южна италия

От Бари до Неапол - един разказ пълен с цитати

Вдишвам с пълни гърди от студения софийски въздух пред терминал 2 на летище София, и се усмихвам. Комфортът на домашният уют, блаженото спокойствие на ваканцията, спането по цял ден и пълното безгрижие са неща от които се откъсвам с нежелание, но когато съм на път се чувствам... просто се чувствам жив! Човекът е човек, когато е на път - беше казал Пеньо Пенев, без това да е задължително вярно за всички. За мен обаче със сигурност е.

След няколко минути пристига черно БМВ, мятам раницата на задната седалка и потегляме за един от кварталите на столичният град, които са толкова много, че така и не мога да им запомня имената. От терасата на апартамента, в който нощувам, се виждат панелни блокове до където ти стига погледа... В такива моменти се питам, как ли изглежда България в някоя паралелна вселена, в която не сме попаднали в рамките на Османската империя, участваме във Великите географски открития и развиваме собствени архитектурни стилове, в някои от които може би се усеща влиянието на далечните ни колонии...? Но в историята няма „ако“, както беше казал неизвестно кой, така че се фокусирам върху настоящето.

А то е слънчево и меко, като климата на италианската провинция Пулия, в която ни оставя самолета в късният следобед на следващият ден. Въобще не трябваше да съм тук, но как да съм сигурен, че ако отложа сега, ще мога някога отново? Корените на това пътуване могат да се проследят 4 месеца назад, когато в една студена септемврийска вечер на крайбрежието на Балтийско море (също не трябваше да съм там, просто така се получи... но това е друга история) срещнах Петя. Тогава тя избяга след няколко дни, забивайки нож в рамото ми (не беше в гърба, защото бях предупреден, но че си беше предателство – беше!). Аз обаче чета Сун Дзъ, и запазих връзка с нея, както той ме е учил: „Дръж приятелите си близо, а враговете си – още по-близо“! Добре, че не ми е враг – трябваше да се местя в София:(

 Сун Дзъ

Петя е рядко срещана личност – предупредих я, че със сигурност ще се караме, че полудявам като вляза в музей, че ще вървим много, ще пътуваме много, ще спим на по-скоро мизерни места и ще харчим умерено и все пак ще е скъпо – но тя нямаше нищо против, макар че никога не беше пътувала така, само с раница. Тя дори нямаше раница! Няма да се спирам повече на личността й, защото после ще и дам да прочете това (Здрасти!:), само ще кажа, че когато й представих идеята си за полет до Бари и 5 дни по-късно – обратен от Неапол, тя веднага провери дали я пускат от работа и ми дадене зелена светлина за билетите – въпреки, че до последния момент не се знаеше дали ще мога да отида изобщо! Ако мога да перифразирам Дейл Карнеги – когато живота ти поднесе Петя – изяж с нея пица в Италия. Не се получи същият ефект като с лимоните и лимонадата, но... разбрахте ме.

Селфито, с което Петя настоя да заменя симпатичната й снимка, която бях подбрал първоначално. Жени. 

Хората, които НЕ пътуват, се делят на 2 основни типа – такива, които мислят, че пътуването е безумно скъпо, и такива, които са чували, че има евтини полети, и не се замислят нататък. Да видим къде е истината. Настанихме се в хотел „Central Hotel”, който беше в най-забутаният, краен квартал... шегувам се – беше си в идеалният център на Бари. И въобще не трябваше да сме там, а няколко пресечки по на юг, само че като отидохме да се регистрираме, мъжът зад рецепцията ни връчи ключове и заяви: „Ами тука сте. 4-тия етаж.“.  Четвъртият етаж всъщност беше 6-ти, неясно защо първите 2 не ги броят (сигурно за заблуда на наивните туристи като нас). Асансьорът не работи, но и тук - където живея - също не работи, и също съм на 6-тия етаж, така че като бонус не изпитвах носталгия за дома! Хотелска стая – легло, тераса, гардероб, телевизор. Баня с душ-кабина, от която се излиза на друга тераса. Гледка към съседната, доста стара сграда. Съмнително чисто. Климатика не работи, душ-кабината не се затваря, не ни носят второ одеало, няма чаши... Но пък нощувката е 15 евро на вечер, и с идеална локация! Тук имахме две нощувки, а следващите 3 бяха в абсолютно автентично апатаментче в историческият център на Неапол, през Airbnb ни излязоха по 10 евро на човек на вечер. Самолетните билети пък бяха по 10 евро в посока – а това са ти 2 от трите основни разходи при пътуване: транспорт, настаняване и храна. Виж, храната вече е друга история, но обратно на въпроса къде е истината - „Истината е някъде там“, както казваше агент Мълдър от „Досиетата Х“.

