Албански (не)воли

Албания си плачеше за посещение. В последните години най-разнообразни сайтове и агенции носят легенди за тази не чак толкова далечна страна и я обрисуват в най-различни краски. В такава ситуация няма как да откажа покана за неколкодневна експедиция дотам в началото на юли, отправена от близки приятели - българо-литовска двойка, а с нас идва и живеещата в САЩ братовчедка на момичето. Деня преди отпътуването празнуваме не един, а цели два рождени дни, та на сутринта потегляме доста сънени и с натежали глави... Отивамe в Албания с очакване за неподправен балкански колорит, примесен с недокосната природа и белези от един неотдавна отминал период на неуспешен строеж на комунистическия рай. Откривам всичко това в различни порции и агрегатни състояния. Но всяко нещо по реда си...

На граничния пункт Мавромати малко след Игуменица в Западна Гърция започват изненадите. Колоната от коли, привидно стройна, се размива, след като става ясно, че шофьорите и пътниците и в двете посоки отиват на едно и също, единствено отворено гише. За целта се излиза от колата и се чака на опашка, която е твърде неясно дефинирана, а пръв минава който е най-нахален. След като няколко пъти ни пререждат нелицеприятно, стъпваме и ние по-твърдо и успяваме, поне документално, да напуснем Гърция. Никой не проявява интерес към документите на колата, никой не гледа дали всички пасажери са дошли до заветното гише. Спокойно може да превозваме двама-трима души още в колата. Дори литовецът, обръгнал вече в балканския творчески хаос, повдига вежди с учудване. След гръцката граница се изкачва баир до албанската. Противно на очакванията тук минаваме по-бързо. Печати в паспортите не слагат. Да не би да сме проспали влизането на Албания в Европейския съюз? В засада ни причакват напудрени промоутърки на местна телефонна компания, за да ни предложат възможно най-добрите, по техните думи, пакети за мобилен интернет. Назованите суми предизвикват лек скептицизъм у нас относно изгодността на подобна сделка и решаваме да търсим връзка с дигиталния свят в града.

След границата - идилия. Недокосната нито от древни, нито от нови цивилизации. Сурови жълто-кафяви хълмове, полета, ниви, тесен път между храстите. Тук-там село с няколко къщи. Овце, кози и едър рогат добитък по средата на пътя затварят художествената рамка на този пасторален пейзаж. Пътят вероятно е виждал и по-добри години. В тях обаче надали е виждал коли. По време на мрачната епоха на пълна изолация на страната до 1992 година малцина са притежавали автомобили, тъй като вносът на чуждестранни стоки е бил силно ограничен до шепа избрани партийни функционери. Между козите и хълмовете виждаме и първия си бункер. Емоцията е сравнима с първото влюбване или първото ходене на море. Албания дължи своите над 750 000 бетонни бункера, различни по размер, форма и разположение, на параноята на Енвер Ходжа, първи секретар на Албанската комуническа партия от 1941 до смъртта си през 1985 г. Той вярва, че враговете дебнат отвсякъде и само чакат сгоден момент да нападнат страната, затова нарежда да построят нечувано количество бункери. В наши дни се пада по едно укритие на четирима души, като те се намират по полетата, в планините, градовете, дори плажовете и градините на албанците. Тъй като са собственост на Министерството на отбраната, хората нямат право да ги реорганизират, местят или пък премахват. Излишно е да казвам, че въпреки внушителните приготовления, на никого никога не му хрумва да нападне Албания...

