Под небето на Тоскана ….. и малко под това на Лацио

1980 г. Един мъж. Един москвич. Без камера. (тук намигване към онези, които помнят „Един мъж, един автомобил, една камера“ на Симеон Идакиев). Мъжът – умерено луд, за да тръгне по онези времена с идеята да стигне с москвич от Пловдив до Казабланка. Кой е този луд?! Каква е причината в годините на Студената война да иска да премине през Европа, за да стигне със странния си съветски автомобил до Африка? Причината е проста – този човек е пристрастен по пътешествията. Трудно е на партийните люде по онова време да разберат това, та се налага двама партийни секретари да гарантират, че тук става дума за рядък случай на „психични отклонения“ у този индивид, които са свързани с ненаситно желание да се търси, открива и опознава този свят. Да, но това е Запада и много хора от „нашия свят“ се опитват да избягат там. Няма известни случаи на опити за бягство в обратната посока. Вероятно поради простата причина, че онези могат свободно да пътуват. „Абе остави го да отива! Ще се върне, няма друг избор – тук е жена му с двете му деца, родителите му. Къде ще отиде?!“  

Мъжът тръгва, но още с влизането в „другия свят“ установява, че например 1 нощувка в хотел там е колкото 2-3 негови месечни заплати в България. Това сякаш попарва първоначалния му ентусиазъм, което променя и неговите планове. Той решава да премине през Югославия, Италия, Монако и да стигне до Париж след което да се върне. Още преди тръгване е специално инструктиран да не разказва много-много какво е видял на Запад. Когато хората не знаят как живеят онези там, ще бъдат сравнително спокойни тук.

Пантелей Пътник е малко момче, но това вълнение в семейството при връщането на баща му не го оставя безпристрастен. Всички лъскави опаковки, всички играчки, всичко това има някак непознат луксозен гланц. Разказите на баща му са странни - за някакви непознати далечни градове, като Париж сякаш най-често се споменава. Когато обаче стане въпрос за Флоренция: „Ех, Флоренция! Има някаква магия в този град! Вървиш по улиците и сякаш се пренасяш преди 400-500 години. Навсякъде ще видиш занаятчийски магазинчета – тук шивач, там обущар, продавач на плодове…“ Толкова сладки бяха приказките за Флоренция, че за Пантелей не беше трудно да разбере, че именно този град е на сърцето на баща му от всички видени. Това специално отношение към Флоренция остави сериозен отпечатък в душата на малкия бъдещ пътешественик. „Един ден ще отида там и ще видя този град, ще видя Санта Мария Дел Фиоре“.

Минаха много години след това. Отпечатъкът на разказите за Флоренция у Пантелей Пътник не избледняваха, а дори напротив – с годините вече се бяха превърнали в необяснима обич. Как може да обичаш нещо, което не познаваш?! Когато обаче изкачваше стълбите на Кампаниле през 2003 г. Пантелей не можа да спре вълнението и сълзите си. „Ето, татко, аз съм тук. Точно както теб преди 23 години. Мечтаех за това толкова дълго – днес го постигнах.“

Както всяко нещо, за което мечтаеш дълго, така и в този случай имаше известно разочарование. То беше малко, но все пак го имаше. Така например – наистина се усещаше духа на друга епоха по улиците на града, но пък през 2003 година магазинчетата на занаятчиите се бяха поразредили, като по-голямата част от търговските обекти вече носеха познатите имена на световните марки. Освен това високите 3-4 етажни сгради сякаш недружелюбно обръщаха гръб на множеството минувачи по улицата. Впоследствие Пантелей разбра, че всъщност красотата на Флоренция се крие именно зад тези стени. Вътрешните затворени дворчета са истинската нежна душа на тази красавица Флоренция, която сякаш с воал беше скрила красивото си лице от случайния незаинтересован турист. Пантелей обаче беше тук, за да види именно лицето и душата на града. Един влюбен в мечтата си за откриване на непознатото млад мъж със същите „психични отклонения“ като баща си.

Първото му посещение през 2003 година на Флоренция беше наистина емоционално. От дете мечтаеше за това. Впоследствие обиколи Италия на шир и длъж. Никога обаче не казваше, че е бил навсякъде в една страна. Не е възможно да отидеш навсякъде! Онази част на Италия, която се намира между Флоренция и Сиена, и се нарича Тоскана, отдавна му убягваше и някак все беше встрани от пътя му. И тъй като през годините не спираше да гледа картата и да проучва всякакви дестинации по света, бяха се събрали доста градчета и селца в този район, които дълго отлагаше сякаш умишлено.

