Балкантур

И така.. дойде и денят, в който пиша първия си пътепис – дългоочакван, но така дълго отлаган след многобройни пътешествия из Стария континент и отвъд. Ще се опитам да ви отведа към едно колкото близко, толкова и далечно за българина място, наречено Балкански полуостров. Пъстър, с разлагащи се бетонни сгради, чист и подреден, но и с куршуми по стените, с палми и злато, но носещ спомена от войната, с тюркоазно синьо и с мирис на кебапчета – това са Балканите, един малък рай, оцелял през тежки дни, но запазил своята автентичност и изящество.

Отборът пътешественици се състоя от 4 души – двама шофьори и двама организатори, които водеха групата към всяка следваща дестинация за общо осем дни. Преди да премина към същината на описанието на тези прекрасни кътчета на Европа, искам да информирам всички бъдещи пътешественици, които ще поемат по същия маршрут за някои стъпки, които ние предприехме преди потеглянето. Защо ли? Защото виртуалното пространство не изобилства от разкази за пътуването из тези страни, което определено беше предизвикателство спрямо организационните ни способности. Затова вярвам, че всяка информация е полезна за желаещите

Както споменах, пътуването отне 8 дни, 21-28 юни 2016. Може да ви се струва малко, но всъщност беше предостатъчно и за културно обогатяване, среща с местните традиции, туристически обиколки, че и за плажове и обилно изгаряне на кожните ни повърхности. Като цяло, нашата група посещава основните туристически атракции, но се концентрира най-вече на места, в които са само местни и се говори слабо английският език. Е така.. да се слеем с местните и да надникнем над тяхното ежедневие. Избягваме ресторанти на централни площади и улици, насочваме се към по затънтени и пусти места, без табели на английски. Ядем само и единствено местни специалитети, пием само местен алкохол, а видим ли Макдоналдс и КФЦ, претъпкани с туристи, вкусовите ни рецептори задружно си правят харакири. Съответната страна получава плюсове от нас, ако дружелюбен местен ни даде упътвания и ни разкаже малко за историята на региона си (както ще бъде доказано по-напред).

И така, относно предварителната подготовка. Единственото, което трябваше да направим, бе да си намерим кола (в случая, The Chosen One беше тази на баща ми), която може да издържи на суровите балкански пътища (голяма заблуда, както ще стане ясно нататък), да резервираме места за спане и да проверим визовите ограничения за всяка съответна страна. Местата за спане бяха организирани много бързо, буквално за няма ден-два чрез Booking.com. Седем нощувки в следните градове: Белград, Мостар, Дубровник, Котор, Будва, Тирана и Скопие – струваха 265 лева. Не евро, а лева Като цяло, нощувките бяха около 20-30лв. на човек, с изключение на Хърватия и Черна гора, които стабилно се установяват в туристическия бранш като дестинации за западноевропейци и заможни руснаци. Тъй като ние не се отнасяме до нито едната, нито другата група, намерихме много евтини къщи за гости/хотели, в които за цената, която плащаш получаваш прекрасно отношение, чистота, местоположение и цялостен престой. Та цените на Балканите като цяло ни се понравиха на бюджета. Към всеки град ще добавям и цените на ястия и напитки, доколкото си спомням. Обменихме 5 различни валути (сръбски динари, босненски марки, хърватски куни, албански леки и македонски динари) , също така и евро (за Хърватска, Черна гора и Косово). Обменихме около 40-50лв. за всяка държава, както и малко повечко евра, тъй като в Дубровник си беше чиста Западна Европа във всяко отношение. All in all, джобни около 350-400лв. и 265лв. за настаняване. Също така и около 90лв. за гориво на човек, като зареждахме в София, Босна и ако не бъркам в Албания. Препоръчително е да се зареди в Босна, малко след преминаването на границата със Сърбия. Препоръчително е и да си свалите приложението Maps.me, което беше много по-точно от два GPS-a, които изпробвахме и от хартиени карти. За сведение, изгубихме се само един път на излизане от София към изхода за Белград, и то благодарение на GPS-a. И така… нека пътешествието започне!

