Некои размисли за едно пътуване до Долни Милановац

Трактат за пътуване до Долни Милановац

Част първа: Как се планира и подготвя подобно пътуване?
Идеята: То всъщност такава май нямаше. Гледах някъде някаква прогноза за времето, мярна ми се нещо като 12-15 градуса без валежи, видях, че тази неделя не ми се очертава да съм на работа и готово! Идеята я имаше!
Изборът на дестинация: Това всъщност е нещото, което ми отне маааалко повече време. Минута, за да реша, че ще е Сърбия (подмотваха ми се някакви сръбски пари вкъщи и това донякъде наклони везните към съседната ни страна), две, за да си открия картата на Сърбия и Черна гора и да и хвърля едно око по диагонал и 30 секунди, за да реша, че крайната цел ще бъде Нови пазар (ама не оня до Каспичан, а този в Сърбия). Чакайте сега, ще кажете, какъв Нови пазар, нали целта беше Долни Милановац? Амиии., няма такова нещо! Целта беше Нови пазар, ама защо в крайна сметка решихме да е Долни Милановац, не знам... Май идеята беше на Гошо. Или нещо такова... Пък и какво значение има дестинацията, както е казал фелдфебелът Биглер в една култова книга, важното е пътя да е хубав
И тук да внеса известна яснота по въпроса защо постоянно карам в Сърбия. Ами много просто-безумно близо ми е (София-Калотина е 55 км), пътищата са доста по-хубави, хората също.
Планировката: се състоеше в това да нахвърляме някакъв бегъл маршрут (отделен за софийската и за видинската група). Аз лично напрасках три-четири вариации за моята си част от маршрута, в зависимост от това колко рано ще успея да тръгна, дали ще возя някого, дали ще пътува още някой мотор с мен и т.н. Излишно е да казвам, че след толкова подробна планировка, не минах през нито един от така плануваните маршрутчета
Подготовката: моята се състоеше в това да помисля кога за последно бях проверявал нивото на маслото и налягането в гумите? Скоро беше. Такаааа, това го отмятаме. Друго? Че то друго има ли? Ъъъъъ...да си намеря паспорта и зелената карта и да сложа някакви отверки в куфара. Воала, готово! Бях надлежно подготвен за път. А, добре, че с крайчеца на окото си мернах, че гражданската ми е изтекла преди месец! Малей какъв резил щеше да е на митницата като се опитвам да пробутам изтеклата зелена карта...
В интерес на истината друг път ще се опитвам да си поглеждам и накладките (поне два пъти в годината), защото чак днес открих, че предните ми такива са били тотално свършили! А аз такова чудене се чудих защо не спира мамка и и пущина...
Подготовката на Гошо подозирам, че се състоеше в опит да сглоби от някакви съставни части някакъв син мотор и евентуално да разбере защо не пали и защо не качва бензин. Дреболии в общи линии! Бели кахъри, както казваше баба ми...
А...да допълня. И двамата пътуваме с 20+ годишни мотори и почти без пари, ако това има изобщо някакво значение и отношение към подготовката...
Изводите: Както всеки път и този път, генералният извод, който мога да направя е да си нося малко повече пари следващия път, че пак се прибрах с никому ненужните в Сърбия левове по джобовете и с бензин колкото да мога да пресека границата. Другият важен за мен извод е да си нося един мултифункционален и много специален инструмент наречен „френски ключ” (идеята е на 100% изплагиатствана от Гошо, аз не бих проявил чак такава прозорливост и практичност). Сега като си направих разбор на багажа, с който се бях подготвил за пътуването се оказа, че съм си носил: празна раница, велосипедна помпа, два мигача, парцал, отверка, ключета 8,10,12 и 14 и ключ за свещи, който обаче не става за свещите на Африката...
Нещата, при които се получи разминаване с планираното: са маршрута и деня на пътуването, иначе всичко останало си беше по план

Стоях си безгрижно в една кафана, примижал срещу слънцето и зазяпан в шарената суетня около мен, а Гошо го нямаше никакъв... Моментът, в който си погледнах телефона (че кой чува телефон без звук) и видях трите пропуснати повиквания, видинската група се зададе! Знаех си аз, че дори и да не уцеля точната градинка пак ще се намерим. Намерихме се... Хвърлих поглед на скакауеца, с който пътуваше Гошо (не бях го виждал на живо) и какво да видя! Охооо, и той се беше поготвил здраво за пътуването-носеше цял един спрей за нещо си, привързан за опашката на мотора. Отдъхнах си. Всичко беше наистина под контрол...
    