На смрачаване стигаме в Ксамил. Навигираме между хвърчащи мерцедеси, планински завои и маслинови дръвчета. Домакинята ни, усмихната гъркиня на име Ирини, ни посреща в малката си, но уютна къща за гости. Цената на квартирата на пешеходно разстояние от центъра на най-популярния албански курорт е около 11 евро на човек на вечер. Добро начало. Настаняваме се и се отправяме за първа разходка по градчето. Ксамил е построен през 1966 година като малко селце в най-южния край на Албания, близо до границата с Гърция. Той изживява истински бум в последните години, превръщайки се в един от най-посещаваните морски курорти на Балканите, както от албански посетители, така и от гости от другите страни от региона, а отскоро и от цяла Европа. Цените обаче съответстват - като изключим цената на квартирата, това не е евтината Албания, за която се тръби надлъж и нашир. Сим картата, която купувам след известно обикаляне по центъра, е на почти същата цена като предложената на границата. Атмосферата вечер по централната улица на градчето е като в бюджетен български курорт в средата на август - сергии с бански, пояси, слънцезащитен крем, евтини сувенири, накацали по тротоарите коли, както и един позабравен аксесоар - хора, стоящи по цял ден на малки столчета директно на тротоара и предлагащи квартири на отпускарите. Огромното количество хора на квадратен милиметър ни кара да свърнем в малка уличка в търсене на една идея по-тихо ресторантче за вечеря. Готвя се за първи сблъсък с местната кухня и скачам в дълбокото, поръчвайки най-традиционното от всички традиционни ястия - Tavë Kosi. Идва в малък глинен гювеч и съдържа любопитна комбинация от агнешко месо и ориз, примесени с кисело мляко и яйце. Добавят се още брашно и мазнина за сгъстяване и ястието е готово. Опитвам смело. Месото е много крехко, но комбинацията с останалите продукти ми е малко необичайна. Не е лошо, но предвид наличието на други, по-любими балкански вкусотии в Албания, не повтарям поръчката през оставащите дни в страната.

Централният плаж на Ксамил вечер

Tavë Kosi и местна бира ,,Корча"

За плажовете - на море сме дошли все пак. Южната част от Албания се мие от Йонийско море, като там са разположени и най-хубавите плажове в страната. Ксамил се слави с брегова ивица, напомняща карибските или тихоокеанските острови, с фин пясък, прозрачна вода и малки зелени островчета на хоризонта. Идилията щеше да е пълна, ако не беше колосалното строителство на хотели, барове и магазини на, над и около плажовете на града, начело с най-известния - Бора Бора. Шезлонги и чадъри на сантиметри едни от други, а за вход изискват нечувани суми между 2000 и 3000 леки (40 и 60 лв) за чадър и два шезлонга. Зона за свободно плажуване няма. Не стига това, ами и сутрин всички шезлонги са заети, а хората с фанатична настървеност се спускат да платят тези абсурдни цени. Единствения път, когато действително влизаме в морето в Ксамил, водата е побеляла от смесицата от слънцезащитен крем, фини и не дотам фини прахови и други частици, а концентрацията на хора е като пред Айфеловата кула по залез. С уточнението, че Марсово поле е доста по-широко от средностатистическия ксамилски плаж. Не разбирам всички суперлативи, които се изсипват по Ксамил. Друго сме дошли да търсим в Албания, разбираме още първата сутрин, че този град не е за нас.

Мятаме се в колата и отпрашваме към Саранда. За плаж? Не, за бюрек. Албания претендира да е дом на най-вкусните банички на Балканите. А щом са на Балканите, най-вероятно са и най-добрите в света. Бюрекът в първата препоръчана баничарница е свършил. Приемаме го като доказателство за вкусовите му качества. Във втората удряме джакпота. Хапвам баничка със сирене и взимам за после бюрек с картофи. През следващите дни опитвам и със спанак, и с телешко, и с шунка. Албания е тържество на тестеното чревоугодничество. Някъде между пекарната и пощата е поредният бункер. Проявявам интерес да вляза, докато разбера, че вътре е доста мръсно, но завързвам задълбочен приятелски разговор с местен дядо:

Той: Хахаха, бум-бум.

Аз: Хахаха.

Той: *посочва бункера*

Аз: Бункер.

Той: Бункер, хахаха.

Разделяме се усмихнати, кой откъде е.

