За там където стрелянето по линейките е забранено - Косово

Денят е неделя, времето хладно и мрачно, абе направо още не се е съмнало и аз какво мислите правя? Неее-е, не похърквам блажено в нечие легло, пък било то и моето... Пия долнопробно кафе в една долнопробна софийска бензиностанция! Че какво друго може да прави човек в 6.30 в неделя след като температурите са положителни!

Естествено, отвън е паркиран мотора, а аз чакам моя спътник Кирил. То ако не чаках някого сигурно щях отдавна да съм заминал. Не бе, не да емигрирам, не говоря за такова заминаване, а за една най-обикновена неделна екскурзия до...Косово.

Писна ми да ходя всяка седмица до Сърбия и реших да разнообразя пътуванията си, пък и в Косово все още не съм ходил. Два пъти пробвам и двата пъти неуспешно, а аз съм се заинатил като магаре на бързей. Още помня как ми отказаха виза за Босна и как само месец след това визите за българи паднаха... Та и тук така: два пъти сърбите не ме пуснаха в Косово и косоварите взеха, че се отцепиха в отделна държава... Айде, отплеснах се!

Оказа се, че пътя го избирам аз. Потеглихме, естествено по най-нестандартния и "шарен" маршрут-от София през Божурище, Росоман, Брезник и Трън до Стрезимировци. Естествено хванахме смяната на митничарите, но пък и на тях им беше писнало от мен та ни пуснаха набързо чак изненадаха сръбските си колеги, които ни посрещнаха с "Я, па бугарските царинари радят ли?" Естествено, на тях не им казваме крайната си цел, че знае ли ги човек как ще реагират, разправям им всеки път едно и също "Мотаме се, туризъм, возене, Сурдулица, Враня, Ниш". Не им омръзва всеки път да слушат едно и също...

От там е лесно. Пътя е до болка познат и убийствено живописен-изкачваме се по многобройните завои, за да се отвори невероятната гледка над езерото Власина (имам си един завой, на който винаги спирам, за да му се любувам! Може би съм станал сантиментален, но никога не ми омръзва!). Със задоволство отбелязвам, че снегът около пътя вече почти се е стопил, а езерото е "изяло" леда, който го сковаваше при предишните ми посещения. Следва дългото и друсащо спускане към Сурдулица. Оттам Владичин хан и излизаме на главния път Београд-Скопие.

Отпред планини, отзад планини, а пътя се вие между тях. Неделната сутрин е свежа и слънчева, а движение почти няма и така неусетно стигаме Буяновац, където се отбиваме за Гнилян в Косово. Познато ми е! Та нали вече два пъти са ме връщали от тук с любезното "Е, па брато, врати се!"... След няколко убийствени маневри в Буяновац (е така е като са сбутали табелата с размерите на носна кърпа точно зад някакъв огромен билборд, рекламиращ някакво "осигуранйе") под любопитните погледи на двойка полицаи (обратен завой на забранено, влизане през изхода и излизане през входа на една бензиностанция и оттам през насрещното към нашата отбивка)! Малеееей, добре, че органите на реда се отнесоха благосклонно към странните ни маневри!

След като посоката беше ясна, целта беше на някакви десетина километра - Косово!И тук е момента да отворя една скоба. Какво знам за Косово и какво мисля за новосъздадената "държава"? Откровено казано, въпреки, че донякъде съм сърбофил (ууу, че сложна дума), абсолютно ми е все тая дали СФРЮ се е разцепило на 2, 22 или 222 държавици! Дреме ми! Тяхна си работа. Това, което знам е, че в Косово основното население е от албанци, за които и самите албанци нямат особено ласкаво мнение, че безработицата е огромна, но хората живеят странно (или не) добре! Това естествено е свързано с трафика на абсолютно всичко, което може да се контрабандира, който минава оттам. Официалната валута е евро, президентът им е Хашим Тачи (или не беше той?),хубаво е да ги заговаряш на английски, че като чуят сръбски и им става лошо, имат прекрасни планини и настойчиво се опитват да развиват туризъм... Сякаш с това се изчерпваха познанията ми за Косово!

