Позитано и Амалфи, Капри, Равело, Соренто, Везувий и Помпей, Неапол, Пътя на боговете и още, … и още…

И така – това ще е пътепис за нашата екскурзия в една част от южна Италия – Амалфийското крайбрежие, Соренто, Везувий и Помпей, Неапол и Капри

Организация:

Започнахме с купуването на самолетните билети. При едно от поредните разцъквания за нещо евтино, вниманието ми привлече Wizzair: София – Неапол – София за около 50 лв. Веднага реагирах и готово – билетите осигурени за една седмица в началото на юли. Е, може би, ще е малко топло, ама нали и море ще има. Ще го преживеем.

Сега да съставим програмата, та да излязат нощувките.

1 пълен ден в Неапол

1 ден Везувий и Помпей

3 дни в Соренто – ще го ползваме като база за Капри и обиколка на Амалфийското крайбрежие по море (Позитано и Амалфи)

1 ден около Позитано и/или Амалфи

1 ден около Vietre Sui Mare

… и те (дните) … свършиха.

2-3 часа търсене по сайтовете за хотели и Airbnb и вече имах резервирани по 2-3 варианта за всяко едно от местата за нощувка.

Предвид, че кацнаме в събота след обяд и неделята беше предвидена за Неапол реших да взема кола под наем чак в понеделник. Готово – и колата е букната.

Google Maps, няколко пътеписа и 5-6 сайта за тази част на Италия ни бяха достатъчни, за да си съставим по-подробна програма за всеки от дните, включително и забележителностите, които искахме да видим в Неапол.

Неапол

Дойде денят на заминаване. Багажът – спретнат, ние с жена ми, без проблеми се събираме в малкия салонен багаж на Wizz за екскурзия/почивка с продължителност 5-10 дни. Чакането на летището минава далеч по-приятно в бизнес салоните, а като се има предвид, че с Diners кредитните карти е безплатно – направо си е чудесно – да ти е кеф да чакаш бординга.  

Веднага след кацането взехме Alibus до гарата в Неапол.

http://www.anm.it/index.php?option=com_content&task=view&id=1314

Цената на билета е 4 евро, купува се от шофьора. Airbnb квартирата в Неапол, която наех за две нощувки, беше в самия център на града – на 5-6-стотин метра от гарата. Нищо особено, но много чиста, сигурна и с всички необходими удобства – баня, климатик, удобна спалня, интернет и малка кухня (ползвахме я само за кафе)

https://www.airbnb.com/rooms/15922775?location=Naples%2C%20Italy&s=wCm_bUpn

Мятаме багажите и хайде по улиците на Неапол.

Неапол, хм-м, Неапол. Доста противоречив. Мръсен, забързан, с тези тесни улички и тъмни, южноиталиански (и не само) субекти, занемарен.

Няма да е градът, който ще повторим в скоро време.

Още от гарата до квартирата, а и после около Duomo придобих усещането, че съм на Илиянци. Стоки и мръсотия, разхвърляни по тротоарите и на улиците, смрад - не е много яко.

Както и да е. За този късен следобед и вечер бяхме планирали просто да се разходим по стария Неапол, тесните улички, да видим катедралата (дуомо), испанския квартал и да хапнем пица - Маргарита естествено.  

Катедралата на Неапол е известна с това, че в нея се съхранява кръв от Свети Януарий. Светецът бил обезглавен, тялото му повито в някакви дрехи, после кръвта от тези дрехи, изцедена в две шишенца и съхранена до наши дни. Такава е легендата. В наши дни кръвта се изнася 2-3 пъти в годината и в зависимост от това дали ще се втечни или не – се гадае за успешността на годината …

Оказа се, че разстоянията съвсем не са големи и след катедралата неусетно стигнахме до Via Toledo.

По пътя, просто ей така, на улицата, ни поканиха да разгледаме една къща. Останах с впечатлението, че е нещо като клуб за различни изкуства – музика, живопис, различни инсталации,  перформанси,… Та тази композиция беше в двора:  

Via Toledo се води нещо като централна, на моменти пешеходна, търговска. В събота привечер беше толкова фрашкана с каквото се сетиш – хора, коли, мотоциклети, сергии, улични търговци, магазини – човек трудно можеше да ходи по права линия – налагаше се все нещо да се заобикаля, изчаква. В тази наша разходка много ни помогнаха сладоледите – без забележки, и тук италианските сладоледи си бяха … италиански. Идеални!  

