Queste belle Dolomiti/diese schone Dolomiten част първа

Здравейте приятели,

Преди всичко Ви моля за снизхождение и разбиране към този мой плах опит да споделя нещо, което ми е трудно да титуловам пътепис. Но този раздел като че ли е най-подходящ.

Вмъкването на имена и думи на италиански и немски - двата официални езика на областа Трентино Алто Адидже, правя само от желание що-годе да предам атмосферата на място.

И моля уважаемите съфорумци германисти и италисти да ме извинят, ако допускам грешки при изписване на думи на двата езика, най-малките от които от липса на умлаути на клавито ми .

Малко предистория в началото.

Преди няколко години имахме удоволствието със сина ми да минем една от т.н. alte vie" в Доломитите. (alta via - висок път)Това са мисля 6 маршрута с различна сложност и продължителност, които минават през най-красивите долини и масиви. Най-дълги и популярни са " alta via 1" и "alta via 2".

Ако обичате скитането във високата планина и 10-ина дена с раница на гърба не са за Вас крайна форма на мазохизъм, горещо препоръчвам една от двете "вие".

Ако пък търсите повече адреналин и не ви плашат тн "vie ferate", можете да изберете някоя от другите "вие", които са по-кратки и по-технични.

Та тогава споделих със сина ми, че искам да покажа тези красоти на прекрасната му майка и благодаря ти Господи, моя любяща съпруга.

От далечната младост и скитанията ми по наши и в соц чужбина алпийски стени и масиви (щото нали желязна завеса) колчем чуех това име - Tre cime di Lavaredo и си пожелавах поне да ги видя на живо.

Ето ги трите красавици, моите музи при писането на този скромен пътепис, от ляво на дясно - cima Picola, cima Grande, cima Ovest, гледани от един връх с внушителното име Strudelkopf

Ако имате път наблизо, отделете време и отидете до този връх. Панорамата си заслужава всяка крачка по пътя до там, а той определено не е труден.

Времето доста напредна, а утре ме чака тежък агрофитнес и затова Ви пожелавам лека нощ!

Надявам се да няма технически проблем да продължа утре.

Та в ноемврийско-декемврийските постни дни на 2015 пристъпвам към началото на подготовката за „Доломити късно лято 2016“. Обичам мъдроста на изстраданите истини - отдалеко, та да е леко.

Крайна цел и базов лагер – градчето Добиако в провинция Болцано-Бозен, северна Италия, врата към нац парк "Tre cime"

Вариантът за пътуване с колата отпада поради няколко причини – возилото е на почтена възраст, пътят нататък към 3дни, толкова и обратно(от Варна сме) и само един водач. Па и не сме от хората, дето „пътем дай да видим и туй, и онуй и другото и третото“.

Благинка си е директния полет от Варна, от най-близките летища Мюнхен би свършил работа, но до там само чартъри и като литнат в края на май дотогава читавите оферти за настаняване вече свършили. Пък за хубаво или лошо още не сме си насмогнали дотам на харча, че да не държим сметка за цени на билети и да хвърлим едни хххх ойрота за редовен полет на АА от Варна.

Една лека промоцийка на АлИталия слага край на умуването – полет Сф -Верона.

От шорт листата на местата за настаняване(с този евфемизъм май кичат и затворите резервирам стая в семеен хотел/пансион.

Двата най-големи кахъра са зад гърба ни и предстоят седмици и месеци на изчистване на детайлите, четене в Мрежата и виртуални проигравания на вариантите за скитане на място.

В шеги и закачки дните минуват и ей го на 4.09 летим за Верона през Рим Фиумичино.

Що ли не се учудвам, че входът пристигащи от Сф и изхода за Верона бяха на съвсем не символично пешеходене в двата края на терминала. Ама тук кафенце, там закусчица и времето минава.

А пушачите жал да ги ожалиш, в тази малка душегубка, единствена за целия терминал чинно чакаха на опашка да си вземат дозата. Че имаше и специален служител да следи за реда(на кадрото в дясно), сакън някой да не влезе и да го удари на лаф-моабет с цигарка и кафенце

Aeroporto di Verona Villafranca, леко мърляво, все пак Италия, макар и северна. Лека закачка за добре дошли от автомата за билети за автобуса, пое 10Е и не изплю нищо, макар че внимателно изчетох инструкциите. Местен кибик подхвърли нещо от сорта - случва се. Но по-нататък автоматите не са ме подвеждали, а ги има доста. Например всички по-малки гари нямат гишета за продажби на билети.

На жп гарата двама набори са в услуга на туристопотока(сори за клишето) и съвестно си вършат работата.

За самата Верона сме предвидили 2 дни на връщане.

