Уикенд в Рим или моето първо магеланско пътуване

Ето че, краят на работния ден настъпи. Бях в такава еуфория, че реших да хвана автобус до летището вместо да чакам приятеля ми в офиса. Оставаха само 2 часа и половина до голямата ми среща с Рим. Нямахме особени планове за вечерта. Ако не бяхме прекалено уморени, можеше да се разходим до Пиаца Навона и там да си намерим някое италианско ресторантче. Във форума ми предложиха да пробваме с испанските стълби. Странно как това отключи в мен малко позабравен ученически спомен, за който ще ви разкажа по-късно.

Та така, вече в самолета. Един господин учтиво ми предложи мястото си до прозорчето и се сетих за магеланските ключодържатели. Какъв късмет, си казах аз. Сетих се и за пъвоначалния си план, когато възнамерявах да се сборя с времето и да превърна уикенда в седмица, като започнем с това да успеем в рамките на 15 минути да слезем от самолета и да стигнем до автобуса. Нямаше време за губене в чакане по летищата. Кацахме на Чампино и бях купила билети за Ситбус предварително. Независимо, че билетите са купени за определен час, могат да се ползват за следващ, ако самолетът закъснее. Също така, ако имате закупени билети онлайн, трябва да отидете 15 минути по-рано и да ги потвърдите, защото има вероятност местата в автобуса да свършат и да се наложи да чакате следващия. Ако си бяхме прочели инструкциите на билетите, можеше и да не се наложи да го научим по трудния начин. Но и затова по-късно.

Изчаках приятелят ми да си поеме въздух от работния ден и му споделих моя план. За мое най-голямо разочарование, не изглеждаше като човек, тръгнал да гони автобус. Но това не можеше да ме спре да се надпреварвам с времето.

Едночасовият полет мина доста бавно. Помъчих се да заспя, тотално неуспешно, затова последните 30 минути се отдадох на мечти и размисли за живота. Сетих се как когато бях малка и тръгвахме за морето, никога не можех да заспя вечерта преди пътуването. За да ме успокои майка ми ми разказваше какво ще правим за следващия ден.

Ето, че вече кацахме и бях заела пълна бойна готовност. Както  Dee казваше "Газ, пиле, газ." С лична карта следвах табелите за изхода и с радост установих, че когато летиш от Малта не минаваш паспортна проверка. Странно как досега не бях обръщала внимание. В такива моменти, когато силно искаш нещо, сякаш съдбата ти помага да го постигнеш. И ето ни пред автобуса точно в 9.29. Явно съм била ужасно щастлива, може би малко луда, защото приятелят ми ме целуна с онази негова нежност и ми каза “Къде съм тръгнал с теб (усмивка)"

Успяхме лесно да намерим хотела. Е, хотел е силно казано. Бях намерила някакъв guest house между Колизеума и Термини със сравнително висок рейтинг ( ElevenRome Inn на Via Machiavelli 13, Гара Термини, 00185 Рим, Италия). Близо е до метро спирка Vittorio Emanuele и супермаркет Coop. Всъщност се оказа, че е апартамент, а в стаите е вградена по една баня и малка импровизирана кухня. За мен не беше проблем, приятелят ми го гледаше с леко недоволство. Беше чисто, собственикът ни чакаше, противно на очакванията не ни таксува за late check-in, въпреки че се заплаща 15 евро допълнително. Даде ни картка на града и ни обясни как да стигнем до основните забележителноти. За цената си беше много добре. 

Оставихме багажа и беше време за испанските стълби. Или по-точно казано за бира на испанските стълби. Аз съм от Стара Загора, макар от доста време да не живея там. В горещите летни нощи, когато бях ученичка, много обичахме да ходим на стълбите на Самарското знаме. Случваше се често да има някой съученик, който да свири на китара. Все още тези моменти са едни от най-съкровените ми спомени, които ме карат винаги да се усмихвам и да искам да се върна в онези времена.

От мястото, където бяхме отседнали имаше директна линия на метрото до площад Испания. Еднопосочният билет е 1.50 евро. Трябва да се внимава, защото въпреки че билетът може да се ползва в рамките на 100 мин за всякакъв транспорт, може само веднъж да се влезе в метрото с него. Стигнахме бързо до стълбите, но не и до бирата. Имаше безброй млади хора, насядали по стълбите. Някои се целуваха, други се снимаха, трети просто си говориха. Гледката определено си струваше. През деня би загубила половината от очарованието си. Намерихме си ресторантче. Някакво туристическо, но ми направи впечатление, че цените бяха по-ниски отколкото в Малта.

След вечерята отидохме до Fontana Di Trevi, който беше на по-малко от 10 минути пеша от площад Испания. Имаше доста хора, и въпреки това доста по-малко в сравнение с тези през деня. Оттам пак с метрото и право в леглото. Хубавото беше, че в петък и събота метрото работи до 1.30 през нощта и доста хора го ползват, така че е сравнително безопасно.

