Имало едно време (Балкански пътепис) - част 4 - Босна и Херцеговина, Черна гора

     Ден първи след Гергьовден. Тамо нейде из генгерлиците балкански...

     И така мили деца... Бях ви заразправял една ми ти приказка. Една ми ти приказка за страшни рокйере, за мотофоруми, само за мото, само за форуми, за една ми ти балканска Югославия дето Бараката О’Бама я разбута, за косовските нрави, за босненските нрави, за сръбските такива, за раздрънканите балкански пътища, за странните екземпляри по родните ширини, за цветоусещането да си източнобалканец от по-източната европейска част. От четвъртия свят, както казва зетко... Приказка за самотата на пътуването, за богатството на пътуването, за любовта по старите японски мотори, за Дзен, за Буковски, за Милър, за кафето с локум в Митровица, ама оная косовската, а не сремската, за сочните плескавици каращи всеки себеуважаващ се веган да се хвърли под влака – оня влак край Мокра гора дето отдавна ръждата на забвението му беше подкарала релсите... Може би единствено Кустурица и Брегович поддържаха жива искрата на оная сараевска странна лудост, лудостта да си балканец. Ама див балканец! ЖИВ балканец!...

     Надигам се със замах от удобното легло. Кокалите ме понаболяват. От годинките ще да е... Не им обръщам внимание.... Вън очевидно отдавна е светло. Един Господ знае колко е часът, но със сигурност съм се успал! Естествено, че идеята ми беше да тръгна на зазоряване, ама то идеите са куха работа – повече приказки отколкото съдържание! Замотках се из стаята, с неясната мисия да си посъбера разпиляните къде ли не партакеши, да си позамия малко каската, да стягам раницата и да бягам. Глупости! Беше ме налегнала някаква арабско-меланхолична летаргия. Мани го това бързане сега! Дай да ходя да подиря кафенце нещо така! Барем като не успях да хапна сочна плескавица с ладен йелен, поне босанското кафенце да не опущя!
Гребен естествено нямам и петте косъма дето ми стърчат от главата в разни посоки, днес са на съвсем особено мнение! Опитвам се да ги вкарам в някакъв ред, ама нейсе – видът ми си е все такъв – на добрият стар Айнщайн с безумната фризура и тежкарски сини кръгове гарнирани с удивителни торбички под очите. Въобще...докарвам го на 100 % на изпаднал квартален интелигент, наблягащ активно на онези напитки, от които светват очите. Нахлузвам и смрадливите ботуши, щото някак би било прекалено екстравагантно да се появя по чорапи на сутрешна аудиенция в кафето на мотела и с твърдото намерение да се изпокарам за добрутру с «учтивия» младеж от снощи, трясвам вратата зад себе си на гюрултия, за да няма съмнение за намеренията ми и хлътвам в кафаната. Младеж има, но е друг! Усмихнат и приветлив! Секна ме! Отидоха ми добрите намерения на кино. С тоя нямаше какво да се карам! Прекалено беше ухилен! Па и още не му бях набрал за нищо. След дълго въртене и сукане сядам на някаква маса – апропо, в кафаната няма живо пиле, освен младежът!

     Какво ще желаете? – пита любезният. Е па кафа! Домаче кафа! Босанска кафа! Има ли? – търся повод за скандал рано сутринта. Ооооо, важи, господине! Како да нема? Ооооо....четкосва ме нещо мазния. Изволите, господине, кафенцето! – след няма и миг с пиниз както само сърбите го умеят ми поднася човека кафето! С локумчето забучено на клечка за зъби, небрежно измъкната от опаковката, с двата пръста каймак, с чашката кисела вода, точно както и заръчах. Измърморвам нещо неутрално от удоволствие! Така де, няма сега и да го хваля младежа, че ще вземе нещо да се възгордее... А едно омлетче би ли желал господинът? Кой? Аз? Мчи как? След тоя глад снощи на саламче и водичка бих хапнал нещо по-така, па било то и омлетче! С какво го желае господинът? – и започва едно ми ти изреждане. Стоп! Отсичам бързо и жизнерадостно след като чувам магическата думичка «сланина»! Няма какво повече да го умуваме! Естествено, че ще измуам един омлет със сланинка рано сутрин! Две мения по въпроса няма! То и без това все ме подиграват, че у Крушевац в една квартална пекарна дето имаше и от пиле мляко, аз си избррах твърдо и без никакво колебание «джеврек со сланина». Мчи тъй де...

     Преживях омлетчето, сръбвах от шербетлията кафенце и подхванахме приказка с младежа. Откъде си, закъде си – дежурните фрази, които със сигурност са втръснали на повечето пътуващи. Ти ли си, вика, тоя с мотора? Е аз съм, естествено! Какъв е мотора? Такъв... Колко пари е? Колко троши? На колко години е? Викам със сигурност на повече от теб... И младежът подхваща как се е хванал тук да работи, за да поспрастри някоя марка и да си сбъдне мечтата да си купи мотор! Викам о, супер, голяма е краста това, нали? Какъв мотор си си харесал? Е, аз вика си падам по чопъри! Чопър искам! Викам брех, бая ще трябва да поработиш тука за чопър! Чопърите са скъпи бре! У нас са скъпи! У вас не са ли? Аааа, въздъхва младежът, китайско чопърче, 300 кубика, за друго нямам сили... Дожаля ми за момчето... Сетих се и аз как въздишах и мечтаех навремето точно за китайски чопър 150 кубика, дето вероятно пет пари не чинеше, ама пусто за друго нямах вътък! То не, че и за това имах де, та накрая купих като от нищото една вехта, но сърцата Хонда ЦН 400. Гооолям купон беше тоя мотор! Да де ама малко нямах книжка. Да де ама и малко пиех повече отколкото карах . Малко се криех от военните, щото то навремето имаше едно таквоз чудо дето му се викаше казарма, дето днешната младеж и на картинка не го е виждала иии....не знам какво що, но в крайна сметка останах без мотор. Това май беше най-кратко имания от мен мотор. Не знам изкара ли и месец...

     Разплатих се с младежът, пожелах му следващият път като мина отпред да има паркиран китайски чопър и се застягах за път. А път си ме чакаше съвсем определено! Все още нямах ясна концепция за маршрута, но както и да го въртях и сучех все щях да имам 5-6 граници и дооооста километри. И дъжд разбира се! Дъжд щеше да си има доволно, убеден бях!
Изкарах мотора на пътя. Нещо едвам запали. Нещо прихълцваше, нещо се давеше, нещо се клатушкаше, припушваше и подпръцкваше. Врътнах ключа, спуснах степенката и размахах краци покрай Дрина!