Агент Мълдър като млад.

Захвърляме багажите и отиваме да разгледаме старият град на Бари, който започва през 3 улици от нас. За мен първите ден-два на почти всяко пътуване са малко стресови, след което се отпускам и ставам част от пейзажа. Така и тази вечер добре обиколихме неправилните улички на старият град, видяхме задължителните катедрали, малки триколки и скутери, отсечка от стар римски път, средновековна крепост и морето, разходихме се до близкото виенско колело и хапнахме, но... не бях впечатлен особено. Даже хич. На следващата сутрин поръчахме кафе на гарата, и в момента в който го сервираха дойде нашият влак – недопитото капучино бързо се премести в пластмасова чашка, и беше съвестно допито във влака за Монополи. Там отидохме заради... готиното име! И пак – катедрали, тесни улички и т.н. Но малко по-хубаво от Бари, а и с приятна компания всяко място може да ти остави хубав спомен. Особено ако престоят ти е подплатен прилично с питателна храна и капучинота! Ненадейно заваля, оказа се, че автобусът, който бях гледал до следващата ни дестинация планирана за деня не пътува, защото е събота, нямаше и влак, продължаваше да вали... Един разговор на италианско-немски по-късно, продавачът в малко съседно кафене ни беше упътил неизвестно накъде, но уверено тръгнахме натам. Дъждът спря и нещата съвсем се оправиха като случайно видях залепена бележка „Билети за автобуса за Нашето място – тук!“. Не продаваха билети, но ни казаха от къде да си го хванем, така че се помотахме до следващият автобус, пихме по едно еспресо, и 2 часа по-късно пристигнахме в Алберобело. Излязох от автобуса и нямаше как да не се сетя за една поема на Толкин, в която се казваше „Not all those who wander are lost”.

 Типични къщи-трули в януарски следобед.

Това вече беше нещо, което не виждаш всеки ден. Алберобело. Малките типични къщички „трули“  бяха сгушени една до друга, сочещи с конусовидните си покриви към небето. Всеки покрив завършваше с характерен орнамент („пинаколло“), а на много от тях бяха боядисани бели символи с християнско (или магическо?) значение, като кръст, сърце пронизано от срела и др. Разходката между тях някак си те изпълва с енергия! Трулите станаха много популярни напоследък, и вече ми беше ясно защо – определено си струва да се видят! Докато минавахме край една стена, две жени се обърнаха към нас с израз на безкрайно удивление, и ни поздравиха със „здравейте!“ на български – след което избягаха, преди да успеем да реагираме с нещо повече от обратно „здравейте“. Не знам само при мен ли е така, но случайните срещи със сънародници в чужбина винаги са малко неловки, а и често като заговоря някого, имам усещането, че очаква от мен да му искам нещо? За мен всички ние, които можем да прочетем този текст, написан на български, сме си едно голямо семейство:) Както е казал народът: кръвта вода не става.

