Имало едно време (Балкански пътепис) - част 3 - Черна Гора, Сърбия, Босна и Херцеговина

     06.05.2016-та. Някаква измислена граница, някъде на Балканите.

     На църногорската митница е пусто и животът е почти спрял. Мъглата се стеле на вълма. Тишината отеква по околните баири. Само моите зъби тракат някакви неравноделни ритми и нарушават вековната тишина.
„Еееее, здраво, друже!“ – провиква се незнайно откъде изникналият митнически служител. „Имаш ли зелени картон, друже?“ – Йесте, имам – измежду траканията процеждам аз. „Доообро, друже, доообро!“ и се почнаха тривиалните за подобна ситуация ластици – отдакле, си задакле си, па колко троши, па колко пари е, па чий го диря по околните чукари, па харесва ли ми тяхната страна... „Мчи как! Све е върло лепо!“-старая се да звуча ентусиазирано, макар че ми иде да псувам като сръбски кондуктор още отсега като се сетя за шибания бошняшки трафик долу у Рожайе... Граничният се ухилва доволен и махва с ръка „Возай, друже, возай!“, а и вече си е намерил друга занимавка – отдолу тъкмо е пристигнала една самоходна табуретка /разбирай вехто рено клио/, което грабва цялото внимание на граничния. Нахлупвам каската и ръкавиците, натискам копчето на стартера, вкарвам първа и понечвам да тръгна, когато чувам рев като от хималайска мечка по мой адрес. Дружеееее, врати се, бре, дружееееее!“ – реве с цяло гърло мечката, а аз гася двигателя и смъквам отново каската. „Заборавил пасош, йебем му...пасош заборавил!“ Е да де, забравил си да ми видиш паспорта,това ясно, ама кому е нужно да се дереш така-говоря си наум, усмихвайки се любезно и подавайки услужливо пустият му заборавен пасош. Граничният продължава да си мърмори и хлътва в отсрещната сграда. А ние седим и се гледаме. Седим и се гледаме... От едната страна на ситуацията моя милост, от другата – обитателите на вехтата табуретка. И петимата ме гледат в захлас. В един момент започвам да си мисля, че са препарирани, а табуретката се придвижва на самоход. Усмихвам им се глупаво, защото ме побиват тръпки. Те са петима, а аз съм сам. Сам на чужда територия. И петимата гледат смръщено и злобно, а големите им бради, липсващи мустаци и ниско подстригани кратуни издават определена принадлежност. Не съм дете и знам какво е „Ал Кайда“ на Балканите. Е петима „Ал Кайда“ са се вторачили в моята особа и се опитват с поглед да ме изпепелят. Аз се усмихвам още по-идиотски и подхвърлям неангажиращото „Здраво! Како сте, момци?“. Момците не помръдват, само шофьорът започва нещо да ме сочи и говори. Сръбският му е по-зле от моя, а и говори тихо, монотонно и злобно. Нищо не му разбирам.... „Молим?“ и тирадата започва отново. Започвам да вдявам. И петимата неодобрително кимат с глави. Брадата викат хубаво, ама за да си истински праведен мюсулманин махни тези мустаци и аллах ще те възнагради! Понечавам да отговоря каквото ми е на сърце, но преглъщам и изричам само едно объркващо ги „аз съм под прикритие аркадашлар! Селям алекум, хайл Хитлер и вечна му памет на друже Тито!“ Грабвам си пасоша от граничния, паля и без да се мотая повече пришпорвам Джуниър по баира надолу към Рожайе...

     Странно място са Балканите. За сетен път се опитвах да си изградя някаква концепция за населението обитаващо нашите ширини, но все не ми се удаваше. Спусках почти по инерция поради студа, мъглата и лигавия път и имах предостатъчно време за геополитически размисли. Тук всичко беше някак извън правилата. Някакви държави се рояха, цепеха, доразцеваха и воюваха къде тихо, къде явно една с друга, населението на всичките беше такава мешавица, че беше трудно за класифициране. Ей го и пустото му Косово, откъдето тъкмо се бях измъкнал. Уж се отцепиха, щото видиш ли били шиптъри и трябвало да си имат тяхна държава, ама на практика в нея имаше и сърби и санджакси бошняци и нарочените за македонци или българи горани... От другата страна на баира се гушеше Черна гора - държава-президент, или президентът с държава ако щете, който отцепи черногорските сърби с един подправен референдум и стана милионер за отрицателно време като така узурпира властта, та дори и сръбските спецчасти не успяха със замисленият атентат и свалянето му от власт чрез преврат. Руснаците естествено изкупиха крайбрежието, от което гушата на президента стана още по-дебела, а нагоре високо в планините – там където отивах, санджакските бошняци развиваха активно ислямска дейност, гонеща неясни цели. Може би искаха автономия за Санджак, може би искаха Велика Босна, а може би просто искаха да сложат ръка над каналите за дрога и оръжие на Балканите...