2024 г. Очертаваше се голям повод за едно специално пътуване. Щом поводът беше специален, специална трябваше да бъде и дестинацията. „Хайде, Сан Джиминяно, Сиена, Монтериджони,….., ставайте и се изтупайте от праха, дойде време да се срещнем и да се запознаем. Толкова дълго отлагах, сега имам специален повод и този път вече ще се видим.“

Когато човек прави организация за Тоскана може да подходи по хиляди начини. Ако обаче уважаваш тази дестинация, то най-погрешното нещо е да изготвиш стегната програма, пълна със забележителности от сутрин до здрач. Тоскана е душевна, топла, нежна, защо ти е да бързаш!? Наслади й се бавно, с необходимото уважение. Пантелей никак не искаше да бързат и да препускат и затова обясни предварително на жена си следното: „Ще ми се това пътуване да не е като другите. Винаги съм мечтал да отида в Тоскана и да се установя за месец в някое малко селце, да започна да живея като местните хора, да се запозная с тях. Днес има пазар в Монтепулчано, утре има панаир във Волтера…. Винаги съм правил доволно запълнени програми, за да откривам повече и повече. Сега ще имаме само 5 дни и ми се иска да тръгнем по селата, онези средновековни села, които са като корони по хълмовете в Тоскана. Ще се установим в някоя стара каменна къща на високо с изглед към лозята и кипарисите наоколо, а обикновено къщите за гости там имат и басейн, където пък малкият ще се забавлява. Няма за никъде да бързаме, нямаме програма, а само имам няколко градчета и селца на ум, които ще видим, ако успеем. Ако пък не успеем, ще ги видим друг път. Този тур също така ще бъде преди всичко кулинарен, а и винен. Да си в Тоскана и да не опиташ кухнята там и вината, е равносилно на това да не си бил в Тоскана.“ В този порядък разгръщаше идеята си за пътуването Пантелей, като при тази романтична картина, която рисуваше, одобрението от жена му беше гарантирано.

Решиха да летят до Бергамо, заради ранния полет, който им спестяваше поне половин ден. От летището там взеха кола под наем, която предварително бяха резервирали чрез немски сайт (billiger-mietwagen.de). От много години вече Пантелей резервираше от там и продължаваше да го прави. Не сключваше външни застраховни, т.к. самият сайт предоставя такава възможност. От летището в Бергамо щяха да продължат към Флоренция, да направят лежерен тур из града, а привечер да се установят в каменната къща за гости, която се намираше сред красивите хълмове на Тоскана, на около 8 километра на север от Сиена. Доста дълго Пантелей търсеше подходящото място за отсядане, защото имаше много изисквания. Специален повод – специално трябваше да е и мястото, където ще останат 3 вечери. Търсенето продължи поне 10-15 дни, като един ден, докато разтваряше по-голям мащаб на картата в Гугъл, той неволно кликна с мишката на компютъра някъде върху картата. Нямаше да обърне внимание на това в други случаи, но сега с кликването пред него се разтвори снимката на един хотел или музей, което впоследствие се оказа и двете. Населеното място, където се намира този дворец-музей от 16-ти век, му беше напълно непознато. Болсена е малко градче на едноименното езеро. Никога не го беше чувал, но пък картинката от хотела го хипнотизира. Това беше автентично италианско палацо (дворец) в малко градче на езеро в провинцията някъде близо до Витербо по пътя от Сиена. Не му беше много трудно да се навие да включи и това място в пътуването си. Той направи своя избор за мястото за настаняване в Тоскана, но пък това тук в Болсена Пантелей прие като намигане от господ, като избор свише за неговото пътуване. „Можеш ли да пренебрегнеш избора на господ!? Щом е решил, нека така да бъде!“. Така окончателно реши връщането да бъде от Рим, като и удобният полет следобед на последния ден сякаш му беше по поръчка.  

Когато търсеше кола в сайта, Пантелей се размечта да намери кабрио. Специален повод – защо да не направи и всичко друго специално! Не откри кабрио, но пък от небето бяха му подготвили нова изненада.

Младо усмихнато момче седеше на гишето на Europcar на летището в Бергамо. Пантелей видя в колко хубаво настроение е. „Здрасти! Кажи ми, ти от Бергамо ли си? А гледаш ли футбол?“ Неслучайно го попита това, защото 2 дни преди това футболният клуб от Бергамо – Аталанта, спечели Купата на УЕФА и това беше огромен успех за тима. Момчето като че ли само това чакаше и цялата му емоция експлодира: „Ела да ти покажа какво стана снощи на площада! Градът ни има около 200 000 души, а на площада бяхме около 70 000. Луда работа! Виж видеото на телефона ми“ – и му показа емоциите от предходната нощ. „Аталанта през последните години играят много красив футбол, трябва да сте горди с отбора си!“ – посочи Пантелей като човек, който следи италианското футболно първенство.

