които да усетим чара на мястото.

Хората, колите и сградите са като навсякъде. Молът не е най-подходящо място за културни забележителности, но ни влече.       Малтийският език е странна смесица от диалекти, които чувам от местните, и ми звучи повече като испански. От подвижен куфар съм се превърнал в подвижен портфейл и отбелязвам, че това е катарзисът на туриста.

  „Макдоналдс“ е най-плоското решение за обяд, но си е място за бързо засищане на глада. В един от моментите успях да изпия и едно кафе в движение, а тя се сдоби с прекрасна рокля. Оставам ли с чудесни преживявания? Задавам си въпроса с известна ирония.

  По обратния път за пристанището шофьорът ни спира на една тераса. Казва: „Пауза за панорамни снимки.“ Слизаме, снимаме, и то какво… Измежду кактусите покрай терасата се отваря широка панорамна гледка. Каналът между островите е като на длан. Между тях ферибот пени водата след себе си. Под нас склонът е с полегато и голо надолнище до самата вода. Търкулнеш погледа си и няма къде да го спреш – ще цопне в морето, ще преплува междината и ще се покатери по скалите на отсрещния бряг. За два часа в града може и да не видяхме нищо, но оттук за пет минути видяхме всичко.

  Строяваме се долу при пристана. Катамаранът захожда. Екипажът хвърля въже с примка и не успява да го закачи. Така два, три пъти, докато един мъж не им помага. Пляскаме. Мостикът се спуска. Мощните двигатели ни отдалечават от кея. Правят водата на пяна и оставят дълга бяла диря след себе си.     Застанал съм в задната част, вглъбен в отдалечаващата се земя. Излязъл е бриз и ветрее лицата ни. Леки вълни ни клатят като в люлка. Мирише на изгоряла нафта и ми става лошо.

  Минути по-късно стигаме до каменист бряг с малък кей. Има и други яхти и лодки. Заели са място над синеещата прозрачна вода. Ненапразно са тук. Остров Комино е малък и скалист. „Синята лагуна“ при него привлича туристи като пеперуди на нощна лампа.

  Слизаме и се движим по направената дървена пътека до близките площадки. Има будки за кафе, сандвичи и плодове. Множество хора са край пътеката и край малкия плаж с фин жълт пясък. Има и спасител. Младите се къпят, пищят и се смеят от допира със студената вода.

– Какво ще кажеш и аз да вляза по боксерки? – питам нея.

– Ще се направя, че не те познавам – смее се тя.

Младостта се разхожда с ананаси в ръка. От тях стърчат сламки и пият сок. Тесни кози пътеки водят към срещуположната страна. Чисто е. Съвест и отговорност са надградили човешките добродетели.

  Пред нас красивата лагуна се разкрива в цялата си прелест. Синьо и тюркоазено се преливат. Светлина сияе изпод дъната на лодките. Напред, върху билото, четириъгълна каменна кула внушава с присъствието си: „Вие сте гостите, аз съм домакинът!“.

Знам, че съм в кратък момент от време, в който след дълго копане съм намерил диамант. Момент на радост и възторг, където ми се иска да тичам, да ритам камъчета, да се търкалям по туфите и да завърша със скок в студената вода. После да плувам до припадък, да се покача на близката скала и да съзерцам през кръглия отвор в скалата как слънцето пропада зад хоризонта на морето.

  Сядаме на едни камъни. Усещаме присъствието на група врабчета. Подскачат по земята няколко метра встрани. Имаме хляб и го разтрошаваме. Идват. Тези малки, перушинести топки ми създават настроение. Същите са като нашите – чирикат и кълват без страх. Мислим си, че това са обикновени и глупави пилета, но грешим. Радичков гениално ги е описал в „Ние, врабчетата“. Малката им общност е сбор от емоционалност и интелект. Чудя се как така разграничават бежова троха от песъчливо камъче?

– Виж, едното е маркирано! – казва онази.

– Къде? – питам и се опитвам да ги обхвана с поглед.

– На крачето.

На едното се виждаше малък метален пръстен.

– Това е шефът – шегувам се.

Врабците са радост. Мисля си: „Изчезнат ли, ще е тъжно.“ Купувам чаша с кубчета ананас. Правим последни снимки и се качваме на палубата.

  Катамаранът гази плитко. Бавно плаваме покрай скалите, а после отново сме в открити води. Следваме контура на големия остров в посока Валета. Следобедният вятър е станал студен. Долната палуба е на завет и е препълнена. Две момичета зъзнат по бански. Дават им хавлии. Седим в задната част. Клатим се в миризма на изгорелите газове. Горе се диша, но вятърът брули лицата ни, влиза в пазвите ни и ни свива. Разсейвам се и търся с поглед залива Сейнт Пол. Островът е свързан със Свети Павел.