Вече е третият ни ден от пътуването и се носим на борда на автобус за Матера. После трябваше да продължим за Неапол, но за да разбера кой е най-удачният вариант, чакахм около 25 минути един бакенбардест човечец да се обяснява на гишето „Туристическа информация“. Не се шегувам – той стоя там и се обяснява цели 25 минути – засичах от момента в който дойдох. Спукахме го от подигравки и смях, зад него се оформи опашка, та той се усети по едно време и се обърна да каже нещо оправдателно. Но нас ни обслужиха за под минута, а той явно не е бързал, щом половин час вися там!!! Матера въведе нов термин в речника ми: „сасси“ – така (май) се наричат единствено два характерни квартала на града, хората от които са били насилствено преселени в модерният град през 50-те, заради ширещата се из тях малария. После обаче стават известни, предполагам най-вече заради сниманите там кадри от „Страстите Христови“ и др., и днес са си интересна туристическа дестинация. По която трябва да се изкачваш! Тук дойде време да обядваме и влязохме в първото срещната заведение – обикновенно ресторантче. Менюто обаче беше плашещо – пастата почваше от 10 евро (отделно 1.50 service fee, а пък чакахме към 15 минути докато ни вземат поръчката...:Х). Решихме, че е огромна порция за 2-ма – не, беше си цена за порция!! Да вземем пица – опитахме отбой – не, само за вечеря били пиците... Поръчахме – най-скъпото ястие в живота ми. Очаквах голяма порция – наистина първо пристигнаха 2 плата: едното със сухари с пипер, а другото - с типични местни меки сирена, които обаче бяха отнесени моментално щом основното пристигна, а то... чак се замислих дали не сме попаднали в някоя от тези молекулярни кухни. И нищо, ама нищо особено на вкус... Споменатите порции. Без коментар. Това струва повече от месечният ми наем в първата ми квартира във Варна.

Същата вечер пристигнахме в Неапол, и домакините ни от Airbnb (чиито услуги ползвам за първи път) ни поканиха на вечеря – макарони с тиква – ей, облизах си пръстите! Вкусно! Все още фрапиран от обяда обаче тук няма да цитирам никого...

Ако искате да видите класическият изглед от Матера, напишете в google "Matera". Това е от другата страна на Сассо Кавеосо:)

Изморени от натрупаните пешеходни разстояния – педометъра на Петя отчиташе 20-25 000 крачки на ден – решихме първият си ден в Неапол да прекараме в лежерни разходки из града. Най-накрая опитах пица – до него ден се пазех специално, след всички тези възхвали за "най-добрата пица на света", които срещах тук и там. Е хубава беше, безспорно. А тази, която ядох за вечеря беше... направо треперех от вълнение при всяка хапка – дали съм бил гладен, от виното ли... иха! Струва си ходенето и само тази пица да беше:) Някой ден ще се върна, но само до Неапол, и ще си оставя поне 5 дни за да опитам възможно най-много от различните кулинарни изкушения, които се мяркаха по витрините и менютата.  А и за да изкача Везувий. Масивният конус на притихналият вулкан явно доминираше на фона на града –доста по-малък, от колкото си го представях, но все пак внушителен. Вторият ден беше планиран за разглеждане на Помпей и изкачване на вулкана – четох, че ставало лесно, и можело да се вмести спокойно в рамките на ден... да, ама не (както казваше Петко Бочаров). Все още в Неапол успяхме да разгледаме част от крайбрежието с Кастел дел Ово (на входа непознат женски глас каза „Там май се плаща“, и аз за момент помислих че е Петя; после се усетих, но все пак коментирах без да се обръщам, че сега ще видим дали се плаща, и родната реч зад нас секна:D), базиликата „Сан Франческо ди Паола“ с огромният си отвор в купола, наподобяващ този на Партенона в Рим, и по-голямата част от историческият център, с – разбира се – много катедрали. Къде без тях?!

Пристанището на Неапол, с Везувий на заден план.