След като започнаха по този начин разговора си, момчето искаше сякаш да направи най-доброто за Пантелей. „Мога да ти дам Рено, но кой иска да кара Рено! Искаш ли един SUV? Ето сега ще ти го покажа“ – и започна да рови из телефона си. Показа му картинката на колата, а на Пантелей вече му се щеше да го прегърне от благодарност. Когато впоследствие отидоха на паркинга и видя на живо самата кола, той вече беше сигурен, че това е подарък свише. SUV-ът беше съвсем нов и това му личеше. Луксозен кожен салон с червени декоративни шевове, голям мултимедиен дисплей с толкова много функции и джаджи. Когато обаче вдигна глава и видя стъкления покрив, който можеше и да се премести така, че да открие колата, направо щеше да се разплаче от радост. Мечтаеше за кабрио – получи кабрио. „Господи, благодаря ти! Никога не пропускаш да ме зарадваш!“.

Слънцето бавно се издигаше на синьото небе, на което сякаш като за красива снимка бяха подредени няколко бели облачета. Пантелей дръпна стъкления таван. Вече караше автомобил без покрив. Малко след като поеха в посока към Бреша/ Верона спряха на станция за таксуване по пътя, където изтеглиха билет. Впоследствие при излизане от магистралата (Autostrada del Sole) малко преди Флоренция отчетоха билета и трябваше да заплатят около 25 евро. „Не си играят тези италианци, а магистралата не беше кой знае какво с тези задръствания по множеството ремонтирани участъци.“ – измрънка Пантелей, сякаш за да преглътне по-лесно високата пътна такса.

Малко преди Флоренция спряха да обядват на аутлета при Барберино (Barberino di Mugello). Не пропуснаха и възможността да направят 2-3 часа шопинг.

Преди да тръгнат Пантелей се беше информирал добре за особеностите на движението във Флоренция. Стана му ясно, че в централните части на града е забранено да се влиза с автомобил. Условията за забрана и достъп му се видяха многообстоятелствени и реши да не си пълни главата с излишна информация. Реши просто да спрат автомобила си на Пиацале Микеланджело. Именно онзи площад на високо, откъдето се разкриваше най-познатата гледка към града. Заплати за няколко часа, постави билетчето на видимо място от предното стъкло и отидоха да си правят снимки на фона на Флоренция. „Ех, красавице, отново се виждаме! Дали съм очаквал да те видя отново? Знам ли! Има градове, които мога да посещавам многократно и винаги да намирам нещо ново в тях.“

От Пиацале Микеланджело се спуснаха надолу към реката. Навсякъде по пътя им имаше множество туристи. Когато обаче стигнаха до Понте Векио тълпите станаха огромни. След като само минаха покрай галерията Уфици, където имаше големи опашки от туристи, излязоха на Пиаца дела Синьория. Туристите бяха навсякъде. Снимаха Давид, правеха селфита, други опитваха да се потопят в италианския Dolce vita, като бяха заели места в околните скъпи кафенета и ресторанти. „Американци“ – измрънка Пантелей. „Винаги сядат там, където е най-скъпо.“  Насочиха се към Санта Мария дел Фиоре, като улиците дотам бяха пълни с туристи, също както в спомените му улиците в родния му град бяха пълни с хора след футболен мач. Огледа се – не беше останала и следа от някогашните малки магазинчета на занаятчии. Всички централни улици бяха запълнени от лъскавите магазини на световните марки. Множество боклуци, забравени от тълпата се виждаха навсякъде. Горчивина се разнесе в душата на Пантелей. „Какво направихме с теб, красавице?! Ние туристите те използвахме като уличница, а днес ти си остаряла, позагубила блясъка си ……., но пък си все така хубава. Преди го правеше заради любовта, а днес си се ориентирала повече към парите, съвсем комерсиална си днес. Господи, можем ли да спрем това?! Знам, че не можем! Та и самият аз съм част от тази тълпа. Да дойда в друг период на годината?! А ако и милиони други ме последват в този период?! Явно ще трябва да се примиря, че и ти като лека жена не си само моя, а си с всеки, който дойде тук!“.

За да разсее малко горчивината в душата си Пантелей Пътник поведе семейството си умишлено към уличките, по които едва се срещаха туристи. „Ето виж, Фиорентина, това е истинският град.“ – обърна се той към жена си. Докато се опитваха умишлено да се изгубят в полите на красивата Флоренция, чуха някаква врява да се вдига наблизо. „Пак ли някакъв туристически панаир?!“ – малко разочаровано измрънка Пантелей. С удивление обаче установи, че цялата тази олелия идва от площада пред църквата Санта Кроче. Когато приближиха, видяха загражденията на полицията и надписа Calcio storico fiorentino.