Ето, че в близката далечина вече се виждат градските постройки. Има висок хотел. Зад него е пристанът, а там е безветрие. Навлизаме бавно и си отдъхвам: „Няма да се налага да плувам.“ Тя също. Слизаме на кея и се смесваме с градската тълпа. Уговаряме си среща с другите и приключваме деня с вечеря в гръцки ресторант.

  Следващият ден започва да придобива облик някъде към седем сутринта.

– Давайте нагоре и после надясно! – казват момичетата.

Приложението Google maps ни води към старта на пролетното събитие – „Malta marathon“. „Трябва ли да бързаме?“ – се питам. Имахме перфектна организация на времето.   Станахме в шест, оправихме се, а къде е чак стартът в седем и трийсет. Долу на крайбрежната улица са се събрали доста хора. Като на митинг са. Звучи някакво надъхващо диско. Изгревът обещава дъжд. Морето е спокойно. Приело е оловносив цвят. Каменистият бряг се разстила като бежов килим към водата. Отбелязвам, че по крайбрежието на Малта няма водорасли.

Любопитни хора ни гледат от терасите. На един балкон млада двойка, прегърнати, се поклащат в ритъма на музиката. Друг, възрастен господин, си пие кафето на партера и се радва на спектакъла пред дома си. Цвят на Европа е тук. Красиви хора със спортни шорти, клинове и тениски със забодени върху тях номера са се събрали в предстартовата треска и наелектризират атмосферата. По мегафона се чува гласът на водещата, която обявява дисциплините: маратон – четиридесет и два километра, половин маратон – двадесет и един километра и ходене на същото разстояние. Има си и име – walkathon.

  Не съм участвал в подобно нещо и не се вълнувам. Опитът ми в планинското вървене си личи. Само аз съм с дълъг панталон и още един такъв като мен. Чувствам се като ескимос на Малдивите. Утехата ми е, че съм със спортни маратонки, а не с обувки за катерене. Липсва ми състезателен дух и гледам с туристическа настройка на нещата. То така си и пишеше в рекламата: „Разгледайте града на малтийските рицари“.

  Първи са бегачите. Изстрел от пистолет и сърцето ми подскача. Хората се наливат през арката на пътя като през отвор на пясъчен часовник. Разреждаме се. Половин час по-късно нов изстрел, и аз отново се стряскам.

– Върви! – казва ми тя.

И ето, че правим първите крачки от следващите тридесет хиляди. Тротоарите сутрин не са така оживени. Пътното платно е отцепено наполовина с оранжеви конуси. Привилегия е да вървиш по шосето. Повтарят се картините от предните дни. Това място го знам, това също. Пуснал съм приложението на телефона за броене на крачките. Гоним първия километър. Лъже ме. Средната скорост е пет километра в час. Дванадесет минути за километър. Залъгвам мозъка си с математика.   Няма с кого да си говоря. Тя е пред мен в компанията на други.

Изучавам крайбрежните сгради, формата им, прозорците, вратите, функционалността. Също и всичките тези лодки и яхти, застанали на кея, които също са интересни. Някаква част ми напомня на Гърция, друга – на Испания. Търся характерен щрих при малтийците. Откривам го при терасите. Те са малки, каменни, с леко издадени плочи, подпрени с три или повече носещи камъка. Имат железни перила, а някои са затворени и с дървени дограми.   Маршрутът се вие покрай брега по тесни и дълги вътрешни заливи.

Тъмнокожи бегачи летят край мене като газели в саваната. На определени места има хора от организаторите, които ни окуражават:

– Браво, чудесен си, продължавай!

Направо да им повярвам. Духови музиканти са заели един ъгъл и свирят. Какво настроение само. Има нагорнища, има и надолнища. Имало и дървета. Част са от някакъв парк и сигурно са защитени с наказание за доживотен затвор.   Наближавам пункт. Подават ми чаша вода и половин ябълка. Чудя се мазохист ли съм, че ходя с бутилката от литър и половина на гърба. Робувам на презумпцията: „Да има.“

Задъхвам се по нагорнището. „Материята иска движение!“ – крещеше ни майорът, когато марширувахме. Бяхме в казармата и аз се чудех дали това са малоумни просветления в главата му, или е било част от философско обучение на офицерската школа. Размишлявам какво е искал да каже и заключавам, че по-скоро е плод на малоумно просветление.

  Мисля, че минах десетия километър. Заваля. От оня, ситния дъжд, който не обещава да спре. Два часа не е зле. Постоянно ме задминават бегачи. Групата пешеходци пред мен им ръкопляска. Двама гологлави и татуирани англичани притичват край мен по шорти, потници и чорапи до коленете.

– Хайде, Майк, не е ли страхотно, имаме чудесен скапан ден!

Единият дишаше тежко, а другият го окуражаваше.

– Хайде, Майк, да стигнем до скапания финал!