Бункерите са навсякъде из страната - този е до пощата в Саранда

Съвременният град Саранда е създаден и укрепен от османците, но земите около него са били населени от най-дълбока древност. Названието на града идва от гръцката дума за ,,четиридесет", от името на древния манастир ,,Св. Четиридесет мъченици", чиито руини се намират на хълм над града и откъдето сме чули, че се разкрива най-добрата гледка към Саранда и крайбрежието. Натам сме се насочили. Взимаме колата от къщата на албанска баба, която с присъщия на балканците основан на импровизация предприемачески дух е превърнала задния двор на дома си в постоянен източник на доходи. Системата на паркиране е следната - влизаш, оставяш колата на избрано от теб и географски ограничено от растящите дървета място, говориш по телефона с учения и владеещ добър английски внук на бабата, който спрямо националността на посетителя и продължителността на престоя назовава твърдо фиксирана цена. Разплащаш се в кеш с възрастната дама, която като бонус ти отваря тайна врата в оградата, която води директно до центъра на града и не се налага да обикаляш.

Тайният път към центъра

Стигането до гореспоменатата най-красива гледка не е лесно. Шофирането в Албания се ръководи от законите на джунглата, оцеляват само най-приспособимите, също и най-нахалните. Сякаш за да компенсира за времената, когато личният автомобил е попадал под правдивата идеологическа блокада на местния режим, всичко живо в Албания днес се носи със стръв по новопостроените пътища, не позволявайки на културата на шофиране да се развие по естествен път. Повече от половината коли в страната са мерцедеси. Освен неоспоримите качества на немското автомобилостроене, причината се корени и в престижа, който марката носи. Преди 1992 година всички важни особи са се возели именно в мерцедеси, което придава на тези коли ореол на елитарност и ги превръща в безпогрешен символ на статут и положение. Моделите варират от коли с качества на музейни експонати до чисто нови джипове, но емблемата с трилъчевата звезда винаги присъства. Славата на Албания като страната на мерцедесите не е изцяло положителна - все пак говорим за един от световните лидери по кражби на автомобили...

Мерцедес - навсякъде, по всяко време

Излизайки от туристическата част на Саранда, картинката рязко се променя. По хълмовете са накацали къщи, които оборват всички закони на гравитацията. Между дворчетата стърчи минарето на джамия, а пътят криволичи все нагоре. По-голямата част от населението на страната изповядва исляма, но далеч не толкова стриктно. Алкохол се продава и консумира свободно - в местен супермаркет прекарваме над половин час в разглеждане на екзотични ракии от къпина, праскова, касис, дренки... Яде се и се предлага и свинско месо, а само веднъж за целия си престой чувам мюезинът да призовава за молитва. Пръст в това отново има главното действащо лице в близката история на страната - Енвер Ходжа, който има намерение да превърне Албания в първата изцяло атеистична държава с света. През 1967 той забранява всички религии, затваря църкви и джамии, като много от храмовете са разрушени. Лунатизмът му не спира дотук - върл почитател на марксизма (освен когато става въпрос за облагодетелстване на партийни фигури), той често критикува СССР и Китай в недостатъчна комунистичност. Къса отношения и с единия, и с другия блок, нищо че Албанската комунистическа партия е създадена директно от Югославия и именно Тито помага за укрепването на Енвер Ходжа на власт. През 1968 г. страната напуска Варшавския договор и влиза в нечувана международна изолация, която се отразява катастрофално на всяка една сфера на икономиката, индустрията и обществото. Над 200 000 души изчезват безследно по време на режима, а към падането му през 1992 г. Албания според някои статистики държи позицията на третата най-бедна страна в света със среден месечен доход от едва 15 щатски долара...

Извън големите градове, времето е спряло

Албания е сурова, но красива. Хълмовете се спускат директно в морето, а колкото по-високо се изкачваме, толкова повече си заслужава гледката. Паркираме колата на входа на разрушения манастир и влизаме вътре. Сами сме, други посетители няма. От нищото изскача пазач, иска ни по 200 леки (около 4 лв) за вход. Момичетата ги пуска безплатно. Струваше си да катерим баира дотук. От едната страна се вижда Саранда, а от другата едновременно и Йонийското крайбрежие, и соленото Бутринтско езеро. Подухва ветрец, който се явява спасителен пояс в юлската жега. Самият манастир е построен през 6 век от византийците и през годините е важен поклоннически център. Остава активен до 15 век, когато Албания вече е част от Османската империя. Именно османците донасят исляма по тези земи, който заменя християнството като водеща религия. Сградите на манастира все пак са запазени в добро състояние до 1944 г., когато Съюзниците бомбардират окупираната към онзи момент от Фашистка Италия Албания. Днес от някогашното великолепие на манастира са останали руини, които не се радват на особена поддръжка нито при стария, нито при новия режим.

