рим

Три дни в дъждовен Рим

Дъждовен, грандиозен, незабравим – градът, в който можеш да преживееш цялата история на Европа, от начало до край, градът, след който вече няма смисъл да ходиш на никое друго място на Стария континент. Това е градът, в който прекарах само три дни, но това определено няма да е последната ми среща с него.

Взех решението за това приключение, виждайки ниските цени на Райънеър от Вроцлав (където живея) по време на промоция през август- само за 39 лв в две посоки! През тези три месеца се подготвях, планирах нощувки, посещения на обекти. В крайна сметка, реших да оставя Ватиканските музеи за следващия път, колкото и да ми се иска да видя на живо „Атинската школа“ (все пак съм философ). Намерих нощувка през AIRBNB за около 24 евро на нощ, близо до метро станция Ре ди Рома. Това е много удобна линия, защото стига директно до Ватикана, а започва от Ананина, която пък е добре свързана с летище Чампино.

За слизащите на това летище мога да дам и друг съвет. Хващайки автобус 720, можете да стигнете до метро Laurentina. След това можете да продължите към друга точка в Рим, и всичко това за общо 1.50 евро. Вариантът, който използвах аз (с  автобус до метро Ананина) струва 2.70 общо. Не си струва да купувате билет за Terravision- освен, че струва 5 евро, най-вероятно автобусът не се движи много бързо, като имаме предвид трафика в Рим.

За мое огромно щастие, имах възможност да видя Рим в целия му дъждовен блясък. Бях попаднал тук в разгара на дъждовния сезон! Нищо чудно- дърветата още бяха зелени, есента още не бе дошла съвсем. Първите два дни ме наваля така, че започнах да се чудя дали не съм объркал мястото и не съм попаднал някъде във Великобритания… Е, среща с моя позната от европейски проект и гаджето й ме убеди, че все пак съм в Рим- хапнах най-вкусното изобщо тирамису в заведението „Помпи“ (в Рим има няколко такива). Първият ден мина и замина с порой, тирамису и посещение набързо в прекрасната църква „Сан Джовани ди Латерано“.

Но дъждът си има и предимства- няма много туристи и човек може да се разхожда по-спокойно по улиците. Оказа се, че по това време няма прекалено много желаещи да посетят основните забележителности. През лятото туристите са сигурно поне 10 пъти повече (въпреки че моята позната ми каза, че през август Рим е празен), така че определено имах късмет в това отношение и успях да разгледам много обекти, които представляваха интерес, без да има нужда да се бутам или ритам.

Бях планирал втория си ден доста амбициозно, с много разглеждане и ходене- нещо, което ми е неприсъщо (и си получих наказанието по-късно). Започвам деня с прекрасното римско метро- претъпкано още на моята станция, то стана непоносимо след гара Термини. Виждайки тълпата, чакаща на станция Термини, се изплашвам- хиляди хора чакаха вратите да се отворят, за да нахлуят. И дори нещата да не са така драматични, то това беше страхотна възможност за джебчиите. Мисля си: „Ако някога ме обере джебчия, то ще е сега“. След още няколко станции, когато въздухът във вагона бе на свършване, доста млади хора слязоха- студенти. Малко след това пристигаме на станция Отавиано (уф, най-етне!), от която е най-късият път до базиликата „Св. Петър“. Само за десетина минути се стига до нея, като по пътя десетки хора се приближават до теб, предлагайки ти обиколки с екскурзовод. Много са нахални, също като онези, които продават чадъри и селфи-стикове!

Площад „Св. Петър“ е всъщност по-малък от очакваното. По телевизията изглежда огромен! Оглеждам се за входа. Дълга опашка чака за нещо. Предполагам, че чакат, за да минат през скенера (какъвто има пред няколко обекта в Рим). Пред мен има към 200 души, които минават за 20 минути.

Още малко, и хоп- правя историческата си първа крачка в базиликата! Или поне така си мисля. След малко попадам на табелка „Вход към купола. С асансьор- 8 евро. Пеша- 6 евро. Внимание: не се препоръчва за хора със сърдечни проблеми“. Е, това определено не е, каквото търся. Поозървам се малко, и- ами, входът бил точно под носа ми, но кой да гледа!

Най-голямата християнска църква в света. Няма смисъл да повтарям известните факти, така че ще предам тук само моите впечатления. При самото влизане си мисля, че и тя е по-малка от очакваното, но след дълго ходене насам-натам, осъзнавам, че това не е вярно. В базиликата има толкова много исторически важни обекти, както и предмети на изкуството, че можеш спокойно да стоиш и 3 часа (лошото е, че няма къде да седнеш). А когато има сравнително малко туристи, няма кой да ти пречи да се насладиш на това, което разглеждаш.

Това, което ми направи впечатление, бяха скулптурната композиция „Пиета“ на Микеланджело- защото е известна; гробницата на папа Йоан-Павел Втори- защото поляците издигат личността му в култ; тронът на Св. Петър; и предполагаемият гроб на Св. Петър, намиращ се под огромния балдахин (олтарът на папата). Навсякъде човек може да види гробници на всякакви папи- известни, не толкова известни, печално известни, и т.н. Осъзнаваш колко огромна е била властта на Ватикана, и че Рим е станал толкова красив именно благодарение на богатствата на Католическата църква.