На следващия ден станахме рано и започнахме разходката си. Бяхме улучили 60 години от влизането на Италия в ЕС и имаше среща на лидерите на ЕС точно в Рим. Малко бях притеснена, но много добре се получи. Навсякъде имаше полиция, тоест сравнително по-малко джебчии. Движението на коли беше спряно в по-голямата част от центъра, така че беше доста спокойно. Може би единственият недостатък беше, че Колизеумът и Римския форум не работеха, но без това не бяхме планирали да влизаме. Ние лично предпочетохме да се поразходите из улиците и да усетите от духа на града. И точно това ме накара да се влюбя в Рим.

Тръгнахме от Колизеума, загубихме се в малките улички на Трастевере (пълно е с малки китни ресторатчета, подходящи за обяд или вечеря), намерихме си уютно кафене, ядохме много сладолед, пица и кестени и стигнахме чак до Castel San’t Angelo. Някъде по пътя попаднахме на малко магазинче с домашно приготвени сладки. Както се казва, облизахме си пръстите. 

Решихме да си починем на една пейка пред San’t Angelo. Някакви младежи свириха на китари и пееха. Не си спомням точно какво, но ми дойде желанието за едно Самърсби. Само където в Италия май не са и чували за Лорд Самърсби. Винаги съм била готова да експериментирам. Един продавач ми препоръча да пробвам Camparisoda. Щяло много да ми хареса. Очаквах да е нещо също толкова уникално, колкото и Рим. Оле мале. Това беше най-отвратителното нещо, което някога съм опитвала. Един горчиво-сладък вкус. Много натрапчив и уж беше слабо алкохолно, но в тази жега доста силно го усетих.

След това продължихме към т.н. „Тераса“. Намира се на Piazza Del Popolo. Казаха ни, че било най-високото място в Рим и оттам се открива страхотна гледка. Е, тази гледка наистина беше веднъж. Толкова красота събрана на едно място. А там горе на терасата някой пееше „ Have you ever seen the rain” на Род Стюарт. Перфектният момент, който остава завинаги в сърцето. 

Както Чехов е казал „ А има минути, за които можеш да дадеш цели месеци и години“.

Обиколката ни продължи през Пиаца Навона, Пантеон, Пиаца Венеция. Някъде по средата, видяхме двама влюбени, че са се излегнали до една водна стена. Слънцето толкова хубаво напичаше, че не можах да се сдържа и без никаква срама последвах примера им. Лежах загледана в сградата пред мен и слушах шума на водата. Приятелят ми с невероятното си чувство за хумор само вметна, че ако си бяхме резервирали някой хотел със спа, нямаше да има нужда да лежим по шадраваните. В Пантеона успяхме да се заприказваме с няколко туристи докато се мъчихме да разберем за какво са дупките в земята. Ако някой все пак знае, моля да сподели.

Също така открихме, че зад паметника на Виторио Емануеле има още едни стълби с красива гледка. Оттях може да се спуснете към Римския форум. Открива се пред вас в цялата си красота и величие и е перфектното място за снимки.

Имах план след това да хванем метро и да отидем да поразгледаме района около Ватикана. Обаче се отказах. Оказа се, че Рим не е просто град, който можеш да обиколиш за няколко часа и да кажеш, че си видял най-важното. Има толкова емоция и красота, която трябва да бъде изживяна. 

Та какво съм запланувала за следващата ни почивка. Първо естетсвено Ватиканът, след това един ден каране на колело покрай реката. Имаше невероятна вело алея там. Free walking tour, за да се запознаем малко и с историята, след като си дочета пътеводителя, който си купих и разбира се, разходка с лодка. Един италиански бар и някой би си помислил бира на испанските стълби.

Това все пак го направихме.

След като си починахме малко, се сетих, че имах една мечта, която все още си стои неосъществена.

Обличаме се бързо, взимаме моята бира, в последния момент заменена с някакъв шприц, който реших, че също трябва да пробвам и излизаме. И изненада. То заваляло. Кофтииии. Нищо. Хващаме метрото и отиваме там. И ето ги нашите стълби отново. Само за нас, защото нямаше други луди. Само от време на време минаваха туристи да направят някоя снимка. Постелихме торбите и спряхме времето. Ах, този Рим.

Загубихме си ума направо. На следващия ден толкова не ни се тръгваше, че отидохме в последните 4 минути за автобуса, който бях букнала. Този път летяхме от Фиумичино. И опаааа. Сещате ли се, какво ви казах в началото за 15-те минути. Нямаше места и трябваше да чакаме 30 минути за другия. И аз както винаги съм взела билети за възможно най-късния автобус до летището, за да не си губим времето в чакане. Опитах се любезно да обясня на служителката, че има голяма вероятност да си изпуснем полета, ако не хванем точно този автобус. Уви, българските номера не минават в Италия. Покрай цялата олелия с нашия полет други българи дойдоха да ни заприказват с идеята да ни помогнат.  Добре, че бяха те, за да разберем, че автобусът спира на Т3, а нашият полет е от Т2.

Хванахме следващия автобус, стигнахме 45 минути преди полета. Ииии “ Газ, пиле, газ“ до Т2.

Това беше нашият откраднат уикенд в Рим. Определено крайно недостатъчен, но пък напълно достатъчен, за да искаме да отидем отново. Следващият уикенд вече е заплануван.