   The St. George’s day 2016. Somewhere…

    Пътят през Църна гора, айде да си го кажем по модерному Дъ Репаблик ъф Монтенегро, минавам някак като в сън. Изморен съм може би. Недоспал съм определено. Отпуснах се след като напълних благоутробието с „ M E S O“ за 5 евро, а и ме напече слънчицето след като се спуснах в Рожайе. Апропо, в Рожайе откровено се загубих въпреки че бях минавал оттук сигурно 20 пъти в последните 6-7 години. Изтървах си отбивката ли, що ли, но минах по някакъв световно неизвестен път край града и после се оказа, че ща не ща трябва да пресичам целият санджакски хаос на Рожайе открай докрай, щото някак бях излязал точно от грешната страна на града...

     Иначе Монтенегро-то този път някак не ме впечатли. Бях му се наситил ли, що ли, не знам, но го минах като на автопилот. Нито красивите зелени планини ме трогнаха, нито плавните /и не толкова/ завои, нито рехавия трафик, там където нямаше ремонти разбира се.

     Знаех, че трябва да мина едни стотина километра докато вляза в Сърбия и си ги карах просто, щото трябва. Странно...  Одъртяваш, Фори, одъртяваш... А може би просто Църна гора не ми беше тръпка. Вдигам машинално рамене, докато изпреварвам поредния влачещ се пред мен. Не бях пък чак толкова често идвал насам та да ми писне! Не беше това! Щото пътят София-Трън-Сурдулица, например, ми беше дотолкова познат, че можех да го мина със затворени очи /почти/, но всеки божи път, когато ми вдигнеха сърбите граничната бариера, завъртах газта на горкото добиче /което и да беше то/ и с пълна газ се понасях по дългата права, през селцето Клисура с оня гаден остър песъчлив завой и заизкачвах планината с готините плавни завои, последвани от остри обратни виражи и така нататък, и така нататък... И всеки път усмивката ми беше да ушите, и всеки път вдишвах чистия планински въздух с пълни гърди, и всеки път спирах на оня обратен завой, от който се откриваше панорамна гледка към Власинското езеро – онова същото, дето ходите да ядете плескавици и пържоли...

     Отново вдигнах рамене. И Черна гора си беше красива – особено Которският залив и особено ако го спускате от планината откъм Цетинйе. Усещането е все едно се спускате от висините, а не карате по пътя! И Дурмитор е страшна красота, и каньона на Тара, и Плавското езеро и, и, и... Ама пусто нещо не ми беше тръпка, затова и просто за днес Църната гора си я сложих в графата „Скучен транзит“!

     Внимавах да не си изтърва отбивката за Приеполе и вместо за сръпско да хвана към Подгорица! Знаех, че ако вляза в Беране, вече се е случило. А някак не ми се щеше! Първо, щото нямаше какви да ги диря в Беране и второ, щото времето днес ми беше особено кът! Бях убеден, че ще ме вали още, бях убеден и че сърбите ще се правят на интересни на границата, бях убеден и че Вишеград е далече. Мнооого далече от тук!

