Новогодишни приключения из српско, унгарско и хърватско.

Част ПЪРВА.

Пътуването.

От Шабац до Осиек, през Славонски брод.

         За мен пътешествието започна на 26-ти декември, когато се присъединих към група приятели, начинаещи сноубордисти, които се бяха настанили в готина къщичка над Сапарева баня. След цял ден брутални падания, повечето се отказаха от идеята за сноуборд и се отдадоха на целодневно пиене. Така на пистата останахме само аз и един луд приятел (Влади), който напредваше с дъската изумително бързо. Така, че на 27 въртяхме из пистите на Боровец цял ден. Вечерта се натряскахме здраво, а после решихме да звършим с кръчма. Къщето ни бе току до гората, така че едно от момчетата реши да ни свали до долу с помощта на мощния си джип. Въпреки отчаяните ми протести бях намърдан на задната седалка и потеглихме. Не му бях броил ракиите, но според мен бяха най-малко три големи. Пъплейки едва-едва, успяхме да се доберем и до центъра. Долу се разминахме с някаква патрулка, която по невероятно стечение на обстоятелствата, реши да не отбива натъпкания с народ пернишки джип. Така завършихме с кръчма, а нашият шофьор съвсем съвестно пи само бира.

Така след само няколко часа сън, по тъмни доби на 28 декември пътувах по заледения път за София. Голфът не спираше да ме дърпа на ляво, което означваше, че или съм пиян или на колата определно й има нещо. И двете не бяха на добре, но реших че след 3-4 часа сън и толкова изпита ракия със сигурност сега не бе времето за преоценка на пътуването ни.

С малко закъснение успях да се добера и до „Надежда“, където Андро и Бай Пешо отдавна нервничеха. За мое изумление Бай Пешо бе награбил чудовищен червен сак, който буквално зае целия багажник на малкия ни Голф. Андро не спираше да ръси подигравки по адрес на Бай Пешо, а аз вече се чудех как точно ще вкараме този малък ковчег незабелязано в хотела ни в Белград. За да станат нещата по-ясни, трябва да поясна, че Бай Пешо бе платил само новогодишен куверт. Двете нощувки в хотел Югославия на река Сава, щеше да спи гратис на надуваемия си дюшек. Междувременно бе обменил и по 15 лв. в сръбски денари, хърватски куни и унгарски форинти, като последните дори не успя да изхарчи.

Или казано с други думи, Бай Пешо отново щеше да бъде на наша издръжка.

Така в състав „Двама мъже и половина“ потеглихме към поредната си Балканска одисея. Въпреки, че през последните два дни навъртях солиден километраж по пистите, спах малко и пих много, не усещах никаква умора. Чувствах се добре, а прословутото главоболие, след поемането на хапчета против алкохол, така и не ми се случи, което определено бе добра новина.

Километрите се нижеха неусетно. Българо-сръбската граница бе премината без проблеми. Поред се изнизаха Пирот, Ниш и Белград. Така след около 500 км. път достигнахме и първата си спирка за този ден – Шабац. Там трябваше да ни чака някаква крайдунавска крепост. Всъщност крепостта, както и Шабац не бяха на Дунав. Те бях на Сава. Реката обаче бе толкова могъща, че дълго време я мислехме за Дунав. 

Намерихме крепостта лесно. Намираше се в края на града, точно до реката. Около нея имаше страхотен парк, който по това време на годината бе напълно пуст.

Самата крепост бе един голям четириъгълник, разположен точно до реката. Естествено входна такса нямаше. Типично по нашенски, някъде до входа, намерихме захвърлена и обяснителната табела, която бе с наситен цвят на екстременти. Надявайки се, че това е само ръжда, започнахме да изучаваме и историята на тази крепост. След много кьорене и най- вече самосъчиняване, успяхме да поразберем и туй-онуй.

Строена в началото на XVI век,  крепостта е играла важна роля по време на късното Средновековие, като е пазила един от най-важните мостове над река Сава. Друг интересен факт свързан с нея бе това, че тя всъщност не бе дело на сърби или австрийци, както предварително си мислихме, а на османските турци, което я превръщаше в едно от малкото подобни съоръжения строени от нашите комшии и за съжаление вековни поробители. 

