От площад Гарибалди до Позитано с почти тригодишно

От Гарибалди до Позитано, през Везувий, с почти тригодишно хлапе.
Като разказвахме вкъщи на големите деца, къде сме били, като чуха познати наименования, реакцията им беше: “Гарибалди, Позитано - че то вие никъде не сте ходили, тия места са почти до нас!” 😉
Та така - първата ни чуждоземна екскурзия от 10 години насам!
С много вълнение я планирах като подарък за 40-ия рожден ден на Ники (съпругът ми). 
Получи се чудесно, но много кратко! Искаше ми се да останем поне месец! Само загатнахме местата, които бихме искали да усетим по-добре. И разбира се пропуснахме основни моменти - остров Капри и другите останаха за следващия път...
Та така, ето какво преживяхме ние тримата - двама възрастни и синът ни на 2г 9 месеца. 
21 октомври, събота - Неапол
Полетът ни до Неапол беше вечерен, при
стигнахме след 21 ч и бързичко се придвижихме с Алибус до Гарибалди. Там за няма и пет минути станахме свидетели на опит за обир - дръпнаха телефона на една жена точно пред нас, на улицата! Това ни стресна малко, но се оказа единственото ни негативно преживяване през цялото време! Предполагам може да се случи на всички подобни места (като Лъвов мост в София, където пък на мен са ми бъркали в чантата).
Взехме метрото до прословутата станция Толедо (наистина е много красива!)  и след кратка разходка по едноименната улица намерихме предполагаемото място на първата ни квартира. Всичко ни беше ново и необичайно - тълпите хора по улиците, въоръжената охрана, а най-вече миризмата на сладкиши, която се носеше от много места! Обаче ние, стреснати никъде не спряхме. Както и да е, след малко закъснение, хостът ни изпрати представител (майка си, или баба си) да ни настани в квартирата. Оказа се добър избор - уютно мини апартаментче на ключово място, зад улица Толедо. Бяхме подготвени да е шумно, та не се учудихме, но ширината на улиците ни стресна доста - отсрещния балкон беше на по-малко от 3 метра от нашия, можехме да гледаме телевизора в дъното на отсрещната стая!
22 октомври - Казерта, Неапол
По програма, първия ден след пристигането ни, трябваше да отидем в двореца Казерта, като вземем влака в 8:20. Обаче се поразмотахме и решихме, че първо ще се ориентираме в обстановката, ще пием кафе, закуска и разходка, пък и да си купим  Артекард.

Първите задачи - добре, разходихме се през Пиаца Плебишито, надолу към брега, до Кастел дел Ово, на връщане минахме през малки улички, ухаещи на пране. За закуска не можахме да се ориентираме особено добре и си взехме някакви твърде сладки неща, много вкусни, но твърде тежки. Малкия налетя на профитероли, пълни с лимонов крем и заляти с фондан - точно три хапки изяде и се отказа! Та се наложи с кафето да си поръчваме и парче пица, че да става за закуска на детето... Изобщо той се изхранваше на пица и сладолед тази седмица, основно!

Като се засилихме да купуваме вече Артекард-а се оказа по-трудна задача. В Палацо Реале не продавали, насочиха ни към Галерия Умберто, в магазинчето BoxOffice. Обаче се оказа, че в неделя не работи, та започнахме да търсим други варианти. На гарата също не продаваха и вече почти отчаяни, че ще се отказваме, взехме билети за влака за Казерта. Там пък имаше опашка! Явно "извън активния сезон" не значи съвсем липса на опашки, или пък хубавото време и неделята предопоределиха множестовото посетители. Важното е, че взехме картата,  от касата на двореца, с която се надявахме да спестим някое и друго евро, а и да си улесним пътуването. Оказа се добра идея  - въпреки, че с малко дете не сме посещавали голям брой забележителности, все пак ги подбрахме така, че първите посетени (безплатните) да са с по-скъпи билети, а и колкото и малко транспорт да сме ползвали, парите за Артекард се избиха още на втория ден! 

