Дивото зове - да прекосиш Босна и Херцеговина за 36 часа

„Рана, която се крие, бавно и тежко зараства.“

Иво Андрич, носител на Нобелова награда за литература, роден в Босна и Херцеговина в края на 19 век и починал преди 45 години в Белград

Звучи някак пророчески и крие толкова много символика този кратък цитат, наследство от Иво Андрич, написан тогава, когато Югославия е една голяма и цяла република.

Босна и Херцеговина – беше странен импулс, когато просто ей така – започнах да чета за тази страна. Бях се докоснала до красотите на португалското крайбрежие и Атлантика, до ориенталско-европейския привкус на Андалусия, до срещата с представители, предшестващи човешкия вид в Гибралтар, до прелестите на испанските острови, до аристократизма на Мадрид, до зеления безкрай на Австрия с нейните магични езера, до безкрайните пищни замъци на Германия, до задъхания Лондон, но и до неговите съвършено различни селца, до дивите и необуздани ветрове, прегърнали Шотландия, но и до каналите на Холандия… и някак след всичката тази подредена до последния детайл уреденост на стара Европа, имах нужда от нещо диво, не до там опитомено, нещо с дъх от миналото, непотъпкано от новото…

Нещо, което смятнах, че е Босна и Херцеговина.

И на секундата реших, че искам да я посетя! Много!

Започнах да се ровя и да търся информация. На български не се намира много (макар точно нашата страна през 1992 г. първа да признава свободна и независима държава Босна и Херцеговина).

Не исках да бъде Сараево, защото смятам, че столиците не са най-доброто отражение на една страна. По ред причини.

Най на сърце ми беше Мостар – този град е облечен в невероятна магия, а наред с това около него има не по-малко прелестни места. Като например Благаж. Всъщност всичко, което ми хареса все беше далеч от моя маршрут. Някой ден се надявам да имам възможност да обикаля района. За жалост обаче времето, което имах не пасваше на маршрута ни за старинния Мостар и околностите му.

Продължих да търся. Проследих по картата всеки по-голям град в близост по трасето, което ми даде гугъл мапс. След това разглеждах снимките и търсех допълнителна информация. Така първото място, което реших, че ще посетим бе Баня лука – бивша столица по времето на турското владичество. Баня лука е и входът към Босна и Херцеговина, разположен веднага след хърватската граница. Също така е вторият по големина град, който в миналото е бил в пределите на Австро-Унгарската империя. Освен това датира от дълбока древност. Нещо обаче не ми даваше мира. Продължих да чета и да търся, и така максимата: „Който търси, намира!“ проработи!

Открих снимки, макар и не до там добри, в една група на един град със странно име – Яйце. Казват, че наименованието е дошло от формата на скалите, върху които е построена крепостта. Веднага започнах трескаво проучване и бях пленена от раз.

водопадът на река Плива, град Яйце

Вече знаех, че това ще е мястото, което искам да посетя. Набързо избрах  и нощувка в частна къща. Изненадах се от цената – едва 22 евро. Ето и мястото:

https://www.booking.com/hotel/ba/plivsko-jezero-jajce.bg.html?label=gen173nr-1DCAEoggI46AdIM1gEaDuIAQGYAQO4ARfIAQzYAQPoAQGIAgGoAgO4Aq_p9OsFwAIB;sid=0b14c71ec3aa9428633597a269387f85

А от този линк може да ползвате и отстъпка:

https://secure.booking.com/myreferrals.bg.html?label=gen173nr-1DCAEoggI46AdIM1gEaDuIAQGYAQO4ARfIAQzYAQPoAQGIAgGoAgO4Aq_p9OsFwAIB;sid=0b14c71ec3aa9428633597a269387f85;rafftl=1;source=34

И продължих да събирам парче по парче информация за Яйце. Нямах търпение да потеглим. 

Денят преди да тръгнем мъжът ми беше разбрал за това, че толкова години след войната страната все още е като минно поле. Последва дълга дискусия защо точно оттам съм избрала да пътувам при това с детето. Дори се опита да ме разубеди. Не успя, но успя да наплаши малкия.

Истината е, че аз самата същото изпитвах известен страх, защото също бях прочела за мините, които са още от времето на военните действия през 90-те години и са навсякъде. Опитах се да събера успокоителна информация, не ми се получи.

Бях се поддала изцяло на пътешественическия ми адреналин. Е, признавам си – с леко свито сърце.

Планът ми бе да тръгнем от Мюнхен като последната ни точка бе – София, България. Да преминем през Босна и Херцеговина – нощувка в Яйце, след това Босненските пирамиди, мостът на Дрина. Той е последна „спирка“ в Босна и Херцеговина. Оттам директно се излиза на Дървен град на Емир Кустурица, пресичане на Сърбия и ако всичко бе наред за по-малко от 40 часа планирах да сме в София.

Ето го и маршрутът:

маршрутът Мюнхен-Босна и Херцеговина-Сърбия-София

Сега като го гледам си мисля, че наистина съм била много наивна да вярвам, че бих могла да го направя само с една нощувка. Просто е невъзможно, освен ако не са двама с шофьорски умения, които да се сменят. Все пак това са почти 1600 км., при това по балкански пътища.

