Един североизточен пътепис

ПРОЛОГ

Лето Господне 2013-то. Средата на юли. Жега. Градът е пуст. Седя мързеливо на столчетата на тротоара и примижам срещу жежкото слънце. Сърбам шумно от кафето покрито с два слоя прах натикани там сякаш нарочно от прашните летни повеи на безпощадния вятър. Щраквам запалката и паля цигара присвивайки критично очи към мотора. Ще ни повозиш ли, гадино мръсна?... Отговор няма. Аз и не очаквам. Всичко е безпощадно замряло и застинало в лятната мараня. Само китарата на Джон Лий Хукър жално свири блус, докато собственикът и монотонно напява за 1962-ра... Кво става? Накъде тази година? Нещо Иран, Ирак?-пита с любопитство Цецо. Тцъ – процеждам през зъби аз-оставяйки любопитно наострените уши на тайфата на Цецо без нужната им информация. Тцъ. Тази година сме скромни. Ще попътуваме малко. Пътуването ще е както каза Гошо „от крайност в крайност“, но не чак такава, че да си правим труда да стигнем Иран и Ирак...

Като никога събрах сергията навреме. Бях прибрал „Нещото“ (вехтата ми служебна кола). Бях попрегледал мотора, бях посъбрал нужните ни инструменти и като никога се канех да си тръгна навреме. Винаги, когато затръгвахме нанякъде изникваха сто неща за свършване за в последния момент, но този път не беше така – работа нямаше, шефът ми беше зачезнал нанякъде, моторът беше подготвен. Щях да се прибера навреме да си достегнем багажа, за да може да си легнем навреме, че ни чакаше ранно ставане и отпътуване! Традиционно спяхме по максимум два-три часа преди пътуване, но тази година сякаш всичко беше различно.... Да не повярваш...

Пуснах кепенците, екипирах се, казах чао на любопитната тайфа вперила поглед в мен и мотора и натиснах копчето на стартера. Кюф, кюф, кюф, кюф, кюф – редеше някак тъжно стартера без помен от живец в двигателя! Чувствах вперените една дузина очи в гърба ми, докато усещах как лицето ми почервенява и вадички пот започнаха да се стичат във врата ми. По дяволите! Лошо начало! Тъкмо се канех да слизам и да се разопаком и погледът ми попадна на копчето за гасене на двигателя – ами да, познахте! Беше на позиция “OFF”! Натиснах копчето и ядно стартирах мотора. Добре че не бях успял да го задавя...

Подкарах, все още бесен на себе си, из града в посока север към дома. Бях се отказал да мия отново мотора (е, какво, бях го мил вече миналата седмица като минавах на преглед) именно с идеята да не губя ценно време и да се прибера навреме. Спрях единствено да допълня резервоара, защото най-живо от всичко се вълнувах колко ли точно ще ми гори тази година магарето му с магаре. Бензинджията зареди, а аз стоях тъпо и продължавах да гледам невярващ ту в колонката, ту в мотора. Ту в мотора, ту в колонката... Преглътнах сухо. Вадичките пот отново взеха да се стичат по лицето ми. Смятах и не вярвах на сметките си – 9.44/100! Освен, че беше страшно много, но и аз бях разчел бюджета за пътуването при разход от 6.5/100. Просто виждах как бюджетът ни мигом се трансформира и стопява като голяма част от него се изпарява през ауспуха във вид на скъпо струващ дим...

Ядосан на све дадох газ на мотора и го подкарах по пустата дълга права към дома. Първа, втора, трета, четвърта... Сега ще ти го върна тъпкано, магаре с магаре шантаво! Малко преди да превключа на пета и мотора взе нещо да прекъсва, да присецва и да се люшва ядно напред назад! Отпуши се и ускори напред и тъкмо си реша, че всичко е ок и забие муцуна в земята ... Ускори, прекъсне и забие, ускори, прекъсне и забие муцуна... Гадно. Вече се бях настроил да пътуваме с него, а сега ще трябва да ходя до Обеля да вземам Пежото и да го играем автотуристи вместо мото такива. Че щяхме да пътуваме беше ясно. Това отдавна беше решено. Единствената дилема беше с какво и комай започнах да си мисля, че сме заложили на губещата карта или на куца кобила казано иначе...

Прибрах се вкъщи. Навреме, както и очаквах. Още беше светло. Кучетата бяха вече твърде стари, за да ме нападнат от засада, както правеха някога, но пък за сметка на това ме нападнаха ордата циганета, заселили се неотдавна току под прозорците ни! „Комшу, комшу, комшу, ма ногу готин мотор имаш, комшу!“ Ъхъ – ядно процедих през зъби аз, бършейки усърдно потта избиваща по челото ми.

Мамка му! Какво пък му беше станало сега? Защо прекъсваше? И дума да не става да караме така 3-4000 км! Абсурд! Все още имах време да отида да докарам пежото, но реших да направя последен отчаян опит да реша проблема – поразхвърлях мотора и се загледах в CDI-то, демек в електрониката на запалването. Африката имаше потенциален проблем със запалването и аз го знаех – точно по тази причина електрониката беше преправена (според специалните разработки на НАСА, както се бъзикаше Гошо), за да не и бера ядовете при пътуване. Извадих спецкосмическото запалване и сложих резервното, което имах в куфара. Моторът запали без проблем. Обърнах и в облаци от прах отпраших към околовръстното за тест драйв. Направих няколко тигела с максимална скорост (да ме прощават момчетата с радарите, ама това е положението) и нямаше помен от проблем! Ясно – оставахме с резервното непреправяно CDI... Другото отиваше в историята! Върнах се със смесени чувства у дома – хем доволен от решението на проблема, хем с кисел привкус, щото пътуването нещо тръгваше „накриво“. Прибрах мотора с триста зора в двора (ей, това Африката е много тежко добиче), инструктирах кучетата да не се катерят по него и да го пазят и приключихме с приготовленията за тази вечер. Багажът ни беше понахвърлян. Разпределихме парите и документите като преговорихме кой какво и къде ще държи по джобовете си и като никога към 22.30 си легнахме. Бях доволен! Един път да се прибера навреме, да си легнем навреме и да тръгнем на сутринта що годе отпочинали и наспали се!

А споменах ли, че живеем в една гора, където няма джан джун? Освен нас, тук живееха двете ни кучета, още едно присламчило се напоследък отнякъде, един съсел, който обикновено спеше на прозореца на кухнята и няколко змии, от чието присъствие изпадах в паника и се озъртах по сто пъти като се мотаех насам натам из двора. Освен нас и менажерията в двора ни, както вече споменах, току под прозорците ни се бяха заселили семейство с твърде неустановен (но безспорно голям) брой цигани и малко по-надолу в дерето живееха Лидия и Боби, но тях точно тези дни ги нямаше. Е, имаше и някакви други хора нагоре из гората сякаш, ама честно казано толкова рядко ги засичах, че дори понякога ми се струваше, че си въобразявам, че още някой живее в „нашата“ гора...

Именно поради гореизброените факти и двамата с Поли скочихме като ужилени, когато към 23 часа фарове осветиха гората и се чу бръмчене на двигател на кола! Кой пък беше това? Какво диреше по нощите? Застанах на прозореца и направо ми висна ченето. Кола следвана от линейка! В гората! Посред нощ! Мигом се разсъних и взех да бълвам нещо за мамата, лелята, бабата, цигани, линейки, здравни осигуровки (по-скоро за липсата им) и ползването на спешна медицинска помощ без да си внесъл лев здравни вноски през живота си... Още не си бях довършил тирадата, когато линейката отмина катуна до нас и заби смело и безотговорно навътре в гората! Айде бе! Сънувах ли? Че там пътя беше такъв, че линейка посмъртно не можеше да се изкачи, а и беше валяло и беше сериозно разкаляно! Тук нещо не беше наред! Следяхме безмълвно фаровете и сините буркани как пъплят навътре и нагоре в гората. Ама къде отиваха? Там нито живееше някой, нито беше разумно и нормално да се забива тая линейка натам! Поседяхме, позяпахме, почудихме се. Линейката продължаваше да пъпли нагоре по баира, като отвреме навреме даже пускаше и сирената. Странно... Нещо необяснимо ставаше тук. Мда... Времето безмилостно напредваше и нас ни оставаше все по-малко време за сън. Затова махнахме с ръка и отново си легнахме. Тъкмо се бях унесъл, нова порция светлини освети стаята ни! Този път придружени от странни хриптящи и трещящи звуци! Отново станахме! Тая нощ май нямаше да се спи! Погледнах през прозореца да визуализирам странните звуци от рода на „тряс, хъъърц, хряс, прас“ и отново видях два сини буркана! Абе кво ставаше тука, да му се не знае? Баааавно, много бавно иззад храстите, изплува една пожарна! И точно поради габаритите си камионът трошеше де що имаше покрай пътя, а звуците от трошащи се и стържещи по каросерията клони беше зловещ в нощната тъма. Добре, че бях прибрал мотора в двора и че колите ги нямаше отпред, че иначе не знам как щеше да мине тромавото чудовище от тук! Бавно, клатушкайки се и с трясъка на повалени клони пожарната ни подмина. Моментът, в който Поли каза „Ей сега ще отнесе кабела на циганите“ и къщурката им потъна в мрак! Йес! Това, което ЧЕЗ не правеха месеци наред – да им прекъснат незаконното захранване, го направи пожарната за миг! Признавам си – изкефих се... Виснахме с Поли на терасата като първи клюкарки, колкото да видим, че пожарната закъса на 20 метра след нас и бръмчеше отчайващо и се клатушкаше отчайващо и въобще цялата гледка беше колкото комична, толкова и трагична! Някакви хора се суетяха около тежката машина, тя пъшкаше уморено и се местеше метър напред, метър назад и нищо не се случваше в продължение на 15-20 минути. Полунощ минаваше. Беше ясно, че няма да се спи. Въздъхнах тежко, наметнах си нещо, взех фенера и отидох на разузнаване. „Кво става, момчета?“ – викам. Мигом няколко фенера ме осветиха и някой възкликна „Я, човек!“ Викам, абе то има и доста други човеци тука, ама като им скъсахте кабела и се покриха в миша дупка и не дават никакви признаци на живот! Та кво става викате? Кви ги дирите в дън горите тилилейски? Последва тирада от мамата пиииииииип, лелята пииииииииип, пиииииип, пииип, пиииииииииип, пип, пип, мамата... Някаква паднала от балкона някъде нагоре в гората и се потрошила. Викам, къде бе, хора? Там нагоре няма нито ток, нито вода, нито двуетажна вила някъде, ама щом казвате може и така да е. Отишла линейката нагоре и естествено закъсала, та пратили пожарна, ама никой, викат, не ни каза, че няма път и ние не само, че не можем да се качим нагоре, а и не можем да се върнем, щото закъсахме! Викам, момчета, оттук надолу и дясно, дясно и право надолу през гората ще се измъкнете! Абсурд е с този камион да се катерите нагоре!

Продължавахме да гледаме от терасата какво се случваше. След серия сложни маневри и хряс, прас, тряс, опа внимавай, внимавай ти казвам, колега, събори колеца, след двайсетина минути пожарната си замина. Вече НАИСТИНА беше време за лягане!

Тъкмо се бяхме унесли и фарове отново осветиха стаята ни! Вече си знаехме урока и скочихме като пружинки! Линейката някакси се беше измъкнала и бавно слизаше към цивилизацията... А часът беше един и половина...

ДЕН ПЪРВИ

Маршрут: София - Белоградчик - Връшка чука - Неготин - Търгу Жиу - Ранча - Обаршиа Лотрулуи - Брезой - Ръмнику Вълча - Куртя де Арджеш - Капул Пискулуи. Прогнозни километри - 700

След два часа и половина часовникът иззвъня. И двамата гледахме като отровени. Наспахме се, а? Навреме легнахме, а? Свежи и отпочинали сме, а? Е...няма що. Отново тръгвахме недоспали и уморени да пътуваме... Традиционно...

Традиционно дръпнахме шалтера и къщурката потъна в непрогледен мрак. Поли заслиза пеша надолу докато аз се суетях около мотора. Кюф, кюф, кюф, кюф.... Вече си знаех урока! Цъкнах копчето от OFF на ON и бавно заспусках към циливилизацията.

Пътуването тази година се очертаваше лежерно, а посоката беше прозаична – Румъния, Украйна, Молдова и Приднестровието. 3-4000 км за 7 дни с доста зяпане на замъци, манастири и крепости. Замисълът беше за културно пенсионерско мотопътуване. Не беше зле, а и беше взело да ми писва от вечното бързане и гонене на километри и вечно нестигащото време и успокоенията от сорта на „другият път като идваме ще го разгледаме, другият път ще минем специално оттук, за да го видим“ и прочие. Излишно е да казвам, че „друг път“ в 90% от случаите просто нямаше и всичко си оставаше с добрите ни намерения. Затова тази година пътуването беше замислено бавно, славно и с разглеждане на забележителностите!

Е, типично в наш стил от София за Румъния тръгнахме по най-нелогичният път – през Сърбия. Това си ни беше традиция – по възможност пътуванията ни да тръгват винаги през Сърбия. Пъпът ми беше хвърлен в тая страна вероятно... Още си спомням една тема из форумите „От София до Белоградчик през Долно Уйно“. Та и ние се впуснахме към замъка на Дракула, но през Белоградчик, Зайчар и Неготин, безсрамно игнорирайки така шумно рекламираният и чакан от няколко петилетки Дунав мост 2...

Околовръстното и Костинброд ги минахме за нула време. Нормално. В 4.30 нямаше много движение. Притесняваше ме донякъде вечно кърпещият се Петрохан и особено северната му част, където традиционно дупките са доволно дълбоки, че при пропадане в тях човек да губи дори обхвата на мобилния си телефон...

