Албания или лудото ни пътешествие из земите на древните илири.

Част ПЪРВА.

"Ловци на митове - Кратки бележки и упътвания".

Ранният септември ни приканваше към приключения, а изтънелите ни портфейли стенеха от мъка след отиващото си лято. Очертаваха се 5 свободни дни, но парите не стигаха дори и за два. Така, че скоростно се оглеждахме за нещо изгодно, интересно и непознато. Така съвсем спонтанно решихме да отпрашим за Албания, която за нас до онзи момент бе земя „тера инкогнита“. Още на следващата година щяхме да посетим Албания отново и то цели два пъти, но тогава все още не знаехме това...

Преди да тръгнем се запитахме с какво ни бе известна тази малка и изолирана балканска страна. Равносметката бе проста - лафовете за албанския реотан, проститутките залели половин Европа, многобройните депа за наркотици, албанските престъпни банди, отвличащи хора, давещите се бежанци, които преди  години се опитваха да достигнат заветните брегове на Италия с помощта на допотопни салове, армията за освобождение на Косово, активно спонсорирана от албанската държава, идеята за „Велика Албания“, старите мерцедеси, бункерите на Енвер Ходжа  - въобще все „положителни“ неща.

Още през първия ден обаче щяхме да разберем най- важното правило за страната - Албания от времето на Енвер Ходжа и Албания в днешни дни нямат нищо общо. Никой не си спомня с носталгия за миналото, дори бих казал, че албанците мразят онова време. Към настоящия момент почти всеки е работил в чужбина. Чуждите езици са на почит. Английският е по- разпространен сред младите, които активно го изучават в училища и университети. Сред по- старите на почит са италианският и немският, научени от дългите години митарстване из Европа.

Албанците, може и да работят масово в чужбина, но строят къщи у дома. Никъде другаде на Балканите, няма да видите толкова много нови и модерни къщи. В някои случаи може да се видят по няколко къщи точни копия една на друга. Това е част от старата традиция бащата да построи къщи на синовете си, но всички трябва да са еднакви, за да няма сърдити.

Самите хора са изключително мили и дружелюбни. Няма друг народ, който дори да се доближава по гостоприемство до това, което ни посрещна в Албания. На хората сякаш им правеше кеф да ни уйдисват. Обясняваха ни, обслужваха ни, носеха ни куфарите напред-назад, подреждаха ги в багажника на колата, а една бабичка в Дурас само дето не се разрева като си тръгвахме.

Мнозинството от населението са мюсюлмани, но религията не е на особена почит. За местните може да се каже, че са мюсюлмани много повече по традиция и навик, отколкото по вяра. Огромна роля затова изиграва и Енвер Ходжа, който подхранвайки култа към личността си, обявява Албания за първата атеистична държава в света.

В централната си част градовете са добре уредени. Имат множество заведения, които са на топ ниво. Персоналът е много отзивчив, храната много вкусна, а обслужването бързо и качествено. Евтинията обаче отдавна е в миналото. Цените са си досущ като българските. Мит и заблуда са твърденията, как за 10 лв. ядеш препълнена чиния с морски дарове. Може би единствено цените на хотелските стаи са една идея по-евтини от общоприетото.

Лошо впечатление правят само най- комерсиалните курорти, като Дуръс и Вльора, където строителството кипи с пълна сила, а шезлонгите по плажовете са така набутани един в друг, че с всяко случайно движение можеш да опипаш лежащия отсреща.   

Хубавите плажове започват на юг от Дурас, а най- готините се намират между Вльора и Саранде. В третия по големина курорт на Албания – Саранде, почти забравяш къде си и вече си мислиш, че си стигнал в Гърция. Като цяло Южна Албания е с много силен гръцки привкус и препоръчвам на всеки пребиваващ в района на Игуменица, Парга или о. Корфу да отдели ден за най- южната част на Албания.

Твърденията, че пътищата са в ужасно състояние, тесни и криви също е мит. С малки изключения, пътищата са в добро състояние, като има и немалко отсечки, които са новопостроени и то по всички съвременни стандарти. Само като факт, искам да изтъкна, че най-дългият пътен тунел на Балканите е именнно в Алабния и е цели 6 км. Това се постига без европейско финансиране и то от държава с население от има- няма 3 милиона души, от които 1/3 са в чужбина.

Мисля, че всеки шофьор със средностатистически умения зад волана не би трябвало да изпитва притеснения да се придвижва по албанските пътища. Ако може да се говори за проблем, това са албанските шофьори. Особено в столицата Тирана всеки кара както си иска, без да спазва никакви правила за движените. Така многобройните „кръгови“, които в нормалния свят отварят движението, в Тирана се превръщат в истинска задъния. Причината е, че никой не спазва предимството на движещите се вътре в кръговото. Принципът е, че щом някъде има място, значи трябва да се мушнеш. Така една или две коли наместили се напречно могат да затапят цялата идваща колона. Най- интересното обаче е, че албанците не се нервят на подобни неща. Там всички правят подобни изпълнения, така че са си свикнали и нито освиркват, нито псуват. Старите мерцедеси, властвали някога над пътищата на страната отдавна са в забвение. Автопаркът им е досущ като нашенския.

Само митът за бункерите не е никакъв мит. Бункерите са си там и са наистина много. Най- ясна картинка дава пътят между Струга и Елбасан. Явно от тази посока Енвер Ходжа е очаквал най- тежкият удар. Характерното за бункерите, е че само една малка част от тях са строени с цел провеждане на бойни действия. Повечето са имали за цел да предпазят населението при атомна атака срещу държавата. Именно поради тази причина, много от тях представляват каменни гъби, които дори не са вкопани в земята, а са тръснати някъде, в края на селото, да речем.

Що се отнася до нашето пътешествие, то реално започна от Охрид, където бе и първата ни нощувка. От там продължихме по оста Елбасан – Круя – Тирана - Дурас– Берат – Вльора  – Гирокастра – Бутринт – Игуменица – Парга – Мецово – Гианица.