Много добре знаеше какво е това и сякаш лицето и душата му се проясниха. Беше гледал филм, в който станаха ясни много неща във връзка с този средновековен футбол, който наподобява съвременното ръгби. „Това е флорентинска традиция и ние сме късметлии. Работата е там, че няма да можем да влезем и да гледаме, защото нямаме билети, а и време.“ Каза това и донякъде съжали, че не е сам, а с жена си и детето. Сигурен беше, че ако е сам, щеше да намери и време и билети. В живота обаче не може да имаш всичко и той знаеше много добре това. „Тате, какво е това, защо е толкова шумно?“ „Ами, това е нещо като много стара версия на съвременния футбол, но с ръце. Здрави мъжаги-биткаджии се блъскат за топката, без да се щадят. Не минава мач без кръв или на някой да му избият зъб. Това е една чисто флорентинска традиция и както виждаш площадът е пълен, тоест – хората все още си го харесват.“

Времето напредваше, слънцето беше тръгнало към западния хоризонт, тримата се ориентираха към връщане към колата. По пътя си на отиване към центъра на града и на връщане се разхладиха с италиански сладолед, за който Пантелей толкова много им беше разказвал.

Слънцето вече прегръщаше хоризонта, когато автомобилът се отклони от междуселския път и пое по утъпкан неасфалтиран път. Преминаваха помежду лозя и поля, после покрай няколко кипариса, когато изведнъж пред тях на високото се разкриха каменните стени на няколко постройки, представляващи в миналото малка ферма. Всъщност, впоследствие се оказа, че фермата все още функционира и собствениците все още обработват земите наоколо, както е било някога. Никой не ги посрещна. Пантелей обаче знаеше къде се намира резервирания от него апартамент и се насочи към него. На стъклото на вратата имаше табела с неговото име, а ключът беше на вратата. Влязоха и се настаниха. Апартаментът в къщата с наименование „Хортензия“ беше специално избран от Пантелей. На площ от около 80 кв.м., той се състоеше от 2 спални, обща стая с оборудвана кухня и баня с тоалетна. Беше ясно, че не е съвсем автентично, а е „пипнато“, за да се хареса на туристите, но въпреки това цялото семейство хареса тяхното „убежище“ за следващите 3 нощи.

Тъй като скоро щеше да се стъмни, а във фермата нямаше ресторант, качиха се на колата и тръгнаха към най-близката тратория (ресторант с местна кухня). Облякоха си връхните дрехи и се настаниха в градината на ресторанта. Всяко ядене беше типично за региона. Виненият лист беше доста дълъг и се наложи старши келнерът да разясни някои неща във връзка с червените вина от региона. Пантелей знаеше, че когато е тук няма да пропусне класиката за Тоскана - стек „Фиорентина“ (Bistecca Alla Fiorentina). Беше наясно, че това не е ястие само за 1 човек, т.к. представлява парче месо около 1,5 – 2 кг., но как да пропусне такава класика.

„Изненадана съм, че няма пици в менюто.“ „Не бива да се изненадваш, защото Тоскана е различна от Южна Италия, от където идва пицата. Изобщо Северна и Южна Италия са като две различни лица на една държава. Вероятно така е било и в миналото, защото хората в северната част на страната са като че ли по-близо до съседните си австрийци като манталитет, а южняците са по като южните им съседи през морето. На север, а и специално в Тоскана има много гори и явно през вековете хората са се хранели повече с дивеч, за разлика от онези на юг, които уморени от жегата и трудността да обработват земята, са били далеч по-бедни. Хранели са се съвсем семпло – парче тесто, намазано с доматено пюре, малко моцарела, босилек за аромат. Засища, а е и вкусно. Храната някога е била с цел да поддържа хората живи. Сега сме привилегировани да й се наслаждаваме, като имаме избор от цял свят. Преди години хората в южната част на Италия не са живели, както сега. Трудно е било с храната. Виж кухнята им и ще разбереш това – пицата, пастата, брускетите са прости храни - малко тесто, малко зеленчук, малко мазнинка и вече е храна. В това, разбира се, няма нищо лошо, но пък е показател за живота на хората, възможностите им, кухнята им.“ Пантелей Пътник обичаше да „философства“, както казваше понякога жена му. При добро разположение на духа тя го слушаше търпеливо, а друг път лекцията му беше прекъсвана. Този път жена му успя да изчака образователното излияние, като междувременно пред тях вече се разнасяха неустоимите аромати на храната и продуктите на Тоскана. Хладната вечер беше като предварително поръчана, за да отговоря по-добре на топлата храна и червеното вино.