Дворецът ни впечатли много - и като мащаб и като красота, нищо че не е добре поддържан! Паркът е образец на бароковото изкуство, не е за изпускане, английската градина също е интересна, градините, непосредствено до двореца имат особеното усещане за изоставено място, което е било много красиво. Изобщо много напомняше на филма “Тайната градина”, тази тема ни преследваше през цялото пътуване. Фонтаните са тематично оформени като илюстрации към различни римски митологични сцени - Диана и Актеон, Венера и Аполон, Делфини, а голямата каскада е наистина като водна дантела, разстлана по склона!

Много добра идея беше да си вземем колела под наем за разходката до голямата каскада.  Малкият нямаше да издържи дългия път без мрънкане. Освен това така имахме повече време да разглеждам отделни места, отколкото да вървим.  Обаче в Английската градина не пускат с колелета. Това го разбрахме, когато се наложи да ни свирят, като на ученици в басейн, за да си оставим колелетата отвън. Така че е малко неудобно, да платиш повече часове наем колело, ако искаш да разгледаш и Английската градина, но не е болка за умиране. Служителите не са много прецизни и не зачитат забавяне от половин час. Така че за два часа и половина платихме общо 16 евро за две колелета едно от които със седалка за дете. Друг начин за придвижване е бус до най-горния фонтан, за 2,5 евро, или карета с коне, но тя сигурно е доста по-скъпа. 

Все пак, бих посъветвала бъдещи посетители, ако не разполагат с цял ден за разглеждане, или искат да спестят пари (ако са без Артекард) че биха могли да пропуснат разглеждането на кралските апартаменти, като си купят билет само за парка (8 евро, срещу 12 за апартаментите и парка заедно). Така или иначе, парадното стълбище, горния вестибюл и кралския параклис са преди входа за апартаментите и могат да се разгледат с билет само за парка! Апартаментите са интересни, но само за възрастни, синът ни не можа да оцени красивите мозайки по подовете и изящните орнаменти по стените, а  само искаше да седне по малкото налични диванчета, на които изрично пишеше “не сядай!” 😉 Най-красива е естествено тронната зала, както и панорамата от балкона към парка, извън двореца. 

В двореца има къде да се нахрани човек - една закусвалня в която има и готвени ястия и един ресторант, в горната част на парка. Че от такава дълга разходка човек неизменно огладнява!
На връщане с влака успяхме да се объркаме. Видяхме че стигаме гара Гарибалди, но не ни изглеждаше познато и не слязохме. В следващия момент влакът се шмугна в тунел и стана метро за наш ужас! Бързо се окопитихме и слязохме на следващата гара която се оказа Cavour и там направихме връзка с другата линия на метрото и отново слязохме на Толедо, откъдето апартамента ни беше на пешеходно разстояние. 

23 октомври - Неапол, Археологически музей, Кастел Сант Елмо
По прогноза този ден трябваше да вали и още от сутринта  заръмя.  Мислехме да отидем първо в подземията на Неапол, но се оказа че за тях не важи Артекард въпреки че в сайта пишеше че важи, Затова се насочихме към археологическия музей. Там също имаше опашка, което вече не ни учуди толкова. Обаче детето никак не хареса музея, през цялото време мрънкаше че иска да си ходи и се наложи да го носим от зала в зала и да се чудим как да го разнообразим.

Нито една статуя не го впечатли, за мумиите да не говорим, чак накрая прояви малко интерес към мозайките, но това беше два часа по-късно. Аз естествено гледах и самата сграда и вътрешния ѝ двор, които също са забележителни само по себе си! Както и да е, радвам се че посетихме тази богата археологическа колекция, но трябваше да отделим още време и да измислим нещо друго за детето.

Решихме да се възползваме от това че сме близо до квартирата и да сложим малкия да спи на обяд. Обаче се оказа мисия невъзможна - беше твърде превъзбуден, та хапнахме в кварталното ресторантче и се насочихме към най-близкия фуникуляр. Той се оказа не чак толкова близо до крепостта Сант Елмо, но тъкмо имахме възможност да разгледаме и квартала във високата част на Неапол, мисля че трябва да се пада Вомеро.  Доста различен е от центъра  с неговите стари сгради и тесни улички. Определено ми хареса като място за живеене! В момента, в който се качихме на крепостта изгря слънце и се появи невероятна двойна дъга над Неапол!