Беше си хладно, а ние бяхме заложили на лятно облекло, щото е средата на юли, разбир’ш ли, но каквато си я бяхме дробили, такава щяхме и да си я сърбаме. До Белоградчик правех сметка да не спираме никъде. Да минем Петрохан на екс и да спрем в Бедрок да заредим и пийнем кафенце. Вкочанени, криво ляво стигнахме до там, като е излишно да казвам, че Областното пътно (което и да е то) се беше старателно погрижило да не ни е скучно и да не заспим при прекосяването на Балкана, само че ние с рутината на опитен скиор преодоляхме целия гигантски слалом и се спуснахме безаварийно до Берковица и оттам за нула време бяхме в Белоградчик.

Спряхме на мегдана. Отчаяно се оглеждахме за някое работещо кафене и комай нямахме богат избор. От трите налични кафенета на площада само едно беше отворено толкова рано в събота и ние смело се запътихме натам. „Работите ли?“ – „Мдааа...“ – „Две дълги кафета тогава!“ – „Ама нямаме вода и можем да ви направим само нес!“ – „Ами добре тогава“... Мразя нес!... Няма ни цигарите – каза Поли. Изпаднали са някъде!... И запалката я няма!... Мразя да ни няма цигарите! Надигнах се и отидох да търся цигари докато каките в кафенето забъркат оня бълвоч – неса...

После спряхме да заредим на комай единствената бензиностанция в града. Апропо, тук си отдъхнах успокоен – разходът за тези 200 км беше точно 5.5/100. Явно проблемът с големият разход е бил решен заедно с проблемът с прекъсващото CDI. Там попитахме за посоката на Връшка чука и обясненията си бензинджията завърши с „там дори има табела“, сякаш беше нещо твърде невероятно! Ама то сигурно си беше невероятно като гледах затънтените и забравени от Бога селца, през които минахме на път за границата. А какъв туризъм може да се развива само в района... Ето от другата страна на границата – Раяц – нищо и никакво село, на онова на географията, ама сърбите са си го нарочили за винарско село, направили са му една супер пиар кампания, има табели под път и над път за него, има информация колкото щеш – пораздута и поукрасена най-вероятно и потокът от туристи си върви...и зяпа...и пие вино...и за вкъщи си купува...и местните не седят да гледат с тъп отчаян поглед в земята и да си спомнят за годините на ТКЗС-то, когато в района е кипял живот, подобно на старците по нашите селца, където въобще има останали такива екземпляри...

60-те километра до Връшка чука комай ги минахме за повече от час, ама това си беше нормално при криволичещото погранично пътче и множеството села, през които минавахме, но в крайна сметка ние и за никъде не бързахме.

На КПП-то нямаше никой. От българска страна минахме без особен интерес към наши милости. На сръбската митница кротко изчакахме двете коли пред нас. Митничарят дойде, погледна номера да види откъде сме и запита логичното „За дакле?“. Паааа-викам-и да ти кажем, няма ме разбереш... Реално за Румъния, ама оттук, че нещо не ни се минава по новия мост на Видин! Определено не ни разбра...

В Зайчар не мислехме да влизаме. Правех сметка да спрем за отмора, кафе, плескавица и да понакупим малко евтини цигари (разбирай мека „Дрина“) в Неготин.

В Неготин спряхме мотора близо до пешеходната част. Времето си гонеше обяд, а слънцето беше напекло безмилостно. Неготин е хубаво място с разкошен пешеходен център с безброй кафенета и много цветя. Донякъде напомняше пешеходния център на Пловдив. Градът беше пълен с млади хора и въобще с хора, които щъкаха насам натам, пиеха кафе по кафаните или просто клюкареха по пейките околовръст.

Продължавам да не мога да си обясня, как така е устроено сръбското общество, но определено и в най-глухият им провинциален град (с изключение на Куршумлия може би) има живот, има млади хора, приветливо е, има препитание и въобще е коренна противоположност на болшинството ни окаяни провинциални градчета със застаряващо и все по-циганизиращо се население!

Тръгнахме на пешеходна обиколка по неготинския център в търсене на заветните плескавици, но уви, такива не открихме никъде! Или по тази част на Сърбия плескавиците не бяха на почит или ние толкова сме гледали... За сметка на това хапнахме чудесни пици, любувайки се на тунингованата Застава срещу пицарията и строеният пред църквата цигански духов оркестър.

След Неготин правехме сметка да минем през един не особено популярен граничен пункт, който сърбите бяха открили две години преди нашия Дунав мост, явно с идеята да му „прилапат“ част от трафика. Нямаше лошо, още повече, че преминаването през него беше безплатно, както и впрочем през Джердап между Кладово и Дробета-Турну Северин.

За целта трябваше да излезем от Неготин в северна посока, но нещо поради напеклото слънце ли, що ли, ме домързя да отворя картата и да погледнем кое, какво, къде и си викам „Абе, карай! Някъде близо беше сякаш. Пък и няма начин да няма табели“. Подкарахме ние по главният път на север. Карахме, каквото карахме. Любувахме се на гледките и си дърдорихме глупости. Въобще настроението беше на ниво! Тук табела, там табела, тук граничен пункт, там граничен пункт – не! Нямаше и помен от такива! А си навивахме километрите със завидна бързина. Чат пат иззад хълмчетата се откриваше гледка към голямата река – Дунав, докато пътят си се виеше покрай разни царевичаци и треволяци.

Викам си или нещо се объркахме (ама как пък баш ние ще се объркаме видиш ли ти!), или този пункт ще се окаже на доста повече километри отколкото си мислех, което леко ни сбъркваше плановете за деня – бях разчел да зареждаме в Румъния и почти нямахме сръбски пари, а от друга страна плануваните малко над 700 км за деня и без това си бяха почти максимума, който можехме да изтискаме от себе си и мотора – все пак това бяха 700 км с няколко прохода и две граници, а не каране по магистрала... От размислите ни измъкна някакво струпване на коли и полицейска кола на пътя – ясно – беше станала катастрофа. Не знам за вас, но мен подобни гледки винаги ми действат доста отрезвяващо и ми влияеха на скоростта! Абе, с две думи – събудих се набързо от обзелата ме лятна дрямка в следствие жегата, пълния стомах и монотонния път.

Малко след като подминахме катастрофата навлязохме в Кладово. Мдааа... Този град въобще не трябваше да го има в нашия маршрут! Явно за пореден път нещо се бяхме заплеснали и бяхме изтървали отбивката за Прахово, или пък чисто и просто още в Неготин бяхме хванали грешен път... Няма лошо! Лошото беше, че вече със сигурност имахме в дневния си ред едно удължаване на маршрута с минимум 60 км доколкото смътно си спомнях сръбско-румънската география. Просто си излязохме на ГКПП Джердап, което си беше доста по-на запад от плануваното ни пресичане на голямата вода. Спомних си предният път, преди три години, когато отново минавахме оттук с Поли, със същият мотор, в подобна жега, само че в обратна посока – от Румъния към Сърбия – тогава пътуването го правихме по обратния ред – първо Румъния, проходи, ала бала и след това Долни Милановац и Зайчар в Сърбия. Тогава също моторът ми беше скъсал нервите. Нещо беше прегрял, нещо не искаше да пали, нещо гаснеше в движение... Спомням си пияния като кирка сръбски митничар, когото карахме да ни бута, за да запалим, спомням си и срещата ни малко след границата с представители на сръбския мотоклуб „Архангел“, които ме обявиха за определено съмнителен, след като нито си нося бутилка с ракия, нито искам да пия от услужливо предложената ни тяхна...

Този път моторът си вървеше доволно добре. Сръбският митничар беше трезвен като репичка и много любезен и ни проводи бързо бързо да се изпаряваме към румънско.

Подкарахме по моста и лека полека започна да ми призлява. Опашката от румънска страна започваше от средата на моста! Сериозна опашка си беше! Спряхме примирено зад последната кола, загасихме мотора и започнахме да се поразхвърляме. Беше повече от ясно, че тук ще откараме доволно доста време! А не исках да минаваме по Дунав мост 2, а? Е? Хак да ми е! Досега щяхме да сме отдавна в Румъния и да сме някъде на хладно по проходите на Карпатите! Да, ама не, както казваше навремето Петко Бочаров. Ще седим на жегата и прахоляка на Джердап и ще съзерцаваме калните води на Дунав...

Тъкмо се поразхвърляхме и човекът от предната кола излезе, огледа ни внимателно, заобиколи, за да види номера (демек откъде сме) и ни вика нещо чатъра патъра (румънския не ми е сила да знаете!) да караме напред като заобиколим опашката! Някакви други хорица, които чакаха чинно на опашката също се включиха чули тирадите на румънеца и ни замахаха да заобикаляме и да се махаме напред. Повторна подкана не чакахме! Свирнахме, махнахме и отпрашихме напред! На бариерата на пункта, някакъв служител първо излезе да погледне кой е тоя наглия и тъкмо си викам ей сега стана проблем и той също ни замаха да минаваме напред – казано иначе посочи гишето за дипломатически автомобили, което си стоеше празно естествено! Там най-любезната митничарка просто ни попита откъде, закъде, за колко дни и като видя, че английският хич не ни е сила, обърна на руски. За съжаление руският още по не ни беше сила, но уви не знаех как да и го кажа на руски и процедих през зъби нещо като „Ауър рашън ис терибъл!“, след което ни пожелаха „Уелкам ин Ромения“ и вдигнаха бариерата!

На този пункт странното е, че направо от бариерата се излиза на главният път отнякъде занякъде, на десетина километра преди нелицеприятният ми град със онова странното име Дробета-Турну Северин. Залетях се по шосето, което въпреки че беше натоварено позволяваше бързо каране и съвсем навреме някой от отсрещното платно ни присветна с фаровете. Инстинктивно върнах газта, още преди да разбера дали на нас, защо на нас светна човекът и прочие екзистенциални въпроси. В същият момент видях и патрулките (цели два броя). Не ни спряха, въпреки, че си минахме край тях с откровено превишена скорост... Е, естествено я има и опцията да са били полицаи – любители на папарашките снимки и някой слънчев ден да ми дойде едно симпатично (и скъпо) писъмце по пощата... Апропо, винаги съм се чудел къде ли точно биха ми изпратили подобна честитка другарите милиционери – точен адрес естествено нямах... за пощенска кутия да не говорим. Е, имахме една пвц тръба окачена на един стълб в подножието на гората, която се използваше като пощенска кутия за цялата гора, ама ще ме прощават – аз там спирам не повече от един-два пъти годишно. Просто не се вълнувам от пощата си тъй да се каже... Сетих се и за другарят разследващ полицай Еди Койси, който оня ден ме вика на разпит за някакви портокали, някакви цигари, някакви цигани, някакъв бял бус, буба мара, ала бала и прочие минали работи, накрая с най-сериозното изражение на света ме попита „Точен адрес за призоваване?“, а аз прихнах да се смея! Ми викам...хахаха...след селото нагоре....хахаха....като стигнете разклона за лудницата пак нагоре, ама гледайте да не влезете у склада на военните, че може и да не чуем повече за вас....хихихи...после у лево, леко у десно, после по изровения баир на първа, че да ви не даде фира картера, после през гората, после ако успеете да издрапате пак у лево хехехе...и сте там! Ако видите един пчелар с кисела физиономия и пушка в ръка, значи сте подминали и требе леко да се вратите, ама като цяло там съм...хохохо, а другарят разследващ полицай ми вика „Вие някакви забранени субстанции употребявате ли?“ Хахаха...

Междувременно бяхме стигнали до околовръстното на Турну Северин. Слава Богу, че имаше околовръстно, че нямаше да се налага да губим време да влизаме в града. И без това гледката околовръст беше доволно депресираща и циганоразрухоухаеща... Тук гонехме посока Търгу Жиу. Имаше табели. Имаше и потискащи заводи тип „Нефтохим“ наоколо. Не правехме сметки да спираме до Търгу Жиу, където смятахме да заредим и направим последна справка с картата преди да задълбаем в дербите на планината. И понеже винаги съм бил върл привърженик на максимата, че плановете са, за да не се спазват, за да не изневеря на традициите в първият изпречил ни се град, в първата изпречила ни се бензиностанция, кривнах, изненадвайки дори себе си, за зареждане! Заредихме. Сметнах набързо разхода, който отново се въртеше нейде около 5.5, сметнах и цената на бензина – 2.60 лв. Гуд! Гуууууд! Асан доволен... В следващият момент настана някаква суматоха и две три каки изкочиха на ура от бензинджийницата! Викам „Какво? Къде? Кога? Защо? Обир може би?“, а те „Но фумаре! Но фумаре!“ Абе, викам какво формаре бре! Просто цигарка! Дрина! Сръбска цигарка!... Не можело да се пуши! Сакън! Аман заман! Е, хубаво де! Чудо голямо...

В Търгу Жиу естествено спирането ни отпадна, но въпреки всичко в началото на града на някакво явно важно кръстовище с много табели, спряхме да питаме за посоката, че да не стават грешки! Беше мор. Беше жега. Лятна румънска жега! Сигурно беше 35 градуса. А ние естествено бяхме с якета, панталони и ботуши! Красота... Една усмихната лелка ни упъти, ама аз тайно от нея размотах картата, та да сверя нейната насока с тази на румънската картография.

Цепихме транзит през града, че наистина ни беше много жега, въпреки, че там бях чел за някакви скулптури, дето бил на нам кой си велик скулптор и били под егидата на ЮНЕСКО и прочие разни работи, ама честно казано мислех да минем без това културно мероприятие за момента! Другият път като дойдем ще ги разгледаме – редях дежурните реплики аз. Нямаше кой да ми повярва! То и аз не си вярвах даже...