Бай Пешо обаче не бе никак впечатлен и категорично заяви, че тази крепост е пълна смрад и ще я запомни само с това, че някакъв просяк си бе устроил дом в една от многобройните й ниши. Може би тук е мястото да отворя една скоба за нрава на нашия приятел. В собствените си представи Бай Пешо се самоопределяше като обеднял аристократ, който ние търсехме, заради невероятната му компания. Така, че за него почти всичко бе „пълна смрад“. Фактът, че го бяхме взели на наша издръжка и на практика минаваше гратис навсякъде  нямаше никакво значение. И за да бъда напълно обективен, няма как да скрия факта, че зад целия му безкраен песимизъм, струеше някаква невероятна комедийна нотка, която превръщаше всеки негативен коментар в скрита положителна емоция. 

След като се израдвахме на изтънчените му забележки относно избора ни на забележителности, бе време да тръгваме. Докато излизахме от Шабац единодушно заключихме, че на фона на бойната си история, която включва най-малко пет опожарявания, „Шабацката крепост“ предлагаше повече от достатъчно.

Историческите ни теми обаче явно се оказаха прекалено скучни за телефонната ми навигация, която най-безцеремонно, реши да се самоизключи. Последва поредица от грешни завои, които ни изпратиха право в циганската махала на Шабац. За наше изумление, насред тоталната разруха, пред нас течеше модно ревю на MTV. Тинейджъри в шоколадов цвят бяха облечени по последен писък на модата, за прическите да не говоря.

Навигацията продължи да се инати, а Шабац не се оказа толкова малък, за колкото го мислехме. Накрая решихме да се оправяме по старомодния начин – с питане. Докато ме освиркваха на поредното кръстовище, направо слязох от колата. В самата ситуация имаше някаква скрита агресия, така че човекът зад нас видимо се стегна. Интелигентният ми вид обаче явно си каза своето и човекът не просто ни упъти, но и ни каза да караме след него към Сремска Митровица, от където трябвало да излезем право на магистралата.

По пътя още веднъж пресякохме могъщата р. Сава и ето, че вече наближавахме границата с Хърватско. Малко преди браздата видяхме огромен мемориал, заобиколен от някакви траншеи. Знаехме, че много близо се намира и Вуковар, където по време на т.нар. „великосрпска агресия“ са извършвани етнически прочиствания и от двете страни едновременно. Нашият път обаче бе малко по-обиколен, така че до Осиек щяхме да стигнем през Славонски брод, където ни очакваше поредната крепост. Тайно се надявахме да е по-впечатляваща от тази в Шабац.

Още с влизането си в Хърватско осъзнахме, че границата на т.нар. „Запад“ се е изместила още по на изток. Разликата със сръбско бе повече от очевидна. Посрещна ни страхотна пътна настилка, а широката ивица зеленина около нея бе перфектно окосена. Никъде не се виждаха цигарени кутии, кърпички или друг вид хвърчащи боклуци. Положителното ни впечатление бе напълно затвърдено и от китните селца преди Славонски брод. Може би точно те бяха и най-добрият критерии за развитието на една държава. От всякъде ни заобикаляха малки и спретнати къщички в типичен австро-унгарски стил.

Докато се любувахме на приятната атмосфера, неусетно се озовахме и пред Славонски брод. Денят бе към края си, така че директно се насочихме към крепостта. За разлика от Шабац, тук съоражението се оказа впечатляващо.

Още на входа ни посрещнаха перфектно реновирани сгради, в които бе поместена почти цялата администрация на града. Тук бе и местната гимназия по правни науки.

За съжаление пристигнахме малко късно, но това не ни попречи да разгледаме всичко така, както си трябва.

Крепостта „Брод“ бе огромна, а разликата между нея и „Шабацката крепост“ бе повече от очевадна.

Точно както и в Шабац, тук също нямаше входна такса, което накара Бай Пешо да изпадне в пълен екстаз. За разлика от друг път, нашият приятел четеше всяка обяснителна табела и чинно ни предаваше историческите факт. Общата  площ на крепостта бе цели 33 хектара. Тя бе придобила настоящия си вид през XVIIIв., когато се е превърнала в най-важната отбранителна точка на австрийската империя за региона на централна и южна Хърватия.