     Разклонът при Беране, че не го изтървах, не го изтървах. Уцелих си го баш от раз, ама за сметка на това пътя след прословутият разклон какъв беше...мани, мани. Имах чувството, че всичките налични МПС-та на малката екологично-китна Църна гора са се нацвъкали точно пред, зад, около и срещу мен! И пъплеха бавно и безметежно... В колона по един. Понякога по двама – прибутвайки ме неособено деликатно по към банкета, че нещо им пречех на светоусещането комай. Не се занимавах с тъпаците естествено. Беше взело да ми става жега, щото си препичаше яко, а отдавна бях слязал от планините със снега и мъглата, отдааааавна бях се изсушил от дъжда дето ме пра преди снежния проход , а трите комплексни фактора /ЕГН-то, недоспиването нощес и умората от изминатите километри/ си казваха думата. С две думи спеше ми се яко! И за да не заспа насред пъплещата колона с всякакви местни и международни джигити, просто кривнах в някаква со никаква отбивка да се поразтъпча, пийна една...вода и барем малко малко ми поотмине умората преди да стигна до тегавата сръбска граница и очертаващият се вечерен дъжд. Щото си ми беше ясно. Квото било било – отсега нататък си ме чакаше дъжд, въпреки препичащото за момента слънце. Първо, щото всички налични метеосайтове, с които бях направил справка сочеха, че ще вали цяла вечер и второ абсолютно същото сочеха и черните буреносни облаци ееееей там далеч напред над сръбските планини.  Плюх ядно встрани по повод очертаващата се мокра вечер и хвърлих око на ситуацията около мен. Готини зелени планини околовръст, липса на каквато и да било сянка на мърлявата от всевъзможни пликчета и пликченца отбивка, и уникалната гледка на някакви строителни машини долу в реката

          Не бях впечатлен, но това беше единствената читава отбивка, която мернах. Позяпах тъпо крайпътните храсталаци, опитах се да отгатна какво ли точно правят машините там долу, след което спрях да си блъскам главата с тривиализми, щракнах една снимка на Джуниър насред пейзажа

     И хванах пътя – и преносно и буквално. Мисля, че имах още двайсетина километра до граничният пункт и до дъжда. Абе, беше добре да мина преди да завали, че пътят комай минаваше през някаква клисура дето не знам къде ли точно щях да се крия, ноооо...квото дал господът на балканските пътища, да се свети волята му дъждовна! Бях се зарекъл, че няма да си тровя нервите с нищо. С  Н И ЩО! Бях тръгнал на разпускащо пътуване. Точка.

     Гранични прелаз „Добраково“. 6-ти Май. Късен следобед.

     Определено всичката четириколесна паплач се беше наредила пред мен. А тя хич не беше малко! Определено и напред в клисурата бръснеше як дъжд придружен с вятър, а аз засега имах привилегията да се „наслаждавам“ единствено на вятъра, чиито внезапни пориви постоянно се опитваха да ме катурнат барабар с мотора. Определено умората си казваше думата, щом някакви си ми там пориви можеха да ме клатушкат а наляво, а надясно...

     Опашката почти не помръдваше. Аз естествено нервничех, защото времето напредваше неумолимо, а имах още път и още една граница и още път. И дъжд. И мноооого дъжд! Пробвах разбира се да се прередя елегантно по-близо до бариерата, но някакъв от четириколесните ми съопашници, започна нещо да фучи и да каканиже, а аз с най-непукистката си усмивка, въпреки, че всичко в мен вреше и кипеше и бях готов да спретна един трансграничен търкал, само му виках „А ю толкинг ту ми? А ю толкинг ту ми, АААА?“, а оня още повече почваше да се ежи и подскача. И тъкмо да стане интересно по балкански, дойде отнякъде някакъв киселяк с униформа и сложи ред на нещата – разбирай посочи ми почетното последно място в колоната с жест не търпящ възражения. „Последните ще бъдат първи, йебем тииии....“ измърморих под нос, че нещо нямах никакво желание да предизвиквам специално отношение към моята скромна особа! А митничарите това го можеха! Ох, как само го можеха...

     6-ти Май 2016-та. Късен следобед. Дъжд. Сърбия. Дъжд.

     От границата си тръгнах със солидно забавяне. Има няма час си отвисях. Дъждът в дефилето се лееше като из ведро /Егати клишето! Какви ведра в днешното 21-ви сенчъри съвремие,ама нейсе!/. Поривите на вятъра бяха доста резки и неочаквани. Имах съмнения, че мога да бера ядове с тоя духалник по тоя мокър път с тея достопочтени ретро гуми. Е, ще карам бавно и внимателно! След два завоя ще съм в дъжда! И без друго нямаше алтернатива,а и за днес нямаше да ми е сефте, та щях да си карам бавно и внимателно, да си свиркам „Ай уолкинг ин дъ рейн“, па довечера у мотела и без това нямаше какво друго да правя – щях да се суша. Да де, ама айде карай бавно у тоя порой, с тея натискащи те тирове на педя от Джуниър! Срамота! Тировете да ми дават зор, че им се пречкам! Щяха да видят те, ако беше сухо, ако не бях уморен и ако бях инвестирал 3-400 лв в гуми! Ех, как щяха да видят само...