Ден първи – София-Белград с мирис на скара

Първата ни дестинация беше Белград. Потеглите ли от София, следват около 550км магистрала до Белград, които отминават бързо и неизтощително (поне за тези като мен на задната седалка ) Пристигайки в Белград се втурнахме да търсим хотела, който се оказа в непосредствена близост до Княз Михаил, a.k.a. белградската Витошка. Много мила дама в хотела ни настани и ни информира за близките забележителности на сръбски език, а ние вежливо отговаряхме на български. И така, през целите Балкани се оправихме на родния ни език, освен в Албания, където разговаряха на нещо нечувано никъде другаде по света за моите уши. Запътихме се по Княз Михаил, която си беше като друга разновидност на Витошка – имаше си ги и музикантите, танцьорите, кифлите, магазините. Разликата беше, че сърбите не ми напомняха на никоя друга нация. Знаете как например скандинавците си приличат, испанците и португалците, българите и що годе румънците, немците и швейцарците, ама нашите съседи бяха някак открояващи се, смесица от балкански черти и поведение, но някак с чуждоземско излъчване. След кратка разходка бяхме прегладнели и седнахме на заведение в центъра, против нашия закон да избягваме такива места. Обслужи ни разсърдена кака, на която всичко й беше криво, но пък кебапчетата, ухаещи на скара и Цеца Ражнатович, които сервира не бяха лоши, а цената също. Като цяло, Белград не ми направи голямо впечатление, имах чувството, че вече съм бил там и преди. Така продължихме и към ден втори.

Ден втори – Белград-Сараево-Мостар – История, природа и бюреци

Но колкото повече се отдалечавахме от Белград, толкова повече имах чувството, че навлизам в по-голяма джунгла. С такова очакване влязохме и в Босна и Херцеговина. За целта се преминава през мост, който изглежда, че ще се срути, ако бъде докоснат от перце. Олющен бетонен звяр, под който лъкатушеше рекичка, а наоколо храсталаци в най-дивия смисъл на думата. А отвъд, босненското знаме. Прекосихме границата и навлязохме в така наречената Република Српска, намираща се в Босна. Регионът е бил тежко засегнат от войната, както си личеше и от околността и от сградите покрай пътищата, много от които необитаеми или почти срутени. По всичко личеше, че белезите от войната още са видими и са непреодолими. За това подсказваха и бомбардираните и изгорели къщи. Странно беше чувството да знаеш, че допреди няколко години на същото това място са се случвали масови убийства и кланета, с цел етническо прочистване. Но едно нещо ни направи силно впечатление. Пътищата малко след границата Сърбия-Босна бяха в прекрасно състояние. В цялата територия на страната видяхме две дупки: в едната влязохме по невнимание на шофьора, а другата заобиколихме след предупреждения от пътен знак. Въпреки това, пътищата бяха високопланински и тесни, заради което и бяха труднопроходими. Първата ни стъпка в Босна беше Мемориалът за Сребреница – огромно гробище с над 8300 бели каменни плочи. Трудно е да се опише чувството на това място, невъзможно е пък да се преразкажат с думи мислите, които минават през главата на човек, докато слуша тишината и се удивлява на огромния брой имена, издълбани върху камък. Затова, оставям снимковият материал да разкаже вместо мен:

След Сребреница, потеглихме към столицата Сараево. А по пътя се любувахме на прекрасни гледки, сравними само с швейцарските Алпи и огромните оризови полета във Виетнам. Но гледките бяха много по-въодушевяващи. Бяхме предупредени от нашия домакин в Мостар, че ще ни отнеме около 10 часа да преминем разстоянието от около 250км от Белград, през Сараево до крайната цел. Не бяхме склонни да повярваме, но много скоро бяхме опровергани от стръмните, тесни пътища, прекосяващи зелените босненски балкани.

