Балканска обиколка Сърбия-Босна-Хърватия-Черна гора-Албания-Македония

'[b

Маршрутът - според гугъл - 1764 км, 29 часа шофиране. Часовете са повече, сверих с Via Michelin преди да тръгнем, а и практическият опит го показа - дори ако не броим двата часа, загубени в Тирана!

Пътуването стартира с главни цели мостовете на Босна - "Мостът на Дрина" във Вишеград, от наградения с Нобелова награда и много любим мой роман на Иво Андрич

и "Стари мост" в Мостар.

Третата цел беше малкият черногорски град Пераст

който видях от прозорците на автобуса при едно пътуване до Хърватия преди 12 години (тогава той, както и целият Которски залив, беше транзитна точка) и оттогава не ми е излизал от ума. Такава красота, а току-що бях видяла Сплит и Дубровник - начи, смятайте за какво става въпрос. Всичко останало, по-маловажно, трябваше да се накъдри около тези три места и спрямо наличното време.

Разполагахме с 10 дни ученическа ваканция, използвахме 9 (за да имаме един ден аванс, ако нещо непредвидено се случи, или да си починем малко, ако всичко върви по план).

Тук му е мястото да отбележа, че по тези места кредитните карти не се ползват много. За 4 от 6-те резервации не се изискваха карти и се плащаше само на място. Единствените места, където искаха номер и приемаха карта, бяха сръбският соцбалнеокурорт Врнячка баня и Мостар, който се оказа притегателен център за туристи от цял свят, от Япония през Индия до САЩ. Освен че никъде не искаха кредитни карти, това пътуване се оказа и много евтино - спане, храна бяха на ниски цени и високо ниво. Единствено в един туристически капан в Котор ни удариха със сметка. Навсякъде в менюто преобладават мръвките, като най-вкусни бяха в Босна. Навсякъде има шопска салата, а също и паниран местен кашкавал, който на сръбски, босненски и черногорски се казва "похован кашкавал". По-надолу на Адриатика се намират и морски дарове в изобилие (ще ви разправям за едни стриди), а в Черна гора и Албания, земите на контрабандата, вече е осезаемо и влиянието на италианската кухня или поне на италианските туристи.

Технически 450-те км до Мокра гора, където си избрахме една прекрасна дървена къщичка с чардак, могат да се вземат безпроблемно за един ден (между 7 и 8 часа) и някои го правят. Но ние сме "бавни" пътници, не само защото пътувате с дете. Преценихме, че не е по наш вкус. Оттам и въпросната Врнячка баня. Тя не е нещо особено - нещо като Велинград, но не толкова грозна и с не толкова кофти хора. Намира се в област Шумадия - частта на Сърбия, прочута с плодовата си реколта, и, разбира се, плодовите си ракии, от които най-забележителна е дюлевата (на сръбски дюневача). По-късно научихме, че това е най-скъпата и нерентабилна напитка, защото от 100 кг дюли се дестилират само 3 литра ракия. Вкусът обаче е божествен и по нищо не прилича на пърцуцата, която се пие в България. Шумадия е най-богатият земеделски район на Сърбия, пътят върти през оживени села с китни градинки, в които са нацъфтели въпросните овошки. Много на мода са и магнолиите, от които ракия не става - почти във всеки двор има една такава.

Основното ни развлечение във Врнячка баня беше да седим с бюреци в поддържания градски парк край речицата и да наблюдаваме туристическите групи и спортни отбори, които се изсипваха с автобуси и се движеха на тумби. Особено атрактивни се оказаха две безкрайни редици баби, които както се разбра, бяха докарани за политически митинг.

Оттам поехме на запад към границата с Босна, където Мокра гора щеше да ни посрещне без нищо мокро, с много слънце и всичко нацъфтяло.

Мястото е известно с етнографското селище на Емир Кустурица "Дрвенград", но бих казала, че то не е най-забележителното място в района. Къщичките на Кустурица имитират неподражаемата традиционна архитектура - малки къщи на два етажа, от дърво, със стръмни алпийски покриви. Такава е и нашата, в която ни посрещат с напалена камина въпреки хубавото време (през нощта камината си беше съвсем уместна).

В Мокра гора е и първата спирка на влака "Шарганска осмица", изиграл главна роля във филма на Кустурица "Живот йе чудо" (2004 г.).

Някога той е бил действаща жп линия, чиито релси могат да се видят чак отсреща в Босна (сега независима държава, някога едно цяло в рамките на Югославия). Впоследствие теснолинейката е закрита, но част от маршрута е възстановена преди няколко години с туристически цели. Работи от 15 април до октомври и 15 дни по Коледно-новогодишните празници. Но ние имахме късмета да има голяма туристическа група и да видим как влака с изпущане на пара пристига, точно докато обядваме гулаш в единствения в района ресторант - "Осмицата" на гарата.

Покрай Кустурица районът, който е доста отдалечен и изолиран, плахо развива туризъм и доста добре му се получава. Дори мият улиците и имам снимка за доказателство.