Е, естествено бях гледал някоя друга снимка из интернет, но само толкова...Но да се върнем на пътуването. Стигнахме заветния завой пред полицейския пост от сръбска страна (естествено митница няма, та нали държава Косово не съществува, а надписа Carina на къщичката малко по встрани все едно не съм го видял)... Изчакахме чинно да минат двете коли преди нас и със свито сърце се изкатерих нагоре по баира към махналият ми полицай. Вместо заяждания, подмятания, или познатото "Айде обратно! В Косово нямаш работа!", човекът с доста отегчен вид запита откъде, закъде, защо и за колко време, дали другият мотор е с мен (тук викна и на Кирил да идва), продиктува данните от паспорта ми на някого през прозорчето на фургона и о, чудо! Вместо да ме върне ми пожела "Сречан пут!"

Със странно чувство изминах десетината километра до косовската митница (понеже сърби и косовари не могат да се гледат, та си бяха изградили двата пункта достатъчно далеч и без никаква пряка видимост), прецапах през локвата за тъй наречената дезинфекция (на нашите ГКПП-та доскоро събираха по 2 лв за минаване през подобен гьол) и спрях до "колибката" на местния митничар. Той си каза нещо на албански, а аз машинално си подадох паспорта. Човекът го погледна, засмя се и веднага обърна на сръбски (от този момент нататък вече питах всички и за всичко на моя си сръбски, въпреки ширещото се мнение, че с тези хора трябва да говориш на английски! Вятър и мъгла!)

Попита ме за целта на посещението ми и след като чу от мен, че никога не съм бил в тяхната страна и понеже съм чувал, че е много красива, та в този слънчев ден съм дошъл лично да проверя дали е така, лицето му се разчекна в усмивка до ушите. Ех, само ако знаеше, че тези ги разправям на всички митничари по всички граници... Абе, сигурно се досещаше, но въпреки всичко му стана кеф, попита ме знам ли, че трябва да си направя гражданска отговорност, за да вляза в страната (знаех) и ме отпрати към гишето с надпис "осигуранйе". Там срещу 20 евро се сдобих с въпросната Г.О., важаща 15 дни, посмях се над получилото се недоразумение относно цвета на мотора ми (човекът на гишето ме беше питал дали е grey/сив както пишеше в талона, а аз разбрал недоразбрал му отговорих, че е green/зелен и така беше вписан в полицата... Обещах тържествено да го пребоядисам в тревно зелено и тръгнах от митницата. Спрях малко по-надолу да изчакам спътника си и тук ме чакаше първата изненада-Вивател нямаха роуминг с Косово (това в последствие доведе до една малка семейна драма, защото, когато вечерта си включих телефона в Сърбия се оказа, че имам 28 пропуснати повиквания от Стела - за нея изключеният ми телефон можеше да значи само едно: пребил съм се някъде с 200, изяли са ме канибали, оженил съм се тайно и набързо в Косово)...

Потеглихме към Гнилян. Пътят беше доста неравен, минаваше през безброй селца и беше ужасно натоварен! Вятърът носеше облаци прах насам-натам, а аз попивах ли попивах гледката околовръст. Още при преминаването през града (бяхме решили Гнилян и Феризай да ги минем транзит), успях на собсвен гръб да направя няколко важни извода: първо табелите наистина бяха с лупа да ги търсиш, никой не ни обръщаше никакво внимание и не се дразнеше на питанките ни за посоката и най-важното, движението в Косово можеше да се определи с една дума- хаос! В Европа по подобен начин се кара единствено в Албания - безумни и трудно предвидими маневри, никаква толерантност на пътя, като си реши да завива завива, като си реши да спира спира, като си реши да ти сече пътя-прави го! Единственото правило, което се спазваше е, че всеки си отваря очите и се пази сам...