     Подозирах, че дефилето, което прекосявах е същинска красота по сухо и слънчево, но сега нито имах време да гледам, нито нещо се виждаше в непрогледната пелена, нито имах кеф да гледам каквото и да е, освен за отбивка със сушина, под която да се подслоня! Нъцки! Нямаше! Точно по този участък нямаше кьорава отбивка за дъждоспиране! Егати късмета! Пъплех с 40, тировете вече ме и изпреварваха, свирвайки ядно, ботушите ми джвакаха, настроението го нямаше никакво, умората вземаше превес над всичко друго...

     Е в тоя точно момент съжалявах за тъпотията, която бях сътворил – бях си резервирал стая! Все се заричам да не правя подобни глупости и ей на-все така се случваше, че тръгвах с готова резервация в джоба. Сега ща не ща трябваше да достигна заветната цел – Вишеград. Не, че имах нещо против Вишеград, но някак твърде далечно и мокро ми се чинеше и комай доста безсмислено като цел като се вземе предвид фън фактора, дето се беше изпарил тотално! Все такава щях да я свърша... Трябваше ли да си напомням как резервирах хотел в Батуми, а моторът ни /легендарният Брус Лий/ изпадна в състояние на полуразпад с тенденции към цялостен такъв още в Ондокузмаис, нейде на 7-800 килиметъра от заветното Батуми? Трябваше ли да си напомням, че тогава Брус Лий дори не помириса Грузия? Още на Трабзон дясно, дясно и обратно... Трябваше ли да си напомням и за оная тъпотия с резервацията в Мукачево дето трябваше да карам намколкоси стотин километра по отвратителните украински пътища само и само да преспим в най-отвратителния хотел на света? Точно така! Разглобихме се от път, стигнахме по късна доба, просто преспахме и на следващият ден се разглобихме от път, само че наобратно, за да акустираме изтерзани в уникалният Камянец Подолски, с уникалното хотелче с уникалния квас в кръчмето под него. Спомнях си и резервацията в Тираспол. Звънна жената и пита „Ще идвате ли довечера?“ Викам и мчи как да няма? Естествено, че ще идваме! Няколко часа по-късно се чешехме умно по главите някъде из северна Молдова, насред някакъв си път, заобиколени от някакви си цигани, на 30 километра от някакъв си град, дето комай имало някакъв си майстор, дето видиш ли можел да поръча някакви си части от някакъв си Киев, дето бил на някакви си на 800 км... А резервациите в Малта, дето въобще и не отидохме? А в Копенхаген? В Малмьо? В Сафранболу?...

     Криввам машинално в отсрещната бензиностанция. Време си беше да заредя, но и ми се ще да поизчакам дъжда. Силата му комай отмина. Остана някакъв остатъчен ръмеж и мнооожеството локви по иначе нелошия асфалт. Спирам на колонката, колкото да констатирам, че съм попаднал в най-неуютната бензиностанция с най-киселия персонал в цяла Сърбия. Гледат ме накриво. Преча. Дразня. Трън в очите съм. Зареждам, прибутвам мотора чинно встрани от пустите иначе колонки, плащам още по-чинно, пропускам си край ушите плоските подмятания от киселяците на смяна, взимам си нещо безалкохолно, дежурното кафе, паля обичайната за такива ситуации „Дрина“, облегнат небрежно на фризера за сладолед до входа. Дъждът се усилва и бръска някак странично точно в мен. Придърпвам се някак по-навътре без особен успех. Не ме ли било срам да пуша тука? Не ме е... От село съм и съм за малко, обяснявам на киселяка на чист български сочейки купищата фасове около мен. Не ме разбира. Не иска да ме разбере! Тегля му една тяхна наум и гася цигарата с рязък жест на джвакащия ботуш. Киселяка понечва нещо да каже, но в пристъп на благост ли, на какво ли, се въздържа. Дръпвам се встрани и ровя в картата. Не на телефона! В оная хартиената! Не сте забравили, че има и такива старомодни съоръжения, нали? Че аз съм старомодна консерва? Не сте,нали? Точно така. Отварям с отработен жест хартиената Сърбия, възползвайки се от бензинджийския фризер и смръщено гледам виещата се червена линия. Сега съм в Бродарево, трябва да прекося Приеполе, после има някакъв разклон за Прибой, да премина през самия Прибой и там някъде в необозримото бъдеще трябваше да пресека тая полуникаква граница между Република Сърбия и Република Сръпска, де юресубект на Конфедерацията Босна и Херцеговина, де факто...един я Господ знае! Нещото, което бях сигурен беше, че ми предстоеше още доста път предвид умората и дъждът упорито ръсещ околните баири. Доста път! И то път напълно непознат за мене. Точно оттук никога не бях минавал! Допих си кафето на екс, сгънах прилежно картата, екипирах се за норматив и с ряз и показване на недвусмилен трипръстов жест към персонала, се понесох извън бензиностанцията! Пътят беше пуст, а Бродарево замряло в пелената на пролетния дъжд...