А скапаният финал кой го знае къде е? Поне дъждът спря. Мисля я, но тя е някъде напред и знам, че се оправя. Един от филмите, които не можах да изгледам до края, беше „Голямата разходка“. Просто си станах по средата на филма и излязох от киносалона без грам съжаление. Мислех си, че киноизкуството отдавна е достигнало върха и вече слиза от него, да не кажа направо, че се търкаля.

  Слизам от билото към тесни улички и съм в района на някаква корабостроителница. Там покрай задънения залив пътят се изкривява и се изкачва към жилищен квартал. Хората ме гледат и аз ги гледам. Някои ми махат, махам им и аз. Усещам умора в краката си, но поддържам темпо. Пак съм пред пункт.

– Човече, вземи чаша вода! – подават ми в ръката.

– Ето и тази ябълка!

– Благодаря! – взимам и продължавам. Огризвам я за нула време.

„А къде да хвърля огризката?“ – задавам си въпроса и виждам разхвърляни по земята чашки и разни остатъци. Не, не ми се прави като тях. Планинар съм и знам – боклукът в раницата! Имам такава на гърба. В Малта не видях кофи за боклук. При жилищните места боклукът се оставя в торби. Замислих се за депонирането на отпадъците им, а после за нашите, а после и за световните. Представих си как ринем боклука пред себе си и го прехвърляме зад гърба си, после друг го взима и той го прехвърля с добавка от своя и понеже Земята е кръгла, накрая се изсипва цяла лавина боклук, от която не мога да изляза и се задушавам. Гледам към морето, за да се разсея от тези апокалиптични мисли. Равната му повърхност разтоварва шлаката от съзнанието ми.

  Отново срещам духов оркестър. Музикантите настройват инструментите си. Подминавам ги. Аплодирам и им кимам с усмивка. След няколко крачки ги чувам да начеват някакъв военен марш.

  Ако вярвате, че вървящите, бягащите, скитащите и всякакви подвижни хора са пример за подражание, навярно е така. Ако си мислите, че те са някакви хаховци, най-вероятно пак ще сте прави. Истина е, че в тях има по някое демонче, с което се борят. Нещо неизгладено, щърбавато, което ги ръчка. Някоя застояла кармична програма, която свири една и съща песен. Тези хора трябва да се уважат, защото се борят със своите демони по своя си начин. Така и аз – моите си ги разхождам.

  Не чувствам глад, нито жажда. Духът ми е като почистена стара лампа от прах и свети в пълната си светлина. Изминал съм повече от петнадесет километра. От едната част на тесен залив съм и чувам музика и приветствия. От другата е финалът. „Що за боклуци са тези енергийни гелове?“ – късам едно пликче и изсмуквам съдържанието му. Бяхме ги взели от спортен щанд в мола на Гозо. Очаквам да ми даде енергия и да полетя, но нищо такова не се случва. „Не остана!“ – си казвам. Разделил съм разстоянието на мисловни отсечки от по пет километра, които отмятам една по една.

  Малтийците вместо автомобилни паркинги си имат яхтени такива. Лодките им са наредени една до друга по дължината на кея и блестят в безупречен вид. Правя завоя и се срещаме. Тя е останала сама и върви. Радвам се да я видя.

– Продължавай напред – ѝ казвам, – а аз ще видя какво камъче ми е влязло в маратонката.

Не е камъче, пришка е. Еуфорията преди финала не ми позволява да се отпусна.

  Минавам край ресторантчета, пълни с хора. Нормално е за това време на деня. Почти обяд е. Вървели сме над три часа и половина. Финалът е на правата пред мен. Виждам надуваемата арка и множество хора. Достигам до червена пътека. Някакъв ми казва да внимавам да не се спъна в бабуната под нея. Правя последни крачки и преминавам. Чувам аплодисменти. Организаторите ми подават шише с вода. Ама че разходка. Стоя на кея пред огромни и лъскави яхти. Другите си почиват и разпускат. Намираме се. Тя ми казва да отида и да си взема медала. Правим много снимки.

  Връщаме се обратно с автобус на организаторите. Той ни оставя в някаква теснина сред лабиринт от къщи, но Google навигаторът ни показва, че сме близо до адреса и вървим в указаната посока.

– Сутринта минахме оттук – казва тя.

– Така ли? – нямам никакъв спомен.

– Да, ето го това странно ябълково дърво.

– По-скоро ми прилича на зелена мушмула.

Пред квартирата ни чака едно момче. Носи найлонови торби с чаршафи и хавлии.

– Здравей, ти трябва да си хазяинът?! – казвам.

Той се усмихва и кима с глава.

– Дай ни половин час и освобождаваме!

– Няма проблем - отвръща равнодушно момчето. - Оправете се спокойно, другите гости ще дойдат към три.

Това е Рамирес от Колумбия. Дошъл е да учи английски в Малта и срещнал любовта си. От тогава вече три години е тук. Не знае къде е България, но пък знае за Македония. Имал приятели оттам. Усещам по тона му, че са го респектирали.