Уви, очертаваха ни се още няколко десетки километра до подножието на Карпатите. Трябваше да преборим скуката и дрямката, която ме налягаше от жегата и монотонният път. Е и от недоспиването снощи, разбира се де! Живец в ситуацията внесе ей тая копа сено, изгубила каруцата си и очевидно в безсилие цопнала се насред пътното платно! Добре че насреща не се задаваше никой, че иначе можеше да пробваме щем не щем дали е меко сеното...

Минахме и няколко нелошо изглеждащи селца преди да достигнем табелата сочеща за прохода, който търсим, а именно Трансалпина!

Трансалпина беше, тъй да се каже, гвоздеят в програмата ни за деня. Бях чувал от познати мотористи, че прекосяването на Карпатите през този проход е доста по-забавно, вдигащо адленалина и впечатляващо отколкото пресичането на планината през Трансфагарашан. А Трансфагараш-а е впечатляващ. Наистина впечатляващ! Още повече, че бях чел из нета, че току що е завършило (пре)асфалтирането на прохода и се очакваше да караме по изумително планинско трасе, разкриващо разкошни гледки с перфектен нов асфалт!

Грам не се притеснихме от знаците, че пътя е затворен и в ремонт. Все пак бяхме родени на Балканите и ни беше пределно ясна ситуацията по тези земи. Чисто и просто знаците бяха забравени след завършения ремонт и така и щяха да си стоят без да правят никакво впечатление на никого, докато се саморазпаднат от оня бавен, но упорит знакоубиец – ръждата. Другият вариант беше никой да не си правеше труд да ги маха и поставя отново предвид спецификата на балканското пътостроене, а именно нещата да се правят толкова бавно, некачествено и начесто, предвид перманентното усвояване за лични цели на разни пътни еврофондове, че просто да няма смисъл да се махат и слагат отново разните му табели по пътя! Абе...в крайна сметка кой ли обръща и внимание на знаците по нашите земи... Определено никой, гледайки точещата се нагоре колона с величието, помпозността и темпото на деветосептемврийска манифестация (за по-младите и незнаещи, не си напъвайте мозъците да дефинирате що е то деветосептемврийска манифестация! Просто го пишете в графата „имало едно време на изток“)

Пътят беше стръмен. Завоите убийствени, а темпото – на костенурка. Изпреварването беше мисията невъзможна предвид неспирният поток от МПС-та и в двете посоки и почти нулевата видимост по завоите. За капак имаше и доволно количество не сини и най-вероятно неказващи се Милка крави

Естествено на мястото, на което спираха повечето коли, отбихме и ние. Все още не бяхме стигнали превала, но тук имаше равно и обширно място, на което си струваше човек да отдъхне, да позяпа, да се полюбува на зеленината, прохладата, тишината и гледката, която се предлагаше към долината...пък и на кравите ако щете...

Поли отмаряше активно

А аз го играех „ние сме в шейсетте и шейсетте са в нас!“

Без никакъв свян се пльоснах на зелената морава, изпуших блажено една нездравословна цигара, тананикайки си тихичко „Севънти фоур, севънти файв“ на Конълс, почесвайки се по биреното шкембе и кефейки се на живота. А живота беше прекрасен, мама му стара! Нищо че винаги в такива моменти в главата ми нахлуваха все спомени от хипарското мизерно минало, от което бях изстискал абсолютно всичко, което живота може да предложи. Нищо, че в такива моменти ни в клин, ни в ръкав ме избиваше на поезия... Доизпях си песента, изрецитирах си:

Меланхолия...като в дъждовни дни.

Някой стои и гледа отстрани.

Някой незаинтересовано пак крачи.

Няма. Тъмно е. Отдавна те умряха.

Те ли, странниците бяха?

Някакви невзети под впредвид.

Някакви удавници сновяха.

За гробарите копаха.

Гробищата светеха встрани.

Ти ли беше или някой чужд самоубиец?

Ти ли беше носещият меланхолия убиец?!

Въздъхнах тежко и отворих мързеливо очи... „The sixties is over, dude!“, както казваше полицаят в „Петдесетият щат“, хвърляйки угарката от джойнта в прахта...

Мдааа.... С кеф бих опънал палатката тук на моравата, нооо....този път не носехме палатка и спални чували. Бяхме редуцирали багажа до минимум и бяхме заложили на спане „на чаршаф“! Гъзарска работа разбир’ш ли... Къде ти шейсетте, къде ти седемдесетте... Нерде Ямбол, нерде Стамбул... Имахме резервация някъде си и път ни чакаше...

Подминахме някакъв високопланински курорт с нацвъкани на всяка свободна педя земя хотели и поехме нагоре. Пътят беше със стопроцентов нов асфалт и умопомрачителни завои и денивелация. Правех някакви нещастни опити да поддържам темпото на трите мотора пред нас, но уви без особен успех. Все пак бяхме със стар и немощен мотор, каран от кьопав дебел моторист. Пасажер и три куфара с багаж. Е, поне имаше с какво да се успокоявам, гледайки все по-отдалечаващите се задници на моторите пред нас...

Надморската височина беше сериозна. Дерето встрани доволно дълбоко, а от мантинели нямаше и помен, разбира се.

И естествено след всяко изкачване следва и спускане. Физичните закони си бяха физични закони... Възход и падение... А гледката беше умопомрачителна! Все едно бяхме някъде накрая на света!

Трансалпина-та определено, поне лично за мен, беше доста по-впечатляващ проход от Фагараш-а! Нито за минутка не съжалявах за избора на проход за деня! Спускахме лека полека по перфектния асфалт, а от тази страна на прохода и движението беше доста по-рехаво, което ни позволяваше с пълна сила да се насладим на прекрасното време и природа

Това, което най-не ми се щеше беше да си изтървем отбивката на някакво село или курорт, или един Господ знае какво, насред прохода! Естествено, оттук не бях минавал, естествено нямах идея колко още трябваше да имаме до разклона и разбира се бях забравил как се казваше нещото... А нещо нямах желание да спирам и да ровя по картата. Твърде беше величествено усещането на обгръщащите ни Карпати и на хубавия път и на безвремието, което го обзема човек в такива моменти и на...абе, в такива моменти винаги се сещам за една реплика от „Добрият войник Швейк“ – не е важна посоката, важно е пътя да е хубав! Ако трябваше да го перифразирам за наша употреба – дремеше ми за това дали щяхме да изпуснем отбивката и как по дяволите се казваше скапаното село, дето трябваше да завием надясно! Отбивки и села дал Господ! Важното беше да ни е кеф, да не ни вали дъжд, моторът да се държи прилично и да трупаме положителни емоции от цялата тая работа! Единственото тъпо беше, че не знам с какъв акъл бях направил резервации за всичките ни нощувки и щем не щем трябваше да се съобразяваме както с първоначално зададеният маршрут така и с първоначално пресметнатото темпо! Велика глупост, както се оказа впоследствие, защото равносметката показа следното: за първата резервирана нощувка ми изтекаха очите да карам по непрогледен мрак, по някакъв отвратителен планински път и акостирахме нейде около полунощ. За четвъртата до Мукачево се оказа, че се друсахме юнашки по нещото като украински път, само, за да преспим в най-отвратителния хотел с най-противния персонал, както и че градът не предлага нещо кой знае какво, а за сметка на това – Камянец Подолски се оказа перлата в короната на това ни пътуване – прекрасно място с атмосферата на Сигнаги в Грузия и вместо да гоним украинския Михал някъде към Мукачево, можеше да си спестим няколкостотин километра и да останем два дни в Камянец... Както и да не изгаряме със стотина лева с хотел, в който не можахме да спим в Тираспол, поради внезапно авариралият ни мотор... Та с две думи – никога повече предварително разчетен маршрут с резервации! Но тъй като това все още не се беше случило, аз си свирках и се кефех на живота и поглеждах скришом часовника, че имахме още доста път докато слезем от планината при Брезой, та после Ръмнику Вълча, че оттам оня засукан и тесен път до Куртя де Арджеш и после един Господ знае още колко и по какъв път до едно китно и свряно всред Карпатите село – Капул Пискулуи...

Засега продължавахме със спускането по перфектния нов асфалт и завои на етажи, с мирис на борова гора и ясно синьо небе

а Обаршиа Лотрулуи (нещото с отбивката) спряхме да поотморим. Не знам дали някъде наоколо имаше мотосъбор или просто напливът си беше винаги такъв, но беше пълно с мотори от всякакъв калибър, които постоянно сновяха във всички посоки. Позяпахме чуждите возила, попушихме, пораздвижихме се и яхнахме африката – банално звучи, знам, но път ни чакаше.

А пътят живописно се виеше край някакво езеро или язовир

Беше пусто и красиво. Точно каквото го искахме и търсехме! Така де – лудница, прах и смрад си имаме и в Софето-за какво ни бяха чуждите? Към мотора нямах забележки на този етап и му навивах газта колкото можеше по пустите завои. Кротнахме се чак като излязохме след Брезой на главният път от Сибиу за Ръмнику Вълча, който следваше течението на река Олт. Лека полека се връщахме към цивилизацията

Естествено времето напредваше, но още по-естествено ние се разположихме в първото попаднало ни крайпътно кръчме за по една чорба де бурта, казано културно, или да си го кажем по нашенски да хапнем по едно шкембе. Похапнахме, погледахме картата на Румъния, поцъкахме, позачудихме се какво точно не пресметнахме и как да съкратим маршрута, че да стигнем горе долу навреме, но комай нямаше някакви особени опции, освен да пропуснем гледането на манастира в Куртя де Арджеш. Той и без това щеше да е затворен в часовия пояс дето се очертаваше да минем край него...

Лека полека стигнахме до Ръмнику Вълча. Китен и спретнат град, който и преди ми беше правил впечатление. Естествено нямахме нито времето, нито намерението да спираме в него, още повече, че с пълна сила се набихме баш през централната част на града, защото нещо...уж бях минавал, уж това, уж онова, но така и не улучих посоката за Куртя де Арджеш. Банално, нали?... Лутахме се ние а напред, а назад, а по моста през реката, а обратно, а времето безмилостно летеше. Просто с всеки обратен завой, който правех, виждах как манастирските порти в Куртя се захлопват под носа ни и сърдита лелка ни казва „Ну румънещи, чи мъй фаче манастирулул затворилул! Андърстенд ми?“... А манастирът си струваше! Бях идвал преди, но Поли не беше, а и аз с удоволствие бих повторил! Манастирът в Куртя де Арджеш се води за първият влашки манастир, строен е от майстор Манол (ама не оня дето е кръстена на него улицата в София) и има доста характерна архитектура на куполите. С две думи – интересен културно-църковен обект, който ние очевидно щяхме да пропуснем, поради уникалното си лутане из Ръмнику Вълча! Абе, Фори, викам си, мааама му стара, кога ще си купиш най-после Джи Пи Ес, питайки за стотен път на поредната бензиностанция, за посоката... С дружните усилия на всичките бензинджии в околността, наша милост налучка правилната посока и с бясна скорост се понесохме към крайната цел за деня – китното планинско селце Капул Пискулуи. Пътят до Куртя ми беше познат, а оттам нататък – пълна мъгла! Или по-скоро пълна тъма, защото когато заизлизахме от Куртя де Арджеш, определено слънцето отдавна беше залязло... Пътят беше потресаващ, аз традиционно нищо не виждах в тъмното, лунните кратери бяха като след свирепи бомбандировки и въпросните последни 30-40 километра си бяха жива проба борба за оцеляване и нещастни опити да запазим мотора цял!

И така по тъмна доба, втрещени и изморени до смърт от уникалният планински изпитателен полигон, по който бяхме преминали току що, събудихме горкият ни домакин, който набързо настани нас и мотора и изоставили всички велики планове „като стигнем, да се пооправим и да ходим да хапнем“, направо се насочихме към финала за деня – наближаваше полунощ, ние бяхме минали 770 км, бяхме спали само два часа и половина и от почти 20 часа бяхме на път. За днес определено стига толкова! Бяхме изтискали максимума от нас и от мотора!

ДЕН ВТОРИ

Маршрут: Капул Пискулуи – Бран – Ръшнов – Синая – Фагараш. Прогнозни километри – 240

Първата ни работа след като се събудихме на следващата сутрин беше да погледнем от терасата на стаята като що за място си бяхме избрали за нощувка.

Беше впечатляващо китно планинско селце някъде сред Карпатите. Тишина и чист въздух. Само някакъв петел се дереше колкото сили има! Просто си го представях как се е изпружил на пръсти, източил е врат към небето с оцъклени от напъните очи... След като петелът спря да се дере или просто умря от удар – било сърдечен, било човешки, започна едно монотонно харизматично потропване. Звукът ми беше познат – беше звук на манастирско клепало. Поогледах се, позаслушах се в монотонното потропване и зад ъгъла мернах селската църква

Селото беше малко и доста заспало, но очевидно си имаше действаща църква и сега свещеникът беше излязал пред нея да бие клепалото та барем някой се присети и за душевните си нужди и финансовите на горкия отец, не на последно място... Човекът с расото седя каквото седя, тропа каквото тропа по клепалото и започна да нарежда нещо. Естествено не разбирах какво говори, но по тона усещах, че ще да е нещо малко сърдит на миряните си. Лека полека тонът взе да се втвърдява и децибелите да се вдигат! Нещата не вървяха на добре! Определено местните щяха да имат ядове с дедо ти поп! Алелуя и вечна им памет...

Посъбрахме си багажа и слязохме на долния етаж при домакините ни. Смътно си спомнях, че резервацията ни включваше и закуска, така че не виждах причина да я пропуснем. Хем щяхме да имаме повод тактично да се извиним за среднощното ни пристигане. Хората бяха изключително любезни. Нагостиха ни и задоволиха всичките ни капризи. Отговорихме на стандартните неща откъде, закъде, защо точно натам и прочие. Викам ние към Бран, Фагараш, Сигишоара, това онова, а човекът с искрен плам в очите ни вика „Еееееехххх, а ние другата седмица отиваме на почивка в Слънчев бряг!“ Рекох да кажа нещо, но преброих до десет. Баааавно преброих до десет и изрекох едно едва чуто „Амин!“, гарнирано с най-любезната си усмивка, на която съм способен размишлявайки на тема организиран туризъм. Организиран туризъм в България. Организиран туризъм на море в България. Организиран туризъм на море в България на Слънчев бряг... Пфууу! Плюх си тайно три пъти в пазвата! Пази Боже и не ни причинявай на нас бедните души подобни страдания!