     Гергьовден, лето Господне 2016-то. На свечеряване. Прибой, Югославия.

     Бях спрял на някакъв вял кръстопът. Имах леки съмнения за посоката, но всъщност, не това беше главната причина за престоя ми. Наслаждавах се! Наслаждавах се на дъждовните изпарения, на приятния гъдел от пролетните лъчи, на кристалният планински въздух, на влагата витаеща във въздуха... Няма по-приятно състояние при едно мотопътешествие, от това да спреш скапан от умора, да се любуваш на околните красоти, да вдишваш свежият, пълен с аромати въздух, да гледаш цветно, а не иззад замазаното от трупове на безброй насекоми автостъкло... Наслаждавах се, макар и спрял на някакво си тъпо кръстовище, в някакъв далечен провинциален град. Бях подпрял мотора почти в средата на пресечката и с ясното съзнание, че дразня и преча, дебилски не помръдвах, дори когато лелята с кански усилия и безброй маневри се опитваше да се прокрадне покрай мен, упорито избягвайки да ме погледне. Все едно заобикаля колче! Имах съмнения, дали няма да ме катурне барабар с мотора на земята, но и аз играех по нейната – съсредоточено гледах в картата, в околните баири, дърпах гневно от смачканата Дрина, но стоически стоях /егати егатито и лапсуса/ и се правех на разсеян! Интересни хора... След лелята, мина и някакъв си дядка с очукана Застава. Беше доста смел в маневрите, почти минавайки през изтерзаните ми ботуши. Очаквах да чуя цяла тирада цветни сръбски, но дядото само попита сухо „Проблем?“, „Ние проблем дяда!“ – ухилих му се аз и той отпраши в пресечката без повече да се вълнува от мойта скромна особа.

     Вдишах още веднъж от свежия въздух и вместо да се замъквам лека полека към граничния пункт, който по всичките ми прогнози беше нейде в края на града, започнах още по-нахално да се разтъпквам и снимам околните баири

     И маранята след пролетния дъжд. Не пропуснах и идиотските лилави цветя засети насред пътя

     На кой ли му бяха притрябвали някакви си там цветя между платната за движение? Шибни му там една мантинела, или още по-добре една осева с блажна бяла боичка и това е! Цветя... Че па и лилави...

     Махвам вяло с ръка да разкарам мислите за сръбското пътно озеленяване и впервам отново поглед в картата. На нея градчето Прибой си изглежда точно като замряло погранично поселище със статут на град, но ако допуснем, че можех да се доверя на очите си пограничното поселище си беше бая град!

     Въпреки, че беше пусто като след чумна епидемия, тея многоетажните панелки навяваха мисли за голям, работнически и жив град.