На излизане или влизане на сръбско-босненската граница горските обаче събират по 100 динара за това, че сме им цапали природата (Мокра гора е национален парк). Ние минахме три пъти и платихме два, с пазарлъка. Вероятно ако бях настояла, щяхме да се отървем и с едно плащане

Що си нямахме друга работа, хапнали и отпочинали, решихме да отскочим до Вишеград и "Моста на Дрина" още същата вечер - та нали беше само на 25 километра. Карането по тъмно ни даде известна представа какво ни предстои на другия ден по босненските пътища, а също и сложи началото на крепко приятелство с граничарите, които ни срещнаха 3 пъти в рамките на по-малко от 24 часа (отиване-връщане-отиване). Но това не е нещо изненадващо за тях. Много хора пътуват ежедневно или ежеседмично между Ужице и околните села в Сърбия и Вишеград в Босна, която в тази част се нарича Република Сръбска. След примирието от войната Босна и Херцеговина се състои от три части - доминираната от сърби Република Сръбска, конфедерация Босна и Херцеговина, с преобладаващо мюсюлманско население, и автономен окръг Бръчко.

Босна е безумно красива страна с изцяло планински релеф, изумруденозелени реки (няма научно обяснение за цвета на водите на Дрина и Неретва), все още незараснали рани от войната и много приятни хора и храни. Магистрали има няколко десетки км около Сараево, останалото са двулентови планиски пътища с добра настилка, но огромни завои и безброй много тунели, които рядко са осветени или хидроизолирани.

На другия ден се върнахме по светло във Вишеград, за да разгледаме и да нащракаме моста.

Мостът на Дрина всъщност се казва Мехмед Паша Соколович, завършен е през 1577 години и устоява столетия, преди за пръв път да бъде прекъснат през Първата световна война. Дълъг е почти 180 метра, има 11 арки и е проектиран от Мимар Синан, нещо като Кольо Фичето на империята - автор и на джамията Сюлеймание в Истанбул, Селимийе в Одрин, Баня Баши в София и т.н.. А Стари мост в Мостар е дело на негов ученик.

Вишеград иначе не блести с нищо особено. Република Сръбска е най-бедната и неугледна част от Босна. Дъщеря ми с неудоволствие установи, че там още не са открили сезона на сладоледа и трябваше да чака още 200-300 км, за да си купи. Кустурица, който е роден в Сараево, има бизнесначинание и във Вишеград - т.нар. Каменград или Андричград. Както дървеният град и Шарганската осмица са използвани за декор на филма му "Животът е чудо", така в далечните му планове е било да снима филм по "Мостът на Дрина". Но този проект никога не се осъществява и така Каменният град остава един малък комплекс със сувенири, заведения и гладки улици на полуостровчето в Дрина, който се обхожда за 5 минути.

'[b

Кратко техническо отклонение за парите. В Черна гора и Косово паричната единица е евро. Навсякъде другаде е различна, обикновено с ниска стойност и големи числа. Сърбия - динар, Босна - босанска марка (там е лесно, защото тя е равна на лева - приравнена е първо към бившата DEM, а сега фиксирана към еврото), Хърватия - куни, Албания - леке, Македония - денари. Разбира се, тези валути са силно пожелателни. Картите не са особено разпространени като платежно средство, но банкомати има достатъчно, а в хотелите без изключение може да се плаща с евро. В Мостар дори сувенирите имаха два отделни етикета - цена в евро и цена в BAM; толовете там, където ги имаше - също.

Коронният ми номер беше, когато късно вечерта в Мостар се опитах да платя сметката в ресторант с динари (не бях догледала банкнотите) и сервитьорът кротко ми каза - тези пари не са наши. Оказа се, че съм оставила босненските марки в хотела и платихме безпроблемно с евро, въпреки лекия конфуз. Единствено в Хърватия ползвахме карта. Нали е Европа. Изобщо да живее ЕС, убедих се за пореден път при преминаване на 11 граници, на всяка от които (с изключение на хърватската) ти проверяват паспорта, документите на колата, питат те носиш ли нещо за деклариране и т.н., познати картинки от близкото минало. Бях позабравила, че не-ЕС границите имат две отделни ГКПП-та - изходно и входно.

Та, поехме по поречието на Дрина през тунелите, които в началото след границата бяха обозначени като "№49", "№48" и т.н., после спряха да ги броят, може би за да не обезкуражават пътника и особено шофьора. Трафик по този маршрут много-много нямаше. Босна е най-красивата и интересна страна, през която минахме, макар да няма море (има съвсем малко, но за това - после).

За съжаление в това пътуване нямаше как да се вмести Сараево, така че остана за следващия път.

-------

За разбирането и възприятието на Босна са много важни няколко исторически факта за нея и столицата й. Последователно част от Османската, Австро-унгарската империя (ако си спомняте от учебниците по история, на Латинския мост в Сараево Гаврило Принцип застрелва престолонаследника Франц-Фердинанд, и така започва Първата световна война) и Титова Югославия, Сараево израства като космополитен град, единственият с православна църква, католическа катедрала, джамия и синагога в един и същи квартал (другият такъв град в света е София, но католическата катедрала "Св. Йосиф" е напълно разрушена при бомбардировките през 1944 г. и възстановена едва 2006 г. на новопостроения междувременно бул. "Тодор Александров"). През 1984 г., още като част от Югославия, Сараево е домакин на Зимните олимпийски игри. През пролетта на 1992 г. започва войната за независимост, която продължава 3 години, а обсадата на Сараево - 42 месеца. Градът е без ток, вода, електричество, доставки на храна се извършват през тунел, прокопан в северна посока, или се хвърлят по въздуха от самолети на ООН, а често жителите на града са принудени да ядат гълъби (затова сега гълъбите са много на почит в Сараево, колкото и да акат). По време на обсадата загиват 10 хил. души, от които 1600 деца, 8000 са показно избитите мюсюлмански момчета и мъже в Сребреница, а при етническото прочистване на Вишеград са убити или прогонени 14 хил. босненци. Едва две седмици преди нашето пътуване Радован Караджич, един от главните стратези на касапницата, беше осъден в Хага на 40 години затвор за престъпления срещу човечеството. Войната свърши през ноември 1995 г. с 36-ото поредно примирие и подписването на Дейтънското споразумение. Вече е израснало цяло поколение, което не я помни.