Тръгнахме от Мюнхен рано сутринта в последната седмица на август. Имахме късмет, че до Залцбург беше повече от спокойно, особено за понеделник. Да пътуваш по немските магистрали е истинско удоволствие, когато няма трафик. За час и 10 минути бяхме на границата, макар да шофирах изключително спокойно и без да натискам педала на газта. Това беше и първата ни пауза – най-вече заради винетката. Оттам продължих по познатия ми маршрут – към Караванкентунел, Словения, Хърватска. За кой ли път го минавах и пак му се наслаждаваме.

Малко преди 16 прекосихме и четвъртата граница – 740 км. за около 8 часа и половина, с няколко спирания.

Отдалеч се виждаше минарето на Баня лука. Митничарите бяха любезни и усмихнати. Проверката приключи за секунди, особено когато им казах, че съм журналист, който ще пише за тяхната страна. Попитах ги за Яйце, а те енергично ми дадоха знак да продължа напред.

мостът в Баня лука – градът, който е до границата с Хърватска

Навлизаме в града заедно със започващата информационна емисия по националното радио. А първата новина, която съобщават е точно за мините. Изострям максимално слуха си и се концентрирам в речта. Не е трудно да се разбере като цяло езика. Научавам че, че 2019 е бил последният срок, в който по план е трябвало да бъда премахнати всички мини в страната. За съжаление обаче държавата не разполага с финансовото обезпечаване и не е успяла да спази срока, ето защо отлага това с нови 6 години, като е планувано взривовете да бъдат отстранени до 2025 година.

Чувам се как въздишам…

Мисля си какъв абсурд е всичко понякога. Ако през 6-7 век тук се заселват и живеят славяни, през 12 век вече е оформено Босненското княжество, то три века по-късно страната вече е под османския ботуш. Бошняците, които съставляват в най-голям процент днешното население, са всъщност ислямизирана южнославянска общност. Османското господство и тук, по бившите югославски земи, продължава толкова, колкото и в България – пет века.

Не е ли жестоко – войни заради религия – в миналото една нация е принудена да си смени веруюто, а по-късно хора, които довчера са били съседи, приятели, близки започват да се избиват пак заради едната вяра…

Брутално…, безмислено…, нечовешко…

повечето къщи в Босна и Херцеговина, които са край пътя са спретнати, а архитектурата, както и цветовете, понякога доста ярки, напомнят на България

Оставам на местна честота. Музиката е лирична – „Волим те…, сакам те, любим те…“ приятни мелодии, които някак си те карат да се усмихваш, но и мъничко те натъжават заради акомпанимента.

От Баня лука до Яйце километрите са малко – едва 80, но за сметка на това се пътува бавно. Пътят се вие покрай река Върбас, чийто води на моменти са толкова зелено-тюркоазени сякаш си на Адриатика. Шофира се бавно, защото има доста завои, а и пътят преминава през различни градчета и селца, в които скоростта пада и до под 50.

Пътят е двупосочен. Не изглежда да е нова настилката, но по него няма никакви дупки, няма дори и кръпки. И пак се замислям – как е възможно – в тази страна преди почти 25 години са преминавали танкове…, а пътищата са толкова добри… По-късно когато „стъпих“ на родна почва си помислих – с всичките приказки и рязане на ленти няма по-лоши от българските пътища. Особено по входното трасе на Калотина. Кошмар на кошмарите! А ако човек кривне към Драгоман и селата всеки чужденец ще се замисли дали не сме във война – не дупки, а цели кратери…

пътят от Баня Лука до Яйце е в добро състояние, без дупки и без кръпки

Изкушаващи гледки, непрекъснато ме провокират да спра. Не се осмелявам! „Позволих“ си само  на една „официална“ отбивка като не разреших на сина ми да слезе. Направих няколко кадъра и продължихме.

Някъде около 18 пристигнахме и на мястото за нощуване. Оказва се голяма частна къща на 2 етажа. На самия път. Отвън изглеждаше като току-що завършена, но все пак имаше малка табела с името. Изглеждаше някак пусто и малко съмнително, но решавам, че няма да се поддавам на втория глас. Почуквам на една врата, а оттам ми се обажда кучешки лай. Показва се и една дама. Поздравяваме се, подавам и бележката за настаняване, а тя ни посочва пътя към втория етаж на къщата. Последваме я. Отвежда ни до нашата стая, а в съседната току-що са се настанили двойка мотористи – мъж и жена. Оставяме куфарите и нетърпеливо слизаме по стълбите.

Тя вече е една обиколка пред нас и ни чака отвън като много смутено, но някак съзаклятнически ме пита дали имам нещо за пиене. И досега не мога да асимилирам въпроса – дали нямат алкохол по магазините или пък на жените е трудно да си купуват… За мен си остава пълна загадка тази тема…

От навигацията виждам, че Яйце е на надморска височина колкото София – 470 метра. Археологическите проучвания обаче разкриват, че по тези земи са живели хора още преди 6000 г. като най-много находки обаче има от периода на Римската империя.

Яйце – поглед от крепостта, на заден план се вижда едно от няколкото градски гробища

Къщата е на около 2 км. от градчето Яйце. То е буквално окъпано от преминалия току-що дъжд – свежо, чисто, мирише на лято, но и на окосена трева. Нямам конкретна цел освен водопадите. Нямам адреси. Карам по интуиция. От главния път завивам още на първия светофар, привлечена от крепостта, която се издига от моята страна. Оттам свивам вдясно, виждайки табелата за центъра.