Пътят ни е на север до Vortezza/Franzensfeste, където правим смяна и с регионално влакче стигаме до Добиако.

От двете страни на линията се редуват големи масиви с палметни ябълки и лозя, много добре обгрижвани.

Масово използваха защитни мрежи над насажденията, защото както каза един от кондукторите, падал град ката яйце.

Извинявам се за лошото качество на следващите две снимки, правени са в движение през прозореца.

Най-после сме в Dobbiaco/Toblach късно вечерта и Johan, Cristina и Georg ни посрещат като скъпи гости.

Може би е време да отворя скоба защо пиша по две имена на местата в Южен Тирол.

В северната част на Италия е раположена провинция Болцано - Бозен нем. Autonome Provinz Bozen — Südtirol, итал. Provincia autonoma di Bolzano — Alto Adige, част от областа Трентино Алто Адидже. Провинцията е с високо ниво на автономност, близо 90% от данъците си остават там.

Официални езици – немски и италиански и всички надписи са на двата езика. На местно ниво всички документи би трябвало да могат да се попълват на кой да е от двата езика, всички чиновници на държавна/общинска служба би трябвало да ги владеят. Все пак може би е маалко по-добре да се използва италиански за официална кореспонденция, сподели собственикът на хотелчето, където бяхме отседнали.

Освен това се използва и още един, местен език - ладин, но не е в официално обръщение.

Определено навсякъде се усеща немския ordnung, макар и областта да се води към Италия.

Доста кръв се е проляла по тези места по време на WW1. Все още могат да се видят останки от окопи, защитни съоръжения и тунели, вкопани в скалите. На мен като човек силно изкушен от алпинизъм в младоста си(сега скромно само планинарствам) ми беше адски неприятно да си представя как елитни алпинисти и планинари от Австрия и Италия, довчера може би катерили заедно и поверявайки живота си на другия в свръзката, да се изправят един срещу друг с насочени дула

Ето го и хотелчето, строено от деди и прадеди на сегашните собственици.

Тук няма повод за притеснение, че ще ви поднесат италианска закуска с кафе и кроасан или филийки и сладко. Местните работят много, туристите ходят много и домакините са се погрижили за богата закуска.

Един ден пътуване от Варна до София, следващият ден полети, влакове. Затова през първия ни ден в Добиако ще я караме по-лежерно. На 20-ина минути от градчето е lago(езеро) di Dobbiaco.

Ето някои снимки от там.

Оrdnung!!!

В близост до езерото има голям къмпинг за коли, каравани, кемпери. Както и по-нататък видяхме, такива паркиги има на доста места в областа, това за мнозина от вас, които предпочитат собствен транспорт.

Върнахме се в хотелчето за кратка почивка и да си купим от тн mobilcard за пътуване с местния транспорт. Накратко за тях: 1, 3 и 7 дневни са, 1дн 15 Е, 7 дн май 27Е. Дават право на неограничен брой пътувания по автобусната мрежа SUd Tyrol, (щото има и Доломити бус), с регионалните влакчета и някои лифтове. Разписанията са налични в мрежата - http://www.sii.bz.it/sites/default/files/fahrplan2016_web_0.pdf, както и безплатни прегледни брошури в автобусите, хотелите и инфоцентровете.

Че се спазваха с абсолютна точност предполагам не ви учудва, но по-интересно за мен беше, че има опция в кои часове задължително функционира обществения транспорт в случай на стачка. Поддържат и тн нощни линии.

Още при подготовката се колебаех дали да не вземем кола под наем във Верона. Но право да ви кажа, въобще не чувствахме липсата на собствено возило. Локалният транспорт е (почти) перфектен. Винаги може така да се комбинира, че след закуска в рамките на 30 до 40 мин макс да сме в сърцето на Планината, и след прилично скитане до около късен следобяд, примерно 4 или 5ч бързо да се приберем за кратка почивка преди вечерята. Пък и отидохме уж на "dolce far niente" и затова не си поставяхме максималистични цели.

След обяд - до lago di Braies/Pragser wildsee.

За около час, час и нещо може да се направи панорамна обиколка на езерото, но тябваше да се задоволим с полу-обиколка. За другата половина нямаше достъп, нещо снимаха.

Няколко снимки от там.

От eзерото започва и най-популярния маршрут от север на юг през Доломитите, тн "alta via numero uno", за който споменах по-нагоре.

Тъй като имахме още време, прескочихме до намиращата се недалече "malga Foresta" . Малга е нещо като семейна ферма, в тази част предимно за едър добитък. Почти навсякъде можеш да си поръчаш нещо непретенциозно и вкусно, много често собствено производство. Освен храна, някъде предлагат и нощувка.