Гнилян (или Гниляне) очаквах да е някакво малко сбутано село със статут на град, а то си се оказа бая градче. Подминавайки го по околовръстното се почувствах много странно, защото гледката някакси ме върна в миналото: автомивки от типа два найлона отстрани и една пароструйка, редувайки се със "складове" за строителни материали (разбирай в най-добрия случай заграден участък край пътя с натрупани безразборно тухли, керемиди, пясък, цимент и всичко необходимо за бясното строителство, което се вихреше в околовръст). Тук таме струпани по два-три мотора/коли "нов внос" дето у нас бяха вървежни преди 20 години оформяха асортимента на местните автокъщи... Само не ме разбирайте криво! Това съвсем не значи, че тук се карат само таратайки. Напротив! Многобройните нови и лъскави коли с еднакви номера (примерно 555KS555) някак странно контрастираха на мизерията наоколо и на "новия внос" по автокъщите. А какъв огромен шоурум на Порше има на входа на Прищина, няма да ви разказвам...

Подминахме Гнилян и започнахме да държим посока Феризай. По какво се ориентирахме ли? По забулените в мъгла снежни върхове на Шар планина. Величествена планина! Идеята ми беше да минем през прохода, от косовска страна и да се спуснем в пограничния Призрен. А оттам? Наистина имах огромно желание да се изкатерим до областта Гора над Призрен, където живеят гораните (уви, сметките ми излязоха криви) и след това да преценим накъде. Сметките ни ги развали не друг, а ужасния трафик. Изобщо не съм вярвал, че в такава разсипана (уж) от многогодишна война страна, с толкова (уж) безработно население, така неистово пътуват по родните си пътища! Колони от автомобили, камиони, трактори и каквото още се сетите. Колони в нашата посока, колони срещу нас... Абе на тея хора да не би бензина да им е по левче, че толкова карат (Не е! В последствие проверих - 0.79 евро)? Ужас! Петдесетината километра до Феризай(всъщност сръбското име на града е Урошевац) ги изминахме за повече от час. Този факт категорично ни отказа да влизаме в него. Направихме няколко "тигела" насам-натам докато налучкаме верният път (естествено табела се оказа, че има, но само ако излизаш от града, а ако влизаш...кучета те яли! Питаш!)...

Хванахме главният път Прищина-Скопие, а заснежените величествени планини все повече се приближаваха (добре де, ние се приближавахме към тях)... Охо, каква голяма табела са ни сложили този път за нашата отбивка "Призрен - надясно"! Абе, то хубаво, ама аз нещо отбивка надясно не виждах. Понамалих скоростта, поразтърках очички, ама файда никаква! Изминахме към един километър така пулейки се в нищото, докато не спрях на една бензинджийница. Човекът кротко си поливаше тревичката и ни гледаше с половин око докато се приближавахме. Докато му казвах "Добар дан!" ми мина през акъла, че ако омразата му към све сръпско надделее може и да отнеса набързо един студен душ... Хе, хе, хе, а представяте ли си ако иззад гърба си извади зареден калашников и почне с пяна на уста "та-та-та-та, аллах ахпер, та-та-та-та"! Е, а стига де! Тръпки ме побиха! Бензинджията явно беше пацифист, въпреки, че през цялото време ни гледаше като извънземни току що кацнали на негова територия. Обясни ни, че разклона за Призрен е на "йощ два километра" напред и ние решихме да не го откъсваме повече от заниманията му и продължихме...

Пътят през Шар планина наистина беше много живописен. Виеше се все по-нагоре и по-нагоре, а селцата, през които преминавахме придобиваха все по-нашенски облик. Гробищата започнаха да стават християнски, а най-личната сграда в селото не беше замъка на местния феодал, а църквата! Вярно, че бях чел в уикипедия, че тук селата са населени със сръбско население, а още по-навътре в планината над Призрен - с горани.

Малко преди да достигнем единствения ски курорт на Косово (старост, какво да се прави, вече съм забравил как се казваше), спряхме да похапнем в едно изглеждащо работещо ресторантче край реката в Щръпце. Незнайно защо предизвикахме смут в младежа, който ни посрещна (Киро много му се изкефи на фланелката с надпис КТМ staff, а младежът сто пъти повече на КТМ-а на Киро, ама нейсе ний като караме ямахи нямаше кой да ни забележи). Поседнахме блажено и настроението ми моментално се покачи - хехехе, младежът се опитваше да ни говори на английски! Вдигнах си акциите! Никога не съм вярвал, че ще срещна човек, на който английския да му е много по-ужасен от моя! Е, изключвам индийците и пакистанците, разбира се. Те са ненадминати!)