Ето и няколко най-общи снимки на местата, които посетихме:

Дурас – едновременно модерен и старинен:

Елбасан, известен със старата крепост и китния си център:

 „Храмът“ на албанското национално самочувствие – Круя:

Столицата Тирана, която се оказа доста безлична:

Може би най-голямата забележителност на Албания - Берат известен още като Белиград:

„Перлата“ на албанското крайбежие Вльора, която за нас се оказа разочарование:

Непристъпната Гирокастра, не случайно избрана от Енвер Ходжа за място на личния му бункер:

Красивият южен курорт Саранде и "Древният Бутринт", които безспорно ни очароваха:

В Гърция стигнахме и до Парга, която ни впечатли, въпреки лошото време:

Накрая завършихме с един от най-известните гръцки зимни курорти – Мецово:

Цялото пътешествие ни отне 5 дни, много часове път и още повече километри.

Спомените, които ни останаха бяха незабравими, а клишетата за Албания завинаги разбити...

Част ВТОРА.

"Елбасан или първата ни албанска изненада".

Първият ден на пътешествието ни бе работен. Поради тази причина идеята бе Евгени да успее да се освободи от работа рано. Така без излишни притеснения щяхме да бъдем в Охрид около 5 след обяд. Там щяхме да направим и първата си нощувка.

И този път обаче, както и всеки друг път, щом в картинката участваше Евгени, бе ясно, че нещата няма да минат по план. Тръгнах от  Стара Загора в 10:00ч., като придвижването до София ми отне традиционните два часа, така че някъде около 12:00ч. вече подминавах бизнес парк „Младост“. Съвсем скоро бях и пред жилището на Евгенди в кв. „Бъкстон“. Според мен, това си бяха „Манастирски ливади“, но щом Генчо казваше, че е „Бъкстон“, нека да е „Бъкстон“. Той щеше да пристигне „всеки момент“, което по неговите критерии бяха едни сигурни 30-40 минути. Така че реших да се отбия до близкото „Фантастико“, където напазарувах някои основни провизии, после досипах газ, после го почаках и ето, че след около час Генчо взе, че дойде. За моя изненада с него бе и баща му, което означаваше, че със сигурност щях да бъда ползван за някоя и друга „дребна услуга“ в рамките на София. Няма да изпадам в малозначителни подробности къде точно ходихме и какво точно вършихме, но в крайна сметка успяхме да се отлепим от София около 4 след обяд. А началната ни идея бе около 5 да сме в Охрид.

Най-после потеглихме. Поред се изнизаха Перник – Кюстендил – Крива Паланка – Скопие – Тетово и Охрид. Нямаше как да не се „израдваме“ на македонската магистрала, където на всеки 5-10 км. ни таксуваха за ползването на това архитектурно и строително „чудо“. Някъде около Тетово за пореден път установихме, че новопостроените албански къщи са станали още по- големи и още повече на брой. Този регион, макар и част от Македония (все още), явно се изживяваше като някакъв конфедерат, защото албанския двуглав орел се вееше над всяка трета къща. Това, което ни изуми в най- голяма степен обаче бе факта, как местните въртяха алъш-вериш в аварийната лента на магистралата, където масово се продаваше тонове грозде.

Tака около 21:30ч., според Евгени съвсем неустено, а според мен не толкова, успяхме да стигнем и Охрид. Съвсем традиционно, използвайки booking.com бях резервирал стая в Kukunesh Apartments. Нощувката ни коства „умопомрачителната“ сума от 29 лв. общо. Чак се учудих как при предишното ми пътуване до Охрид, с други мои приятели (т.нар. „Митковци“), на които бях поверил организацията, стаята ми излезе 60 лв.

След леки перипетии свързани с откриването на Kukunesh Apartments, който се оказа на една крива уличка, успяхме да се настаним. Идеята ни да направим повърхностен оглед на града бе отдавна изтляла, така че просто си избрахме готин ресторант на брега на езерото. Мисля, че се казваше „Чун“. Не, това не бе китайски ресторант, така са се казвали плоскодънните лодки, с които местното население някога е рибарствало из Охридското езеро. После ходихме на някакъв бар, който се оказа много вървежен сред местните и бе фраш от народ, така че се наложи да стоим прави. Накрая проверихме и една дискотека, но там се задържахме не повече от 30 минути. Умората вече си казваше тежката дума, така че около два часа след полунощ вече крачехме към Kukunesh Apartments.

На следващата сутрин хапнахме бурек с леко резлива боза и се засилихме за Струга. На кръговото преди града за пръв път се сблъсках с навика на албанците да не дават предимство на колите, които вече са вътре в кръстовището, така че за малко не отнесох едно Ауди А8. Навременната ми маневра избегна сблъсъка, но в същото време избегна и Струга. Решихме да не се връщаме, така че продължихме за Албания. Граничният пункт бе минат безпроблемно. Евгени се бе вманиачил в събирането на печати в международния си паспорт и с радост очакваше полагането на черния според него печат, който щяха да ни сложат. Служителят обаче се позагледа само в зелената карта на колата и ни махна пренебрежително да продължаваме напред.

Веднага след границата ни посрещнаха две от известните забележителностите на Албания. Едната бе многобройните бункери, разхвърляни по планинските склонове, а другата бе безбройните „автомивки“, разположени веднага след границата. Всъщност „автомивките“ бяха някакви маркучи, които хвърляха вода като шадравани. Наистина бяха много, но за сметка на това аз не видях някой да си мие колата на тях. Гледката бе доста гротексна и изглеждаше като адската цигания. В интерес на истината обаче през целия ни останал път през Албания, а ние я отръшкахме цялата (без Шкодра, която пък посетихме другата година) не видяхме нищо подобно.

Скоро стигнахме и Елбасан. Пътят не бе от най- добрите, но бе много далеч от ужасяващите описанията, които бяхме чували до тогава. Тук- таме имаше по някоя дупка, но нищо, което да не сме виждали у нас. Завоите бяха доста, но напълно нормални за планински път. Вярно е, че на места пътят бе малко по- тесен, но нищо фрапиращо. Както споменах и преди, всеки средностатистически шофьор не би трябвало да има особени проблеми с шофирането по албанските пътища.