     После щях да го мисля Джуниър! Имаше време! Све беше у реду! Нищо, че бях през минимум две граници и на поне 650 км по най-прекия път от нас. Голяма работа! Дрина течеше мътна и пълноводна, облаците се кълбеха на хоризонта, часовникът упорито тиктакаше и ме притискаше все повече, но моментът за разходка по светло из Вишеград беше настъпил!
Нащраках няколко снимки на Каменния град на Кустурица

     Да си призная не схващах концепцията за въпросното творение на Кустурица. Вярно, че не беше все още съвсем завършено, но въпреки всичко не схващах идеята! Всичко ми седеше яко студено, мъртво и застинало! Точно като декор за филм. Филм на ужасите естествено. Позяпах, почудих се, почесох се и мъдро заключих, че понякога гениалността е неразбрана /а за мен Кустурица определено беше един съвременен балкански гений/, затовапросто щракнах една снимка на нещо много по-прозаично и лесно смилаемо – мостът над Дрина

и отново се запътих към пустият му Джуниър, дето ми създаваше главоболия с неговото подпръцкване...
Накъде се бях запътил с тоя пушещ и прекъсващ мотор не знам... Може би най-логичното и здравомислещо нещо, което трябваше да направя беше да поема в източна посока максимално бързо скъсявайки дистанцията с „хоум, суит хоум“, но аз естествено с пълното съзнание и с липсата на какъвто и да е рационален разсъдък, дадох газ по пустото шосе по пътя за Сараево...в западна посока
 

     По бреговете на Дрина. Сутринта след Гергьовден 2016-та.

     Шосето е абсолютно пусто и използвам да набримча горкия Джуниър колкото му душа сака. Дразни ме с това пушене, липса на мощност и прекъсване. Теоретично ако нещо се е запушило сега е момента да го отпуша, а ако мишоците са прегризали някое кабелче – сори! Ще достопя кабелчето с тоя зор дето му давам и или ще се подпаля или ще го уморя съвсем и ще си търся пътна помощ или електротехник, който да не е пил снощи до 2, че Гергьовден си е на почит по тези ширини, занете! Карам и разсъждавам на глас, докато с едното око си гледам пътя, другото е постоянно в огледалото да видя ще спре ли да пуши като стар дизел пущината, а с третото се любувам на гледките! Опааа, а посмали малко манго, а?!

     Мъча се да се сетя кога за пръв път съм минавал оттук... Бая далеч ще да е било. Беше със старата Кава дето не палеше на студено, понеже двигателя и беше с компресия клоняща към нула и дето сега двигателят и седи при бате Любо, рамата на двора, колелетата в бараката. Всъщност беше точно, когато паднаха визите за Босна. Да и таквоз чудо имаше по нашите земи! За Босна енд Херцеговина си имаше визи за български граждани! Мен са ми отказвали виза за Босна, колкото и странно да е това... Та воза си се по пътя /щото по тези ширини каране-то е едно друго нещо/, воза си се и умувам като как да го измисля маршрута, естествено ако мотора става за каране де! Ще ми се сякаш да отскоча до Сараево, ама дотам са едни поне 100 км и после обратно още едни 600-700-800. Така и не бях погледнал колко е часът, но сякаш не разполагах с чак толкова време, а и трябваше да тривиализирам пътуването си до „магистралата“ Сараево-София. Скуууука та дрънка! Дай нещо по-така да взема да врътна в движение! Е, там Ново Горажде, Старо Горажде, оня Чайник дето така и не бях смогвал да стигна до него досега, оттам малко Църна гора, Косово агейн, Сърбия, Копаоник, мопаоник, малко повечко завои и баири и после ако имах сили можеше по оня черния пограничен път до Куршумлия и оттам пей сърце – Куршумлия беше само на 300 км от дома...

     Планът беше хаотичен и неизпълним в един ден, но аз с ентусиазъм и твърда убеденост, че всичко е „по план“ със замах свих по табелата Ново Горажде. Целта ми беше Старо Горажде, щото там ми се щеше да гаврътна още едно босанско кафенце оригиналдъ, преди да вляза отново в земите на плескавиците и пивото. Добре де ще кажете, като целта ти е Старо Горажде, защо завиваш по табелата за Ново Горажде? Защото, мили деца, както за хиляден път казвам, Балканите са едно много странно от геополитически аспект място /може би се конкурира единствено с Кавказ/. Защото исторически погледнато цепех през земите на бившата СФРЮ /демек Титова Югославия/, по-локално погледнато през земите на бившата социалистическа Босна и Херцеговина, което в един по съвременен прочит би звучало като: цепех си значи, пушлявейки яко през земите на независимата /а дали е така?/ държава Босна и Херцеговина и в частност на Република Српска, която беше един от трите ентитета /ууу каква модерна думичка/ на тая независима държава, обаче само след няколко километра след като прекосях новоизникналият град Ново Горажде /исторически погледнато поляните и северните покрайнини преди град Горажде/, щях да навляза в Старо Горажде, демек град Горажде от време оно, само че, щях да съм междувременно преминал нещото като полудържавна граница между Република Српска и Конфедерация Босна и Херцеговина, чиито кантон беше Старо Горажде.... Обърках ли ви, мили деца? Обърках ви... Казано простичко отсам живееха сърби, оттам бошняци. Градът си е бил един до времето преди Бараката да разбута Балканите, а сега си е разделен на сръбски и бошняшки квартал, както най-вероятно винаги е бил, само че сега всеки си управлява неговата си част, води се в различна административна единица, работи с различни пари, отсам пишат на кирилица, оттам на латиница и прочие убавини наследство от братоубийствените войни по Балканите от по-ново време... С две думи табела за Старо Горажде нямаше как да има на сръбска територия, щото у Старото Горажде живееха мюсулманите, а у Новото бракята сърби. Толкоз!