    Наближаваше пладне, а нашето пътуване едва сега започваше. Яхнахме конете и подкарахме към Сокобаня. Пътят беше тесен, с много завои и бабуни. Докато се подрусквах активно върху африката се опитвах да си представя какво ли ще да е изживяването да мина оттук с някой лъскав намсиколкохилядиструващ чопър, дето хем да му се раздрънка всичко до най-малкото болтче, хем да ми се разбият всички камъни в бъбреците...
     Сокобаня се оказа малко курортно градче, нещо от калибъра на нашите Хисаря и Вършец. Много прилична централна част, тук-таме сгради в типичен соцреализъм стил, малки дюкянчета и магазинчета за дрънкулки и сувенири, шляещи се безцелно туристи:

      Двайсетината минути, които му отделихме си бяха напълно в реда на нещата! Все пак акцентът на пътуването беше друг...
     Следващата цел за деня беше Бор. Никога не бях ходил в Бор. Единственото, което знаех е, че това е типичен миньорски град забит сред планините на Източна Сърбия и нямах очаквания за кой знае какво. За сметка на това пътят, по който ме прекара Гошо беше повече от фантастичен! Добра настилка, плавни (и не толкова) завои, безлюдно и красиво, природа много напомняща на Родопите.

      А на следващата снимка се вижда прекрасно солидно подготвения мотор на Гошо, който може да няма ни един мигач и да му пада веригата отвреме навреме, но за сметка на това си има привързан вълшебен спрей на багажника! Пък за този дебелия с африката изобщо нямам думи! Добре, че фотографа е професионалист та умело е подбрал ъгълът и светлината на снимане, за да изглежда всичко по-естествено и да не се вижда спуснатия пачи крак! Самозванци...
 

Преминавахме през някакви населени места, хващахме ту на изток, ту на север, ту на запад (всъщност, споменах ли, че през цялото време на път за Долни Милановац ние описвахме едни странен зиг-заг по картата на Сърбия). Накрая тотално загубих чувство за ориентация. Искрено се надявах Гошо да е наясно накъде води колоната! Знаех, че има ДжиПиЕс, което ме притесняваше още повече. Спомних си как го бяхме загубили в Истанбул  и пристигна половин час след нас в хотела, щото се водеше по ДжиПиЕс-а... Минавахме през някакво странно трасе, което някога се е наричало път, демонстративно пропуснахме главният път и продължихме да цепим през някакви селца към Бор. Купонът беше пълен! Целта беше село Злот. Защо Злот? Чия цел? Чий ще го дирим там, така и не разбрах, но всичко беше наред-имахме цел, следователно Гошо беше планирал всичко. Просто за момент си помислих, че и той не знае накъде караме или че си прави гаргара с мен като ме прекарва през възможно най-забитите райони на глухата сръбска провинция!
     В противовес на хубавото време и приятната природа, селцата, през които преминавахме, изглеждаха отчайващо по нашенски... Имаше запустели земи, дворове, къщи, сетивата долавяха основно нюансите на сивото във всичко-в постройките, в хората... Тук нещо не беше наред. Къде бяха китните сръбски селца? Къде бяха чистите и подредени дворове, обработени ниви, цветя по къщите? Бяхме се набили в най-запуснатият район на страната, или просто и сърбите вървяха по наклонената плоскост, но доста години след нас?...
     Забравих да спомена и колоритната циганска махала на влизане в Княжевац от Ниш. Как само изведнъж се потопих в нещо познато и родно. Все едно се прибирах в София през Факултето, или се връщах в родния си град влизайки през колоритния квартал Малчо Малчев. Пфу, тръпки ме побиха! Сега остава и в ЕС да ги приемат сърбите и ще трябва да сменям дестинацията за неделните си разходки...
    На мегдана в Злот Гошо спря. Подозирам не, защото се беше изморил, а защото нещо не беше наясно с посоката. Питахме селските кибици, те споменаха нещо за нов и стар път, но аз останах с впечатлението, че ако трябва по-този начин да градираме нещата, ние се движихме по най, най, най-стария, още от римско време път...
     Влизането в Бор беше малко тегаво. Въпреки сравнително малките размери на града и съботния ден, си имаше движение. На всеки 100 метра имаше светофар, на всичкото отгоре сърбите имат гадния навик да спират на пешеходци на пешеходна пътека, с което съвсем се бавеше движението. Поради факта, че скоро не бях шофирал извън БГ (Мароко не влиза в сметките, защото там пешеходец пресича улица по познатия ни начин-след мълниеносно хаотично оглеждане във всички посоки, на прибежки и прилазвания, съпроводен от гневните клаксони и псувни на шоферите, които е засякъл), в Княжевац на два-три пъти щях да отнеса по някоя баба... Нали знаете? Караш си кротко и културно с 80 да речем, гледаш я бабката на тротоара и тя те гледа, премервате си мислено силите и тъкмо да я подминеш, тя вземе, че се стрелне пред теб, гадта и с гад! Хем те вижда, хем ще ти се качи отгоре и да има как ще те бутне да ти потроши мотора...
     Характерното в Бор е, че карайки по главната улица, достигайки краят на града, досами последните къщи, улицата внезапно свършва с...огромен кратер! Не, не ви говоря за вулкан, а за мина! Открита мина! Бор е миньорски град, забравихте ли? Гледката е уникална, а мащабът на снимка по нищо не може да се сравни с действителният! И досами ръба на пропастта има къщи и живеят хора!
    Ето за какво ви говоря