Бяхме натоварили багажа, изкарали мотора и се сбогували с любезните ни домакини. Бяхме готови за път. Днес денят беше отделен за културен туризъм. Малко километри със зяпане на доста забележителности. Малко ми беше неестествено, защото нашите пътувания са си в горе долу стандартния формат от типа „ранно ставане, късно лягане, много километри, вечно изоставане от графика, зяпане на природата околовръст и старателно пазене от масовите туристически обекти поради липса на време, изоставане от графика и прочие. Малко изпадахме в параграф 22. Този път се бях опитал да организирам така нещата, че да не е само пътуване и зяпане на природа, но да вкараме и малко масовка и туристическо лустро в цялата работа. Реално нямах нищо против. Просто мразех тълпите овце, пардон туристи, мразех да чакам с часове за билет за Айфеловата кула примерно, като за това време можех да съм вече на едни 200 км по-нататък, както и да давам космически суми за билети на стойността на няколко резервоара с бензин. Но...този път беше различно. Както си бяхме говорили с Гошо – имахме нужда от смяна на формата! Тук кризата на средната възраст я бяхме старателно завоалирали в „нужна е смяна на формата“! Предният ни тип пътувания Гошо го беше кръстил „спийд туризъм“. Не знам той доколко успя да смени формата, че като го гледам за 15 дена обиколи половин Европа и две трети от алпийските проходи, но за себе си мога да кажа, че това пътуване бях заложил на баланса между доволното количество километри и доволното количество културно-масови обекти по пътя ни. Така че днес ни очакваха освен хубавото време и приятните пътища на Карпатите и някои от най-популярните румънски забележителности – замъкът на Дракула, замъкът в Синая, крепостите в Ръшнов и Фагараш. Очертаваше се интересен и спокоен ден, спор няма!

Отново бяхме на път. Минахме през Къмпулунг. Изключително свежо и приятно място!

Все още беше рано за спиране. Карах бавно. Пътят и без това пресичаше градчето, та се опитвахме да му се насладим, движейки се кротко на втора, опъвайки нервите на шофьорите около нас и най-вече на тези след нас!

Излязохме от Къмпулунг и всички изнервени шофьори вкупом се втурнаха да си отмъщават, изпреварвайки ни с мръсна газ по завоите нагоре. Изпреварвайте, ние не бързахме заникъде!

Пътят беше с доста изкачвания и спускания с множество завои и с недотам добра настилка, но за сметка на това гледките околовръст компенсираха! Карпатите са красива планина!

Селцата и махалите, през които минавахме бяха също като излязли от картичка от Алпите – едни зелени полянки, с едни спретнати къщурки с мноооого цветя

Почти неусетно стигнахме до първа точка в програмата – замъкът в Бран. Сега, има разни теории за нароченият за замък на граф Дракула. Аз по-скоро съм привърженик на теорията, че това НЕ Е замъкът на Дракула, ама мойто скромно мнение си е за лично ползване. Дето се вика важно е какво казва добре смазаната финансова машина на културно-развлекателния масов туризъм! Нооо...стоп! За такива работи в чужбина не се говори! Ще ни скараш със северните ни комшии, бре, Фори! Не така, че и половината туристически агенции в Софето ще те намразят и ще те издирят ииии....айде недей, че и почти всяка вечер си спираш колата точно пред ХХХ(L) травел! Та за замъкът...за мен няма категорични данни, че Влад Цепеш е живял точно в този замък и точка. Иначе да- замъкът е доста добро попадение като място от едни отминали времена, а и с доста добра колекция от антични мебели и предмети на изкуството.

Та спираме си ние като „бели“ туристи на паркинга в подножието на замъка, купуваме си магнитче щото нали...иначе с какво да скрием ръждясалата врата на хладилника вкъщи, поразхвърляме тежкото снаряжение и тъкмо да се отправим в посоката на движение на тълпата, един бус с финландски номер ни свирва закачливо! Викам си тоя сигурно нещо се обиди от волните ми анархистки разсъждения на тема Влад Дракула и сега ще станем на кълбета! Па може и някой познат да е! Де да знам! То свят малък все пак... Поглеждам в буса – млад мъж, непознат при това... Викам си, аааа, сигурно е познат на Поли тогава! Ще я видим ние тая работа. Поглеждам отново номера – отново е финландски... Е, финландци не познавам! Тъкмо да реша, че е някаква грешка и драйвърът сваля стъклото! Здравейте, вика, приятно ми е! Видях, че сте от България! Как сте? Викам си, ехаааа, виждаш ли и финландците взеха да учат български! Мечти... Човекът си излезе чист българин, живеещ по Скандинавията, прибиращ се за лятната отпуска...

Замъкът, както казах, си струваше! Добре реставриран, добре декориран, въобще приятно място за хора обичащи подобни забележителности! Определено за мен си е в графата „бих-минал-отново-ако-имам-път“

Определено ни хареса! Помотахме се из двора, пушихме по цигара, поснимахме и лека полека заслизахме към паркинга. Викам на Поли, гледайки навалицата в стройни колони навсякъде около нас, само ни липсва екскурзовода със знаменцето и автобусът на паркинга и ще се почувстваме съвсем като „бели“ туристи! Ааааайде, нема нужда! Давай да слизаме към вехтата моторетка и да навличаме доспехите! Свободата преди всичко Санчо, свободата! Мани го салама...

Покатерихме дъртите кокали връз нашия си Росинант, помахахме на „финландеца“ и отпрашихме към точка две от културния афиш – крепостта Ръшнов.

В общи линии тъкмо да се настроим да се повозим и ей го на – стигнахме в подножието на оня „холивудски“ надпис „Rasnov“.

Преминахме през градчето и се заизкачвахме в посока крепостта. Евала на румънещите – добре го бяха замислили и организирали. Пътят свършваше на добре организиран неплатен паркинг, където естествено имаше всевъзможни дюкянчета за какво ли не, там беше и касата за билети. И понеже нямаше пряка видимост към самата крепост, а все ми се струваше, че баир си имаше още доста да се изкачва до нея, естествено започнах да се притеснявам, че румънещите ще ме карат да се влача пеш по баира нагоре, стискайки здраво в ръка каска и тътрейки уморени нозе в тежки ботуши. Споделих опасенията си с Поли с тайната надежда здравият разум в семейството да каже „абе я....като ще ходим пеш.....“, но вместо това чувам „Я, тракторче“! Викам „не, бре-тракторул“. Едно детско влакче с маскиран като локомотив трактор „Беларус“ или какъвто и да е там „рус“ тъкмо акостираше на плаца. Абе знаех си, че румънещите са далновидни хора и че бяха организирали нещата подобаващо...

След няма и пет минути тракторул-а ни стоварва на входа на крепостта.

Тъкмо да се насочим с бодра крачка към портата и стооооп, с периферното си зрение мервам е те това нещо

Културата си беше култура, гладът глад! Още повече, че и за това козунакоподобно бях чел някъде и имах голям мерак да го опитам. Така след кулинарно-гастрономическа петминутка, най-накрая влязохме в крепостта! Крепостта мен лично ми хареса, на Поли комай не толкова, но ако трябва да сме честни нещото, което най-ме впечатли и ме грабна магнетично беше гледката, която, логично, се откриваше от крепостните стени

А що се отнася до самата крепост – основана е през 13 век, със стени високи от 3 до 5 метра, доста кули (8 или 9 ако не се лъжа) и работилници и жилищни постройки. И църква разбира се... Въобще, любопитно място за хора падащи си по добре реставрирани старини.

Поразходихме се, разглеждайки и най-затънтените кътчета (днес не бързахме, нали не сте забравили), когато ни в клин, ни в ръкав се чувам да казвам „дали пък да не побързаме малко, че да имаме време за Пелеш?“ Пусто, доста неестествено се чувствах да не бързаме и да имаме достатъчно време за разглеждане на забележителности! Следователно, след като не бързахме, трябваше изкуствено да създавам суматоха, че да се чувстваме в свои води. Защото то какво ще да е това пътуване, ако не бързаме постоянно и не закъсняваме постоянно и не изтървем две трети от набелязаните по план неща, защото времето не стига и „айде това следващия път“! Спуснахме се отново с влакчето до паркинга, натоварихме се на нашия си куц кон Росинант и с лежерна скорост се заспукахме към гвоздеят в афиша – замъкът (или резиденцията) Пелеш...

Определено денят вървеше добре и бяхме доволни от живота. Дотук следвахме успешно начертаната програма, може да се каже, че не бяхме уморени (стотината километра, които бяхме изминали до момента и то на два пъти изобщо не ги бяхме усетили, а и още я нямаше натрупващата се при по-продължителни пътувания умора). С две думи казано – бяхме готови за път!

Следваща точка – замъкът Пелеш в Синая! Крайно време беше да видим на живо това съоръжение, заемащо достойно място на пътната карта на Румъния, която имахме... Я сега, викам си, да разгърнем мислено нашенската си пътна карта, която ми се мъдреше в колата, нищо че обикновено точно като ми затрябваше, щото ми се губеше родната география понякога, все я нямаше под ръка, та ползвахме жокер обади се на приятел, който обичайно се явяваше в лицето на Борката, който не пропускаше да ни подмята всеки път „ееее, ама вие половин Европа пребродихте нашир и длъж, у нас не можете да се оправите, хахаха”... Та какво има викате на картата? Мммм? Гледаш внимателно, печелиш обезателно! Такаааа....някаква кола, разбираш ли се мъдри под надписа България! Сега, от качеството на снимката трудно можеше да се хване точната марка на лимузината, още повече с този подвеждащ надпис „България” над нея. И малките деца знаеха, че кола с подобна марка просто нема! Как така нема? Е така! Нема! Оп....ясноооо-под колата пише „Лукойл” – ама и това не ще да е нейната марка, щото Лукойл нали, чужди капитали, скъп бензин, мутри, далавери, руски интереси нали...абе знаете си ги тези работи! Ооообръщаме значи картата откъм задната страна и хоп – заек! Ама не какъв да е заек, а реклама на Зайо Байо! Онези....залъгалките дето хапнеш нещо, глътнеш нищо... Следователно! Какъв извод можем да си направим от тази сложна композиция, би казал Камен Донев, ама понеже аз нямам нищо общо с Камен Донев, просто събирам две и две четири и заключавам мъдро, че: 1. Основната забележителност на нашата мила страна е някаква лимузина с размазано качество и неясни марка и произход, вероятно с пренабити номера и регистрирана минимум като маршрутка с 13+1 места, че ДДС-то нали и разни други такива работи. 2. Лееееко е загатната и втората местна забележителност, а това е Лукойл – тоест ако искате да се движите по родните пътища що годе спокойно и нормално, зареждайте в Лукойл, щото нали и т.н. 3. Съдейки от картата, целокупният български народ яко хрупа Зайо Байо, докато му запукат ушите дотолкова, че да не чува лопането от траповете по родните пътища и измъченото тропане на двигателя, зареден преди това с квалитетния лукойлски бълвоч....аааа ,бензин...

Замислен над тази екзистенциална картинка, въобще не съм обърнал внимание кога сме прекосили планинската част на маршрута до Синая и сме излезли на главния път за Букурещ. А тук е....мани, мани...задръстване, та края му не се вижда! Добре, че крайната ни цел беше сравнително близо. Спри, тръгни, спри, тръгни, малко у лево, малко у десно, мушках се с по няколко коли напред, където имаше възможност, но като цяло си беше тегаво! Признавам си, леко се изнервях от подобни натоварени пътища! Не за друго, а защото далеч не се имам за най-умелия и най-концентрирания шофьор, а и с тея вечни технически проблеми с Росинант, все си бях с едно наум... Точно в едно ей такова задръстване и висене на някакъв глупав светофар в Черна гора преди няколко години мотора изхълца, придърпа и угасна и не щеше да запали повече по никакъв начин, хвърляйки ме в дълбок размисъл и притеснение. Тогава за пръв път открих, че бензиновата ми помпа (онази същата, тайната свръхсекретна разработка на НАСА) не струва пет ръждави петака. Тогава, да е жив и здрав Гошо и негово величество директният байпас, бяхме закърпили проблема. След това имах подобно припотяващо изживяване на два пъти на най-неподходящото място за имане на технически проблеми – албанските планини и техните стръмни спускания и изкачвания, гарнирани с доволно количество обратни завои. Аааа, да и оня случай, за който споменах в началото, когато угаснахме баш на румънско-сръбската граница и карахме откровено подпийналият сръбски митничар да ни бута... Та след всичките тези перипетии бях подменил злополучната бензинова помпа с нова, още по-секретна разработка на лабораторията „Яз, брато и аверите от Левуново”. Квалитетна марка, р’збир’ш ли... То това хубаво, ама въпросната помпа реално не беше тествана на пътя и това и беше първото и сериозно каране! Но...да не дърпаме дявола за опашката...

Лека полека с позагрял мотори самите ние плувнали във собствен сос, достигнахме заветната цел – замъкът в Синая. След кратки дебати от рода на „счие румънещи, тук не може да паркирещи” постигнахме консенсус с горкия човечец, поставен за охрана и захванахме последните сто-двеста метра пеша. За замъкът какво да кажа? Не съм запознат с историята му, но е красота голяма!

