Митровица - ябълката на раздора

Суха и топла есен. Да не повярваш... Преди десетина дни бях направил един чуден еднодневен трип до Одрин, от който се върнах буквално разглобен. На следващият ден всяка една фибра в тялото ми крещеше в панически пристъп, нямаше кокалче дето да не усещах по твърде болезнен начин, нямаше мускул, който да не се обаждаше, на всичкото отгоре и очите ми бяха яко подпухнали като на завиден квартален алкохолик. Ама бях щастлив! Наистина щастлив! Някак след като геройски пропуснах сезона, нещо под влияние на топлото и сухо време ли, що ли, но ме беше хванал ищаха да пътувам. Задаваха ми се ден-два почивни дни и пръстите направо ме засърбяха за още едно кръгче преди да закрия сезона! Изкушавах се от мисълта, кроях някакви планове твърде на едро, хвърлях отвреме навреме по някой поглед на картата, колкото да отразя визуално някоя споходила ме идея, после нещо се чумерех и намирах кусури, след което затварях гугъл мапса и точно две минути по-късно отново бях вперил поглед така сякаш никога не бях виждал карта...
     Добре де, Фори, какво точиш лиги като нямаш мотор? Ми нали мотора след одринското пътуване съвсем се разтропа и разлопа, та го остави на сервиз? Ми той сигурно човека вече го е разглобил и захванал да го майстори? Какво кроиш планове не знам?...
     Така де, още след прибирането ми от Одрин закарах мотора при бате Любо да му бае и изучава, че нещо наистина хич не ме кефеше техническото му състояние. Пък и си правех сметки, че съм приключил с карането за сезона и вече е време за по-обстойно техническо обслужване, разбирай тотално разкостване, за да чистим демиджите причинени насилствено на скъпоценната ми моторетка... Не сте забравили за парцалчето затъкнато в масления радиатор, нали? И аз не съм... Та, мотора значи си седеше кротко в сервиза и не знам с чий кроях планове. Тъй де... Плановете са хубаво нещо, но като са без кръчмар са...само планове и мечти.
     Ей тъй на като между другото решавам да мина покрай сервиза на бате Любо. Не, че нещо! Амииии!!! Глупости! Да чукнем лаф, да пийнем по кафе, да се видим...ей таквиз едни работи. Минавам, разбираш ли случайно, говорим си с батя ти Любо за живота, за моторизма, за политиката, всичко както си му е реда, ама пусто мене очите ми все в черната гадина – седи си ей там в дъното свряна и чака ред. Като гледам още не е в насипно състояние, демек не са се захващали с нея на този етап. Ааа, днес, най-късно утре я почваме – видял погледите ми ме осведомява Любо. Мигом сто плана се превъртат в главата ми и изричам ни в клин, ни в ръкав „Ъъъъъ, то малко циганийка, ама дъл пък да не мога да си го взема маторя да покарам събота, неделя, че таквоз...времето арно го дават, пък и аз съм свободен?“ Няма проблеми! – изрича мигом майсторо и се завтичва да ми дава ключа. „Ма то....таквоз – мънкам аз – прекалено ли ще е нахално в събота направо оттук да си го взема, пък дотогава да стои при теб?“. Нахален съм до безобразие, две мнения няма, ама добре, че Любо е душа човек, че ми уйдисва на акъла. Стискаме си ръцете и всеки се захваща с неговите си задачи...
       Следващите три дни минават в кроене на планове....разбира се. Сегаааа.....с нощувка или без? Наблизо, или надалеч? И най-вече къде конкретно? Одрин геройски отпада, макар че съм леко поблазнен от идеята да направя копи/пейст на предишното пътуване. Мммм....не! Отпада! Заравям нос в картата на Турция, ама всичко дето да ми е що годе близо е или безинтересно, или видяно Н на брой пъти. Истанбул ми е далеч, Гелиболу също, Кешан си е циганийка, въобщееее... не! Отпада! Обръщам взор на запад – нещо македонско, нещо сръбско, нещо микс от двете? Е, много взех да се повтарям, а и да ме убиеш не мога да се сетя за място от Южна Сърбия дето да не съм ходил минимум по 10 пъти! За миг се замислям за Румъния, ама за ден ще ми е твърде далече, за два...иди-доди, ама пак докато стигно до нещо заслужаващо си...а и по на север, демек по-студенко ще е вероятно. По логиката за северът и топлото отправям взор рязко на юг. Ми да – Гърция! Пфффф....хич не ми е тръпка! Нито гърците, нито езика, нито порядките им, нито морето им ме вълнува! В крайна сметка въртя суча и правя компромис със себе си като решавам, че ще извъртя една Гърция. Ако го правя за два дни ще вляза от Одрин, или пък ще спя в Ивайловград и оттам в западна посока по всичките планински засукани пътчета, които успях да открия в картата. Супер – вече имам посока и маршрут...що годе.
     В четвъртък минавам през Пламен да сменя малко пари. Накъде сега? Викам, Гърция. Тъкмо и ако нещо се сговняса с мотора от Гърция все ще намеря кой да ме прибере! Прибирам се и отварям метеосайтовете – навсякъде дават хубаво време без валежи и само над гръцките Родопи едно синьо петно по обед и следобед! Е, няма що. Решавам, че утрото е по-мъдро от вечерта и хлопвам капака на лаптопа.
     В петък ситуацията със синьото петно си е все същата. Не ми се мокри! Точка. Ще си търся друга дестинация! Отново заравям нос в картата. Въртя, суча, чертая някакви маршрути и накрая решавам, че ще направя една Митровица, пък откъде и през къде ще го мисля в движение! Отново минавам през Пламен, този път с молба за сръбски динари! Чакай бе, нали в Гърция щеше да ходиш? Щях....
     Петък вечер. Късна вечер. Плановете още са мъгляви, когато изввънява телефона. Хммм... бате Любо!
-Абе, ти, вика, нали някъде щеше да ходиш?
-Мдаааа-отговарям озадачен.
-И утре ще си взимаш мотора?
-Мдаааа – продължавам с учудването.
-Ами то хубаво, ама аз не съм в България!
Мигом се разсъних! Планове, планове, ама пак излязоха без кръчмар...
-Къде изчезна бре?
-Румъния, над Плоещ, правя един камион...
-Е...ами такова, а началника няма ли да отваря утре да си взема моторетката? – нахалствам разбира се аз.
-Той е с мене – вика Любака – да помага! Двамата сме!
- Е, нищо де, здраве да е – смотолевям примирен с пропадналите ми планове – здраве да е!
- Ама няма вика да се притесняваш, като решиш да си взимаш мотора, звънни, ще пратя жената да ти отвори сервиза!
     Затварям телефона и продължавам с озадачението. Първо звънна да ми каже. Доста нетипично за нашенски майстор! 99% от случаите утре щях да висна пред затворените врати на сервиза и ако въобще някой ми вдигнеше телефона, щях да чуя “Ми наложи ми се да пътувам, сори!“, или още по-логичното „Оня ден като беше при мен що не си взе мотора?“ Така де...Па се сетил да ми се обади, па и резервен план измислил да не ми разваля пътуването, па жена си ангажирал... Е, няма такъв човек, честно!
     10 минути по-късно телефонът отново звъни:
-Забравих, вика, да ти кажа – сутринта пак го палих и гледах мотора. Тропа, вика, яко, като на лагер, и маслото ту има налягане, ту няма! Хич, вика не ми харесва! Карай кротко и внимателно, че да не разберем какво му е, преди да сме го отворили!
     Човекът ме хвърля в дълбок размисъл...
-Да взема да се откажа, а?
-Глупости! – карай си където си решил, само вика кротко! Не го юркай! Пък ако, вика, нещо закъсаш, звънкай! На връщане от Румъния ще дойдем да те приберем! Ей къде е Косово!...

     Честно казано ме хвърли в дълбок размисъл... Че моторът не беше у ред ми беше ясно, ама че чак пък толкоз да не беше у ред не предполагах. Хем не смеех да тръгна, хем вече имах нагласата за пътуване! След кратка справка с автобусния траспорт до западната ни съседка, пък после и с остатъците от жепейския такъв, твърдо заключавам, че тръгвам с мотора пък каквото ще да става! Ми тъй де! Аз пишман рокер ли съм или лукова глава?

     В съботния ден все пак отивам да си прибера моторетката от сервиза. Жената, инструктирана, чинно ме чака. Аз съм дотолкова разколебан в техническити сили на железния кон, че съм почти на кантар да го оставя да си седи там и да не се впускам в приключения зорлем, но ми става неудобно, че съм я разкарвал и с неохота си прибирам превозното средство... Толкова неуверен на пътуване никога не бях тръгвал! Прибирам се вкъщи, навивам часовника за 4.30, размишлявайки над това сега като сменят времето дали автоматично ще ми се смени часа или не и въобще в колко точно часа и по кое време ще ставам и накрая съвсем объркан и сломен просто лягам да дремна няколко часа...

     Неделя, твърде ранна сутрин. Отново съм се събудил преди алармата. Поглеждам с едно око - 4.20 Ама по кое време ходи го разбери... Решавам философски, че без значение колко точно е часът ставам и заминавам. Половин час по-късно съм чинно екипиран и готов за път. Моторът запали малко трудно, ама все пак запали. Трака си нещо, но за да смекча ударите върху нежната ми душа, просто първо нахлупвам каската и после врътвам ключа. Нали си го знаете – няма човек, няма проблем! Не чувам тропане, няма тропане... Да се имам у философа да се имам, измърморвам под нос, докато поглеждам часовникът на мотора. Той пък е час-два напред, въобщеееее ходи разбери колко е часът...
   
     Калотина стигам за нула време. През града преминавам като на парад. Естествено толкова рано в неделя е пълно мъртвило. След като подминавам дежурната патрулка на Божурище, закрепвам автопилота, в чиято роля се вживявам аз, поради липса на подобни модерности у вехтото добиче, на 110, че нали Любо каза да я карам слоули и полека и се любувам на сутрешния студ. С доволство отчитам, че е доста по-търпимо от предния път, ама това по-скоро е защото успях да си открия и монтирам подплатите отколкото да се е нещо затоплило кой знае колко. Със сигурност градусите са едноцифрени, особено към Драгоман.

     Цъфвам на границата във някакво никакво такова време, когато няма никой. Работи само едно гише и има само две коли преди мене. Минавам почти на парад. Митничарят е учудващо любезен като за български митничар в ранна доба. Накъде? Викам- Митровица! А я кажи онея там – соча неопределено напред – сменят ли часа? Да се ориентирам колко е там часът? Сменят- вика- сега е 4.20 при тях...

