Сардиния - един различен поглед

Всичко започна от една снимка в нета. Не, че не си търсим приключения, но за това не знаехме какво ни очаква даже до самия му край.

Та за снимката:

Мисля, че беше тази:

 все едно – беше достатъчно красноречива, за да започнем да проучваме къде е това място.

Оказа се, че е остров Сардиния и по-специално – източното крайбрежие. Търсенето и събирането на информация се оказа по-трудно от очакваното. В тази част на острова има 40-50 км трудно достъпно за масовия турист парче земя, без селища, със скалисти брегове и плажове, до които се достига само по вода (или с алпийска екипировка).

Проучването показа, че има известен трекинг маршрут, наречен "Selvaggio Blu", за който местни гидове не обичат много да говорят, за да си пазят хляба. Но за това малко по-късно…

Решението за посещение бе взето и започна план за действие.

Искахме да направим този трекинг сами - автономно, без гид (мъжът ми е планински водач и обяснимо нямаше как да се налага да наемаме такъв). Взимането на решение  за самостоятелно преминаване не бе лесно. Чуденките ни, дали може да се справим идваха от това, че няма питейна вода по целия маршрут, който стандартно се прави за 4-5 дни. Организираните групи поръчват съпорт от някоя от многото местни фирми, които с лодки доставят на определени точки по маршрута (плажове, до които евентуално може да се акостира) вода, храна и друг багаж на групите. Това дава възможност на туристите да носят само малка раница с най-необходимото. За нас цената на подобна екстра бе твърде висока (обмисляхме вариант да ни се доставя само вода) което означаваше, че трябва да тръгнем с целия си багаж на гръб, който включва алпийска екипировка (въже, седалки, карабинери, клеми и прочее тежки неща), плюс спални чували, шалтета, дрехи, храна и мнооого вода.

Изчаках немалко, за да успея да купя евтини билети до Бергамо и от там до Каляри и съответно същите за обратно. Платихме и един 20 кг. багаж, който оскъпи билетите, иначе цената за посещение на Сардиния би била напълно достъпна. От Бергамо до Каляри освен това има три полета на ден и съответно винаги може да се намери ниска цена на билет.

Трекингът "Selvaggio Blu" обикновено се прави април – май или септември - октомври, иначе лятото е много топло, растителността е ниска и заради липсата на вода е безумно да се тръгва.

Ние го решихме за датите 2 - 8 октомври, 2019-та (всъщност за тогава бяха билетите).

Каляри е столица на острова, намира се в най-южната му точка и е красив, и много интересен град. Ако сте били в която и да е част на Италия, не си мислете, че Сардиния има много общо. Посещавала съм и северна, и  южна Италия, но Сардиния е съвсем друга държава.

Остров Сардиния има статут на специален автономен регион от 1948-ма година. Населението е признато от италианския парламент като отделен народ,  въобще - различен бит, култура, население, диалект, природа, храна...

Летището на Каляри започва буквално от морето и кацането беше също интересно преживяване. Сигурно има много други подобни летища в света, но аз не бях кацала на такова – до момента на приземяване не си сигурен дали ще уцелиш земя.

На нас се наложи да пренощуваме в Каляри принудително, тъй като кацнахме вечерта и вече нямаше автобуси, с които да се придвижим към целта на нашето пътуване, а именно източното крайбрежие, на около 150 км. от столицата. Късното ни кацане (както и ранното отпътуване обратно за Бергамо) допълнително усложняваха задачата ни с трека, защото губехме половин ден в началото и още поне половин (в края), за придвижване във вътрешността на острова.

В Сардиния междуградският транспорт не е добре уреден, въпреки перфектните пътища. За пропътуването на тези 150 км на отиване-връщане, трябваше да се сменят три превозни средства – автобуси и влак. Наемането на кола също не се оказа удачен вариант, тъй като началната  и крайната точка на трека са различни, пък и ние реално нямаше да я ползваме тази кола за друго, освен да стигнем до мястото.

Наехме апартамент в самия център на Каляри, пуснахме един тегел по главната улица, за да ядем пица и се прибрахме набързо, за да подготвим раниците за ранното сутрешно тръгване. 

По разписание автобусът тръгваше около 6 ч., но трябваше да сме в градчето Santa Maria Navaresse след 11 ч., с три прекачвания за 150 км. и 5 часа път. В населените места автобусът спираше като нашите пътнически влакове – на всеки 5 мин., но част от пътя минаваше в много екстремен пролом – стискахме здраво седалките и си затваряхме очите от ужас. Само пътувалите по Амалфийското крайбрежие знаят, какво е екстремно италианско шофиране и тесни пътища, надвиснали над пропасти. Шофьорът беше типичен италиано-сардинец – караше като луд, хич не му дремеше и говореше през цялото време така, както ние крещим.

