Неапол през моите очи или 4 дни в Кампания

Ден първи

Дълго се чудех дали да седна да опиша това пътуване. Впечатленията са ми все още доста противоречиви, затова реших да пробвам. Неапол определено не е първото нещо, което ми идва наум като помисля за Италия. Не е дори второто, третото и т.н. Но майка ми спомена миналата година, как иска да я заведа там. Тогава погледнах какво и как се предлага-цените на еднопосочния билет с Уиз бяха около 300-400лв. Чак се заинтригувах-какво пък му има на тоя Неапол с тия почти презокеански цени. Разцъках всякакви дати, цената винаги беше трицифрено число и накрая зарязах всичко. Средата на януари Уиз пуснаха първото си 30% намаление . И изведнъж за моя изненада-двупосочния билет за Неапол и то през март около 50-60лв. Чудесно стечение на обстоятелствата, нагласих едни дати и вече готова да купувам, споделям на майка ми новината-ще я водя в Неапол. При което тя бързо ме отрезвява как точно на тези дати не може да отсъства от работа. Греда. Добре поне, че не купих билетите. Дните минаваха, намаленията на Уиз едно след друго си вървяха и изведнъж майка ми звъни в работата и ми казва-освободих се за въпросните дати. Дотук добре, но цената вече двойна. Примирявам се как няма да го бъде точно сега и живота продължава да си тече. Средата на февруари обаче, нова изненада от Уиз –за моите дати билетите до Неапол пак на символични цени. Тоя път мълниеносна реакция от моя страна, един телефонен разговор и хоп 4 билета до Неапол за началото на март. След по малко от месец. След едно несъстояло се пътуване през есента до Валенсия, реших да направя нарочна застраховка Отмяна на пътуване, за всеки случай. Отивам да застраховам билетите, жената като чу цената, реши че се шегувам. Мислеше, че единия билет струва толкова, не 4. После хотел с безплатна, максимално дълга отмяна. И се започна едно четене, едни планове, едни чудеса. През цялото време цъкам да проверя какво се очаква да е времето, спокойна, че все пак това е Италия и то южна. Греда-ще вали та се къса всичките дни. Свикнала съм с лошия си късмет, някак си съм го приела и дори не се ядосвам-просто отбелязвам. Наближава пътуването и осъзнавам, че няма да мога да направя необходимия оборот , за да си ползвам Дайнърса. Взимам спешни мерки, плащам няколко битови сметки на приятелка и това е отметнато-ще се излежавам в салончета. Няколко дни преди пътуването получавам лично съобщение в Магеланци, как по същото време ще пътува и друга магеланка до Неапол-Емика и се разбираме да се видим на летището да се запознаем.
И така, най –накрая идва денят. Вечерен полет от терминал 1. Понеже е вечерен, влиза се съвсем спокойно, въпреки трите полета по същото време и един работещ скенер. Виждаме се с Емика, обсъждаме програмите. Има време и решавам да уважа все пак салона на терминала. Вътре съм само аз-как да не се почустваш ВИП. Писано е за салона, няма да се отплесвам. Приятно е , хареса ми. Кацаме по-рано в Неапол –вали. Излизаме бързо от летището. Аз съм подготвена, че има два варианта за превоз до града-градски транспорт и Алибус-нещо като специален шатъл . Съответно 1,50евро и 4евро билета. Излизам пред летището-никъде не виждам спирка или знак за обикновения автобус. Решавам, да не се занимавам и без това е тъмно и вали-тръгваме по стрелките към спирката на Алибус. Добре, че са тия стрелки-има си ходене. Намираме автобуса, билет от шофьора-4евро, важи 90минути(не баш, но за това после). След има няма 15-20минути сме на площад Гарибалди. Това е площада при централната гара. Автобуса спира точно пред хотела, който съм букнала и о, чудо-не вали! Разделяме се с Емика и влизаме в хотела.
Точно подавам личните карти и нахлува мощна група от българи-организирана екскурзия, една нощувка в нашия хотел. Късмет, че ги изпреварихме, настаниха ни бързо. Стаята на 5тия етаж, разкошна гледка над целия площад , гарата и може би Везувий, който видяхме чак на третия ден, един час преди да си тръгнем(заради мъглата, облаците, дъжда...).