Саранда отвисоко

Вляво е соленото езеро Бутринт, а вдясно - Йонийско море. А най-вдясно - гръцкият остров Корфу

Не е останало много от средновековния манастир след бомбардировките

Снимаме се на прекрасната гледка и бързаме към плажа. Избрали сме Пулбарда, на половината път между Ксамил и Саранда. Оставяме колата на върха на хълма и се спускаме надолу. Млада албанка с чистосърдечна усмивка ни обезсърчава с новината, че и на този привидно див плаж са изникнали шезлонги и чадъри, а таксата отново е 20 евро. Вкарваме в употреба чар, лингвистични умения и пазарлък, за да си стиснем ръцете за 10 евро за два чадъра, но без шезлонги. Победа! Плажът е пълен, но с напредването на следобеда народът масово се изтегля, оставяйки ни в компанията на развеселена компания аржентинци, които поръчват кана след кана омайно бяло вино, като пропорционално растат и децибелите. Не получаваме ясен отговор на иначе логичния въпрос какви превратности на съдбата са довели толкова много ,,гаучоси" в Албания. На нас не ни пречат, радваме се, че най-накрая сме на плаж. Който е красив, но каменист. Нахлузваме обувките за плуване...

Има си достойнства и Албанската Ривиера

Ден трети. Време е за културен туризъм. Девойките остават да дадат втори шанс на Ксамил, а с литовеца отиваме да търсим история и колорит. Второто е на всяка крачка, пътищата в Албания почти неизменно са през планини, което ги прави много красиви, но и източник на адреналин. В ранния понеделник трафик почти няма и не след дълго се озоваваме сред санираното панелно великолепие на новата част на Аргирокастро. Не за това обаче сме дошли в главния град на историческата област Северен Епир. След няколко завоя и почти вертикално изкачване достигаме до Стария град, чиито традиционни каменни къщи след един завой се разливат пред очите ни като черно-бяло море. Името на града идва от гръцки и означава ,,Сребърна крепост". Той е също и един от центровете на етническото гръцко население в Южна Албания. Старият град, накъдето сме се запътили и ние, е част от списъка на културното наследство на ЮНЕСКО, заради къщите в османски стил от 17 и 18 век, много от които са запазени в оригинален вид. В последните години правителството инвестира много в превръщането на града в туристически център, и днес тесните му улички са дом на малки пекарни, кафенета, ресторанти и сувенирни магазини. Туристическото лице на Аргирокастро не се натрапва, навсякъде виждаш местните дядовци, които пият кафе и чай, играят табла и шах или просто наблюдават посетителите.

Пътят към Аргирокастро

,,Сребърният" град Аргирокастро

Старият град днес е един голям пазар

Верни на сюжетната линия на пътеписа, първата забележителност в списъка е местният бункер. Преди да ме обвините в липса на въображение, съм длъжен да кажа, че това не е от бетонните гъбоподобни укрития, пръснати из страната, а истински мастодонт на защитната мисъл, дълъг близо километър и с 59 отделни помещения. Един вид Цар Бункер. Присъствието му в Аргирокастро се обуславя от факта, че именно в този град е роден радетелят на албанския комунизъм Енвер Ходжа, под чието ръководство се строи това подземно съоръжение, разположено точно под замъка на града. Изграждането му започва в началото на 70-те години, когато параноята на Вожда достига своя връх след разкола в отношенията със Съветския съюз. Бункерът е проектиран да издържи ядрена атака, като тази му способност, за щастие, все още не е доказана по емпиричен път. Въпреки че Студената война отдавна е в историята, не е напълно ясно как може да се влезе в съоръжението. Местен човек ни спира и без да се представи, казва, че следващата група ще влезе след половин час. Решаваме, че пак нещо ни лъжат, и влизаме в туристическия офис. Там няма жива душа. Доверяваме се на човека и отиваме в близка сергия да се пазарим за украсени глинени купи със симпатичната продавачка зад щанда. Само след половин час и още 15 минути модерно закъснение чудото се случва и идва местен младеж по шорти да ни посрещне. Междувременно се е събрала група от 10-15 души. Влизаме в бункера и температурата рязко пада. Помещенията се намират под земята, подът е мокър, а всички стаи за запазени в оригиналния си вид. Посещаваме канцеларията, кабинета на партийния представител, конферентната зала, кухнята. Всички стаи са боядисани в бяло, освен тези на началството, за които е запазен зеленият цвят. Бункерът е можел да изхранва настанените в него хора около 3 месеца, като дори са внесени два генератора от Чехословакия, единият от които все още може да бъде видян в една от стаите. Другият е откраднат в зората на демокрацията. Има и мрежа от тунели, които водят до замъка, както и до изход в горната част на Стария град. Атмосферата долу е, меко казано, тягостна, единствено прокъсаните вестници със статии, прославящи Енвер Ходжа, внасят малко цвят в обстановката. Турът трае около 20 минути и след нас заключват вратата. Който излязъл, излязъл.

