Пулия през февруари

Това не е пътепис, но би било доста невъзпитано да се набъркам в прекрасната темичка на Мари, точно толкова, колкото и да премалча за това преживяване и за възможността да се запозная с титаните на магеланството, посетили по същото време същите места. Респект!

И нашата хвърковата чета се завърна от пътешествието из Пулия. С уговорката, че не беше пътешествие, а нашествие и че четата не беше от настоящи магеланци, но има голяма вероятност да е била от бъдещи J

В Бари направихме нощна обиколка и преспахме, а на другия ден, кипяща от ентусиазъм, сред женска врява и смях, групата яхна първия влак за Алберобело. Влакът закъсня, но видяхме Алберобело в цялото му разнообразие: ярко слънце, пороен дъжд, яка градушка и накрая свиреп вятър. Хубавото е, че дъждът ни натика /всичките 12 женски птици/ на най-подходящото място – в едно труло,  обсипано с магнити, ключодържатели, бижута, керамични сувенири, кърпи във всакави размери и разцветки и какво ли не още. Купихме задължителните сувенири, но дъждът стана град. Купихме и незадължителните сувенири, но градът стана порой. Купихме и това, което никога няма да ни потрябва и тогава вече всичко, което валеше спря, но изви вятър, който ни отвя към гарата. И започна едно незабравимо и нереално пътуване....

Щяхме да ходим до Чистернино, но влакът закъсня много, а след като най-после дойде, натоварихме се и потеглихме единствени с „частния” ни влак, следващата му спирка се оказа „Инчиденто! Инчиденто!”.  Разтовариха ни от влака и ни докараха автобус, и то какъв...  Сякаш излязъл от  музей или от детските спомени на нашите родители. Интериорът беше още по-впечатляващ – изпокъсани и полуизкъртени седалки, дрънчащи железа и непрогледни прозорци.  С нашата славна компания пътуваха и двама италиански мъже – атракция за нас, както и ние - атракция за тях. Камарата желязо забръмча, затрещя, отлепи и потегли с невъобразима скорост и звук. В началото беше страшно, а после стана смешно. Въпреки очакванията ни, не спряхме на спирка „Инчиденто”, а на следващата жп гара, където ни очакваше отново „частен” влак. Момичетата, които не бяха пътували със скоростен влак, много се надяваха да видят такъв, но действителността ни предложи още по-голяма изненада, която показвам в снимка, защото не подлежи на описание. Мъжете от автобуса се превърнаха в машинист и кондуктор, закъснението стана още по-голямо, а настроението – все по-весело. В някакъв момент прикачиха още един вагон, защото имаше и други желаещи за влака, а кондукторът ги пренасочваше към другия вагон, за да не обезпокояват  щурата женска чета. Привечер все пак пристигнахме в Лече, окупирахме едно B&B, направихме вечерната разходка и онемяхме от красотата на града.

Следващият ден беше културен, религиозен и гастрономически. Разгледахме малка част от бароковите църкви /но не по-малко от 15/, присъствахме на празничните меси в „Санта Кроче” и „Санта Киара”, разходихме се по покривите на вековните сгради и слязохме в древните пещери на музея Фаджано, захласнахме се в не един магазин за папиемаше, купихме си магнити от папиемаше, изгубихме се многократно в романтичните улички на града, ядохме, пихме и много се смяхме.  Разногласия имаше само по темата коя е най-красивата църква. Лече надмина очакванията на всички ни.

В последния ден отново ни чакаха италианските влакове и бяхме подготвени за всичко, но изненади почти нямаше. Трениталия се оказа предвидима и традиционна компания – точни и чисти влакове, които се ползваха И от местни жители. За пътуването ни до Остуни с балкански чар получихме отстъпка от 15%, а от гарата до града ни превози нов автобус с шофьор-джигит.  Оцеляхме и е имало защо - Остуни се оказа наслада за очите, а храната – наслада за стомаха. За връщането до гарата автобусът закъсня порядъчно, но все пак стигнахме навреме за влака. Все още си имахме балканския чар и си потърсихме нашите 15% намаление, но ударихме на камък. Оказа се, че това намаление било за групи велосипедисти, а ние вече бяхме без велосипеди J

Спирка в Полиняно, поредните спиращи дъха гледки и поредното онемяване... Снимки в профил, анфас, снимки над скалите, снимки на раниците, видели толкова много...

Бари, „Свети Никола”, Катедралата, позорния стълб /всички бяхме с неплатени данъци/,пици, пасти, джелато, улички, палми, магазини и... самолет.

Пулия, пак ще дойдем! Натрулихме се, набарочихме се, наджелатихме се, насмяхме се и се заредихме с много емоции и много красота!