Жена ми, нали си е умна, предложи т.е. направо промени първоначалния план и вместо в неделята, както беше планирано, се качихме на хълма с крепостта Castel Sant’Elmo и Di San Martino сега. Късните следобедни часове бяха идея по-малко топли и с повече сянка тук-таме. От многото разхождане бяхме пропуснали първата спирка на фуникуляра – та го взехме от междинната до горе. Билети за крепостта и вече сме най-горе. Гледките са чудесни – целия Неапол, неаполитанския залив, о. Капри, Везувий в далечината. Насладихме се на панорамата – слънцето беше в последната си фаза, което внасяше една допълнителна мека светлина в цялата гледка – перфектно.

Поснимахме на воля и хайде обратно на фуникуляра, този път до втората (последна) спирка. Вагончетата минават на 3-4 метра от балконите и прозорците на хората. Един си пуши на балкона, други си гледат телевизия в хола на широко отворени прозорци, ръждясали перила, остаряла дограма и веранди, изпопадала мазилка, грозни драсканици (уж графити), по улиците някакви трошки, които се мислят за коли, боклуци, сергии. Гледайки цялото това обкръжение викам на жена ми – „Аз не бих могъл да живея в този град“, А тя отвърна „Да, целия Неапол се нуждае от основен ремонт“. Много точно казано – градът е стар, грохнал, занемарен и на места доста грозен – целия се нуждае не просто от освежаване, а от основен ремонт. Довършихме разходката по via Toledo до нейния край на площад Piazza del Plebiscito, кралския дворец и Basilica Reale Pontificia San Francesco da Paola (наистина базиликата прилича на Пантеона в Рим) Отново снимки на воля, даже и вечерни, леко нощни.

Решихме, че достатъчно километри пеша извъртяхме като за първи ден и се насочихме към една от предварително планираните пицарии – Brandi, една от най-старите пицарии – 1780 г. създадена от фамилията Calicchio. Точно те били измислили пицата Маргарита във връзка с едно посещение на кралица Маргарита Савойска през 1889. ОК – може и така да е. После пицарията преминава в ръцете на семейство Бранди и т.н.   Бях чел, че обикновено няма места - предварителна резервация или чакаш. Ние извадихме късмет и веднага ни намериха една маса за двама в салонче, което беше полупразно – след 15-20 минути вече беше наистина претъпкано. Неаполитанските пици са вкусни и големи – точно като за мен. Като изяждах и част от пицата на жена ми се докарвах до абсолютна ситост, което в ресторант, за мен, си е изключение.

Здравословния начин на живот изисква след ядена човек да се поразходи малко , така че ние се прибрахме пеша до квартирата, като минахме през замъка Nuevo и Piazza Municipio (площада беше в ремонт)

Следващия ден (неделя) започнахме с Археологическия музей на Неапол. Бях попрочел това-онова за него, включително и че първата неделя на всеки месец входът е безплатен (тази неделя беше точно такава). Знаех за богата колекция, предимно от Помпей, за тайната стая, за … Бяхме на входа 5-10 минути преди 9:00 и станахме свидетели на безсмислена опашка. Няма какво да се бутаме – входа е безплатен целия ден, а не само в 9:00. Явно максимата „И сам да съм – па че се бутам“ не е само шопска.  

Не съм фен на музеите (като цяло), но този наистина е много богат и впечатляващ.

Има и Египетска секция – явно не само германци и англичани са крали от Египет през годините,  италианците също имат сериозен принос. Изложени са мумии, части от тях, съркофази и др.

В музея е и една мозайка. Битката при Иса, в която Александър Македонски побеждава персите. Мозайката е от Помпей, вилата с танцуващия Фавн. Всъщност, лика на Александър Македонски, известен в цяла Европа е точно от тази мозайка. Много-много не ми стана ясно защо тази мозайка все още не е в Скопие. Нали е с Александър Македонски. Бива ли така да са ощетени братята-македонци. Ако те се справят с тази задача, то един ден мозайката може да стане и българска.

И разбира се, Gabinetto Segreto (тайната стая)  - една от най-атрактивните колекции в музея. Събрани са фрески, картини, статуетки и др. с еротична тематика. „Еротична“ хм-м, тази дума не е най-подходящата –  част от експонатите са си чисто порнографски, но с печата на древността т.е. вече превърнали се в изкуство.  Малко сме си лицемерни, нали?

Ето например тази картина:

Ако вместо нея бях сложил снимка на Джена Джеймисън с двама нейни колеги в работна атмосфера, какво щеше да е това. Разбира се, разпространение на материали с порнографско съдържание, но сега всъщност, аз коментирам една чисто „културна“ находка, даваща ни ясна представа за част от живота на древните.