Чудя се как е сега при по-възрастните. При предишното ми пътуване по тези места преди 12 г. представителите на отделните етноси в бивша Югославия не можеха да се дишат и споровете помежду им понякога завършваха дори с ръкопашен бой.

------

През 2016 г. градът е голям, приветлив, чист (за тези географски ширини ), вече успешно преборващ следите от войната (за разлика от Мостар, тук не видяхме много разбомбени сгради, явно са ги бутнали или възстановили - през последните 5-10 много се е променило положението). Построен е на хълмове, където са старите квартали с къщички, а долу в ниското е новият град с няколко изключително високи небостъргача, какъвто засега София има само 1, вторият и третият са в строеж точно под, или по-точно над, прозореца ми Движението е извънредно натоварено (както навсякъде на Балканите, без Гърция, Турция и Румъния да правят изключение), но се кара възпитано и няма хайдушки престроявания.

В провинцията на БиХ прави силно впечатление следната гледка: деца (а и възрастни) ходят смело по банкета на междуселския път, който е съвсем тесен и няма никаква видимост и безопасност. Уцелихме час, в който децата се прибираха по този начин от училище, понякога вървейки по 2-3 км извън населени места или сред разпокъсани селца.

В Мостар наистина има много хубави хотели и нашият не правеше изключение. Позагубихме се порядъчно, понеже старият град е пешеходен и пресичан от река - с кола може да се влезе само от една от 4-те посоки.

Къщата беше на такава стръмна, калдъръмена и излъскана от вековете уличка, че шоферът реши да плаща "зона" (която за неабонати е 20 марки на ден!), но лелята ни убеди, че когато се върне, нейният мъж ще паркира колата. Така и стана, а за около 1 час престой в края на деня, никаква зона не ни потърси. За утеха ни нагостиха с лимонада, локуми, ядки и т.н. балкански табиети. А турското й кафе направо къртеше.

А че местните са истински професионалисти в паркирането, впоследствие се потвърди всячески.

Най-голятата градска забележителност - "Стари мост", е известен с това, че оцелява непокътнат 427 години, преди в юговойната през 1993 г. хърватските башибозуци да го разрушат. По-късно той е възстановен в оригиналния си вид, като дори са вадени от реката камъните, които са могли да бъдат намерени в добро състояние. Завършен е през 2004 г. и обявен за културен паметник от ЮНЕСКО. След дъжд качулка, дето се вика.

Има една възпоменателна плоча в края на моста "Don't forget 1993", а и как ще забравиш, докато безбройните бомбардирани сгради си стоят. Но все пак, животът продължава - около нея са натрупани всевъзможни сувенири за продажба.

Та, супер е мостът и когато го видяхме късно вечерта, а аз и рано сутринта (към 9, когато излязох за бюреци, докато другите спяха или си цъкаха на компютъра), нямаше кьорав турист. Решихме, че не е започнал сезонът. Но по-късно към обед всички дюкяни бяха отворени, на чаршията не можеше да се стъпи от хора и на моста - също. По чаршията могат да се видят всякакви лица и да се купят всякакви джунджурийки. А хора има дори и по покривите.

Но в Мостар вече имаме друг, по-любим мост, той се казва "Крива чуприя" (или Кривият мост). И е демоверсия на големия, същата арка, но с по-малки размери, построен над малък ръкав на Неретва (на име Радоболя) няколко години по-рано като репетиция за големия проект. По Кривата чуприя минахме сигурно 50 пъти и се снимахме, и туристи почти нямаше, щот нали ги знаете, че са като стадо и ходят всички заедно по едни и същи пътеки.

Ресторантът ни беше Hindin Han. Най-известен в турсправочниците заедно с Sadrvan, но вторият правеше по-нежелателно впечатление с облечените в национални носии викачки и като цяло по-агресивния си маркетинг, та седнахме в първия. Той беше и най-близкият до нашия хотел, а бе късно и бяхме уморени. Както се знае, в тия части на света вегетарианците мизерстват. Ние, месоядните госпожици, си поръчахме "мало мешано месо", което е около ½ кг БЕЗ гарнитурите, които също са в доволно количество, и се води за един. Не мога да си представя какво е "вЕлико мешано месо". Въобще тук големината на порциите за нищо я нямат. Облизахме си пръстите. Босна е най-известна със своите "чевапчичи", но и наденичките, шишовете, пържолите бяха шест. Май от телешко месо поради преобладаващо мюсюлманското неселение в тази част. Не разбрах. Все едно, бяха страхотно вкусни. Точно под прозореца на хотела ни беше една от големите джамии, но го затворихме, звукоизолацията беше добра и нямаше проблем с песните. Ракия по ресторантите има, но отстъпва значително по качества на шумадийската.