     Толкоз беше и с мераците ми за босанско кафенце, щото нещо не намерих къде да свия, къде да ми грабне някоя кафана окото и разни ей такива претенциозни работи. Докато се накумя бях отминал централната част и на новото и на старото Горажде, а естествено нямах нито време, нито желание да се връщам обратно па било то и за босанско кафенце оригиналдъ! Пресякох набързо моста над реката притиснат от трафика и лека полека се заизнизвах от града. Табели имаше разни, ама ни една за пустият му Чайник, наречен незнайно защо на галено Чайниче... Нещата естествено бяха лесно обясними. Намирах се на мюсулманска територия, а приспособлението за варене на чай беше оттатък – при врага – на сръбска територия. Естествено, че чалмите нямаше да сложат табели за натам. Който си има път по вражеските територии да се оправя....или да си купи джи пи ес да речем. Аз те такова чудо естествено нямах, щото у наше село благата на циливилизацията идват с поне двайсе години закъснение, та прибягнах към стария изпитан метод – комуникацията с местните. Спрях до някаква групичка мъже, които разпалено обсъждаха нещо помежду си. Хората ме погледнаха с неприкрита досада. Изслушаха ме с половин ухо и ме отпратиха по пътя пред мен. Да, това бил пътя! Возай, возай! Е па, возам, друго ми не остава...

     Изнизах се от Горажде /сега новото ли старото ли вече и аз се обърках/, посоката ми се струваше логична, планините пред мен бяха разкошни и забулени в облаци, моторът поизглади прекъсвациите си, намали пушлявиците, така че бях на седмото небе от кеф – имаше шанс да се прибера и на собствен ход!

     Пътчето беше доста атрактивно – тясно, с поредица от плавни и недотам плавни завои, изкачвания разбира се, серпентини тук таме – въобще никакви следи от скучен европейски път примерно, а и движението беше почти липсващо, та просто използвах да си правя кефа и да давам газ на Джуниър душманската. Изцеждах скоростите по завоите и съвсем по Дзен си мислех, че те тоя мотор не е за такава душманска езда, най-малкото щото е на достопочтена възраст, а и ако недай Боже му станеше нещо там и щях да си остана, щото аз съвсем в противоречие с Дзен, разделях рязко карането/пардон, возането/, от поддръжката и ремонта на един мотоциклет. Казано с две думи – можеше и да нося разни инструменти, но какво точно трябваше да правя с тях в дадена екстремна ситуация, нямах особена представа. Впрочем, тези дни открих с почуда, че резервната крушка, дето от години си я возя в жабката на колата, се оказа, че грам не става за тая кола и това разбира се го открих след като първо ми изгоряха дългите, а после и късите казаха кюф... После в магазина ме просветлиха, че имало и други крушки освен Н4 както аз си мислех до момента...

     Тъкмо взеха нещо да ми поомръзват безбройните завои и баири, тъкмо да реша, че нещо съм объркал пътя и мернах е те тая табела. Скрита, скрита в храстите, ама и байо ти е с набито око

     Е...бях на верния път и очевидно тоя ми ти Чайник беше нейде близо. Успокоен от факта и използвайки отбивката на върха на някакъв превал – отбих хем за почивка, хем да видя отблизо табелата, която мернах край отбивката. Привлече вниманието ми, но нещо съдържанието ми убягваше. Подпрях Джуниър на степенката, свалих досадната каска и ръкавици и бавно и тежкарски се приближих. Тъй де – старческият недоскиф се компенсира с киризене от близо!

     Мислех, че е нещо по-забележително, а то скука – карта на мините в района. При това солидно продупчена! Или някой яко беше пуцал по горката табела, или пък това ще да беше карта на избухналите мини в района...

     Позяпах по картата, пошлях се безцелно из околната полянка потънал в някакви си мои мисли и бавно бавно се запримъквах към моторетката. Бях уморен. Бях стар и загубил тренинг. Бях дебел и тромав. Бях типичният преставител на породата „шофьор на консервена кутия на четири колела“. Какво ли правех на това двуколесно нямах представа!

     Приближих двуколесното с поспихнал ентусиазъм, но бях твърдо решил, че няма да позволя на някакви си мисли да ми развалят имиджа на лошия рокер. Нахлузих каската и ръкавиците, обяздих мотора и хоп...нещо странно привлече вниманието ми – предният ляв мигач на Джуниър висеше с пълна сила само на кабела подобно оръфан пискюл на стара нощна шапчица. Споменах нещо за майките, лелите и бабите до девето коляно, пуснах отново степенката, разопаковах се и жално вперих поглед в клюмналия мигач. Стана ми жал за Джуниър. Определено не бях добър стопанин. Откакто го имах все нещо му се случваше – загубих му тапичката на кормилото, строших му зверски спойлера, протрих му двата задни спойлера с някакви глупави дисаги, а сега за капак му умря и мигача. Мина ми през ума дали онея с лъскавата пистарка не бяха го строшили нарочно, в пристъп на гняв към истинската моторетка, щото те като собственици на купчина пластмаса с двигател не биха оценили достойнствата на горкото ми добиче, ама все си мисля, че щях да го мерна за километрите, които бях минал от сутринта. Цъкнах му копчето – мигачът работеше. Работеше ама като се клатушкаше насама натам и се биеше глухо ту в това, ту в онова и някак още по-тегаво ми ставаше от цялата ситуация. За миг се изкуших от идеята да му резна кабела и да изхвърля непотребното съоръжение в близките храсти при мините, ама ще взема да улуча някоя мина, та ще се разгърми и задими, па ще дойдат жандармите, па ще пиша до вдругиден на обяд... Не! Не ме блазнеше! А и някой кретен можеше да се заяде с липсата ми на мигач! Все пак ме чакаха към 700 километра и няколко граници! Не ставаше...

     Измъкнах изпод седалката изолирбанд, който незнайно защо бях взел, отчупих някаква клонка от дървото край мен и набързо шинирах горкия жълтурко.

      За пореден път нахлупих каската и сложих ръкавиците, направих последна проверка дали всички мигачи бачкат нормално и се заспусках по баира към пустият му Чайник...

     Само дето се оказа, че спускането не е към заветното градче, а към някаква долина на някаква си река с някакво си полуизоставено село, след което ме чакаше ново зверско изкачване с безброй завои и заврънтулки. Не, че се оплаквах – все пак такъв път беше рай за един моторист, но мен мислите ми бяха само в едно – в кафенцето, което щях да ударя в градчето! Да се таковам и у моториста, изпсувах глухо в каската и продължих с изкачването на зашеметяващо красивите баири...