Тази снимка на част от малгата е илюстративна. Вижте дървените шиндли/керемидки, с които е покрит покрива. Това е елемент от местните традиции, в Кортина д'Ампецо видяхме нови сгради на завършване с такива покриви. А улука е изработен от цял ствол на дърво, издълбан и облицован отвътре с ламарина.

И последно кадро от спирката в очакване на бусчето за обратно. Старият хотел до езерото.

Последна снимка за този ден.

Това е поглед от Добиако на юг. Масивът в дъното е Monte Cristallo, а пътят в това направление естествено носи гордото име via Dolomiti.

Малка почивка преди вкусните кулинарни изкушения на домакините да се срещнат с чаша пивко местно вино.

На следващото утро бусчето бързо и напористо набира височина и скоро сме на около 2000м в местноста Prato Piazza. Панорамата около нас.

В дъното на снимката се вижда rifugio Valandro/Durrenstein hutte. RIfugio=hutte=хижа. Виждате колко са различни имената на италиански и немски. Това понякога може да внесе леко объркване, имайте го предвид. Много от хижите са частни и обикновено в тях е забранено внасянето и консумиране на храна и напитки отвън. Но в замяна на това всичко, което предлагат е вкусно и качествено. Има и хижи на CAI(club alpino italiano), където режимът е по-свободен.

След освежително чайче на хижата и малка почивка, съзерцавайки прекрасната Monte Cristallo насреща,

поемаме с леко набиране на височина към споменатия в началото връх Strudelkopf.

поглед към tre cime

И пак Monte Cristallo

на върха

Беше доста ветровито, но намерихме заветно местенце да полегнем хапвайки сандвичи и пиейки с очи красотите наоколо.

А тази красавица само за снимката е свела свенливо главица. Иначе съвсем безстрашно кълвеше трошиците, които и подхвърляхме близо до нас. Че даже с крясъци привика още няколко посестрими на трапезата.

Ако има възможност, избягваме да се връщаме по същия път. За късмет наблизо имаше малга, alm на немски. По-нагоре бях описал що е то. Та заседяхме се там на вкусотийка с рикота и шоколад.

Времето отиваше на късен следобед и поехме към спирката на бусчето.

Пътем - така в хотела, край който минахме на връщане (пак в тази местност, на 2000м) си помагат за топла вода за закрит басеин.

Каляската на малкия принц. В нея е запрегнат да върти педали дворцовия слуга, наричан "татко"

На връщане се прави смяна и се прехвърляме на друго бусче, но разписанията са напасвани много добре и има достатъчно време хората спокойно да слязат и се прехвърлят . Тук съм сложил снимка на типичния пейзаж долу. Всичко е много свежозелено, обгрижвано до последната педя земя, нищо мърляво и занемарено.

И на прибиране няколко снимки от Добиако.

Ново усмихнато и слънчево утро, богата закуска - колко малко му трябва на човек с радост да заметне раничката и да начене ново скитане.

Планът за деня - с бусче до титулованото за една от перлите на Доломитите lago di Misurina, преход до хижа Citta di Carpi и обратно.

Сутринта около езерото.

В търсене на насъщния.

Със седалков лифт си спестихме едно сравнително стръмно и по път изкачване до хижа Col de Varda. На терасата пред хижата.

Малка почивка и поемаме към следващата хижа citta di Carpi.

В ляво ли да гледаш, в дясно ли...Но пътеката, по скоро пътят е широк и поне няма нужда да гледаш в краката си

А ето как дори и в гората са опънали тн електропастир, няма го байчото с "У бре, де...а вашта м....а да сбира говедата или да троши крака по урвите да ги търси. В кутията е акумулатор/преобразувател, който захранва с ток нещото.

Хижата е близо. Беше крайно време, вече е обяд

Няколко кадъра край хижата.

По обратния път.

Пак сме на хижа col dе Varda. Не случайно съм заснел джипчето на хижаря.

Да виждате други коли наоколо? Почти до всяка хижа има път, макадам, проходим и за кола с нормален клиренс, но като правило там можете да видите само колата, обикновено с висока проходимост, която обслужва хижата. Болно ми става, че и на Мазалат вече се качват Сульо и Пульо с джипове.

И поглед към езерото на връщане , от лифта

Следващите снимки са правени по пътеката от другата страна на езерото.

И надолу с бусчето към базовия лагер. Последните 1-2 курса бусчето, което идва отгоре обикновено е претъпкано.

Тъй като съм много зает със спешен ремонт и ми е трудно да пиша по схемата "на час по лъжичка", помолих Георги да пусне написаното дотук като първа част, ще се опитам скоро да има и втора.

To be continued...

Продължава в част 2