Беше много красиво, но не успяхме да  предадем гледката с нашите телефони и стар фотоапарат. Доста време стояхме на вятъра и дъжда, за да се опитаме да хванем гледка във всяка посока, но все пак в един момент измръзнахме и трябваше да слизаме. Представихме си какъв залез сме изпуснали, но нямаше начин да останем повече!
Слязохме с другия фуникуляр до площад Монтесанто и там вече климатът беше различен - тиха и спокойна привечер. Решихме да се приберем пеша през малките улички на квартал Спаниоли и попаднахме на много приятни улични пазари, пихме кафе, ядохме сладки пазарувахме,  изобщо вечерна идилия.
23 Октомври - Везувий, Помпей, Пиано ди Соренто.
Този ден за съжаление трябваше да напуснем удобната квартира и да се отправим към Везувий и Помпей. Прогнозата беше за силен вятър но това не ни уплаши. Според напътствията от други магеланци отидохме до гарата на Порта Нолана, за да вземем влака Чиркумвезувиана до Помпей. Влакът беше пълен с туристи и не изглеждаше много по-различно от метрото. Слязохме на Помпей и установихме че багажът се оставя в тоалетната срещу 4 евро на бройка.  Оказа се че кратерът на вулкана е бил затворен около 10 дни заради свлачище, но точно от 23 октомври, датата на която отидохме е отново отворен или поне това беше последната информация. Почакахме доста да дойде обществения автобус, като междувременно ни предлагаха по-специална услуга с автобус за 10 евро отиване и връщане, вместо за 6,10. Все пак взехме обществения автобус. Понеже Артекард не важи за Везувий, тази карта са не важи и за автобуса до него. На качване се получи много забавна случка шофьорът, който не говореше никакви други езици освен италиански, се опитваше да обясни на всеки качващ се чужденец, че кратера всъщност отново е затворен, този път заради вятъра. Но въпреки това бихме могли да се качим до паркинга и да направим панорамна разходка наоколо. Пътниците бяха всякакви англоговорящи, френскоговорящи, испаноговорящи и само една единствена жена френскоговоряща разбираше италиански и шофьорът я помоли да превежда на всеки новопристигнал. Беше много забавно и никой не се отказа от пътешествието! Тази наша решителност беше възнаградена, защото когато успяхме да стигнем до паркинга се оказа че въпреки вятъра, кратера все пак е отворен! И така започна нашето изкачване с малкия към върха или по-скоро към ръба на кратера. Естествено след първите няколко крачки и снимки той се отказа да ходи и реши че е по-лесно да го носим. Вятърът беше толкова силен че щеше да го отнесе на много места.

Обиколката на кратера е много впечатляваща гледка. Определено си струва разходката до горе както. За съжаление информацията от сайта на Националния парк Везувий, че има пътека, по която може да се обиколи целия кратер се оказа невярна, или по-скоро пътеката беше затворена след последното павилионче.  Но при настоящото време не държахме особено да обикаляме, порадвахме се на екзотичните гледки и панорамата към неаполитанския залив и побързахме да слезем защото в този сезон обществения автобус не е много на често, а именно през два часа. С малко подтичване на слизане, все пак успяхме да се класираме. Така излезе, че едно бързо разглеждане на Везувий отнема около два часа дори с малко дете.
Последната спирка на автобуса а се оказа, че се намира на малкия вход на Помпей откъм амфитеатъра. След бърз обяд на пейките около входа, влязохме да разгледаме. Аз особено се впечатлих от изложените снимки и и видеа от концерта на Пинк Флойд през 1971 година. Много бих искал да присъствам на такъв концерт, но за съжаление той е бил без публика, освен няколко местни момчета които са се промъкнали тайно, както правели всяка вечер. Големи късметлии! Градът беше прекрасен за разходка с детето - той си носеше любимото багерче и на всеки камък и всяка песъчинка спираше да копае като истински археолог.