Старият град в Мостар функционира изцяло в услуга на туристите, които се тълпят от цял свят (кога успяха да научат за това място?), но местният живот не е никак далеч и не е трудно да се потопиш в него.

Както в Сараево и на други места в Босна и Херцеговина, и тук има твърде много гробища, на повечето от които паметниците са датирани с едни и същи години - 1993-1995. Младите (и не толкова млади) хора, загинали във войната, се разпознават по това, че надгробните камъни са семпли и чисто бели, горе-долу еднакви, докато за хората, умрели в мирно време, роднините са проявявали въображение. С една дума, тъжна история и наистина е добре човек да не я забравя, вместо да кърши пръсти за далеч по-малки трагедии на хиляди километри. Край на лирическото отклонение.

Забравих за скачачите. Яркозелената вода на Неретва е много студена, но това не пречи младежта да се къпе в нея, има дори плаж, с гледка към моста. Историческата традиция обаче повелява скокове от Стари мост и тя съществува и днес, обаче не видяхме някой да скочи наистина. Само двама момци и един по-възрастен чичо се разкарваха по плувки по ръба, докато техни клакьори обикаляха с шапка туристите - да си платят, един вид, за шоуто. Май не бяха много охотни плащащите и затова скокове нямаше. Но в единия край на моста има табела "Клуб на мостарските скачачи у воду", дори документирана. Та явно все някога скачат.

В подножието на Стари мост има и нещо като малък плаж, където младежите се разхвърлят и влизат във водата. Както стана дума, тя е изумруденозелена.

Накрая си тръгнахме от Мостар с нежелание, но и пуфтене, че ще трябва да минем целия този път през босненските чукари пак, ако решим да се върнем. Но Босна и Херцеговина (щото Мостар е главният град на област Херцеговина) ни хареса много. Наистина много.

Пътят е към крайбрежието. Отново върви по поречието на река (Неретва, все така нерелно тюркоазена), но тук релефът вече става по-мек. В Хървият положението рязко се повропейчва - по-широки пътища, маркировка, знаци, светлини. На границата най-сетне ни гледат като свои. Шофирането по хърватското крайбрежие има една особеност - БиХ има малък излаз на море, т.нар Неумски коридор, договорен още по времето на Османската империя. Така хем венецианският Дубровник е бил в безопасност от северняшки набези (пази го войската на империята!), хем турците не са били съвсем капО.

Но този коридор е безсмислен от гледна точка на корабоплаване. Териториалните води принадлежат на Хърватия и босненците трябва да се задоволят с плаж на каменистия бряг и малки рибарски лодки в прибрежната акватория, защото нямат право на пристанище. Същото впрочем важи за 18-километровата брегова ивица на Словения. И там териториалните води са собственост на Хърватия. Сега, когато и двете страни са в ЕС, това вече няма особено значение.

Границите - хърватска и босненска, които се минават при Неум, за щастие са относително фиктивни. Минавала съм оттам като транзитен пътник с автобус, още по времето, когато Босна изискваше визи за българи, а България и Хърватия не бяха в ЕС. Но никой нищо не ми каза и тогава, просто рутинна проверка на паспорта, така беше и сега.

Средната част на Далматинското крайбрежие е най-красивата - факт, потвърден и в предишни пътувания. Полуостров Пелешац, който е нашата цел, е ограден от меки зелени острови - Мльет, Корчула, Шипан, Лопуд, Ластово. На Пелешац има едно миниатюрно градче Мали Стон, известно с 5-километровата си крепостна стена и мидите си.

Слънчево е и изглежда като всяко друго място в Хърватия, само че наистина е много малко. Разглеждаме го за половин час и сядаме в известния ресторант на брега с бели покривки, където сервитьорите все още живеят в епохата "балкантурист" (много са смешни хърватите в това отношение, европейци, ама не чак дотам, както е казал класикът) и почваме да плюскаме морски дарове. Сега е сезонът на стридите, доверява ни сервитьорът, с когото си говоря на развален сърбохърватски, и всичките са дошли да ядат това, чак от Загреб (и от Великобритания също). Аз не мога да ги трая тия стриди, но все пак ги опитахме - готвени, а не сурови, щото сурови с лимон, както ги ядат префърцунените сноби, наистина е прекалено. Миди има бели и черни. Черните са по-вкусни, като навсякъде, макар и по-дребни и неугледни от гръцките. Рибите се отказах да ги разпозная по имената.

И отново на юг, към Дубровник, който хитро бях изключила от програмата, въпреки че останалите членове на семейството не са го виждали. Не са пропуснали чак толкова много - на източния бряг на Адриатика средновековните градове-крепости с лопата да ги ринеш, вярно, красива и поддържана му е старата част, крепостта чудесно възстановена след щетите от бомбардировките; но околностите бяха огромни и свръхразвити още преди 12 години. Това, което видяхме този април, показа, че решението е било правилно. Тежка експлоатация и застрояване, много трафик и дори ремонт на пътя - до посрещнем туристите като хората през юни-юли. Ние обаче няма да се задържаме тук, а продължаваме към границата и Черна гора, където най-сетне ще направим "дълга" почивка от 2 нощувки на брега на Которския залив.