Драмата беше голяма докато наш Ганя разбере откъде аджеба се купуват билети, на какъв точно език да се разберем какво искаме (а тя касиерката дори не подозираше, че дори и ние самите не знаем какво искаме), защото имаше някакви различни цени за някакви различни неща, включени в обиколката, както и обиколка с екскурзовод на различни езици! След като притеснихме горката жена с нашата неориентираност, ние двамцата в луд тръс с елементи на известна доза паника, много пот и мъкнене на каски и одежди, обикаляхме като простинало магаре а насам, а натам и все не можехме да се ориентираме откъде трябваше да влезем! Питахме този, питахме онзи, за стотен път следвахме една табела, която ни изкарваше в някакъв заден двор, щото то замък, замък, ама и той си има буренясал заден двор

Два-три пъти хлътнахме в изхода, където любезно, но твърдо ни отпратиха към входа, който мистично беше изчезнал някъде... Да не казвам голяма дума, ама се въртяхме едно час, час и нещо, докато избистрим ситуацията с това какъв точно билет сме си купили, откъде се влиза и как да намерим англоговорящата група! Единственото, което мога да кажа е, че замъкът си заслужаваше и още няколко часа да бяхме препускали в слонски тръс около него!

След като се насладихме на красотите и разкоша на Пелеш, седнахме точно срещу него да се насладим и на също толкова разкошното еспресо, което правеха там. В крайна сметка бяхме доволни от живота, нещата вървяха по план и вече за никъде не бързахме, нещо което определено рядко ни се случваше...

Сега ни предстоеше връщане по същия натоварен път, после през красотите и зеленината на планината, отново през Ръшнов и оттам хващахме някакъв леко криминален, но надявах се в прилично състояние второстепенен път за Фагараш. Там ни беше следващата резервация за нощувка (споменах вече за тъпотията с предварителните резервации, нали)...

Казахме си няколко приказки с човекът, който бурно протестираше да си оставяме мотора при него и лека полека заспускахме надолу по баира! Е, аз естествено маневрирайки на инпровизирания паркинг без малко да се катурна с все мотора и куфарите на земята, но геройски удържах положението! Определено щеше да падне голям смях, щото то публика на подобни места никога не липсва!

С удоволствие отбелязах, че задръстването по главния път е намаляло и особено в нашата посока е почти липсващо и подкарахме с прилично темпо наобратно. Отново завоите, прохладните горички на Карпатите, подножието на замъка в Ръшнов, самото градче (там май леко се позагубихме, ама то сефте, та не знам и защо въобще го отбелязвам) и хванахме в посока Фагараш. На някаква забутана бензиностанция спряхме да заредим. С удоволствие установявам, че нещата с разхода са в нормата, тоест проблемът с високия разход се е саморазрешил с аварирането на злополучното CDI още в София...

Съвсем естествено като за такъв лежерен ден влязохме в крайната точка за деня – Фагараш още по светло.

Нямахме никаква драма с намирането на хотела, защото съвсем умишлено го бях избрал да е съвсем на главния път и то баш на някакво възлово кръгово, така че акостирам на тротоара без грам колебание. Хотелът е повече от приличен, моторът ни не пречи да стои отпред, което още повече ме радва, така че не ни остава нищо друго освен да се поспретнем като бели хора и да излезем да разгледаме околовръст двете местни забележителности – дюнерджийницата на кръговото и градския замък.

Определено бяхме доволни от деня – приятен лежерен ден наситен с умерено каране и културни забележителности. Изминахме 240-те километра, които си бяхме планирали и видяхме всичките забележителности, които си бяхме наумили. Е...замъкът във Фагараш го разгледахме само отвън, ама аз и в най-добрите си планове не съм смятал, че ще сколасаме толкова рано, че да го хванем и в работно време... А и нали все нещо трябваше да остане недоизживяно? Да има материал и за оня тефтер – с „другия път като минавам оттук”...

ДЕН ТРЕТИ

Маршрут: Фагараш-Сигишоара-Миеркуря Чук-Топлица-Билбор-Гура Хуморулуи-Сучеава. Прогнозни километри: 460

Днешният ден го бяхме замислили с повечко километри, зяпане на културни забележителности и преход от сърцето на Трансилвания към една друга историческа област на Румъния – Буковина. Ще кажете каква е тая Буковина ли? Буковина е област, поделена почти по равно между Румъния и Украйна, която аз свързвам единствено с рисуваните манастири, меките зелени планини и умопомрачителният изпълнител Шантел! Но...тук все пак сме изискано място и за балкански изпълнители не се говори...както и за политика разбира се...

Бяхме боднали в културния афиш посещение на манастира Бранчевану, на град Сигишоара и манастира Воронет. Е...и няколко планински прохода де! Сега, нямаше да умираме от скука я!

Ама си викам, я докато редя културната програма за деня, да хвърля едно око дали все пак превозното ни средство си е на мястото, където го оставихме снощи – на тротоара пред хотела. Че да не станат сметките без кръчмар и да си ходим с автобуса наобратно... Спомням си преди година как спирайки на едно крайпътно кръчме в Сърбия, опитвайки се да задържа натоварения като товарно муле мотор на песъчливата настилка, от кръчмето излезе собственика и още от вратата ни хвана за краката дето се вика! Кажи, друже, вика колко пари е тоя мотор? Па, викам, брате , преко сили илядо еуро, а човекът вика, слизай, брате! Слизай ти казвам! Ето ти парите, давай ключовете и документите! Брех...положението било сериозно! Викам, гледай сега, ще се набуташ! Моторът е стар, има неща не са му като хората, хиляда евро са много пари... Да, ама не! Човекът нито ме чува, нито ми дава възможност да кажа каквото и да било! Викам, добре де, а ние с какво ще се приберем? Ще си хванеш рейса, реди сърбянката, хич ме не брига...

Надничам плахо иззад ъгъла – Росинант си е там – непокътнат и самотен! Липсват мераклии за насилственото му купуване, което в случая само може да ме радва! На този етап ме радва, но само два дни по-късно щях да пея друга песен, ама айде с пеенето по-после... Сега беше време да се стягаме да тръгваме по начертаната културна програма.

Излишно е, мисля, да казвам, че още на първия светофар, планът ни претърпява корекции. Знаеш ли, викам на Поли, май да вземем да пропуснем тоя първия манастирдето как беше, нали и къде беше точно не си спомням, че да имаме повече време за Сигишоара и рисувания манастир, а и да не замръкваме по пътищата! А и без това настоящото пътуване го бяхме посветили само на замъци и манастири та един повече, един по-малко, мисля нямаше да е фатално... А и му забравих името на пустото село, дето трябваше да се отклоним, трябва сега да спираме да ровя за картата, да гледаме и да се чудим.... Уф, много сложно нещо ми се чини, говоря къде на себе си, къде на Поли, смело и безотговорно свивайки по табелата с надпис Агница. Това нещо го бях мернал на картата снощи, че ни е комай на път...или поне на един от пътищата за Сигишоара.

Пътят изведнъж от главен стана третостепенен и преобладаващ, а населените места с ярко открояващо се нерумънско население с по-мургав оттенък на кожата и табели с имената на селата на два езика – на румънски и на унгарски.

Знаех, че в тази част на страната има доста етнически унгарци, но тук освен мургавелковци други не виждах. Тук предпочитах да минаваме транзит по възможно най-бързия начин. Спиране по какъвто и да е повод, грам не ме блазнеше! Мигом се сещам, как миналата година на прибиране от Турция с всичкия си акъл дето го нямам се засилваме да се прибираме по тъмно баш през котленския проход! Голяма тъпотия, нали? То мани това, ами и с великите планове от рода „абе дай ще спрем в Котел да поотморим и да пийнем по кафенце и т.н. Възрожденски град е, това онова”. Излишно е да казвам, че преминавайки през града нейде малко преди полунощ, по улиците не срещаме кьорав възрожденец, но за сметка на това е пълно с злобно гледащи мургавелковци! Моторът зловещо изтропва в една липсваща шахта, аз едвам го задържам прав, давам газ колкото позволява пътя и се изнасяме от индианския резерват... Това миналата година, разбира се... Тази година първо нямаме път към Котел, второ караме по светло и трето нямам никакви мераци да спираме преди да стигнем Сигишоара...

На влизане в Агница пътят почти свършва, а табели естествено няма. Нужно ли е да казвам, че и представа си нямам накъде трябва да хванем! Подминаваме един съмнителен разклон с откровено липсващ асфалт и трапове от по половин метър. Не...не е възможно това да е главният път! Продължаваме напред и лека полека влизаме в градчето. И тук явно в момента е на мода акцията за крадене на европейски пари в големи размери, с кодовото название „воден цикъл“. Всичко е трапове, разкопки и прахоляк, улици може да се каже, че няма, а пейзажът е достоен за който и да е уестърн. Индианци също си има достатъчно, само каубоите нещо липсват, но предполагам, че запиват в местната кръчма... Спираме, питаме, разбираме очевидното-че сме пропуснали отбивката за Сигишоара, правим някакви измъчени маневри всред минното поле и хващаме към оня разклон – с траповете и липсващия асфалт. Да, познахте! Това бил главния път! Нито на мен, нито на Поли, дори за миг не ни хрумва да поспрем в Агница. Газ и напред! Спиране в Сигишоара! Все пак идеята беше за културна програма, а не под мотото „с дилижанс насред дивия запад“...

Влизаме в Сигишоара. Градът е достатъчно голям, за да има доста движение. Естествено не знаем къде отиваме, което сякаш е постоянното ни състояние, но очевидно целта ни е центърът, който по пътя на логиката не може да е другаде освен в...центъра. Караме по течението и в посока сгъстяващото се движение, а градът определено е много свеж и впечатляващ, впрочем като повечето трансилвански градчета! И малко дете може да ви каже, че Трансилвания няма нищо общо поне визуално с онази земя на юг от Карпатите, наречена Влашко...

След кратко повъртяване по улиците на града, което естествено си има и плюсове – правим една панорамна обиколка на централната част, си намираме типично по балкански един плац насипан с чакъл, в подножието на историческия град, който така и не ми става ясно какви функции изпълнява, но за нас е перфектния безплатен паркинг, оставяме мотора да си почине малко от нас и закатерваме нагоре по тесните и колоритни сокаци

Интересно ни е и катерим с учудваща доза ентусиазъм нагоре по стръмнината! Не знам каква е историята на това място, но предвид стръмният хълм, който изкачваме, най-вероятно, чисто и просто, това си е бил укрепеният град преди ехеее не знам колко си века

Подминаваме някакви странни гробове

и аз мигом се сещам как ходихме с Поли, Гошо и още един пич от Видин до едно китно сръбско село - Раяц, не за друго, а за да гледаме местните гробища! Странно, нали? Е, странно е, разбира се! Още по-странно му става на Колйо, когато звънейки по телефона ни случва баш в средата на гробището потънали в размисли и дебати за странните надгробни плочи. Къде сте, бе, вика Колйо на Поли, а тя му вика на едни гробища в Сърбия, а Колйо след дълго мълчание за смилане на подадената информация вика "Какви гробища? Каква Сърбия? Ти тук не ходиш на гробища, а си тръгнала в Сърбия да ходиш"... Та подминаваме ние надгробните плочи и най-сетне излизаме на мегдана в историческата част на Сигишоара! Красиво е

пленително е

топло е

Сега е момента да отбележа и забележа разликата в нашето облекло и това на хората около нас! Шляпат си хората, разбираш ли, по къси панталони и къси ръкави, а ние да не настинем случайно с дълги дебели панталони, тежко дебело яке, ботуши естествено, и за да е щастието пълно сме си гушнали по една каска да си носим!

Естествено, няма шанс дълго време да удържим темпото в очертаващата се жега, предвид неудачното ни лятно облекло и след кратко зяпане и мотане засядаме в едно приятно и сенчесто кафенце баш в началото на едни покрити стълби водещи към самият връх на хълма

Поръчваме си някакви безалкохолни ментови питиета и блажено се отпускаме под дебелата сянка

Поседяваме, каквото поседяваме, помързелуваме активно и лека полека се понасяме нагоре! Правим печеливша сделка като се спазаряваме да оставим цялото си излишно облекло в кафето на подножието на стълбите и поемаме с облекчение нагоре

След сериозното катерене, почти останали без дъх, се чувстваме леееееко попрецакани, защото горе се оказва, че има всичко на всичко някакво училище и една църква. Понеже възрастта за училище отдавна сме я минали, не ни остава нищо друго освен да хлътнем в църквата. Тук естествено няма никой освен една лелка - усмихната и любезна, която след като се осведомява откъде сме, рови из едно тесте с някакви брошурки и смирено ни подава описание на църквата на български! Малък, но приятен и неочакван жест...

Разглеждаме подробно, врем се тук и там из църквата и подземната крипта и...айде да си ходим, чувам се да изричам. Не се чувствам в свои води с това пешеходно-културно разглеждане на забележителности... Не, че не ми харесва, или нещо друго, но...дай ми път, дай ми движение, дай ми свобода, дай ми зеленина! В това виждам аз смисълът на пътуването...

Стъпалата надолу почти не ги усещаме. Взимаме си доспехите, благодарим горещо на персонала на кръчмето и в лек тръс се заспускаме надолу по хълма в търсене на нашия кротко пасящ смирен кон - Росинант. Стартер, съединител, първа и...отново бяхме в играта! Пътувахме, около нас всичко беше зелено, а в далечината се виждаха прохладните меки хълмове на Карпатите. Пай се, Буковина, идвамеееее.....