Много се впечатлихме от улиците, по които има пешеходни пътеки като зебри от големи камъни  с  улеи между тях за преминаване на колите. Добре че не започнахме с Помпей, щяхме да откараме целия ден там. Обещахме си че ще се върнем да разгледаме останалите три четвърти от града. Атмосферата е уникална - градът, въпреки че няма постоянни обитатели е жив заради хилядите посетители, някои от които явно изкарват по цял ден в него, видяхме например ученици, рисуващи архитектурни елементи от обществената баня… Едва успяхме да се откъснем от Помпей на свечеряване след само 3 часа и половина, доникъде не разгледахме, но трябваше и да стигнем до следващата квартира в Пиано ди Соренто. 
Тази квартира се казваше и наистина беше “Тайна градина” - невероятна вила от 18 век, разположена в огромна лимонова градина, заобиколена от висока стена. Интериорът беше много романтичен - всичко в пастелни цветове, ретро мебели в бяло, вито стълбище с форма на раковина… Изобщо - добро попадение! Ето го мястото: The Secret Garden 

Вечеряхме в най-близката остерия, която въпреки наименованието си, предполагащо ниски цени, не ни се стори твърде евтино - 53 евро за три порции паста, зеленчукова гарнитура и бутилка местно вино. Но пък менюто беше преведено и сервитьорката говореше английски, което се оказа твърде удобно, след трудната комуникация в Неапол със сервитьор, говорещ само италиански и италианско меню. Не че не се нахранихме и там, но изборът ни беше просто налучкване, вместо да можем да се ориентираме в предлаганите ястия! 
24 октомври, Соренто
Този ден трябваше да отидем до остров Капри, но се оказа, че след дългото ходене предния ден, Ники го заболя кръста и коляното и решихме, че ще си спестим още един супер натоварен ден. Решихме, че местните градчета си заслужават достатъчно разглеждането и тръгнахме наслуки по уличките на Пиано ди Соренто. То си е приятно за разходка и след като се качихме малко нагоре по уличките, тръгнахме обратно към брега по Via delle Rose. В дъното ѝ намерихме градския парк с археологическия музей и прекрасни гледки към пристанището и залива.

Разгледахме всичко наоколо и слязохме с асансьора (!) до брега. Понеже бяхме решили да почиваме, бях приготвила банските, взехме си по кафе и се разположихме на пясъка. Там плажът е доста миниатюрен, а водата не особено чиста, въпреки синия флаг, който претендират, че има.

Но за октомврийски плаж си беше екстра! Обядвахме вече горе, в града, в непретенциозна закусвалня, в която за наше удоволствие имаше супа “минестроне” и разни модели паста. Убедихме се за пореден път, че в този район лошо ядене няма - всичко и навсякъде беше много вкусно! Следобеда се запътихме към самото Соренто, да видим какво чак толкова му хвалят! Ами и ние установихме, че има какво да му хвалят - атмосферата е една такава празнична, градчето е красиво и спокойно, пешеходните и търговските зони са супер приятни за разходка, а в едно магазинче за лимончело щяха да ни напият и наядат с всякакви лакомства. Естествено си напазарувахме от тях, макар и дребни неща, че бяхме само с ръчен багаж. Хубаво впечатление правят и малкото, но хубави градини (чак паркове не мога да нарека, нещо дето и декар няма) с екзотични дървета.

Такива фикуси, банани и палми, не вярвах, че в Европа могат да виреят така добре. По едно време се намерихме пред музея на дървените инкрустации (wood inlays) и влязохме да разгледаме срещу 8 евро на човек.