Излизам си след около час, поглеждам към швейцарския страж (колкото и да е странно, тези хора са добре обучени, за да охраняват Ватикана, и не са там само за декорация), а след това към още по-огромната опашка за скенера, и си мисля: „Добре, че дойдох рано“. Минавам по широката улица, по която са изградени здания, в които се намират посолствата във Ватикана на различни страни (о, добавил съм още една държава към списъка с посетени!), и която е построена по поръчка на Мусолини в името на добрите отношения с Ватикана. Тя достига до прекрасния замък Сант Анджело. В недъждовни дни вероятно е много приятно да се разхождаш тук, както и по моста, водещ към другата страна на Рим. Съвсем логично, малко след като минавам край една пицария, завалява дъжд. Казвам си: „Не, няма да позволя пак да се намокря“ и влизам в пицарията. Не знам дали дъждът получава комисиона от пицарията, но доста хора влязоха след мен. Но освен подслона, исках да опитам хубава италианска пица. Получих всичко друго, но не и това. Пицата „салами“ се оказа с изгорени, твърди краища, и нямаше нищо общо с други пици, които бях консумирал в Италия. Цялото това чудо за 8 евро, което бе стандартната цена за пица в Рим!

След неприятното преживяване и след спирането на прекрасния римски дъжд, излизам и се насочвам към Пиаца Навона, красив ренесансов площад, известен с Фонтана на Четирите реки (и, както забелязах, любимо място на италиански свалячи). Виждам великолепна барокова църква, в която обаче решавам да не вляза, защото нямам много време. Следващата мисия е достигане до площада Кампо деи Фиори, където през 1600 г. е бил изгорен Джордано Бруно. Улицата, водеща към него е блокирана от жандармеристи с калашници и внушителен джип. На няколко места в Рим видях такива джипове, като явно се вземат мерки и срещу предполагаеми атентати с превозно средство. Кампо деи Фиори е място, където можете да намерите плодове, цветя и сувенири. Над него се извисява паметникът на Бруно, който бил изгорен заради идеята, че вселената е безкрайна.

Мисля си: „Бедни, бедни Бруно“, и се запътвам към поредната си цел, забелязвайки, че само аз снимам паметника. А целта бе доста интересна: Пантеонът, първата конструкция в света с купол- истинско инженерно чудо навремето. Стигам поредния египетски обелиск (тук са наистина навсякъде) и заставам срещу входа на този магически древен храм. Още фасадата му подсказва, че след малко ще се срещна с един друг свят, свят, който никога досега не съм виждал на живо. Този храм ми прилича на много такива, които съм виждал по филми- явно създадени по негов образец. Между другото, такъв има дори в „Игра на тронове“. Куполът с отвор, гледащ към небето, е върхът на езичеството- с идеята за небето като бог, с мисълта за слънцето и другите небесни тела като богове.

Но има още нещо важно- тук е гробът на Рафаело, както и на крал Виктор Емануил Втори. От всичко, което видях в Рим, Пантеонът ме впечатли най-много. Нищо чудно, че малко по-късно в Константинопол се опитват да надминат образеца, построявайки „Св. София“.

Напълно сит от преживявания и информация, се запътвам към поредната точка от маршрута- Пиаца Венеция, където се намира огромният монумент, посветен на Обединението на Италия. Първо се качвам по хълмчето към площад Кампидолио, от който се открива прекрасна гледка към Римския форум и Палатинския хълм. Оказва се, че не е необходимо да се платят 12 евро за вход до тези обекти. И оттук се виждат доста добре, макар и не с подробности. Огромните колони и арки показват колко могъщ е бил Рим някога, може би първият глобализиран град в света.

В далечината се вижда Колизеумът. Може да се слезе долу и да се видят някои обекти от непосредствена близост, като само преградата ви отделя от тях.

Монументът на Обединението на Италия е грандиозен, като всичко друго в Рим. Пред него стои статуята на крал Виктор Емануил Втори в пълно бойно снаряжение, напомнящ римски триумфатор, който успява да победи австрийските войски (макар че нещата са били доста по-сложни и за обединението са спомогнали и други фактори) и да обедини отдавна разединените италиански държави (за не съвсем голямо удоволствие на Ватикана, който известно време гледа накриво на италианската държава, най-вече заради присъединяването на папските територии, включително Рим).

По пътя към Колизеума се виждат много руини, както отляво, така и отдясно. От едната страна е Римският форум, а от другата- Форумът на Траян и пазарът на Траян. Човек може да ги разглежда с часове. И докато ги разглежда, към него се приближава чернокож младеж, който пита „Колко е часът?“ След отговора „Два без десет“, младежът пита: „От Африка ли си“? Поглеждаш го странно и си продължаваш по пътя. Рим- хора всякакви…

Колизеумът сигурно си струва да се види и отвътре. Тази древна арена е била свидетел на много драми, вълнения и интриги. Не знам обаче дали бих издържал изкачването нагоре по високите тераси, затова и въобще и не помислих да си купя билет.