пиаца Гарибалди от хотелската тераса

Няма още 21ч и решаваме да използваме , че не вали, да се разходим. Намираме след известно лутане спирката на метрото, слагам билета , който трябваше да важи 90 минути-не става. А е минал само час. Както и да е , не настоявам да вляза толкова много и решаваме да тръгнем пеша по Корсо Умберто I с идеята да стигнем до площада и да се върнем с метро през спирка Толедо. Тръгваме. Корсо Умберто I е доста голяма улица. Минава 21ч, събота. Всичко е затворено, няма жив човек по улицата! Вървим вече километър, срещнали сме сигурно 5 души на кръст. Светлината идва само от витрините на магазините, доста мижаво улично осветление и коли. Приближаваме до някакво кръгово площадче и започва известно оживление, т.е. хора. Още малко по надолу и сме до Castel Nuovo .Забравих да спомена, че аз съм с чисто нов фотоапарат, при избора на който едно от най-важните ми желания и изисквания беше да прави умопомрачителни нощни снимки без светкавица и статив . Та целта на тази нощна екскурзия беше и това-аз да пробвам фотоапаратчето. Завиваме надясно преди Castel Nuovo и сме пред един разкошен фонтан на Нептун. Вадя фотото и се започва-една снимка на такъв режим, същия кадър на друг режим и т.н.



За съжаление фонтана се оказа доста осветен и малко ми излязоха криви сметките. Нищо, продължаваме. Минаваме покрай Кметството(зад фонтана) , по едни дечица влизаме в галерия Умберто I. Подготвена съм за чудеса, чела съм как едва ли не е по-впечатляваща от галерията в Милано. Греда. Вътре всичко е затворено, освен един Макдоналдс и едно кафе. По пода просяци спят пред витрините. Част от галерията опакована за ремонт. Нищо, викам си, това е защото е късно, ще мина през деня и ще се впечатля. Излизаме при виа Толедо, лудницата вече е пълна, хора навсякъде. На ляво и сме на Piazza del Plebiscito. Площада е голям, има пространство, точно както харесвам. Празен и доста тъмен. Чудесно, вадя апарата и пак се започва-един кадър на един режим, друг на друг и така докато идеите ми се изчерпат. Докарвам няколко задоволителни за мен кадъра(естествено, забравих на кой точно режим ги заснех).



виждате ли разликата-аз да

Умората вече си казва своето и решаваме да се прибираме. По виа Толедо към метростанция Толедо. Купувам билет от автомата-1,50 за 90минути(на другия ден ще разбера , че имало и билети по 1 евро за едно пътуване само, но интересното е че не всички автомати ги предлагаха) Станцията е интересна, но за мен по интересното на това метро като цяло е дълбочината му-много е дълбоко, явно затова бавничко им вървят строителните работи) .


метростанция Толедо

Прибираме се в хотела-много студено нещо . Пускам климатика, който през 10 мин се включва все едно дъскорезница. Изборът беше или без климатик да се спи или на студ. Аз на студ не мога да спя-завивам се през глава, мятаме отгоре якето, слагам едни тапи за уши и някак си ми се получават нещата-спи се .

Ден втори
Този ден улучваме първата неделя от месеца и държавните музеи са безплатни. Планирала съм Помпей и Арх. музей- в този ред. Събуждам се-вали. Промяна в плана-ще започнем с музея, ще продължим евентуално с Помпей. Отиваме до метрото и взимам този път билет от 1евро- едно пътуване. Слизаме на спирка Museo и по хората излизаме под стълбите на арх. музей. Отиваме към входа и виждам 50м опашка. Не е страшно , нареждаме се. Опашката обаче се вие на открито а дъжда не спира да се лее. След 20 минути сме пред входа, под навес. Опашката вече е на осморка, слиза по стълбите към улицата. Влизаме, ура!
Музеят много ми хареса-огромни пространства, огромни статуи и части от статуи. Неудобство беше липсата на план, няма стрелки да посочват накъде да вървиш, вероятността да изпуснеш нещо или да не го намериш е голяма-ако незнаеш какво точно да търсиш и питаш. Без много да бързаме го минахме за час и половина. Има надписи на английски, бях чела как всичко е на италиански-не е.