Естествено на малкия не му хареса, но за нас определено беше интересно да видим такъв рядък занаят, доведен до съвършенство от сорентинските майстори. Излязохме вече по тъмно и довършихме разходката, към гарата, по красиво осветените улици. Никакви забележителности не сме търсили този ден, но и два музея не са без хич, от културна гледна точка 😉 Вечеряхме си в стаята с разни неща, купени от супермаркета в Соренто, направихме си и сандвичи за следващия ден. Това със сандвичите се оказа добра стратегия още от Неапол и Помпей, като така спестихме време и пари от заведения. 
25 октомври - Амалфи, Позитано, Салерно
Сутринта станахме прилично рано, за да се класираме за един от първите автобуси за Амалфи. Обаче в суматохата на гарата в Пиано изпуснахме влака и денят започна със закъснение, въпреки ранното ставане… Все пак предния ден си бяхме купили билети за автобуса - новия комбиниран билет Terra&Mare и успяхме да се качим в автобуса почти първи, така че си хванахме места от заветната, дясна страна 😉 Определено си заслужаваше!

Гледките се оказаха зашеметяващи, особено ме зарадва едно място по пътя, в края на изкачването от Соренто, където в правата между два завоя се виждаха и двете крайбрежия - от дясно Амалфийското, а от ляво - Сорентинското! Удивително, колко тесен е полуострова! Пътят ме ужаси със теснотията и натоварването си, сто пъти се похвалих за разумното решение да не шофираме по него! Обаче гледките са един път! По план трябваше да слезем в Позитано, да си оставим някъде багажа и да разглеждаме целия ден в района без багаж. Обаче автобусът беше толкова препълнен, а спирката в Позитано - толкова нависоко, че не си представих как се провираме с детето и багажа, и се отказахме. Решихме да пътуваме до крайната спирка в Амалфи. Пътят между двете градчета ми се стори безкраен, със задръствания, нагли шофьори и за мое учудване светофари! В Амалфи пристигнахме чак в 13:30 часа, намерихме място за багажа (Офис на туристическа фирма Divina costiera) и се заоглеждахме. Явно Амалфи, освен туристическа атракция е и основен транспоретн възел - автобуси от и до Соренто, от  и до Салерно, за Равело и околните селца, корабчета, лодки за Грота Смералдо, таксита, знам ли още какво… Та ние малко се ошашкахме в цялата дандания и изгубихме ценно време, мотаейки се из площада. По едно време осъзнахме, че денят напредва и се засилихме към корабчето за Позитано. Тук е моментът да вмъкна информация за организацията с комбинирания билет. Първо, ако го купувате от щанда на Сита бус в Соренто, ще ви обяснят, че важи само за пътуване между Амалфи и Позитано, обаче в Амалфи има павилион на ТравелМар (чиито корабчета се ползват с този билет) и там потвърдиха, че можеш да си избереш едно пътуване от цялото Разписание, между Салерно и Позитано! Трябва да се има предвид обаче, че за да се качиш на корабчето, трябва първо да минеш през касата на ТравелМар, където срещу комбинирания билет ти издават отделен билет за корабчето, с нулева цена. Не може просто да представиш комбинирания билет на пристана, не работи по този начин. 

Та така, след закъснение от четвърт час, се качихме на корабчето за Позитано. Всички гледаха да седнат на най-обзорните места на горната палуба, но моят мъж откри, че отпред на долната палуба е по-свободно и с още по-добра гледка, и се настанихме там. Определено, по вода е много по-спокойно, а вероятно и по-бързо изминаването на разстоянието между Амалфи и Позитано! Също доста комерсиализирано - на бара продаваха всичко по 5 евро - кола, бира, шапки, чанти. 
Акостирахме в Позитано към 15ч и просто се разположихме на плажа! Хлапето толкова беше чакало този момент и толкова беше врънкал за камъчета и пясък, че нямаше как да не му угодим, пък и сигурно половината град беше на плажа - толкова топличко и приятно време беше. Оказа се, че и водата е с точната температура, та аз изкарах плажа основно в морето. Малкия не прояви интерес към къпането, за него това остана основния спомен от Позитано - плажа със сивия пясък!