крепостта, която се издига над гр. Яйце

Минавам покрай една скала, а под нея са подредени ресторантчета и малки капанчета за сладолед и вестници. Отдясно се вижда и мост. Има паркирали коли. Шмугвам се между две – решавам, че така е по-сигурно. И тръгваме по моста. От него се открива гледка към Стария град, а самата река е на стъпала, които образуват мини водопади.

Присядаме на пейка на моста на любовта, на който са заключени десетки сърца, за да се полюбуваме на това невероятно спокойствие, сякаш си в унес. С поглед се впускаме в един своеобразен лабиринт, търсейки къде точно е пътят, който да ни отведед до водопада на река Плива.

Тръгваме към него, но не си позволяваме волности да пресичаме на пряко – движим се само по „официалните“ плочи, трасирали пътеки. Излизаме в горната част на водопада, който е равен като тепсия, преди да се спусне стремглаво надолу – на 22 метра височина.

водопадът в Яйце

Странно е някак – за първи път попадам на водопад, който се намира в центъра на населено място. Водите са блестящо-бели с нюанси на тюркоаз.

В подножието се вижда и много добра наблюдателна площадка – всъщност там долу е и мястото, на което се срещат и сливат двете реки – Върбас и Плива. Решавам, че по-късно ще отидем до тях. Иска ми се да се разгледаме първо стария град.

Връщаме се обратно и пресичаме старата каменна порта. Натъкваме се на сладоледена витрина – няма начин да я пропуснем. Договарям се с моя малък спътник, че сладоледът сега отменя вечерята за по-късен час, за да можем да се разходим докато е светло.

И така поемаме по калдъръма нагоре, който ми напомня мъничко за роден Пловдив, но и мъничко за Трявна. Изкачваме се до църквата, а оттам се подава минарето – два символа на разделението на тази страна в миналото. Тук, на това ниво се намират катакомбите и светилището на бог Митра. До него има и автентична босненска къща с кротък пазител отвън.

църквата „Света Богородица“, Яйце

Яйце е известен като кралският град, защото в средновековието на тази територия е била столицата на Босненското кралство, а през 1461 г. в църквата в града е коронясан последният босненски крал.

Както се казва с много пот на челото открих, че в Яйце трябва да се види:

крепостта

катакомбите

църквите: Св. Дева Мария, построена през 12-ти век и място, в което са коронясвани 
средновековните царе

Митрайски храм, древна сграда от 4-ти век, която сега е защитена от ЮНЕСКО;

Светилището на бог Митра,

къщата на Омер бей,

Водните мелници,

Францисканският манастир 
и разбира се символа на града – водопадът на река Плива.

Катакомбите са поръчани от краля през 14-ти век, който искал място за почивка за себе си и семейството си. Те са малки, но са разположени на две нива. Гордеят се с това, че са запазени много от оригиналните каменни. Катакомбите имат обаче загадъчна атмосфера, а дори малко зловеща визия, така че не са за всеки. Ние лично ги пропускаме почти винаги.

църквата „Света Богородица“ или още „Дева Мария“

Започва да вали ситен летен дъжд. Неподготвена съм, но решавам, че той няма да развали разходката ни. Понамокрихме се, но летният дъжд само поохлади емоциите и страстите от дългото пътуване и така очакваната среща.

От старата църква се открива гледка към хълма отсреща. От дъжда се бяха образували изпарения, което само допълнително засилваше усещането за мистичност, за една особена виталност – удоволствие за очите, насладата за душата.

Пак там – на хълма се белеят плочите, които бързо свалят усмивката ми…

Полезна информация:

Повечето интересни места както в Босна и Херцеговина, така и в Сърбия са с координати. Понякога има и адреси, но моята навигация, която е сравнително ново – на четири години, така и не успя да ги намери. Като например мостът във Вишеград.

Наред с това е добре да се изключват и телефоните, когато се преминава през страната, тъй като минутата е както преди в Сърбия (7 лв. към 2019 г.)

Град Яйце е също древен – има доказателства за съществуването му още от каменната ера.

В исторически план в него е коронован последният босненски крал – Стефан Котроманич.

Именно в Яйце през 1943 е основана макар и напълно изкуствено СФРЮ (социалистическа федеративна република) известна години наред просто като „Титова Югославия“.

светилището на Бог Митра

Някога Яйце са го наричали континенталният Дубровник, босненската Венеция, музей под открито небе. Честно казано аз намирам тези сравнения за обидни. Венеция си е Венеция и това, че Гийтхоран, Колмар или Брюж имат канали, си остава единствената допирна точка, няма място за сравнение между тях. Същото бих казала и за Яйце. Не намирам никакви прилики нито с Дубровник, нито с Венеция. Нито дори с Черна гора. Освен донякъде планинските и скални масиви.

Изкачването към крепостта на Яйце преминава през няколко старинни порти. Продължаваме нагоре, въпреки дъжда. Любопитните като нас сме малцина. 2-3 двойки и няколко ученици от горните класове. По хълма на стария град се издигат малки къщички, а на едно място – над църквата, се натъкваме и на зеленчукова градина. Някак странно е. Асоциирам отново с Пловдив или пък със Созопол – там старите градове са някак далеч по-цивилизовани, а в босненското Яйце има някаква своеобразна примитивност, но същевременно тя се вписва чудесно в цялостния пейзаж. Неслучайно Босна и Херцеовина е решила да развива етно и селски туризъм. Без да се изхвърля в излишна пищност.