Излязохме, вече станало обяд. Вали. Решавам да използвам, че сме близо да отидем пеша до пиаца Данте. Тайната ми мисъл беше ако успеем да влезем в параклиса Сансеверо (Capella Sansevero). Тръгваме. Много е интересно движението по улиците в Италия, харесва ми . Светофарите и пътните знаци са само за туристи, според мен. За пешеходните пътеки...направо ми убягна смисъла от тях . Всеки си пресича където и когато иска. Карат бавно и един вид се промушваш между колите- и това е непрекъснато. Мен ме е страх да шофирам в София, бих искала някога да мога да шофирам в Италия с увереност и уменията на италиански шофьор. Доколкото се познавам-няма да е в тоя живот... Стигаме пиаца Данте. Така вали, че нямам дори желание да снимам. А и последният ден е изцяло за Неапол, така че си викам, ще дойда пак да го снимам без дъжд(пак ми излязоха грешни сметките, но затова по-натам). Минаваме през порта Алба, както любезно ми беше начертала маршрут iaia_mama, мотаме се. В един момент сме на Via Dei Tribunali. Много тясна уличка, едва се разминаваме с тия чадъри. Търся Сан Северо. Имам карта, табелки, всичко. Ама не ми се получава нещо-въртим се наляво, надясно, тесни улички, високи сгради, ще се блъсна в някоя църква и няма да я видя. Най -накрая виждам една огромна опашка от хора в дъждобрани покрай сградите, завива, губи се някъде. Нареждаме се бързо да изпреварим поредната група. Ситуацията е малко притеснителна-обяд е , а аз знам че в Помпей последния вход е в 15,30ч. и пътя дотам е час с влак. Решаваме да почакаме да видим как се движи опашката. В това време пред мен едно момче пита хора от опашката дали входа е безплатен. Обясняват му, че това е частен музей и не е безплатно. Отивам все пак най-отпред да попитам разпоредителката същото-да, оказва се вярно-днес този музей не е безплатен. Добре, това значи че няма нужда днес да се бутаме за да влезем, може и друг ден. Зарязваме опашката и тръгваме към пиаца Данте за да вземем метрото до гарата и към Помпей. Звучи елементарно, но докато излезем пак на пиацата Данте от тези улички бая зор,въртене и питане падна. Вече знам за билетчето от 1 евро и търся автомат, който да ми го продаде. Стигаме гарата. Решавам, че ще вземем влака от гарата Circumvesuviana, а не от Гарибалди. Тя се намира на 200м от площад Гарибалди, вляво по Корсо Гарибалди. Гарата е като изоставена провинциална гара в страната. За мен е странно, че няма почти никой, празно хале. Взимаме билети до Помпей Скави. Посоката на влака е Неапол-Соренто. За мой късмет улучваме директен влак. Той не спира на всички спирки и се движи доста по бързо. Влакчето представлява нещо като метровагони-целите в графити, стари. Сигурно сме 10 души в целия влак. Решавам, че това е защото сме затръгвали следобеда , а повечето хора сигурно отиват сутрин. Тръгваме и първа спирка Гарибалди. Веднага всичко ми се изяснява-перона е почернял от народ-т.е. всички се качват от тази гара. Съвет-вземете влака от първата спирка- гарата Circumvesuviana, само на 200м от площад Гарибалди, няма хора, винаги ще успеете да седнете във влака. След 25 минути сме на Помпей Скави. Тази спирка е по-удобна за разглеждане на Помпей, защото е много по-близо до входана комплекса. След гарата, на 10-20м има инфо център. Оттам тръгват и автобусите за Везувий(който ние още не можем да видим заради лошото време). Решавам да не рискувам и взимам карта на Помпей от този център. В 14,30 вече сме в Помпей. Дъждът беше спрял още на гарата в Неапол и се поздравявах за доброто ми решение да разменя програмата. В Помпей много малко хора-отдавам го на лошото време. Всъщност може и да е имало към 300-500 души, но пространствата са огромни и изглежда пусто.




