Caput Mundi

Най-сетне намерих време да драсна няколко реда за нашето кратко пътуване.

Особеното при него беше, че планирането се разви в обратна посока - първо купих билетите за връщане Болоня - София, после билетите за влака от Рим до Болоня, и най-накрая билетите за София -Рим.

Първоначално беше замислено като уикенд в Болоня, после като уикенд във Флоренция. В крайна сметка стигнахме до Рим, а щастливо обстоятелство беше, че все пак не купих билети за отиване до Болоня на 28 март, тъй като полетът на тази дата отпадна и пренареждането на програмата щеше да е доста сложно.

И така, от София излетяхме в чудно време. За някои от нас пътуването започна с решаване на тест:

В Рим кацнахме в неприятно мокрещ дъжд. Лек, но мноооого напоителен. Следвайки знаците на изход на Фиумичино, които не бяха кой знае колко чести, стигнахме до мястото, където се предполагаше, че е изходът и където имаше ... ремонт. Пътуването започна типично по италиански (или може би български?).

В крайна сметка, излязохме и се насочихме към автобусните спирки. Тук е момента да отбележа, че закупуването на билети за автобусите предварително е напълно излишно, дори и да е по-изгодно. За Теравижън, като най-голяма фирма, имаше най-много хора, част от които не можаха да се качат в автобуса. Затова се насочихме към ТАМ, чийто автобус потегляше след 15 минути. 50 минути по-късно бяхме на Термини. От там до нашето местенце беше 10-15 минути пеша - точно до станция Caviour.

Метнахме раниците в апартамента и потеглихме към форумите, после към Виториано и ... цел нумеро уно за деня - Пантеонът.

Както споменах в една тема преди време, още когато започнах да подготвям леко сина ми за пътуването, той ми каза много развълнувано, че в Рим имало една сграда на почти 2000 г., казвала се Пантеон, която била с най-големия купол от неусилен (неармиран) бетон.

Няколко думи за Пантеона. Тази сграда е велика, наистина. Поинтересувах се доста за нея. Няма друга постройка, която в такава степен да е повлиява на архитектурата. Замислете се колко сгради по света са заимствали в една или друга степен един или друг детайл от нея - колоните, купола. Освен това, като инженерно решение тя е доста по-авангардна за времето си, отколкото Бурж Дубай днес - в наши дни изграждането на купол с диаметър 43.3 метра и точно толкова висок, би било сериозно предизвикателство. Римляните са го постигнали преди почти 2000 години. Изтъняването на купола във високите части, употребата на т.нар. римски бетон, които включва вулканична пепел и пемза - това са технически похвати, които са забележителни дори и към днешна дата, да не говорим преди 20 века. Уникално!

Втората цел за деня беше една сладоледаджийница до Пантеона, която предлагаше почти по един вид сладолед на всеки десет години от неговото съществуване. Уникално!

Опашката беше грандиозна, но си заслужаваше.

Разходката до края на деня продължи покрай колоната на Марк Аврелий и Треви. На последното място може да се проведе изследване на девиантно поведение на човек на туристическа забележителност, на която се хвърлят монети. Аз бих използвал доста фрази на латински, но не от уважение към мястото, ами от медицинска гледна точка.

Много харесвам тесни улички и подобни местенца:

Същата вечер ядохме в една пицария, която беше похвалена тук, имаше много добри отзиви в Tripadvisor и Yelp. Честно казано, класирам я убедително в топ 3 на най-големите дупки, в които някога съм попадал по три показателя - хигиена, обслужване, качество на храната. Беше евтино, което може би обяснява до известна степен положителните отзиви, но дори и това не може да компенсира останалото.

Ден втори:

Времето (и слънцето) вече бяха с нас и се насочихме към Колизея и арката на сина ми, позната още и под името арката на Константин, според някои незначителни историографи.

Предварителното закупуване на билетите ни спести чакане на опашка от около 200-300 метра.

Ето го и него, в цялата му прелест:

Няколко думи и за него. Също велико инженерно постижение.