·       

каменните стени, между които са обособени зеленчукови градини

Пътят се разклонява на две места. Табели разбира се не видяхме. На едно място се разминахме и с един четироног бездомник… гледка, напомняща на родна София. Явно бездомните кучета не са само български „специалитет“.

Стигаме и последната порта, а оттам слънцето ни разкрива, че сме на запад. Подготвя се да си тръгне, обещавайки ни приказен залез. Набързо влизаме, без дори да разберем, че за мястото има вход. Някой тихичко и неубедително ни подвиква. Връщаме се да си платим скромния вход на касата. Децата са безплатно, а за възрастни беше нещо от порядъка на 2 евро.

предверието към крепостта

най-високата точка на крепостта в Яйце

Крепостта Яйце датира от 14-ти век, но през годините са правени различни промени и допълнения. Макар както казах да не обичам сравненията, но тази крепост ми напомни на Шотландия – на хълма, простовата – изработена само от камък и много, много зеленина. Потъваш в различните тоналности на зеленото вътре и отвън, заобиколен от масивните планински склонове. Очаквано – крепостта разкрива гледка към цялото градче, наброяващо 30 хиляди души. Виждат се няколкото минарета, но и камбанариите на църквата. Отново се набиват се на очи и гробищата.

кръговото в началото на град Яйце, поглед от крепостта

Не ми се излиза от тази магия… истински откраднати мигове…

Напускаме крепостта и решаваме със 7-годишния, или по-скоро еднолично неговият водач – в случая аз, да се спуснем от другата страна, за да видим какви други потайности крие стария град. Имаше защо. Слънчогледи и гроздови салкъми, автентични къщи със спретнати дворчета, а пътят е оформен с така добре познатите ни от Родопите тикли. И от всяко ниво на нашето спускане се откриват прелестни пейзажи, огрявани от вече залязващото слънце. Има някаква мистичност около Яйце, която надали ще разбера на какво се дължи.

За жалост от това ниво вече гробищата в градчето не се виждат, белезите от войната обаче са навсякъде.

дупки от снаряди могат да се видят все още на много сгради

Старият град е очарователен. Спускаме се по калдъръма, който ми напомня за западните Родопи.

Няколко минути по-късно излизаме от другата страна на Стария град – отново пресичаме още една старинна порта, за да се озовем в една уличка с дюкяни, напомняща ми на Истанбул. Малка и някак много интимна. Има една кафеджийница, в която на вечерна раздумка са се събрали местните. В този час започва и вечерната молитва.

централната джамия в Яйце

·       

от другата страна на крепостната стена 

Тръгваме обратно в посоката, от която дойдохме. Срещу нас се изправя цяла глутница от кучета. Синът ми изпада в отчаяна паника. Животинките изглеждат добродушни, но никога не се знае. Все пак проявяват интерес точно към детето, а той вече неистово реве. Успявам някак да ги прогоня.

От едната страна на улицата виждам тунел, който се спуска надолу. Обичам да се отклонявам по подобни тайни пътечки. Поемаме по него и се озовавем на още едно неподправено и автентично място, разкриващо още от многоликия образ на Яйце.

·       

·       

Спускаме се още надолу, но тъмнината започва да взема превес. А стомасите тихо нашепват – време е за вечеря!

„Манджа“ – една симпатична пекарна на централната улица в Яйце

Излизаме отново на централната улица в стария град, зад каменните порти и се връщаме там, където оставихме колата. Бях набелязала едно от местата за вечеря.

Вътре е празно, но изглежда някак уютно и приятно. Персоналът е едно младо момче, което е и келнер, и барман. Излишно е вероятно да казвам, че кухнята е като сръбската, като хърватската, като черногорската – вешалици, ущипци, плескавица… Поръчвам нещо като кебапчета, като питам дали могат да са от пилешко или пуешко месо. Момчетото явно не ме разбира на български и ми отговаря на английски. Донесе ни порциите, но нямаше и помен от пилешко месо – всичко миришеше на овнешко. Поръчвам един айвар и си намазвам на хлебчето, напомнящо на родопска катма.

Приключваме бързо вечерята, а с нея умората ни е завлядала напълно. Виждам обаче, че е все още рано. Не се отказвам и решавам макар и по тъмно да открием площадката на водопада.

Синът ми никак не беше ентусиазиран от решението, но както се казва няма право на глас. Пресичаме отново моста, а срещу нас се появява нова глутница кучета. Отново са кротки, но това не е достатъчно за малкия. Успявам отново да ги прогоня. Малко след моста виждам и светлини. Натъкваме се на водопада отгоре, а той е прелестно осветен нощно време.

водопадът в Яйце вечер

Сменя цветовете си на около 20-30 секунди – червено, пурпурно, зелено, синьо, лилаво… Тръгнахме по стълбите, които предполагах, че ще ни отведат до подножието, но в този момент вече синът ми реши, че няма да стане на моята.

Е, предадох се и аз!

Беше наистина време да се приберем!