Прибирам се пеша след цялото това обикаляне, не без главоболие. Искаш да обикаляш- ето ти, сам си го получи.

Третият ден е далеч по-спокоен, с по-поносима програма. Посещавам само („само“?) великолепната църква „Санта Мария Маджиоре“, може би най-красивата в Рим след „Св. Петър“. Разкошна е и препоръчвам да се види.

Твърди се и, че в нея се намира останка от яслата на Христос (открадната от Константинопол от набожни кръстоносци). Изобщо, в Рим навсякъде има някакви реликви (останки), но коя от тях е автентична, не е съвсем ясно. След малко ходене достигам до президентския дворец (резиденция Куирилино). Е, ходенето никак не е без приключения- по пътя изключително умелите римски шофьори едва не ме прегазват. Когато видят пешеходец на пътека, те засилват, така че да го убедят да не пресича. Мотористите са особено „мили“, като за тях пътеката е само бяла боя, случайно разлята на асфалта.

 Слизам по един баир, виждам отново тълпи от продавачи на чадъри и селфи-стикове- значи съм близо! Това е най-добрият GPS. Три крачки и наистина се озовавам пред фонтана Треви! Е, това не е фонтан, това е Фонтан! Такова чудо не бях виждал и не си бях представял.

Под фонтана се намира извор, който е снабдявал още древен Рим с вода. Както знаете, в него се хвърлят монети, като събраните монети се дават за благотворителна цел.

Последната точка от плана ми са Испанските стълби, така известни от много романтични (и не съвсем) филми. Просто следвам тълпата, отиваща към голям булевард (Via del Corso), явно построен след Обединението. Вече само поглеждам към красивите, масивни сгради наоколо, и ги отминавам. Има даже някаква колона на Марк Аврелий. В една част булевардът отново е затворен за превозни средства, като тази зона завършва на Пиаца дел Пополо. Тук е поредният обелиск, както и поредната красива църква. Да, но вече знам, че съм отминал пресечката, водеща към Стълбите. Връщам се по друга улица, за която знам със сигурност, че ще ме заведе там. Римският дъжд отново се появява, като прави разходката ми по-приятна (туристите наоколо са с чадъри и почти нищо не виждам). В крайна сметка се добирам до Пиаца дел Спаня- малък площад, наречен така заради испанското посолство. Тук има малък фонтан, а наблизо се издига огромна колона с Богородица. Испанските стълби водят към църквата Тринита дел Монте. Това наистина е романтично място, което в недъждовни дни е прекрасно. Заради дъжда, хората не седят на стълбите, а само се снимат прави.

Време е вече за обяд, казва стомахът ми, и се запътвам в някаква посока, търсейки храна. „Точно тук ли си търся храна, в най-скъпата част на Рим?“ Да, не е добра идея. Цените започват от 9 евро. Мислено добавям и цената евентуално на хляб и напитка и достигам до колосалните за бюджета ми (не и за околните туристи) 15 евро, с риск отново да ям прегоряла пица. „Не, връщам се до моята метро станция, където има евтин дюнер“, мисля си и правя точно така. Успешно намирам най-близката станция на метрото (на площад Барберини, защото вече съм се отдалечил от метрото на Спаня) и се кач… Не, не се качвам. Влакът е претъпкан буквално с няколко училища- явно учениците след 13 ч. се връщат от училище. Само след 1 минута идва полупразен влак и с удоволствие сядам. Двама рапъри обявяват нещо на италиански. Едно дете пред мен им казва само: „Франческо Тоти“. Рапърите започват да пеят песен за Тоти, от която разбирам само „дузпа“ и „жълто-червени“. Не успявам да я чуя цялата, защото вече трябва да слизам… Малко след това хапвам вкусен римски дюнер и се прибирам.

Вечерта излизам само за малко до църквата „Св. Климент“, най-вече защото там е погребан Св. Кирил-Константин Философ. Това е една от малкото (може би единствена) църкви в Рим, в която не може да се снима. Всъщност има две постройки: древната, и „новата“ (построена някъде през 11 век).

Останките на Св. Кирил са се намирали в древната постройка, като само една малка част е пренесена в „новата“. Има специален параклис, посветен на него. Над олтара се вижда огромна икона, изобразяваща светите братя, като единият държи текст на глаголица. Към тях се кланя човек, може би папата? Вижда се и саркофагът с предполагаемите останки на Св. Кирил.

Пътешествието ми приключва на другия ден, когато си хващам полет обратно от Чампино- малък, но удобен терминал, от който няма много полети. Виждам Рим отново от въздуха (нарочно съм си купил място 8 А, т.е. отляво) и си пожелавам да го видя пак. Мисля си за красотата на Рим, за великата му история, за прекрасните му хора (много любезни и дружелюбни), за ужасните шофьори (имат си оправдание- трафикът е ужасен), за евтините сувенири (3 магнита за 5 евро се продават буквално навсякъде!). Спомените ще избледнеят, но определено винаги ще си спомням Пантеона, който ме пренесе в друг свят.