     4.20... Със всичката глупост, на която съм способен, съм подал на царинарят паспорта ми вместо личната карта. Човекът плюнчи пръсти и прелиства сърдито страниците. Прелиства и колкото повече прелиства толкова по-смръщен става видът му. Къде идеш? – пита сърдиткото. За миг се колебая коя версия да му представя, но понеже нали мама ме е учила да не лъжа, снасям най-невероятната – истината. В Митровица отивам, за плескавици и кафе! Човекът мигом спира с прелистването и сърдито отсича „Каква плескавица у 4 сата бре?“ 4.20...понечвам да уточня кротко и незлобливо, но се въздържам предвид обстоятелствата. Каква плескавица, ради Бога? У 4 сата и бурек няма откъде да купиш! Е, сега като няма, по обед ще има... У Ниш ще има! – опитвам се да крепя някак разговора, докато човекът продължава със заниманието отпреди малко – с прелистването на пасоша ми, в който почти няма друго освен вражески косовски печати. Плескавица викаш? У Митровицу?  САМ? – почти изкрещява граничния! Е...сам.....у Митровица......на плескавицу и кафу.... За миг усещам напиращото желание на сърдиткото да ме прасне с паспорта по муцуната, но в последния момент изпуска въздуха и се въздържа. Подава ми паспорта и повече дума не отронва....
     Чудно нещо са това граничните служители... Пита те нещо, пък като му кажеш какво що се цупи като малко дете! Сега ако му бях подал личната карта сигурно и въобще нямаше да ми обърне внимание, ама аз видиш ли паспорта, значи съм минимум терорист от Ал Кайда! Минимум! Или максимум, му се правя на интересен! Пази Боже, балкански митничар да реши, че му се правиш на интересен! Ей го и тоя – ако му бях казал, че отивам на мотосъбор у Долно Уйно или на риба по Морава, нямаше да ми се мръщи, ама като му казах самата истина, че ми се е допило босанско кафенце у Митровица и ми се е прияла плескавица пак там – тцъ! Нещо видиш ли е силно съмнително...
     Подкарвам напред по новата сръбска магистрала. Е, недостроената нова сръбска магистрала, ама все пак – колкото толкова! Все ще отхвърля едни бързи километри... Прави ми впечатление на няколко места надписът „TRACE“. Лелееее....и тея ли си имат Трейс? Или пък това беше същата нашенската фирма дето поспестила от асфалтец край Своге? Дошли видните пътни специалисти и тук чудеса да творят? Някак без да се усетя под влияние на магическият надпис се усещам, че съм намалил скоростта. Ми така де...знам ли дали не е“хубава работа, ама българска работа“... Спирам след двата нови новенички тунела да си платя чинно тол таксата и продължавам напред в сутрешната тъма...
     Както казах, а и да не съм го казал си е така - на Балканите нещата са силно условни! Имат си сърбите значи нова магистрала, ама...малко недовършена! Малко, малко,колко па да е малко? Мини насам, мини натам, ха сега по стариот пат, ха обратно, ха сега в едното платно, ха сега в другото! Ама това някак не ми прави никакво впечатление! Че какво толкова да му се впечатлявам, като това си е ежедневие по нашенските пътища.
     Ниш подминавам транзит. Нямам грам намерение да ходя да търся баба си, демек бурек, у Ниш толкова рано сутринта! Както каза киселия граничен „какъв бурек у 4 сата ради Бога?“. Е, вече сата не е 4, почти се е разсъмнало, ама аз нямам никакво време за губене! Много е странно – хем за никъде не бързам и нямам точна програма, хем все си повтарям, че денят няма да ми стигне и трябва да побързам...
     От раз уцелвам вярната отбивка и излизам от магистралата. Моторът все още се държи, аз кипя от енергия макар дори кафе да не съм пил все още, сека мръснишки пътя на някакав дядка с вехт голф и отпрашвам с мръсна газ и доволно добро настроение в посока Бойник! Под каската си пея някакви сръбски дивотии и раздавам цялата газ по пустите селски улици на десетината села преди Бойник. Какъв е тоя Бойник ще кажете та съм се целнал у него. Това е нищо и никакво типично сръбско село с население вероятно малко повече от 1000 човека, където с всичкия си липсващ акъл идвах преди години специално, за да ям плескавици! Говорих ви вече за културните особености на пътуванията ми, нали? Та значи в една от кафаните на Бойник идвах да похапвам най-вкусните вешалици на света! Без да преувеличавам! Страшен кретенизъм, нали? Да бия има няма 300 км, само за едното ми ядене! Че по едно време и разни хора кандърдисвах да ми се връзват на акъла! Че ми се и връзваха... Подминавам кафаната, която отдавна вече не е кафана, а магазин за китайски дрънкулки за по левче, вероятно нещо от типа „магазин за 100 динара“, забавям ход за да дам време на спомените, свивам бавно на селския мегдан вляво и започвам да се озъртам за някакъв криминален път към Лебане. Озъртам се, първо, защото никога не съм минавал по него и представа си нямам къде е точно разклона, от друга страна познавайки балканската концепция „За кво са ти табели кат можеш да питаш!“, от трета страна ако изтърва точното място за кривване щях да акустирам в Лесковац, а Лесковац хич, ама хич не ми беше на път! Че и фестивала на лесковачката скара беше минал преди повече от месец... С две думи, в Лесковац работа нямах! То и в Лебане толкова имах, ама ми беше на път, а и град нещо го даваха на картата, та там и правех сметки на едро да хапна, пийна кафе, отморя и заредя бензин! Въобще, беше си време за първото по-сериозно спиране за деня!  Лебане всъщност беше последната сръбска твърдина преди населените с омразните /им/ шиптъри райони. След Лебане навлизах в силно спорните територии, де юре част от сръбската държава, факт неоспорван от никого, но дефакто населена почти на 100% с албанци. Община Медведжа. По стечение на обстоятелствата и нощните полюции на световните политици, в днешно време явяваща се като гранична за Сърбия с пустото му Косово. Трите погранични общини – Буяновац, Прешево и Медведжа са населени с албанци, говори се албански, пише се на албански, политиците са албанци, полицаите са албанци, мръсотията и хаосът са албански! Територии, служещи за разменна монета при преговорите между Косово и Сърбия за изясняване на териториалните претенции на едните към другите. Колчем сърбите заговорят, че териториите на север от Митровица трябва да се присъединят към сръбската държава, защото вече мисля, че отдавна и най-ортодоксалните сръбски политици не си вярват, че „Косово йе Сърбия!“, толкова пъти косоварите контрират с това, че въпросните три общини са населени с албанци. Всъщност има и в днешно време уклон и натиск за присъединяването им към Косово. Е, не като по времето на „Армията за освобождението на Прешево, Буяновац и Медведжа“, но ги има!
      Та, криввам значи по пътчето, за което, ти да видиш, даже има табела! Като казвам пътче, значи си е точно пътче! Докато хвана вярното темпо на няколко пъти почти изправям завоя, като ме спасява единствено това, че няма кола срещу мен. Пътчето е адски неравно и бабунесто, но за сметка на това следва стриктно извивките на терена. Тесни и нелогични завои, следвани от внезапни неравности , кратък прав участък и рязко и стръмно спускане или качване гарнирано с много пясък по завоите! Пътчето определено навява напрежение и неприятно усещане у мен, ама стискам зъби. На табелата пишеше 20 км. Ще ги преживея! В името на горещото сутрешно кафе и апетитния бурек ще ги преживея!
      Поизнервен от друскащото пътче, а и поизморен от няколкочасовото сутрешно каране, точно преди някакво населено място спирам насред пътя поради по-сгодно за спиране място.

    Поразтъпквам се на първо време, след като установявам, че няма нищо интересно за гледане и снимане околовръст /затова и снимам мотора, че да не съм капо!/. Като казах мотора – хвърлям му един бегъл поглед колкото да видя жив ли е все още, масло, бензин, туй онуй... Е, бензин почти няма ама ей сега в Лебане ще заредя! Вадя телефона да видя някой нещо дали е приплакал за мен и ха...изненада! Ми така де – на Балканите сме все пак! По някаква причина нямам роуминг, в смисъл любезните господа от Теленор са ми го турнали, по-скоро резнали, ако трябва да бъда граматически точен! Просто няма! Толкоз! Искрено се надявам да не ми трябва телефон, но някак щях да съм по-спокоен със отколкото без! Щото ако мотора кажеше пръц насред някой затънтено балканско пътче зад два баира под трети, как ли пък точно щях да се обадя на батя ти Любо да идва да ме прибира?...Махвам с ръка да прогоня неприятните мисли от главата, а човекът с камиона решава, че на него махам нещо и присветва, но така и не спира... Ми така де – на Балканите сме! И да имам нужда от нещо да си се оправям! Тъй де!
     Екипирам се, нагласям се и потеглям по нанадолнището с идеята да запаля от наклона, че да не тормозя горкото добиче – то и без това с всяко гасене все по-трудно пали! Дави ли се? Компресията ли му е дефицит? Затяга двигателя ли? Йебем ли го....
     Влизам в населеното място с вид на средно голямо село и ха- каква изненада – на табелата пише Лебане! Очаквах нещо по-така! Очаквах мааааалко повече циливилизация! Очаквах....град. Град няма! Има едно голямо заспало село. Подминавам първата бензиностанция по простата причина, че имаше доста коли, а и ми е от другата страна на пътя, като си викам, е на някоя друга ще спра! Все ще има, ако не другаде, поне в края на града ще има! Да, да.....Карам бавно, вперил взор в околните дюкяни да видя и/или надуша някъде нещо за хапване и кафепиене. Няма! Нищо не работи! Егати заспалото място! Чакай викам поне да заредя и ще си пробвам късмета във вражеския Медведжа! Като нямам късмета да ям сръбски бурек, ще ям албански бурек... Е то да заредя, да заредя ама къде точно да заредя? Подминавам табелрата със зарекнатото Лебане и се чувствам страшно глупаво! Ни бурек, ни кафе, ни бензин! За момент се чудя дали да не обърна и да се върна да заредя на единствената бензинджийница, но не ми се връща! Не обичам да гледам назад! Поглеждам към стрелката на таблото, ами все още дава признаци на живот, значи би трябвало да изкарам до Медведжа! 35 км са, все ще издаяня дотам! Правя сметки на едро, като въобще не допускам в Медведжа да няма къде да сипя гориво! Даже викам в някое село по пътя като видя ще заредя! Да, даааа.....
     Пътят продължава да следва извивките на терена и да е все така изнервящо друскащ и пълен с изненади. Единствено е една идея по-широк. Международен път – процеждам ядно през зъби! Ама какъв международен път? Пътят си е типичен междуселски пограничен път, с липса на асфалт на места, табели има за някакви бани и за някакви знайни и незнайни села, но за граница и дума не може да става! Все едно отвъд въпросните села и бани живот няма! Нищо няма! Там светът свършва! Ми то за сърбите наистина свършва като се замислиш! А иначе Прищина е на някакви си 60-70 км оттук! Реално за местните съседната столица беше по-близо от най-близкият им голям град – Лесковац.Ама то сякаш не е така и за българите живеещите в Цариброд да речем – София на 55 км, Ниш на 100!
     Продължавам напред здраво стиснал кормилото. Пътят продължава да е отчайващо пуст, а бензиностанция нийде взорът не види! Никога не бях минавал оттук, не бях много наясно точно през кои села трябваше да мина след Медведжа, защото знаех, че има някакъв стар път, водещ до една камара с чакъл на самата граница, която местните заобикаляха безпардонно, но аз не бях местен! Преди време имах ядове с косовската полиция точно заради въпросната чакълеста грамада! Не знам защо си бях решил, че оттам има граничен пункт, през който мога да вляза в Сърбия и си карах смело и безотговорно по пустият, но добър асфалтов път от косовска страна. Апропо, пътищата в Косово са в пъти по-добри от сръбските! Въпрос на пари, интереси дето клатят феса и чуждо финансиране... Както и да е! Та карам си значи по пустото трасе, пък то било пусто, щото стигало до въпросната камара с чакъл. Подминавам някакви четирима косовски полицаи, които кибичат край пътя, махвам им за поздрав, щото си ме гледаха нещо хората и продължавам смело в източна посока. В момента, в който стигам до чакълестата грамада, естествено не повярвал на знака „път без изход“ монтиран няколкостотин метра преди края на отсечката, спирам, гася мотора и се промъквам напред по добре утъпканата пътека. Мдаааа....път оттатък в сръбско няма! Има пътека! А аз първо не си падах по офроуда и второ не си падах по нерегламентираното преминаване на държавните граници дори когато са спорни и полупризнати...
Час по-рано се бях загубил в планините над Подуево и в някакво криминално селце бях спрял да питам двама силно съмнителни чичаци за посоката, та те след дежурното селям алекум и уверението, че няма да ме убият ако им говоря на сръбски, но с младите да внимавам на какъв език говоря, та тези двамцата ме бяха питали дали съм моторист, турист или терорист и дали искам да вляза в Сърбия легално или нелегално, за да знаят накъде да ме упътят.... Абе, странен разговор ти казвам....В крайна сметка реших, че съм примерен и редовен мотУрист и ги изнудих да ме проводят до цивилизацията, откъдето мога да си хвана царскиот пат! В резултат на всичко това стоях пред камарата с чакъл и отново трябваше да се връщам! Чувствах се като обречен! Правех опит след опит да изляза от пустото му Косово легално ама уви...трудна работа. Бях направил рязко обратен и 5 минути след това бях съжалил горчиво за тъпотията си! Бе що не си хванах като нормалните хора  добре утъпканата пътека, по която се влизаше в сръбско, ами се правех на примерен. Четиримата властимащи дето се направиха на храст като идвах насам, моментално ме спряха като се завръщах оттам! Ебаси ткъпотията и циганско-балканските номера. Първо се правеха на тъпи и че не знаят кьорав език освен албански! Допусках, че наистина може да са тъпи, ама чак пък нищо да не вдяват, айде сега и номера. Те плещят на албански, аз упорито на развален сръбски. Стана ми ясно, че спирането е от типа „ми ко прайм ся“, ама не бяха случили човека! Прибраха ми ключовете и паспорта, изнамериха отнякъде преводач и като се почна една пародия... От Сърбия ли идвам? Ма викам що се правите на идиоти като само преди малко минах покрай вас и ви махнах!? Нееее...не ме били видели! Глупости на търкалета....
     Та някак не ми се щеше да уцеля баш пътчето с камарата чакъл! Не, че онея бяха пуснали корени от другата страна на чакъла или че щяха да ме познаят! Най-малкото сега бях с къса коса и с друг мотор, ама не ми се губеше време в излишни полемики! А и по ме притесняваше сякаш преминаването по козята пътека с мотора, отколкото шиптърските фуражки. Всъщност, най-ме притесняваше клюмналата стрелка за горивото и нервно чаках да видя най-после табелата на Медведжа. Град Медведжа!
      Не съм особено изненадан, но Медведжа се оказва още по-голямо село от Лебане и тук бензиностанция просто няма! Няма! Ми те сигурно местните ходеха да зареждат в Прищина или с тубичката и там покрай чакъла малко по-надолу имаше бензиностанция! Знаех я, защото бях зареждал непосредствено след разправията с косоварските заптиета. Понякога нещата в живота наистина изглеждаха комични. Реално най-близката бензиностанция в района беше тая оттатък чакъла, ама теоретично погледнато беше незаконно да ходя да си заредя там, щото нарушавах целостта на държавните граници! Както ни казваха преди няколко години гораните в Шишавец „бе ако ги няма царинарите на пункта /ГКПП Шишавец-Крушеве/ минавайте оттатък, а ако искате да сте редовни просто ги зачакайте! Ще дойдат!“. Не бях много сигурен колко километра над Медведжа ще да е пустият му легален граничен пункт и на колко ли след него ще има бензинджийница, щото ми беше ясно, че преди него нямаше да има! Тук просто нямаше нищо! Нищо! Сръбската политика за изолирането на районите населявани с несърби ми беше пределно ясна! Грешно мислят тези, дето са убедени, че умишленото превръщане в джунгла на районите населявани от българи в Западните покрайнини е насочено само и единствено към нас! Нищо подобно! Сръбската асимилационна политика беше абсолютно същата и в районите населявани от албанци в пограничните с Косово райони! Тук пътят беше от титово време, табели нямаше, цивилизация нямаше, нямаше НИЩО!
     Спирам на някакъв мижав разклон, за да хвърля бегъл поглед на вехатата си хартиена карта.