Още с влизането си в Елбасан разбрахме, че Албания няма да бъде това което си представяме. Централната част на Елбасан се оказа изключително приятна. Два големи прави булеварда разделяха града на две, като централният бе изграден от перфектно наредени бледо розови павенца, които правеха невероятно впечатление.

Градът излъчваше жизненост и подреденост. В самия център се намираше стара крепост, изградена през XVв.

Зад крепостните стени се криеше старият град, който не представляваше нищо особено, така че му отделихме не повече от 15 минути. В същото време обаче, точно до входовете на крепостта са разположени убийствени заведения. В западната част на крепостта имаше уникален ресторантски комплекс, който спокойно можеше да се намира и на френската ривиера.

В същото време на източната кула на крепостта бе кацнало страхотно кафене, предлагащо панорамна гледка към целия град.

Макар и скътан сред албанските планини, в Елбасан явно се усещаше средиземноморското течение, защото палмите не бяха никак малко. Неприятно впечатление правеше само изоставения строеж на някаква джамия, който се намираше от другата страна на централния площад. Както скоро щяхме да се убедим и със собствените си очи, тук не бяха особено религиозни. Освен зарязаната джамия от другата страна на площада се намираше и недодяланата сграда на градския театър. Малко в страни от тях бе етнографския музей, както и археологически останки от времето на древните илири.

В крайна сметка 30-те минути, които бяхме решили да отделим на Елбасан се превърнаха в 3 часа. Така още на първата си спирка за този ден, вече бяхме далеч назад с програмата си. Трябваше много бързо да се изстреляме за Круя.

Част TРЕТА.

„Ако не си видял Круя, значи не си видял Албания!"

Стигането до Круя не се оказа толкова безпроблемно, най- вече заради минаването през Тирана. Като капак на входа на града имаше ремонт и движението се отбиваше през някакви тесни улички. Попаднахме в ужасяващо задръстване, което ни забави с около час.  

Със своите 700 000 хиляди души Тирана не е никак малък като град. Освен това градът е много гъсто населен, така че задръстванията си бяха нещо нормално. Начинът на шофиране на албанците още повече провокираше задънията. Както вече съм споменавал кръговите им движения са много, но никой не спазва предимството на влезлите в кръстовището и две коли намъкнали се напреко могат да задръстят двеста. Местните обаче са си свикнали и просто спират. На два пъти имах случаи, при които тежкотоварни камиони влизаха в кръстовище директно пред мен, без ни най- малко да се притеснят от факта, че съм се засилил както си трябва и нямам никакво намерение да си давам предимството. На едно от кръговите пък за малко да забера някакъв „златен“ джип, вероятно собственост на цигански барон, който реши, че от най-вътрешната лента на трилентово кръгово трябва спешно да излезе през най-близкия изход.

В крайна сметка някъде към 4-5 часа следобяд успяхме да се доберем и до Круя, който е най- добре познат като родното място на албанския национален герой Скендербег. Сред туроператорските среди Круя е известна и със следния слоган: „Ако не си видял Круя, значи не си видял Албания!“, което не е  баш тей да ви кажа.

За западноевропейците това място със сигурност има своята екзотика. За нас обаче подобен род дюкянчета не е нещо непознато, затова че усещането не бе ново. Въпреки това калдърамените улички, изложените джунджурийки и сувенирчета, в едно с веещите се от вятъра традиционни албански шалове създават много приятно впечатление и поне за момент ни върнаха стотина години назад във времето.

На върха на хълма се намира Старата крепост, към която е изградена и модерна част, представляваща музей на Скендербег.

За съжаление музеят е доста беден на експонати, но за сметка на това има доста текстове обясняващи зебележителния живот на Скендербег. Човекът бил воин, който отдал живота си на въоръжена борба със завоевателя. Според историографите, Скендербег е бил син на виден албански велможа. След превземането на Албания от османците, малкият Скендербег е изпратен като заложник в османския двор. Там приема исляма и командва османска част, с която се прославя в битките. Като награда той е изпратен отново в Албания, но преоткривайки корените си, Скендербег зарязва исляма и се обръща срещу османските турци. Нанася им редица тежки поражения, сключва множество военни договори с унгарци, неаполитанци, венецианци, въобще с всички врагове на османците и така до края на живота си. Най- интересното обаче е това, че в Албания, която е преобладаващо мюсюлманска държава, християнинът Скендербег, който се е борил срещу османците и е избивал и похристиянчвал насилствено мюсюлмани е буквално със статут на супер герой.

Зад крепостните стени се крие малък, но приятен стар град, който лесно и бързо може да бъде обиколен.

В края му се намира Хамам (стара баня) от XVв., а до нея малка джамия, удивително приличаща на раннохристиянска църква. Оказа се, че мястото е много свято, защото там почиват останките на древен светец, който е бил мюсюлманин, но учението му включвало микс между мюсюлмански и християнски навици и обичаи, така че човекът бил тачен и обичан от всички.

Така обиколката ни на Круя приключи и бе време да се връщаме обратно към Тирана, а от там трябваше да отпрашим за Дурас.

Преди това обаче решихме да поседнем в едно от заведенията, намиращи се точно между крепостта и Старата чаршия. Сервираха ни бързо, а телешкото бе страхотно. Бързо щяхме да се убедим, че заведенията в Албания са на топ ниво, а храната повече от вкусна. Ядохме бързо и се отправихме към Тирана, за която бяхме безвъзвратно закъснели. Скоро щяхме да разберем, че не сме пропуснали нищо особено ...

Част ЧЕТВЪРТА.

"Безличната Тирана + Дураски неволи".