     Чайниче всъщност се оказа сбутано малко погранично градче в подстъпите на планините, но всъщност предлагащо уникални панорами! Беше кацнало на два три баира, като над всичко се извисяваше местната църква и неизменното сръбско знаме

     Паркирах на пустия център и се впуснах в кратка разходка по централната част на града с основна мисия не гледане на забележителности и културно обогатяване, а в търсенето на подходящо място за кафе и лимонада. Хвърлих бърз поглед и на въпросната църква, но от друга гледна точка вече. Да, отблизо не беше така внушителна като от подстъпите на градчето!

     По главната улица нямаше жива душа, само самотен транспарант се вееше над пътя и създаваше усещането за населеност на мястото, иначе приличащо като изоставено след чумна епидемия или нашествие на извънземни

     Воистина возкресе – промърморих под носа си. Правеше впечатление, че навсякъде по Република Српска надписите бяха на кирилица, за разлика от все по- полатинчващите се сърби в Сърбия, които упорито отсвирваха кирилицата все повече и повече! То не, че и македонците не правеха същото де, но сега иде реч за сърбите. Чак изглеждаше комично! Значи, когато трябваше да се правим на различни от бракята бугари пишем на латиница, но когато врагът е бай бошняк, мигом прегръщахме кирилицата за своя изконна писменост. Шантава работа. Курвенска работа... Усещам, че се смея на глас, а някакъв човечец с колело ме гледа странно. Дано не съм ги и говорил на глас, че то не се знае знае ли се....Основният принцип на пътуващият моторист, дето аз постоянно погазвах, е в чужбина да не се говори за политика! Кеф ти за жени, за пиене и ядене, за мотори и коли, но политиката е табу! По-здравословно е някак...

     Меря надлъж и нашир пустите улици в търсене на кафе. Искам просто едно кафе! Скромен съм. Но кафе няма. Нито лимонада. Почивен ден е и малкото градче е притихнало притиснато под похлупака на пролетните облаци. Всичко е някак прекрасно и тъжно. Самотно и потайно. Тихо и безжинено... Подритвам някаква бутилка, която издрънчава по неравната улица. Въздъхвам и с мудно движение вадя смачкания пакет „Дрина“. Паля цигара и с походката на местен шериф закрачвам надлъж и нашир в притихналата утрин. Пролет е. Вчера беше Гергьовден. Природата се разбужда с пълни сили за нов живот, а църквата ни честити възкресението Христово. Само по улиците няма никой, а хладният повей на спускащият се от планината вятър навява много тъга и самота... Хвърлям фаса на земята и дори не си правя труд да го стъпча с крак. Вятърът го понася нататък, а мен дори няма кой да ме глоби! Кафе няма. И лимонада няма. Тук животът е замрял. Екипирам се и побързвам да се разкарам от това лишено от живот място.

     Ден след Гергьовден 2016-та. Нейде по пограничните баири.

     Не съм уверен колко ми остава до границата с Църна гора, но мисля, че не е много. Пътят продължава да се изкачва. Става все по-студено и усойно. Дано не повторя вчерашният експириънс по косовски с дъжд, студ, мъгла и сняг покрай пътя. Ще ми дойде в повече. Някакъв се влачи пред мен с умопомрачителната скорост на куц охлюв и упорито не ми позволява да го изпреваря. Не знам какъв му е проблема, но както се доближа до него и пусна мигач, той мигом се намества в средата на платното и почва да криволичи. Не, че нямам място да мина, но някак му нямам вяра. Нещо нямам желание да ме прати в дерето да бера гъби или недай Боже да потроша Джуниър заради някакво си комплексарско пишкомерене. На няколко пъти съм имал подобен случай. Не знам какво им става на тея хора? Хващам нашичкия на къс пас и на поредната къса права, когато той си рови нещо в носа, аз мигом се изстрелвам максимално далеч от тенекиената кутия с дребнавото човече в нея. Виждам го в огледалото как започва да се изнася към средата на пътя, но аз вече съм далеч пред предната му броня. Тегля му една сочна и за да няма място за съмнение какво мисля за цялата му рода му показвам с отривист жест среден пръст! Йебем ти и.... Нямам време да довърша тирадата, защото след поредния завой най-неочаквано за мен се оказвам на босненския граничен пункт, в който влитам с бясна скорост и единствената причина да не отнеса вехтата дървена бариера /апропо, дървена бариера на вехто ГКПП отдавна не бях виждал/ е, че въпросното ретро съоръжение е вдигнато. Спирам с триста зора на поне десет метра след знака стоп и бариерата и мигом почвам да се връщам назад, че и без това двамата погранични подскочиха до небесата, изненадани от моето ненадейно появяване с гръм и трясък.Убеден съм, че не са доволни! На 100% не са доволни! Свалям каската и с най-широката си усмивка небрежно поздравявам с едно „Здраво момци! Како сте?“, когато съдбата ми поднася още една изненада – от междувременно пристигналата консервена кутия изкача моят приятел, който е ни по-повече, ни по-малко от граничен полицай, съдейки по спретнатата му униформа. Е сега си такова такованкото...

     Ден след Гергьовден 2016-та. Насред Дивия Западен Балкан. На една крива погранична бариера.

     Сигурен съм, че си навлякох доста ядове! Залетял съм се и не спирам на точното място, показвам нецензурни жестове на господата властимащи, карам бързо и агресивно... Пфуууу.... тегава работа! За мое голямо учудване /но в никакъв случай разочарование/ слезлият от колата пограничен е с еееей такава усмивка и вместо да търси реванш отдалеч ми подвиква нещо за „магарчино нйеден“ и хлътва в бараката с надпис „Царина“. Двамата повелители на дървената бариера или загубили от него хъс, или просто в пристъп на някаква внезапно обзела ги добрина се заговарят с мен. Колко троши, па колко пари е, па ние ли скупо толко паре за толко вехт мотор, па издакле съм се приявил, па защо точно оттук, а не оттам, защо съм сам, дежурното, подплатено с иронично хихикане „Пааа дооообро сте вие у еуропската уния!“, след което ми обясняват, че при тях е к-а-т-а-с-т-р-о-ф-а, след което дружно заключаваме, че навсякъде е к-а-т-а-с-т-р-о-ф-а, естествено се осведомяват дали имам в себе си най-същественият документ по тези земи – зелениот картон, след което ме изпровождат по живо по здраво като ме предупреждават да карам бавно, щото напред има много дупки. Далеч ли е викам църногорския пункт, че оттук се не види, та да знам дали да се обличам и екипирам, а царинарите викат – ближе е, ей тамо през баира, 13 километра е, викат... Да ви имам ближето! Махвам за довиждане, свирвам с клаксона за моя приятел в бараката и леко леко закатервам баира нагоре...