В този ред на мисли, колко смешно-претенциозно е съвременно общество. Сексуална революция през 60-те години на 20 век, свободни нрави в наше време, отворени бракове, swinger общества и какво ли още не. И всичкото това с претенциите за новаторство. Айде бе, я вижте какво са правили древните.

Добре поне, че този е бил бог – получовек-полукоза. Та така обясняваме странните му сексуални желания.

Но най-интересни ми бяха жените, когато излизаха от Secret room-a.

“Това, сегашните мъже - мъже ли са, … еха-а, … какви са били мъжете преди 2000 години!“ 

Част от дамите имаха опечалени физиономии – очевидно мисълта им се въртеше около първата част на горното изречение, друга част бяха възхитени – явно вече бяха в край на изречението. Имаше и една категория жени, които изглеждаха уверени, решителни, здраво стъпили на земята, с безпогрешно калибрирана измерителна система – те вече, много точно знаеха колко дълги са едни 20 см.

Само тази разпоредителка в музея спеше невъзмутимо зад тъмните си очила и то … в това  обкръжение:

А ние, мъжете, … просто се изхлузвахме гузно от тази секция на музея и се правехме на много заинтригувани от останалите експонати.  

След музея програмата ни беше лежерна – разходки, сладоледи, кафета, десертчета (вкл. и това реване, дето му викат „baba“) и отмятане на останалите набелязани забележителности,  както и повторение на някои.

Galleria Umberto I  - нещо като галерията Виктор Емануил в Милано

Вечеряхме в една квартална пицария (между 2 и 3 пъти по-евтина от Brandi ) на 5 минути от апартаментчето:

Spuzzuliamm' - Via Pietro Colletta, 45-57

Препоръча ни я собственичката на квартирата. Шефа на пицарията беше толкова доволен, че сме го уважили. Дойде лично да ни разкаже италианското меню. Декларира на няколко пъти, че ако не ни хареса изобщо няма да плащаме  . Пиците бяха най-вкусните, които ядохме през цялата ни екскурзия.

Везувий и Помпей

На следващия ден (понеделник) планът беше взимане на ренатакара от летището, после Везувий, Помпей и „кацане“ в хотела, който беше на 4-5 километра преди Соренто.

Около 9 часа сутринта вече пътувахме към Везувий. Посещението на Везувий, със собствен транспорт, е перфектно организирана касичка в подкрепа на Неаполитанския бюджет. На 2-3 километра от Везувий те спират на обществен паркинг (т.е. от дясно на пътя). 5 евро и ти показват посоката за Везувий. Има обаче маршрутни таксита, които на свой ред срещу 2 евро (отиване и връщане) те стоварват на последното възможно място под Везувий, достъпно за коли. Там 7 евро вход за самия вулкан и те пускат още около километър нагоре по една пътека да си се катериш до самия кратер. Аз си го представях Везувий малко по-внушителен, та нали е залял чак Помпей, което не е толкова близко. Оказа се, че това е кратера от последното изригване през 1944 г. А кратера от изригването преди около 2000 години, когато е унищожен Помпей е всъщност много по-голям. Като се вгледаш в околността, с гръб към сегашния кратер и с лице към Неапол, можеш да различиш останките на стария огромен кратер на Везувий. Самия размер на този кратер ясно показва чудовищната мощ на тогавашното изригване.

Знаех предварително, че Везувий пуши на места – излиза пара, дим, други газове от недрата на земята. Бях малко скептичен – чак пък да пуши…сега! Обаче е вярно – на места пуши.

Пошегувахме се с жена ми, да побързаме, че тоя пушек, 1-2 часа преди изригване, … да се мятаме на колата и напред.

Помпей

И на руините не съм особен фен. Не мога да си представя величието на древната архитектура от няколкото тухли една върху друга. Но Помпей е по-различен. Човек остава с впечатлението за цял град, с неговите си улици, кръстовища, подредени сгради, анфитеатри, площади, … Дори величието на вилата с танцуващия Фавн успях да си представя. Помпей напълно си заслужава цялото това ходене надлъж и нашир (над 3 км)  в 40 градусова температура без грам сянка.