Разстоянието между Круя и Тирана бе само 30 км., така че се придвижихме бързо. Проблемите започнаха с влизането в столицата. След около 40 минути лазене най-после достигнахме и до центъра на Тирана, където обаче паркирането се оказа невъзможно. Вече бе полутъмно, а времето ни изтичаше като пясък през пръстите. Трябваше да намерим решение и то скоро. Всъщност места за паркиране не липсваха, но всички бяха запазени. В Тирана, както във всеки голям град си има „зона“. Тя зоната си е зона, но за да паркираш трябва да платиш на местните рекетьори, които работят по проста, но отработена схема. Всяка улица си има отговорник, който пък от своя страна отговаря за няколко „запазвача“. В момента, в който някъде се освободи място, „запазвачите“ търчат, за да го заплюят. И повярвайте, без значение дали сте си платили зона чрез sms, талон или друг начин, не е добре да не си платите на „запазвачите“.

Все пак не можем да отречем, че благодарение на тази „услуга“ успяхме да паркираме баш на центъра, точно до прословутата пирамида на Енвер Ходжа. Свещеното някога място сега бе бледо копие на миналото си величие. Западащо и рушащо се, то се бе превърнало в място, на което бъдещи графит-майстори показваха все още нескопосаните си умения.

След цялото бързане се оказа, че съм си забравил фотоапарата в колата, така че се задоволихме да снимаме с мижавите си телефони. Това, което ме успокояваше бе, че „запазвачите“ бдят над колата, следователно и над фотоапарата. Съществуваше обаче и вероятност да не намерим нито колата, нито фотоапарата, което щеше да бъде двоен удар за нас. Предпочетох да прогоня от глaвата си тaзи злокобнa мисъл и продължих напред.

Непосредствено до пирамидата на “албанския фараон” се намираха и Централната джамия, както й огромната правослвана църква „Възкресение Христово“. От всичко, което видяхме, сякаш най-много ни впечатлиха фонтаните на  Regency Casino.

Като цяло, центърът на Тирана се оказа доста вяло място. Площад „Скендербег“ не бе нищо особено, а заобикалящите го сгради бяха в крещящ сталинистки соц стил. Търговската улица на града, която знаехме, че се нарича „Блок“ , всъщност се оказа четири големи улици, които образуваха нещо като квадрат. Пешеходна централна улица на практика липсваше.

 След като се нагледахме на лъскави витрини, решихме че повече нямаме работа тук. За щастие „запазвачите“ се оказаха съвестни момчета и намерихме колата си цяла и в нормален вид. Отправихме се към Дуръс, който бе на не повече от 40 км. След леко объркване намерихме и запазения от нас хотел, който бе в туристическата част. Опасенията ни, че в този късен час вече може и да са ни забравили бяха бързо разсеяни. Посрещна ни любезна баба, която ни настани в приятна стая. Бабата знаеше само албански, така че решихме да не я затормозяваме с излишни въпроси къде, какво и как.

 След бърза справка с елементарната ми телефонна навигация установих, че се намираме само на няколко километра от центъра, така че решихме да отидем до там пеша. Междувременно щяхме да разгледаме и туристическата част. В началото на септември огромна част от туристите вече бяха напуснали курорта. Имаше доста заведения, които вече не работеха, а от много хотели не светеше дори и една стая. Строителството в курорта кипеше с пълна сила, така че уличния прах и разбитите от тежкотоварните автомобили тротоари бяха неща, които съпътстваха пейзажа. Казано с други думи туристическата част на Дуръс въобще не ни впечатли, така че побързахме да се изнесем към стария център.

Оказа се, че старата и новата част на града са разделени от пристанището, което бе и доста голямо. Минахме по някаква огромна детелина и в един момент се озовахме в нещо като индустриална част. Промъквахме се покрай изоставени вагони, кучета лаеха от всякъде, а освен нас не се виждаше жив човек.

След около 5 км. ходене, най-после достигнахме и старата част на града, която в този късен час бе напълно умряла. По градските пейки спяха някакви хора, които ние оприличихме на бежанци, но не посмяхме да ги питаме кои са и какво вършат тук. Спуснахме се по централната улица и достигнахме всеизвестната „Венецианска кула“, където най-после намерихме работещо заведение. Пихме по едно уиски и поразпитахме какво е вървежно наоколо. Сервитьорчето, което според мен бе с модерна ориентация, ни препоръча дискотека „Чинко Кавали“. След кратък размисъл решихме, че „Чинко Кавали“ едва ли ще бъде нашето място, но вече бяхме тръгнали и нямаше място за отстъпление. Вървяхме най-малко 2 км., но не видяхме нито „Чинко“, нито „Кавали“ и най-после решихме да се откажем. Вече наближаваше 3 след полунощ, а Дуръс бе четвъртият ни град за този толкова изтощителен ден. Най-странното бе, че макар и да не си чувствахме краката, мозъците ни се чувстваха будни и не ни се спеше. На връщане обаче хванахме такси, което ни взе около 15-тина лв. и отново ни стовари в туристическата част.

Ядохме в някакво денонощно заведение, а Евгени бе толкова шокиран от проваления ни нощен живот, че предложи да посетим каквото й да било. За целта решихме да попитаме две доста привлекателни девойки какво работи в този късен нощен час в Дуръс. Казаха ни, че най-доброто в района било нощен клуб Афродита. Те самите работели там, но били излезли да хапнат нещо, защото сезонът вече бил към края си и клиентите били малко. Работата беше ясна, Афродита ни зовеше!!! Дали от висок морал, дали от вече натрупаната преумора, в крайна сметка, оставихме Афродитата за другия път, като решихме да се върнем при нашата баба в Хотел „Дома Апартментс“.

Спахме няколко часа и на сутринта потеглихме. Бабата бе толкова развълнувана от напускането ни, че едва не се разплака. Гледайки от страни човек би казал, че бабето изпраща двамата си синове на фронта.

Евгени смяташе, че сме видели всичко в Дуръс и е време да потегляме за Вльора, но аз не бях на това мнение. Бях проучил доста неща за града и знаех, че има какво да се види. Всъщност през деня Дуръс се оказа един много приятен град, изпълнен с хора и живот. Тази разлика между албанските градове през деня и през нощта щяхме да забележим и във Вльора, но това щеше да стане на следващата вечер.

Междувременно дневната обиколка на Дуръс ни отне около 3-4 часа, а нещата, които видяхме наистина си заслужаваха.