     Слаломирам бавничко измежду кратерите по пътя като се самонавивам, че видиш ли това тук е така, щото е ничия територия и никой не ще да се мине да я асфалтира, но видиш ли, там като мина тея въпросни ничии 13 километра, нещата ще станат мед и масло! Море...все едно не живеех на Балканите, ама пуста му и наивност... Слаломирам и разсъждавам. Разсъждавам на тема екология. Странна тема за разсъждения ли? Не е странна! Все пак влизам в имащата претенции да е екологично чиста и прочие бла-бла-бла република Черна гора. Колко па да е екологична, ама айде карай-няма им трошим хатъра я! Та карам си кротичко измежду дупките и разсъждавам. Дали пък да не беше само Черна гора държавата, която се отцепи от Титова Югославия без сблъсъци, пуцаници и простотии? Ами комай да! Спретнаха си някакъв там референдум. Нагласиха ли го или не, не знам, но църногорците си се отлепиха от Сърбия и си сформираха чисто новичката държава. Дори не се напънаха и да си измислят некви паре, ами направо прилапаха еврото за всякаквите там разплащания, домързя ги да модифицират сръбския, както направиха повечето други отцепили се републики, ами направо обявиха някое от наречията му за официален църногорски говор и почнаха да пръскат екология по целите Балкани... Сложиха си най-големия мафиот за президент /впрочем както и навсякъде по околните страни/ и се почна – а, гепи тая екология, дай насам парата, гепи екология, дай пара, гепи екология, дай пара! Руснаците изкупиха адриатическото крайбрежие и всички заживяха мирно и щастливо.

     Криво ляво издрапвам до църногорското КПП, където е пусто като на селски мегдан по икиндия. Тук няма помен от бараки и дървени бариери! Тук всичко е модерно! Пара е играла! Ама то с тая екология няма и как да бъде иначе де! Спирам чинно, разопаковам се, а отнякъде дотичва най-мнителния митничар на света. Не тук, вика, по-натам. Не там каската,...онам. Не ключа в мотора – ключа в джоба. Тегаво тръгва тук... Мдаааа....Вадя зелениот картон, щото знам какво точно ще последва, но киселяка раздразнено подвиква „пасош ми прияви, пасош!“, след което прави някакъв бесен кръгом и хлътва в модерната си будка. Прозорчето се отваря с трясък и аз съм подканен с рязък нервен жест да си приявя пасоша на гусин нервния. Започва се едно сумтене и прелистване, прелистване и плюнчене и пак сумтене. Защо вика, имаш толкова много косовски печати? Ми, викам, щото навсякъде другаде се влиза с лична карта, само у пустото му Косово с пасош! Е, те за това! Никой другаде не ми бие печати, само косоварите абсолютно задължително, убеден съм за да дразнят после сърбянките! „Йебем ги у дупе!“ дето ми викаше един и пишеше с яд и злоба „поништено“ връз вражеските печати...

     Дай вика да ти видя багажа? Ма, викам, вие па гусин царинар, къде видяхте багаж? Багаж немам! Немам бре! У раницата има шише вода, злополучния снощен салам с някакъв комат хляб и някакви парцали! Какъв багаж, какви пет евро? Пограничният поседява и посумтява известно време и накрая със замах ми подава паспорта и ме провожда да си ходя. Тъкмо се екипирах и нагласих да захапя от църногорското нанадолнище и чувам свиреп крясък зад гърба си „А, зелени картон имаш ли? Зелени картон...“ Просто си знаех, че няма да мина метър! Нямаше как...

 

     По екологичното нанадолнище на Монтенегро.

     Заспускам се вяло по баира. Пътят е силно третостепенен и силно екологичен – разбирай асфалт почти няма... Честно, почнах да се изнервям! Не съм фен на офроуда, още повече с неподходящия мотор и при оскъдното налично време, с което разполагах! Покарах, каквото покарах и спрях на една относително дълга права с многоцелево задание. Щеше ми се да се позверя в картата на Църна гора, та да видя пустият му и път докъде ли ще е такъв смотан, после да взема малко да поотморя, да пийна вода, да пусна една такава, па да се полюбувам на красивите иначе черногорски планини, както и да пусна някой друг смс – един вид да се тагна, че съм жив и здрав и че съм доприпкал до това ми ти странно място.

     Попочесвам се там дето хич не ме сърби, поразтъпквам се и решавам, че ще отложа главоболията с картата за непосредствено преди тръгване! Няма да си развалям мързелешкото зяпане по околните планини в разкошното пролетно време. А планините са впечатляващи

 

 

      Полюбувах се на разкошното време и гледки и с неохота разтворих вехтата хартиена карта. Не сте забравили, че съм старомоден, нали? Вперих взор в стогодишният хартиен носител, на който дори Църна гора не беше отбелязана като отделна държава, а направо си беше в териториална цялост с пустата му майка Сърбия, набързо се ориентирах като къде ли ще да съм точно и за моя радост открих на картата близък голям град – Плевля! Голям град за мен беше равносилно на големи и хубави пътища. Загледах се в далечината, а хоризонт дал Господ, но никъде не виждах и помен от голям град! Пусто да опустее дано! Сигурно е зад тези баири... Или пък зад онези... Странна работа! А на картата беше толкова близо... Извадих от джоба вехтия пакет с червена Дрина и захапах смачканата цигара. Мдаааа...совите не са това, което са... В този момент иззад далечните завои се зададоха два мотора. От онези модерните. С металните куфари. С многото джаджи накачулени по тях. Движеха се някак тежко тежко. Солидно един вид. Ма то така си им и приляга! Все пак бяха БМВ-та. Джи Еси. Не някакви си там смотани джапански Ямахи...с тутраканска регистрация при това! Прибрах дрината обратно в пакета, че да не се излагам пред чужденците и жизнерадостно помахах с ръка, очаквайки „колегите“ да спрат за по фас и приказка. Къде ти!... Дори с поглед не ме удостоиха... Нихната мама!-теглих им бързо една наум и ядно сгънах картата, че час по-скоро да тръгвам! Вече и мотористите не бяха мотористи, йебем ги...