Желанието ми да изкачим Везувий започна да се прибира някъде за следващият път още от сутринта, когато видяхме, че е валяло, банята беше заета (аз като ходих не беше, но както и да е) и тръгнахме много по-късно от предвиденото, Петя беше облечена по-скоро като за модно ревю, от колкото за разходка в планината, а конусът на вулкана беше скрит от сиви, мокри облаци. За капак – нищо не чух от шума на влака – Circumvesuviana – като обявяваха на коя гара пристигаме, бяхме в тунел и нямаше интернет връзка, а според последното зареждане на Google Maps следваща трябваше да е Помпей. Почти. Слязохме – оказа се Боскореале – спирката преди Помпей. С 45 минути до следващият влак (уж били на полвин час, да бе). “It’s just one of those days” – както пеят Limp Bizkit в момента, в който пиша това. Мда. Все пак стигнахме до Помпей по обяд и се случиха 2 неща – попаднах в обменно бюро, където продаваха банкноти по 1 евро бройката; и бяхме привлечени в някакъв празен и студен ресторант, защото ни казаха, че имат лазаня. Първото беше страхотно: 20 и 100 австрийски шилинга, емисията от 60-те; 50 френски франка с Малкия принц, 1 австралийски долар, 1 шотландски паунд... само част от находките ми (всяка струва доста повече от 1 евро!). Ресторантът се оказа празен не случайно – освен че беше хладно, храната беше от размразени полуготови храни (според Петя – за мен щом е топло ядене е вкусно, освен ако не ти нагарча от яд, като онзи път в Матера), а жената, която не знаеше английски, като ме пита каква гарнитура искам към ньоките (нямаше лазаня), не спомена, че е отделна порция – 4-5 листа китайско зеле и четвърт домат добавиха 3 евро към сметката........................

 50 френски франка, последна емисия, преди да бъдат погубени от лошото евро.

Дойде моментът да влезем в Помпей. Дъждовни облаци навсякъде, ръми дъжд. Подухва топъл бриз. Дали градът не е изглеждал така, когато е бил погребан? Помпей е музей на открито, но и е цял град – с улиците, жилищата, храмовете, театрите и т.н., както си му е реда. Музей... гигантски музей. Загубих ума и дума. Всяко нещо трябваше да се види, всяка къща отворена за посещение – да се посети, всяка мозайка – да се разгледа в детайли, да си представя как е изглеждала тази стая функционираща, как би изглеждал живота тук, как би ми протичало ежедневието... Скоро разбрах, че така няма да ми стигне времето даже за основните забележителности. По едно време по погрешка се оказахме до един от изходите, и след 2 часа обикаляне Петя ме напусна, в името на кафе и пазаруване, но аз се втурнах да си доразглеждам – уникално, просто уникално! И пак ще се върна, не успях въобще да отида до северната част на града, повечето неща към края бяха разгледани по бързата процедура, но за мен Помпей ще си остане гвоздеят на програмата. Тук е моментът да кажа – ако не си падате по история или не намирате нищо интересно в това да гледате руини на стари къщи може би не си струват 13-те евро вход. И понеже говорехме за банкноти, на лицето на сравнително рядката двудоларова банкнота стои Томас Джеферсън, комуто приписват думите „Никога не харчи парите си, преди да си ги спечелил“ – не е особено умно, явно отчаяно са търсили нещо, за което да го цитират, точно като мен, към края на този пътепис.

Самотен сентинел отдава почит на загиналият град. Статуята е съвременна работа на полски скулптор.

На следващият, последен ден направихме още един опит да ядем лазяна, но нямаха (на дъската отпред пишеше, че има!) – така че за последно хапнахме някакви типове паста, качихме се на автобуса за летището, и се прибрахме в България. На кацане в София изпитах най-силната турболенция в живота си – самолетът пропадаше и се тресеше, доста пътници викаха ужасено, други се смееха истерично, а аз се подсмихвах под мустак – и да стане нещо, добре че е сега след пътуването – важното е да гледаш нещата от положителната страна. Кацнахме невредими, но се чудя колко от пътниците няма да стъпят повече на самолет...!

Петя не ме намрази, не сме се карали, напротив, даже обмисляме следващо пътуване до замъка Нойшванщайм в Германия – с италианския си не можа да ме впечатли особено, сега ще опитва с немския си, който е C2, да видим! Където и да отидем за напред, е много приятно да седнеш и да систематизираш видяното (макар и да е толкова времеемко!), за след време, когато споменът избледнее... защото, както Tацит е написал около 200 години след гибелта на Помпей: "Verba volant, scripta manet".