Тръгваме по някаква улица, отварям картата и ...греда. Картата е много хубава, цветна и има имена на улици. Вдигам си главата и улиците в Помпей имат само номера. Все пак стигам някак си до първите по интересни обекти и решавам че спрямо тях ще търся другите. Не ми се получава някак си.



В един момент виждаме група туристи и хукваме по тях. Показват им нещо-чудесно...намерили сме номер 21 от картата, т.е знам къде сме. Виждаме въпросния номер забележителност и започвам да се оглеждам за друга група туристи към която да се закачим и видим друго нещо. Има табели със стрелки към една или друга къща. На тези табели улиците също са с имена, като в картата ми. Но както вече споменах , табелките с улиците са само с номера. Както и да е –ние не бързаме, от време на време само превалява леко, питам разпоредителките кое накъде е –справям се с намирането на почти всичко.





Накрая стигаме до Амфитеатъра , вече е почти 17ч, ще затварят и решавам да излезем през този изход и да търсим другата ж.п. гара за Неапол.



От този изход ж.п. гарата е една идея по далеч и ако не знаете къде да ходите е малко объркващо. Има инфоцентрове по пътя, упътиха ни. Минава се през площад с доста впечатляваща църква, която обаче подминахме, защото точно тогава заваля много силно, почти град, а ние бяхме от другата страна на площада. Изчакахме да спре дъжда и хоп, гарата срещу нас. Т.е. точно след църквата, вдясно идвайки от Помпей. Тази гара е на линията Poggiomarino- Naples, т.е. не на тази, от която дойдохме. Влака е бавен и стигнахме за 45минути в Неапол. Слязохме на Гарибалди и уморени се прибрахме в хотела. Телефончето казва-навъртели сме почти 12км.

Ден трети

Днес по план трябва да ходим до Соренто и Позитано с опция Амалфи. Събуждам се-вали. Ама някак си завоалирано, капе, капе. Решавам-ще рискуваме, тръгваме. Отнова сме на гара Circumvesuviana, купувам билети за Соренто. Хващаме нормално влакче. Те директните са само три на ден-един рано сутрин, един на обяд и един вечер. Разликата е потресаваща-този влак спира на всеки триста метра. Дори аз, като един много спокоен и уравновесен човек се изнервих накрая. След час и половина и две превалявания сме в Соренто. Нямам някакъв план, идеята е да се помотаме, видим морето, гледки от терасите, евентуално ако намеря Изоставената мелница. Гледала съм предварително на гугъл мапс накъде и как да тръгна и тръгваме. Пропускам факта, че излизаме от другия край на гарата-отдолу, а не отгоре и целия ми маршрут отива на кино. В един момент вече съм наясно че тотално съм объркала пътя, няма жива душа-вадя жокер, телефона с навигацията. По принцип това е много краен вариант и не го ползвам. Телефона ми е със собствено мнение по почти всичко(личи си , че е мой) и си прави каквото си иска. Обикновено доката ме локализира къде съм вече съм се намерила сама. Този път обаче за моя изненада, новото приложение което съм свалила по съвети от тук-maps.me сработва за секунди. Намерена съм къде съм-доста далеч от където и да било и тръгвам във вярната посока. Ура! Скоро излизаме на площад Тасо, приятна тераса, снимат се хора, доволна съм.




Все още се чудя каво точно да правим. Виждам, че до брега се стига по стълби, наклона е потресаващ-решаваме, че ще пропуснем. Тръгваме просто да се шляем. По един път към плажа, с много завои стигаме до друга приятна тераса с гледка и пейки. Сами сме. Седим, гледаме, снимаме, слънце грее-Слънце!