Центърът бе изключително приятен. Навред около нас имаше палми. Централната част бе с добре поддържани улици, тротоари и свежи сгради.

В края на централната улица ни очакваше „Венецианската кула“, където пихме по хладна бира.

От там тръгнахме по протежението на крепостните стени на града. Крайната им точка обаче не бе никал лека за намиране, така че се лутахме доста. От горе се откри красива панорамна гледка, а лекият бриз ни идваше идеално на фона на тегавото изкачване.

Сред забележителностите обърнахме най-голямо внимание на  „Драчкия амфитеатър“. Строен през II в. сл. Хр., той е сред най-запазените паметници от римско време и най-голям на Балканския полуостров. Предимството на този амфитеатър е, че някогашните тунели, по които са извеждали диви зверове и гладиатори са частично запазени и всеки може да се разходи из усойните им дебри.  

Всъщност около Амфитеатъра има страшно много за разкриване, но никой от собствениците не иска да продава заобикалящите го съборетини, така че най-вероятна тази изключителна забележителност ще запази окаяния си вид за още доста дълго време.

Тук някъде срещнахме и голяма БГ група от Хасково, която само не наби екскурзоводката си, затова че им губи времето с арахични руини, при положение, че ги чака толкова много шопинг и плажуване.

Все още обаче ни предстоеше да посетим най-голямата забележителност на Дуръс – невероятната му плажна ивица. Това, за което изстрадалите български туристи се бъхтаха стотици километри по извитите албански пътища, наистина бе запомнящо се.

На Централния плаж заварихме една огромна чаршия. Чадъри и шезлонги бяха така набутани един в друг, че всяко необмислено движение от наша страна криеше опасност от опипване на съседите. За да се придвижим до водата трябваше да се ориентираме в сложен лабиринт от проходи, из които ни бе необходим местен гид или GPS и то от качествените. И когато най-после смятахме, че сме успели да достигнем морето, пред нас се изпречваше истинска барикада от сергии, предлагащи най-невероятни боклуци, на още по-невероятни цени.

До сергиите имаше кошове, но продавачите явно се чувстваха като у дома си, защото предпочитаха да хвърлят повечето от боклука си на пясъка. Така проблемът се решаваше от само себе си. Някои от по-силните вълни замиваха боклука и го отнасяха направо в морето. Повечето от продавачите бяха доста смугли и оцъклено оглеждаха жените, които трябваше буквално да се провират между стената от сергии.

След като се нарадвахме на тази невероятна цигания, решихме да намерим истински плаж. До колкото си спомням бяхме някъде на юг от Дуръс, но след изживения културен шок, так и не успявам да си спомня точно къде...

Част ПЕТА.

"Уникалният Берат и разочарованието Вльора".

След Дуръските плажове продължихме към вътрешността на Албания. Целта ни бе да минем през Берат, извесетн още като Бели град и от там отново да се спуснем към перлата на албанска адриатика Вльора.

Понеже Берат се намираше във вътрешостта на страната имахме сериозни опасения относно качеството на пътната мрежа. Още първите няколко километра ни убедиха, че отново грешим. Пътят бе чисто нов и отговаряше на всички европейски изисквания – маркировка, табели, отводнителни канали и светещи маркери ни съпътстваха по целия път до Берат. Въпреки, че разстоянието не бе голямо, придвижването ни отне около час и половина. И понеже се бяхме мотали непредвидено дълго из Дуръс, пристигнахме в Берат доста късно. Бързо щяхме да разберем, че това е било голяма грешка. След всичко, което видяхме мога отговорно да заявя, че Берат е най-голямата забележителност на Албания.

Старият град на Берат е разположен на три отделни хълма и всяка една част е достатъчно впечатляваща, за да отнеме повече от час и то при бързо разглеждане. Берат или казано по нашенски Бели град, носи името си от характерния бял камък от който е изграден. Старата му част е изцяло под егидата на Юнеско, а крепостта над него е на почти 20 века.

Нашето време за разглеждане обаче не бе много, така че решихме да се съсредоточим върху „Бератската крепост“, намираща се точно над града.

Посрещна ни масивна бойна стена.

А зад нея се намираше, ако мога да я нарека, „първата част“ от стария Берат.

Тук живееха хора, имаше къщи за гости, заведения и ресторанти, дори хванахме сватба.

Въпреки, че бяхме попрочели от тук – от там за албанския Бели град, нямахме никаква идея, колко забележително място ни очаква. В един момент дори обсъждахме и възможността този град да бъде пропуснат.

И докато се дивяхме на „Бератската крепост“ с нейния стар град видяхме, че това е само предястието, защото някъде далеч под нас имаше още.

Но с това старата част не свършваше, защото от другата страна на реката се бе разпростряла още една част от старинния град.

За съжаление времето вече бе напреднало страшно много, така че видяхме каквото можахме и бе време за тръгване, защото до Вльора, където щяхме да нощуваме си имаше път.

Междувременно в ресторанта, където хапнахме на бързо, осъществихме интересна среща. Оказа се, че собственикът знае български и то доста добре. Човекът се зарадва, че може да упражни познанията си и дори седна за малко при нас. Научил езика от бившата си жена, която била българка. Запознали се в Италия и живели заедно почти 10 години, но накрая се разделили и всеки тръгнал по своя път. До колкото разбрахме конкретната причина била желанието му да се върне в Албания, където да развие собствен бизнес. В крайна сметка в бизнеса успял, защото имаше страхотен ресторант с прекрасно малко хотелче към него, но пък в личния живот се провалил, защото сега детето му било в Италия и го виждал съвсем рядко.

След тази необичайна среща бе време да продължим пътя си. Предстояха ни още стотина километра леки планински пътища. Пътят ни мина през град Фиер. Знаехме, че в околностите му има археологически парк от времето на древните илири, но вече бе твърде късно за него.

Пристигнахме във Вльора около 11 часа вечерта. За пореден път, собствениците се оказаха изключително гостоприемни. Прибраха колата ни във вътрешния двор на хотела и въпреки, че се чувствахме доста неловко от това внимание, занесоха куфарите ни до самата стая.