'[b

Докъде стигнахме? Да... почти по границата с Черна гора. След Дубровник и летище Тиват пейзажът рязко опустява. Границите на Балканите си приличат - почти винаги са във високопланински район, пътят е тесен и криволичещ, населени места наоколо почти няма, а табелите са кът.

И така, в най-южната част на Хърватия си личи, че наближаваме друга държава. От първото си пътуване в района преди 12 години имам незабравимо преживяване. Удобният хърватски автобус, който хванахме в Дубровник, ни остави преди "своето" КПП. Пеша, под убийствено жарко слънце и с раници на гръб, трябваше да извървим пътя до "тяхното", където ни чакаше най-раздрънканият, бавен и нажежен икарус в цяла Европа, за да ни закара до гр. Бар.

Сега такива вълнения нямаше. Границата е пуста, минава се бързо и навлизаме в Черна гора. Но не такава, каквато си я спомням - безкрайно изостанала и с напълно девствена природа. Бившата югорепублика, от 2006 г. придобила независимост след референдум, развива туризма си бурно, дори стихийно. Посреща с отворени обятия туристи и инвеститори - една голяма част руски - строи наред и навред. Особено очевидно е в околностите на Будва, но и останалата част от крайбрежието се отличава с почти непрекъснато застрояване, претоварен и хаотичен трафик по тесните двулентови пътища и липса на стройна стратегия за развитие.

Ако човек иска, може да си спести обиколката на Которския залив (на тукашен език Бока Которска) - едночасов панорамен път по крайбрежието с убийствени гледки, но и убийствени завои. Хваща се ферибот Лепетане-Каменари и той за минути ви прехвърля отвъд него. Но тогава ще изпуснете най-хубавото. Защото само там венецианското минало и дивата красота на Черногорския Ядран са съхранени непокътнати. Черна гора, както подсказва и името й, е жестоко планинска държава (по-голямата част от територията й е с надморска височина над 2000 м), но в залива релефът е доминиран от морето, чиято вода тук е гладка и спокойна като езеро.

Которският залив често е погрешно наричан "най-южния фиорд в Европа". Той не е със същия геоложки произход като норвежките фиорди, а е "хлътнал" и залят от морето речен каньон. Пясъчни плажове, разбира се, няма, но високите до 1000 метра скални чукари, възправящи се край тихите сини води на Бока Которска, са впечатляваща гледка. В най-дълбоката част на залива е закътан Пераст (с ударение на първата сричка). Малко белокаменно бижу, град на капитани, легенди и светци. Когато за пръв път го видях от прозорците на автобуса преди 12 години, ми падна шапката. Нищо, че току-що бях кръстосвала Сплит и Дубровник. Нищо по-красиво от Пераст нямаше в онова пътуване и се заклех някой ден да се върна, все едно кога.

И то стана, макар и много по-късно. Но защо не букнах точно в Пераст, а на 2 км от него? Има си причини и обяснение. Черна гора е нашият пристан за "почивка" в това доста екстремно пътуване, единственото място с две нощувки на едно място и по-ленив график. В момента, в който видях каменната къща в миниатюрното рибарско селце Дражин врт (15-20 къщи, 59 жители по последно преброяване), построена на самия ръб на Которския залив, и край - вече нищо не можеше да ме накара да отседнем другаде. А и Пераст е на една ръка разстояние.

Речено-сторено - Дражин врт (оказа се, че "врт" означава градина) е истинска находка. Колите се спират на главния път, който минава отгоре, до автобусната спирка. А достъпът до къщата е по стълби, пътечки, тесен каменен кей - защото селцето е буквално прегърнало морето. Дворовете на къщите завършват не в улицата, както е "на сушата", а в залива, където са акостирали лодките на всяко семейство. Когато пристигаме по здрач, положението е направо призрачно.

Дражин врт е малък, но и той има своите капитани: оттук тръгва пътят на Милош Вукасович, прочут корабостроител, създател на аржентинския флот. Сутрин и вечер мъжете продължават да излизат за риба и миди, както е от векове, а жените ги командорят. Така ще е завинаги

И макар че днес в Дражин врт има интернет и сателитна телевизия, животът не е променил много. Сред 50-те жители има немалко деца, които безразсъдно тичат и играят с топка по тесния бетонен кей. Две от тях са на нашата домакиня Нада, която ни посреща с домашна лимонада, домашна ракия и нескончаема реч на сръбски, от която става ясно, че животът в малкото село и е точно по мярка. Възстановявала се със седмици от всяка ходене в Белград За нея голям град е дори Котор.

Дражин врт няма плаж, но в двора ни има дървена маса с пейка, на която сутрин и вечер съзерцаваме морето, изпращаме и посрещаме рибарските лодки, четем си блажено и т.н. Пълен релакс! За такъв "кабинет" човек може само да мечтае.

В селото ни няма и магазин или ресторант. Битовите нужди се задоволяват в близкия град Рисан (2000 жители, два супермаркета, добре запазени римски мозайки), а най-близките ресторанти са в Пераст и Котор.