     За миг се чудя дали да гася мотора, че не знам дали ще мога после да го запаля, но проблемът с безвъзвратно клюмналата стрелка на бензина взема превес и врътвам ключа. Тишината е убийствена.

      Няма и кой да питам... Като пътувам с мотора от всичко най-мразя да оставам без бензин, но за сметка на това вечно го правя! Сега ми беше ясно, че имах право само на един опит! Гледаш внимателно, печелиш обезателно! Обърках ли пътя, бензинът нямаше да ми стигне ни до Лебане, ни до Прищина! Бях напълно наясно с въпросния факт...

За миг се зачудих дали да не оставя мотора там, където си беше и да ходя да диря някакви хора да ме упътят за посоката или пък да изпрося малко бензин ако не друго, ама пусто къде ти хора околовръст?.... Пак бях постъпил супер безрасъдно и недообмислено. Тук нямало да зареждам, там нямало да зареждам! Те ти сега! Отново вперих поглед в картата, не толкова за ориентир, колкото да се намирам на работа докато мине някой. Бях абсолютно убеден, че ще изскоча на пътя и ще го спра пък каквото ще да става! Да де ама...бях си сам на света! Все едно чумна епидемия беше опустошила всичко около мен. Чувствах се едновременно близо до дома и същевременно безкрайно далече. Реално бях на едни 300 км от вкъщи, но още по-реално бях в някакъв затънтен чукар на някаква полупризната граница в някакво място, където най-общо казано нямаше нищо.

     Повъртях се, почесох се и поради очевидната причина, че оттук скоро надали щеше да мине някой, реших да продължа напред. Някак по-логично ми беше да се целя в пресичането на границата и да търся бензинец оттатък, отколкото да се връщам до Лебане! В случая не неизвестното ме плашеше! А и колкото и да беше абсурдно цивилизацията в района беше именно право напред – в затънтено смотано Косово. Екипирах се бавно и с нежелание. Сега оставаше и мотора да не запали и всичко щеше да се нагласи. Телефон реално нямах, бензин нямах, читав мотор също, наоколо нямаше жива душа, движение нямаше, но странно, въобще не ми беше притеснено – с две думи – прекарвах си страхотно! Йеееебббиииигаааааааааа, животеееееее! – провикнах се с пълно гърло и дори ехото не си направи труда да ми отговори...

     Криво ляво се добрах до граничния пункт. Последните няколко километра си бяха живо предизвикателство! Пътят хептен си такова такованкато, за сметка на това завоите ставаха все по-остри и по-стръмни! Като повечето гранични пунктове по Балканите и този беше построен навръх баира! Някак емблематично ми седяха – като ноев ковчег навръх вододела между два свята... ГКПП Мутиводе. Малък заспал пункт от типа „интегрисани“ – демек двете бараки /на сърбите и на шиптарите/ бяха струпани под един навес. Напоследък бяха ги така нацвъкали сръбско-косовските КПП-та. Някаква мода ли, някакви демонстрации на мир, любов и разбирателство ли, не знам, но бяха факт! Та, висвам се на ГКПП Мутиводе пред сръбската барака. Вътре има цифром и словом двама служители, край които се мотка някаква цивилна жена. Тая па отде се взе у това големо нищо не разбрах, но в крайна сметка нейна си работа – не ме бригаше! Та двамата служители – граничен полицай и митничар се посбутаха кой да се прежали да излезе да се занимава с мен и след кратка суматоха нахлупиха фуражки и излязоха вкупом като делегация. Изведнъж се почувствах важен и значим!  Нямаше никой друг околовръст, а тея двамата имаха цялото време на света да ми се правят на важни и да ми вгорчат живота! Пределно ми беше ясно какво мислят по въпроса някакви съмнителни брадати типове /демек я!/ да се моткат и да ходят в Косово дето довчера е било тяхно си, а днес трябваше да си играят на граници и митници... „Оооууу, а добро дошъл си ни брате! Издакле путуеш?“- провиква се гръмогласно единия като да съм глух. Аз междувременно свалям каската и бонето и изваждам най-любезната си усмивка. Оказва се, че бракята погранични хич не са лошо настроени, а просто им е скучно и търсят с кой да си бият лафа. След като набързо поглеждат документите, естествено не ми бият печат за излизане от Сърбия, че то по техните некакви никакви сметки аз реално не напускам територията сръбска, но това пък ми гарантираше проблеми на връщане, щото не съм излизал, не съм, ама като влизах обратно редовно ми се чумереха и ми правеха въртели! Щото хем не съм излизал от Сърбия, хем държаха да ми бият входен печат, ама няма как, понеже аз по документи си бях още в Сърбия докато физически и де факто идвах от Косово... Абе, голяма каша. Каша по балкански с роден привкус!  Как решавах създалата се ситуация ли? Ако граничният беше сговорчив просто влизах с лична карта, а ако не беше просто правех кръгом сдържайки целият набор цветисти сръбски, които ми идеха наум и се прибирах през Македония. Имаше и много пъти, когато просто никой не ми обръщаше внимание и си минавах без никакви проблеми. Та сега вече калкулирах бъдещи проблеми с това, че господата не ми шибнаха заветния печат за излизане от страната. Опитах се нещо да подхвърля по въпроса, но те ме убеждаваха, че ако ми бият печат ще имам проблеми на връщане. Аз бях убеден, че ще е обратното, но...в тях хляба, в тях ножа. На изпроводяк царинарят пита любезно дали ще може все пак да надникне в куфара ми и прихва да се смее като му обяснявам, че ово йе за мотор и ово йе за мотор, и ово йе исто за мотор. Ми...стар мотор – много инструменти! Имаше такава зависимост – колкото по-стар мотора и по-тънка кредитната карта на драйвъра, толкова повече инструментариум и джуднджурии в куфарите...

     След като сме си пожелали само най-хубавите неща на света, аз тихомълком прибутвам мотора десетината метра до косовската барака. Косоварят от поне 10 минути е излязал извън бараката и чинно ме чака. Айде бе, вика, какво стана? – все едно цял ден мен е чакал да види. Защо буташ? Защото не ще да пали-отговарям кисело, че ми е болна темата... Че като не пали къде си тръгнал? Ми, викам в Митровица. Аааа, хубаво, хубаво, получавам одобрение свише. „Ти откъде си бе? – продължава с любопитсването граничният – от Чехословакия ли си? Губя ума и дума! Тоя ме застрелва с една дума! Каква Чехословакия, бре друже? Такава държава няма от 30 годин бре! Е добре де, словак ли си? – опитва да замаже положението – явно усетил се каква глупост ми беше отпрал. Не съм бре! Из Бугарска съм! Ааааа, бугарин...България! Еуропска уния, ехееееее – някак размечтано и с патос се провиква нашия. Йебем му, пичку материну и Еуропска уния и све – довършвам фразата, за да е ясно точно какво мисля по въпроса и двамата прихваме да се хилим... Почваме един лаф, едно чудо, все едно сме първи дружки дето не сме се виждали от години. Рядко имам проблеми по границите, рядко случвам криви и заядливи служители, но тея тука избиха рибата! От сърбите не мога се откача да си тръгна, от тоя няма да мога да се откача да си тръгна... Какъв е мотора, па колко троши, па колко пари е, естествено! Не знам какво толкова ги вълнува дали ми е скъп или евтин мотора, но това е въпрос, на който ми е втръснало да отговарям... Оказва се, че човекът е от Прищина и има двама сина и единия има сервиз за мотори, ама нещо напоследък не вървяло, щото мръсните кинески мотори.... В първия момент не стоплям за какво ми говори, но после разбирам, че и тук са се наводнили с китайски скутери еднодневки... Глобализация друже, глобализация и китаизация! На ви демокрация и американски протекционизъм, на ви китайски скутери на кило, да ви дойде акъла в главата...  Разговаряме се доволно добре, естествено за балканската политика, какво работя, колко изкарвам, как сме там у пустата му Еуропска уния, обяснява ми, че страната им се управлява от крадци и мошеници, викам Пффф...друже, дай да не захващаме тая тема, че няма да смогна да си тръгна до довечера...Викам дай да ходя да си правя гражданска и да заминавам, че път ме чака. Знаеш ли-вика-къде? Е, къде? Ми то има само още една барака на великия интегрисан гранични прелаз...