Нямахме високи очаквания за Сараево, особено след преглеждане на снимки в Google, затова и решихме да нощуваме в Мостар, а не в столицата. О, какво заблуждение! Всички ахнахме след като взехме един бърз завой надясно и целият блясък на това затънтено насред зелените хълмове място се изля по ококорените ни очи. Къщурки, накацали по хълмовете, пъстри цветове отвсякъде огряваха улиците, млади хора се радваха на слънцето и миризмата на турско кафе ни караше зачестено да вдишваме дълбоко въздух. Прекрасно Сараево беше готово да бъде обиколено. Към Стария град води една цветна улица с всякакви хора и магазини по нея, но липсваха комерсиалните модни вериги и преобладаваха местни производители. Това определено зарадва анти-комерсиалното ми разбиране за туризъм. Навлязохме в Стария град и се снимахме пред чешмата в центъра, заобиколени от минарета, гълъби и прекрасни гледки към околните хълмове.

Огладнели, решихме да хапнем в една баничарница, където си хапнах 3 бюрека, нарязани под формата на пица: с вкус на спанак, сирене и картофи, придружени от студен айрян, вкусно босненско наяждане. Всичко това за около 3 марки, които се равняват на няма и 3 лева. Обиколихме уличките и местните пазари (в които преобладаваха злата и сребро) и разочаровани, че не сме отделили повече време за Сараево, се запътихме към Мостар.

Маршрутът Сараево-Мостар ме остави без дъх. Оставяйки настрана безупречната пътна мрежа, Босна ме очарова с невероятната си природа. Пътят минаваше по течението на река Неретва, която прекосяваше и Мостар. . Никога през живота си не бях виждал толкова синьо-зелена вода. Лъхаше на бистрота и свежест. А околните зелени хълмове още повече придаваха приказност на гледката. Станахме свидетели на селца и тук-там изолирани къщурки по поречието на реката и се питахме колко ли струва закупуването на един парцел Божествена красота, която бих искал да видя отново с очите си. Следващия път със сигурност ще посетим и селото Konjic, през което минава Неретва. Засега остават само споменът и снимките.

Стигнахме и Мостар. Това е град в Херцеговина, чиято най-голяма забележителност е Старият мост, който е бил непокътнат стотици години, докато не идва войната и го разрушава. За щастие, бива реставриран със средства от ЮНЕСКО, САЩ и Турция, като за реконструкцията са използвани части от руините. Очевидно беше, че мястото набира скорост сред пътешествениците, тъй като видяхме хора от Турция, Англия, че и чак Южна Корея. Отседнахме при босненеца Недим, който ни даде апартамента си за една вечер. Много уютно, с така желания климатик, тъй като слънцето се показа в пълната си мощ. Недим ни посрещна с домашен чай от бъз и невероятни босненски сладкиши, които напомняха на турски изделия. След леко разтоварване и стабилно наспиване, тръгнахме към центъра на Мостар. Речникът ми не достига да опиша колко цветни са калдъръмените улици. Отвсякъде звънчаха и ме заслепяваха всякакви изделия – от химикали, направени от куршуми, през лъжички за кафе до забрадени каки, продаващи шалове. Всичко изглеждаше много автентично и недокоснато от комерсиалната западна култура. В ресторантите не забелязах да се продават пици, спагети, пържоли, т.н. Преобладаваха чевапчичи (босненски мини кебапчета), телешко и салати. Всичко на много приемливи цени. Определено ни беше от помощ и това, че говорим български. Без никакви затруднения си комуникирахме с босненците.

Старият мост е един невероятен архитектурен проект, под който минава река Неретва. Легендата гласи, че в миналото, младежи са доказвали любовта си като скачали от моста в реката. И сега видяхме такъв младеж, но той не доказваше нищо, а просто събираше пари от чужденци, за да скочи в Неретва. Не пожелахме да платим, но и не дочакахме да видим как ще скочи, защото слънцето явно ни беше сърдито и здраво ни напече. Като цяло, Мостар остави един прекрасен спомен, който със сигурност бих желал да изживея отново.