Конферентната зала на бункера

Офицерската канцелария в елитен зелен цвят

Под Аргирокастро има цял подземен град

Ред е на по-жизнерадостното лице на града. Катерим се нагоре по покритите с калдъръм улици и оставяме зад себе си по-туристическата част на Аргирокастро. Пред нас е Къщата Скендули. Построена през 18 век и преустроена през 1823 година, това е най-добре запазената традиционна каменна къща в града. В знойния летен ден компания ни правят две възрастни италиански двойки. Това накланя везните в очите на енергичната местна екскурзоводка и беседата се води на звучния език на гостите от Апенините. Покрай испанския разбирам някоя дума на италиански, но се отделяме от групата и се гмуркаме да изследваме реликвите от албанския ренесанс на своя глава. Скендули са били едно от най-богатите семейства в Южна Албания в началото на 19 век, като свидетелство за това е броят камини в къщата - цели девет. В полите на суровите албански планини количеството на камините е било правопропорционално на благосъстоянието на съответното домакинство. Внушителна е и запазената в оригинален вид външна укрепена каменна стена, обграждаща къщата. Атмосферата вътре наподобява тази в нашите възрожденски къщи в, да речем, Копривщица, но с подчертан мюсюлмански оттенък. Сградата е на три етажа и може да се научи много за бита, традициите и културата на албанците. Черешката на тортата е стаята, в която се е празнувало сключването на брак, като там са запазени старинните резбовани и изрисувани тавани, характерни за тази част на Албания. Екскурзоводката благоволява да мине на английски, за да научим и ние малко повече по темата. Разказва, че по времето на социалистическия режим къщата е била нещо като жилищна кооперация, където няколко семейства са живели заедно в отделните стаи. После се превръща в етнографски музей, а в наши дни отново е притежание на семейство Скендули.

Къщата ,,Скендули" - традиционен укрепен каменен дом

Гледка от терасата на къщата ,,Скендули"

Албанците са един от най-загадъчните народи в Европа, като учените и до ден днешен не са единни относно произхода им. Най-разпространената теория е, че са потомци на илирите, коренно население на Балканите, изтласкано в югозападната част на полуострова от по-късно дошлите в региона южни славяни. Етнически и лингвистично не приличат на никой друг народ - езикът им образува свой собствен клон сред индоевропейските езици, има малко турска и старобългарска лексика, куп необясними двойки думи с румънския, като при всичко това най-близкият съвременен говорим език до албанския се явява... арменският, с който приликата не е твърде забележима. Това, заедно с факта, че на територията на днешните Северен Азербайджан и Южен Дагестан през първи век пр.н.е. съществува държава на име Кавказка Албания, подхранва теорията, че предците на днешните албанци са говорили кавказки езици и се установяват на Балканите по време на Великото преселение на народите. Те се самоназовават като шиптъри (Shqiptarë на албански), ще рече планинци или орлови синове. Именно двуглавият орел е символ на Албания днес, като е на знамето, герба, всеки сувенир и в жестовете на футболистите от албански произход, когато играят срещу Сърбия. Той като отличителен знак на страната води началото си от емблемата на Георги Кастриоти Скендербег, националния герой на Албания, оглавил съпротивата срещу османците в средата на 15 век, разгръщайки партизанска война в северните части на държавата.