Настроението беше чудесно, моторът се държеше безупречно, което естествено беше пряко свързано с кривата на настроението, щото куца кобила – скапано настроение така да се каже, но ние разбира се не бяхме в тая графа! Кой? Росинант? Амиии! Глупости! Как така да ни създава проблеми!? Та това беше останало в миналото, естествено! Сега двигателят мъркаше, доколкото може да мърка една хонда, при това двуцилиндрова! Ако не друго бих казал, че кормилото беше чудесен вибромасажьор, отделно и целият мотор сприхаво се разтрисаше, като го оставях в ниските обороти, но...всичко останало беше пей сърце – кеф голям! Времето – облачно, но приятно топло и сухо, пътят планински, но без разните му там екстремности, движението беше рехаво и ненатоварващо, въобще...няма какво повече да се желае! Карахме и зяпахме, придвижвайки се по един доста странен зиг заг в посока североизток. Лека полека оставяхме Трансилвания зад гърба си и навлизахме в Буковина. Населените места станаха с маджарско население, надписите в повечето случаи също маджарски, та грам не се учудих, когато спирайки на поредната бензиностанция чух унгарска реч. „Йо напот киваанок! Сипни тука фуль доксан беш безоловен!” се чувам да нареждам на зяпналите ме бензинджии на някакъв унгарско-турско-български. Е, така де, нали унгарският и турският са от една езикова група, а българският е комшиларски говор, така че не виждах що да не се разберем! Младежът с любопитство поглежда към номера на мотора, но в момента, в който вижда софийският номер, ентусиазмът му по неизвестни за мен причини секва и с кисела физиономия започва да пълни резервоара... Разплащаме се, казвам едно полулюбезно „кйосйонйом, вислаг, ай глейте си работата” и поемаме отново по пътя.

Пътят отново навлиза в планините. Обгръщаше ни ухание на свежо и зелено, докато порехме транзит почти безлюдния румънски североизток. Приятно беше и вече някак започвах да придобивам усещането, че сме далеч от дома, въпреки, че всичко беше някак по нашенски познато, а и не бяхме все още преминали оная тънка граница, която Гошо дефинираше като „далеч от дома”! Според неговата си философия „далеч” беше всичко, което беше недостижимо за един ден път на мотор, без значение от километрите, които са необходими за това! Само че гошовата е лесна, щото то дефиницията за далеч хубаво, ама дефиницията за дом? Ние бяхме привилегировани по простата причина, че имахме два дома на едно 330 км разстояние един от друг, та можехме по йезуитски да разтягаме гошовата концепция за далеч...

Другата концепция, която поддържах беше, че мотор си струва да примъкваш при технически проблем само на дистанция до 1000 км от Софето! Ако реши да аварира и капитулира безусловно на по-голяма дистанция, просто го подпираш на някой дувар, хващаш си рейса и тук си купуваш друг! Естествено, тази теория среща върл отпор от хората, третиращи личното си МПС като домашен любимец или даже като част от семейството, но аз не бях от тях. Моторът трябва да носи наслада на душата и сърцето и да те отведе по възможност до непознати далечни и още по-далечни земи и толкоз...

И така размишлявайки над разни отвлечени езкистенциални теми подминаваме разни населени места със от странни по-странни заглавия като Одорхея Секуеск, Миеркуря Чиук, Георгени и разните му там подобни изкълчващи езика, докато най-накрая достигаме до селището с най-нормалното име Топлица, където имах леки угризения кой точно път да хванем!

Голям праз ще кажете, по кой път да поемем! Всички пътища водят към Рим така или иначе! Е да де, ама...има пътища и пътища! А аз, както е известно, не съм голям почитател на черните пътища, щото който е карал натоварен като циганско магаре 250 килограмов мотор по черни пътища с камънаци и коловози с риск всеки момент да го изтърве и да полети в урвата, особено когато носиш отговорност и за пасажер, ще ме разбере много добре! Ако бях с колата, еле пък със служебната, грам нямаше да се замисля! Лелееее, аз къде ли не бях се катерил с горкото изстрадало служебно Поло! Ама с мотора беше друго! Тук един по-голям камък под предната гума и скок подскок, я удържиш мотора, я не и айдееее, у дерето да береш гъби... Това беше и причината да се старая да си подбирам маршрутите така, че по възможност да няма неасфалтирани пътища, но в повечето случаи все се набивах в някой умопомрачителен разоран участък, дето да вдига адреналина и нервите и да ми изстисква и последните останали силици... Та значи, имахме път наляво, който водеше към Сучеава, ама мноооого заобикаляше да му се не види! Имахме и път надясно, който водеше към Сучеава ама и той много заобикаляше! И имахме път надясно с отклонение малко по-нататък наляво, който водеше директно през планината в Сучеава! Ама беше даден с бяло на картата, а и беше една дядова усуканица баш през едни доста кафенеещи части на някакъв планински масив! Не, че да ми беше за пръв път да се набия някъде в дън гори тилилейски, ама все си виках, абе дай да пробваме, пък този път може да е по-различно! Може естествено...

Нужно ли е да ви подсказвам баш по кой път хванахме? Не нали? Той пътя ще се оправи! Той само в началото е така вероятно-редях аз обилно гълтайки пушилката, която вдигаше колата пред нас!

Ситен бял прахоляк обгръщаше нас и хоризонта и правеше видимостта клоняща към нула, каквито бяха и шансовете ми за изпреварване по прашното бяло като след бомбардировки трасе! Билбор! Ако дотам не се оправи пътя, викам на Поли, ще се вратим! Нещо много тегаво ми се вижда тука! Ще ни се разпадне мотора някъде, най-малкото! Е да де, ама пътят вярно като в ония американските филми с вечния хепи енд, взе че се оправи!

Спряхме да гълтаме прахоляк, изпреварваме си като бели хора досадниците с дачията и гледаме приближаващия се с всеки миг към нас Билбор! Аз мислех, че е някакво планинско градче или някакъв курорт нещо, но уви, селището, в което влизаме не е нищо особено. Просто едно по-голямо планинско село! Стигаме до центъра на селото и докато зяпам селската църква ми прави впечатление нещо много странно! Ами пътят просто свършва насред селото пред църквата!

Викам си ха! Нещо има грешка в картата или е имало някъде отбивка преди селото и въобще не е трябвало да влизаме в него. Спираме да питаме някого. Набелязваме си жертвата, усмихваме се любезно и човекът се усмихва любезно докато ни сочи калната пътека срещу нас! Да, казва, това е пътя за Ватра Дорней! Оттук и само направо! Брех, викам си, може би нещо не се доразбрахме и питаме следващият човек, който с още по-широка усмивка ни казва, че да бе да бе да, ей ти го пътя, кво му е! Нашите ходят за гъби по тоя път и понякога слизат във Ватра Дорней да ги продават! Е, ще ги видите горе, казва човекът и помахва неопределено с ръка в посока на големите баири пред нас! Не ни остава нищо друго освен да продължаваме тъпо и упорито напред! Асфалт ни беше ясно, че следващите поне двайсет километра, няма и да помиришем...

Включвам на първа и баааавно тръгвам. Тук очевидно е пътят на някакъв домашен добитък, защото е наистина като изорана нива при това обилно разкаляна! Лека полека излизаме от селото и аз се престрашавам да превключа на втора.

Такааа, движим се с космическата скорост от 25 километра, порим камънака като сибирски ледоразбивач и само се моля на някой камък да не срежем гума, че то Росинант нали си е мотор от тея неприятните – дето са с вътрешни гуми, та ще е голям купон да я сменя! Естествено и резервна гума и компресор носим в багажа, но да си призная нито съм сменял някога гума, нито ме влече да сменям, нито съм кой знае колко на „ти” с техническата поддръжка на МПС-тата си! То като се замисля преди тръгването гумаджиите от Далко се осраха като последни дилетанти при смяната, та ми бяха монтирали предната гума като да е с половин лява ръка сменяна, а и си спомних как, когато Асен спука гума нейде в черногорските планини, едвам му сменихме гумата група от пет човека и то всичките къде къде по-грамотни технически от мен, та можех да си представя каква красота щяхме да бъдем да сменяме гума ние двамата с Поли насред една гора...

Катерехме се бавно нагоре, като се стараех да не размишлявам много много над темата за скапаните гуми, гледах да не кривнем в дерето и възможно най-бързо да изкатерим превала. То не че нямаше да се спускаме след като го изкатерим, но поне щяхме да знаем, че трудната част е минала! Билбор отдавна беше изчезнал зад гърба ни, тук таме вярно срещахме спрели коли на въпросните гъбоберачи. Не спирахме да питаме никого за нищо, защото истината беше очевадна – пътят беше тесен и скапан и ми беше пределно ясно, че и на спускане ще е такъв! Поне до първото село щеше да е черен, което със сегашното ни умопомрачително темпо правеше минимум час, час и половина скок подскок по горската пътека... И може би, за да се поразсея от темата с досадните гуми, времето взе бързо и откровено да се скапва! Викам, е сега да ни запука един дъжд и си останахме на баира до второ пришествие! Облаците ставаха все по-сиви и кълбести, откровено застудя, а влагата във въздуха проникваше през дрехите ни.

Седяхме на превала и гледахме с неодобрение небето. Подухваше и ръмеше нещо ситно като мъгла. Точно толкова гадно и влажно, та да намокри камънака и да разлигави прахоляка. Просто предвкусвах пързалката, която ни се очертаваше надолу. На всичкото отгоре пътят хич не беше обещаващ!

Направо си беше обезпокоително отвратителен! Стръмен и изровен от дъждовните води!

И ако дотук ни се беше видяло тегаво и опасно, сега си ставаше направо трагично! За миг се поколебах дали да не се върнем обратно. Дур, бре! Какви са тея приказки? Ние пътешественици ли бяхме или лукови глави...Пътят беше един – напред и надолу! За връщане и дума не можеше да става!

Моментът, в който се гмурнахме надолу по гнусната козя пътека, вече ми беше ясно, че НАИСТИНА връщане нямаше! И да исках нямаше как! Просто на това стръмно и тясно коловозесто място нямах шанс за „кръгом”! Стисках зъби, изреждах в произволен ред всички сръбски попържни, които ми дойдоха наум и изтръпвах всеки път, когато предната гума поднесеше по влажния калдъръм. А в дясно от пътя дерето беше ухаааа....демек краят му не се виждаше! Направо си го представях цветно как си отивам млад и зелен! Па мани другото ами и мотора ще потроша! А за Поли нещо, бре, джентлимен? Мммм?! Е кво за Поли? Та тя си вървеше безгрижно пеша надолу и беше взела солидна преднина пред мен – моторизирания! Така де-кому беше нужно и двамата да се сурнем у пропастта! Нали трябваше един да остане да разказва, дето се вика...

Слизането беше отвратително и естествено продължи цяла вечност! Кому беше нужно, само се питах в пристъп на нездраво любопитство, на всяко едно пътуване да се набивам все на някакъв такъв екстремен участък? Уж всеки път трасирах маршрута в духа на толерантност и разбирателство с регионалното пътно управление и всеки път все нещо не ми се получаваше...

Криво ляво се спуснах в дерето. Не по краткия и бърз път естествено! Удържах геройски някак на дяволчето на губещото се сцепление и с треперещи от умора и напрежение ръце спрях в равното. Вади, викам на Поли, тефтера! Кой тефтер, бре – неразбрала поглежда учудено тя. Ми кой...Тоя на „по-тоя-път-никога-няма-да-мина-отново”

Тук е валяло обилно.

Карам бавно, за да не ни плиска водата от локвите, че ботушите ми са от една особено непропусклива порода – навън не пропускат нищо, ама навътре... А и да не помислите, че като е равно е асфалтирано? Амиии....айде сега ще се излагаме! Асфалт стана чак след второто село по трасето! А дотам – кал до уши и готини гледки околовръст!

На Ватра Дорней спираме за кафе. Нямам сили и трябва да починем малко. Освен това напред вали.

Нека изчакаме дъждът да отмине. Нямам желание да ме вали. Убеден съм, че и Поли също. Предстои ни още сигурно стотина километра, а може и повече, но ме мързи да гледам картата. Това, което ми харесва е, че тук сме по някакъв главен път, който предполага добра настилка, малко повечко цивилизация и по-бързо придвижване.

Не, че бързаме за някъде. Въпреки разораната целина, през която се самопринудихме да минем, часът е съвсем приличен, предвид оставащите ни километри. Оттук надолу, после Къмпулунг Молдоновенеск, после оная шантавата гора на хумора, демек Гура Хумуролуи, после леко в дясно, към манастира Воронет и по груби бакалски сметки по светло трябваше да акостираме в Сучеава.

Подкарваме с нови сили. Да, дъждът наистина избяга напред. Мокро е и има локви навсякъде, но иззад облаците се прокрадва слънчице и е приятно топло. Тук всичко започна да придобива някак по-друг облик. Не мога да обясня какво точно се е променило, но...различно е! Вече сме наистина в Буковина! Оная област със странните писани манастири и църкви!

Други такива никъде не бях виждал. Естествено, че можеше да има, но аз поне не бях попадал на подобно инфо. Ей такива едни със странни обли форми, с огромните си стрехи обрамчващи отвсякъде църквата и опасани отвсъкъде с религиозни рисунки! Отдалеч приличаха на къщичката на Хензел и Гретел, облепена като за ремонт със страници от списание „Дъга”. Ебааааго, както би казал многозначително Гошо... Въх, чи готину, както казват в центърът на вселената, демек в Шумен. А аз гледам многозначително и мъдро смълчан, сбръчкал умно вежди, присещайки се, че някога, някога, толкова някога, преди да стана среднозатъпял пътуващ мотУрист, съм писал трактати на тема „влияние на храмовата архитектура върху вярващите” и прочие и прочие... Всъщност да, винаги съм се вълнувал от църковна архитектура и може би точно това ме беше подтикнало да изрисувам маршрута връз румънската ни карта точно оттук! Да, определено исках да видя поне най-известните буковински манастири- Воронет, Молдовита и Сучевита...

Може би точно и поради лекинкото ми притеснение да не отървем работното време на Воронет, подминаваме Къмпулунг Молдовенеск транзит. Не изглежда зле! Напротив! Приятно планинско градче. Вероятно курортно... Успокоявам се, че утре отново ще минаваме оттук, та ако имаме време...ако имаме желание....ако...ако...ако... Абе, с две думи и утре щяхме да спрем точно колкото и днес, но поне за днес имахме аргументи! Железният аргумент за вечното утре! За надеждата и самозалъгването...