Ден три – Мостар-Дубровник – Полицейски неволи и Адриатическа ривиера

На същия ден потеглихме към Дубровник. Отново високопланински пътища, невероятното синьо море, слънце, всичко крещеше плаж. Тук-таме се виждаха и далечни острови. Наближавахме Хърватия. Дотук пресичането на граничните пунктове беше безпроблемно. На границата между Босна и Хърватия започнаха проблемите. Навлизахме в ЕС. Опашка от коли, страшна жега. Тъй като колата беше на баща ми, пожелаха да видят пълномощно/удостоверение/застраховка и всички документи за колата, които могат да бъдат изброени. Явно след като им се набило на драгите босненски митничари, че колата е чужда, решиха да ни отбият за проверка. Не се паникьосахме и изчакахме проверката, уверени, че нищо не крием и не сме контрабандисти. Полицаят започна проверката и след 10 секунди всички онемяхме. Човекът извади сатър с размер на човешка ръка от жабката. Виждайки ни в абсолютен шок, полицаят започна да се смее. Беше готин, това ни спаси от големи главоболия. Както и да е, отне ни го с предупреждение, че ни очаква огромна глоба ако ни хванат с това оръжие в Хърватия. След минута проверява и задната седалка и какво да извади оттам: плик омотан с ластик и вътре бяла субстанция на прах… Е сега вече бяхме сигурни, че ще ни дават по новините. Човекът се загледа и каза: „Вие четиримата май ще летите“ :D Светкавично му казах, че съм доброволец да се жертвам и да пробвам субстанцията, която беше смес от захар и сол, сложена от майка ми уж да ни пази.. Суеверна му работа. АМАН! Отървахме се с предупреждение и отнемане на един сатър. Живи и здрави, отпрашихме към Хърватия, щастливи, че няма да озарим екраните в 19ч. по БТВ.

Та, пресякохме границата и след няколко километра какво да видим! Отново граница за към Босна. Паникьосани се зазяпахме в картата и осъзнахме, че Босна има много малък излаз към Адриатическо море. След бърза проверка ала Юсейн Болт, отново влязохме в Хърватия и бяхме готови за перлата на Адриатика. Ненужно е да споменавам, че Хърватия от дълго време изглеждаше като да е в Европейския съюз. Чисти и широки пътища, ясни пътни знаци, обозначение и запазена природа. След няколко километра зърнахме и Дубровник отгоре. Бавно и по криволичещите пътища се спуснахме надолу в търсене на къщата, в която трябваше да отседнем. След като се настанихме, решихме да излезем на балкона и ето тази невероятна гледка се изписа пред очите ни.

Дубровник ни очарова с палмите, жаркото слънце, чистите и сини плажове. Единственият минус, който бих сложил е заради тълпите от туристи и прекалената комерсиализация на градчето. Очевидно беше, че лека полека започва да се презастроява и да се претъпква, но за сметка на това, плажовете им бяха чисти като сълза. Безплатни на всичкото отгоре, ако си носите кърпа. След разходка из прекрасния старинен град, решихме да вечеряме на затънтена уличка. Въпреки това, излезе ни солено в сравнение с Босна. Очаквахме го, тъй като си е популярна туристическа дестинация. Предлага се най-вече средиземноморска и италианска кухня. Спагетите със скариди и една половинлитрова халба с местна бира беше около 15Е. Но в супермаркетите е много по-евтино, зависи къде и какво искате да хапвате.

Ден четири – Дубровник-Котор – заливи, заливи и пак заливи

На следващата сутрин си направихме прекрасна закуска на балкона и решихме да посетим популярния плаж Jaz, който се намира по пътя за Стария град. Чиста вода, без царевица, без шумотевица, сравнително малък брой хора. Прекрасни условия с прекрасна гледка.

За съжаление, решихме да си тръгнем, тъй като следващата ни спирка беше Черна гора. Все пак искахме и там да се напечем След кратко пътуване от около няма и час бяхме в Котор, Черна гора. Маршрутът ни включваше гледки, които ни взеха дъха. Все едно пред нас стояха норвежки фьорди. Изключението беше, че в Черна гора се чувстваш сякаш си вътре в самия фьорд, докато планината е пред теб и все едно си потопен във водата. Чувството е неописуемо. Водата – отново кристално чиста и бистра.