     Продължих си пътя надолу с леко вкиснато настроение от „колегиалното“ отношение на бракята мотористи, въпреки, че цялостно погледнато съм перде и просто си го местя у другия крачол, ама ей така на...криво си ми стана някакси. Нито щях да ги ухапя, ни пари да им искам назаем! Разсъждавах си, криволичех като на гигантски слалом, средната ми скорост беше потресаваща, а град в далечината се не видеше... Шантава работа. Въртях по безкрайните завои и леко вземаше да ми писва. Някак се бях настроил за по-бързичко отмятане на километрите! А и бях пак сипвал с лопатата щедро щедро от плановете! Ще пия кафе в Чайниче /не пих!/, ще спра да поразгледам Плевля, после нейде в нещо крайпътно ще хапна, после в Митровица за следобедно кафе и разходка по оня шантавия барикадиран с чакъл и сини каски мост, после прекрасните завои на Копаоник и после леви леви та у дома. Да де, ама....кафе не пих, времето напредваше безмилостно /а и бях един час назад от българското време, демек губех един час/, а аз подскачах по някакъв треторазреден път с една такава никаква скорост. Мъка и липса на кеф! Не ми беше това концепцията за приятно каране по готин маршрут! По едно време просто ми писна от всичко и баш на поредния обратен завой просто спрях!

 

 

     Да цитирам Гошо „идеше ми да захапя кормилото от яд!“. Хвърлих ръкавиците някъде зад мотора и с ряз и яд отворих вехтата карта! Картата естествено се докъса, предвид достолепната и възраст, аз просто взех интересуващото ме парче, а остатъка захвърлих при ръкавиците и с настървение затърсих пряк и читав път към Софето! А пряк път просто нямаше! Пряк път нямаше! Бях на гъзо на балканската география, а както, мили деца, много добре знаете, Балканите са малко място, но с ужасно нискокачествени и усукани пътища! Реално тук 200-300 километра бяха ужасно много! Нищо подобно на 300-те километра от Калотина до Белград примерно. Бях сигурен, че щях да стигна по-бързо от София до Истанбул, отколкото оттук до дома! Нейсе... Гледах, гледах, смотах картата с ясното съзнание, че и време за разглеждане и за кафе и за плескавици няма да има! Ще се прибера гладен и уморен нейде посреднощ! Просто го предчувствах!

     От мястото, на което се бях паркирал тръгваше нагоре по баира ей това пътче

 

 

     Изкушавах се да врътна мотора по него и да отпраша накъдето ми очите видят, или по-скоро накъдето пътчето ме отведе. Но! Нямах време за експерименти, а и бях сигурен, че това не е посоката за Плевля! А и пази Боже да пресека границата нелегално, оттатък сърбянките рииийли щяха да ми се израдват! А нямаше нужда... Въздъхнах тежко и яхнах Джуниър. Черногорските пътища ме зовяха...

 

     След цяла вечност достигнах покрайнините на Плевля. Едва ли ще учудя някого като отбележа, че Плевля го минах транзит. Това добрите ми намерения да отделя половин един час на въпросното населено място просто отлетяха нейде в небитието. За втори път впрочем. Предният път пак си останах с добрите намерения, тогава с оправданието „ма то ще вали, дай да бързам да стигна в Жабляк“... Тук вече захванах някакъв път, който на моята карта беше очертан с почти невидима бяла линия, но аз бях се добре подплатил и след доста ровене из интернето бях установил, че път има и то доста приличен, просто картата ми не е ъпдейтвана последните трийсет години.

 

 

     Тук вече си позволих да вкарам там някакви нечувани трета, четвърта скорост, пък да развивам едни ми ти космически скорости... Лека полека и настроението взе да се променя. Кефа от карането взе да се възвръща! Започнах и със сметките на едро – ей тука са, викам някакви си петдесетина /в последствие се оказа, че са 80/ километра, с това темпо за половин час, аааайде малко отгоре ще съм преди Бйело поле, после Беране, Рожайе и ей къде е сръбската граница- в ранния следобед съм там. Да, да, ама не! Пусто много обичах да си правя сметки без кръчмар! Лека полека пътя взе да става все по-усукан и тесен, темпото все по-мудно и мудно. Баш на поредния обратен завой /естествено/ спрях и най-невъзмутимо подпрях мотора, за да гледам гледките и да сверявам видяното с картата.

 

 

     От едната ми страна се любувах на Джуниър, от другата ето на това

 

 

     Красота... Кеф голям! Мернах набързо в картата, че въпросното езеро е отчайващо близко до Плевля и че още много път ме чака и реших, че нямам време за мотане. А и вече си бях откровено гладен, а по пътя, по който карах нямаше не само нищо крайпътно, ами въобще нищо, в което човек да може да намери нещо свястно за ядене! Замислих се дали да не си доям снощния салам, но мисълта за вкусна и сочна плескавица просто мигом ме отказа...

 

     Ден след Гергьовден 2016-та. По пътищата черногорски.

     Пътя ставаше все по-преобладаващ и смотан и вече започвах да се чудя е ли възможно аз нещо да не съм догледал у интернето, а вехтата ми достопочтена карта да се окаже права, че пътя тука е леле майко, ако въобще го има! Темпото постепенно падаше, разнообразните препятствия ставаха все по-чести и по-разнообразни и лека полека виждах как и плескавицата и кафето се отдалечаваха нейде в небитието! Хем ми беше леко претеснено да не се завра у горите тилилейски както навремето го бях направил в някакви погранични сръбско-косовски планини (карах, карах, постепенно пътя стана тесен и никакъв, после макадам, после и макадама изчезна и накрая се оказах насред гората на някаква кална поляна, на която едвам обърнах), хем ми ставаше смешно. Както Поли обичаше да казва „само не ми е ясно ти ли избираш пътищата или те теб избират?” Пътешестването по този междуселски черногорски път натрапчиво ми напомняше на последното ни минаване по трасето Бабушница-Звонце-Поганово по западните покрайнини. Запознатите знаят за какво иде реч, за незапознатите да поясня. Когато седейки тарикатски у кафаната у Бабушница и ползвайки от безплатния и бърз интернет се пробвам да изчертая у рутъра маршрута Бабушница-Погановски манастир, започвам да се смея на глас на видяното. 38 километра, час и осем минути! Пфуууу…тея па! Хехехе. Половин час по-късно съм опулил зъркелите и съм залепнал на предното стъкло на колата, докато плахо превключвам от първа на втора и обратно! Ебаси ебасито! Пътят е в цялата палитра на възможните балкански пътища! От идеален и относително широк с добра маркировка и мантинели, през офроуд трасе с два пръста лед по цялата ширина, огромно разнообразие от паднали и падащи камъни, кал и течащи реки през шосето, до участъци, където само маркировката загатваше, че караш по път, а не по поляна…