Току стигнахме до къщата и се сетих, че жената, при която бяхме отседнали ми показа, че пътят срещу имота води до двете езера. Обичам да реагирам бързо. Дори не споделих с малкия – директно завих. Да, но не беше точно така както тя ни обясни. Пътят беше тесен и имаше няколко разклонения. Беше и изключително тъмно – нямаше никакво улично осветление. Въпреки всичко не се отказах лесно. Опитах по единия ръкав. Навлязох навътре, но не ми изглеждаше надеждно. Тогава малкият започна отново да хленчи, че иска да се прибираме.

Като една добра и изпълнителна майка го послушах.

Домакинята ни чакаше отвън, за да ми съобщи с най-голямото неудобство, че ми е дала грешна стая. Каза ми, че съм платила да имам самостоятелна баня (така си беше), а ни е настанила в такава без. Извини ми се много притеснено. Новото място наистина беше страхотно – изключително чисто, помислих си, че навярно по този показател и вкъщи не е на такова ниво. Имаше плазмен телевизор, удобно легло и спално бельо, от което се носеше невероятен аромат. Жената ми показа и кухнята, като беше оставила и „Кафа“ за сутринта, както тя отбеляза.

7-годишният заспа почти от раз.

Аз продължих да ровя в английските сайтове за района. Така открих нещо, което преди това така и не ми беше попаднало – Watermills или Mlinčići на босненски.

Доволна от откритието вече можех да се отдам на заслужена почивка.

Вече знаех, че следващият ни ден ще започне точно с това място!

Утрото се оказа свежо, но отново окъпано в най-магичните изпарения. Вечерите се оказаха достатъчно прохладни, за да се събуди човек с енергия за един нов интересен ден. Бяхме като корпуса за бързо реагиране – за норматив спретнах багажа, направих си „кафа“ (кафе) и дори не я (го) изпих – тази работа можеше да я "свърша" и в колата.

Домакинята беше също ранобудна. Изпрати ни по живо по здраво, а синът ми съм сигурна, че ще я запомни заради малкото подаръче на изпроводяк - бонбони Рафаело. Естествено бяха скоростно опустошени преди аз дори да разбера за съществуването им.

Пътят за Мало и Голямо езеро, както и самите Мелници, бе точно срещу къщата. Оттам просто се спуснахме надолу по познатата от предната вечер отсечка. Пак имаше известно чудене в коя посока да поема, но за наш късмет срещу мен се появи автомобил. Попитах ей, така – по нашенски за „млинците“ Mlinčići, но получих отговор на английски… Ех, босненци… Хвало ви за знанията! Може би щяха да ме разберат ако просто бях казала „Водениците“ – така е и на сръбски… 

След няколко минути шофиране излязохме точно на търсената цел.

Бяха като от онези книжки от моето детство – с релеф, а току очаквах да изскочи жабокът или Василиса прекрасна. Пренасяш се в друг свят. Малки, дървени къщички, а под тях се спускат на десетки ръкави езерните води.

Целият район образува един голям парк с детски кътове и места за пикник. Невероятна красота. Беше рано и слънцето още се криеше, което ми позволи да запечатам тази красота в истинските й тонове. Великолепие, каквото не си бях и представяла, че може да съществува.

Мелниците, гр. Яйце

За обичащите историята ето и кратък преглед, включващ и българската следа по тези ширини:

Златният век на Босна се свързва с владетеля бан Кулин. След смъртта му славното величие продължава и при Стефан Котроманич, а след него на престола се възкачва Стефан Твъртко Котроманич, който превръща независимата босненска държава в най-могъщата в западната част на Балканския полуостров. И тук идва място на българската следа. При едно свое пътуване до Будапеща, младият Твъртко среща българската принцеса Дорослава, дъщеря на Иван Срацимир, владетел на Видинското царство. Двамата се женят.

За жалост силната епоха не продължава дълго и въпреки храбрите сражения на сърби и босненци на Косово поле, подкрепянни от българи, албанци, маджари, чехи, власи и други, отоманският главнокомандващ Баязид в последна сметка печели битката.

Така Босна окончателно пада, а местното балканско население е подложено поголовно на потурчаване – събития, абсолютно познати и в Родопите с помохамеданчването на българите.

крепостта в гр. Яйце

На езерата имаме късмета да сме почти сами. Не спирам да снимам, опитвайки се същевременно и да се насладя на това наистина невероятно успокояващо и магично място.

Колкото и да не ми се иска трябва да тръгваме, за да се върнем отново в градчето за водопадите.

Те са с платен вход, мисля, че от порядъка на 8 евро. След като казвам на момчето, че съм журналист и пиша пътепис, той най-искрено съжалява, че не съм го казала по-рано, защото било безплатно. Не искам парите обратно – доволна съм, че с макар и с толкова малка сума съм подпомогнала местния туризъм.

А водопадът, който предишната вечер видяхме само по тъмно, се оказа наистина фантастичен. Стелящ се тихо в горната част, изведнъж водната струя се спуска от над 20 метра височина в бесен танц.

павилиони за сувенири, непосредствено преди водопада, понеже е рано все още са затворени

Яйце се намира на 82 км. от Баня Лука и на 146 от Сараево. За него някои немски сайтове казват: "Това е един град от камък, светлини и вода".

Битови съвети:

Независимо в кой сезон посещавате водопадите подгответе си подходящо облекло – например дъждобран. Дори и лятото водата пръска много силно и за секунди ще бъдете толкова мокри, сякаш излизате от банята. Наред с това ако снимате по-добре заложете само на телефона или си снабдете камерата със специални предпазни средства.