Стигнахме и до Котор. Oт малко рибарско селце се е превърнало в популярен курорт, тъй като видяхме и яхти, и круизни кораби. Гъзарско местенце, откъдето и да го погледнеш. Решихме да се попечем на плаж, от който се открояваше невероятна гледка към залива и околните планински върхове. Водата беше хладна, но за половин час на открито можеш да получиш изгаряне първа степен. Адска жега! Плажът, както и в Дубровник, беше каменист, но с кристално чиста вода. И все пак, аз бих предпочел пясъчен плаж, друго си е

Ден пет – Котор-Будва – тюркоаз, бистрота и Слънчак

На следващото утро, решихме да се покатерим до църква в подножието на един от върховете, от която се открива гледка към Стария которски град и към залива. Избрахме ранното утро около 7ч., за да избегнем жегата. 36 градуса ни опариха на плажа миналия ден, така че имахме едно наум. Изискваха 3 евро за вход към пътеката за църквата, но ние се бяхме натоварили само с една бутилка вода и телефон. Човекът се оказа голям пич и ни пусна безплатно. Отне ни около 30-40 минути да се качим до църквата.

Малко е занемарено, буйна флора и фауна дивее около каменистата пътека, но каква гледка! Заслужаваше си целия път до Черна гора само за този пейзаж.

Слизането беше в пъти по-лесно, а и изпитахме едно усещане на удовлетвореност, че сме избрали ранното утро да се изкачим по хълма, тъй като се разминавахме със задъхани и потни туристи малко преди обедния пек. Хапнахме, пийнахме и се запътихме към Будва.

Пътят е кратък, около половин час, но се полюбувахме на прекрасни гледки към Адриатика. Пристигнахме в Будва, който беше значително по-комерсиализиран и по-голям от Котор. Имахме проблеми с настаняването, тъй като бяха ни резервирали стая за двама, а ние бяхме 4. Въпреки това, домакинката много бързо ни организира и ни намериха друго място, че и ни върнаха част от парите. Слязохме надолу към центъра и приликите със Слънчев бряг бяха скандални! 1:1! Централна улица със всякакви джунджурии и руска реч, дискотеки, шумотевица и живот! Плажът там не беше кой знае какво, затова и решихме да се преместим към Свети Стефан, който е сравнително изолиран курорт на около 5км от Будва. Тук вече си беше рай.

Нищо общо със Слънчака, на който бяхме станали свидетели преди час. Малък полуостров със старинни сгради, които се оказаха хотели и достъпът беше само за отсядащите там, и кристално чисти плажове около него. Вляво беше за простолюдието, вдясно беше за тези, които са склонни да заплатят 80 евро. Та ясно е кой от двата плажа избрахме. Страхотна вода, плаж, слънце, че и на камъните им се любувахме. Тук вече си беше почивка! След дълъг релакс се запътихме обратно към Будва, за да си починем и да хапнем, защото още от Белград се уговаряхме да посетим долнопробно турбо фолк заведение. Вечеряхме на брега за около 8-10 евро на човек (стабилно наяждане). Внимание: черногорското вино е като ръждива вода, не го пробвайте! Карайте си по местната биричка След недълго търсене, влязохме в модерно кръчме на главната улица, в което бучеше мощен турбо фолк от 90-те на живо. Задмина и най-смелите ни долнопробни очаквания! Малко уиско беше 2.50 евро, като цялата сметка за 4-ма човека беше 25 евро. Напълно приемливи цени. Изкарахме си зверски, но музиката из целия курорт затихна в 1ч. Явно имаха забрана за шум след този час. Уморени, пременени, се прибрахме у дома, тъй като ни предстоеше вълнуващ пръв сблъсък с албанската реалност.