Част от Помпей на фона на убиеца му - Везувий:

След Помпей - хапване в ресторанта на самия паркинг (така паркирането ти излиза без пари), а хапваненто 40 евро.    Важното е, че икономисахме 10-на евро за паркинг и газ към хотела (газ и на климатика в колата)

Хотела всъщност се оказа нещо като къмпинг.

https://www.booking.com/hotel/it/villaggio-turistico-baia-serena.en-gb.html?aid=376363;label=bdot-z3HpU0ZlUN46PLBBBoDWfAS144456159570%3Apl%3Ata%3Ap1%3Ap21%2C093%2C000%3Aac%3Aap1t1%3Aneg%3Afi%3Atikwd-33319006700%3Alp1001448%3Ali%3Adec%3Adm;sid=19e4ac463d1a6cd2cc050fc7ee246d9e

В една горичка на склона (скалите) отвесно на  стръмния бряг бяха разположени 10-на бунгала. Настаниха ни в едно от тях. Имаше си всичко необходимо – баня, спалня, хладилник, малка кухничка (и тук не я използвахме) и холче, т.е. нещо като студио. Бяхме на 8 метра от басейна, така че метнахме багажа, обух си банските на 2, на 3 и бух в басейна. А от него – тази гледка:

Соренто

След като се охладихме достатъчно и слънцето тръгна към хоризонта решихме да прескочим до Соренто. Да проучим едно-друго, най-вече за възможните водни транспорти за о. Капри и Амалфийското крайбрежие.

Капри

За Капри се оказа, че най-евтиния начин отиване и връщане от/в Соренто е с фериботите на caremar.it   (около 32 евро) всички други варианти са по-скъпи.

Ние взехме ферибота в 7:20 (или нещо такова) и в 8 вече бяхме на марина Гранде. От там директно на бусчето за Анакапри. Билети на самия пристън – там са и билетите за фуникуляра, ако някой реши да отиде с него до Капри. Остров Капри, Анакапри, пак Капри, може би стана леко объркване – на остров Капри има две градчета – Капри и Анакапри. Анакапри е по-високо разположено и това личи от името му ( от гръцки: Анакапри  – Капри, ама малко по-нагоре ) В Анакапри освен обща опознавателна и лежерна разходка, бяхме предвидили църквата San Michele, задължително сладкарничката, непосредствено до църквата (ние, и двамата с жена ми, сме сладкишо и сладоледо зависими, не можем да устоим на никакви сладки неща).

След това вила San Michele . Църквата е интересна с фаянсовия (керамичния) си под от 1761 г. По него не се стъпва – ходи се по една дървена пътечка, покрай стените на църквата. Не пропускайте да се качите по витата стълба, която отвежда на втория етаж (нещо като балкон) от където се вижда цялата красота на този изящен под с библейски мотиви – змията, ябълката, Адам и Ева, …

По пътя за вилата San Michele има множество магазинчета, на които с жена ми отново не устояхме т.е. аз де. 3-4 пъти съм бил в Италия и винаги съм си купувал някоя и друга риза (естествено синя – италианско синя) Този път жена ми ме нави (то, … и не беше никак трудно) да си взема една спортна ризка, пак в син цвят, ама малко по-особен - Капри синьо.  

Гледките от вилата бяха умопомрачителни.

След нея взехме едноседалковия лифт до най-високата точка на о. Капри – връх Монте Соларе. Да, имаше си бая соларе, но все пак ние бяхме преди 12 часа на обяд, така че слънцето можеше и още по-здраво да напича. Върхът представлява една площадка, от която се вижда целия остров – буквално на 360 градуса. Разбира се, гледката към фаральоните (чудно красиви скали в морето, непосредствено до о. Капри) беше най-впечатляваща.

Десетки снимки, проби на всички функции на фотоапарата и отново на лифта до Анакапри, а от там бусче до Капри. Разгледахме централното площадче, и по бутиковата Via Vittorio Emanuele леви, леви, та до градините на Август. Пак уникална панорама, чудни гледки, скали, море в 1024 нюанса на синьото. Чудесно! В край на градините се вижда и пътя (пътеката) на Круп. Много живописно.

Еха. Какъв идеален ден. Малко ходене (в Неапол, и особено на Везувий и Помпей си походихме доста), чудесни градчета, цветя, вили, гледки, море, скали, шарени магазинчета.

Капри. О-о, Капри.

Обратно по улицата с магазините – бутици и с фуникуляра на пристанището. Това, което бяхме планирали за о. Капри си го свършихме, а беше само 14 часа. Евтинджос схемата с билетите и връщане в Соренто около 18:30 се пропука. Върнах билетите на касата, срещу няколко евро наказателна такса и взехме първия възможен ферибот за Соренто. Преди това не пропуснахме да сгънем по една пица - Капричозе.

Пак за Соренто

 В 16 часа вече си бяхме в Соренто. Метнахме се на колата и в хотела – изкарахме 2-3 часа плаж и хайде пак в центъра на Соренто. Тази вечер имах идея да вечеряме в Да Емилия – тратория на брега на морето (на Марина Гранде). Ресторантчето е известно с това, че е било любимото на София Лорен и не само на нея. Това ресторантче беше единственото ни разочарование по време на цялата ни екскурзия.