Обаче есен - денят е кратък и макар и с нежелание си тръгнахме от плажа, че да имаме малко време и за самото градче - оказа се крайно малко - половин час до следващия автобус, че пък багажното в Амалфи таксуват 5 евро на бройка за до 2 часа и 10 евро за повече време. И понеже не искахме да плащаме 30 евро общо за багажа, се наложи да бързаме за автобуса. Така, от Позитано видяхме плажа, една уличка и ядохме сладолед (разкошен, естествено). Разочарование нямаше - прекарахме си твърде приятно деня, макар и не по план. После - автобус, втори автобус, задръствания и към 18:30 пристигнахме в Салерно. Намерихме бързо квартирата, хостът даже ни чакаше на ъгъла, бърза баня и малко почивка, и отново навън да търсим пицария за вечеря. Поразгледахме нощно Салерно, учудихме се на промяната в обстановката - тук вече има широки улици, булеварди, не е тази теснотия като в Неапол, която обаче ни беше толкова уютна. Намерихме си симпатична пицария с карирани покривчици и вечеряхме твърде обилно, понеже - лакомия - да опитаме и пиците и предястията. То човек може само с предястието от патладжан с пармезан да се нахрани, ама… Добре че и тукашния сервитьор не говореше английски, иначе сигурно още нещо щяхме да си поръчаме и щеше съвсем да стане страшно 😉   После си довършихме разходката по крайбрежната алея и най-накрая се прибрахме да спим. Отново мога да се поздравя с избора си на квартира - супер централно място, удобно легло, чисто, приятно. 
26 Октомври - Амалфи, Равело, Майори
И тук свърши хубавото време! От сутринта - облаци, вятър, лек ръмеж… Ама все пак сме в Италия, температурите си останаха стабилно над 20 градуса и аз продължих да се разхождам по сандали! Програмата за днес беше да стигнем по море до Амалфи, оттам с автобуса до Равело, там да гледаме каквото успеем и да слезем да разгледаме по-малките градчета - Майори, Минори, Виетри сул Маре. Днешното корабче се оказа доста различно от вчерашното - същото като големина, но поради това, че тръгва от Салерно, а не от туристическото Амалфи нямаше бар, тълпа от чакащи, изобщо беше супер спокойно, даже изчака няколко закъсняващи двойки да се качат. Пътуването също беше различно - вече със стабилно вълнение, водни пръски, които почти стигаха до нас, отново на долната палуба, най-отпред. Дребния си умираше от кеф, както и ние - никой не страда от морска болест, пък и то за 35 минути няма кога да ти прилошее…

От Амалфи бързо се прекачихме на автобуса и след още половин час за никакви километри, стигнахме Равело. Малка обиколка на площада и влязохме във Вила Руфоло. И там си останахме следващите сигурно три часа! За мен (ландшафтен архитект) това беше раят!. Екзотична растителност, декоративни градини, водни площи, руини, експонирани по подходящ начин, изобщо - прекрасно място. А гледките от терасите към крайбрежието са просто разкошни…

Единственото леко разочарование беше, че не ни пуснаха с детето да се качим на върха на кулата, понеже такива им били правилата - заради многото стъпала (4-5 етажа) е забранено за деца под 5 години. Така че се наложи да се качваме поотделно - първо аз, после Ники, та да разгледаме кулата. Добре че в приземието излъчват филми за вилата, та малкия и останалия с него родител да имат какво да правят! Тук просто изключително се възхитих на всички технологични решения и видеа, представящи реставрацията и личностите, свързани с вила Руфоло. В общи линии, не става за разказване, трябва да се види! Като излязохме ни трябваше почивка от гледките, но точно в Равело няма почивка - навсякъде е красиво и интересно.

Поразходихме се из уличките, и слязохме да потърсим Аудиторията, проектирана от Оскар Ниймайер. Намерихме я лесно, пада се съвсем близо до автобусната спирка. Но за съжаление изглеждаше леко занемарена и беше затворена… Не си представям да е изоставена, надявам се, че си я ползват за концерти и си обещах някой ден да остана с преспиване в Равело, за да посетя някое музикално събитие.