Ден шест – Будва-Тирана – реотани, мафия и прекрасната Албания

Албански реотан, албанска мафия, шкипери и какво ли не. Всички сме чували асоциациите с Албания/Шкиперия. Нито една от които позитивна. Плахо и незнаещи какво да очакваме от тази непозната за нас страна, потеглихме от Черна гора към Албания. Преминахме безпроблемно границата и пейзажът започна да се изменя. Освен че слизахме вече по-надолу, някак си стана по-мръсно, по-занемарено.. абе, мизерия. Искахме да видим Шкодренското езеро, което така и не намерихме, но поне минахме през града. Първото впечатление беше мръсотията и чувството, че си у Факултето. Също така, ужасни шофьори, готови да те засекат всеки момент и много, ама много колоездачи. Запътихме се към Тирана след безуспешно откриване на Шкодренския замък и въпросното езеро. Там трябваше да ни чака Алекс. Мой приятел от Холандия ми обеща, че въпросният Алекс ще ни разведе из Тирана и ще ни разкаже за историята на страната. Настанихме се в хотел, в близост до центъра на града, където ни посрещнаха изключително дружелюбни младежи, които даже понахалстваха да ни покажат града, ресторанти и развлекателни места. Горещо ни препоръчаха да посетим южна Албания, т. нар. албанска ривиера с тюркоазно сини води и прекрасни плажове. Но тъй като не беше в плана ни, решихме да включим тази част на страната в следващата ни обиколка.

Тирана. Столицата ми напомняше на миналото комунистическо време, около 1980, период, в който даже не съм съществувал. Беше като от реклама на кренвирши „Леки“, някак старинно, с липса на модерни здания и магазини, огромни площади и широки булеварди, сгради тип СССР. Въпреки това, много свежа обстановка, огромно удоволствие беше да се разхождаш по улиците. Решихме да седнем в ресторант, в който нямаше Wi-Fi, сервитьорите не говореха английски и менюто беше на албански. Перфектно! Всеки, който е имал допир с този език знае, че оправия няма. Няма нищо общо с никой друг език! Решихме да посочим просто нещо в менюто и ни сервираха огромни блюда на, да не кажа, символични цени. Моят избор явно беше нещо като плескавица с разни сирена вътре със салати тип „снежанка“ или „катък“ със страхотен хляб. Всичко за около 2.50 евро. Наядохме се като представители на едър добитък и бяхме изключително изненадани и доволни от прекрасната албанска кухня. Изненадите от Албания идваха една след друга и мнението ни постепенно се изменяше. Поехме към централната част на града. Като цяло, центърът не е голям и основните забележителности са операта, паметникът на Скендербег и околните улички. Много активен и живописен град, съчетаващ елементи на комунизма, изминала диктатура и опити за европеизиране. Чудна смес, придружена от историите на Алекс, който се оказа голям пичага и много добър гид. Даже ни закара на фен зона, където си пийвахме биричка за 40 стотинки, лафихме си надълго и нашироко и гледахме Евро 2016. Обстойно ни разказа за албанския народ, с който явно имахме доста сходства, като например „да имаш айфон 6, но да говориш по Viber, че е по-евтино“. Много лъскави коли по улиците на Тирана! И много Мерцедеси! Бол бол кифли също! Алекс беше така добър да ни обясни, че голяма част от албанската младеж, включително той, чака нетърпеливо присъединяването към ЕС, за да напусне страната. Тъжно, но факт.

Ден седем – Тирана-Призрен-Скопие

На следващия ден, в оставащото ни време, решихме да посетим един мол. Е така, да видим и там как е. Типичен нашенски мол с всякакви магазини, където Алекс реши да ни закара, въпреки натоварения си график. И като цяло, след няколко разговора с албанци разбрахме, че са страшно гостоприемни и приятно за разговор хора. След дълъг сутрешен моабет с Алекс, трябваше да си кажем чао с него, тъй като трябваше да потегля към родния си град. Чао, но не и сбогом! Пообиколихме мола, накупихме си сувенирчета и парцали, и потеглихме към Косово!