Правим няколко снимки и си тръгваме почти изцяло мокри. Все пак сме късметлии, че е лято и е топло. Връщаме се на познатия ни от предишната вечер център и пекарната. Сякаш съм в България – кифла с мармалад, баници, бюреци…, айран…

Хубавото да пътуваш из Балканите е, че нямаш езикова бариера.

Малкият си избира кифла, естествено и вече сме готови да покорим следващата ни цел – Босненските пирамиди или познати още като пирамидите Високо, на името на градчето, до което се издигат. Навигацията ме накара да се спусна в долната част на Яйце – улиците бяха толкова тесни, че имах чувството, че ще се заклещим. Пресякохме по един мост – чувствах се като начинаещ шофьор. Изглеждаше като детска играчка. Оттам се искачихме нагоре до нещо като централна улица. И на изпроводяк се прокрадва отново онази тъжна нотка - белезите от куршуми... те са все още почти навсякъде - по блокове, по къщи...

долният мост в Яйце - изглежда като пешеходен, но всъщност може да се премине и с кола

войната едва ли някога ще бъде забравена

Излязохме след това на един разклон. В този момент имах усещането, че сме в напълно противоположната посока. Но нямах друг избор освен да слушам какво ми казва устройството.

Последва рязко изкачване – сякаш се движех по път из южните Родопи. За отрицателно време и вече бяхме на над 1000 метра надморска височина.

Беше удивителна красота, която впечатли дори и 7-годишния ми син: „Мамо, виж – ние летим, ние сме над облаците!“- каза възторжено той.

над облаците - снимката е от прозореца на колата - за по-сигурно

Така беше – поглеждаш встрани от пътя и виждаш как ти сякаш летиш в небето, а под теб са едни такива бели пухени облачета.

В този момент спрях колата, за да снимам. Детето обаче не беше забравило – „Мамо, може да има мини, моля те недей!“

Вероятно беше безопасно, но знае ли човек… Не си струваше наистина за една снимка.

Продължихме.

Започнахме да се спускаме, а от двете страни на пътя ни се показаха тучни ливади с купчини сено и с малки дървени вили. Не съм била в руската провинция, но ми изплуваха картички, които съм виждала. Слънцето ярко напичаше и придаваше различни тоналности на зеленото – ту изглеждаше като жълтеникаво-златно, ту преливаше в свежо-зелено.

някъде на около 30-40 км. от Яйце из Босненските махали и села

На едно място навигацията ни каза да държим вляво, всъщност то нямаше друга възможност. Оттам нататък започна нашето рали „Босна“. Изведнъж пътят стана черен и тесен. Беше подходящ за каруци, за коне, но не и за автомобили. Трябваше да карам изключително бавно – с не повече от 20 км. Изминах едва 1 км. – беше мъчително, защото чувах как камъните удрят отдолу по колата.

Рестартирах машината с идеята, че може да ми даде друг маршрут. Тя обаче си държеше все същата „честота“.

началото на нашето рали "Босна"

из Босненските пътища

Може би изминах още километър и половина, когато усещах как започва да ме обзема тревожна паника. Оставаха още около 5 км., а ние бяхме по средата в нищото.

Продължих напред, стискайки все по-силно волана, по който оставаха белези от изпотените ми длани.

Очаквах трескаво последните 500 метра когато трябваше този ужасен път да свърши – поне така ми показваше джи-пи-ес-а – предстоеше ни да се отклоним по друго трасе.

Всъщност за мое най-голямо нещастие другото трасе се оказа пак същото. А оттук нататък имахме нови 17 км.

В този момент вече ми се ревеше. Всички гласове в мен крещяха – къде си тръгнала – сама жена, с дете в тази дива пустош… Изведнъж дори и къщите изчезнаха. Бяхме в нещо като гора. Нямаше никой наоколо и дори нямах никакъв сигнал на телефона. Опитах се да дишам дълбоко и да не се поддавам на паниката.

В този момент ми хрумна друга идея – да заменя нашата цел - Високо със Сараево. Направих го, но маршрутът не се промени.

С по-свито сърце продължих да се движа, опитвайки се да избягвам неравните участъци, които ставаха все повече. На места чакълът напълно липсваше и се бяха образували големи неравности. Това не беше път за лека кола, а за АТВ.

Това беше от онези ситуации, в които се чувствах като най-безотговорната майка...

Добрата новина беше, че по някое време просто се включихме в цивилизацията. Тогава видях, че вдясно от черния път, от който ние се появихме имаше платно, което навярно идваше точно от Яйце. Вероятно моята навигация ме беше превела през този път, защото й е зададена команда – „най-прекия път“.

Бързо изчистих от съзнанието си току-що преминалите перипетии. Оставаше ни още малко до Високо. Излязохме дори и на магистралата, която води до Сараево. От нея се отклонихме и на пункта, на който си платихме таксата попитах дали сме в правилната посока. Любезният служител ми показа с ръка накъде да поема. Този път нямаше изненади.

Пътувайки по магистралата изведнъж се появява и надпис – Херцеговина. На около 2 км. следва нова и нова табела със същото име.