Какво повече му трябва на човек. Капучино-това ми трябва поне на мен. Тръгваме отново между улиците и излизаме в една градина с поредната тераса и по-важното-кафене с капучино и гледка . Докато майка ми си пробива път наляво и надясно между две групи китайци, аз съм се паркирала на най-предната маса и си чакам капучиното. Малко отклонение- много обичам да пия кафе с мляко под каквато и да било форма. Имам си цял ритуал, слагам захар, разбърквам, гушвам чашата с две ръце, чакам да поизстине, леко отпивам. Обичам кафето горещо. Т.е. да има време да изстине, да си го пия дълго без да е студено вече. Трябваха ми три ходения в Италия докато запомня, че там сервират кафето със стайна температура. Т.е. докато си направя цялото ритуалче и стигна до момента с отпиването на първата глътка то вече е студено и аз съм недоволна. Така че вече имам едно наум-кафето в Италия-веднага се слага захар, разбърквам и моментално отпивам, че поне първата глътка да ми е относително топла. После вече го допивам студено. Идва капучиното. Слагам веднага захар и се нагласям за снимка. Капучино с гледка. Гледката обаче се оказват двама туристи, които точно в този момент молят китаец да ги снима, който не разбира и вика жена си да ги снима тя, после двамата туристи решават да прегледат снимката дали е станала ок ...и всичко това пред моята маса и моята гледка. Леко се изнервям, защото осъзнавам как капучиното ми безвъзвратно изстива. Разбръквам захарта, развалям пяната и картинката отгоре ...най-накрая терена е чист и правя прословутата снимка с чайка за разкош. Доволна грабвам чашата, отпивам бързо и...капучиното е ГОРЕЩО! Няма такава греда-за толкова години , сигурно единственото горещо капучино в Италия-на мен ще се падне. Целия ми език е изгорен, нямам думи. Дори не мога да се зарадвам, че случих на горещо капучино. Допивам го, вече без удоволствие-има нет, оплаквам се по вайбъра на който намеря онлайн и ми става по-добре.



Ставам и решаваме вече да се насочваме към Позитано. По пътя към гарата изненадващо и без да съм я търсила намираме прословутата мелница. От площад Тасо право нагоре и мелницата е в една яма, под краката ми все едно. Т.е. минава се по мост над нея. Така, много добре го обясних . Интересно е , хареса ми.




На гарата има инфо център-показаха къде е автобуса за Позитано, билети от шофьора. Отиваме пред автобуса, шофьора отвън. Аз съм подготвена-в автобуса Соренто-Позитано трябва да се седне от дясната страна. Казвам на майка ми-качвай се, аз ще изчакам шофьора, седни от Дясната страна! Качва се тя, то пълно. Има няколко места, в дясно, но не и до прозореца-не е доволна. През това време идват още хора, качват се, местата по привършват, започвам да се притеснявам. Шофьора си стои отвън и си говори с друг шофьор. Отивам все пак до него, достатъчно съм чакала, прекъсвам ги и питам за билети- сочи ми едно кафе по-надолу. Тичам в кафето, искам два билета до Позитано-1,80евро всеки. Връщам се в автобуса, качваме се –местата в дясно свършили. Обяд е и решаваме да чакаме следващия автобус. Питам шофьора-след половин час е , чудесно. Някои хора се бяха качили прави в автобуса, свалиха ги и те да чакат следващия. Идва следващия автобус-ние сме не повече от 10души. Качваме се, две рускини разбира се ни избутват и изпреварват, отделно си купуват билети от шофьора! Сядаме на втората седалка в дясно(разбира се). В следващия момент отвсякъде идват ученичета и започват да се качват и те. Оказва се, че автобусът в 14ч е училищен. Спира на всяка керемидка, където види учениче да го прибере. Вътре са един върху друг, седнали, прави, на стълбите. Но автобусът си върви. Наляво, надясно-пътя е малко на зиг-заг. Гледки от дясно, отляво, но през по голяма част от времето сме в населени места и гледките някак си все от ляво. Започвам да си мисля, че отново съм объркала посоките, което в случая е неприятно фатално. Но пък и рускините са пред нас-значи и те са чели същата подвеждаща информация. 25 минути след тръгване и безброй спирки, автобусът е на нещо като крайбрежен път. Мрачно е , облаци, но не вали. Пътя е слабо до средно натоварен и о, чудо-гледките започват да се появяват в дясно .