На излизане от Тирана, албанците отново ни доказаха, че са ужасни шофьори. Коли хвърчат, безразборни (и неправилни) изпреварвания, бибиткания отвсякъде! Пълен ад, в който никакви правила не важаха. Както и да е, казахме си „доскоро“ с Тирана и потеглихме към Призрен. Решихме да се нахраним с крайпътни плодове на отбивката за Косово, все още в Албания. За 1 евро, си накупихме най-вкусните праскови и смокини, които съм пробвал някога! Свежи, прясно набрани и сочни. Навлязохме в магистралата, готови за Косово, където между другото, се заплаща застраховка от 15 евро. Честно казано, участъкът Тирана-Призрен, който би подбудил леко съмнение и ужас в погледа на средностатистическия българин, ни остави в срам. Широки, чисти и непокътнати магистрали. И от двете страни на границата! Та Косово е държава от има-няма 8 години? Може би е била чисто нова, но колата не трепна и сантиметър. Като по вода! Е, явно и финансовият отпечатък на големите сили след обявяването на независимост си е казал думата.

След това навлязохме в Призрен. Китно градче, напомнящо леко на умалена версия на Велико Търново. Личеше си, че е мюсюлмански регион, преобладаваха джамиите, тук-там забрадени жени и много турска реч, както и в Босна. Поразходихме се по малките улички, по мостовете и уморени, решихме да хапнем в едно ресторантче. Кухнята си беше балканска, силно повлияна от ориенталския вкус. За 25 евро, маса за 4-ма души беше препълнена. Меса, салати, айряни, води, хляб, всичко беше уникално на вкус, качество и цена. Сервираха ни и кафе по турски с катранено черен цвят. След обилно наяждане, потеглихме към Македония. Пътят ни прекосяваше един от националните паркове на Косово. Прекрасни водопади и гледки се очертаваха пред нас, а модерни дву и триетажни вили се строяха или вече се обитаваха. Най-често пред тях седяха коли с италиански или немски регистрации, пределно ясно, че много косовари се препитават в Западна Европа. Както и очаквахме.

Колкото повече наближавахме Македония, толкова повече картината ставаше по-позната и родна. Зелени, гористи местности, със съмнително качество на пътната настилка и свеж балкански въздух. И така! Бяхме в Скопие привечер. Тъй като беше късно, просто хапнахме в бар-сладкарница на подобие на нашите „Христо Белчев“, „Солунска“, мини „Витошка“ и се запътихме към леглата. Не знам дали беше нарочно, но попитах трима младежи на улицата за един адрес, които ме изпогледаха странно и единият възкликна: „ШТО?“ Доста грубо, но реших да не се занимавам и потеглихме към леглата.

Ден осем – Скопие-София

На сутринта решихме да разгледаме центъра, който беше в процес на обновяване и реконструкция. Първото нещо, което забелязахме, бе колко грандоманско строителство преобладава в този град. Огромни статуи на „Цар СамОил“, Александър Велики и други разни видни македонски революционери и културни дейци. Вие сами си направете интерпретация на значимостта на тези паметници за великата македонска цивилизация (както беше изписано на една от плочите на Стария мост, няма шега ).

Старият град напомняше на малко селско центърче, приятно и спокойно. Закусихме с едни невероятни банички за по 30 български стотинки с айрян. Много вкусно и зареждащо мазно за начало на горещия ден! Посетихме и тамошната главна улица, пийнахме по едно фрапе (около 1.50лв.), обсъдихме къде ще бъде следващото пътуване (не че го интересува някого, но то ще бъде в Куба ), и потеглихме към нашата мила родина!

Безпроблемно минахме и границата и пристигнахме в София! Някак тъгата личеше по лицата на всички. Изморени, с тройно уголемени ходила, но щастливи от постигнатото и с невероятен спомен от изминалите осем дни.

И така.. приключи нашето славно пътешествие из прекрасните Балкани! Незабравимо приключение, което ще повторим отново със сигурност по различен маршрут, който засега се пази в тайна! Силно препоръчваме на всеки да посети описаните места, напълно си заслужава всеки лев, леки, динар, куна, евро и марка!. Прекрасни хора, кухня, природа, история и един незабравим балкански спомен!