За съжаление мракът дойде бързо, така че бе време да отделим малко време и на центъра на града. Оставих Бай Пешо и Андро да нагъват нещо като вурстове, а аз се поразходих наоколо. Бързо установих, че целият център е в типичния за австро-унгарската империя архитектурен стил. Широкият булевард ме изведе право на Драва, която се оказа поредното рекище, което щяхме да пресечем. Докато гледах прехласнато прекрасната гледка, до мен се озоваха и спътниците ми. Аристократът Бай Пешо млящеше, та пушек се вдигаше.

След като обиколихме центъра на Славонски брод, не ни оставаше нищо друго, освен да продължим по пътя си за Осиек, който бе на по-малко от 100 км. Движехме се само по второстепенната пътна мрежа. Магистралата от сръбската граница до Славонски брод, което не е никак много като разстояние, ни бе коствала умопомрачителните 15 лв. Така, че вече бяхме разбрали как всъщност е възможно да поддържаш страната си в толкова чисто и изрядно състояние.

Придвижвахме се бавно, но славно. Радвахме се на пътуването и лющехме глупости. Слава Богу навигацията най-после бе зацепила, така че до Осиек се объркахме само веднъж.

Запазеният „Apartament Euro” бе на много лесно място. Цената бе 60 лв., а това което ни предоставиха бе апартамент с голяма спалня, още по-голяма трапезария и още по-по-голяма баня. Казано по друг начин, местенцето бе просто перфектно. 

Част ВТОРА.

Осиек  или „Перлата на Славония“.

Разопаковахме дисагите, нарязахме краставица и започнахме да жулим хърватска ракия „Бадел“. Преди да я купим се двоумихме дълго. В крайна сметка се доверихме на някаква окъсана пияница, която с влажен поглед ни посочи „Бадела“. Качеството си заслужаваше всеки цент. След като се натряскахме добре, решихме, че е време за купон и се насочихме към Стария град на Осиек, където според любезната ни домакиня трябваше да гъмжи от готини клубове.

Малко преди центъра срещнахме цели тълпи от млади хора. Това ни накара да се присетим, че домакинята ни май ни беше казала нещо за някакъв концерт. Е, вече го бяхме изтървали, но се надявахме поне част от хората да продължат с купона, точно така, както щяхме да направим ние. Подминахме внушителната катедрала, после вървяхме по някакъв страхотен булевард, пълен с невероятни сгради и ето, че най-после бяхме и пред Стария град на Осиек. Намираше се точно до Драва и бе отделен от останалата част на града от голям парк.

Още с влизането си в Стария град започнахме ясно да чуваме думтене от всички страни. Музикалните стилове се преплитаха, а баровете бяха един след друг. Подхванахме ги по ред. Навсякъде имаше хора, а входове нямаше. Охраната строго проверяваше за оръжия, но в същото време бе повече от любезна. Бай Пешо „Аристократът“ бе изпаднал в пълна еуфория и плещеше невероятни простотии, напълно забравил, че тук все още разбират какво говорим.  След като бързо прахоса обменените 15 лв., отново премина на наша издръжка, което пък бе повод да се натряска като кирка.

Някъде към 3 след полунощ, което по наше време бе след 4, започнах да установявам, че и моите куни сериозно намаляват, а уж не бяха толкова малко. Май, че бе време за тръгване.

По пътя пресметнах, че за последните 24 часа съм спал 3-4, минал съм има-няма 1000 км. и съм изпил към кило ракия + някакви си 10-15 бири. Сметката си я биваше, но на пияна глава може и да съм преувеличил малко. 

С пиянски викове и приповдигнато настроение най-после се прибрахме и в „Aprtament Euro”, където бе указано, че след 22:00 е препоръчително да се пази тишина. Да, ама Бай Пешо бе във вихъра на купона и трябваше да танцува. Музикална телевизия обаче така и не се намираше, а какво е станало после не знам, защото заспах с дрехите.

На сутринта бяхме свежи като краставички. Е, аз не толкова, така че ми отпуснаха около час в повече за спане. Хубавото бе, че на запад винаги печелихме по час, така че около обяд успяхме да освободим европейския си апартамент. Съдържателката, така и не се появи, така че оставихме ключовете на вратата и изчезнахме.