Виждам площадки за спиране на коли за снимки, спокойна съм-на правилното място сме, точно както съм чела че трябва да е. За съжаление, шофьорът не съобщава спирките и по лошо-не спира ако не звъннеш предварително. Чудесно, но аз незнам къде да сляза, освен , че трябва да е на първата спирка в Позитано, а не на втората. Разчитам, че някое учениче ще слезе там. Е, ако толкова се объркам , ще сляза на втората спирка. Наближаваме табели, на които пише Позитано, много коли паркирани покрай пътя, никакви хора, само коли. Решавам-това е, слизаме като спре. Наистина спира, слизаме аз и майка ми и три ученички.




Автобуса тръгва и майка ми започва да нервничи как не сме на правилната спирка. Аз обаче виждам позната църква от снимките в дъното и и викам-тръгваме надолу, все ще стигнем. Тръгваме по едни тесни улички –никой няма, само ние двете. Виждам едни стълби, които вървят буквално между къщите на хората, табелка към центъра. Безкрайни стълби, тесни, криволичещи, но поне вървим надолу, към плажа(евентуално). Майка ми не спира да се притеснява как не сме на правилното място. В един момент, разминавайки се по стълбите с една жена с пазарски торби, жената се обръща и ни заговаря на български. Оказва се, че тя работи и живее там и и станало много приятно , чувайки българска реч. Разбра се, че сме на правилното място, на правилният път, обясни ни после и къде е другата автобусна спирка. Поприказвахме. Тя наистина беше изненадана да види българи, а аз си мислех че това място все пак е относително добре посещавано от българи. После се оказа, че тя е изненадана , че сме по това време-извън сезона, нищо не работело, няма хора. Наистина се оказа така-единствените работещи магазини се брояха на пръсти съвсем до плажа, течаха ремонтни дейности, църквата беше затворена и видях само едно кафе-ресторант на самия плаж. Като се замисля, май не съм ходила зимата на море или поне такова нещо не помня да съм срещала другаде. Както и да е , слязохме някак си до плажа, поразходихме се, поснимахме-наляво, надясно, нагоре. Красиво е.





И сега трудната част-трябва да се качим пак , но в другия край на града, за другата спирка на рейса за Соренто-Позитано Спонда. Няма толкова стълби, път е и то панорамен един вид, има пейки за почивка, почти приятно изживяване. Купувам билети от един магазин-2,20евро. Бре, как дойдохме за 1,80 а се връщаме за 2,20-така и си остана мистерия за мен цената на билетите.



Дойде рейса, качваме се и изненада-същите рускини, този път седнали отляво, връщащи се от Амалфи. Автобусът тръгва. На изхода от Позитано, там, където слязохме спира и шофьора слиза. Разбирам, че чака нещо. През това време наблюдавам пак колоната от паркирали коли и никакви хора. Не разбирам. По едно време идва мъничка кола, паркира току пред нас. Излиза една жена с малко дете и започва да разтоварва чанти покупки. В следващия момент до нея спира мъж с мотопедче. Натоварват се тримата с чантите и влизат в града. Вече ми става ясно-това явно е паркинга на жителите на Позитано. Градът е на такъв голям наклон, с толкова тесни и криволичещи улички, че няма място за кола. И хората паркират горе на панорамния път(откъде пък и място затова, ама...) и после си отиват в къщи-пеша или с мотопедче. През това време се задава автобусът от Соренто-оказа се че сме чакали него, шофьорите се сменят и потегляме. Пристигаме благополучно в Соренто , автобусът спира на гарата, виждам, че след 4 минути има влак за Неапол. Спринт с едната рускиня към касите за билети. Този път аз съм победител. Човека на гишето, разбира се, не си дава много зор, продава ми билети, бърза работа той няма. Успяваме все пак да хванем заветния влак. Казвам заветния, защото влака е директен и вместо да спира на всяка керемидка, след 50 минути сме в Неапол. Уморени, директно в хотела-телефончето рапортува- 8км за деня, скромно бих казала. Влизайки в стаята , започва да вали. Това ми убива плановете и желанието да се виждаме с Емика за по пица и плана пропада. След час се разразява гръмотевична буря. Обичам такива неща, особено като съм на закрито. Красота.