После незнайно защо решихме да слизаме до крайбрежния път пеша… При положение, че Ники всеки ден се оплакваше от болки в колената, решението беше леко нелогично, а за капак на всичко уцелихме най-стръмните стълби, без грам никакви интересни неща покрай тях - слизахме между задни дворове, изоставени градини, а и малкия реши, че не иска да ходи, та трябваше и да го носим… Както и да е слязохме благополучно и се качихме на автобуса до Майори. Вече бяхме зверски гладни (да, и детето караше на солети дотогава) Бях си набелязала това градче, понеже в Гугъл ърт се виждаше хубав крайбрежен парк с детска площадка! Като цяло из местата, които посетихме детските площадки бяха изключително малко, та тази просто беше задължителна спирка.

Малко с рев я оставихме, само за да си намерим нещо за изяждане - в случая Панини, което там разбрах, че е наименованието на сандвичите! После продължихме по пешеходната зона на Майори, която се оказа, че е организирана върху покритото корито на местната рекичка. От професионална гледна точка решението много ме заинтригува, вярвам, че градчето е спечелило много от така оформения си център. 

Пак се прибирахме по тъмно, в автобуса малкото ми момченце откърти още щом седнахме и едва го вдигнахме, за да слезе в Салерно. Там вече се раздивя в стаята, като стигна до телевизора с анимационните и дълго не успя да заспи. Той, милия, беше изключително стабилен през цялата екскурзия - като за почти тригодишен, изходи страшно много, мрънка сравнително малко, не се разболя, въпреки постоянното събуване и събличане види ли пясък и море. Е, имаше някои случки, които не ми се описват, ама те не бяха провокирани от чуждите и странни места, на които сме го завели, а си бяха съвсем стандартни почти бебешки ситуации. Който има деца, се досеща, какво имам предвид...
27 Октомври Виетри сул Маре, Градините на Минерва, Чентро Диреционале в Неапол, полет до София
Дойде денят за тръгване. Обаче полетът ни отново беше вечерен, та имахме още цял един ден за прекрасното Амалфийско крайбрежие. Този път си бяхме набелязали градчето на керамиката Виетри сул Маре. Освободихме стаята и тръгнахме с раниците към ж.п. гарата, която бяхме гледали от балкона си последните два дни.

Да отбележа, че само я гледахме, не сме чували тракане - влаковете се оказаха доста тихи, в сравнение с българските. На гарата има чисто нов пункт за оставяне на багаж с много любезен служител, единствения дотук, който реши да не таксува куфарчето на малкия. Куфарчето е Trunky - наистина миниатюрно и симпатично, дето става за возене отгоре, обаче навсякъде му плащахме пълна такса за съхранение. Взехме влака за Виетри и за 8 минути стигнахме - то е първото след Салерно. Очаровахме се от пъстрите керамики, с които е пълно градчето. Също и кафенето на площадчето под гарата им беше супер приятно с много вкусотии за опитване.

Аз се оказах любител на неаполитанското кафе - с целия му недостатъчен обем, но и невероятен вкус и плътност! Вече не мога да си представя дълго кафе, да не говорим за американско, каквото по погрешка ми сервираха една сутрин в квартирата в Пиано, явно свикнали, че чуждите туристи пият предимно такова! Та така - от кафенето ни опаковаха шоколадовото руло, което в нашата наивност мислехме, че можем да изядем на място 😉 И заразглеждахме керамичните магазинчета.

Стигнахме и до една от фабриките за керамика - Solimene, която сама по себе си е произведение на изкуството.

Известно време обсъждахме варианта да си купим куфар, който да чекираме и да го напълним с плочки за кухнята, но нещо, сигурно остатъците от здрав разум, ни спря… Но идеята за кухня с такива плочки си остана, стига да измислим откъде да ги поръчаме онлайн на най-разумна цена! 

На връщане към Салерно взехме градски автобус и слязохме още в началото на града, за да се качим до градините на Минерва. Тях си ги бях набелязала предварително, естествено. Тези градини датират от 13-14 век и са били използвани за отглеждане на лечебни растения за първото в Европа фармацевтично училище, което се е намирало в Салерно. Изключително интересна организация имат - разположени са на 5 тесни тераси, по склона на хълма над града и до тях също се стига с асансьор. Цялата градина е пълна с огромно разнообразие билки, ароматни и лечебни растения, голяма част от които виждах за пръв път!