По пътя навсякъде имаше огромни кактуси, особено с наближаване на крайбрежието.

В Santa Maria Navaresse трябваше да минем през инфоцентъра, да си платим една такса от 30 евро на човек, за това, че ще „ползваме“ тази тяхна територия и да купим храна за цялото приключение, както да се заредим с по 4 литра вода всеки.  До момента май не споменах – бяхме двама - аз и мъжът ми.

Таксата не я платихме, защото след като се информирахме къде имаме право да бивакуваме, обявихме, че няма да ползваме определените биваци,  заради плановете ни да направим маршрута по-бързо от обичайното и нямахме идея къде ще спим. Всъщност местната управа от миналата пролет е взела решение да определи строги правила за маршрута "Selvaggio Blu", както с цел опазване на природата, така и вероятно да наложат известни ограничения за масов туризъм. Макар че този туристически маршрут и масов туризъм са две неща, които не могат да съществуват заедно в едно изречение…

Проучвайки прехода, навсякъде срещахме определения от рода на най-екстремния, най-трудния, най-най…освен това след финалът му равносметката бе, че наличната в нета информация е оскъдна, доста неточна и дори объркваща. За местните водачи е неприемливо чуждестранни техни колеги да водят групи, затова и няколкото ни предварителни телефонни разговори в опит да изкопчим повече инфо, не бяха особено успешни.

Наличие на свален джипиес трак е задължително условие, тъй като няма никаква маркировка. Предварително знаехме, че на места няма обхват на мобилни устройства, телефоните ни бяха включени на самолетен режим и само в краен случай ги ползвахме, заради пестене на батерии.

Намерихме информация, че има няколко пещери, в които има шанс да се е събрала вода в специално поставени съдове, но който и да питахме, казваше, че не може да обясни къде точно е тази вода.

Преходът се прави обичайно с водачи, които заявяват предварително графика на групата и не се допуска едновремено тръгване на безброй хора. Разбира се никой не е в състояние да спре такива като нас, които предприемат самостоятелно преминаване.

Както вече споменах, повечето фирми предлагат петдневна опция за прехода, с четири нощувки на биваци. Има само няколко точки, които са разрешени за бивакуване, като доскоро е било възможно да се спи и на най-известните в района плажове, които са недостъпни откъм сушата. Сега това е забранено, с цел опазване на природата. Иначе цялостният замисъл за липса на маркировка по трасето е и запазването уникалността и девствеността на маршрута. 

Ние разполагахме с четири и половина дни, като предвиждахме да го направим за три и да остане един ден за плаж след края на приключението. Имаме се за печени и може би леко самонадеяни по отношение на възможности, затова решихме, че ще ни стигне времето. Правя една вметка, че рекордът за скоростно преминаване е 8 часа!!!, разбира се без носене на багаж. Преди отпътуване от България успях да се свържа с рекордьора - италиански бегач - ултрамаратонец. Той се оказа много отзивчив, даде ни доста ценна информация.

Релефът в тази част на острова е ненормален, предполага не просто ходене в неравен терен.  Това е място на което се редуват пропаст след пропаст, каньон след каньон, надвиснали над морето отвесни скали, някои високи от 400 до 700 м. 

Но да се върна на началото: В Santa Maria Navaresse  направихме пазар с храна – беше интересно преживяване. Трябваше да се заредим с малка на тегло и обем, но голяма на питателност храна. В Сардиния голяма част от хората не знаят английски, а ние не знаем италиански, нито пък сардински диалект, така че оставаше да се разбираме с езика на ръцете и очите.

В магазина имаше безброй вида сирена и колбаси, но бяха на щанд с лелка зад него и трябваше да ги избирам по красота. Съответно тя ми даваше различни неща от посочените, като със знак ми обясняваше, че исканите от мен не стават. Доверих и се, и в крайна сметка тръгнах от магазина с парче нарязано прошуто, някакъв кашкавал, 4 ябълки, нещо като лютеница и един хляб, плюс пакет маслини, за които с мъжа ми се скарахме. Кой да се сети, че маслините са толкова солени, че се налага да пиеш вода след тях, а ние не трябваше да пием много обилно вода. Носехме си десетина барчета за десерт и някакви ядки.