     Заставам чинно на прозорчето, но чичката отвътре настървено нещо ми маха. Не вдявам какво точно съм го ядосал и вдигам рамене усмихвайки се глуповато. Влизай вътре! – крещи човекът ръкомахайки така все едно гони цяло стадо комари! Заобикалям и отварям плахо вратата. Влизай вътре да се стоплиш! Вън е студено! – гостоприемно ми се е ухилил застрахователя. На този определено сръбския му е по-слаб, ама то и моя не е кой знае какъв. Откъде съм, как я карам, естествено колко струва и колко троши мотора, какво работя, да не забравяме....къде отивам, знам ли, че трябва да си направя гражданска? Знам... За колко пари? Минималната ли? Минималната... Човекът върти и сучи нещо документите и се чуди откъде да ги подхване. Не знам защо са им проблемни, но обикновено е голямо пуфкане и чудене като ми запишат тея ми ти граждански по косовските граници. Абе-вика-с тоя мотор друг път идвал ли си? Идвал съм естествено! Ей сега, ще го изкарам от системата.... Изкарва ми го и ми го подава за подпис. С крайчеца на окото забелязвам, че ако не знам в момента влизам не на ГКПП Мутиводе, а на Мучибаба, ама решавам да не влизам в излишни спорове – в крайна сметка не е ли все тая дали ще мътя водата или ще мъчя бабата...

     Засилвам се към моторетката, която естествено съм зарязал при граничния пред будката.
Междувременно на пункта в обратна посока се е появил вехт мерцедес с немска регистрация. Вътре мъж и жена на възраст, определено не немско изглеждащи. Нашичкият се е заинатил, че докато не приключи с мен няма да почне да се занимава с тях и те седят хорицата и чакат аз да приключа с ластиците дето ги теглихме със застрахователя. Мига, в който наближавам от немското возило започва да ми се говори нещо, на немски естествено. В първия момент не го отразявам, защото първо немски не знам, второ предполагам, че ще ми дудне нещо дето го мотаят заради мен. Човекът обаче продължава да нарежда нещо и да ми се хили. Аз схващам единствено, че го вълнува жизненоважният за всички въпрос колко струва моторът. Викам петстин ойро. Вас, вас? – недоразбрал отново ме заговаря немецът. Вас, нас, петсто еуро, файв хандред, разумеш? Ти вика от Чехия ли си? Божеее, какво им става на тея хора днес? От България съм, отговарям. Немски вика говориш ли? Ми не, не говоря, онли мало сръпски енд енглезки, сглабям някакъв езиков каламбур. Разумеш сръпски значи? – мигом обръща на познат език немецът. Оказват се, шиптъри от години живеещи по немско /не ме изненадва с нищо – мигом ми стана ясно, че не са немци натюрлих, вундебах/. И като подкара една тирада ум да ти зайде! Тук май никой за никъде не бързаше и бяха яко разговорливи! Ти вика, нещо се обърка! Сигурно не ме разбра? Питах те колко струва мотора? Отговарям отново със същото – петсто еуро. Да не е вика 5000? Абе какви пет хиляди?! Това е 30 годишен мотор! Човекът цъка и клати глава невярващо. За миг се изкушавам да му го теслимя за неколко хилядарки, ама като гледам как ще върви стопа при тоя убийствен трафик, ще си отвися на тоя ветровит баир...

     Засилвам се към мотора, че е крайно време да отлепям напред. Ей, друже! – подвиквам на митничаря да излезе – Прищина на колко километра е? На 35... А най-близката бензиностанция? На 25... Егати каръка съм. Прищина съм сигурен, че е долу в ниското, та при всички положения ми предстоеше основно да се спускам. Скромно с газта и повече по инерция и дано стигна до заветното гориво. Никога повече няма да правя подобни тъпотии, заклевам се, изричам на глас, докато се мъча някак си да възпламеня болния двигател и естествено  още същият ден вечерта пристигам на Еко-то край Ниш почти на изпарения...

     Моторът пали трудно, но все пак пали, което за момента ме устройва прекрасно! Всичко друго са излишни подробности! А и някак по-спокойно се пътува като знам, че имам съпорт с четириколесно на стенд бай, па макар и съпорта ми да е в Румъния, нейде над Букурещ в момента, а аз нямам работещ телефон, ама...и това са подробности... Свирвам, махвам и отлитам от интегрисания пункт. Наистина си е студено, щом моторът е изстинал тотално и сега не ще да откине без смукач, ама ще се стопли, знам си... То и преди две седмици към Одрин като пътувах, сутринта отнесох всичкия студ на света, а после беше временце за чудо и приказ! И днес ще е така – друго нямаше и как да бъде! Правя някаква странна маневра, по нещо като обход след пункта, който заобикаля някакав трап от едната страна и разбира се някакви бараки – сигурен съм собственост на обитателите на трапа отляво – тяхно величество строителните работници, аллах да им дава здраве, дълголетие и топъл асфалт! Въпреки изглеждащото досущ като строителна площадка трасе, аз грам не се съмнявам, че пътят от тук нататък ще е цветя и рози! Защо ли? Хммм...защо? Пак навлизам в дебрите на политиката – нещо, за което в чужбина не се прави, знаете, но! Но...фактите са си факти! В Косово пътищата са в голямата си част много, много на прилично ниво...вече! Бешело каквото бешело! Сега бедно и прогнило Косово се радваше на доста добре и мащабно обновени трасета, докато в съседна Сърбия болшенството пътища особено по пограничните райони не бяха пипани от ранния Тито! Дори нещо повече – на прима виста се сещам за поне два участъка от републиканската им пътна мрежа, дето в сръбската пътна карта са дадени като първокласни и са с червеничко, а като стигнеш „на терен“, се оказва, че теренът си е терен...буквално! Път просто няма! Или поне не в смисъла, който влагаме болшинството асфалтопътуващи! За справка яркочервеният първокласен път между Босилеград и Враня и пътят между Петровац и Бор. Да, Тито е имал нявга добри намерения, а сръбските картографи просто са изпреварили във времето намеренията му... Свивам зад близката баирчинка и да, въобще не съм изненадан – тук е обратното! На картата пътят е даден криволичещ и в бяло четвъртокласен път, а на живо е чисто ново перфектно и криволичещо шосе с все всичките му атрибути – мантинели, знаци, маркировки и прочие убавини. А най-голямата убавиня естествено е пълната липса на трафик! За миг се изкушавам да набримча мотора, нооооо....нали след всеки приятен замисъл трябва да има едно отрезвяващо НО! Но...да не забравяме, че първо пестя бензинец и второ нямам особено желание през ауспусите да вземат да изкачат бутала, сегменти и прочие железария! Така че се задоволявам с едно лежерно и реещо се спускане почти по инерция по оставящият кисел привкус в устата път – така де – протекторат протекторат, ама и ние сме си протекторат като се замислиш, а като затръгвам от Софето за Търговище и се хващам за главата да измисля маршрут, по който да не тропа и лопа като все едно сека директно през царевичака, да не ремонтират за 1768 пореден път някой мост или тунел и някакси да има шанс да няма зверски трафик... А като се сетя колко европейски пари се наляха в пътища и мостове.............
     Стигам до разклона за Косовска Каменица – това е място, на което никога не съм бил! За миг се изкушавам да отсвиря добре обмисления си и начертан план и да кривна в посока Каменица, но единственото, което ме спира е острият недостиг на гориво! А знам ли по оня чукар къде точно ще мога да заредя! Оставям Каменица за някой следващ път и продължавам да спускам пенсионерската към Прищина. Тук започва вече да се появяват благата на цивилизацията – къщи, движение, някой друг дюкян край пътя, дори двойка пътни полицаи. Очаквам да ме спрат, но получавам единствено безучастен поглед – очевидно не им се занимава с мен!
     След цяла вечност, когато почти съм убеден, че съм в покрайнините на Прищина достигам заветната бензиностанция. „Здраво, брате! Сипи пуно бензин!“ – провиквам се така, че мечките в Балкана се надигнаха от зимен сън! „Сипи пуно, йебигаааа!“ „Братко“-то не вдява що искам, по-скоро вероятно си мисли, че или съм глух затова крещя или яко ми лопа дюшамето. Не е далеч от истината, ама не му го казвам да не се възгордява твърде много... Full, бензин, минавам на чистокръвен английски та барем се разберем! Е, разбираме се чудесно! Човекът сипва нейде до средата и решава, че ми стига толкоз фул! Следват дълги препирни и разправии та да ми даде пистолета да си допълня! Досипах цели 4 литра! 4 литра!?! Егати как само искаше да ме мине мошеникът му с мошеник! Фул значи фул, бре! – карам му се смръщено, но момъкът само мига озадачено.
     Избутвам моторът от бензиностанцията. Не, че съм имал избор, но съдбата е с мен и този път – бензиностанцията е на баир! Впрочем това не е никак трудно в Косово! Избутвам моторът на пътя, обкрачвам го и леко, леко, леко, леко засилвам по нанадолнището. Виждам учудените лица на тея в кръчмата отсреща, но мен тая хич не ме брига! Ама хич...
     Познал съм, в подстъпите на Прищина съм бил. Изведнъж движението стана доста натоварено, пътят някак рязко застроен, а краят на баира беше близо. Отваряше се гледка и простор! Гледка на минарета, хаос, прахоляк, безумно строителство и автомивки. Мнооого автомивки! Бях в сърцето на Косово – Косово поле. Стегнах се, отворих зъркелите на шеснайсе и се гмурнах в хаоса и безумието на Прищина. Определено влизах откъм най-нелицеприятната му част – откъм гетата. Спомням си веднъж преди много години как разпитвах надълго и широко едни полицаи как точно да намеря този път – пътят за Медведжа. Обясняваха нещо, аз слушах уж внимателно и нещо нищо не уцелих. Миналата година влизайки от Подуево в косовската столица направих втори опит да открия въпросното трасе за Медведжа и отново питах пътни полицаи, после те питаха други хора, аз питах трети хора и...нищо! Затова сега следя внимателно трафика - да не ме катурне, легналите полицаи – да не ме изхвърлят от мотора, пешеходците камикадзе – да не взема да утрепя някого, че тогаз и гражданската няма да ми помогне и не на последно място заветния разклон, който толкова пъти не мога да намеря! Мдаааа....стигам до позната улица и нарочно спирам! Спирам да се огледам за табели. Е табели няма! Просто прашна, мръсна уличка, по която трябва да свиеш, за да стигнеш заветната граница! Пък после пак да се оплаквам, че сърбянките нямали табели за Прищина! Че тук да не би да има за Лесковац? Тук даже и табели за затънтени села и някакви бани като у сръбско няма! Просто няма!
     Тук вече участъкът ми е познат. Сега ще се наложи да пресека града баш през централната му част! Как само мразех да се набивам в големи градове! Как мразех.... Карам бавно и внимателно, следейки освен безумците с консервените кутии, ами и разните омотани табели – къде пишеше Митровица, къде Пея, къде Феризай, дажеи една табела за Скопие мярнах и всичкото това в една посока. Шантава работа! Добре, че бях минавал някога оттук та имах смътни спомени.
     Сечейки косовската столица не мога да не отбележа две неща – тук се влагат мноооого пари! Ама се влагат! Не се крадат! Централната част на града е спретната, нагласена, подредена, с множество ултрамодерни сгради, ултрадобре направена пешеходна зона и въобще да ти е кеф да зяпаш! С ръка на сърце мога да кажа, че представителната част на Софето сравнение с централната част на Прищина е с вид на запусната и изоставена от своите обитатели погранична обител. Става ми криво! Не за София – никога не съм го обичал тоя град! Става ми криво, защото знам какъв ухапан град беше Прищина преди 10 години! Само преди десет години тук беше един дълбоко провинциален мизерен, гнусен прашен град! Става ми мъчно, защото с парите, които усвоихме от пустата му Европа, можеше да направим от пустинята райска градина, а ние дори столицата си не успяхмве да позамажем... Или може би точно това и направихме – позамазахме я, колкото да хвърлим прах в очите на онея същите – будалите от Европата...
      Второто, което отбелязвам висейки по светофарите е чисто новата, огромна и уникално изглеждаща църква в самия център на града! Тук църква преди нямаше! Мога да се закълна! Не мога да реша дали е православна или католическа, но е факт, че я има, при все, че основното население на страната е мюсулманско! И шиптърите, и гораните, и бошняците в страната са мюсулмани. Комай единствено сръбските анклави са християнски. Аз поне за други не се сещам...
      Пресичам Прищина от изток на запад цъкайки по модернизмите, с които са се сдобили местните и лека полека започвам да излизам от града. Не знам дали ми се струва, но сякаш и шофьорите са станали една идея по-толерантни! Сигурно ми се струва... Табелите вече започват да сочат в различни посоки и аз си прихващам моята си – Митровица. Титова Митровица, после Косовска Митровица, а сега просто Митровица. Митровица – ябълката на раздора в и без това раздираната от десетилетия от етнически конфликти област – Косово....