Единствения път, в който съжалих, че не сме там през активния вегетативен сезон, защото много от тревистите видове вече бяха извън вегетация - т.е. нямаше ги реално 😉 Входът е 3 евро и определено си заслужава посещението, дори и да не сте ботаници - вътре стават чудесни снимки на фона на каменните перголи и стълби и педантично подредените лехи с растения! Има и хубава панорама към кварталите на Салерно, разположени по хълма. 
На слизане попаднахме на градската градина Villa Comunale di Salerno - също пълна с тропически видове - банани, стрелиции, трахикарпуси… Много приятно място за почивка след дълга разходка! Направи ни впечатление, че навсякъде в Салерно има твърде много телени скулптури, увити в лампички. Предполагам са постоянна коледна украса, която сигурно е доста ефектна, когато е запалена, но когато не е, малко кичозно изглежда. 

От градината вече решихме да се отправяме към влака и минахме по цялата дължина от 1,5 километра на крайбрежната алея на Салерно - Lungomare Trieste! После прочетох, че имат претенции дасе сравнява с крайбрежната алея в Кан, но и без да съм виждала последната, мисля, има доста да се постараят докато стане съвсем като за хвалба! Интересно планирана, добре изградена, но поддръжката ѝ куца и изглежда малко захабено всичко, иначе е чудна! Аз много ценя такива панорамни алеи, в случая си е направо крайморски парк, и беше удоволствие разхождането в него! 

И така, хапнахме в една закусвалня на площад Конкордия, за най-бързо преди влака и отидохме на гарата. Мислехме си, че влака отново ще мине през Виетри и ще можем да се полюбуваме още малко на амалфийския бряг, но уви - бяхме хванали бързия влак, който няколкостотин метра, след гарата, влезе в един тунел и излезе след 15-20 км от другата страна на планината и видяхме Везувий откъм обратната му страна! Ама като казвам бърз влак - бърз! 40 минути до Неапол, въпреки че не беше от свръхскоростните - просто нямаше междинни спирки и поддържаше прилично висока скорост! За почти смешните 4.70 евро на човек! Изобщо влаковете в Италия ми се видяха на светлинни години от нашите - много на брой, евтини, скъпи, бързи, бавни - каквито си поискаш!
И ето ни отново в Неапол. Обаче хем е рано още да ходим на летището, хем е късно да обикаляме града. И на площад Гарибалди не ни се стоеше, та решихме да “отскочим” така, с целия багаж до квартала с небостъргачите, които се виждат от влака. Centro Direzionale - административния център на града. Е тук вече видяхме и другото лице на Неапол - неглижирано, мръсно, неприветливо, малко като Илиянци… Но все беше интересно за нас, дето не сме ходили никъде. Стигнахме до набелязаното място и какво да видим - нещо като подлеза на  НДК преди ремонта, ама още по-зле изглеждащо.

Неработещи, разбити ескалатори към долното ниво, площадно пространство със пресъхнали фонтани, настилки, завзети от храсти, два еднакви небостъргача, изглеждащи изключително изоставени и западнали. Някога са имали панорамни, външни асансьори, почти като от Междузведни войни, ама ръждясали и мрачни… Добре че поне хлапето видя други деца и се заигра с тях в неработещия фонтан, та не беше изцяло загуба на време! Много странно защо се е получило така, но ето - едно потенциално интересно място, не му се е получило и сега е почти мъртво. Ако е въпрос на управление, може и да се промени в бъдеще, защото изглежда като да има потенциал да стане активна и дори модерна дестинация. 
С това завърши нашето пътуване в Италия. Следва чакане на летището, закъснение на и без това късния полет с почти час, изнервени стюардеси и беснеещи деца в самолета. И за посрещане малко преди София - турбуленция, . Мъжът ми коментира: “Веднага можеш да познаеш кога си вече в България - дори въздушните ни пътища са на дупки!” 😉