От градчето Santa Maria Navaresse  до същинското начало на прехода – Pedra Longa има около 6 км. прекрасна туристическа пътека, която през цялото време се вие над морето. Организираните групи обикновено биват закарани с транспорт до Pedra Longa, за да им се спести това ходене и тръгват рано сутрин, като използват целия ден за преход по маршрута. Ние тръгнахме от Santa Maria Navaresse към 13 ч. и бяхме  в 14-14,30 ч. на Pedra Longa., хапнахме набързо и поехме по "Selvaggio Blu".

Първият етап започва с изкачване на най-високата точка въобще от прехода – Punta Giràdili - 741 м, от морското равнище. 

Преходът не е труден, просто стръмна пътека, по която срещаш множество кози. На върха беше първото „селище“ с овчарски колиби, каквито има на много места в района. 

На мястото очевидно имаше живот, макар ние овчар да не срещнахме. Тук трябва да кажа, че въпреки очакванията ни за стълпотворение по трасето, ние не се засякохме с нито една група, с нито един турист дори, които да правят прехода.

След изкачването на Punta Giràdili ни застигна първото непредвидено обстоятелство – изведнъж се появиха ужасно черни дъждоносни облаци, които застрашаваха да прецакат цялото ни приключение. Недопустимо беше да се наквасим още първият ден, знаехме, че това би значело край на прехода. Мястото не предполага да има къде да  се скриеш от дъжд. Знаехме, че във вътрешността, на около незнамсиколко километра има спасително място – нещо като хижа, която е отправна точка за много различни туристически преходи в района. Разбира се местоположението на тази хижа ни отклоняваше много от нашия трек, но ние нямахме избор, - с наближаването на бурята, решихме, че поемаме към нея. Тъкмо започна не да вали, а да се излива от небето и незнайно откъде и кой го бе изпратил, се появи бус с двама младежи от Швейцария, които ни качиха и ни закараха до хижата. Бурята беше страшничка - не си представяхме изобщо, ако ни бе застигнала. В хижата хапнахме спагети и спахме на чували. Едва изчакахме да съмне и поехме, тъй като трябваше да ходим много за да се върнем на трека. Стигнахме до Cala Golorize – прекрасна скална игла, която е катерачен обект, с прекрасен малък плаж до нея. До това място се стига само по вода, или по пътека от сушата, черен път за коли няма. 

Направихме набързо по някоя снимка, нямахме време за разтакаване, тъй като според всички предварителни данни, след Cala Golorize започваше истинското "Selvaggio Blu".

Няма да разказвам подробно за следващите два дни, само ще отбележа, че бе много по-трудно, отколкото си го представяхме. Без джипиес трак е невъзможно да уцелиш трасето, има много места, на които се чудиш накъде да хванеш, катеренето не е много – само два пасажа 4-та категория. Но има множество рапели - за незнаещите това е способ да слезеш надолу по отвесна скала с помощта на алпийска екипировка. 

Та през тези два дни, в които реално направихме истински трудната част от прехода имаше безброй изненади – както си вървиш и пред теб пропаст. 

Трябва да намериш начин за слизане. За мен имаше няколко наистина страшни момента: един траверс - изложено над пропастта и морето място, което трябваше да мина с 15 кг. раница на гърба и няколко 50-60 метрови рапели. Трудното при тях идваше от това, че въжето ни бе 60 метрово, а то се използва двойно. Това предполага да има задължително площадка - място, на което да стъпи, за  да се организира отново въжето за второ спускане. Нашата такава „площадка“ беше едно мъничко дръвче в скалата и една скална люспа за осигуровката. 

През тези два дни прекарвахме в ходене 14 часа – светлата част на деня, без никаква почивка и нощувахме в пещера. 

Намерихме капеща в пещера вода, която се събираше в отрязани и поставени на точното място от овчарите съдове. 

На следващия ден водата ни свърши и се наложи отново да се отдалечим от маршрута навътре, в търсене на вода. Намерихме на картата място, което изглеждаше обитаемо (някакви колиби) и се запътихме натам в търсене на водоизточник. Намерихме постройка, около която свободно се разхождаха множество прасета, които изобщо не се трогнаха от нашето присъствие. 

В постройката имаше човек, който разбра, че търсим вода и ни напълни няколко литра от едни големи бидони. 

Маршрутът ни понякога навлизаше малко навътре в острова, но в голямата си част беше по необособена пътека, надвиснал над морето.

Ниско под нас оставаха ненормални плажчета с акостирали милионерски яхти (Cala Biriola),

както и известна пещера, превърната в туристическа атракция, до която достъпът е само по вода (Grotta del Fico  - двете снимки от пещерата не са наши, тъй като тя беше отвесно под нас, но ние нощувахме някъде над нея в друга - малка пещера).