     Усещах как ме хващаше съня, умората и мързела, вследствие топлото пролетно слънце и многото километри, затова с неохота сгънах Сърбия-та в багажа, нахлузих каската и ръкавиците и ведро се понесох напред. Пай се Боснооооо, ида!
То ида, ида...колко ли па да ида! Тъкмо викам, ей сега като изляза от града и след някой си друг километър ще трябва да е границата и зяпайки разсеяно промишления пейзаж, през който се промушвам /демек цепя напред из индустриалната зона на Прибой/, най-ненадейно зад един плавен десен завой наскачам с пълна скорост на граничния пункт! Мани! Без малко да направя някой сакатлък! Ей тъй неволно... Ама те па и тея сърбянки да бяха сложили някоя друга табела – пай се, иде граница, туй, онуй, някой и друг полегнал полицай, а то какво?! Точно иззад завоя наскачам на някакво Т-образно кръстовище, на което има струпани два фургона от тея модерните – „бедствията и авариите“, две поувехнали от пролетния дъжд ли, от що ли не знам, знамена и някакъв крив знак „Стоп“ и те това е – ей ти я границата! Ама всъщност, какво ли се чудя? То за сърбите не знам колко граница беше тая граница – и отсам в Сърбия живееха сърби, и оттам в Босна /и Херцеговина/ и по-конкретно в Република Српска си живееха пак все същите тея сърби! Нещо като границата между Косово и Македония на Тетово – и отсам ми говореха на албански, и оттам ми говореха на албански, и отсам се вееха шиптърски знамена, и оттам се вееха шиптърски знамена... Колкото повече се задълбочавах в темата, толкова повече и сам себе си обърквах! Пусти му и Балкани!

     Толкова се ошашавих от тея геополитически каламбури, че в пристъп на тъпоумие отговорих на запитването на граничния какъв съм, що съм и закъде съм с най-идиотското, което можех да се сетя – „Екскюзми мистър! Ай донт андърстенд ю!“. Абе, балканецо брадат, мани ги тея купешки енглезки дърдорения, кажи си му на чиляка тъй по нашенски едно „Йебем ли го издакле съм, брате! Йебем ли го задакле съм! Йебем ли го и како се зовем, пичку му материну!“... Па да си стиснем ръцете, па да теглим по една на световния капитализъм и на управниците ни в частност, па да плюем ядно встрани, подавайки си аз смачканата Дрина, той гъзарското митничарско Боро, па да обобщим мъдро новия световен ред с едно „к а т а с т р о ф а!“. Тъй де...на Балканите бяхме все пак!

     Имаш ли зелени картон?-извива врат от будката граничния. Направо преживявах дежавю! Навсякъде вместо добър ден ме питаха за скапаната зелена хартийка! Имам – отговарям с досада. Дооообро, давай пасош! Човекът дори не поглежда дали съм му подал моя паспорт или тоя на папата, шибва му един печат нейде по страниците, подава ми пасоша и зелениот картон и ме изпровожда по живо, по здраво!

     „Еееей, господине, накъде е Вишеград, бре?“-виквам изпод каската, гледайки тъпо Т-образното с двете указателни табели – едната „Вишеград у лево“, а другата „Вишеград у десно“. „Е как къде?“ – пита с почуда митничарят – у десно, разбира се! От какво пък точно се разбираше, мамка му?! А ходи я разбери тая пуста балканска логика...

     Вишеград /с мостовете над Дрина/, Република Српска, Държавата Босна енд Херцеговина. Привечер...

     Като се настаних в мотела първата ми работа бе да отворя пътната карта /оная на Босна-та/ и да видя като какви бяха тея два пътя за Вишеград! То вярно, че всичките пътища все към Рим водят /или пък беше Цариград?/, ама някак много съмнителна ми беше цялата тая история. Та отворих пътната карта с голеееемото сръбско знаме на нея и с акцент на Баня Лука /нямате съмнения дали си бях купил въпросното съоръжение от бошняците, от чекистите или от сърбите, нали?/ и вперих уморени от безсъние и от пролетния вятър очи в пътя Прибой-Вишеград. Мдааа, тривиално - пато „у лево“ минаваше през Рудо, а пато „у десно“ през Бело бърдо. От цялата работа все се стигаше до Вишеград, но неясно по какви съображения граничният ме беше прекарал през този „белобърдовския“, впрочем тесен планински път с множество завои, денивелации и китни гледки. Не, че се оплаквах! В крайна сметка след някой и друг километър нещата станаха някакси тривиални – излязох на главният път за Сараево, който ми беше доволно познат и о, да! – заваля! За 1657 път за днес! В крайна сметка пристигнах в заветния Вишеград доволно подгизнал, смъртно уморен и кисел поради предходните обстоятелства! Единственият плюс на ситуацията, виждах в това, че успях да се домъкна по светло, та щях да имам време да облека нещо сухо и топло и да поразкърша кокалаци по градския мегдан. Тъй де – плескавици, Йелен пиво, Дрина – е то къде другаде да си павкаш дрината, ако не поседнал на брега на Дрина. Видеше ми се тематично някак...