Зад крепостните стени на Котор туризмът кипи с пълна сила - руснаци, японци, американци, дори през пролетта. Тук е и единственото място от пътуването, където платихме за едни пици, паста и малка бутилка местно вино скъпо и прескъпо (даже ни удариха в сметката, но не съм следила точно колко). Въпреки това крепостният град е приятно сенчест на фона на адската за април жега, а по стръмните пътеки извън туристическото "ларго" има котки, пране, градинки, гълъби, тишина и всичко необходимо. Котките, както подсказва и името на града, са негов символ.

А сега - за Пераст. Някъде прочетох, че цените на имотите тук са надхвърлили тези в Монако. Възможно е. Във всеки случай мястото е пощадено от масовия туризъм и е точно такова, каквото си го спомням. Пераст живее в миналото, високомерно затваряйки се в традицията, любувайки се на бароковите си спомени. Като всички градове, изживели възход и упадък, и тук атмосферата е пропита с тихия чар на носталгията по отминало величие.

Според актуално преброяване населението е около 350 души. Градът никога не е бил особено голям (през процъфтяващия 18-и век са към 2000), но богат и известен - да. В славните капитански времена местната флота е наброявала 100 кораба. Най-кратката история на Пераст гласи, че той преживял разцвета си по време на Венецианската република (1420-1797). Морският, икономически и културен бум от онова време са оставили следи, които не са успели да заличат нито бързият упадък по време на френската и австрийската окупация през 19-и и началото на 20-и век, нито социализмът на Тито, нито земетресението от 1979 г.

Пераст е последното място в Европа, което смъква флага на Ла Серенисима - дори след самата Венеция. Няколко години по-рано населението събира 50 000 златни монети (около 200 кг злато), за да плати на венецианския архитект Джузепе Беати проектирането и строежа на най-високата камбанария на източния Адриатически бряг. Тя се извисява 55 метра над морето и до днес.

Като всички хора, дълбоко свързани с морето и неговото своенравие, и черногорците от този край са били дълбоко религиозни. В залива има два малки острова - Св. Георги приютява бенедиктинско абатство от 12-и век

а изкуственият Богородица от Скалата (оригиналното му име е непроизносимото Gospa od Skrpjela)

е свързан с някои от най-важните градски легенди на Пераст. Историята на Богородица от Скалата започва с икона, която двама моряци намират през 1452 г. По онова време рифът се подава едва метър над водата. През столетията оттогава местните ревностно пазили иконата и трупали върху малката скала камъни, останки от корабокруширали съдове и др., така че за около двеста години тя се превърнала в единствения създаден от човека остров в Адриатика с площ 3000 кв. м. Традицията е жива и днес. Всяка година на 22 юли местните пристигат с лодки и хвърлят камъни по брега на Gospa od Skrpjela, разширявайки по този начин нейната "територия". Днес в манастирчето-музей живеят две монахини, които охотно разказват историите на парчето земя. Освен 68 маслени платна на местния художник от 17-и век Трипо Коколия и други италиански ренесансови живописци, тук се пазят 2500 златни и сребърни кюлчета, дарявани от населението на Бока Которска като защита срещу беди; както и оригиналната икона "Богородица на скалите", нарисувана от Ловро Добричевич от Котор.

Най-атрактивният експонат безспорно е гобленът на Ясинта Кунич-Милович. Една от много моряшки съпруги в Пераст, тя започнала да го бродира в началото на XIX в., след като мъжът й не се завърнал от плаване. Между златните и сребърни конци тя вплитала косите си - първо руси, после сребърни, а накрая снежнобели. Бродирала от 600 до 700 бода на квадратен сантиметър. След 25 години взиране във везмото Ясинта ослепяла. По-милостив вариант на легендата разказва, че морякът се върнал тъкмо когато тя завършила ръкоделието си.

Улиците на Пераст са само две - крайбрежната променада, отворена за автомобили, и "задната", тесен калдъръмен сокак между каменните къщи и църкви, на която се намира единственото малко магазинче в града.

Останалите, не толкова господарски къщи са накацали по склона на извисяващия се над града връх Св. Илия (873 м) и до тях се стига само по стълби.

През лятото в Пераст врати за туристите отварят цели девет кръчми, но през април работят три, а късно вечер - само една, приютила единствената двойка японски туристи в прилепения малък хотел. Времето е прекрасно, а градът е притихнал в очакване, но някъде се чува звук на бормашина, другаде - удари на чук: местните се приготвят за сезона сред бурно цъфтящите глицинии и олеандри.

Сбогом, прекрасен Пераст, ние продължаваме на юг.

'[b

Албания: непозната и контрастна. И всички вицове за нея са отчасти верни.

Ако всички днешни държави, бивши части на някогашна Югославия, ни се струват близки и домашни, езикът – разбираем, то с Албания не е така.

Първо една чужда история. На моята приятелка, чиито близнаци са заченати под бомбардировките в Белград, а детството си са прекарали в Афганистан. Пътуват си те за море в Черна гора, на Велика плажа – 13-километровата пясъчна ивица под Улцин, към границата с Албания. На Велика Плажа има повече пясък, отколкото на останалото източно Адриатическо крайбрежие сумарно. Но както и да е. През Албания – объркани, шокирани, пораздрусани от пътищата, стигат до Черна гора. И малкият (единият), който бил задрямал, баш на влизане в Улцин отворил очи, погледнал през прозореца и изтърсил: „Абе аз нали ви казах да не ме водите повече в Албания?!“

Улцин си е половин Албания и сега. Населението е предимно етнически албанци, а застрояването съответства на техническите данни на плажа.