Въпреки, че виното беше селектирано дори с помощта на главния келнер и, разбира се, беше от региона наблизо, то не беше по вкуса на Пантелей. „Е, вероятно не съм попаднал на „моето“ вино.“ Дали беше така обаче, или имаше друга причина, той не можа да разбере дори и през следващите дни, когато дълго и внимателно подбра няколко бутилки червено вино от много добре зареден магазин. Всички вина бяха опитани, но…..оказа се, че нито едно от тях не беше това, което можеше да се очаква от вината на Тоскана. Това остави у него убеждението, че ако ще са италиански червени вина, то нека те да са от Пиемонт (особено Бароло). „След като 5-6 местни вина на „прилични“ двуцифрени цени не ме грабнаха, то явно, че Бароло запазва водачеството си в класацията ми на италианските вина.“ – заключи той, като ясно съзнаваше, че да направиш вино е малко като при готвенето – с еднакви продукти хората създават различни вкусове. Така е и при вината – вярно е, че носят духа на земята, където е расло гроздето, но носят и почерка на създателя си.  

Новият ден дойде със свежест и песента на малките птици наоколо. Когато открехна капаците на прозорците, пред Пантелей се разтвориха нежните пазви на Тоскана. Склонът на един хълм прегръщаше друг, а по тях имаше лозя и окосени ливади. Малко по-отзад на картината на върха на друг хълм се виждаха стари каменни къщи, като стражи до тях седяха няколко кипариса. Всичко беше толкова спокойно и естествено. Усмивка се появи на лицето на Пантелей. Тялото му сякаш изгуби тежестта си и душата се понесе с приятна лекота над околността. „Толкова е хубаво! Точно това исках да видя! За това жадувах.“

Решиха да започнат деня си със Сиена, където щяха и да закусват. „Днес е неделя и ако днес отидем към Сан Джиминяно и наоколо, то там вероятно ще срещнем същите тълпи от туристи като във Флоренция. Може би ще е по-разумно днес да отидем първо в Сиена, а утре – понеделник (работен ден) вероятно ще има по-малко хора в китните селца. Освен това, понякога в Сиена през тези месеци има различни мероприятия, като най-интересното между тях е надбягването с коне на централния площад, където също хвърлят и знамена нависоко и е истински празник.“ – разказа накратко Пантелей, като съзнаваше, че едва ли ще попаднат на едно от двете надбягвания, които се провеждат ежегодно и така през последните няколкостотин години насам. Малка надежда обаче все пак таеше някъде дълбоко в себе си.

Паркираха покрай пътя и през Порта Камолия (Porta Camollia) влязоха в стария град на Сиена. В този миг забиха барабани, хора със средновековни червено-бели дрехи заприиждаха отнякъде и се оформи цяла процесия по основната улица към центъра. Сърцето на Пантелей Пътник заби лудо. „Господи, не вярвам в това, но да не би днес да е това с конете, знамената и тъй нататък?!“ – помисли си той и настръхна от вълнение. „Но това не е ли по-късно? Юли, Август!!?“ Барабаните забиха още по-силно. Наред с хората в средновековни одежди имаше и други хора, които изглеждаха много радостни да се срещнат, здрависваха се, прегръщаха се, поздравяваха се като на празник. „Какъв празник е днес, госпожа? Да не би да е онзи ден, в който има надбягвания с коне в центъра?“ – не се сдържа Пантелей и попита на английски една възрастна жена от множеството. „Май инглиш но гут.“ – получи в отговор, но жената продължи въпреки това с опитите да разкаже на английски нещо за днешния празник. Не след дълго стана ясно, че тя наистина има затруднения с езика и той й предложи да говори на италиански. Нашият полиглот през годините беше учил няколко романски езика (всъщност френски и испански) до различни степени, като имаше в ранните си години дори и приятелка, от която научи още повече италиански думи и изрази. „ОК, синьора, парла италиано, ма пиано. Ио капире ун по, ма парла пиано.“ – помоли я да продължи на италиански, но да говори по-бавно. Тя вдигна ръце и за 2 секунди беше вдигнала 100 км. в час с изказа си. „Мамма миа, сеньора, парла пиано перфаворе!“ – почти извика развеселен той, докато съвсем по италиански се опитваше да обясни думите си с жестове на ръцете. Тя започна по-бавно, като с усилие забавяше думите си под напора на очевидно бурната си душевност или пък от трите кафета, които беше изпила до 09:00 ч. Стана ясно, че днес празнува един от 17-те квартала на града. Самите конни надбягвания пък са 2 пъти в годината и се провеждали на 2-ри юли и 16-ти август. Пантелей не изглеждаше натъжен, че няма да види конните надбягвания. Съзнаваше, че при тези надбягвания градът вероятно е препълнен от народ. Днес не беше така. Дори напротив – беше вероятно около 9 часа и освен веселата и превъзбудената процесия от празнуващи, почти нямаше други хора по улиците.