    Гошо на ръба на света


    И Фори не толкова на ръба, че го е страх от високо...

 

Такааа... Времето напредваше, а ние още не бяхме достигнали кулминацията на нашето пътуване - Долни Милановац. Затова след кратък рейд по централната улица в Бор, си хванахме пътя за Долни Милановац. Но да не помислите, че поехме по главния път към това дунавско градче? Амииии! Ама ние не сме такива хора! Как така директно? Какво е това "главен път"? Естествено, че поехме през Долна бела река и Рудна глава към Майданпек, правейки сметка след това да се насладим на онова четвъртокласно тясно пътче между Майданпек и Долни Милановац, от което наистина си заслужава всеки метър и всеки завой, уверявам ви. То сметките са хубаво нещо, но напоследък все ми излизат криви...
Бях пуснал Гошо пред мен (по-скоро не можех да го стигна и се влачех няколкостотин метра след него), като кисело отбелязвах, че започвам да усещам умора, да правя дребни грешки с мотора, както и да ми пада средната скорост (един сигурен признак за умора). Варианта да е от ЕГН-то го отхвърлях категорично, успокоявайки се със загубата на тренинг от некарането през дългата и студена зима. Е, да де, ама вчера пак ми се случи да заспя в колата на волана, а кола карам всеки божи ден и то доста! Явно не ще да загубата на тренинг разковничето на проблема... Хмммм.
Наближавахме Майданпек, а Гошо окончателно го бях изгубил от поглед. Като изключим пясъка по завоите, пътя си беше екстра! Плавни и не толкова завои следваха един след друг, движение нямаше, а ние постепенно се изкачвахме все по-високо и по-високо. Тъкмо, когато се чудех не беше ли вече време да излезем на баира над града, зад поредния завой видях, че Гошо е спрял да ме чака. Е,де, айде сега, чак пък толкоз бавен не съм! Спрях зад него без да гася мотора, за да го изчакам да тръгне, но той упорито не тръгваше и гледаше нещо съсредоточено по мотора... Мдаааа... Явно имахме някакъв технически проблем. Моторът естествено беше "нов" и в неизвестно техническо състояние, това му пътуване беше своеобразен тест-драйв. Оказа се, че както е карал изведнъж е започнал да придърпва и е угаснал. А сега де! Взехме да се зверим и двамата по него - масълце, бензин, свещи, едно друго. Абе, уж всичко си му беше ок, но животното упорито не щеше да пали! Е, поне бяхме близо, а и сериозно подкрепление видински мотористи се бореха с едно агне на стотина километра от нас в Зайчар, та аз лично не се притесних особено-все нещо щяхме да измислим...
Бяхе спрели буквално под детелината преди града. Оставаха ни едно 300-400 метра, за да излезем на високото и да видим ето това

След като се зверихме достатъчно дълго време в моторетката на Гошо, почесвахме се умно тук и там, открихме и причината за аварирането на мотора-бензиновата помпа беше сдала багажа и в момента, когато нивото на бензина беше паднало под това на карбовете, воала-проблем! Познат при това Това хоро го играхме миналата година в Черна гора, но тогава проблемът беше помпата на моя мотор. С две думи беше време за фитнес! Запретнахме ръкави и забутахме тежкото добиче нагоре. Пак извадихме късмет, че тук се случи, защото плюсът на градове като Майданпек с огромна денивелация е, че след като достигнехме криво-ляво детелината, следваше едно безкрайно спускане, като в самия му край беше градската бензиностанция. Спортът бил здраве, казват, та поспортувахме малко да сме здрави (аз малко повече, защото трябваше да се връщам на няколко пъти и за моя мотор, но...в крайна сметка след няма и половин час бяхме акустирали на градската бензинджийница.
Заредихме, отморихме, снимахме двете градски забележителности

(Между другото Майданпек е едно изключително потискащо място)
и отново поехме по големия баир, но този път в обратна посока - нагоре! Вече имахме бензин, бяхме направили байпас на помпата и всичко беше наред!