Преди това се отбиваме за кафе в... Бар. Точно така, къде се пие кафе?! Само че става дума за град, не за питейно заведение с три букви. В Бар веднъж хващах влак до Белград. Много отдавна, Югославия още не беше напълно разпадната, но войната беше свършила, Бар беше адски беден град, който свързваше двата края от контрабанда, магазините празни, сокчетата в будката на гарата – с изтекъл преди 2 години срок на годност. По крайбрежната алея с палми се разхождаха хиляди млади хора, повечето с малки деца, и хрупаха пуканки, които тук наричат „кокице“.

През 2016-а Бар няма нищо, ама нищо общо с това. Голямо, съвсем модерно изглеждащо пристанище, многобройни заведения, все така пълни с млади хора (може би някои от тях – дечицата от предния разказ), прекрасно кафе и вкусна храна. Като за тези части на света градът е чист, дори цивилизован. Голяма изненада. Panta rei.

Границата с Албания е скоро след това. От Улцин нагоре пътят се извива високо в планината, по едно време е съвсем малко по-широк от кола, но много по-крив. В Албания рязко става по-прашно, по-мръсно. Целта ни е Шкодра. Шкодренското езеро е най-големият сладководен басейн на Балканския полуостров, но де факто едноименният град не „опира“ в него, а се намира на няколко километра. В покрайнините му е илирийската крепост Розафа. Построена е там, където се срещат реките Буна и Дрин. Това е най-старата твърд на албанците и техните предци. Превзета от римляните за пръв път през 197 г. пр. Хр. По-късно играе още няколко пъти ролята на декор в решителни битки.

Самата Шкодра също е древна - столица на първото илирийско кралство. Общо взето има дълга и турбулентна история. Днес е 80-хиляден град, в който правила за движение по пътищата не съществуват. Колите се придвижват абсолютно хаотично. Обратен завой насред кръстовище е напълно в реда на нещата. И това при все факта, че основните превозни средства тук са велосипедът и мотопедът. Добре, че хотелът ни е на сравнително лесно място. И добре, че още не сме видели трафика в Тирана и не знаем, че това тук е лека загрявка.

Шкодра, както всичко останало в Албания (с изключение на части от природата) е изключително грозна на пръв поглед. Прилича на една голяма циганска махала. По-късно се оказва, че образите са напълно контрастни, като негатив и позитив. Абсолютно перфектно реставрирана улица с плочки, на които „Витошка“ може да завиди черно, граничи с жалко гето. Съборетини край великолепни сецесионови фасади. Рушащи се панелки, пред които жк „Левски-Г“ е лукс, и шик заведения.

Това е Албания. Не обичам да споделям хотели, защото „на вкус и цвет товарища нет“, но този в Шкодра не мога да го спестя. Той се нарича Rose Garden и наистина се намира сред розова градина (все още не разцъфтяла в началото на април), във великолепна реставрирана къща на три етажа.

Част от нашия двор, снимана от прозореца на стаята. А ето и в каква среда се намира хотелът:

На скромната цена от 35 евро получаваме тройна стая, малко по-хубава от тази в произволен петзвезден хотел. Всичко е ново, от висок клас, скъпи материали, никакви евтини чамове от Икеа. Без кич и чалга блясък. Дизайн в бяло и черно, ортопедични матраци, скъп фаянс и добра италианска козметика в банята. Всичко свети от чистота. Евентуално във „W” е малко по-луксозно. Не се шегувам. Ако не вярвате, идете и проверете. Освен това има закуска. Тя е не е 5 звезди, но е напълно ОК, а кафето е просто божествено – по начина, по който е в отсрещна Италия и никъде другаде по света.

В персонала на хотела има двама младежи, които говорят приличен английски, чичо, който се оправя на италиански, и жена му, която не говори никакви езици. Предполагам, че са семейство. Живеят някъде в същата къща. Гледат канарче в кафез, както почти всички в Шкодра (заведения, магазини – явно е някакъв местен табиет). Така и не му разбрахме случая на тоя хотел. Припечелили са от контрабанда с Италия? Перат пари на мафията? Все едно, мястото е безупречно.

„Главната“ в Шкодра започва на 20 метра от хотела. Извън нея, както стана ясно, положението е „Факултето“.

Там, където реставрацията е завършена, кипи живот. Заведения, магазини, банки. Младежи щъкат.

Там, където не е съвсем (готови къщи съжителстват с кухи фасади без прозорци, зад които растат плевели), бизнесът помръдва, но изостава.

Старата архитектура е прекрасна и се възстановява безкомпромисно. Но мръднеш ли поглед пет метра встрани, противоречието е потресаващо.

Някъде пише, че ЕС е дал финансово рамо, въпреки че Албания едва ли ще влезе в евросъюза и след 50 години.