Първо - бая ходене си е докато се стигне до въпросната Марина Гранде. А в тази част на Италия няма равно – все си нагоре-е-е  или надо-о-лу. И тук така – ходиш няколко стотин метра надолу, при което си представяш как ще ходиш нагоре с пълен стомах, след вечеря.

Как да е, стигнахме до ресторантчето и … няма места. Сега щели да се освободят – да чакаме. Последното ми чакане за заведение за обществено хранене беше преди 30-на години във великия Съветски съюз, Москва – беше някакво гъзарско заведение за мороженое (сладолед) и сега … пак. Добре, че наистина чакахме малко – не повече от 5 минути.

Аз си поръчах калмар на скара, а жена ми филе от лаврак на скара.

Тая риба, първо не беше никакво филе, и освен, че имаше кости, те бяха предварително и много старателно натрошени, така че да не могат да се отделят от месото. След като жена ми приключи, една трета от чинията й беше пълна с кости.

Поисках сметката, дойде главния келнер и започна:

1 риба - на едно листче написа:

1 и една затихваща синусоида.

1 калмар:

1 и една затихваща синусоида

1 чаша бяло вино:

1 и същата затихваща синусоида

2 коли - тук имаше промяна в записа:

60 евро.

Не знам какво ми беше станало (от слънцето явно) – но не се разправях – платих и започнахме обратното катерене.

Това е заведението, а това (голямото) вероятно е дъщерята на Емилия. Емилия била починала.

Тези разяснения ми ги даде един друг келнер, който знаеше толкова английски, че твърдеше, че това било синът на Емилия.  

На следващия ден ни чакаше разходка по море до Позитано и Амалфи. Иха-а-а!

Решихме да си вземем билети за екскурзия Соренто-Позитано-Амалфи-Соренто с престой два и съответно два часа и половина в Позитано и Амалфи – 45 евро

Сутринта преди 10 часа трябваше да бъдем на пристана.

Тръгнахме от хотела малко след 8 – 20-30 минути път, докато паркираме, по едно кафе и то времето ще дойде. Да, ама не отчетохме задръстванията в този час, когато всички се размърдват и тръгват по задачи. В 10 без 15 леко притеснени, пристигнахме, хвърлих ключовете от колата на паркинга и бегом към корабчето.

Забравих да спомена организацията на паркиране на Марина Пикола в Соренто. Непосредствено до пристана има паркинг. Слиза се до долу (пристанището - Marina Piccola ) по този път:

Оставяш колата на паркинга, а ключовете на охраняващия паркинга. Те по някое време я местят на паркинг, някъде извън (в покрайнините на) Соренто. И човек като се върне от екскурзията си (о. Капри, Амалфийското крайбрежие, …) има маршрутки, които те закарват на въпросния отдалечен паркинг, от където си взимаш колата – това е. Готово – 20 евро.

Генерално, паркирането в тази част на Италия ми се видя доста скъпо – В Соренто, Позитано, Амалфи, и където и да е другаде по пътищата на Амалфийското крайбрежие. Повечето цени за час бяха 4-5-6 евро, рядко по 3 евро, ако случех на някой паркинг за по 2 евро на час бях истински щастлив … Май, такъв нямаше.  

Амалфийското крайбрежие по море

Но да се върнем на екскурзията с корабче по Амалфийското крайбрежие. Казахме „Аривидерчи“ на Соренто и под приятния морски бриз отплавахме. За моя изненада се насочихме отново към Капри. Спряхме непосредствено преди фаральоните, после след тях – изобщо, огледахме ги от близо и от всички страни. Даже и естествената арка успяхме да видим. Поснимахме:

и „издухме платна“ към Позитано. Няма какво да разправям за Позитано. Красота:

Позитано и Амалфи

Имахме два часа време – напълно достатъчно да преброди човек Позитано нагоре-надолу, да хапне нещо сладичко с 2-3 еспресо или пък сладолед, да поснима на воля, да влезе в църквата...

Като казах еспресо, та се сетих: Ясно е, че италианското еспресо  е без забележки – та нали е оригиналът. Но-о … само като вкус. Като количеството – крайно недостатъчно.

Аз кафето го пия със захар и като разбъркам с лъжичката, то по-голямата част от еспресото остава по нея. И нали не е възпитано да се облизва лъжичката … за мен нищо не остава. Исках да кажа, че по 5 минути обяснявах, че искам long, пък double, абе 2-3 кафета, обединени в едно ми идваха точно.  