Преди да тръгнем от Аргирокастро, се качваме до замъка. Запазен и реставриран в наши дни, той многократно сменя управници и режими, за да стигнем и ние, задъхани от катеренето, до него. Оттам се разкрива невероятна панорама към града и накацалите неравномерно по хълмовете къщи с традиционните тъмни покриви, изградени от големи каменни плочи. В замъка се помещава интересна сбирка от музейни експонати - пленен американски военен самолет, оръдия, огромна статуя на партизанин борец срещу фашизма и капитализма, освен това можеш да научиш повече за местния суфистки орден Бекташи, който изиграва основна роля в ислямизацията на тази част от Балканите, включително и на части от Южна България през османското робство. Снимаме за спомен часовниковата кула, която по неведом начин ми напомня умален модел на кулата на Палацо Векио във Флоренция, грабваме баничка с телешко и айрянче и се спускаме в преследване на природни чудеса по албанските планини.

Внушителната колекция от оръдия в замъка

Истинската Албания се е съхранила във вътрешността на страната

Часовниковата кула на замъка

По пътя става дума за местната традиция за ,,кръвни отмъщения", или ,,канун", която до ден днешен се практикува в някои изолирани северни райони на страната. Тук на практика се прилага принципът ,,око за око, зъб за зъб", като според разпространените схващания, убийството на член от семейството трябва да бъде отмъстено с убийство на човек от враждуващото семейство, то обаче на свой ред търси мъст и така цикълът продължава с поколения. Канунът отдавна е вън от закона, наказва се с до тридесетгодишно лишаване от свобода, а в определени случаи и с доживотен затвор, но това рядко спира родовете в изолираните планински местности, които по този начин бранят своята чест. Правото на кръвно отмъщение не се отнася за жените, както за децата под 16-годишна възраст, но днес това неписано правило все по-често се нарушава. По данни на Албанския комитет за национално помирение, институция, която се бори именно с това, през 2013 г. е имало около хиляда албански деца, принудени да живеят в пълна изолация. Когато едно семейство е застрашено от вендета, децата им не могат да се движат свободно навън, освен ако „семейните им врагове” не са обещали мир. В противен случай децата минават "в нелегалност" в продължение на години - спират да ходят на училище или го посещават спорадично. Помирение трудно се постига и се случва понякога след 20-30 години на взаимни убийства. Обичаят се спазва и в населените с албанци труднодостъпни региони на Косово, Черна гора и Северна Македония, като често убийство може да бъде ,,откупено" с пари - стойността на човешкия живот е около 50 000 евро. Въпреки опитите на официалните власти и на местни правозащитни организации да се справят с проблема и отчетения напредък от официалната статистика, кръвни отмъщения все още се правят.

Албанските планини - сурови и красиви

Увлечени в разговор, не забелязваме как стигаме до следващата си цел - Синьото око, природен феномен, разположен на половината път между Аргирокастро и Ксамил. Оставяме колата на паркинга и тръгваме на близо двукилометров преход. Прокрадва се подозрението, че паркингът умишлено е построен толкова далеч, защото преходът е по чисто нов асфалтов път под палещите слънчеви лъчи, а еко таксита и местни, даващи под наем електрически тротинетки, дебнат на всеки ъгъл. Отказваме да участваме в тази порочна практика, както от принципни, така и от бюджетни съображения. В крайна сметка стигаме след около 20 минути до езерото, заради което сме били целия този път. Синьото око е карстов извор с кристалночиста вода, от който води началото си река Бистрица. Водата е толкова бистра, че се вижда на дълбочина от няколко десетки метра и това придава неземен синьо-зелен цвят на извора. До ден днешен е загадка истинската дълбочина на природната забележителност, като водолази са успели да се спуснат само до 50 метра под водата. Реката е много красива и не липсват смелчаци, които въпреки забраната скачат в леденостудената вода. Оставам със смесени чувства - от една страна прекрасна природа, а от друга неутолимият стремеж за бърза печалба на албанците води до издигане на сувенирни магазинчета току до извора, ресторант на няма и пет метра от реката и други ненужни в това иначе защитено място блага на цивилизацията.