Ден четвърти и последен

Събуждам се, по скоро си отварям само едното око. Днес си тръгваме, ще останем в хотела до 10,30-11ч , така че има време да си се излежавам, дремя. До момента в който майка ми казва-не мога да си намеря телефона. Това се случва често, дори не се притеснявам, просто си протягам ръката да взема моя и да я набера. Набирам и телефона е изключен. Събуждам се от раз. Питам я –има ли шанс да е паднала батерията- никакъв. Това е Нокия с копчета на 7 години, батерията издържа седмица. Така...да помислим какво може да е станало, къде да е ...ами никъде. Телефонът наистина го няма-факт. Склонна съм да мисля, че го е изпуснала някъде и загубила, но сме в Неапол-имам едно наум(въпреки ,че предния ден не бяхме в Неапол). Така или иначе сме с един телефон назад. Звъня на мтел да блокират картата, те ми казват добрата новина-не е звъняно от този номер, сметката ви е 0лв. Ами добре-какво да се прави, случило се е вече. Последен ден, вечерта се прибираме. Ура! Последните години, при всяко пътуване последния ден ми е любим-отивам си вкъщи и това много ме радва. Днес целият ден е посветен на Неапол. Тръгваме пеша от Гарибалди към Дуомото. По Корсо Гарибалди покрай Кастел Капуано.



Времето е ...спорно, не вали, облачно, не духа. Не е зле.
Намираме катедралата изненадващо лесно.





После по via dei Тribunali, просто си се мотаме. Аз се сещам че сме близо до параклиса Сансеверо и решавам да направим втори опит. Отново се губя и отново трябва да питам. Накрая го намирам , за да видя, че във вторник не работи. Греда. Останах си без Сан Северо и Забуленият Христос. Маршрута на iaia_mama ми е в главата, ще скокнем до Санта Киара. И това не беше много лесно, но с питане стана. Въобще проблема е в множеството тесни улици, високи сгради, няма опция за поглед надалеч. И аз си се губех стабилно и непрекъснато. Но не е нищо фатално или дразнещо-непрекъснато намираш нови неща. След Санта Киара решавам да идем пак до пиаца Данте, че да го снимам . Докато стигнем заваля. Така че плановете ми за снимки без вода се провалиха, но пък нищо-снимка да имам.




Чудя се дали да се качваме сега до замъка Sant'Elmo или да изчакам да спре да вали. В крайна сметка решавам да тръгваме нагоре, към фуникуляра. От пиаца Данте към Via Tarsia към Пиаца Монтесанто .Изненадващо за мен намирам фуникуляра почти от раз. Явно задобрявам. Все така се получава накрая . Купувам билети-1,20евро. Качваме се, слиза се на втората, последна спирка. Горе вече само ръми. Намираме терасата пред замъка, тя е на едно ниво с входа на Чертоза ди Сан Мартино.



Замъка във вторник не работи(това поне съм проверила) затова влизаме в Чертозата-6 евро. Половината манастир е подготвен за някакви ремонтни дейности(които не се извършваха, само си беше опаковано). Като изключим една немска група бяхме не повече от 10 души вътре. А пространствата са големи.




Но аз съм влязла с друга мисия-да търся терасите с гледки. Благодарение на един разпоредител, който направо ми отваря вратата , излизаме пред малка, разкошна тераса за снимки.





Е, снимките не са главозамайващи, но вина за това има времето, не новото ми прекрасно фотоапаратче. Щракаме на воля, сами сме, времето е пред нас. Доволна съм и тръгваме да слизаме.
Отиваме пак до фуникуляра- цак, билетът е 1 евро. Така и не можах да им хвана спатиите с тия билети. Слизаме до долу и тръгваме към виа Толедо. Целта сега е галерията Умберто I, да видим как е по светло. Разхождаме се бавничко по Толедо, не вали, зяпаме магазините. Стигаме до галерията, влизаме. Ами...същата работа, но без просяците по земята. Не е ок. Предпочитам си Милано и Виктор Емануел II. После към Piazza del Plebiscito. Идеята е да видим нещата от първата вечер, но на дневна светлина. Виждаме ги, снимаме.