Като съм се отклонил, да спомена и за лимоните и лимончелото (алкохолна напитка, която се прави от корите на лимони с около 25-30 % алкохолно съдържание). Нещо като лимонов ликьор. В тази част на Италия са известни два вида (сорта) лимони, които са доста по-големи от обикновените - Sfusato d'Amalfi и Lemon of Sorrento:

След Позитано дойде ред и на Амалфи. Също много красиво градче, но все пак … не може да се сравнява с Позитано. Тук имахме два часа и половина – така че към програмата от Позитано прибавихме и около час плаж – перфектно. Имам предвид, че водата е перфектна, иначе като плаж – тази част на Италия не е за фенове на истинските плажове – пясък няма, има чакъл, камънаци, скали, ръбесто. А да ходя бос по „плажа“ за мен си беше истинско изпитание. Аз не съм някакъв гърчав йога, а стабилен, 100-килограмов мъж.  

Този ден беше чудесен, един от най-запомнящите се в цялата ни екскурзия. Пейзажите от морето – на градчетата, планината, синьото море, виещия се път и пъплещите коли, тунелите и виадуктите, хотелчетата, плажовете, …, всичко - беше уникално красиво.

Амалфийското крайбрежие с кола

Дойде и първия ден на обиколката ни по Амалфийското крайбрежие с кола. Казваме „чао“ на хотела, Соренто и напред към Позитано. В мрежата има доста коментари за пътищата по Амалфийското крайбрежие. Колко били лоши, колко много завои, тесни били и т.н. Всичко това хем е вярно, хем не съвсем. Пътищата са хубави и тесни. Не са екстремно нанагорни или нанадолни. Да, има доста завои. Но, по тези пътища и да иска човек не може да кара бързо – 20-30  км/ч е средната скорост, с което искам да кажа, че не са изобщо проблемни. Продължавам да твърдя, че който кара в София, значи може да кара навсякъде, или поне в цяла Европа, вкл. и по Амалфийското крайбрежие. Единствените проблеми, които могат да възникнат са от лошите италиански шофьори. Да, южноиталианците са много калпави шофьори. Това, че се ръчкаш и запушваш пътя като тапа или създаваш предпоставки за трудно или невъзможно разминаване, защото не си изчакал на широкото няколко метра назад за 10-15 секунди не те прави добър шофьор – напротив. Доказателство за това са им автомобилите. Над 80% от колите им са с надраскани или направо разбити всичките четири калника – просто няма не одраскан детайл по тях. Останалите 15-20 % имат частични поражения. Единици са тези, на които всичко им е наред. Тамошните шофьори са на 10 години след нас (а аз си мислех, че ние сме калпави). Там пешеходецът е нищо. Пешеходни пътеки – няма т.е. има, но италианците ги възприемат само като намазани с бяло улици. Пешеходците в Южна Италия са смели хора – когато пресичат и искат да им се даде предимство т.е. колата да спре, трябва да са готови да им счупят краката. Пешеходецът тръгва да пресича, колата изобщо не бележи да намали, камо ли да спре. В края на крайщата спира рязко на по-малко от педя от краката на клетите хора. Всъщност, единици са пешеходците, които се осмеляват да пресичат, когато има кола на пътя. Чакат си чинно колите да преминат и тогава и те пресичат. Коланите също са досаден аксесоар – та ние сми южноиталианци – нямаме време да се занимаваме с глупости.

Малко се отклоних. Не знам дали стана ясно – шофирането по Амалфийското крайбрежие е безпроблемно. Кара се бавно. Като сте внимателни и ако имате късмет да се лепнете зад някое по-голямо превозно средство (автобусче, микробус) няма да имате абсолютно никакъв проблем.

Стигнахме в Позитано около 9 сутринта. Почти никакви хора – туристите още не се бяха размърдали, кафенетата празни, спокойствие. Чудесно.

Разходихме се отново. Затвърдихме отличните впечатление от градчето и напред.

Сега-а-а, аз през google maps бях попрегледал пътя от Позитано до Амалфи и знаех за няколкото скътани заливчета от типа на Marina di Praia и Furore. Щом се появи табелата за Marina di Praia, не я пропуснах – рязък завой надясно и по нанадолнището … точно на паркинга за плажа. Светкавично преобуване с бански и вече сме във водата. Божествено! Снимки, лека половин-един часова почивка на плажа и в морето и хайде пак в колата към Амалфи.