– То е същото, – му казвам. – Каквито са те, такива сме и ние.

Рамирес е авантюрист, избягал е от беднотията. Ще спечели пари и ще се върне, а може и да остане. Кой знае? Благодарим му за направения жест и си тръгваме.

  Отново сме на кея пред някаква автобусна спирка. До полета в седем имаме цялото време на света. Ще трябва да хванем номер някой си, а после да направим връзка с друг номер, който ще ни откара директно до летището. Седя на пейката и попивам последните форми от тази картина. Спокойна вода и наредени яхти. Слънцето отново е зад облаци. Приложението на телефона ми показва тридесет и една хиляди крачки. „Това е сън“ – си казвам. Не е. Едва вървя.

  Другите отидоха някъде. Сборен пункт – при чакалните на летището. Час по-късно седим пред терминала. За да убием време, храним врабците с трохи от пица.

– Този е много дебел – отбелязвам.

– Сигурно е тийнейджър, сменя си перушината с мъх – казва тя.

– Не мисля. Стар е, липсва му мотивация. Виж другите как крадат от трохите му.

Чудя се каква ли роля би му дал Радичков в книгата си?

– Можем да го кръстим „Дебелакът“?

–Да сладък е - казва тя.

Трохите ни свършват. Изтърсваме каквото е останало и се отправяме към входа.

  Малката островна държава остава в сърцата ни с красивите си лагуни, белокаменните твърдини, плоските кактуси, дългите разходки, безбройните лодки и яхти по кейовете и свободата, която ще цитирам с откъс от книгата “Ние врабчетата":

  “Три седмици време се мина и една сутрин, както разбивам с човката тавана на затвора, чувам едно силно: хряаас!, и яйцето се разполови на две.”

 И ето на, така прогледваме към света. 

Край
 

Малта е на по-малко от два часа полет от София.

Неопределеността не ме тревожи. Зная, че нещата са направени от хората за хората.

Кацаме на летището и виждаме, че има път, автобусна спирка, таксита и Google Maps.

До централната градска част не е далеч. Карта за градския транспорт е добро решение.

Първите ми впечатления са ниски сгради с плосък покрив, направени от бежов малтийски камък. Липсват ми дърветата. Виждат се някакви огромни кактуси, които надничат зад стените край пътя. Стеблата им са като отворени длани на гигант. Сещам се за анимацията „Плодчетата“.

Кулокранове стърчат и градят новото. Капиталът не търпи застой.

При кея на Слима оставяме багажа на съхранение. Множество от яхти, катамарани и лодки са запълнили залива. Отсреща е Валета. Там са магнетични белокаменни стени, кули и куполи на базилики и катедрали. Запазили са архитектурата на Средновековието.

Крайбрежната улица дава простор, от която разклонения потъват зад фасадите на първа линия. Със своите отсечки се пръскат като паяжина по хълма.

Има някакъв полуостров с къс път към него. Седи ми някак гол и пуст. Липсват заведения, жилищни сгради. Няма чайки, но пък изобилства от гълъби. По обяд малтийското слънце е силно и ни съблича.

Гладни сме.

„Папараци“ е някакъв ресторант на входа. Омлет с чаша бяло вино е добро решение. Искаме да изгребем максимум от деня. След обяда хващаме автобус до Валета.

Номер 13 ни спира на последната спирка.

Оставяме погледи при „Фонтана на Тритоните“, след което се оттичаме зад стените на старата част.

Не очаквайте да разказвам за сгради, история и имена. На такива места умът ми изпада в нирвана и се храни с илюзията на обкръжението. Има уютни кафенета, ресторантчета, малки площади. Античността е издишала преходността на човешки животи. Така си вървим и сме част от спектакъл-тържество на момента. Разминаваме се с хора от различна възраст, пол и раса. Движа мисълта си ведно с краката. Събарям предубеждения и застояли клишета.

Сувенири, дребни монети, чаша кафе и улично изкуство са най-добрата подправка за подобно ястие.

Убиваме часове в изследване. Това е награда за стоицизма от ежедневието ни. Следобедът е безцелно лутане, което свършва при спирката на градските автобуси. Претъпкано е с хора. Качват се на порции. Шофьорът е индиец и отмерва броя на пътниците от мястото си. Казва: „Next bus!“ – и затваря вратите под носа на тълпата.

Успяваме да се наместим.

Група сърби са доста шумни. Речта им е близка с нашата.

Жената до мен се рови в телефона и възкликва: „Чък Норис е починал!“

Мисля да ѝ кажа: „Чък Норис не може да почине. Безсмъртен е!“, но се въздържам.

На една спирка някакво сухо старче се качва и прави скандал.

Шофьорът угася автобуса. Чакаме полиция.