Аз слушах в захлас и наслада, но Киро развали нирваната ми с "Абе, я донеси едно меню! Меню! Разумеш!" Може би двайсетина минути останахме в размисъл дали менюто сега се печаташе или просто човекът пак не ни беше разбрал... А, ето го. Идва. Ама не носи никакво меню! Аааа, нямали меню! Е, така кажи бре, брато! Що търсиш това, което го няма... То и без това беше ясно какво ще ядем - плескавици. Докато си чакахме плескавиците мина една групичка от десетина мотора и мен нещо пак започнаха да ме сърбят ръцете, сякаш не бях слязъл току що от мотора... Похапнах на две на три и скочих уж да попрегледам нещо по мотора, но истината беше, че нямах търпение да продължим нагоре по планината! След кратка дискусия в каква точно валута да платим (в интерес на истината се бях подготвил и имах в джоба и динари и денари и леки и евро. Е, и левове имах, ама те май извън граница са ми вършили работа единствено в Охрид), след още малко приказки със собствениците на заведението (вече се беше появил и бащата на момчето), продължихме нагоре.

През Троян-Кърнаре минавали ли сте? Е, същото е! Завой, след завой, серпентина след серпентина, много красива природа, сняг по близките върхове... Разликата беше в хората. Ако при преминаване през Беклемето можеш да видиш най-много някой човечец да се суети около пушещата му и прегряла кола, или някое стадо да ти сече пътя иззад завоя, тук беше пълно с хора! Невероятно много хора! На големи групи, на малки групички, по двойки, разхождащи се, наслаждаващи се на лъчите на пролетното слънце, или суетящи се около пушещото апетитно барбекю...

За момент им завидях-ние имахме още поне 400 км път преди да си позволим да мързелуваме разпускащо...Вече се спускахме към Призрен. Ако не по друго се усещаше по по-честото срещане на джипове и камиони на KFOR, докато на входа на града минахме и край укрепената база на нечий контингент (в интерес на истината се вееше немското знаме, но знам, че и българският контингент е позициониран около Призрен). Самият град е разположен в подножието на Шар планина на двата бряга на река (хмм, така и не намерих информация за името на реката пресичаща града) и имах чувството, че точно днес абсолютно цялото население е излязло навън! Толкова много хора имаше в центъра на града. Паркирахме моторите по софийски, на една спирка и решихме да направим по един бърз тигел на града! Е, срамота е да бием толкова път дотук и да не отделим поне половин час на Призрен!

Е, не успяхме-след двайсетина минути бяхме потеглили към Прищина! А Призрен ще запомня с ориенталският хаос и дух, с многото военни, които въоръжени до зъби се се мотаха насам-натам, с голямата църква на хълма над града, която се реставрираше усилено (не знам дали наистина косоварите се опитват да градят държава на етническия толеранс и търпимост, или това е само един показен акт, с който сякаш ни казват "Ето вижте, ние не сме против хрестиянството, ние не мразим сърбите, ние...и т.н."). Когато приближихме към спирката с моторите видяхме една групичка тинейджъри да се суетят около тях. В първият момент помислих, че нещо е станало (ех, това обременено софийско съзнание), но не! Познайте какво правеха? Точно така! Точеха лиги по мотора на Кирил... Пфууу, ще взема и аз да си купя КТМ ))

След малко общи приказки, малко снимки, малко полезна информация за пътя (продължаваше да няма табели никъде), след като изчакахме нечий кортеж да отмине (хехе, тея бяха гледали много американски филми-отпред патрулка, мигаща, светеща и свиреща, с полицаи, които през прозорците гледаха страшно, сочеха на всички да спрат и псуваха цветущо (да ме прощават ако греша, но така изглеждаше отстрани), а след нея няколко големи американски джипа, естествено черни и бронирани и с черни стъкла, а от този, чиито стъкла бяха спуснати се виждаха няколко противни муцуни с черни костюми и очила (ех, Джеймс Бонд, Джеймс Бонд...), та след кортежа отпрашихме и ние за Прищина.