Почти през целия път бяхме с отворен прозорец от към жена ми и с подадена й ръка с фотоапарат извън колата. Щракаше нонстоп – просто се минава от една уникална гледка в друга такава – я панорама, я лазурно море долу, в ниското или пък китни амфитеатрално разположени къщи и хотелчета, обгърнати с бугенвилии, мостове, тунели. Редяха се едно след друго - безспир, по целия път. Божествено красиво.

Неусетно стигнахме Амалфи, въпреки дузината спирания за снимки, ахкания и охкания по красотите на Амалфийското крайбрежие. Видяхме Амалфи и по суша, хайде пак снимки на катедралата, фонтана със странните хрумвания за чучурите, от които се излива водата (ала „тайната стая“) и през Атрани, та в Минори.

Всичките тези градчета са уникални, но след като веднъж вече си видял Позитано, няма как да ахнеш в максимална степен. Сладоледи, кафета, капучино и решихме да взимаме пътя за следващото ни хотелче – в селцето Бомерано. За Бомерано пътя е от Амалфи - рязко нагоре в планината. Айде пак на отворен прозорец и нонстоп звука на фотоапарата – „щрак-щрак, щрак …“,  множество спирания. Това което си говорихме с жена ми през този половин час път беше:

“Виж, виж“. „Намали, … чакай малко, намали“, „Не можеш ли да спреш“, „спри спри“, „Егати“, „Ех“, „Ах“,‘Мале-е-е“, „Ле-е-ле колко е красиво“. „Гледай тука“.  „Спри ти казах“. „Снимай ме така, …и така“. „Сега с gsm-а“. „Егати“. „Тоя пък какво се е разбибипкал – не вижда ли че снимаме“. „Няма ли кой да ни снима двамата“.

Уникално-о-о!

Хотелчето в Бомерано беше чудесно:

https://www.booking.com/hotel/it/a-2-passi-dagli-dei.en-gb.html?aid=376363;label=bdot-z3HpU0ZlUN46PLBBBoDWfAS144456159570%3Apl%3Ata%3Ap1%3Ap21%2C093%2C000%3Aac%3Aap1t1%3Aneg%3Afi%3Atikwd-33319006700%3Alp1001448%3Ali%3Adec%3Adm;sid=19e4ac463d1a6cd2cc050fc7ee246d9e

Представлява голяма семейна къща с добре поддържан двор. Първият етаж е за гости т.е 4-5 стаи, всяка със собствена баня и тоалетна, с малка масичка и обособено, само за тази стая, пространство от двора. Много чисто, просторно, хладно.

А сещате ли се защо точно тук решихме да спим:

Има един маршрут в планината – между Амалфи и Позитано. „Пътят на боговете“. Предварително, от няколко източника горещо ни беше препоръчан този маршрут (еко пътека). Гледките били уникални – затова и така се казва ‚ „Пътя на боговете“. Този маршрут реално е между Бомерано и Nocelle. Дълъг е около 5-6 километра и спокойно се взима за 2-3 часа. Ние бяхме планирали да походим, колкото имаме време и сили, като започнем от Бомерано и после да се върнем. Така и направихме, но на следващата сутрин – този ден още не е свършил.

Равело

Чакайте малко да ви покажа снимки от Ravello – вила Rufolo и вила Cinbrone

След вила Руфоло седнахме на площадчето пред катедралата за кратка почивка с по една ледена кока-кола с лимон и еспресо. Имаше две сватби – едната английска с баби-англичанки и 1-2 шотландци (или пък ирландци):

Cinbrone ни хареса повече:

На връщане към хотела седнахме в едно ресторантче, в градчето, непосредствено преди Бомерано - Hostaria di Bacco:

http://www.baccofurore.it/en/restaurant

 Този ресторант ни го препоръча собственичката на хотелчето в Бомерано. Питах я за типичен италиански ресторант, да не е пицария, и задължително да е с перфектен изглед. Ресторанта е супер – напълно отговаряше на нашите предварителни изисквания. На входа му видях това.

Не съм много наясно с тези „Michelin” отличия. Знам, че има 1, 2 или 3 звезди. Както се вижда на табелата няма звезда – може би беше в процес на акредитация (тестване). Все едно – перфектен. Само една лека забележка – специално моята порция леко клонеше към гурме т.е. малка ми беше, но при тези красоти, морета, залези, луни и лунни пътеки, кой ти мисли за ядене.

„Path of the Gods”

Така-а-а, стигнахме до следващия ден, рано сутринта, около 7:30 по хлад поехме по пътеката на боговете.

Това долу в ниското е плаж.

Ех, да бях там …. О, бяхме, бяхме - вчера!  

Нямаше никакви хора, спокойно, лежерно, отново с множество спирания и десетки фотосесии, без напрежение стигнахме до т. 8 от където се откри невероятна гледка към Позитано.