Под празничния ритъм на барабаните първо вървяха хората облечени със средновековни дрехи, носещи знамена и барабани. Следваха ги хора, облечени в официални костюми, които вероятно бяха кварталните управници, защото привличаха особено внимание към себе си. След тях вървяха всички останали хора. Процесията преминаваше през основни улици в стария град, като на места спираше, барабаните забиваха още по-силно, като след малко всичко продължаваше нататък. Пред една църква всички спряха и хората в средновековни одежди влязоха вътре. Вероятно щяха да ги благословят и да извършат някакви богоугодни дейности. Това даде възможност на семейството на Пантелей да поседнат в кафенето насреща и да закусват. По едно време някои от излезлите от църквата хора започнаха да хвърлят флаговете във въздуха. Усмихна се г-н Пътник и си каза: „Господи, благодаря, че и това ми показа. Кой да очаква такова нещо, но ти отново се погрижи да видим нещо различно и интересно! Не влизам в църквите да ти се моля, като другите, но ние си имаме приказката и се разбираме, без да се търсим на определено място. До мен си, знам го и именно затова съм най-благодарен!“ Въпреки, че често се обръщаше към господ, Пантелей не беше религиозен. Дори понякога съзнаваше, че разговорите, които води вътре в себе си, са по-скоро заради това, че просто обичаше да бъде с някой, а още повече и да говори. 

Кривнаха от процесията и се изгубиха по малките улички в близост до Пиаца дел Дуомо (Piazza del Duomo). Малко по-късно излязоха и на Пиаца дел Кампо (Piazza del Campo) – централния площад на Сиена. Тримата бяха пленени от Сиена. Станаха рано днес и това им помогна да видят истинското красиво лице на града. Само след няколко часа вече автобусите с туристи бяха пристигнали и улиците се понапълниха. „Майче днес изкарахме късмет с ранното идване. Видя един истински италиански град – средновековния чар на каменните къщи, тесните улички, над които често е разпънато прането, кафенетата….а днес и тази процесия, която беше сякаш като черешката на тортата специално за нас.“ Жена му споделяше същото мнение. Сиена беше я докоснала.

Сиена сякаш ги беше омагьосала, защото не усетиха как голяма част от деня си беше отишла. Не беше останало много време за дълги разходки в този ден, поради което Пантелей реши, че могат да отидат някъде наблизо, след което да се върнат в своята обител и да й се порадват.  

От Сиена до Монтериджоне разстоянието не е много и се взема за около 30 минути с кола. Монтериджоне е средновековно селце, състоящо се от няколко каменни къщи, сгушени зад високите крепостни стени, които обграждат изцяло селцето. Погледнати отгоре, стените очертават кръгла форма. За Пантелей селцето изглеждаше като корона на хълма. Вероятно и бойните кули през известно разстояние по протежение на стените спомагаха за тази му асоциация. Спряха на паркинга под самото селце, като имаха късмета, точно в това време кола на други посетители да си тръгне от едно от малкото безплатни места на иначе платения в по-голямата си част паркинг.

Селцето бързо се разглежда, но много си заслужава посещението. Запазило е чара на своята епоха. „Но защо ги строят все по върховете на хълмовете, а при нас всички села са в равнината. Та на кой му трябва „на баир лозе?! Ами, очевидно е, че по тези земи в онова време е имало заплаха за хората и те са се спасявали по високото, защото по-лесно се отбранява. Повечето наши села са възникнали през годините, когато сме били в рамките на Османската империя. Империята е силна и хората няма от кого да се страхуват, поради което строят градовете и селата си в равното, където е удобно. Очевидно тук не е било спокойно през онези столетия.“ – заключи доволен от собствената си проницателност Пантелей. 

По пътя за „тяхната“ ферма се отбиха в голям супермаркет. Огромният избор от местни деликатеси накара Пантелей да се чувства като дете в магазин за играчки. Пазаруването тук беше удоволствие. Всъщност за Пантелей пазаруването почти винаги беше удоволствие. Съзнаваше, че вероятно е пристрастен. Установи това веднъж в Рурмонд, Нидерландия, когато след 12 часа по магазините на местния аутлет се сети, че майче не беше ял през деня. Успокояваше се, че всеки е пристрастен към нещо, като е важно това в крайна сметка да не му вреди. Не му вредеше пазаруването, значи можеше да продължи да го прави.