Сърбите изригват от възмущение и слизат. Ние сме търпеливи. Търпението ни се възнаграждава и потегляме. Старчето е заклеймено като прокажен и напразно търси съчувствие.

В настъпващата вечер сме в изходна позиция. Взимаме си багажа от гардероба под наем. Слънцето отстъпва зад хълма и хвърля оранжеви отражения върху тесния залив. Високите мачти на пристанищните яхти се поклащат незабележимо. Около заведенията цари оживление. Запалените светлини настройват средата към настъпващия нощен живот.

Намираме си адреса за нощувка и оставяме умората на деня зад вратите..

—--

Сутринта започва с кафе и мюсли.

Излизаме рано и се пускаме в хладното утро към пристанището. Викачи ни приканват да се качим на катамаран. Предлагат разходка из залива около Валета или направо до остров Гозо. Избираме второто — чарът винаги е в неизвестността. Заемаме две пластмасови седалки на откритата палуба, близо до перилата.

— В случай че се наложи да повръщам — казвам на моята половинка.

Палубата се пълни с хора — болшинството са млади, с вкус към приключения. От изток слънчевите лъчи вече гонят хладината. Сръчни азиатци изтеглят въжетата и бавно се отлепяме от кея. След няколко минути пред нас се разкрива ширът на откритото море.

Оставаме насаме с плисъка на вълните и боботенето на двигателите. Усещам вибрациите на мотора по кожата си като ситен гъдел. Островът се разкрива в целия си каменист релеф. Приказните сгради и fortification стени носят усещане за странна трансформация на времето — минало и настояще дефилират пред непреходната вечност на морската шир. Пресичаме пътя на военен катер, виждат се лодки и яхти. Връща ми се споменът за филма „Воден свят“. Задавам си въпроса: „Защо хората живеят тук?“. Едва по-късно чета, че който владее Малта, владее пътищата на Средиземноморието.

— Колко е синьо морето! — възкликва тя.

— Да, не е като нашето — забелязвам и аз.

Катамаранът навлиза все по-навътре. Въпреки че съм израснал край морето, изпитвам страх от дълбокото. Мисълта дали бихме успели да стигнем с плуване до брега не ме оставя през целия път.

П правим голяма дъга и след около четиридесет и пет минути наближаваме остров Гозо. Посрещат ни груби, почти отвесни брегове. Голи била и хълмове, покрити с туфи, описват извивките на релефа. Отново се виждат онези големи, плоски кактуси, обсипани със смокинови плодчета по върховете.

Тесен залив и бетонен кей ни приемат в прегръдката си. На широка асфалтова площадка ни чакат микробуси, които ни извозват до главния град Виктория. Чувствам се като подвижен куфар. Пътят криволичи през височините, покрай ливади, малки стопанства и ниски къщи. Пристигаме пред един „Макдоналдс“ — единствения на острова. Това е нашата отправна точка. Имаме два часа, за да усетим чара на мястото.

Хората, колите и сградите са като навсякъде. Молът едва ли е най-подходящото място за търсене на културни забележителности, но някак ни влече. Малтийският език е странна смесица от диалекти, която слушам от местните — звучи ми почти като испански. От подвижен куфар бързо се превръщам в подвижен портфейл и си отбелязвам, че това вероятно е катарзисът на съвременния турист. „Макдоналдс“ е най-плоското решение за обяд, но поне осигурява бързо засищане. В целия този ритъм успявам да изпия едно кафе в движение, а тя се сдобива с прекрасна рокля.

Оставам ли с чудесни преживявания? — задавам си въпроса с известна ирония.

По обратния път към пристанището шофьорът ни спира на една панорамна тераса и обявява:

— Пауза за снимки!

Слизаме... и гледам да не повярвам. Измежду кактусите покрай терасата се разкрива величествена гледка. Каналът между островите се вижда като на длан, а между тях един ферибот пени водата. Под нас склонът се спуска полегат и гол чак до водата. Търкулнеш погледа си и няма къде да го спреш — ще цопне в морето, ще преплува междината и ще се покатери по скалите на отсрещния бряг. За два часа в града може и да не видяхме нищо, но тук за пет минути видяхме всичко.

Строяваме се долу при пристана. Катамаранът захожда. Екипажът хвърля въже с примка, но не успява да го закачи. Опитват два, три пъти, докато един мъж от тълпата не им помага. Всички пляскаме. Мостикът се спуска.

Мощните двигатели отново ни отдалечават от кея, превръщайки водата в пяна и оставяйки дълга бяла диря след себе си. Застанал съм в задната част, вглъбен в отдалечаващата се земя. Излязъл е бриз, който брули лицата ни, а леките вълни ни клатят като в люлка. Мирише на изгоряла нафта и леко ми става лошо.

Минути по-късно стигаме до каменист бряг с малък кей. Множество яхти и лодки са застраховали местата си над синеещата, прозрачна вода. Не напразно са тук. Остров Комино е малък и скалист, а неговата „Синя лагуна“ привлича туристите като пеперуди на нощна лампа.