 Разопаковахме бързо и излязохме, за да проверим нощния живот на Вльора. След около час ходене разбрахме, че схемата с Дуръс отново се повтаря. Тук дори бе по-зле. Не работеше абсолютно нищо. Сякаш бяхме в мъртъв град. Имахме чувството, че се намираме в най-затънтената провинция на Алабания. А Вльора трябваше да бъде перлата на албанска Адриатика. Около един след полунощ решихме да се прибираме. Умората нистина ни бе налегнала и бе време за малко почивка.

На сутринта продължихме започнатото от вечерта, но това което видяхме никак не ни хареса.

Градът бе изключително семпъл. Липсваха каквито и да било забележителности. Като капак духаше отвратителен вятър, който на моменти се превръщаше в торнадо от прахоляци, идващи от близките строежи. Бързо решихме, че нямаме никаква работа тук и решихме да потегляме. Поради някаква необяснима причина движението бе изключително задънено, поради което реших да хвана някакъв „шорткът“. Озовахме се в ужасно западнал квартал, който нямаше нищо общо с видяното до момента. Първо си помислихме, че сме в циганска махала, но ние бяхме почти в центъра и всички наоколо бяха бели. Това бе другото лице на Албания, онова от времето на Енвер Ходжа. Сега разбирахме защо всеки тук мразеше някогашния „всенароден кумир“. Най-после успяхме да се измъкнем от тази „фавела“ и да продължим по начертания си план, а той бе Гирокастра, която се славеше с голяма крепост, стар град и Бункера на Енвер Ходжа.

Част ШЕСТА.

"От крепостта на Али Паша Янински (Тепелена) до Бункера на Енвер Ходжа (Гирокастра)".

Отново напуснахме крайбрежието и поехме към планинските дебри на Албания. До Гирокастра, който бе родния град на Енвер Ходжа, ни очакваше над 2 часа път. Вече бяхме натрупали опит и очакванията ни бяха за добра пътна настилка. Предположенията ни се оказаха верни, но въпреки това придвижването ставаше бавно.

Фактът, че Вльора ни разочарова имаше и положителна страна, а тя бе че там не загубимихме почти никакво време. Това ни даваше възможност да се отбием до Тепелена, която бе маркирана в саморъчно изготвената ми карта, но само с малка точица т.е. място което може да се види между другото.

От Тепелена бе тръгнал славния род на Али паша Янински, който от обикновен разбойник се издигнал до пълновластен господар на тези територии, опирайки се най-вече на отрядите си от въоръжени албанци мюсюлмани.

Тепелена се оказа много приятно малко градче. Тук някъде започнахме да осъзнаваме, че в Алабния сякаш всичко ни се случва наопаки. Там където отивахме с големи надежди всъщност се връщахме разочаровани, а местата, които не ни говореха почти нищо се оказваха удар в десетката.

В цялата история по някакъв необясним начин бе замесен и смелият Лорд Байрон, за който знаехме, че е взел участие в гръцката завера, но за някакви отношения с Албания и Али Паша Янински не бяхме чували. Въпреки това, неговият барелеф заемаше централно място в крепостните стени на Тепелена.

След това приятно отклонение бе време да продължим към Гирокастра. Десетина километра преди града обаче горивото ни взе да свършва и верният ни Голф започна да забива предницата си в асфалта. Като по поръчка пред нас изникна бензиностанция, където започна една  поредица от малко странни, но интересни случки. Бензинджията ни помоли да вземем на стоп някаква жена. Никой от двамата не говореше английски, така че се разбрахме с жестове и мимики. Доколкото разбрахме, жената работела на бензиностанцията, но нямало как да се прибере.

Жената бе на възраст и изглеждаше изключително почтено, така че я взехме. Учудваше ни факта колко спокойно се държи. Все пак ние бяхме двама мъже чужденци, а тя бе сама в нашата кола. Можехме да направим какво ли не, а границата бе на по-малко от 100 км. Това доверие ни бе доста странно, но решихме, че тя би трябвало да изпитва много по-големи притеснения, от колкото ние. Жената бе съвсем спокойна и не преставаше да ни говори, въпреки че ние не разбирахме абсолютно нищо. От своя страна Евгени също не спираше да й говори, така че се получаваше някаква невъзможна комуникация, от която някак си разбрахме, че крепостта на Гирокастра е пред нас, но има ремонт и трябва да заобиколим.

Оставихме я където ни каза и се сбогувахме като стари приятели. Бе време да отделим внимание на родния град на Енвер Ходжа. И докато се чудехме как точно ще намерим прословутия му бункер, взехме че се озовахме точно пред него. Всъщност той бе изкопан точно под крепостта. Тълпите от туристи тук липсваха, така че влезнахме ние екскурзовода и две момичета, които се оказаха не от къде да е, а от далечна Австралия.

Отново завързахме разговор, но с нашия развален английски бях сигурен, че момичетата само от учтивост се правеха, че ни разбират. Оказа се, че двете са луди авантюристки, които обичат да обикалят из по-изостаналата част на света. Източна Европа им била любима, защото била различна, но в същото време относително безопасна за сами жени, за разлика от други части на света като Африка или Близкия Изток например. Така че всяка година си правели по едно пътешествие изследвайки някаква част от региона. За тази година си били избрали Босна, Албания и Косово. През България все още не бяха минавали, така че се уговорихме когато дойдат да им бъдем местни гидове. За жалост не взехме никакви контакти, защото глупавия Евгени започна да мечтае на глас как двете австралийки се влюбват в нас и ни поканват за постоянно в Австралия, където се превръщаме в местни каубои. После реши, че тези мечти са прекалено смели, така че би било добре да се задоволим и с кратък флирт. В крайна сметка от висок морал и най-вече от липса на време, крепостта на Гирокастра се оказа по-важна от сбъдването на „австралийската ни мечта“.

А междувременно бункерът си вървеше коридор след коридор и тунел след тунел.