     Мотелът, в който бях резервирал стая беше на сами главния път, непосредствено след моста, така че да няма шанс да го пропусна, а и да не губя време в това досадно лутане, което редовно си спретвах търсейки като гламав хотела, който бях уж идеално схванал точно къде се е позиционирал... Паркирах на паркинга до някаква лъскава местна пистарка, а киселите гъзета ме гледаха високомерно и коментираха нещо хилейки се подигравателно на вехтата ми машина. Теглих им един сиктир наум и хлътнах у входа на кафаната да диря някой, който да бъде така любезен да ме настани в покоите ми. „Някой“ го открих от раз, хич не беше любезен и се опита нещо да ми се прави на интересен и да ме цака в курса, настоявайки незнайно защо да му платя в сръбски динари. Сметнах мигом две и две и понеже крайният резултат ми звучеше точно като оная сметка дето „6 по 6 е 96 и 1 наум 12 =136“, та отсякох от раз, че ще заплатя точно и единствено в марки! Имах. Смяташе се лесно, а и в крайна сметка офертата ми беше именно в марки /о, каква изненада – във валутата на страната!/. Човекът се намръщи, хвърли ми един ключ и ме отпрати „ей там през оная врата“, а аз отидох да се поразхвърля /и зверя в картата/, твърдо решен, че и да умра от глад при тея кисели високомерници няма да ям и да си пия йелен-а...

     Половин час по-късно

     Нарочно минах отново през кафаната, въпреки, че видях директния вход /изход. Киселия беше там. Къде може човек да похапне и пийне пиво, а? – питам нагло аз, а човекът мига на парцали и не може да схване тъп ли съм или просто го занасям. Преди да може да ми отговори, хлопвам вратата от външната страна. Дали пък няма да си намеря мотора небрежно и „случайно“ съборен от степенката като се върна. Времето ще покаже...

     Навън вече е тъмно. Вървя покрай реката. Небрежно. Без да бързам. Часът е нейде към девет, аз цял ден не съм ял нищо освен онова косовското „Месо“ за 5-те еврейчета, а в стомаха ми сто каба гайди свирят петата симфония . Подминавам къщата на Иво Андрич, подминавам полицейския участък и се отправям към оня прословутия мост – на Синан ли беше, на кой беше, така и не мога да се сетя.... Не се и напъвам много, много честно казано. Така и не я завърших тая пуста му история. Така и не ми стана никога тръпка и комай познанията ми за нея си останаха там някъде сред египетските фараони и династии...

     Преминавам моста с бодра крачка. Има някакви табелки, ала бала, ама ако трябва да сме честни вече единственото, което ме вълнува е да си намеря някоя отворена кафана, да мушна някоя половин кило вешалица с ладно пиво и да се отправям към оная важна среща –срещата с кревата... Нещо хич не ми е историческо и хич не ми е забележително. Сигурно Вишеград е много хубав град /всъщност да, такъв е!/, сигурно и пустият му мост е да си такова и такованкото и архитектурата ама...бай ти Фори, лошия рокер, хич не му е духовно! Направо пот взе да ме избива от бездуховност подминавайки поредното затворено вече кръчме. Усещах се как постепенно забързвам крачка. Направо си подтичвах, когато зад един ъгъл видях затварящ магазин. Нямах избор! Нахлух като опълченците на Шипка, примолих се да ми позволят да си купя нещо набързо и о, чудо – позволиха ми!/ Просто си представях да нахлуя така у който и да е затварящ магазин у нашенска си София! Жална ми майка.../ и...след точно две минути бях излязал с два произволно избрани салама, един хляб и бутилка с вода. Кепенците хлопнаха след мен, а аз седях и гледах глупаво покупките си! Дойдох чак дотук за да ям салам и хляб в хотела ли? Егати! А цял ден точех лиги по прословутата сръбска скара! Погледнах жално бутилката с вода... На ти сега Йелен, на ти ладно пиво! В суматохата бях тотално изключил и вместо бира си бях взела бутилка „Сараевски киселяк“... Наздраве!