Слизаме и тръгваме по дървената пътека. Около нас има будки за кафе, сандвичи и плодове. Тълпи от хора са напръскани край пътеката и малкия плаж с фин, жълт пясък. Има дори спасител. Младите се къпят, пищят и се смеят от допира със студената вода.

— Какво ще кажеш и аз да вляза по боксерки? — питам я.

— Ще се направя, че не те познавам — смее се тя.

Младостта се разхожда с цели ананаси в ръце, от които стърчат сламки. Тесни кози пътеки водят към срещуположната страна. Чисто е — личи си, че съвестта и отговорността са надградили човешките добродетели. Пред нас красивата лагуна се разкрива в цялата си прелест. Синьо и тюркоазено се преливат, а светлината сияе изпод дъната на закотвените лодки. Напред, върху билото, четириъгълна каменна кула респектира с присъствието си: „Вие сте гостите, аз съм домакинът!“.

Знам, че това е един от онези редки моменти, в които след дълго копаене най-накрая си открил диамант. Момент на чиста радост и възторг, в който ти идва да тичаш, да риташ камъчета, да се търкаляш по туфите и да завършиш със скок в студената вода. А после да плуваш до припадък, да се покатериш на близката скала и през кръглия ѝ отвор да съзерцаваш как слънцето пропада зад хоризонта.

Сядаме на едни камъни. Скоро усещаме присъствието на група врабчета, които подскачат на няколко метра от нас. Имаме хляб и им натрошаваме. Идват веднага. Тези малки перушинести топки ми създават страхотно настроение. Същите са като нашите — чирикат и кълват без страх. Често си мислим, че са обикновени и глупави пилета, но грешим. Радичков гениално ги е описал в „Ние, врабчетата“. Малката им общност е сбор от емоционалност и интелект. Чудя се как точно разграничават бежовата троха от песъчливото камъче?

— Виж, едното е маркирано! — казва онази до мен.

— Къде? — питам и се опитвам да ги обхвана с поглед.

— На крачето.

На едното наистина се вижда малък метален пръстен.

— Това е шефът — шегувам се аз.

Врабците са чиста радост. Мисля си: „Изчезнат ли, ще стане много тъжно.“

Купувам чаша с кубчета ананас. Правим последни снимки и се качваме на палубата. Катамаранът гази плитко. Бавно плаваме покрай скалите, а след това отново излизаме в открити води, следвайки контура на големия остров в посока Валета.

Следобедният вятър е станал студен. Долната палуба е на завет и е препълнена. Две момичета зъзнат по бански и им подават хавлии. Седим в задната част, клатейки се в миризмата на изгорели газове. Горе поне се диша, макар вятърът да брули лицата ни и да влиза под дрехите. Разсейвам се и търся с поглед залива Сейнт Пол — мястото, свързано със свети Павел.

Ето че в близката далечина вече се издигат градските постройки. Вижда се висок хотел, зад който е пристанът, а там цари пълно безветрие. Навлизаме бавно и си отдъхвам: „Няма да се налага да плувам.“ Тя — също.

Слизаме на кея и отново се смесваме с градската тълпа. Уговаряме си среща с останалите и приключваме деня с хубава вечеря в гръцки ресторант.

—----

Денят започва да придобива облик някъде към седем сутринта.

— Давайте нагоре и после надясно! — казват момичетата.

Приложението Google Maps ни води към старта на пролетното събитие — Malta Marathon.

„Трябва ли да бързаме?“ — се питаш. Имахме перфектна организация на времето. Станахме в шест, оправихме се, а стартът е чак в седем и тридесет.

Долу на крайбрежната улица са се събрали доста хора — досущ като на митинг. Звучи надъхващо диско. Изгревът обещава дъжд. Морето е спокойно, приело оловносив цвят, а каменистият бряг се разстила като бежов килим към водата. Отбелязвам си, че по крайбрежието на Малта няма водорасли.

Любопитни хора ни гледат от терасите. На един балкон млада двойка, прегърната, се поклаща в ритъма на музиката. На друг възрастен господин пие кафето си на партера и се радва на спектакъла пред дома си.

Цветът на Европа е тук. Красиви хора със спортни шорти, клинове и тениски със забодени номера са се събрали в предстартова треска и наелектризират атмосферата. По мегафона се чува гласът на водещата, която обявява дисциплините: маратон (42 км), половин маратон (21 км) и ходене на същото разстояние — с живописното име Walkathon.

Не съм участвал в подобно нещо и не се вълнувам особено. Опитът ми в планинското ходене обаче си личи — само аз съм с дълъг панталон (и още един подобен екземпляр). Чувствам се като ескимос на Малдивите. Утехата ми е, че поне съм със спортни маратонки, а не с обувки за катерене. Липсва ми състезателен дух и гледам на нещата с чиста туристическа настройка. То така си и пишеше в рекламата: „Разгледайте града на малтийските рицари“.