,,Бездънният" извор - Синьото око

Река Бистрица, която води началото си именно оттук

Имам челен сблъсък и с албанските институции. Решен да спазя отколешната традиция да изпращам пощенски картички от посетените от мен страни, цъфвам пред вратата на пощата в Ксамил в 08:30. Предвидливо съм дошъл 30 минути след обявения официално старт на работния ден. Пред мен - опашка от раздразнени местни морски вълци на непреодолима възраст. Усмихната служителка идва в 08:50. Местните я хокат за закъснението, тя с блажена усмивка отключва вратата на офиса. Изпитвам известни колебания относно надеждността на албанската пощенска система, но съм опроверган почти моментално, картичките достигат Германия в рамките на същата седмица. До уж близка България процесът трае малко по-дълго.

По залез в Ксамил - ,,перлата" на Ривиерата

Ден последен единодушно го посвещаваме на търсене на плаж, който да оправдае несбъднатия ни блян за идиличен отдих. След кратко проучваме се решаваме на смел ход и се отправяме на около 60 км на север по крайбрежието. Пътят се вие през стръмни планински склонове и малки, почти идилични селца, и не след дълго сме в село Борш. Там ни чака раят, или поне албанската му версия. Абсолютно празна няколкокилометрова плажна ивица, с безброй възможности да забием чадъра и да се отдадем на безметежно плажуване, плуване в бистрата вода, игри на фризби и каквото още душа сака. Кефът е пълен. Компания ни правят единствено излезли като от детска приказка баба, дядо и внуче, както и работещите по близкия строеж мастодонт работници. Явно след някоя година и този плаж ще падне жертва на безбожната комерсиализация на Албанската Ривиера... По времето на Енвер Ходжа плажовете са считани за стратегическа зона, по която лукавият враг само дебне да удари, затова на населението не се е позволявало да прекарва отпуската си на морето. А къде и да я прекара, щом не е разрешено да напускаш селището, в което пребиваваш по постоянен адрес? А и каква отпуска, щом си зает да строиш процъфтяващ рай на равенството и общото благоденствие? В почивките между тези усилени социостроителни дейности висшите партийни членове, разбира се, имат неограничен достъп до прелестите на местното крайбрежие.

Плажът на село Борш

Доволни и зачервени, се връщаме обратно по панорамния крайморски път до Саранда. Сядаме в скромен, но спретнат ресторант встрани от шумната централна част на града. Получаваме нагледна демонстрация на очевидно работещ местен икономически модел. Майката и бащата готвят, децата сервират и приемат поръчките. Единствени клиенти сме, затова цялото внимание на 14-годишната дъщеря пада върху нас. Със старание записва поръчките ни на английски и след малко получаваме прекрасна домашна храна - картофи с различни билки и подправки, домашна паста, пресен лаврак на скара, най-вкусния, който някога съм опитвал. Албания успява да ни впечатли последната вечер. Глезят ни с комплимент от диня и пъпеш, с което си спечелват добър бакшиш и искрената ми препоръка ако някой ден авантюристичният дух ви отвее към Саранда, непременно да дадете шанс на ресторант ,,Kalija". Няма да съжалявате.

Пътищата в Албания спират дъха не само със завоите

Черешката на тортата на кулинарната сцена в Южна Албания

Сряда, рано сутринта. Прощална баничка от денонощната пекарна в Ксамил. Лъкатушим по познатия път през нивите. Метри преди границата радиото се съживява и в колата се разнася мелодията на ,,I want to break free" на Куин. Отбелязваме символиката на ситуацията, докато чакаме граничарят да ни върне паспортите. Албания е квинтесенция на някои от най-добрите и най-лошите характеристики на нашия полуостров едновременно и определено си заслужава да се посети, най-малкото да си свери човек часовника. Той тук тиктака в свой си ритъм, но ако го уловиш, можеш да станеш свидетел на неподправен и позабравен балкански колорит.

Faleminderit Shqipëri!