Преди време попаднах на филм, посветен на компютърна симулация за сравнение на времето за опразване на Колизея и на Олимпийския стадион в Пекин. Изненадващо (а може би не), времето за опразване на Колизея беше с няколко секунди по-кратко от това за Олимпийския стадион. Римските инженери бяха предвидили такива неща, като например по-широки стълби в по-ниските части на съоръжението, където се струпват хората от горните и долните етажи.

От Колизея и след него огледахме "Константиновата арка", а синът ми беше изключително недоволен, че половината беше в ремонт.

После се насочихме към Римския форум и Палатин.

Арката на Тит:

Палатин:

Ave Caesar, morituri te salutant!

До края на деня видяхме още Пиаца ди Спаня и оттам дръпнахме един тигел до Боргезе.

Тази вечер решихме да се отбием в кръчме в нашия квартал. Предната вечер беше пълно и това натежа. Тази вечер обаче беше полупразно. Не беше най-късата, но не беше от дългите клечки.

Сервитьорът беше усмихнат като пернишки таксиджия и цяла вечер гледаше телевизия, а музика нямаше. Иначе манджарето беше прилично.

Ден трети: Свети Петър и Ватиканските музеи.

За Свети Петър и музеите е казано и изписано предостатъчно - забележителни постижения, чиято художествена стойност не подлежи на коментар.

Качихме се на купола - гледката е хубава, но организацията е трагична. Нагоре хората се пускат без контрол, а горе никой не следи дали хората слизат. Едни скандинавци си чакаха чинно реда, някой да им даде път и да слязат. А ние гонехме час за музеите.

За музеите - по мейла би бяха казали, че имам 30 минути от заявения час да влезнем, а след това се редим на опашката. Отидохме буквално в последния момент, за да разбера от контрольорите, че няма никакъв проблем дори и да закъснея.

В музеите се почуствах като на китайска манифестация - отзад те бутат, но и напред няма накъде .

Каква ми беше първата асоциация след като излязохме - мафия!

Сериозно - разликата между разкоша, в който са живели папите, и условията на живот на останалото население е по-голяма отколкото разликата в условията на живот на богаташите и на бедните в наши дни.

Последния следобед и вечерта посветихме на разходка из парка на Боргезе, Пиаца Навона, още веднъж нашия приятел Пантеона и Трастевере.

До, в и обратно от Трастевере се почувствах у дома си. Отидохме на спирката на трамвай 8. Чакаме, чакаме - трамвай йок. По едно време се появи някакъв от АТАС и каза, че трамваят не върви, има заместващ автобус. Deja vu?

В Трастевере случихме на чудна кръчма, от която не ни се тръгваше, ама нямаше начин. Потеглихме обратно към спирката на автобус 8, заместващия. На предпоследната спирка преди Пиаца Венеция шофьорът излезе от кабината и много ядно скъса бележките с номер 8, които бяха залепени на стъклата. Няколко скандинавци гледаха втрещено, а ние тримата с благоверната и малкия бяхме

Но това не беше всичко. Разстоянието до последната спирка изминахме почти изцяло в насрещното, а 50 метра преди спирката шофьорът спря и ни даде знак да слизаме. Искаше да е сигурен, че няма да се качи някой навлек

На другия ден заминавахме с влака до Болоня и от там хвърчилото до София.

Билетите за Итало бяха от Тибуртина, но направи справка и се оказа, че можем да се качим от Остиенсе - беше ни по-близко.

Влакът е уникален, дребният още го тресе треската. Трасето е повдигнато над земята, така няма бързопреминаващи обекти през прозореца, които да дразнят очите.

В Болоня имахме време за кратка разходка и кафе с позната. Останах с впечатления за много приятно градче, което предстои да посетим при първа възможност.

В заключение, Рим е забележителен град, създаден с много труд, кръв на милиони и артистичен, южен дух.

Добавям малко забравени неща.

По отношение на Ватиканските музеи - погледнати в цялост, впечатленията ми са противоречиви. Да призоваваш към смирение, скромност, а същевременно да гребеш с пълни шепи, в разхищение и лукс, немислим дори и днес ... не го възприемам като нормално.