Първи са бегачите. Изстрел от пистолет — и сърцето ми подскача. Хората се изливат през арката на пътя като пясък през теснината на пясъчен часовник. Тълпата се разрежда. Половин час по-късно — нов изстрел, и аз отново се стряскам.

— Върви! — казва ми тя.

И ето че правим първите си крачки от следващите тридесет хиляди.

Тротоарите сутрин не са така оживени. Пътното платно е отцепено наполовина с оранжеви конуси. Истинска привилегия е да вървиш по шосето. Картините от предните дни се повтарят. Това място го знам, онова — също. Пуснал съм приложението на телефона да брои крачките. Гоним първия километър. Лъже ме. Средната скорост е пет километра в час — дванадесет минути за километър. Залъгвам мозъка си с математика, тъй като няма с кого да си говоря — тя върви напред, в компанията на останалите.

Изучавам крайбрежните сгради — формата им, прозорците, вратите, функционалността. Лодките и яхтите, закотвени на кея, също са ми интересни. Някои детайли ми напомнят на Гърция, други — на Испания. Търся характерния малтийски щрих. Откривам го при терасите — те са малки, каменни, с леко издадени плочи, подпрени от три или повече носещи камъка. Имат железни перила, а някои са затворени с дървени дограми.

Маршрутът се вие покрай брега, следвайки тесни и дълги вътрешни заливи. Тъмнокожи бегачи летят край мен като газели в саваната. На определени места организатори ни окуражават:

— Браво, чудесен си, продължавай!

Направо да им повярваш.

Духови музиканти са заели един ъгъл и свирят — какво настроение само! Има нагорнища, има и надолнища. Оказва се, че имало и дървета — част са от някакъв парк и сигурно са защитени със закон под заплаха от доживотен затвор.

Наближавам пункт. Подават ми чаша вода и половин ябълка. Чудя се дали не съм мазохист, че ходя с бутилка от литър и половина на гърба. Робувам на презумпцията: „Да има.“

Задъхвам се по нагорнището.

„Материята иска движение!“ — крещеше ни майорът в казармата, докато марширувахме. Тогава се чудех дали това са малоумни просветления в главата му, или част от философското обучение в офицерската школа. Размишлявам над думите му и заключавам, че по-скоро е било първото.

Мисля, че минах десетия километър. Заваля — от оня ситен дъжд, който не обещава да спре скоро. Два часа — не е зле. Постоянно ме изпреварват бегачи, а групата пешеходци пред мен им ръкопляска. Двама гологлави и татуирани англичани притичват край мен по шорти, потници и чорапи до коленете:

— Хайде, Майк! Не е ли страхотно? Имаме чудесен скапан ден! — казва единият, докато диша тежко, а другият го надъхва: — Хайде, Майк, да стигнем до скапания финал!

А скапаният финал кой го знае къде е? Поне дъждът спря. Мисля за нея, но тя е някъде напред и знам, че се оправя отлично.

Един от филмите, които така и не можах да изгледам до края, беше „Голямата разходка“. Просто станах по средата и излязох от киносалона без грам съжаление. Мислех си, че киноизкуството отдавна е достигнало върха си и вече слиза от него — да не кажа, че направо се търкаля.

Аз също слизам от билото към тесни улички и навлизам в района на някаква корабостроителница. Там, покрай задънения залив, пътят криволичи и се изкачва към жилищен квартал. Хората ме гледат, аз също ги гледам. Някои ми махат, махам им и аз. Усещам умора в краката, но поддържам темпо.

Пак съм пред пункт.

— Човече, вземи чаша вода! — подават ми в ръката. — Ето и тази ябълка!

— Благодаря! — вземам и продължавам. Изяждам я за нула време.

„А къде да хвърля огризката?“ — пита се съвестта ми, докато виждам разхвърляни по земята пластмасови чашки и остатъци. Не, не ми се прави като тях. Планинар съм и знам rule №1: боклукът се прибира в раницата! Имам такава на гърба.

В Малта така и не видях класически кофи за боклук. При жилищните сгради той се оставя направо в торби на улицата. Замислям се за депонирането на техните отпадъци, после за нашите, а накрая и за световните. Представям си как ринем боклука пред себе си и го прехвърляме зад гърба си. После друг го взема, прехвърля го с добавка от своя и понеже Земята е кръгла, накрая се изсипва цяла лавина, от която не можем да излезем и се задушаваме.

Гледам към морето, за да се разсея от тези апокалиптични мисли. Равната му повърхност бързо изчиства шлаката от съзнанието ми.

Отново срещам духов оркестър. Музикантите тъкмо настройват инструментите си. Подминавам ги, аплодирам ги и им кимам с усмивка. След няколко крачки ги чувам да подемат някакъв бодър марш.