В Гура Хумуролуи спираме не за друго, а защото баш на главната улица попадаме на една от въпросните църквички в характерен стил, само че странно защо неизрисувана.

Спрели сме на самото платно, защото вместо тротоар вдясно от него има просто една канавка с течаща вода. Е, къде да спрем освен на платното. А то и едно движение, мани, мани... Зяпаме църквичката и пушим мълчаливо. Пушим сръбска „Дрина” и зяпаме. И мълчим. Минава един дядо, който счие фачи румънещи, нещо ни приказва, ама ние само вдигаме многозначително рамене, усмихваме се глуповато и сочим към църквата. Викам „ехеее, чърч...бютифул, ъхъъъъм”, а човекът „ахааааа, еееее, иииииха”. С две думи, разбрахме се...

Свиваме вдясно в отбивката за манастира. Близо е. За нула време сме там. Последната част от трасето е определено пешеходна, а пред нас има паркинг. Платен. И празен. Само един чичко седи самотен в свойта будка и очаква туристи. А туристи няма. Викам си дали да не спра отвън, на пътя? Ама някак....неудобно ми стана. Човечецът седи там в очакване. Някак неуважително от наша страна да не спрем на повереният му плац. А и кога друг път ще мога да си наема ЦЯЛ паркинг редя някакви извратени мисли аз... Разплащаме се с човека, договаряме се да си оставим при него каските и якетата, съгласяваме се с условието, че ако си тръгне преди да се върнем, ще ги изкара навън пред будката и докато още се чудим дали аджеба да хлътнем първо в манастира или в отсрещната кръчма, виждам как човекът лека полека с провлачена уморена походка се отдалечава към селото, а нашият мотор глуповато стърчи насред платеният НЕохраняем и НЕработещ вече паркинг... Споглеждаме се многозначително и единодушно се насочваме първо към манастира, че да не хлопне и той кепенците междувременно! Сега ще кажете като толкова ме вълнува църковната архитектура в цялост и тази на буковинските манастири в частност, защо нямаме кьорава снимка оттам ли? Ами обяснението е простичко. Искаха ни двайсет лева, за да снимаме! Не се навихме! Не, че после не ги дадохме същите двайсет лева в близката кръчма, ама някак много се дразня като религията се превръща в търгашество! Първо вход, за да влезеш! Къде? В манастир! Е?... После пари за свещички! После те гледат изпод вежди дали ще пуснеш някой лев дарение! Пък после да си купиш някоя дрънкулка от щедро натрапената ти сергия (Той вярно Христос беше изгонил търговците от храма, ама...) и накрая и двайсет лева, че да можеш да снимаш! Е, дойде ми в повече, честно казано и се запънах като магаре на бързей...

Както на паркинга, така и в манастира, а по-късно и в кръчмето нямаше никой! Нямам представа дали по принцип мястото е толкова слабо посещавано или просто ние уцелихме някакъв такъв момент, но сякаш витаеше някакъв дух на обреченост във въздуха. Затова и не зяпахме кой знае колко, хапнахме надве натри и отпрашихме към Сучеава.

В Сучеава бяхме преди залез слънце и набързо установихме няколко неща. Първо – че градът е по-голям и объркан от предварителните ни очаквания и бая се поизпотихме докато си намерим къщата за гости. Второ – мястото, което бях избрал за нощувка, нямаше и помен да е близо до центъра, въпреки, че аз бях уверен, че е точно там! Кой знае какво съм гледал като съм резервирал... Трето – че като пътуваме с мотора, не се чувстваме конфортно в определени места за нощуване като настоящето. Попаднахме в умопомрачително чисто, красиво и аристократично имение, изключително артистично аранжирано и обзаведено, а ние бяхме мръсни, кални, с покрити с няколко слоя прах и пепел дрехи, с ботуши с неопределен цвят, оставящи мръсни следи навсякъде и с умопомрачително мръсен мотор! И четвърто – с неудоволствие установих, че моторът е взел да се разпада след планинското подрускване „преко планине” – декоративната решетка на ауспуха се беше откъртила и се вееше на воля, един болт от захвата на багажника ни се беше скъсал, а едно от железата на самият багажник беше мистериозно изчезнало, та куфърът ни се крепеше на магия...

Опитах се да позакрепя стойката с подръчни средства – разбирай свински опашки и щангите за смяна на гуми, които носехме, прегрупирахме багажа с превес към здравата стойка, че да можем утре и нея да счупим и се оттеглихме в покоите си! Нужно ли е да казвам, че и те бяха разкошни? Определено вече нямах никакво желание да гледам центърът на Сучеава, който беше един Господ знае къде! Бяхме уморени, аз бях кисел заради разпадащите се стойки за куфарите и откъртения ауспух, но пък покоите ни бяха царски за компенсация...

ДЕН ЧЕТВЪРТИ

Маршрут: Сучеава-Ръдъуц-манастир Сучевита-манастир Молдовита-Ватра Дорней-проход Прислоп-Сигет Марматией-Солотвино-Кхуст-Мукачево.

Прогнозни километри: 415

Сутринта се събуждаме с чудесно настроение. Отпочинали сме, мен ми е минало киселото заради демиджите по моторетката, въобще...животът е прекрасен! Правим кратък план за деня. Какво ни предстои ли? На първо място да открием откъде точно се излиза от пустият му Сучеава в посока Ръдъуц? Не към Къмпулунг, не към украинската граница, не и към Букурещ... Трябваше да хванем някакъв второстепенен път към някакво треторазрядно ГКПП, през което така или иначе не можехме да минем, щото било само за местни. Видиш ли, каква изненада! То напоследък все на такива КПП-та попадаме! Нямам идея защо? Човек ще каже, че сглабям някакви забутани маршрути по някакви криминални места... Ама няма такова нещо, моля ви се! Просто има нещо сбъркано в балканската геополитическа сцена ми се струва! Какво има в Ръдъуц ли ще кажете, та беше толкова важно да открием откъде да стигнем до там? Нямам представа... Просто там трябваше да търсим разклона, водещ към манастирите. През града се стигаше до границата, която точно тук явно не можехме да минем, а нейде в ляво се отклоняваше пътят за планините, в чиито поли бяха и самите манастири Сучевита и Молдовита – двете други важни точки в днешната програма! Да не кажем основните, защото те бяха и причината да въртим такъв зиг заг из румънско. След тях би трябвало отнякъде отново да излезем на Къмпулунг Молдовенецк и след Ватра Дорней да кривнем в дясно през някакъв планински проход – Прислоп. Пътят изглеждаше обещаващо на картата, а районът доволно пуст и затънтен. След спускането от планините трябваше да завършим и с румънската част от пътуването ни (засега) и да влезем в Украйна. Тръпки ме побиваха... В Украйна не бях влизал от 1990 година. Тогавашните ми спомени за многочасово висене по границите още витаеха в съзнанието ми, а за страната имаше редица доста противоречиви мнения, та си бях с едно наум... Ако всичко минеше благополучно, вечерта трябваше да се появим в най-югозападната част на Украйна – в Мукачево. Какво имаше там ли? Замъкът Паланок и поредната грешка в планирането ни, демек поредната резервация за хотел...

Сбогуваме се набързо с любезната домакиня, че все още ни е съвестно заради снощният ни окаян вид и поемаме по улиците на Сучеава. С дружни усилия и държа да отбележа, само едно объркване на посоката, след малко благополучно загърбваме табелата за край на Сучеава. В равнината сме, пътят е перфектен, времето чудесно и за нула време сме в Ръдъуц! Влизайки в градчето, което си се оказва бая град, за моя изненада, продължавам да дудна в разговорните как днес трябва да се движим стегнато, че имаме да гледаме манастирите, че имаме да минаваме по неизвестен планински път, че може да ни замотат на границата, по-точно, че гарантирано ще ни замотат, щото тези граници не са като онези граници, че имаме хикс неизвестни километра в самата Украйна, която така или иначе не се слави с добри пътища...Та дудна си аз и отчаяно се озъртам за табела! Пусто табела няма и аз продължавам да карам бавно бавно по главният път, пресичащ града от юг на север. Ама север не е нашата посока да му се не види! Нашата посока за момента е запад! Започвам леко да се изнервям и правя най-нелогичното нещо в такава ситуация – Защо спираш, ме пита Поли-нали бързахме? Да ядем торта и да пием кафе, отсичам аз и с бодра крачка хлътвам в сладкарницата точно срещу нас!

Седим си безгрижно, сърбаме кафе и хапваме торти, примижали срещу утринното слънце... Е, какво, всичко е по план, философствам аз, вече сме минали двайсет километра! И без това беше време за почивка... А и пътя не знаем... Тъй и тъй трябваше да спираме да питаме за посоката, та да ги съчетаем поне нещата!

Не си даваме много зор. Не, че сме уморени да кажеш, защото тази година темпото определено беше лежерно-пенсионерско... Нещо не можех да се сетя откога не ми се беше случвало да караме по 400 км на ден и да завършваме деня по светло... Остаряваш Фори, остаряваш... Взел си и църкви и замъци да гледаш! Къде останаха плановете за Чечня, Дагестан, Нахичеван? А карането от тъмно до тъмно? Сега остава и ДжиПиЕс да си купиш...Махвам с ръка да прогоня досадното дяволче, което ми пили на главата.

Надигаме се с неохота. Питахме каките в сладкарницата накъде да хванем, но честно казано нещо не схванах. Не си го слагам на сърцето и с пълна увереност хващам произволна главна улица. Излизаме от града. Гризат ме някакви съмнения, до момента, в който виждаме табелата за граничният пункт. Не! Този път не беше нашият! Спираме пред някакъв стопански двор и питаме човекът дремещ на портала. Не. Пътят наистина не е нашият! Върнете се вика в града и питайте там! Правим кръгом и по познатият ни вече път поемаме обратно! А то не е като да не сме минали вече едни 10-15 километра...

Я викам си, преживявам дежа вю! Тук ми е странно познато! И тук ми е странно познато! Това кръгово като да сме го минавали, на този светофар като да сме чакали... Половин час по-късно отново седим пред сладкарницата. Питам отново някакви хора. Насам, натам, наонам... На светофара свивам в дясно и излизаме баш на центъра на Ръдъуц. Не, човекът каза да не минаваме през центъра! Айде обратно! И така всичко по няколко пъти! Толкова отчайващо изгубен не съм се чувствал никога! Убеден съм, че вече половината град ни запомни, а другата половина сме спирали да ги питаме за посоката!

Алилуя! Най-накрая, по-скоро случайно, налучкваме верният път! Виждам табела за Сучевита и си отдъхвам! Равносметката е, че още в началото на деня сме минус два часа... Сефте, казвам си ядно и давам газ колкото му душа носи на Росинант! А то Сучевита-та се оказа смешно близо. Дето се вика докато включа на пета и дойде време да спираме! Близо е, но ние се омотахме страшно с това напред назад из града. Тук, за разлика от вчера във Воронет, си има и коли на паркинга и щъкащи туристи насам натам! Каквото и да си говорим – манастирът е внушителен! Воронет пред него изглежда като горска къщурка! Плащаме си чинно за вход, купуваме по някакъв сувенир за трима ни барабар с мотора, скърцайки със зъби плащаме и за снимане и влизаме в манастирския двор! Мащабно. Огромно. Цветно и величествено! Трудно ми е да го опиша, трудно е и да се схване от снимките, но повярвайте ми, ако имате път насам, не подминавайте Сучевита – струва си всеки лев и всяка отделена минута!

Обикаляме църковния двор надлъж и нашир, влизаме в църквата и музеите, навираме се и из жилищната част на манастира! На такова място човек губи ума и дума...

Неусетно е минал час-час и половина. Колкото и да не ни се ще е време да тръгваме. Връщаме се няколко пъти за още една последна снимка и неохотно се запътваме към мотора. Време е... Път ни чака! Безкрайната асфалтова лента и зелените гори на Карпатите ни зоват!

Определено бяхме очаровани от манастира и в приповдигнато настроение отпрашихме нагоре в гората. Молдовита трябваше да е на някакви трийсетина километра, ако можеше да се вярва на картата. Пътят беше много приятен, макар и не в кой знае каква кондиция на настилката.

Заизкачвахме се нагоре, моторът друсаше неприятно по неравностите, настилката на места беше мокра, но както казах, настроението беше на висота, а и гледките компенсираха недотам добрият път.

За нула време сме в Молдовита. Тук манастирът не е на главната улица, но пък има табели на всяко кръстовище! Явно са предвидили посещението и на такива идиоти като мен, дето могат да се губят безспир и потресаващо отчайващо!

Паркираме си на скромния паркинг, разменяме няколко любезни приказки с младеж и девойка мотористи, които току що са спрели, но явно по някакви си техни съображения се отказват да отделят внимание и време на манастира и отново започват да се екипират, за да потеглят. Поглеждам номерът им за протокола-поляци... Или ние нещо все на поляци наскачаме или тези хора пътуването им е в кръвта и не спират!

Влизаме в манастира. Тук също ме хваща скръндзата и спестяваме двайсетината парета за фотото... Хубаво е, свято е, но с тези търговски нюанси нещо ми е леко притъпено усещането за святост. Някак продължавам да не мога да приема и да се бунтувам вътрешно да ми се искат пари за всяко едно нещо в една божия обител-да влезеш-пари, да снимаш-пари, да влезеш в музея-още пари, за свещи – пари....Оставам с неприятен привкус, но съм доволен, че все пак успяхме да отделим време за трите манастира! Толкова стриктно следване на набелязаната културна програма не е присъщо за мен! Обикновено поне половината от първоначално набелязаните забележителности отпадат поради всевъзможни нелепи причини – най-често поради недобре разчетено време и маршрут, разбира се...