Леко странно място, което определено не е за всеки. От гида, разбрахме, че все още много от тунелите не са изследвани, като Енвер Ходжа е имал още два подобни бункера, но само този е отворен за посещения.

След Бункера, продължихме към крепостта на Гирокастра. За да стигнем до нея минахме през старата чаршия, която бе доста голяма. Освен това много наподобяваше на тази в Круя.

Крепостта бе голяма, като в нея имаше музейна част, включваща различни видове оръжия. Частта, която по времето на мракобесния режим на Енвер Ходжа, бе изпълнявала ролята на политически затвор, също бе превърната в музей.

Разгледахме всичко съвсем спокойно. Този ден не само, че се развиваше изключително интересно, но и всичко вървеше по план. Скоро бяхме по пътя за Саранде.

Най-големият южен курорт на Албания бе напълно непознат за нас дори и като име, но за сметка на това ни хареса много повече от Дуръс и Вльора. Тук нямаше забележителности, но мястото изглеждаше наистина курортно. Освен всичко друго градът имаше и силно гръцки привкус. Скоро щяхме да се убедим, че това важи не само за Саранде, но и за целия регион на Южна Албания.

Част СЕДМА.

"Древният Бутринт + среднощни драми в Конисполи".

Под Саранде се намираха страхотните плажове на Ксамил. Засега обаче време за плажуване нямаше. Трябваше бързо да се придвижим към Бутринт, за който бяхме чували, че е част от списъка за световно наследство на Юнеско и топ забележителност на Албания,.

Чутото се оказа малко в сравнение с видяното. Разположен на своеобразен нос, впил се в заобикалящия го лиман, Бутринт представляваше смесица от гръцка, римска и средновековна култура.

Обиколката на полуострова ни отне повече от час и това при положение, че се опитахме да бъдем максимално бързи. Когато се качихме на върха, където ни очакваше средновековна крепост, превърната в настоящ музей, вече бе тъмно.

Може би от тук нататък, правилното решение бе да се насочим към албано-гръцката граница. Положителните впечатлениея от Бутринт обаче сякаш не ни позволяваха да потеглим. Вътрешно усещахме, че пътуването ни бавно, но неумолимо приближава края си, а това никак не ни се нравеше. Така че, вместо на юг, решихме отново да се върнем към Ксамил и въпреки всичко да се топнем за последен път във водите на Адриатическо море.  

Макар и нощен, плажът ни се оказа страхотен. Повлияни от примера ни, във водата се гмурна и голяма група тинейджъри, които до тогава само си пиеха на разпънатите по плажа шезлонги. Среднощната глъчка бързо оживи заспалата плажна ивица, така че постепенно надойдоха и други хора. Множеството започна малко да ни притеснява, защото багажът ни, включително ключовете на колата, си стояха съвсем безпризорни на един от шезлонгите. Среднощният плаж ни вля нови сили, така че решихме да се позадържим в Албания още малко. Хапнахме морски деликатеси, погледахме футболната квалификация между отборите на Албания и Македония и накрая с нежелание и взаимно подканяме потеглихме към Парга, където трябваше да бъде следващата ни нощувка. Очакаше ни преминаване на граница и още поне 2 часа път. Всъщност събитията за тази бурна нощ, тепърва предстояха, но в онзи момент, нямаше откъде да знаем това.

Прекият път за граничния пункт, отново ни изведе на Бутринт, където трябваше да хванем някаква фериботна връзка. Връзка имаше, но превозното ни средство много трудно можеше да бъде наречено ферибот. Всъщност това, което ни прехвърли на другия бряг бе един дървен сал.

Дървената платформа не прилепваше точно до брега, така че задната гума на Голфа пропадна във водата. Задната броня изтряска ужасно, така че реших, че вече съм останал без нея. С общи усилия, успяхме да повдигнем колата и някак си да я наместим на сала. За мое учудване, Голфът отново излезе железен и на бронята и нямаше абсолютно нищо.

Дори и малката ни колица накара дървената платформа сериозно да потъне, като на места между гредите взе да блика вода. „Фериботът“ бе закачен на ръждясало старо въже, което скърцаше и припукваше при всяко свое движение. Добрата новина бе, че „плаването ни“ бе не повече от 200 метра. Сякаш след цяла вечност най- после успяхме да се доберем до отсрещния бряг.                    Платихме 5 евро за превоза и изчезнахме. Слизането ни се оказа по-благополучно от качването, така че до границата трябваше да нямаме никакви проблеми.

Някъде по пътя обаче явно объркахме нещо, защото се озовахме на черен път, за който мижавата ми телефонна навигация, продължаваше да твърди, че е правилният. Лошото бе, че на места започнаха да се появяват огромни дупки, така че колата на няколко пъти плъзна „корема си“ по пръстта, което бе последвано от зловещи задиращи звуци. След като Голфа издържа и на това изпитание, най-после излезнахме на нормален път. Скоро се озовахме и на граничната бразда, където за наша изненада нямаше абсолютно никой. След като се повъртяхме решихме да пресечем браздата, разбира се пешеходно, защото бариерите бяха спуснати. Едва тогава отнякъде изскочи някакъв сънен човек, който запасваше току-що навлечената си униформа.

За наше невероятно изумление, човекът ни заяви, че „the border is closed” и ще отвори в 6 сутринта. Ако искаме да влезем в Гърция трябвало да минем през другия граничен пункт, който бил само на 3 часа път от тук. В началото си помислихме, че това е някакъв майтап, но с всяка изминала минута разбирахме, че това е бруталната истина. Границата наистина затваряше за през нощта, а ние се бяхме оказали заклещени от албанската й страна, така че трябваше да намерим какво да правим до 6 сутринта. 

Резервацията ни в Парга вече бе „изгоряла“, така че трябваше да намерим къде да спим. Решихме отново да се върнем към Ксамил, където да разпънем палатката. По пътя обаче взе да прехвърля дъжд, което означваше, че сметките ни май бяха без кръчмар. Отново обърнахме на юг, като напрежението взе да надхвърля границите на допустимото. Започнаха да летят взаимни обвинения.

Последното село преди границата бе Кониспол, така че решихме да останем там, каквото ще да става.