Знам, че от Прищина до Митровица са някакви 40-50 км. Не съм си направил труда да проверя точно колко, но знам, че е близко. То тук всичко е близко! При миниатюрните мащаби на всичките балкански държавички, просто няма как разстоянието да бъде голямо! Сега друг е въпросът за колко време можеш да го изминеш, защото километрите по нашите земи са мноооого относително понятие! Ще припомня малко усмивки от старите ленти, но преди мноооого години, когато с батя ти Гошо Видински тръгвахме да експлоурваме Албания така се бяхме нахендрили на едни албански 88 км, чееее.... Маршрутът между Пешкопия и Кукъс, част от който беше егати бруталния екстремен планински черен път /апропо, от доста време вече асфалтиран/, че дали ни се вярваше или не, но го взехме за уникалните 6 часа! Да, няма грешка – 88 км. За 6 часа! Това комай ми е най-бавното придвижване при пътуване изобщо. Дори и в Кавказ мисля, че средната ми скорост беше поне идея по-висока... Но, не за отминали стари спомени ми беше думата, а за това, че трасето Прищина-Митровица нямаше никакъв шанс да ми поднесе подобна изненада, защото: първо – се намираше в равнинната част на страната, второ – беше един от основните маршрути в Косово, както и част от международния коридор нам си кой си и беше абсурд да не е асфалтирано! Така, че кроях планове бързо бързо да стигна крайната си точка за деня – Косовска Митровица. Всъщност, за сърбите градът продължаваше да си е именно Косовска Митровица, а не просто Митровица, както за албанците, най-малкото, за да дразнят албанезетата, а и в Сърбия имаше още една или две Митровици, та да става ясно за коя точно иде реч.
     Та пътят, значи си е перфектен по всякакви стандарти, единствено дето има тук таме по някое кръгово, и безброй знаци с ограничение 50. Е, тук таме и 40 за разнообразие. Порех вятъра с безумните 50-60 км, щото нито ми се разправяше с пътни полицаи, нито ми се даваха грешни пари. Всичко наоколо беше някак много странно, или ако щете нетипично-карах сред една обширна равнина, из която бяха пръснати във всички посоки и в пълен безпорядък естествено, безброй къщи, административни сгради, магазини, автосалони, автоморги и естествено автомивки /не знам дали албанците са големи чистници, но навсякъде където съм бил и населението е преобладаващо албанско има изобилие от автомивки/. До някои от въпросните постройки дори нямаше път. Ми странно беше! Къща изшляпана насред полето с някаква мижава криволичеща пътека колкото за една кола, по която като падне сняг не знам как точно се придвижваха, но...в крайна сметка такъв си им беше тертипа на живот на местните – странен!
     За момент се изкушавам да спра в изпречилия ми се Вучитрън – град със средна големина като за нашенските стандарти, но първото, което попарва туристическия ми ентусиазъм е изведнъж станалият типичен за Косово тегав трафик, второ – имам смътни спомени от четеното за града из нета, че комай освен някакъв мост, или пък част от крепост или нещо там подобно, просто няма нищо забележително! Просто провинциален косовски град. И ако да съм имал някакви колебания, последното, което накланя везните към транзитното ми минаване през Вучитрън е изпречилата ми се табела Митровице – 10 км. А, ама какво спиране на 10 км преди крайната цел! Да ги нямаме такива!
     В Митровица влизам естествено откъм албанската му страна

Все пак идвам от Прищина. Отклонението криво ляво го уцелвам /хич да не е минавал съм вече няколко пъти оттук/, но оттам нататък традиционно се оплитам. Хубаво го мислех, да заобиколя по пътя за Рашка и да вляза откъм сръбската му част през Звечан, ама пусто... Карам нанякъде и само гледам да не изляза отново от града в някоя друга посока. Абсурд е да уцеля отклонението към единствения мост, по който можеше да се пресича реката, а за табели дума не можеше да става....естествено. Боря се с непосилния трафик от всевъзможни камикадзета с всевъзможни превозни средства каращи по всевъзможни тяхни някакви си правила и само се моля някой да не ме катурне! В същото време се опитвам и да отгатна по нюх и спомени накъде да свия, за да изляза на реката и след това да търся моста и естествено се набивам баш у най-голямата тарапана – навирам се в централната част на Митровица – на албанската Митровица. Тук е ориент, хаос, дюнери и навалица като всеки достопочтен град в типичен източен стил. С две думи – хаос и безумие! Припотявам се въпреки не особено високите температури и мигом свивам по нюх по сторил ми се познат и логичен главен булевард. Правя някаква идиотска и забранена маневра, с което мигом се вписвам сред местните, едвам не сгазвам някаква леля-пингвин на някаква още по-нелогична пешеходна пътека и лека полека се заизмъквам в правилната посока. Ура, уцелих! Свивам през мизерната индустриална зона, мярвам в далечината заветния мост, минавам отсреща и там вече си знам – първата в ляво и караш докато стигнеш моста

 Другия мост! Емблематичния! Реновирания мост! Затворения! Мостът - център на всички военни действия по време на конфликта! Мостът емблема не на събирането, а на разделянето! Защото ако Ибър беше вододел, вододелът беше между две вселени и реалности – сръбската и албанската, изтокът и западът, хаосът и редът, християнството и мюсулманството, Русия и Америка... Сещам се за мостът в Мостар. Мдааа...мостът в Мостар, мостът в Митровица, мостът във Вуковар... За много мостове на разделението се сещам по земите на бивша Югославия. Паркирам естествено на тротоара досами моста. Озъртам се за миг, колкото да прозра простичката истина – тук съм единствения турист. Ти да видиш, каква изненада!...
     Митровица не е от най-туристическите места. Да не кажа, че хич не е туристическа. Както бях чел в един справочник в Митровица забележителонсти няма! Самият Митровица е една забележителност! Забележителност на съвременното безумие!
      Какъв и е случаят на Митровица ще попитат незапознатите? Митровица е построен на река Ибър.
 

      По-голямата му част е южната, населена почти изцяло с албанци, а северната /по-малката/ е сръбската. Де юре такъв филм няма, защото и двете Митровици попадат в територията на една държава – Косово, ама това според косоварите, американците, разните му там държави дето признават къде напълно къде частично Косово, докато според сърбите, руснаците и другият полюс на световната геополитика такъв филм у наше кино нема! Няма, нама ама албанците като говорят за сръбските квартали ги назовават Северна Митровица, а на албанските не казват Южна, а са просто Митровица.За сърбите градът си е Косовска Митровица и такава държава като Косово естествено няма, просто оттатък реката живеят враговете и толкоз. Силата на 13-14-те хиляди жители на север от реката идва от това, че де факто от Ибър на север през Звечан и Лепосавич та чак до границата, която те не признават, населението е сръбско и най-важното оттатък границата в посока Рашка отново е сръбско! Този впил се клин от сръбско население на юг и изток граничи с албанците, а на запад със санджакските бошняци, но за сметка на това от север има як гръб. Сръбски гръб... Прехвърчаха искри с годините, пуцаха се, гонеха се, като им скимнеше нещо на сърбянките затваряха двата гранични пункта находящи се в техните територии, убиваха някоя друга синя каска и някой друг албанец за цвят, палеха, барикадираха, докато накрая всичко утихваше и взимаше нормалния си ритъм. Естествено, не признаването на косовската власт е ясно. В сръбската част на Митровица беше по-сръбско и от Сърбия! Както много пъти съм казвал в Косово съм виждал повече албански знамена отколкото в самата Албания! В Митровашка околия съм виждал повече сръбски знамена, отколкото в самата Сърбия! Надписи на кирилица, за разлика от тенденциозното полатинчване в самата Сърбия, цените в динари, а не в евро, колите със сръбски номера, а не с косовски и прочие и прочие! Както казах тук сърбите бяха ербап, за разлика от миниатюрните анклави навътре в косовската територия като Щръпце, Грачаница и Липовица да речем....
     Поразхвърлям се лека полека, прибирам каската в полупразния куфар, в който този път съвсем умишлено не нося нито вода, нито препарат за стъкла, хвърлям ръкавиците и бонето и вдишвам с пълни гърди свежия въздух. Ми как няма да е свеж като кьораво предприятие не остана в района – не престава с критиките и черногледството моя милост. Огромният металургичен завод в Звечан не работи, просто защото няма суровини – суровините са при албанците. Албанците си имат суровини, но пък си нямат завод и така колелото на безумието се завърта. Прави ми впечатление, че не виждам коли без номера! Това беше емблематично за тези територии допреди година две. Поне половината коли се караха без регистрационни табели, респективно и без граждански и прочие подобни щуротии, или пък се караха със старите сръбски табели. Ток масово сърбите не плащаха, защото местният ЧЕЗ беше останал албански, а албанезетата не смееха да им го резнат, защото се започваше с правата на човека и прочие дипломатически дивотии. Полиция си имат сърбите, полиция си имат и албанците, болница едните, болница другите, университет едните, университет другите, институции едните, същите институции другите. И всички дружно си имат контингент на юнпрофор, за да не вземат да се трепат помежду си!
      Мостът на безумието е като карикатура. Не помня дали е взривяван и възстановен подобно на мостарския, но ако не е събарян, то е реновиран като по книга. Европейска книга. От камарите с чакъл няма и помен, за сметка на това сега си имаме две платна, старателно положена маркировка, пешеходни пътеки, о...разбира се велоалеи /все пак европейци са играли тук!/, пешеходни алеи с пейки за киризене на реката, осветление, модерни парапети, въобщеееее мост по устав! Но...движение няма! И от двете страни мостът завършва с кръгово, което е...затворено! От албанска страна с метални решетки, а от сръбска страна – с бетонни блокове!
 

Снимам старата застава паркирана небрежно на самото кръгово до моста и се впускам в лежерна митровска разходка

     Всъщност, не хуквам чак така пък на разходка, по-скоро се чудя и почесвам дали първо да ударя едно кафе, или един бурек, че честно казано и от двете имам нужда. Егати, минах през две граници, повече от 300 км и ни кафе, ни храна... Срамота! Поглеждам часовника на мотора – показва си нещо там, но по кое време и колко реално беше тук часа нямах понятие... Не, че ме бъркаше особено. Бях си задал като краен час на тръгване 2 ч. българско време. Време имах достатъчно! По-скоро колебанието беше дали да заложа на бурек или направо да пропусна сутрешната част от кулинарията и да наблегна на тежката артилерия – плескавиците... ОК, решавам, че така и така сутрешното кафе отдаааавна съм го изтървал, та се впускам по главната улица на Косовска Митровица с идеята да диря нещо за душата.
     Тръгвам нагоре по баира. Попроменили са това онова сърбите. Не знам дали така по ми харесва или не, а и баш ги брига косовските сърби за мнението на бая ти Фори, ама нейсе. Преди време тази очертаваща се като централна пешеходна улица си беше най-нормална улица с движение, защото спомените ми са, че се спусках свободно по нея с мотора докато стигнеше моста с чакъла и там обикновено паркирах нейде встрани. Ама тогава ни кръгово имаше, ни пешеходна, ни нищо. Даже ей там встрани дето са нацвъкали пейките и алейките имаше зеленчуков пазар.