Хванахме гората тъй да се каже (пътчето се вие в продължение на двайсетина километра през една вековна гора и преминаването му нощем да речем е малко зловещо). Часът беше едва 15.30, слънцето все още високо в небето, а ние бяхме само на двайсетина минути път от крайната ни цел - завоя на Дунав при Долни Милановац. Малко ни беше забавила физзарядката с гошовия мотор, но като цяло не беше фатално. Сметките както казах и по-рано са чудесно нещо, но когато са без кръчмар пообъркват малко нещата. Пътят се виеше нагоре в планината и снегът около него започна да става все повече и повече, а чистата част от асфалтът все по-малко и по-малко. Придвижването започна да става все по-бавно и тегаво, със сериозно забавяне по завоите, защото ако някой изкочеше насреща ни, нямаше никакъв шанс за разминаване. Ама никакъв! Тъкмо си го мислех и след ппоредния почти обратен завой едва не се блъснах в един спрял мотор. Познахте-моторът на Гошо... Явно пак имахме технически проблем. Оказа се, че му е паднала веригата, блокирала задното колело и Гошо след няколко зрелищни пируета едвам успял да спре.
    Оправихме веригата, поседяхме, поснимахме

   и продължихме нататък...
   То хубаво, че продължихме, но пътят ставаше все по тегав. Вече имаше и участъци със сняг по цялото платно, а тъй като си бях забравил зимните гуми и веригите за сняг вкъщи, се налагаше да правя странни пируети пъплейки на първа в снега. Тъкмо започваха да се прокрадват мисли за връщане обратно, когато срещу мен се зададе моторист. Първата ми мисъл беше "Гошо се връща, явно напред няма да я бъде, но защо така различно ми изглежда композицията от мотор и моторист"? Мотористът срещу мен ми присветна и пусна мигач. Аааа, не е Гошо, той няма мигачи
Човекът срещу мен ми изглеждаше леко притеснен и живо се интересуваше колко още километра има до Майданпек. Осведомих го и продължих. Погледнах в огледалото - београдски номер...
   След завоя отново се натъхнах на Гошо, който отново беше заорал в преспите заради падналата верига. Този път обаче измъкна отнякъде френски ключ, обтегнахме злополучната верига и потеглихме с идеята, че за днес с техническите глупости би трябвало да сме приключили...
   На влизане в Долни Милановац седнахме в едно кръчме "Лепенац"


 за което Крейзито беше писал, в пътеписа си за Чехия. Хапнахме,

 пийнахме (вода), полюбувахме се на всичко около нас, на реката, на спокойствието и мързелът, които ни бяха налегнали. Часът беше 5 следобед, а аз се чувствах така все едно съм на Панчарево и ей сега за нула време ще се прибера у дома.
   Сервитьорът ми напълни душата. На леко притесненият въпрос от наша страна дали може да платим в някаква друга валута, да речем евро (иначе трябваше да отида отнякъде да тегля динари), момчето се засмя и каза "Како пожелите! Све е пари!" Горното оставям без коментар...
   Тук заварихме и Бобс от Београд, който кротко си хапваше рибля чорба на съседната маса. Беше тръгнал с ето този мотор и точно този багаж за...Сирия


След като дружно и много бързо решихме, че чупката покрай Дунав през Кладово ще я правим ама някой друг път, яхнахме моторите и продължихме към Неготин, откъдето Гошо трябваше да цепи през Брегово за Видин (хората му в Зайчар със сигурност бяха омахали вече агнето и той се беше отказал да ходи дотам), а аз оттам презз Зайчар, Княжевац, Кална и Пирот да си прибирам вкъщи.
   На Неготин естествено изпуснах отбивката и слязох чак в града, където всеки пое нанякъде. Аз в случая обратно да се върна 6-7 км до злополучната отбивка...
   Точно в 23 часа без почти никакви премеждия (като изключим кучият студ настанал след скриване на слънцето и половин часовото мотане от страна на сръбския митничар, който демонстративно обяви точно под надписа "Не на корупцията!", че видиш ли паспортът ми бил фалшив, гледайки ме многозначително в ръцете, където така и не се появи желаната от човека банкнота, като изключим, че нашенската пътна полиция на Сливница ми загуби още толкова в празни приказки, щото ме били объркали с камион с един фар и затова ме спрели видиш ли и за капак докато се усетя Наташа (другото куче) ме свали от засада от мотора, защото очевидно не ме позна маскиран по този начин и с такова превозно средство), акустирах с мотора в моята си гора (бях си загубил дистанционното за гаража, не сте забравили нали)... Аз бях смъртно уморен, бях люто скаран с жена си, нямаше къде да си прибера мотора, бях похарчил последните си пари, а животът беше прекрасен...........