Бе време за дневна обиколка на Осиек. Реално маршрутът ни бе абсолютно същия, както и през нощта. Първата голяма забележителност бе внушителната катедрала.

Тук някъде установихме, че в Осиек имало и трамваи. Чудно как не ги бяхме забелязали вечерта? 

Градът бе изключително приятен, a коледното настроение бе навсякъде. Атмосферата бе приповдигната. В лицата на хората се забелязваше някаква ведрост. Чувствахме се някъде много-много далеч от нашите ширини, а на практика бяхме на хвърлей разстояние от границата със Сърбия.

И ето, че отново бяхме пред Стария град, но този път щяхме да го разгледаме културно, а не по пиянски. Бързо се озовахме в центъра му, където се намираха двата най-известни музея на града – „Музеят на Осиек“ и „Музеят на Славония“.

Аз реших да разгледам и двата, Андро само „Музеят на Славония“, а културтрегера Бай Пешо никой. „Музеят на Осиек“ не ме впечтали с нищо, освен с колекцията си от бойни знамена, някои от тях по на 200 години. В същото време обаче „Музеят на Славония“ беше страхотен. Той обясняваше историята и включваше експонати още от времето на неолита, за целия регион Славония, чийто център се явяваше Осиек. Освен множеството експонати, музеят бе и с много силна интерактивна част.

За да не ме чакат излишно Бай Пешо и Андро бяха решили да се забият в някаква бирария. Май, че се казваше „Златният Пан“ и после много ми я хвалиха. Вместо да пия бира, аз реших да пресека Драва и да разуча катакомбите, които бях видял на отсрещния бряг. Бързо разбрах, че крепостта някога е била огромна и е пазила един от най-важните мостове на реката, така че се бе разпростряла и по двата бряга.

На другия бряг обаче, освен каткомби и бойни стени открих и нещо друго. Тъжен, но пресен спомен от преди 25 години, когато два братски народа са се били и без самите те да знаят точно защо.

Това бе мемориал на дадените жертви по време на т.нар. „великосрпска агресия“. Именно тук, в град Осиек, сръбското настъпление е спряно, като хърватите умишлено събарят всички свои мостове над Драва. В града и околностите му, живота си дават почти 1600 души, а ранените са в пъти повече. Явно, че освен всичко друго, този град бе и опълченец. Едва сега си обясних и някои странни дупки по част от сградите, за които обаче до онзи момент не исках да приема, че са следи от шрапнели и куршуми.

Междувременно Бай Пешо и Андро бяха напуснали бирарията и ме търсеха. Казах им, че съм от другата страна на реката и си уговорихме среща точно до моста. След малко ги видях как излизат през главната порта на крепостта, но вместо да тръгнат към мен, най-безцеремонно свиха на другата страна. Опитах се да ги догоня, но разстоянието бе прекалено голямо, така че в един момент се отказах и свих към градската част. Междувременно двамата бродяги, пердашеха точно покрай реката, където духаше уажсно. Настигнах ги чак на следващия мост.

Явно напълно претръпнали на студа, те вече не го усещаха, така че бяха решили да ме изчакат точно по средата на моста, където вятърът правеше невероятни завихряния.

Направихме си последни снимки над р. Драва и казахме „Чао“ на този прекрасен хърватски град, който до вчерашния ден за нас бе дълбока и безлична хърватска провинция.

Време бе да отпрашим за Печ, който вече се намираше в Унгария. Преди Печ обаче си бяхме заплюли малкото градче Сиклош, където трябваше да ни чака поредната забележителна крепост.

                                                                          Част ТРЕТА.

                                                            От „Сиклошвар“ до нощен Печ.

С приближаването на унгарската граница стаеното напрежение ставше все по- осезаемо. Върнахме се две години назад, когато в същия състав, по същото време, бяхме подложени на брутална проверка на сърбо-унгарската граница, та чак граничарско куче викаха да ни души. Граничният пункт „Петрово село“ бе толкова глух, че по целия път не видяхме ни една табела, която да указва приближаването на граница. Оказа се, че унгарците се уважават с хърватите доста повече от колкото със сърбите, така че нямахме никакви проблеми. Полетяхме към Сиклош и около четири след обяд се паркирахме точно пред замъка. Той затваряше врати в пет, така че имахме на разположение точно един час. 