     Сега пазарът е изместен в дъното, а тук са оформили нещо като естествено продължение на благоустроения мост. Надниквам набързо в коритото на реката и там гледам хора щъкат, алеи, пейки, лампи, циливилизация с две думи! Та подхващам значи нагоре да пешеходствам, защото много ясно съм дал превес първо на сръбската Митровица, преди да се впусна в дебрите на албанската. Не знам дали тук просто е останало нещо недовършено типично в нашенски стил, или е съвсем целенасочено като своего рода илюстрация на края на света, но обръщайки взор назад към моста няма как да не отбележа в какво завършва пешеходния център – в полукръг от ламарини и купища боклучак пред тях

    Да, няма грешка! Това е краят на сръбската главна, непосредствено преди кръговото и моста! Странно някак на фона на иначе много подредената и доста лицеприятна централна част... Вървя лежерно, един вид шляя се, като тук таме снимам крадешком това и онова. Избягвам да снимам много и твърде явно, защото първо е бъкано с полиция, а хич не ми се мисли в какъв филм мога да се вкарам, ако чичко полицай реши да ми играе сценки на съмнения и конспирация! А сръбските полицаи това го могат! Охо, само как го могат! Както казах, тук меко казано не е туристическо и едно, че по принцип ме гледат накриво, но ми прави впечатление неодобрителните погледи към моето скромно фотографиране. Не искам да дразня излишно местните, още повече местните джандари! А те са навсякъде! Ама навсякъде! Имам чувството, че полицаите са повече от знамената, а знамената хич не са малко, повярвайте ми!

     Странно се чувствам. По принцип по сръбско съм си като у дома, но тук не е така, тук има някакво напрежение! Напрежението витае във въздуха! По същият начин се чувствах преди 12 години, когато за пръв път отидох в Босна. Тъкмо бяха паднали визите и там на туризъм никой не ходеше. Даже си спомням как босненския консул ни отказа визи, въпреки старателно подготвените безумни документи. Не знам познавате ли някой дето да са му отказвали виза...за Босна. Е...и токаво жувотно има се оказа! И мен ми се видя смешно на пръв прочит, ама консулът хич не се и шегуваше! Викам добре де, а ние какво да правим сега, а той като истински дипломат отсече – чакайте да паднат визите! И визите паднаха... И ние отидохме в Сараево на филмовия фестивал, където се и канехме да ходим. И със Сам Гарбарски се запознахме. И на премиерата на „Гърбавица“ бяхме и въобще всичко беше много странно...и трудно осъществимо. А сега до Сараево можеш да отскочиш като да отскочиш от Люлин до Младост. Даже по-лесно.... Но не за това ми беше думата. Та спрял съм значи мотора нейде след Вишеград. Тъмно е, студено е, тъкмо беше спряло да вали, аз хал хабер нямам къде се намираме и къде ли е точно туй пусто Сараево! На тръни съм, по същият начин, по който бях на тръни първият път, когато влязох в Албания, като първия път, когато попаднах в Анадола... Влизам в крайпътните храсти по разни естествени нужди и ха, изненада! Крива метална табела с готин череп и кокали и многозначителния надпис „Пази се! Мини!“ Ама мини не да минеш и заминеш, а че ако минеш ще си заминеш!За нула време се припотих в студената иначе вечер... Та и тук така.... Вървя си значи нагоре, уж всичко ми е познато и нашенско, но си има едно такова напрежение. Опитвам се да си спомня, но тук толкова показно полицейско присъствие май май не помня! Или нещо пак е станало, или тепърва ще става. Опитвам се да се сетя дали не беше скоро убийството на Оливер Иванович, но комай не беше много скоро... Надали има връзка...
     И тъй като нито бурек, нито кафе, пък камо ли плескавици откривам, криввам към отсрещната будка да се подсигуря поне със заветната Дрина. Мека Дрина има ли?-питам любезно девойчето. Има, вика, ама само сараевска – с елементи на заговор и съспенс заговорнически ме осведомява момата. За миг се поколебавам дали да не взема няколко, ама като се знам колко пуша ще ми стигнат до Нова година, а и това с тая сараевска Дрина знам ли каква ще излезе, а и знам ли царинарите колко точно ще да са кисели на излизане. Давай йедна Дрина с йедна опаляча и да ходим да си дирим кафе и плескавици.
Плескавици не отривам /Подранил съм, знам си! Или пък просто митничарят киселяк ме прокле!/, но откривам чудна бурекчийница. Като виден кулинар хлътвам и в отсрещната, където се сдобивам с още една торбичка с вкусен топъл бурек.     

      Снимам изодзадзе статуята на Крал Лазар, че откъм лицеприятната му страна беше наистина бъкано с полиция
 

И доволен от живота тръгвам надолу към мотора.
Не мога да не отбележа, че тук дори графитите са странни и нетипични
 

     Попадам на още няколко подобни „революционни“ творения! Няма как да не навява спомени за едни други времена. Времена на манифестации, фалшиви лозунги, портрети на вождове и пропагандно-патриотични творения. Има ли враг, има и лозунги! А тук врагът е близо – зад моста!
     В подобни размисли и страсти някак неусетно съм се върнал долу до мотора. Няма по-удачно място за скромният ми закуско-обяд от въпросните пейчици до реката. Приближавам небрежно. Мястото е пусто. Само в единия ъгъл се е опнал полицай. За миг се колебая дали да не направя едно бързо кръгом, но решавам, че по няма да бия на очи ако си продължа със замисъла. „Добар дан! Моторът ми пречи ли там на тротоара?“ – ни в клин, ни в ръкав изтърсвам, като дори самият аз се учудвам да дивотиите дето ми ражда ума понякога! Полисменът изломотва нещо на албански. Аааа, ясно – врагът е прецапал реката да отмаря под вражеското слънце! Ми няма да му преча! Присядам през две пейки от него, отварям бохчата с благата и нашичкият мигом става и се заприпква нанякъде! Аааа море....губиш драги! Тъкмо мислех да те черпя бурек....

     Хапвам стабилно /в крайна сметка да не забравяме основната цел на нашего брата Ганя..., пардон Фори! У чужбинско се ходи да се накльопа, освини и пие кафе естествено! Няма ти гледам някви си там забележителности, разбирш ли... Та приключвам със съществената част от пътуването, когато вече отворил ми се поглед за разни дребни странични неща, виждам, че съм се чучнал баш до някакъв паметник
 

     Тоя паметник преди го нямаше тук! Сигура! Аз, че съм кьорав и разсеян така е, ама чак път толкова... Правя едно фото на местната забележителност, че да се отсрамя на културна вълна, после правя някакви рахитични опити да се свържа с неизвестно какъв уай фай, за да мога мигом да тагна въпросната „култура“ у фейсбуката – естествено не ми се получава. Та чак тогава вече все пак доближавам, за да хвърля едно око на въпросното нещо. Седя превил врат и се окултурявам – битка, дрън дрън....жертви, дрън дрън..., невинни, дрън дрън, окупатори, освободители и цялата там гама подобни. С две думи аналог на срещащите се често в Косово подобни паметници, които ни осведомяваха, че бай Благой Шиптарски примерно е паднал в храбра битка за освобождението на отечеството и разбира се боднат цервения байрак, само петолъчката им липсваше... Та и тук така, ама от сръбска страна.... Абе, айде хич пък не е да се дразнят албанезетата, ама да речем, че сме смотани и тъпи и хич, ама хич се не сещаме...
     Приключил набързо с културата най-после се насочвам към емблематичното съоръжение. Никога досега не бях минавал по моста-вододел. Никога! Имаше естествено тръпка, така както имаше тръпка, когато за пръв път минах моста над Босфора. Небрежно тътрузя краци на юг. Понечвам да снимам, но ме хваща шубе! А после ходи обяснявай, че си просто любител турист с вехт мотор, който снима ей тъй на от чисто туристическо любопитство. Мда-да....то тука щото бъкано от туристи, както вече имах честта да отбележа. За миг спирам насред моста, правя почти в движение мъглява снимка на реката и се насочвам към отсрещната страна. Небрежен съм, от чистотата съм. Впрочем, тук чистотата не са с жълти, а с оранжеви жилетки, та не се вмествам и в тая графа. С крайчеца на окото си виждам как полицаят от патрулката спряла косо в края на моста, излиза, загащва се авторитетно и с несигурна крачка пристъпва към мен. Не му давам време за реакция и контрирам с едно „Еееей здраво, друже! Свака част, друже! Како си?“ придружено с олигофренско ръкомахане и още по-идиотска усмивка, ускорявайки крачка в южна посока. Естествено, съвсем умишлено съм избрал да вървя по отсрещната страна на моста! Естествено съм видял дебнещата патрулка. Също толкова естествено от километри си личи, че моя милост не е местен! Ни съм северномитровец, ни съм южномитровец, очевидно... Колебанието на полицаят вероятно е продиктувано от опитите да се сети, дали съм някой от тримата туристи дето идват месечно по тея места, или съм чисто и просто идиот-камикадзе, решил да дръпне въженцето на пояса с експлозиви и за миг да изсипе в реката хорските пари-онея...европейските пари за реконструкция на неизползваеми мостове...
    В този момент виждам и джипа с карабинери малко по-натам та мигом се успокоявам. Ако бай ти полицай вземе, че се прави на мъж, просто ще припна и ще търся спасение при Дон Макарон, ще ги изнудя да ме закарат до мотора и оттам дим да ме няма в северна посока! В крайна сметка никой не му се занимава с мен очевидно и аз благополучно акустирам при врага! Чий враг ще кажете? Ами определено не моя! Не, че не минах само преди час оттук с мотора, но друго си е пеша. Правя се, че за пръв път идвам отсам реката и цъкам в захлас по околните сгради

     Да, няма какво да си кривя душата – определено тази част на Митровица изглежда по-лъскава и свежа и доста по-приветлива.
     Естествено, при първото изпречило ми се кафе, криввам смело и се разполагам с кеф на теферич. Най-после дойде време и за любимото ми кафе! Вадя Дрината със замах точно под носа на местния тютюнопродавач. Седнал е на съседната маса, наредил е 30-40 кутии цигари в дървено сандъче и вие врат ту насам, ту натам, та дано нещо отвърже. Бях забравил, че цигари могат да се продават по този начин. От някакъв човек, мъкнещ сак, сандък, чувал или каквото и да е там. Няма бандероли, няма касови бележки, няма щуротии. Има...цигари! Мигом пристига приветлив младеж и ми отперва някакъв „буйрум“ на албански, от който аз резонно не схващам нищо. С младежа изобщо не се пъна да комуникирам на сръбски, първо, за да не си изям набързо боя и второ твърде ми се видя млад човечецът, за да знае сръбски. Питам го на чист енглезки с южнотракийски пакистански акцент дъл шъй тъй любезен да ми сготви едно кафе, ама по възможност биг кафе като недвусмислено разпервам ръце показвайки какво промишлено количество кафе желая. Биг кофи? – разбиращо пита младежът. Йес! – биг кофи – андърстендва моя милост. Щраквам запалката, присвивам очи от гадната Дрина /апропо, сараевската Дрина е още по-голямо говно от нишката Дрина/, впервам поглед през облаците син дим към внушителните италиански жандари

     предвкусвайки насладата от черната напитка и лежерното топло вече временце. Очевидно полиглотските познания на сервитьора са точно като моите, или просто човекът се прави на ударен, но „биг кофито“ идва изненадващо под формата на напръстник със смъртоносна глътка отвара! Типично италианско еспресо! Силно, ароматно, смъртоносно. Понечвам да кажа нещо, но думите ми увисват във въздуха. „Абе, младеж, я вземи ми донеси една супа!“ се чувам да изричам в пълен потрес от посоката на мисълта ми... Нерде Ямбол, нерде Стамбул... Няма що-ще си разреждам кафето със супа...