Пристигнахме в подножието на една от пирамидите. Очакваше ни „уредник“, който даваше наставления кой, къде да паркира. Изкачихме се до самата пирамида. Там имаше няколко капанчета за сувенири. Изумих се – входът за пирамидата беше 10 евро. Реших обаче, че ще ги платя, все пак за какво съм дошла. На едно от местата се продаваше и вода, за която се твърдеше, че е с уникален заряд, защото е от дълбините на пирамидата. Естествено типичните туристически хватки.

За отрицателно време беше сформирана и група. Турът щеше да е на английски, впоследствие обаче се наложи да го слушам на натурален босненски. На входа се раздават и каски, тъй като вътре е тъмно, а на места и с доста скосения.

Историята на Босненските пирамиди

Откривател е босненският професор Семир Османагич. Той твърди, че тези образувания са по-стари дори от египетските пирамиди – на 25 хиляди години. Досега са открити пет пирамиди – на майката Земя, на Слънцето, на Луната, на Дракона и на Любовта. За три от тях – Слънцето, Луната и Дракона, се смята, че са свързани с подземни проходи, а над повърхността образуват равностранен триъгълник. Същото се твърди и за стените им, които са ориентирани по посоките на света.

Твърди се също, че пирамидите се загряват и охлаждат с особена бързина, тъй като са изградени от материал, позволяващ това.

За най-значима се смята пирамидата на Слънцето. Висока е 220 м. и има наклон като този на Хеопсовата пирамида – 53 градуса. След нея е пирамидата на Луната – 190 метра, като тя е смятана за по-древна дори от културата на шумерите.

За жалост все още обаче всичко е в сферата на хипотезите и около тези пирамиди има твърди много неясноти. Като например дори това как са създадени. Подозрителни е например, че във вътрешността им не са открити никакви артефакти – няма следа от живот – нито скелети на животни, нито от хора, от сечива или пък някакви други останки. Единствено има няколко големи камъка. И за да се засили мистиката туристите се събират около тях, предлага им се да затворят очи, поставяйки ръце над камъните. След около минута екскурзоводът пита кой, какво е почувствал. И както отговори един мъж – отговорът зависи от това кой с каква нагласа е отишъл и кой в какво вярва. Някои хора твърдят, че са усетили странна топлина. От нашата група никой не реагира, което ме кара да мисля, че по-скоро и тяхното мнение е подозрително към пирамидите.

един от гигантските камъни вътре в пирамидата

Друга версия на босненските учени е, че енергията в пирамидите се неутрализира по непознат за човечеството начин и част от тази неутрализация се крие именно в огромните камъни.

Твърди се, че под пирамидите са намерени три подземни камери и малко езеро с ниво на йонизация 43 пъти по-висока, отколкото извън мястото. Аз лично обаче съм доста мнителна към съществуването на това езеро. Била съм в мината в Халщат и там видях с очите си езерото, върху което се проектират и невероятни мултимедии, а на финала гидът хвърля камък, като така човек наистина се убеждава в истинността на представените факти.

Тук останах с впечатлението, че мистичното езеро съществува само дотолкова, че навън да се продава вода от него.

Съвети:

• Носете си по-плътна дреха, защото дори и през лятото вътре в пирамидата е хладно. Обиколката с екскурзовод продължава около час и още около 20-та минута човек го полазват ледени тръпки.
• Пирамидите могат да се разгледат самостоятелно и без екскурзовод. Макар да има табели за посоките, все пак ми се стори не дотам безопасно, тъй като вътре е наистина своеобразен лабиринт от тунели.

Не оставаме до края на обиколката – първо ни беше доста студено и второ колкото и да ми се иска да вярвам в чудеса от представената ми информация няма дори и един факт, за който да се хвана. Някой ден може би наистина ще се появят достатъчно добре издържани научни тези за тези пирамиди, но на този етап всичко все още е като една приказка, от която да се печелят пари.

Все пак като съвестни пътешественици не пропускаме да си вземем магнит за спомен.

И хайде пак на колата!

Връщаме се по магистралата, но за жалост изминаваме много кратка отсечка по нея. Оттам се прехвърляме по добре познатите ни пътища, които се вият между реки, скални зъбери и преминават през множество градове и села.

Малко след Високо имаше  едно градче с чудни къщи, а на всяка от тях бяха поставени и мини керамични мелници. Така и не успях да ги запечатам обаче, тъй като пътят не позволяваше да се спира.

Преминаването през населени места отнема много време. Ето защо се пътува бавно, особено в съботен ден. От друга страна това дава още един поглед върху страната.

Още любопитни факти за Босна

До скоро не знаех, че богомилството е практически било със статут на държавна религия в Босна. То е било обявено за ерес от Рим и Константинопол. Заради ненавистта към официалната църква някои историци смятат, че част от балканското население и най-вече това в Босна, абсолютно доброволно приема исляма, наложен от османските турци.

От Високо до Сараево са около 50 км. първоначално навигацията ми даде около 50 минути, но всъщност надхвърлихме времето – отне ни около час и половина. Нямахме време да спираме в столицата. Целта ми бе мостът на Иво Андрич и оттам за Дървен град.

За съжаление в Сараево се забавихме още повече, защото хванахме градските задръствания. Успях дори и през колата нещичко да видя от града. И него ще го помня дълго.