На фона на залязващото слънце направихме страхотни снимки и бързо се шмугнахме през все още отворените му порти. На касата ни поискаха цели 1800 форинта, което по наши пари правеше около 12 лв. И когато се озовахме във вътрешния му двор осъзнахме, че Бай Пешо го няма. Явно нашия човек бе решил, че след като никой не се сеща да му плати, е най-добре въобще да не влиза.  Докато разглеждахме, Бай Пешо трябваше да виси на студа, който със залеза на слънцето буквално започваше да хапе. Ние обаче единодушно решихме, че ако постои малко навън, нищо няма да му стане и просто го забравихме.       

От вътре замъкът не бе лош, но в същото време не предлагаше и нещо невиждано. Имаше образци на средновековни оръжия, които определено не бяха оригинал, както и възстановки от живота на обитателите му. От любезно предоставената ни брошурка разбрахме, че замъкът е строен в края на XIII век, но настоящия си вид придобива едва през XVIII. Може би най-интересната част от историята му бе свързана с това, че пленник там е бил един от великите крале на Свещената римска империя Сигизмунд Люксмебургски. През Втората световна война замъкът понася тежки поражения, но слава богу десетина години по-късно е възстановен към оригиналния си вид.

Оказва се, че обиколката на замъка не е проста работа и си иска своето. Помещенията бяха доста, а на моменти трябваше да се излиза и по разни тераси. При нормално време това би било страхотно, но на режещия зимен вятър бе наложително да нахлузваме капите.

След като обиколихме всичко, а някои места и по два пъти, бе време да излизаме. Бай Пешо ни чакаше току пред входа и подскачаше от крак на крак. Бе по тънкото си якенце и яко кълнеше какво сме правили цял час в тази съборетина. Успокоихме го, че благодарение на нас се е калил, защото тепърва ни очаква голяма среднощна обиколка на Печ.

Разстоянието между Сиклош и Печ бе само 30 км., така че се придвижихме много бързо. Намирането на квартирката ни обаче се оказа доста по-трудно от очакваното. Бяхме резервирали нещо в близост до ж.п. гарата, така че кварталът не бе от най-добрите, да не кажа, че бе доста зле. В която и сграда да се вгледахме, все изглеждаше лошо, а най-зле бе някаква жълта двуетажна съборетина. Бившето хале, бе превърнато в нещо като общежитие и май, че ние бяхме точно за там. Тази новина истински стресира Бай Пешо, който заяви, че ако сме за там, той ще спи в колата. Лошото бе, че телефонът на съдържателите ни бе изключен и си губехме времето по най-глупавия начин. Бай Пешо бе забравил аристократичния си произход и нареждаше горките хорица като истински каруцар. Тук никой не ни разбираше, така че поне затова бяхме спокойни. Най-после успяхме да се свържем и разбрахме, че не сме в жълтото гето, а в нещо бяло, точно срещу него.

Посрещна ни странна дама без вежди. Всъщност, тя имаше вежди, но те бяха начертани с фулмастер. За Бай Пешо това бе чудо невиждано, така че не сваляше поглед от нея. От един момент ситуацията стана малко неловка, така че го избутахме настрани и слава Богу, защото вътре ни очакваше изненада.

Съдържателите не си бяха дали много зор в преустройствата. Част от кухнята бе заградена с една пластмаса и по този начин се бе получила банята. Със сигурност това не бе най-елегантното решение на света, но долу-горе ставаше. За нашия „аристократ“ обаче това бе пълна смрад и свинска кочина. Обстановката силно му напомняла някаква квартира в Чехия и това го карало да се депресира. А когато му казахме, че струва цели 80 лв. или с 20 повече от Осиек, кресчендото му бе на път да вдигне на главата си целия квартал. За да не се нагнетява повече напрежение, решихме да се мотнем из нощния център на Печ. 

Оказа се, че малката ни дупка е съвсем близо до центъра, така че за има-няма 10 минути бяхме на главната. Първоначално негативните ни впечатления изтляваха с всяка измината крачка. Като критерии ни служеше Сегед, от където бяхме минали при предишното си новогодишно пътешествие. Печ обаче бе много по-сериозен град, от където и да го погледнеш.