Ако вярвате, че вървящите, бягащите, скитащите и всички подвижни хора са пример за подражание — навярно е така. Ако си мислите, че са просто някакви хаховци — най-вероятно пак ще сте прави. Истината е, че във всеки от тях има по едно демонче, с което се бори. Нещо неизгладено, щърбаво, което го ръчка. Някоя застояла кармична програма, която свири една и съща песен. Тези хора заслужават уважение, защото се борят със своите демони по своя си начин. Така и аз — моите просто ги разхождам.

Не чувствам нито глад, нито жажда. Духът ми е като почистена от прахта стара лампа — свети с пълната си светлина. Изминал съм повече от петнадесет километра. От едната страна на тесния залив съм и чувам музика и овации. От другата е финалът.

„Що за боклуци са тези енергийни гелове?“ — скъсвам едно пликче и изсмуквам съдържанието му. Взехме ги от спортен щанд в мола на Гозо. Очаквам да ми даде крила и да полетя, но нищо такова не се случва.

„Не остана!“ — казвам си. Разделил съм разстоянието на мисловни отсечки от по пет километра, които отмятам една по една.

Малтийците вместо автомобилни паркинги си имат яхтени такива. Лодките им са наредени една до друга по дължината на кея и блестят в безупречен вид.

Правя завоя и се засичаме. Онази до мен е останала сама и върви. Радвам се да я видя.

— Продължавай напред — казвам ѝ, — а аз ще видя какво камъче ми е влязло в маратонката.

Не е камъче — пришка е. Еуфорията преди финала обаче не ми позволява да се отпусна. Минавам край ресторантчета, пълни с хора — нормално за това време на деня, почти обяд е. Вървели сме над три часа и половина. Финалът е на правата пред мен. Виждам надуваемата арка и тълпата. Достигам червената пътека. Някой ми виква да внимавам да не се спъна в бабуната под нея. Правя последни крачки и преминавам. Чувам аплодисменти. Организаторите ми подават шише с вода. Ама че разходка!

Стоя на кея пред огромни и лъскави яхти. Другите си почиват и разпускат. Намираме се. Тя ми казва да отида да си взема медала. Правим много снимки.

Връщаме се обратно с автобус на организаторите. Той ни оставя в някаква теснина сред лабиринт от къщи, но Google Maps ни показва, че сме близо до адреса.

— Сутринта минахме оттук — казва онази до мен.

— Така ли? — нямам никакъв спомен.

— Да, ето го онова странно ябълково дърво.

— По-скоро ми прилича на зелена мушмула.

Пред квартирата ни чака момче с найлонови торби с чаршафи и хавлии.

— Здравей, ти трябва да си хазяинът? — казвам.

Той се усмихва и кима:

— Дай ни половин час и освобождаваме!

— Няма проблем, оправете се спокойно, другите гости идват към три — отвръща равнодушно.

Това е Рамирес от Колумбия. Дошъл да учи английски в Малта и срещнал любовта си — вече три години е тук. Не знае къде е България, но пък е чувал за Македония — имал приятели оттам. Усещам по тона му, че са го респектирали.

— Все същото е — казвам му, — каквито са те, такива сме и ние.

Рамирес е авантюрист, избягал от беднотията. Ще спечели пари и ще се върне, а може и да остане — кой знае? Благодарим му за жестовете и си тръгваме.

Отново сме на кея пред една автобусна спирка. До полета в седем имаме цялото време на света. Ще трябва да хванем автобус, а после да направим връзка с друг, който ще ни откара директно до летището.

Седя на пейката и попивам последните форми от тази картина: спокойна вода и наредени яхти. Слънцето отново се крие зад облаци. Приложението на телефона показва 31 000 крачки.

„Това е сън“ — казвам си.

Не е. Едва вървя.

Другите отидоха някъде — сборният пункт е в чакалните на летището.

Час по-късно седим пред терминала. За да убием времето, храним врабчетата с трохи от пица.

— Този е много дебел — отбелязвам.

— Сигурно е тийнейджър, сменя си перушината с мъх — казва тя.

— Не мисля. Стар е, липсва му мотивация. Виж другите как му крадат от трохите.

Чудя се каква ли роля би му дал Радичков в книгата си?

— Можем да го кръстим Дебелака?

— Да, сладък е — казва онази до мен.

Трохите свършват. Изтърсваме каквото е останало и се отправяме към входа.

Малката островна държава остава в сърцата ни с красивите си лагуни, белокаменните твърдини, плоските кактуси, дългите разходки, безбройните лодки по кейовете и свободата, която ще цитирам с откъс от „Ние, врабчетата“:

„Три седмици время се мина и една сутрин, както разбивам с човката тавана на затвора, чувам едно силно: хряаас!, и яйцето се разполови на две.“

И ето на — така прогледваме за света.

Край