     След като приключвам с кулинарния буламач, който неволно съм си забъркал и след като с наслада изпушвам още няколко цигари от съмнителното бяло пакетче с надпис Дрина, изпружил блажено крака, започвам да се чудя като как да се организирам занапред. Сякаш по албанската част на Митровица не ми се обикаляше. Сякаш и по сръбската част на Митровица не ми се обикалаяше. Сякаш още нямаше 2 часа българско време (не сте забравили, че така и не се ориентирах по кое точно време се движа), за да си затръгвам в обратна посока, а сякаш и си ме беше хванал мързела, та просто примижвах блажено под приятното слънчице. Мдаааа....ми да взема да си затръгвам тогава. Пък вместо по парадния път, можеше мааааалко да го позасуча маршрутеца, с което мигом виждах компенсация на по-ранното тръгване. Е, там щях да кривна през Прокупле, после Лесковац, Сурдулица и оттам по класическия маршрут през Власинското езеро, Трън и емблематичния Перник.
     Самоновивам се без особен успех да се омитам от кафето, когато до глухите ми старчески уши достига звук от мотори. Мигом ококорвам зъркели, щото първо тук няма чак пък толкова много големи мотори (да не кажем, че хич няма) и второ, по някаква незнайна логика решавам, че това ще да са някои други туристи-мотористи и то не отдругаде, а от София разбира се! Викам си, ей сега си намерих компания за пътя назад! Нищо кат подобно...Нужно ли е да казвам, че нито да са мотористи-туристи, нито да са пък със софийски табели. Чисто и просто странна процесия от местни хлапетии – един голям скутер без номер, едно ендуро...хммм....без номер и една оранжева пистарка от любимата ми джапанска марка Кавазаки – е сега! Ми естествнено без номер! И тримата младежи бяха без фарове и без каски. Направиха няколко показни кръгчета по „мъртвото“ кръгово току под носовете и на джандарете и на полисмените от патрулката. Всички мигом се направиха на храст – ама да разбира се! За какви мотористи ми говорите? Ми оттук мотористи не са минавали от шейсе и трета година, естествено.... Мигом ми се спихна настроението. Първо заради факта, че няма да се прибирам към Софето с компания, второ, защото ей заради подобни елементи ни излизаше лошата слава на „безмозъчни донори“ и трето – бях напълно наясно, че не баш така щяха да реагират господа униформените ако моя милост хвърлеше в Ибър софийската табела и минеше на ура без каска и фар... Дали и тогава господата всевъзможни джандаре щяха да го играят храст?! Надали...
     Ставам и се понасям на север от реката. Дано само пущината запали, че иначе не знам точно като как щях да си решавам проблема!
     Прекосих моста набързо (този път оня от патрулката реши, че не съм му интересен), казах едно бонджорно мимоходом на сурията карабинери от другата страна на реката, които явно имаха сбирка, защото бяха напълнили другото „мъртво“ кръгово с джипки и все по притеснено относно паленето на моторетката плахо запристъпвах към нея. Заекипирах се с неохота, потънал в дълбок размисъл и откъде ли дявол го взел, ще трябваше да се заизмъквам от Митровица! Тук нещо бяха нацвъкали еднопосочни улици, а аз нещо не можех да се ориентирам! Единствената улица, която знаех, че ми върши работа беше украсена с хубавичък червен знак, забраняващ влизането в посоката, която ми трябваше! А нали се уточнихме, че аз бях и с каска и фар и номер, че и гражданска имах! Демек, разполагах с всички предпоставки за проблеми с властта, а аз проблеми и без това си имах достатъчно...
     Без никакво колебание решавам да ползвам жокер „обади се на приятел“, а в ролята на приятеля мигом влиза младежът мотаещ се близо до мене.
     -Извините, господине! – подхващам аз, за да привлека вниманието. Младежът вперва въпросително поглед в мен. Откъде, викам, трябва да хвана, за да изляза от града в посока Копаоник. Меря си приказките като у моторджийски форум на тема политика, разбира се, за да не настъпя котето по опашката... Не мога да питам откъде да хвана за границата, щото то за тях граница няма. А и Копаоник е доста популярна дестинация ми се струва, за да не се обяснявам надълго и широко закъде, ради Бога, пътувам. Младежът или се прави на тъп или рязко е отсъствал в часовете по география, защото мига неразбиращо и безпомощно вдига рамене. Викам, на север, човече искам да ходя, Копаоник, Куршумлия, Прокупле, Ниш?
     -Аааа, на север- светват му очите на моя събеседник! В Рашка ли отиваш?
     Тъкмо да си отворя устата да кажа, че не точно в Рашка отивам, но се сещам, че всъщност тази въпросна Рашка е в моята посока, та ентусиазирино кимам с глава.
     -Йесте, йесте, в Рашка отивам! – наострил съм слух пътеуказателно.
     -Ооо, Рашка е много далеч! –лаконично ме осведомява местния – Рашка е на един час път!
     Де го чукаш, де се пука... Вече сто пъти съм съжалил, че си отворих устата! Досега да бях налучкал верния път и да се бях измъкнал от града! Ако моторът благоволеше да запали де...
     Благодаря му вяло от куртоазия и възпитание и насочвам вниманието си към вехтата машина, но с крайчеца на окото си виждам, че нашичкия продължава нещо да дудне! Свалям каската да видя що ще, когато чувам, човекът да обяснява, че ако ще ходя в Рашка да имам предвид, че там имало пост, на който проверявали и да съм имал предвид, че полицаите можело да ме проверят! Не може да не ми направи впечатление, че думи като „граница“, „митница“, „митничари“, „митническа проверка“, „граничен пункт“ старателно се избягват, за сметка на това, за трети път ми се обяснява, че там щели видиш ли да ме проверяват и ако нося нещооооо.....да си знам. Викам знам, бе човек, че ще ме проверяват! Няма проблеми! Докато на третият път, младежът заговорнически се навежда към мен и с недвусмислен жест си потърква носа и подсмръква многозначително, за да няма съмнение обект на какви точно проверки мога да бъда! Божеееее, какъв туризъм, какви пет евро! Бях в меката на дрогата на Балканите! Та кой ли би повярвал, че съм бил 300 километра път, за да ям супичка и бурек у това съмнително място....
     Моторът пали с много баене и псувни и то точно, когато акумулаторът беше започнал да предава Богу дух. Бях почти убеден, че това ще е последното му палене, но не виждах как точно щеше да се случи да не го гася през следващите 300-400 километра и 6-7 часа път! Идея нямах, а още по-лошото беше, че и нямах идея накъде да захвана! Кривнах по първата изпречила ми се уличка и определено обърках посоката, защото много рязко започнах да се изкачвам по странни усукани сокаци, нещо, за което нямах спомени от предишни посещения на Митровица. Накрая след дълго въртене и връщане, след доста питане успях да налучкам посоката и когато зърнах мъртвешкия скелет на металургичния комбинат в Звечан, бях наистина сигурен, че това беше моята посока! Оттук следваше чудесното трасе през Лепосавич към „границата“, емблематичния път през Копаоник и още Бог знае колко засукани балкански километри до дома...
     Като казах, че трасето беше чудесно, имах предвид, че наистина беше такова! Но определено сега нямаше и помен от тази чудесност! Всичко беше на изрезки, фрезовано и фрезовани изрезки, разбира се. Караш, караш и хоп – скок, подскок и пички лeлини, караш, караш и хоооп, думбур лумбур, лелини...караш, караш....лелини... Мноооого изнервящо! За сметка на това, не мога да не отбележа, че кьорава кола без номер не срещам по пътя. Или са се окултурили нещо косовските сърби, или пък нещо са ги понатиснали. По-вероятно второто, като се замислиш... Някак чак ми липсват масата безтабелни МПС-та, които сновяха навсякъде. Някак се чувствам почти като в нормална държава!
     И така потънал в размисли и страсти, и яко изнервен от шантавото полунасипно трасе след цяла вечност (тея 60 км до границата ми се увидяха!), най-после стигнах въпросният „пост“ от приказките на младежа. На „поста“ имаше цифром и словом 3 коли и един камион. Странно пусто! Тук обикновено е голяма навалица. Доволен от развитието на събитията откъм липса на трафик, чинно изчаквам колите пред мен и подавам паспорта на косовската „догана“. Човекът откровено му дреме на...за мене. Единственото, което любопитства е дали имам гражданска! Абре, сине майчин, я ходи да видиш онея с моторите в Митровица какво точно имат и какво нямат и тогава се заяждай с мен, но естествено това наум прикрито под 24 каратова усмивка.
     Спирам пред сръбското гише. Всъщност, ето тук очаквам проблемите.Сега ще се почне, що влизаш пък нямаш печат за излизане? Е как така искаш да влезеш, като не си излязал... Къде пък си се засилил с тоя мотор, сега да се чудим какво да те правим....и прочие подобни тъпотии играни не един път!
     -Ееееей, отдакле си бе еееей! – провиква се като чобанин някакъв царинар гонещ двеста оки живо тегло от другия край на плаца.
     -От Бугарска йе!-отговаря другия чобанин от будката, стискайки здраво паспорта ми.
     -От Бугария а? Е, като е от Бугария що не го пускаш да си ходи по пътя, ами си го спрял! – скастря го в пристъп на някаква неземна любов Чобанин 1 и на Чобанин 2 не му остава нищо друго освен да ми връчи паспорта и да ми пожелае сречан пут...
      Прибутвам мотора на 20 метра напред, колкото да изляза от зоната на пункта. Защо го прибутвом ли? Ми, защото по инерция съм го загасил, въпреки, че се заричах, че няма да го правя докато не стъпя на българска територия! Прибутвам го, екипирам се и със свито сърце натискам копчето на стартера. Странно....Този път пали почти от раз! Втора подкана не чакам! Съединител, първа и газ по шосето за Рашка. 200 метра по натам правя почти обратен завой, защото както установихме аз за Рашка не бях и се впуснах по онова уникално трасе със серпентините на Копаоник!

     Реших, че ще се изкефя максимално, дори с риск да окотя двигателя. Някак тук ми се виждаше по-безобидно да дойде някой да ме прибере, отколкото оттатък „поста“, макар че и тук и там бях все на 300 и кусур километра от Мордор...