Напълниха две чанти с продукти и вина и се прибраха. Още по пътя бяха разпределени задачите на всеки от екипа, та когато пристигнаха, бързо всеки се ориентира към изпълнението на своята задача. Всички бяха гладни и организацията и бързината бяха от особена важност. Само след броени минути масата пред къщата вече изглеждаше готова и те седнаха около нея. Две чаши се срещнаха със звън във въздуха, а впоследствие и трета, пълна със сок, се присъедини към тях. Тостовете бяха за тяхното пътуване, за пълната маса, за деликатесите, за гледката наоколо, спокойствието, кипарисите, маслините до тях, лозята насреща….  

След толкова години на очакване беше дошло време за срещата със Сан Джиминяно. Посрещна ги с множеството туристи по улиците, опашките за сладолед пред „най-добрия сладолед в Италия“, вероятно според някоя социална мрежи, пълните кафенета в центъра, с американците, премрежили поглед в опита си да се потопят в dolce vita. Въпреки всичко Сан Джиминяно не ги разочарова. Известен като средновековния Манхатан, днес градът привлича множество туристи, но с основание. Красиво е тук. А ако си на мнение, че туристите развалят обаянието на града, ела в края на февруари, ела през март или ноември. Вероятно тогава няма да е така пълно като днес – през юни. Обиколиха по всяка една уличка в центъра на стария град и Пантелей се убеди, че не е задължително големите очаквания да носят разочарования. Сан Джиминяно си заслужаваше всеки един ден от тези години чакане. 

През следващия ден тръгнаха по междуселските пътища из Кианти. Един след друг следваха винопроизводителите по пътя. Не случайно наименованието на областта се свързва със самите вина, които се произвеждат тук. Те не се впуснаха обаче от едно на друго тестване на вина, както му се искаше на Пантелей. Не беше сега времето, като се има предвид, че имаха път пред себе си, а и той шофираше. Може би един ден, когато се установеше в някое селце тук и имаше повече време или просто никога…

Дойде „големият ден“, който всъщност беше и самият повод за това пътуване. Трябваше да напуснат фермата и да продължат на юг и да достигнат до Болсена. Пантелей се отби при собствениците на къщата за гости, за да плати. Италианското семейство беше много мило и той реши да ги позаговори. Предварително мислеше бързо да стигне по магистралата в близост до Болсена, за да му остане повече време в самото градче. След като обаче се разговориха за пътя, италианците окончателно го убедиха да мине по обикновения път от Сиена в посока Витербо. Пантелей знаеше, че това е „пътят“, който ще му разкрие още от красотите на Тоскана и не се поколеба. „Вземи картата, подаряваме ти я. Тя ще ти е необходима. Имаш навигация в колата, но картата си е карта.“ „Колко е мило всичко това!“ – се замисли. „Толкова простично, чисто и сърдечно. Живеят близо до земята – останали са хора.“

Тръгнаха по пътя и пред тях се разкриха нови красоти от Тоскана. Впоследствие осъзнаха, че без тези нови щрихи цялостната картина от региона нямаше да е пълна. Тук нямаше вече тълпи от туристи, а можеха да се порадват на красивата природа в уединение.

Малко след като напуснаха Тоскана и поеха през Лацио, Пантелей отбеляза този факт. И той, и жена му бяха на едно мнение, че сякаш се усещаше напускането на Тоскана. Всяка област в Италия е красива. Тоскана обаче има своите картини, които я правят различима, значителна, несравнима. 

Пристигнаха малко преди обяд в Болсена. Имаше време до настаняването в хотела, поради което Пантелей реши да отидат в едно селце наблизо. Откри го случайно. Веднъж след обедна почивка на скрийнсейвъра на компютъра му се беше появило приказно селце, сякаш кацнало на високите скали с пропаст от всичките стани. Само един мост от нови времена водеше до селцето. Това малко му напомни за скалните манастири в Гърция, но това тук беше в Италия, съвсем близо до Болсена. „Ето, не случайно господ избра Болсена за моя специален повод. Сякаш е имал предвид, че когато сме тук, ще отскочим и до Баньореджо, за да видим нещо специално.“

Оставиха колата на платения паркинг, взеха автобус, който ги заведе наблизо до там, откъдето започваше мостът до селцето. Когато пристигнаха, цялото семейство с възхищение сподели мнението, че досега всичко е било хубаво, но пък това тук е черешката на тортата на пътуването. Изкачването на стръмната пътека до селцето, а и силното обедно слънце бързо измори гладното семейство. След като се разходиха по няколкото средновековни улички, седнаха да похапнат, пък и да се почерпят за специалния повод днес.