Това е около 1/2 до 2/3 от целия маршрут. Починахме на пейката пред скалите.

Сега ми светна и защо единия независим източник и горещо препоръчващ „Пътя на боговете“ беше сина ни. Той се е катерил по тези скали – видях осигурителните гайки и захвати по скалите. Ах, маминия, да дойде чак до тук, за да се катери по чукарите. Можех само да си представя още колко по-красиво и вълнуващо е да се любуваш на гледката, висейки горе на скалата.

Обратният път беше още по-лесен.

Започнахме и други хора да срещаме. А ние -  „Богът на ходенето“ и "БОГИНЯТА“ (Всичките букви – главни) освободихме пътя за простосмъртните. „Богът на ходенето“ – който ме познава, знае какъв оксиморон е това – аз да ходя. То, ако има начин да се ходи легнал – аз съм щял да го измисля. Истината, е че изобщо не съм спортен тип – ходения, трекинги, джокинги, фитнеси  … и всякакви други активности са ми органично неприсъщи. Но-о-о, красотата изисква жертви. Снимките, спомените, емоциите, всяка секунда по този „Път на боговете“ си заслужава ходенето на  няколко километра. Макар, че самият път (пътеката) е по-скоро „Path of the goats”, а не “Path of the Gods“.

В 11 си бяхме в хотелчето, освежителен душ, по едно кафе със собственичката – не можеше да повярва – как така сме изпуснали закуската и сме тръгнали в 7 часа да гоним гледките. С малко съжаление се разделяме с Бомерано (наистина е много красиво, зареждащо, релаксиращо) и лека-полека към Vietre Sui Mare. По пътя пак Минори, Майори, Цетара и ето ни във Виетре. За сладоледите и кафетата – да не се повтарям.

Следващия ни хотел т.е. апартамент беше в градче/селце над Виетре.

https://www.booking.com/hotel/it/casa-tea-vietri.en-gb.html?aid=376363;label=bdot-z3HpU0ZlUN46PLBBBoDWfAS144456159570%3Apl%3Ata%3Ap1%3Ap21%2C093%2C000%3Aac%3Aap1t1%3Aneg%3Afi%3Atikwd-33319006700%3Alp1001448%3Ali%3Adec%3Adm;sid=19e4ac463d1a6cd2cc050fc7ee246d9e

Ситуацията от предишния ден се повтори – стръмен път с 428 завоя, невероятни гледки, спирания, снимки. Стигнахме. Ама то селцето е от 10-20 къщи, буквално една върху друга, една в друга, пък на всичкото отгоре и катедрала в средата. Истински лабиринт от широки 80 см улички (пътечки), тунелчета, стълби, арки, къщи, покриви,… Невъзможно беше да си намерим квартирата. Звъннах един телефон – кофти – само италиански се чува. Бутнах телефона в ръцете на първия срещнат човек и готово. С ръце и прикляквания ни обясниха: „Чакайте тук – ще дойдат да ви вземат“ ОК. След 10 минути идва една засмяна баба, маха приветливо с ръце – идвайте, идвайте. Айде нагоре по уличките – не беше много -50-100 метра максимум и сме на адреса.

Улична репродукция на Герника.  

Разкошно апартаментче – спалня, всекидневна, кухня, баня, климатик, всичко необходимо. Имаше „жестока“ тераса с излаз от спалнята и хола с ей този изглед.

Бабата извади от фризера ретро-лимонадена бутилка, пълна с лимончело. Почерпи ни и „аривидерчи“. Тази тераса не ни остави избор:

И двамата с жена ми само с поглед се разбрахме – не ни трябва никаква тратория, пицария, ресторант, … Домати, биволска моцарела, италиански салам, хляб, безалкохолно и перфектния изглед – това искахме:

Екскурзията ни по Амалфийското крайбрежие приключи.

Следващия ден не го броя – ставане, газ по магистралата до летището, връщане на колата и убиване на два часа във ВИП салона, докато чакахме да литнем.

Уникална екскурзия си направихме. Много сме доволни. Незабравими спомени. Над 2500 снимки.  

С удоволствие констатирах (за пореден път) колко красива е Италия, и колко е различна. Северна Италия – Комо и Милано, … Тоскана, … Рим, … Венеция, … Амалфийското крайбрежие, … – това на практика са различни държави – такова ни е усещането.

Пътеписът малко дълъг се получи.

Дано да сте имали търпение да го изчетете. И дано да съм полезен на някой следващ, който е планирал или ще планира екскурзия по Амалфийското крайбрежие.