     Единствената разлика в момента е, че е достатъчно топло, за да няма лед. Всичко друго е като дежа вю! Подминавам някакво изоставено като след натовски бомбандировки село и навлизам със засилка в предлагащият ми се щедро черен горски път! Грам не съм убеден, че това е посоката, но карам зад някакъв камион возещ трупи с намерението ако някъде мога да го изпреваря и спра да питам човечеца за какво иде реч аджеба… Придвижването е тегаво и бавно. Не, че бързам за някъде! Амиии…глупости! Аз съм само на намсиколкостотин километри от дома, а на темпото ми може да завиди всеки куц охлюв! В някакъв момент, човечецът пред мен пуска десен мигач и се свива максимално вдясно, аз разбира се втора подкана не чакам, изпреварвам изпълнявайки сложни пируети с танцуваща задна гума и разбира се както си и бях наумил пускам десен мигач и рязко спирам! Ми така де! Нали мислех да го питам човека! Тежкото возило заковава рязко зад мен, а опуленият му драйвър започва да реди някакви благословии, за които само мога да гадая накъде са насочени. Да, това бил пътя, йебем му пиииийп, пиииийп, пийп! Това бил, пиииииииииийп! Само няколко километра бил така, пиииийп, пииииийп, пиииийп, йебем ти пиииииийп. Смотолевям нещо и паля мотора, че ушите ми странно защо започват да горят…

     Малко по-късно изскачам от горското пътче на чистак нов, широк, идеално маркиран и обозначен път, който…да, познахте – започва (или ако щете завършва – зависи от гледната точка) буквално от нищото! Ако пътувах на обратно със сигурност, щях да помисля, че е някакъв изоставен път водещ наникъде, или е път от онея странните, дето го има в Македония над Берово – караш, караш, асфалт приличен, пусто, разкошна природа и изведнъж пътят рязко свършва на един баир и една поляна, където има изоставен (или по-скоро никога не функционирал) граничен пункт за България. От другата страна на браздата ни път, ни село, ни пункт, ни дявол! Някога щяло, било, нам кво си и нам що си, но типично по нашенски македончетата спретнали пътя и пункта от тяхна страна, а нашите дебелогъзковци рекли, че нещо видиш ли идеята не ги кефи и се отказвали от нея!

     Внимателно ускорявам по широкото шосе с едното наум, че хубавото може да не е дотам хубаво и ей там зад завоя пътя може отново да се превърне в горска пътечка! Но…изненадата е приятна – пътят просто е уставно направен, но само дотам, където изскочих от гората. Темпото става различно, гумите гълтат километрите за отрицателно време, а аз усещам с всичките си фибри, че наближавам цивилизацията, демек главният път Подгорица-Београд! Най-накрая и на нашата улица изгря слънце, нихната мама, пътностроителска…

 

     Ден след Гергьовден. Международен път Будва-Београд.

     След цяла вечност стигам до прословутия главен международен път от на майната си за на майната си. По грубите ми бакалски сметки тук трябваше да съм нейде по обед, след като доволно съм попиел кафа, ял съм плескавици на корем и прочие убавини... Излишно е мисля да споменавам, че ни кафа, ни плескавици, ни да е обедно време! Пладне отдавна е превалило и аз изоставам плачевно от смело нахвърляния си график, че ей го на и тъй нататък! Отдавна съм загърбил идеята, че ще се прибера у дома за „Лека нощ, деца“, ама ако може поне да е преди да пеят химна за прекаламбучкването на календара с една дата напред, би било добре...

     Спирам за малко на горския разклон, от който съм изкочил изневиделица, зяпам безучастно някаквите хорица, които седят на някаквато спирка досами разклона и понеже табели няма, по безпогрешният ми усет за посоки, време и пространство, смело свивам вдясно по посока на Беране, Рожайе, сръбската граница и прочие все неща в моята си посока! Наобратно работа нямам! Натам е адриатическата черногорска ривиера, която нито ми е цел, нито ми е на път, нито нищо. Та свивам аз вдясно, но карам бавно и внимателно, защото нещо ме гложди червейчето на съмнението! Дали пък да не обърках посоката? А? Глупости! Няма такъв филм... Карам на втора с трийсе и се самонавивам, че е абсурд, видиш ли да съм се погрешил!

 

     „Еееей, момци!-подвиквам на момците на спирката-нали Београд е насам?” – соча отривисто пред себе си. „Натам, натам!“-махат също толкова отривисто момците зад гърба ми! Ти, викат, къде искаш да ходиш? Към Подгорица ли? Бе каква Подгорица! За Београд пътувам! Погрешил си се бре! – отново ръкомахайки в обратна посока ме упътват момците... Абе яяяя....вие па ще ми кажете на мене къде е Београд! Пфууууу....., явно съм го изрекал на глас, защото момците възмутено започват да кимат неодобрително и ми теглят една неособено любезна. Подкарвам отново накъдето си бях наумил, само че карам бавничко и умувам – е ли това вярната посока? То вярно, че мотото на завеяния моторист е „де що е път, стига да е хубав, е нашия път“, ама нещо не ми се щеше след няколкочасово каране да изскоча в предградията на Подгорица, па да се вратим и после цяла нощ да бухам бавни балкански километри по кривите нашенски пътища...

      Спирам и умувам. Умувам и се чеша, където най не ме сърби! Подпитвам и минаващата край мен черногорска бабичка – „Кажи, лельо, накъде води този път!“ – кой знае защо с нотки на изнервеност и припряност любопитствам аз. За Подгорица, да, да...за Подгорица... Трета сверка не търся! Поглеждам за секунда в огледалото и правя рязко обратен насред пустият международен път. След минутка подминавам с бясна скорост „момците“, свиркам ядно, клатя заканително глава и за да няма съмнение какво ми е в главата показвам отривист жест с преобладаване на средния пръст по техен адрес. А какво са ми криви „момците“ не знаех, но все на някой трябваше да си го изкарам за всичко! Това беше положението...