     Заизкачвах се стръмно нагоре, карайки на предела на вехтата машина и на собствените си сили и умения, но кефа беше голям! Много си падах по Копаоник! Това беше един от маршрутите, които никога не ми омръзваха и не пропуснах да „врътна“ ако минавах в района. Пътят беше много интересен от моторджийска гледна точка – добра настилка, сериозна денивелация, серпентини, завои и завойченца от всякакъв калибър и обичайно рехаво движение. Единственото, което не харесвах по маршрута „Копаоник“ беше скапаното време, а то обичайно беше такова. Като гледах и сега нямаше да е изключение, защото с всеки завой буквално усещах как става все по-хладно и хладно... Ако и да си въобразявах и това всичкото да беше на психологическа основа, то обвитите в мъгла върхове си бяха живата и натурална истина! Че щях да тракам със зъби щях, дано само не ме валеше, че щях да измръзна като куче, а е излишно да пояснявам, че аз винаги си тръгвах като пич – без помен от дъждобран в багажа! Не, че нямах няколко такива, или пък място в куфара, ама ей така на, си ги пазех за нови дето се вика... Шантава работа...
     Продължавах да карам като бесен нагоре, хем да си начеша крастата, хем в опит да изпреваря дъжда, хем и по-бързо да пресека планината и да се спусна отново при по-човешките температури. Достигайки подстъпите на самия курорт вече ръмеше леко, беше адски студено и настилката разбира се хлъзгаше. Ща не ща, намалих рязко скоростта и отворих очите на четири, че и доволно пясък се появи по завоите, а и поточета шуртяха тук таме през пътя...
     На входа на самият курорт гледам арка, будка, някакъв униформен спрял някаква кола. Инстинктивно намалих (не, че карах бързо), а униформеният махна да спра. Дааа бе, тук от няколко години бяха измислили някаква такса вход да се плаща! Бях изключил! Не, че ме бъркаха 2-та, 3-те, 5 лв, но подобно нещо адски дразнеше! Мен ме дразнеше! Това като на манастира Сумела над Трабзон – вход за в парка, вход за в манастира, пари за паркинг... Някак... Подобни дейности ги виждах като чисто и просто един законен рекет и едни бързи и сигурни пари, маскирани под екологична форма! Ми така де-ако толкова ни е дерт за природата и опазването и – затвори го тоя път, турни бариера и двама с картечница и край! Точка! Екологично та дрънка! Това е като новите данъци за старите коли у нас – като ми увеличат данъка под формата на екологична компонента какво? Ще стане природата по-чиста или какво точно? Вместо това просто създайте начин да изнудите такива като мен да си сложат нови катализатори на старите бараки и нещата ще си дойдат на мястото...от екологична гледна точка. Ама нейсе...
     -Добар дан! Трябва, вика, да платите еколошка такса 150 динара – споделя униформеният, че да не помисля, че ме е стопирал, за да черпи по цигара!
     Явно съм направил крива физиономия, защото човекът пояснява, че тя видиш ли важи за целия ден и ако случайно се връщам днес нямало да ме таксуват повече. Важи, вика, до 7 сата. Викам, що па само до 7?! А след седем? В 7 ни свършва работното време. Ясноооо.... денем пушлявим, нощем от ауспуха излизат цветя и маргаритки! А после някой да ми каже, че всичко не се прави за едните пари...
     Подавам исканите динари, прибирам си старателно касовата бележка и питам колко ли са градусите. 3 градуса - споделя служителя. Ние тука сняг чакаме да завали, ти си дошъл с мотор...
     И понеже в моите скромни планове не са да чакам сняг да завали, не губя повече време и поемам напред! Остава още малко нагоре и после на ура по дъъъългото нанадолнище! Подминавам курорта и превала, подминавам и най-кичозния хотел в света и юрвам мотора по дългата права. Полудял съм! Полудял съм от студ, от екология и све! Изпиствам се колкото ми позволява пътя, с презумпцията, че познавам доста добре трасето и на първата поредица от завои почти отнасям някакъв тип с много лачено дърто БМВ К100. Мнооого лъскаво и мераклийско! Личи си! Понеже човекът се рее лежерно и явно не ме чува, виждам как се стресна и кривна рязко встрани, когато го подминавам като влака стрела малка селска гара! Първо ми става гузно, че го стреснах човечеца, после прихнах от смях – ми така де, това сигурно ще ми е първият и последен път да задмина БМВ както пистарка смрадлив скутер... Виждам как колегата се амбицира да ме гони и рязко увеличава темпото, ама след 4-5 завоя явно се отказа или просто толкова му бяха силите, защото го загубих в огледалата! 15-тина минути по-късно вече долу в ниското съм спрял да почина след бясното темпо по прохода (естествено без да гася мотора, че нали), когато човекът с готиния баварец ме подминава в същото лежерно темпо. Свирвам и махвам весело, но ни звук, ни стон! Главата право напред и все едно ме няма! Ебааааго и киселиот гъзар, ебаааго!....
     Час по-късно съм отминал и Киселия и Брус и Блаце и отдвна съм в равното и на топло и приятно. Време ми е за кафе! Започна се с гъзобола, започнах да се въртя като шугав на седалката и все нещо да не ми е удобно, започнах да усещам умора като цяло! За зареждане ми беше рано – бях си го заплюл да е на входа на Прокупле, но имах крещяща нужда от почивка, от кафе, от вода, от каквото и да е, само и само малко да сляза от мотора!
     Спирам на един прашен плац в едно село, баш до една патрулка с радар. Катаджиите ме гледат сърдито, защото е ясно, че им развалям седянката, но мен тая хич, ама хич не ме брига! Демонстративно почвам да се въртя с телефона и да се правя, че снимам, естествено, за да ги дразня! Отбелязвам есенната красота на околните баири
 

     но като всеки себеуважаващ се моторист най-си се кефя на моторетката!

     Като казах моторетката, та мигом се сещам, че нещо по нея комай се счупи преди малко, защото карайки чух силен трясък като от счупване или като гръмнала гума, но не му обърнах внимание. Поглеждам внимателно, но нищо не откривам и мигом решавам, че си въобразявам. През това време гледам ченгетата са вдигнали бялото знаме и свиват статива и радара, а аз се отправям към близкия магазин. Загасил съм мотора, щото както отбелязах тук вече ми беше спокойно. Ако ме оставеше – оставеше! Накрая и аз щях да го оставя, да си грабна куфарчето в ръчичка и накъдето ми видят очите...
     Повъртявам се и се разтъпквам солидно, но въпреки всичко се чувствам уморен. Някак рязко започва да ми изчезват мераците за Сурдулица, Власина и Трън и решавам, че ще се прибирам през Ниш и Калотина. Не исках да превръщам кефа в мъчение, нещо което беше неминуемо, ако изберях по-дългия и бавен маршрут.
     Преди тръгване отново правя оглед на мотора и този път откривам нещо нередно. Куфарът стои някак странно накриво. Отново впервам зъркели в него и тогава схващам, че единият от двата жлеба, в които се законтря отпред просто е изпуснал и куфарът стои реално над него! Решавам, че всичко това е следствие от „прекрасните“ балкански пътища , намествам го, щраквам и доволен, че съм решил проблема, рязко потеглям напред. Оттук нататък си знам, че ще хвърлям по едно око в огледалата, за да се уверя, че куфарът си е там и ако чуех отново трясък щях да спирам и да го намествам... (На следващият ден се оказа, че трясъкът въобще не е бил от излезлият жлеб, а чисто и просто една от заварките на стойката се е скъсала и куфара се вее като самарското знаме от едната страна, ама кой да ти гледа такива работи)...
     След цяла вечност стигам в подстъпите на Прокупле. Естествено, подминавам бензиностанцията, на която зареждам обичайно, защото ме мързи да спирам, а и сякаш ми се видяха високи цените. Естествено и на пазара в града не спирам, въпреки добрите ми първоначални намерения да понапазарувам малко стоки от първа необходимост така да се каже, естествено подминавам и разклона за Лесковац и Сурдулица, защото окончателно съм избрал „царския“ маршрут. Подминавам естествено още не една, а цели две бензиностанции, незнайно защо и тук без да спирам и отфучавам към Ниш в тегавия трафик! Тук вече трафик си има! Все пак е неделя вечер – гражданите се прибират от родните места...
     Отново спирам за отмора (пътуването започва да става тегаво, а съм наясно, че имам още около 200 км), а и да разгърна картата в опит да сметна на колко ли километра би могло да има бензиностанция, защото бензинът ми е в резервата! Отново същото хоро като сутринта и като всеки друг път! Не знам какъв точно ми е проблемът със спиранията за зареждане, но редовно се вкарвам във филм! Предвидливо съм спрял на баир, за да мога да подпомогна непаленето, а и заради разкошната гледка към долината, в която се разполага Ниш

     Колкото и да ми е лежерно и уморено, все пак се насилвам да се покатеря на мотора като директно го пускам по наклона, да не мъча и без това изтормозения стартер. След цяла вечност притеснения най-накрая излизам на околовръстната нишка магистрала, където без грам колебание влитам на пустото ЕКО. Скъп не скъп бензинът, тук ще зареждам! Точка! На бензиностанцията наистина няма никой! Ама никой!
     Бензинджията с небивал ентусиазъм се засилва към мен и почти се сбиваме за пистолета! Така де...предпочитам аз да си зареждам! И с оня у Косово малко остана да се сбия, колко му беше и тук да стане търкал! То не стига, че ги правеха с малки резервоари пустите му и мотори, а и тоя като вземе да ми ливне 4-5 кила по-малко съвсем отиде коня у ряката...
     Подхващам нещо на сръбски да се обяснявам, когато човекът на чист български ми отговаря, че за него е удоволствие да обслужи сънародник или нещо подобно! Дотолкова съм се втрещил, че дори не помня какво ми казва човека. Викам, абре ти пък какво правиш тука? Оказа се сънародник женен за сръбкиня и живеещ от години в Ниш... Зареждам, разплащам се, казваме си още няколко думи и избутвам мотора на паркинга встрани.

     -Ей, защо буташ? Проблем ли има нещо? – пита загрижено нашенеца
     -Дай викам да не зачекваме тая тема, че мигом получавам киселини! Подпирам мотора,

     вадя цигара от смачкания пакет и примижвам доволно

     Знам, че приличам на олигофрен, но за сметка на това щастлив олигофрен, ако и да съм уморен олигофрен...
Повъртявам се каквото се повъртявам, пия вода, пуша Дрина, гепя някакъв интерент от бензиностанцията и мигом се тагвам у фейса, щот нали сега! Чуквам един вайбър на Поли, да знае, че още съм жив и моторът мърда, проверявам километрите до дома и доволен се впускам напред.
     Вече съм уморен и не съм в настроение да се заяждам с колите, които ме натискат и нервничат. Дърпам се встрани, за да могат да ме минават бързаците нервни, и без грам учудване отбелязвам, че са само коли с бг номера! Закъде сме се разбързали не знам! Егати агресивните шофьори сме! Не, че и аз не съм същия като съм с колата, еле пък със служебната, ама ние българите нали все обичаме другите да критикуваме, щот сме света вода ненапита...
     На някакво крайпътно ресторантче спирам, хем пак да отморя, хем да купя обещаните на Поли плескавици. Гася мотора, разхвърлям се със замах и се разполагам да си чакам плескавиците. Най-накрая, па макар и в края на деня, имам шанса да изпия едно истинско пинизчийско кафе (за сметка на най-гадните и скъпи плескавици, които някога съм ял!)
 

     Наслаждавам се на най-скапаните цигари и най-хубавото кафе, а от телевизора бумти най-бруталния турбофолк, но ми иде да подскачам до тавана от кеф! Ебати кефа, ебати неделята! Чувствам се жив! Жив и щастлив! Какво повече му трябва на човека?...ако пунтирам една реклама от близкото минало! Какво? А де?...........
     След цяла вечност и по тъмно съм на Калотина. Границата минавам като насън. Сепвам се единствено, когато българската митничарка ми вика „Вземай си документите и изчезвай, че тоя за малко да те събори! Как се беше засилил в теб!“ Изобщо не съм видял, изобщо не съм разбрал! Очевидно поредния късопишков идиот е решил да ми пробва нервите или де да знам и аз какво... Стискам съединителя и вкарвам първа. Тук драма с паленето нямам, защото предвиливо не съм го гасил въобще.       Потеглям в есенната тъма и знам, че съвсем скоро ще съм у дома. Хващам се, че упорито карам със 70 и правя колони след мен. Уморен съм! Винаги, когато умората надделее, съвсем несъзнателно средната ми скорост пада драстично! Кютам си пенсионерската и хич не ми дреме, защото моторът издържа и аз си бях почти вкъщи! Бях се настроил за поредното пътуване с куп технически неизправности, но денят ме опроверга! Ямаха е голяма машина мърморя си на глас, колкото да дразня сам себе си любителя на Кавазаки и Мото Гуци. Ямаха е връо, йебига! Ама съм дразнител, спор няма. Дразнител сърболюбец! Пфуууууу....не ме е срам....

     На следващият ден, все още разцъквайки спомените от вчерашното пътуване, небрежно и с усмивка вдигам звънящия телефон. Любо. Оня същият Любо от началото на пътеписа! Сещате се, нали?
     -Понякога, вика, се чудя как работят нещата! Ако не бях видял, че го докара на ход пустият му мотор, никога нямаше да повярвам, че това чудо се движи!
     Мигом усмивката ми изчезва и приятните спомени изчезват яко дим!
     Хллллъц – преглъщам тежко и мълчаливо.
     -Какво искаш да пали? Без компресия как да пали?
     -Я казвай щетите! – с избила по челото пот подпитва моя милост
     -Надрани легла, липсващи сегменти, липсваща пружина на съединителя, побългарен обтегач на ангренажната верига, за нови лагери си, половин кило силикон у картера! Как искаш да качва масло, като цедката на помпата е цялата у силикон...
     Иде ми да затворя телефона и да отворя обявите за мотори...Но не го правя... В крайна сметка си беше време да закривам сезона! А напролет? Напролет каквото сабя покаже и пътя, майко юнашка!....