Сараево

Онова устройство, без което не можем на път реши още веднъж да ни спретне интригуващи преживявания. Поехме по едно трасе, което ни качи на върха на Сараево, имаше и гробище. Минаваше се през толкова тесни квартални улички, че не можех да повярвам, че това може да бъде столица. Но пък си помислих, че същото би си казал и някой, който попадне в Орландовци, например. Пропуснах една-две отбивки, защото те бяха толкова малки, че трудно можех да възприема, че трябва да премина точно оттам. След известно лутане, в което времето ми на пристигане се покачваше все повече, реших да спра и да се опитам да задам през телефона. Не успях, но пък за сметка на това си получих солидна сметка. (За този опит плюс няколко входящи повиквания - 140 лв.) Наложи се отново да се доверя на навигацията. Опитах се да запазя спокойствие и да се върна към пропуснатата пряка.

И пак катерене нагоре по планинския хребет. Изкачвах се и се спусках…, но поне този път не се наложи да се движа по чакълени пътища. В един момент по всичко личеше, че сме вече в ниското и планината е зад нас. Макар да имаше ограничение на скоростта карах с 15 км. повече – имах спешна нужда да посетя онова място с двете нули. И хоп – палка… откъде се взеха тези полицаи.

Сигурна съм, че ме спряха с идеята, че ще изкарат някое евро, все пак бях с кола с немска регистрация. Не че е нова, доста е старичка всъщност, но лъскавка на външен вид и непозната за Босна и Херцеговина. Започна се разговор, познат ми от шофирането ми в България.

• Ама какво правиш сега… къде бързаш, знаеш ли с колко много превиши скоростта… толкова добре разбирах всяка думичка…

Реших, че нямам време да играя техния театър и им споделих самата истина. Може би на 250 метра по-напред имаше бензиностанция. Посочих им я и казах, че трябва спешно да отида.

Доста нагло ми отговори:

• Па иди, па се зАвърни…

Тогава реших, че ще приложа тактика Б. Показах камерата на първата седалка и обясних, че съм журналист, който е на пътешествие из тяхната страна, за да разкаже какво се случва.

Оказа се „правилният“ отговор. Последва:

• Ауууу… бегай, бегай… не сом те спирал, не сом те сретал…

Не знам какви са глобите за превишена скорост в Босна и Херцеговина, но се радвам, че не успях и да разбера.

Оттам нататък си шофирах без повече да надскачам километража.

Навигацията ни показваше около 30 минути до Вишеград – това е последната точка на Босна и Херцеговина. Небето натежа и изведнъж просто рухна под бедния ни автомобил. Изсипваше се толкова много вода, че нищо не беше в състояние да я прочисти, за да виждам. Пътят беше отново покрай реката, с тунели и завои. Като старото трасе от Сърбия към България.

Не обичахме тунелите със сина ми, особено австрийските – те са дълги по над 20 км. и са скучни. Този път обаче бяха истинска благодат и спасение. Глътка въздух, в която да се концентрирам отново за да успея да фокусирам пътя след това.

На излизане на един от поредните тунели нещо заплющя по колата. Беше градушка. Уплаших се. Имаше и гръмотевици. Небето се тресеше и изглеждаше така сякаш си изсипва гневът върху нас. Помислих си дали да не остана на сухо в един от тунелите. Те обаче бяха тъмни и рискувах някой да ме удари.

Там някъде фокусирах и страничен банкет с няколко спрели коли. Трябваше да се отбия и аз без значение колко време трябваше да останем. Иди че бързай... отново по средата – в нищото. Пороят продължи още 10-ина минути. След това бавно се укроти.

И ние потеглихме. Малко след това дъждът спря. Беше като надбягване с времето. Ние се движихме и виждах как облаците ни следват и аха да ни застигнат. Стрелката на резервоара вече вървеше надолу. Слава на Бога оставаха ни съвсем малко километри.

Ето, че отдалеч видях моста – този, на който известният босненски писател Иво Андрич посвещава „Мостът над Дрина“ и печели Нобелова награда за литература.

„От всичко, което човек в стремежа си към живот издига и строи, най-доброто и най-ценното в моите представи са мостовете. Те са по-значителни от къщите и по-свещени от храмовете, защото са по-достъпни. Принадлежащи на всички и към всеки еднакви, полезни, построени винаги обмислено, там където се кръстосват най-много човешки нужди, те са по-трайни от другите постройки и не служат за нищо, което е потайно и зло.“

река Дрина

мостът във Вишеград, който на практика свързва Босна и Херцеговина със Сърбия

Някой вероятно би казал – какво толкова – мост, като мост…

На мен лично ми напомни на моста в Ардино, който съм виждала обаче само на снимки.

Зареждаме „храна“ за машината и вече знам, че планът да се приберем в София същата вечер няма как да проработи. Часът е след 18, а оттук нататък ако продължим ни чакат почти 7 часа.

280 км. са от Яйце до Вишеград. Почти толкова, колкото Пазарджик-Бургас. Според гугъл би трябвало да ги измина за 4 часа и 50 минути. Дори и да не броя отклонението през Високо всъщност ми отне над 7 часа.

Босна и Херцеговина е прекрасна страна, но ако решите да я посещавате се въоръжете с голямо търпение по пътищата й. И все пак ако трябва да съм честна са сериозна конкуренция на българските.

Малко преди 19 стигнахме и до Дървен град. Бях се подсигурила с резервен план за нощуване, който влезе в действие.

Следва продължение - градът на Костурица!