     15 минути по-късно съм спрял на любимата ми бензиностанция преди Беране да заредя бензин и да се поразтъпча. Всъщност, правя най-нелогичното зареждане, защото първо на първо имам все още доста бензин в баката, второ на второ в Черна гора бензинът е доста по-скъп от този в Сърбия, където ще съм след малко и е несравнимо по-скъп от косовския, където ще съм още малко по-след малко... Апропо, никога не съм си падал по тея тънки сметки. Зареждам винаги, когато преценя, че е нужно и винаги догоре! И колите и моторите, които карам все им се дразня, че са с малки резервоари. По-скоро ми се виждат малки.... Най-досадното нещо, когато пътувам ми е да зареждам час по час... А това да си правя сметки да заредя два литра и половина колкото да пресека границата, а там да заредя с 3.14 стотинки по-евтинко.....това пък съвсем не беше по моята част... В крайна сметка тръгнал съм да си правя кефа и да харча пари! Ако не – седи си дома, Фори и ще спестиш много....няма що...
Пътят от Беране до границата е хубав и широк, движението е относително рехаво и правя сметка да стигна за нула време граничната бразда. Ако не ми мине котка път скоро щях да съм отново в Сърбия и след още няколко десетки километра да се висна на оная никаква граница с барикадите и бодливата тел – косовската.Оттам дето се вика – едно ми ти Косово, обратно в Сърбия, Копаоник и след няма и триста километра и една нашенска граница съм си у дома. Дет се вика ей го дей!

     Пусти и да опустеят тея Балкани дето толкова са ми легнали на сърцето! Ей го на – хората ходят на цивилизовани места, карат из алпийските проходи, по гръцко, насам натам…и на онам… Цивилизация ти казвам! А аз се вра тука по тея мини държавички със съмнителни мини пътченца с мнооооого завои и още толкова много дупки и бабуни. Ама пусто – харесва си ми тука! Не, щото съм роден на Балканите! Просто си ми допада! Мое си е! Чувствам го близко! В свои води съм си…

     Трудно ми е да сложа всичко под един знаменател, ама то и няма нужда в крайна сметка! При толкова еднакво безличната западна цивилизация, това дали си в Белгия, Холандия, Германия или Франция за мен е все едно! Навсякъде изкуствени усмивки, нашенски цигани, африкански афро-нам-кви-си-там, навсякъде си добро дошъл ако си развързваш щедро кесията и никъде, ама никъде и на никой не му пука за твоята скромна източноевропейска особа! А на Балканите някак всичко е цветно, китно и различно! Тук непукизмът е непозната дума! Винаги ще се намери някой да те препсува! Мчи тъй де...

 

     Не бих казал, че нещо не ми допадаше пътуването през Черна гора, просто някак ми беше...безлично и/или безразлично. Или бях твърде уморен вече, или отегчен, или просто стар, или знам ли и аз какво се случваше. Карах мотор по мой вкус, което беше само по себе си прекрасно, бях жив, здрав и пътуващ , бях обграден от разкошни планински красоти, бях на Балканите, т.е. у дома, но...все трябваше да има едно но, маама му стара! Спомнях си като дете каква тръпка ми беше всяко едно пътуване с вехтия москвич с нашите, как стоях над оскъдните хартиени карти /то други и нямаше де/, как умувах, чертаех и планирах маршрути, как после Шефа караше по някакви си негови маршрути нямащи нищо общо с моите така старателно подготвени, как отброявах оставащите месеци, седмици, дни, до началото на поредното миниевропейско пътешествие с допотопната соц машина, натоварена с буркани със зимнина, щайгите с домати и краставици, бутилките с домашна ракия, палатката и подрънкващата от дупките в асфалта посуда... И досега си спомням онея соц пътувания с хипарски привкус от ерата на недотам късния социализъм...

     От тогава насам бях изминал безброй километри с всякакви превозни средства – и с кола и с мотор, и с колело, и на стоп, и със самолет. А Боже, колко ли пък бях пребродил с влак! Все се сещам за варненската ми епопея, когато всеки петък вечерта се товарех на влака от Варна за Бяла Слатина, оттам на другия ден за Пловдив и оттам обратно у дома – във Варна и така всяка седмица! А тридневното пътуване с влак до Полша през 89-та, а зимното подрънкване с допотопния МАН до Орел в Русия?... А сега? Карах си мотора и се прозявах, стараейки се да си държа поне едното око отворено докато с досада гледам едвам едвам превъртащият се механичен брояч на километража. Не знам какво точно се случваше с мене! Уви, или се бях наситил на пътуванията, или ми беше станало досадно, или беше безкрайно крайно време да сменя формата! Ето хората го правеха! Кой товареше колелото на колата и въртеше планински велосипедни километри, кой си купи лодка, кой кемпер, само аз си стоях все така и единствено моторист. Та и моторите ми си бяха все същите като преди 15 години!

     Преминавайки през Рожайе се насилвам да отворя и другото око понеже трафикът традиционно като за Санджак става силно непредсказуем! Така и никога не съм спирал в това градче да поразгледам – сещам се слаломирайки между бошняците джигити. Имам си някакъв мислен рейтинг на най-кофти движението от местата, които съм посещавал и все се чудя на кой да дам почетното място – на дрогираните и неадекватни албанци в Косово, на реднекс бошняците в Санджак, или на пияните грузински джигити? Вдигам рамене, защото и сега не мога да дам еднозначен отговор на питанката и продължавам напред стараейки се да се измъкна жив и оцелял. Не за друго ами ще вземе някой да ме катурне, та мани, че ще ме потроши, ама ще вземе нещо мотора да ожули...

     Предполагам, че ми остават още двайсетина километра до границата със Сърбия. Насилвам се да не заспа на мотора, както и да не спирам преди да вляза в Сърбия, не за друго, а защото темпото ми нещо хептен отиде по дяволите! Както се бях разкиснал ми беше пределно ясно, че спрях ли, нямаше поне половин час да мога да се самонавия да отлепя. Така ми идеше да си избера една полянка и да му полегна загледан в червения допотопен Джуниър, контрастиращ на свежата зеленина околовръст. Да, ама не! – както казваше Петко Бочаров, лека му пръст...