Уви, добрите ми намерения за ходене до Драгаш при гораните и/или минаване през Дяковица и Пейе, нямаше как да се осъществят поради простичката причина, че сутринта тръгнахме по-късничко отколкото ми се щеше, а и движението в Косово се оказа по-бавно и тегаво, отколкото си мислех. Затова от Призрен започнахме прибирането само че идеята беше да е през Прищина и от там обратно в Сърбия през Медведя, Лесковац и Бабушница, нооо както се казва "човек предполага, а Господ разполага...

На центъра на Прищина се озовахме някъде към 16.30 ч, което хич не ни радваше! След като дружно решихме, че е по-разумно да не губим време в зяпане на града (честно казано не очаквайте кой знае какво от Прищина. Ако ходите в Косово на туризъм наблегнете на южната част на страната/областта - Призрен, Дяковица, Пейе, Шар планина, планината Проклетия на косовско-албанско-черногорската граница). И тук имахме както казват сърбите "велика проблема"! Нямахме ни най-малко представя как и накъде точно да се измъкнем от града в посока Медведя! Догонихме група полицаи, които преди малко ни бяха подминали и...определено ги затруднихме! Почесваха се дълго и напоително там, където надали ги сърбеше, питаха се един друг, докато накрая единият ми каза "Уффф, како да ти йавим да сам схватиш?" Е, а де, как? От тук направо, оттам наляво и на второто кръгово надясно... Ъхъ, хвала! Ама нещо ме усъмни в цялата тая работа. Тръгнахме ние, естествено кръговото го минахме два пъти докато уцелим кое точно ляво е нашето и заизлизахме лека полека от Прищина. Само че мен нещо вграденият ми компас ми подсказваше, че не ще да е баш това нашата посока...

Вместо на североизток, ние слизахме на югоизток. Опасенията ми се оказаха правилни след като минахме през Грачаница, а бях на 100 % сигурен, когато видях пред нас и Гнилян... Само преди няколко часа бяхме минали оттук, нямаше как да го сбъркам въпреки липсващата табела на града. Е, нама как, няма как, ама има! Успях да подмина отбивката за околовръстното и се набихме баш в задръстването в центъра на града! Това още повече ни забави, но все пак благополучно в 18.30 бяхме на опашката на ГКПП-то. Само че този път опашката не беше само две коли...

Чакахме и се чудехме дали сега няма да ни врътнат някакъв номер и да ни върнат, та да се налага да се прибираме през Македония (бяхме чували за доста такива случаи и бяхме подготвени за такъв вариант), но явно днес имахме късметлийски ден- "Окъде, закъде, диктуване на данните от паспорта през прозорчето и сречан пут". Бяхме обиколили половин Косово за 7 часа и половина. Ееех, защо не разполагахме с още 7 часа и половина, че да обиколим и другата половина...

Прехвърлях в съзнанието си спомените ми от това кратко пътуване из Косово. За натрапчивото кейфорско присъствие. За линейките, на които редом с надписа ambulance се мъдреше и надпис "Стрелянето забранено". За знаците по мостовете по колко танка и с какъв тонаж могат да минат през него. За странните знаци на военните "Таралежче-надясно, мишка-направо"... За разсипаната от братоубийствената война страна. За меката на контрабандата на Балканите...

Пришпорихме моторите по добре познатия път в посока Ниш, с идеята да изминем към 280-те километра до София колкото е възможно по-бързо. Навън се стъмняваше, а аз страдах от кокоша слепота, молех се буреносните облаци пред нас да са само мираж, защото моторът ми имаше проблеми с окабеляването и на дъжд създаваше сериозни проблеми, а и аз не си носех дъждобрана, а най-вече се молех фарът ми да не изгори окончателно, защото упорито угасваше и ме хвърляше в ужас в непрогледната тъма... Светне. Угасне... Аз намаля. Хоп, светне. Айде пак угасне. Светне. Угасне. Светне, угасне... Я, това в далечината не са ли светлините на София?...