Странно беше за Пантелей как така и картината на скрийнсейвъра и случайното кликване на картата на Италия на хотела в Болсена му се бяха случили. „Не е случайно. Той винаги бди над мен и сега ми изпрати нещо специално, за да ме поздрави, за да ме награди… Чакай, как така да ме награди?! За какво да ме награждава??! Та аз съвсем не съм толкова добър, колкото всъщност ми се иска, а и човек трябва да бъде! Може би просто иска да ми покаже, че не ме оставя и не спира да вярва, че все пак мога да бъда по-добър човек. Абе, всъщност аз не съм толкова лош! Никога на никого не съм завиждал, никога не съм искал да навредя на някого. Човекът насреща всъщност решава с кой Пантелей да разговаря – с лошия или с добрия. Когато извика добрия в мен – отзовавам се с огромно удоволствие. Ако пък е извикал в мен лошия, то впоследствие му се иска да е потърсил добрия.“ Така вътрешният глас на пътешественика се бореше със себе си, упрекваше се и се защитаваше, но в крайна сметка запазваше баланса, като заедно с това и комуникацията не спираше. Когато тази комуникация спреше окончателно, вероятно душата му щеше да се е разделила с тялото и да търси неоткритите места по този свят, които са останали в мечтите му, но не са били осъществени.

Около 4 следобед се върнаха в Болсена и се настаниха в хотела. „Ето това е божествен избор!“ Провинциален дворец от ранния 16-ти век, който в момента беше нещо средно между музей и хотел. Заеха стая, която накара Пантелей да се почувства като велможа от средновековието на гости у феодалите-собственици на този малък дворец. Подът, леглата, стените, таванът и мебелите – всичко беше вероятно на около 500 години. „Това тук не е просто нощувка! Ние ставаме част от историята сякаш.“ – удивяваше се той, докато се приготвяха да излязат на разходка из Болсена.

„Фиорентина – обърна се той към жена си. Фермата в Тоскана, която избрах, беше много хубава, но пък изборът на господ си е просто божествен. Нямам думи! Чувствам се толкова специално на този специален ден за мен!“.

Болсена ги приветства с играещите деца и техните гласове, прането между средновековните каменни къщи, стръмните виещи улички около кастелото на височината, дядовците по кафенетата, които все още четат Кориере дело спорт и псуват Ювентус… „Искаше Италия - ето това е Италия! По-истинска не мога да ти я покажа.“ „Да, сега разбирам защо тези италианци винаги се надуват.“ „Не знам дали се надуват, но дори и да го правят, то би било с пълно основание. Когато говорим за дизайн, за мода, за архитектура, за кухня, за музика, не може да не говорим за Италия. Италия може да не прави най-добрите коли в света, но прави Ферари и Ламборджини. Именно тук в Италия художниците, скулпторите, архитектите, музикантите със своя труд събудиха за нов живот Европа, която по онова време спеше средновековния си сън. Върнем ли се още по-назад във времето ще видим една империя, която стигна още тогава до невероятно развитие и облагороди цялото Средиземноморие, като съвременните държави и до днес показват останалите от тогава театри, акведукти, форуми и бани, за да привличат туристи от цял свят. Тоест – създаденото от тях преди 2000 години продължава да има значение до днес. Не, италианците не са „надути“, ако се бяха възгордели от всичко това, което те са дали на света, то отдавна да се бяха спукали от надуване. Те обаче живеят своя dolce vita и цял свят се опитва да им подражава. Не се вълнуват от тази суета на света, защото обичат своето dolce far niente.“

И за да засили цялостното настроение до осезаемо изживяване, Пантелей пусна на телефона си една песен, на която отново случайно попадна, докато слушаше едно онлайн радио преди месеци. Песента беше отпреди десетилетия, но пък така отговаряше на настроението на цялото това пътуване.

Кликни тук, за да чуеш песента: https://www.youtube.com/watch?v=_bxnD6F-mxE

Той осъзнаваше, че е избрал една ретро песен за фон на пътуването, но пък не искаше и да се заблуждава. Специалният му повод за това пътуване всъщност беше потвърждение, че самият той е вече един ретро персонаж. Изминалите години му дадоха много, но и времето беше взело доста от него. Нямаше друг избор – съсредоточи се върху това, което е взел и му предстоеше да взема занапред в този единствен живот. Знаеше, че ако се обръща твърде често и поглежда през рамо е твърде вероятно да пропусне това, което предстои. А всъщност най-хубавото в живота е да продължим да се вълнуваме от това какво ни очаква в утрешния ден.