В Кониспол заварихме призрачна обстановка....

.... и едно безпризорно магаренце, което необезпокоявано си пасеше в центъра на селото.

Докато се суетяхме дъждът бързо ни настигна. Само за няколко минути рехавите капчици се превърнаха в истински порой. Не искахме да прекараме нощта в колата, така че трябваше да предприемем бързи и отчаяни действия. Хвърлихме се към първото и единствено място, което даваше някакви признаци на живот. Влезнахме в изоставена сграда, изподраскана с графити, без да знаем къде точно отиваме. На втория и  етаж обаче малка част бе превърната в компютърна зала, където се срещнахме с местната младеж. Момчетата се оказаха много разбрани и звъннаха на някакви хора, които макар и след полунощ се отзоваха и ни прибраха срещу 5 евро на човек.

Стаичката, в която ни настаниха бе доста зле, но за окаяници като нас и това бе много.

Спахме зле, а навън бушуваше истинска буря. Единият от прозорците бе строшен, така че в стаята нахлуваха бурни вихри, които носеха със себе си и водни пръски. Леглата бяха късички и с таблети, така че буквално си изкривих врата. И както става винаги в подобни ситуации, уж и двамата бехмя будни още по съмнало, а накрая взехме, че се успахме.

Успяхме да се оправим чак към 9 сутринта, което бе в тотално различие с предварителните ни планове. Въпреки, че резервацията в Парга „изгоря“, все пак смятахме да се спуснем натам, като освен обиколка Евгени щеше да се опита да изкрънка някаква отстъпка от 50-те евро за нощувка, които вече бяха безвъзвратно изгубени ...

Част ОСМА.

"Преживелици в Парга".

Пресичането на границата се оказа формалност. Това, което ни учуди бяха тълпите пешеходци, които се придвижваха между двете държави. Най-фрапиращото бе, че не спираше да вали, а тези хора се придвижваха без никакви чадъри, обикновено мокри до кости.

 Любезно предоставихме чадърите си на две жени, които бодро крачеха към дъждовната албанска граница и вече бяхме в гръцко. След по-малко от час стигнахме и Игуменица. Градът не бе голям, но задръстването бе ужасяващо. Заблуждавайки, се че съм по вещ и от местните, зарязах инструкциите на навигацията и свих по някакви странични улички, което в крайна сметка ни забави още повече.

Някъде в далечината виждахме пристанището, където няколко гигантски ферибота очакваха ненаситните им търбуси да бъдат запълнени с хора и автомобили. На следващата година аз също щях да бъда част от тези тълпи, но тогава нямаше как да зная това.

Докато правехме кратка фотосесия си говорихме за наши приятели, които същата вечер бяха акостирали в Игуменица с ферибота от Бари. За съжаление пограничните ни неволи не позволиха да осъществим срещата си на гръцка земя.

След като излязохме от задръстването на Игуменица, поехме по пътя за Парга. След по-малко от час вече бяхме в курортното градче. Времето бе тъмно и мрачно. Леко ръмеше. Въпреки това в града все още имаше сериозно количество туристи, главно западняци.

Бързо намерихме хотел „Торини“, където Егвени влезе в подробни обяснения със собственичката на хотела. Предварително знаех, че според условията на booking.com при неявяване собственикът има право да задържи само 50% от депозита. Хитрата гъркиня обаче през цялото време ни увещаваше да й платим 75% от цената, за да освободи блокираната ни сума. Оставих Евгени да се разправя. Исках малко да се поизпържи, защото конишполските ни неволи бяха изцяло по негова вина, по причини, които няма нужда да описвам. И когато гъркинята се чувстваше сигурна в успеха си просто й показах разпечатката на резервацията ни, където ясно бяха описани условията. Така безмислените преговори бързо приключиха и бе време да се мотнем из Парга. Евгени леко намусен, а аз приятно развеселен.

Над града се извисяваха стените на стара крепост, която естествено посетихме. Панорамата бе красива, но не и времето, което ни съпътстваше.

Въпреки негативни емоции, Парга бе много приятно място със специфично излъчване. По всичко си личеше, че тук идват на почивка хора от Западна Европа. Макар и вече да бе септември, а дъждът да нямаше край, по уличките имаше доста хора. Можехме само да си представяме що за гмеж е тук в пика на сезона.

Бе време да тръгваме. Следващата ни спирка, се оказа един от известните зимни курорти на Гърция - Мецово.

Всъщност в Мецово се отбихме по неволя. Газта ни отдавна бе свършила, така че карахме на бензин. Е, Мецово не се оказа най-подходящото място за търсене на газ-станция, защото градчето бе изцяло курортно. Нямахме много време, така че се врътнахме само из центъра му. На следващата година щях да го обиколя подробно и да направя чудни снимки, но засега заобикалящата ни природа бе потънала в непрогледна мъгла. Кратката почивка в Мецово ни подейства доста ободряващо. След нея сякаш пътят ни се „отвори“ и километрите започнаха неусетно да летят.

Дъждът ни преследваше през целия ден, а в Солун настъпи истинско наводнение. Много коли бяха отбили в страни от пътя, а за наше изумление видяхме двама души с големи куфари, които напредваха в невъобразимия порой. Единственият ни ориентир бяха габаритите на друг автомобил, който незнайно как успяваше да намери пътя. Така че, все пак напредвахме, макар и съвсем бавно.         

В последствие разбрахме, че последвалите наводнения са взели и жертви. Е, за щастие ние се отървахме без излизшни премеждия и бавно, но неотклонно следвахме вече твърде познатия ни път за България. Някъде около полунощ акостирахме пред апартамента на Евгени в Манастирски ливади.

Приключението ни бе завършило. Бяхме на път само от 5 дни, но имахме чувството, че сме пътували месец. Впечатленията ни бяха безброй. Албания бе безспорна изненада и то от приятните. Следващата година ни предстоеше да я прекосим цели два пъти. Тогава обаче все още не знаехме това и изживявахме радостните емоции от посещението на една държава, в която смятахме, че вече никога няма да стъпим...