Разглеждаме надлъж и нашир, купуваме и оттук някакво сувенирче и по примера на поляците се екипираме за тръгване. Дотук бяхме с културната програма! Сега беше време да се стегнем и да поотхвърлим километри, че доста такива ни чакаха! И естествено специалният бонус за деня – преминаване на румънско-украинската граница! Брррр.....

С пълна увереност и без грам нотки на съмнение, поемам по пътя. Малко е тесен, малко е смотан, но пък няма движение и отхвърляме километрите, а нали това ни беше идеята? Хехехе, глей, викам на Поли, каква смахната теснолинейка! То гледайки ръждясалите релски ми е напълно ясно, че тук влак не е минавал вероятно от два дни след разстрела на Чаушеску, но все някога е вървял! Представяш ли си, смея се на глас, как си излизаш от двора, оглеждаш се наляво, оглеждаш се надясно и ако не идва влак преминаваш! Някак нямаше логично обяснение за мен да прекарат релсите до сами оградите на хората, ама то колкото повече одъртяваше човек толкова по започваха да не му правят впечатление хилядите странности по света...

Природата е разкошна и дълбоко провинциална! Кефим се на пътуването и безвремието, в което сме изпаднали. Всичко връви наред, докато в средата на едно село пътят изведнъж свършва! Явно има някакъв ремонт, викам си, гледайки как някакви хора газят в лепкавата кал покриваща пътя. Други се подпират съвсем по балкански на лопатите, докато гледат как един камион прави странни маневри по тясното пътче, за да обърне. Спирам, не за друго, а за да изчакам и аз камиона да се разкара. Сигурно е имало някакво свлачище или нещо друго и сега разчистват! Не знам какво друго да мисля за изчезналият изневиделица асфалт. За къде сте, питат ни хората с лопатите... За напред, казвам ведро аз... Усещам, че не ме разбират! Е, то нормално, нали и аз толкова ги разбирам, щото те си мелят на румънски, аз на български... Казват си нещо помежду си, поръкомахат насам натам неопределено, като да гонят мухите, гледат втренчено в нас, ние гледаме в тях...Говорят ми нещо. Пробвам на английски. Тцъ... Много са провинциални явно. Пробвам на руски. Тцъ... Много са млади явно... Дружбата и комуникацията между народите нещо не спори. Изведнъж ми просветва! Вадя картата на Румъния, разгъвам я върху мотора, соча околните баири и ги карам да помагат! Помагат хората! Веднага схващат що ща... Дружно забучват пръст в едно село досами границата! Нужно ли е да казвам, че ние изобщо не трябва да сме тук! В Молдовита смело и безотговорно съм хванал по съвсем друг път, който ни беше забил насред пограничните планини! Преглъщам сухо. По груби бакалски сметки сме навъртели едно 35-40 км, които сега трябваше да минем и на обратно, докато се върнем в първоначалната си точка – манастира Молдовита!

След има няма час отново сме на изходна позиция – в Молдовита. Днес нещо не ни е ден! Само в рамките на първите стотина километра успяхме така да се омотаем и то не веднъж, а цели два пъти, че да удвоим километража до момента, отделно да я докараме дотам, че с чиста съвест да кажа, че слънцето отдааааавна е достигнало най-високата си точка... Настроението беше взело да придобива минорни нотки! Е, не можеше да съм толкова зле и толкова завеян, че половината ни ден да мине в лутане насам натам с единствената идея някак да нацеля посоката! Просто не можеше...

Ами да! Ето го нашия разклон! И табела има и вид на главен път също! Какъв дявол ме запокити в тая посока по тея чукари.... И как може да не ми направи впечатление, че се движим отново на север, вместо на югозапад...Все въпроси без отговор...

С ядно подаване на газ се включих на главния път. И тук нямаше движение. Но пътя си беше къде къде...

Подкарах с максималната разумна скорост, която позволяваше пътя, защото нещо започвахме да изоставаме. Вярно, оттук нататък за днес нямахме някакви забележителности (замъкът в Мукачево вече ми беше ясно, че няма как да го хванем в работно време), но пък ни предстоеше неизвестен планински път, шантава граница и 130 силно притеснителни украински километра.

Наваксвахме бързо. Ето след малко ще излезем на Къмпулунг Молдовенецк (помните вчера какво ви казах за днешното спиране тук, нали), ама си викам ми то сега с тея обърквации, то с това тортоядене сутринта, то това, то онова... Граница имахме да минаваме, път ни чакаше... Познатият репертоар, в общи линии. Ама ето сега темпото е добро, наваксваме, пътя е хубав, има шанс нещата да влязат отново в рамките! Има, има....ама...Спрях. След като кривнахме от разклона за Прислоп и Борша, пътят изведнъж стана потресаващ!

Последното, което ме притесняваше беше, че ще замръкнем по пътищата. Повече ме тревожеше да не се доразпаднат стойките за куфарите, че тогава вече щяхме да я втасаме! Решетката на ауспуха я бях прежалил, а и от нея нищо не зависеше. Даже се подвуомих дали да не я доизкъртя и да я метна нейде в багажа, та поне да не я загубим, но само махнах с ръка и отворих картата. В момента имахме по-голям проблем! Дали да упорстваме да караме по лунното трасе или да търсим алтернатива! Гледах, смятах, смятах и гледах и все 70-80 км ги изкарвах до Борша – първото цивилизовано място отвъд планините. Уви, алтернативните маршрути бяха твърде заобиколни, а и никой не ни даваше гаранция, че и там няма да има подобни „лунни“ изненади! Смятах, смятах – 140 км в повече по поредния неясен маршрут комай не бяха алтернатива! Тъпо и упорито щяхме да се друскаме по дупките! Ще караме бавно и внимателно, се чувам да казвам, без и аз самият да си вярвам особено. А и ми е пределно ясно, че колкото и внимателно да карах, по подобно нещо имахме да се тътрим поне два часа докато вземем проклетите 80 километра.

Стискам зъби, отварям очите на четири, зареждам се с търпение, включвам на втора и внимателно започвам гигантския слалом с бонус пясък по завоите и кални локви в равното.

След цяла вечност на подрускване и зяпане на странните църкви край пътя

най-после виждаме светлина в тунела – на баира му се вижда края, а и мяркаме над нас манастирът Прислоп, който е на самият превал

Не, че пътят се е оправил! Амиии! Просто лъч надежда, че може би, евентуално, от другата страна ще е по-добър! Нищо подобно, както ще разберем малко по-късно, но на този етап силиците ни са изстискани, гладни сме и ми се ще да проверя какво се случва с мотора, преди да сме му изгубили половината болтове и гайки. Спираме на самият превал, на паркинга. Студено е. Ние сме кисели и гладни. От едната страна на пътя е църквата, от другата кръчмата. Спрели сме точно срещу нея. Ама и да не бяхме спрели там, ха познайте къде точно избрахме да влезем – в манастира или в кръчмата? Не познахте, нали?....

Срещу нас, от другата страна на импровизирания паркинг, на който сме спрели, гледаме нещо средно между селски хоремаг, квартална кръчма и студентски стол. Нямаме особени съмнения, че е обществено място за хапване, но в какъв точно формат не можем да преценим и не смеем да гадаем... Манастирът ни е на един хвърлей, от другата страна на пътя

но гостилницата ни е по-близо и ни е по на сърце към настоящия момент. Изнервен съм от пътя, а като се изнервя огладнявам! Ама то и да не съм изнервен пак си е време за хапване - пладне отдавна премина, а ние сме на по една тортичка от сутринта... Хлътваме вътре. Усойно и студено е. Тъкмо правим няколко внимателно-елегантни стъпки за измъкване от хранителният обект, когато ни забелязват! Усмихнатата мамаша не търпи възражения и отстъпления! Плещи нещо на румънски като неособено учтиво почти ни замъква до пейките на една от масите. Няма хък, няма мък. Ще се яде, без право на обжалване! Няма нужда да споменавам, че менюто е само на румънски, а единственото, което разбираме от тирадите на Биг Мама е "да"-то и, щото не че нещо, но просто и на румънски и на български "да"-то си е "да". Поръчваме си мици, че го знаем какво е и някакъв борш, че звучи познато. Грешка! Мицитата са кошмарно лоести и миришат жестоко на пръча Анчо, дето баща ми го гледа на село, а борша е с мноооого червено цвекло. Червеното цвекло ми беше излязло на пъпа още от тийнеджърските ми години, когато живеех в Полша и основната част от всички възможни манджи беше червеното цвекло...и варените картофи...в произволни и безкрайни вариации! Е, те точно тогава, най-ценната разменна монета ни бяха станали българските консерви с боб, колкото и странно да звучи... Ама да не се отплесвам. Хапваме надве-натри, разплащаме се с настоятелната домакиня, решаваме, че сме твърде укъснели, за да отскочим и до манастира, а и комай днес вече си бяхме стигнали лимита от манастири, яхваме мотора и поемаме надолу с надеждата, че от тази страна на превала пътят ще е по-хубав. Да, ама не. Пътят и тук е ужасен. Разликата само е, че е по-стръмен и с по-остри завои.

Подрускваме се небрежно на мотора, скърцаме със зъби в синхрон с проскърцването на мотора и жалното скрибучкане на полуразпадналите се багажници и не ни остава нищо друго освен да се любуваме на околната природа и разнообразието от църкви и църквички, които срещаме по пътя си

Подминаваме Борша и лека полека пътя се разширява и пооправя, а планините постепенно остават зад гърба ни. Имаме още доста път до украинската граница, като лека полека надеждата ни да понаваксаме се изпарява под формата на доста натоварено движение, множество селца по пътя ни, както и нескончаеми ремонти. Нещото, което не може да не ни направи впечатление е триезичните табели на населените места тук таме - на румънски, унгарски и украински...

Часът е почти пет следобед, когато най-после навлизаме в граничния Сигету Марматией. Градчето хич не е малко, изглежда много прилично, но...няма кьорава табела за граница или нещо намекващо въобще за възможност човек да прекоси реката и да отиде на гости на комшиите оттатък реката. Странно! Бях гледал, че мостът е в самия град, ама как да стигнем до него хал хабер си нямах. Викам на Поли - гледай табелите-ако видиш нещо подходящо за следване свиркай, ако не аз ще карам в посока центъра пък там ще питаме.

Имах някакво вътрешно напрежение в себе си за тая граница. По принцип съм перде и грам не се вълнувам от подобни неща, още повече, че винаги сме изрядни и откъм документация и откъм превозно средство и откъм пренасян багаж, но тази страна и нейните граници нещо ме плашеха. Тук всичко лъхаше на комунизъм, странни тоталитарни порядки, а и не на последно място - поради разните му геополитически напъни и полюции, вече отдавна не бяхме братски народи... Абе знаех, че преминаването "оттатък" ще е тегаво и бавно. Знаех, че не сме добре дошли по тези земи, знаех и че на нас ще гледат като на кисели богати гъзари от оня-"белия" свят...

И така потънал в размисли и страсти, неусетно се хващам, че съм спрял на централната градска улица баш пред едно кафе! Кой какво прави, ама нас все по заведенията нещо ни теглеше... Викам на Поли, дай да се разтъпчем и да питаме за границата. Няма начин сервитьорката да не знае! Е да ама не знаеше... Хич не беше любезна. Беше си направо дръпната и рече и отсече - не знам! Викам си, абе я дай да пием по кафе, да направим нещо малко оборот, та дано я умилостивим и поразмекнем. Да...поразмекнахме я, но тя продължаваше да твърди, че не знае... Брех да му се не види! Че местните като не знаят, кой да знае.

Излязох на улицата и спрях един човек с въпроса за пункта. Вдигна рамене без дори да ме изслуша. Питах втори човек - абе...знам го вика, ама не е тука, де да знам как да ви го обясня къде е! Стоях безсилен и зяпах тъпо... Това не можеше да е истина. Седнах с въздишка на стола поне да си допия кафето, когато момчето от съседната маса попита какъв ни е проблема. Ами викам какъв...искаме да минем отсреща в Украйна, а никой не може да ни каже къде е пункта! Оффф...започна неособено обнадеждаващо човекът. Трябва да се върнете в началото на града... После...Не, всъщност може и оттук, ама не точно по тази улица, а се връщате на горната, после тръгвате да излизате от града ама не излизате... Явно видял отчаянието в очите ни, човекът махна с ръка с досада и каза, абе ще ви заведа, ама ще ме изчакате да си допия пиенето! Алилуя! Не можеше да бъде! Чак не ми се вярваше...

След поредната принудителна почивка, най-после имаше шанс да стигнем поне до пункта, пък там колко щяха да ни замотат и за колко ли време щяхме да минем 130-те украински километра, един Господ знаеше...

Подкарваме след бялата дачия. Човекът кара бързо и едвам му смогвам! В крайна сметка той си познава терена. Местен е. Мен ми е трудно и напрегнато, но не пропускам да гледам на всяко кръстовище за табели за Украйна. Е, няма! Не знам каква е причината, но табели няма! Накрая човекът спира в края на една улица, която чисто и просто свършва с едни разнебитен мост с дървени греди и семпла табела " тречере фронтера". Момчето свирва, светва, махва и отпрашва с бясна скорост по някакви си негови дела. Докато се мотаме и двоумим до нас приближава една митничарка. Живо се интересува дали пренасяме оръжие и наркотици и накъде сме се запътили. Смотолевям нещо от рода на Мукачево, това онова, Камянец Подолски, а жената вика, аааа ама вие на туризъм! Е, на туризъм де - с тоя мотор какво друго да правим? Жената усмихнато ни подава документите, пожелава ни приятен път, подхвърля ни да се пазим по пътищата в Украйна, казва ни да внимаваме и с моста, че е разнебитен и някои от гредите му ги няма и....довиждане Европейски съюз, добре дошли в Украйна!