Ранния следобед е вече, до полета има много време. Слизаме да се разходим по крайбрежната улица. Излязъл е силен вятър, не е особено приятно. Отиваме до Castel dell'Ovo. Разглеждаме отвън. После обратно до Castel Nuovo.



По пътя най –накрая облаците се вдигат и виждам Везувий-точно там е , където си мислех три дена, че трябва е но друго си е доказателство .



Пред нас е спирката на метрото Municipio. Връщаме се в хотела, багажа и на автобуса за летището.
Отишли сме малко рано, с идеята да видя тамошния салон, за който (изненада) никой още не беше писал тук. Летището много ми хареса-средно голямо, цветни, различни меки мебели в общите части. Намирам салона, влизам, при което жената на рецепцията ме изглежда странно и недоволно ми обяснява как ще затворят след половин час. На мен това не ми пречи-аз ям за 5 минути Тя толкова време само ме регистрира. Друга жена вече почистваше, един мъж дойде да прибира бара и яденето, но аз го изпреварих и си напълних чинийка с хапване. За салона съм писала в темата. След 20 минути бях навън вече. Отидохме си до гейта, нета беше толкова добър че гледахме Мастър шеф докато ни извикат за полета. В самолета имаше промоция на парфюми, която афишираха като промоция за 8ми март. Само че аз бях проверила, 4 дни по- рано цените бяха същите . Както и да е-заредих се с два броя парфюми(празнично промоционални) и 00,10ч. благополучно сме добре дошли и приятен престой в София. Планирам моят престой да е дълъг J (телефончето рапортува-18км сме извървели този ден).

Вместо край

Накрая малко полезни факти, предложения, защо не и съвети, пък всеки ще си прецени дали му е полезно. От летището до ж.п. гарата или площад Гарибалди ходи специален автобус Алибус, цена 4евро. След гарата автобусът има още една спирка, на пристанището. Хотелите около гарата са буквално един върху друг, чудесни, разумни цени. Има много негри, да, но те си гледат търговийката и никой сякаш не се интересува от теб. Е, в крайна сметка ние се прибрахме с един телефон по малко, но не мога с чиста съвест да кажа-откраднаха го. Въпреки че, за първи път се случва нещо такова. А сме пътували доста. Както и да е . Много полиция. Ама много. Билети за градския транспорт-1евро за едно пътуване, 1,50евро за 90 минутно пътуване, 1,20евро за ...незнам какво пътуване(аз пътувах един път с фуникуляр за тази цена). Дневна карта 4,50евро. Емика споменава и карта от 3,50, но аз не я намерих като опция.
За влаковете за Помпей и Соренто препоръчвам да се вземат от първата спирка, води са Napoli Porta Nolana, гара Circumvesuviana . За Помпей-по лесния вариант е да се влезе от входа при гара Помпей Скави. Карта може да се вземе от инфоцентъра , веднага след гарата. На билетното гише не ми дадоха карта, предполагам защото вече след 14ч. Но вътре имаше хора с друг вид карти.
За Позитано-ако имате време и не бързате направете като мен. Слизате на първата спирка, минавате през града и си тръгвате от последната спирка. Или продължавате към Амалфи. Ако времето ви е лимитирано, по добре слезте на последната спирка-Позитано Спонда. Оттам пътя до плажа е много красив, панорамен. После пак оттам си тръгвате.
За пиците-всеки сам ще си прецени. Вкусове разни. Не е моята пица това, не ми харесват пици с дебело тесто. Сладките неща са друго нещо.



Сладолед не пробвах-студено ми беше, а и не съм фен на италианския сладолед.
Хората са много дружелюбни. Говорят английски колкото да се оправите(т.е. колкото мен J), но дори и да не говорят ви водят и показват накъде. Животът върви някак бавно-никой не бърза за никъде.

Незнам какво да кажа за финал- градът е интересен по свой начин, Помпей ми хареса много, обичам да се шляя между такива руини и старини. Соренто и Позитано също ми харесаха, въпреки , че Чинкуе терре ми допадна повече. Ако ми се отвори възможност ще се върна, искам да се кача на Везувий. Но и да не се върна-няма да е загуба за мен.