За завършек на трека се смята достигането до малък плаж – Cala Sisine. 

Плажът не е посещаван, заради недостъпността му, но е много красив. Ние стъпихме на него почти по тъмно и се прегърнахме за успешния край. Бяхме много превъзбудени, ясно осъзнавайки, че многократно през тези дни рискувахме живота си.

На Cala Sisine има дори заведение с прилежащи места за нощувка (къмпинг), които се съмнявахме, че ще работят. Заведението обаче ни чакаше с най-вкусните гурме порция спагети с морски дарове, по 15 евро парчето и най-вкусната сардинска бира 5 евро за 330 мл. В заведението срещнахме немска група с гид, която току-що бе завършила "Selvaggio Blu". Много ни се радваха, тъй като автономно преминаване не е обичайно явление. Гидът ни попита дали сме се губили и разбирайки за пускането на 60 метрови рапели с едно 60 метрово въже, знаейки релефа на скалите там, каза, че сме акробати.

Нощувахме на плажа и отново по изгрев се отправихме за следващия плаж – чудно красивото място - Cala Luna. Трябваше да изминем само 2-3 часа преход с около 600-700 м. денивелация, но това бе толкова лесно и малко за нас, че му се насладихме изцяло. 

Cala Luna e известен плаж – тук вече имаше цивилизация и много хора, които прииждаха с лодки откъм най-близкия курорт – Cala Gonone, както и пеш от вътрешността на острова. Този ден беше нашият изстрадан ден за почивка – едва там успяхме да се насладим истински на тюркоазената вода. Плажът е уникален – с множество пещери и интересни скални образувания.

Прекарахме чудни часове до късния следобед и с една от многото лодки, превозващи туристи стигнахме до красивото курортно градче Cala Gonone - много кокетно, с красива крайбрежна уличка. 

Отдадохме се на неконтролирано ядене на пици, сирена, сладоледи, прокарани с чудно сардинско вино и бира.

Където и да идете в Сардиния, яжте сирена и пийте вино!

Нощувахме в хубав къмпинг в градчето и преди изгрев поехме дългия път към Каляри – два автобуса и влак. Това обаче ни даде възможност да прекосим целия остров от изток на запад, даже имахме няколко часа за разглеждане на красив град – Nuoro, който доста оприличихме на нашето Велико Търново. 

В Каляри пристигнахме в ранния следобед, настанихме се в наетия апартамент и имахме време за разглеждане на столицата – много красив град, с прилежащата му стара част, в която всъщност бе и апартамента ни. 

Качих се до замъка, който е на върха на хълм с красива гледка към града и морето. За жалост за история и забележителности не ни остана време и емоции, но сме сигурни в едно – живи и здрави, ще се върнем пак!

Може би трябваше да кажа нещо за цените: нашата сметка не е много представителна, предвид нетипичния туризъм, който практикуваме, но все пак: транспортните разходи – самолетните билети с един 20 кг. багаж – около 550 лв., транспортни разходи за придвижване влак, автобуси, градски транспорт - още около 150 лв., нощувки – ние имахме две в апартаменти в Каляри и не е скъпо – много добри апартаменти в центъра могат да се намерят за 80-100  лв. на нощ, имахме и една нощ в къмпинг – хубав, около 50-60 лв., храна – (в ресторанти сме яли пици и спагети) на плажовете е по-скъпо, в Каляри – нормални цени пиците 10-12 лв. Магазините за храни са евтини, има изобилие от превъзходни сирена и вина на безценица. Сравнение с цени в Италия: Посещавали сме скъпи курорти – Кортина д’ Ампецо – много скъпо, южна Италия (пример Неапол) - нормални цени , Сардиния – по-евтино, но пак отбелязвам, че вероятно в курортите през лятото цените имат друго измерение. В крайнна сметка – след теглене на чертата, на нас едно незабравимо преживяване ни струваше вероятно около 1200-1300 лв. за една седмица. За кой ли български курорт биха стигнали?

Никога не съм писала пътепис, но този исках да напиша, защото Сардиния не излиза от ума ми! Искам да говоря за Сардиния, искам да споделям!

Мъжът ми е планнински водач, посещавал е с туристи множество места - в Алпите, много по Европа и навсякъде на Балканите,но твърди, че това е неговото топ място.

В заключение: Това бе най-вълнуващото наше пътешествие въобще!

Сардиния е много красив остров, ходете там!