Големият, соц на вид хотел в центъра на града обаче се казва „Европа“. Към заведението пред него има детска площадка, на която – of all places! - щерката решава да играе. Въпреки че сме минали покрай сума ти такива в по-цивилизовани страни, където говорят разбираеми за нея (и за нас) езици. Само в крайморския парк на Бар имаше сигурно три такива площадки. Но не. Тя решава да завърже социални контакти именно в Шкодра, където въртележката е албанска – също като прословутия реотан. Т.е. не се върти с електрическа тяга, ами с ръчно (или крачно) задвижване

Случайният ресторант с гледка от втория етаж, в който сядаме, сервира извънредно добра храна. А обслужването е направо невероятно. Не мога да повярвам, че подобно нещо е възможно тук, в Албания. Цените, естествено, са ниски, а когато влезеш в супермаркет – направо шоково ниски. Правим още три нощни тегела по главната и се прибираме да спим. Всичко работи до късно. Както казахме, ЕС е поне на 50 години оттук

Единственият кусур на „представителната“ улица е, че има много просяци. И не кротки, безобидни като българските, а досадни и натрапчиви. Но с такъв environment наоколо – няма как.

В Шкодра има един-два магазина, продаващи сувенири с двуглави орли (символът на Шкиперия), но няма никакви туристи. Само ние сме. Дори някога съществувалият ирландски пъб е хлопнал кепенци.

На следващата сутрин заведенията по „стъргалото“ пак са пълни. С безделници. Явно в Шкодра има много безработни и/или хора с осигурен доход. Жега и лепкав прах от падналия и в България сахарски дъжд (тук значително по-силен и по-прашен). Поне са открили фрапето – в бивша Югославия още не го познават, нищо, че сърбите и македонците обичат да ходят на море в Гърция.

А ние продължаваме към Тирана – пътят ни към Македония и България пресича града диагонално. Шофьорът отказва да мине през Косово, което е жалко, предвид хубавата и удобна магистрала. Явно нивото на екзотика му е дошло в повече. Мълча си в името на семейното щастие.

На юг е все така прашно, колите се движат все по-хаотично.

По времето на Енвер Ходжа Албания е толкова изостанала и откъсната от света, че при падането на диктатора през 1990 г. по пътищата на страната се движат всичко 6000 хиляди коли (според други източници – 600). Независимо дали числото е „подобрено“ от легендата или не, факт е, че в първите години демокрация няма нито действащ ЗДП, нито легален внос на автомобили. Въпрос на чест е да се сдобиеш с краден мерцедес (най-често модел 190) и да му резнеш ауспуха или друго подобрение да направиш. Много от тези мерцедеси са в движение и днес. И много от тях – по улиците на Тирана, където днес автомобилите са набъбнали до 300 хиляди и има адски задръствания в 2 следобед в делничен ден. На всичкото отгоре завалява проливен дъжд. Ясни табели за Елбасан не могат да се очакват. Загубваме се и почваме да въртим стесняващи се кръгове из столицата. Чудовищно и неописуемо преживяване , продължило около 2 часа. Но, казват, с питане и до Цариград се стига и с четирикратно питане на околни водачи (впрочем, всички любезни и услужливи, независимо от нивото на владеене на английски език) през отворените прозорци успяваме да се измъкнем в посока югоизток. В Тирана и да има „красив квартал“ като в Шкодра, не заподозряхме съществуването му. Трябва много сериозно да ме излъжат, за да се върна повторно на това място.

Елбасан – бивш индустриален град, с нещо като „Кремиковци“, страшно замърсен от него – независимо, че се намира в дивни планини. И както нашето, и тукашното „Кремиковци“ е неработещо и на отмиране, та има надежда елбасанци да подишат чист планински въздух. Там някъде посещаваме едно крайпътно заведение на самообслужване, храната отново е покъртително добра, а сутляшът – по българската рецепта, не по турската. И изобщо, и това заведение е идеално чисто, също както това в Шкодра, и както хотела. Не знам как е възможно да съжителстват едновременно крайна мръсотия и маниакална чистота.

За малко да пропусна нещо важно! В Албания няма бункери. Или поне аз за близо 300 км не видях нито един. Напразно напъвах очи, докато се движехме из равнини и планини. Веднъж-дваж ми се стори, че виждам ниски бетонни постройки без прозорци в далечината. Но винаги се оказваха къщи. Тоест, бункери може и да има, но в никакъв случаи не са хиляди и не са навсякъде, както разказва митологията. Или пък албанците са ги скрили мнооого добре

Пресичаме набързо областта, населена с горани (население от български произход) около Либражд, и сме готови да цепим към Охрид. Да, ама пътят пак се изкачва нагоре и просто няма как ей там отсреща да е Охридското езеро. Не знам защо ги правят тия балкански граници на най-зловещия чукар, винаги. Май не се обичаме много.

Преди Охрид последно загубване в Струга, вече по тъмно. Разгеле, домакинът Сашо гостоприемно ни чака. Вали дъжд, ядем охридска пъстръмка в проверена кръчма и се трупираме. Албания си е изпитание Но тук вече нямам никакви скрупули да говоря на български, дори без регионални окончания.

На другия ден лентяйстваме на Охридското езеро и тръгваме чак в 3 следобед, за да разберем, че Македония е с най-лошите пътища на Балканите, превъзхождащи многократно по дупки тези в Албания, Босна и Херцеговина, Черна гора, и ще се приберем чак към полунощ. Напускаме пределите й около 36 часа преди броженията в Скопие. Жалко, можеше да разширим приключението с още няколко абзаца