Централната част бе пълна с хора, а ние търсехме някакъв ресторант с непроизносимото име Песгьохаз Етерем или нещо от сорта. Според Андро, там правили най-добрия гулаш в целия град. Като цяло идеята да търсим гулаш посред нощ бе малко глупава, но Бай Пешо правилно бе подчертал, че ако не ядем гулаш тази вечер, най-вероятно въобще няма да ядем. През утрешния ден трябваше да отделим подобаващо внимание на Печ, а после по пътя за Белград, да се отбием до Сомбор. Познавайки себе си, имаше голяма вероятност в бързането да изтъргувам гулаша за някоя забележителност. 

След много питане и обикаляне най-после открихме въпросното място, което се оказа чак в другия край на централната част. Обстановката вътре бе доста луксозна, но за сметка на това бе полупразно. Като капак се оказа, че гулаш имало само в обедното меню, така че било най-добре да наминем утре.  

Ако не друго разходката, поне ни даде възможност да видим центъра и през нощта. Още от този момент тайно ликувах, защото вече си бях набелязал няколко значими забележителности, които въобще не присъстваха в интернет пространството.

След като не ядохме гулаш в Песгьохаз Етерем, тръгнахме да търсим друго заведение, което можеше да ни го предложи. Междувременно по пътя пихме и греяно вино, което ни излезе златно. Някакъв измамник бе разхвърлял врящите си казани, на които бе окачил табелка 250 за 250. Оказа се, че не става дума за 250 форинта/250 мл., а 250 форинта/250 унции, което бе нещо супер нищожно. Ние обаче бяхме награбили едни големи чаши, с които олекнахме по 1000 форинта на чаша. Бай Пешо толкова много се разстрои, че не можа да се успокои до края на вечерта. Не успя да го омилостиви дори и факта, че Андро реши великодушно да ни черпи с бира и гулаш, който все пак ядохме. Вместо да се радва, че все пак ни намериха място, Бай Пешо не спираше да хейтва заведението, Печ и цяла Унгария.         

В крайна сметка прибрахме аристократичния си приятел още по-вкиснат. А най-лошото бе, че категорично отказваше да излиза, където и да било в тази мизерна държава, която посещавал за последен път в живота си. Допълнително масло в огъня наля и скапаната бира, която си бе взел от Хърватско, както винаги най- евтината, която имала вкус на тенекия. 

В един момент ни писна да слушаме оплаквания и решихме да се нарежем с последните остатъци от „Бадела“. Бай Пешо зачезна някъде, вероятно в импровизираната ни тоалетна и най-после настъпи кратко спокойствие. Използвахме момента и изпихме бирите му, които и без това не харесваше. Докато кротко си пиехме, отнякъде започна да се появява доста неприятна миризма. Бързо разбрахме, че решението на съдържателите ни да преградят тоалетната с обикновена пластмаса бе не само неестетично, но и напълно непрактично. Отворихме всички прозорци и долу-горе нормализирахме положението. Нашият герой обаче освен да се изтропа бе решил да се изкъпе и с мокри кърпички. Ние обаче го посрещнахме с температура близка до нулата. Поледва нова порция хранилка по госпожата с боядисаните вежди. Накрая с 300 зора успяхме да го изкараме навън. Все пак бе петък вечер и купонът трябваше да тече с пълна сила. 

По време на нощната ни обиколка група младежи ни бяха препоръчали “Est Café”, което вечерта било страхотен бар. Входът бе 1000 форинта, което при нормални условия би ни накарало все пак да проверим и конкуренцията. В случая обаче бяхме уморени и насъбрали прекалено много студ, така че платих входа и влязохме. Обстановката бе много cool, а някак си успяхме да намерим и места за сядане. Почерпих и по бира, което окончателно накара Бай Пешо да забрави колко лошо е тук в Унгария. Скоро се оказа, че от място за сядане май се нуждая само аз, защото двамата ми приятели бяха в центъра на купона. Бай Пешо заяви, че някаква унгарка го сваляла с поглед, но за съжаление щял да я изпусне, защото не можел да си каже нищо с нея.  ДиДжея беше жена и бе много добра, така че можех да изкарам и до сутринта. Някъде около три след полунощ, обаче моите хора явно каталясаха и решиха, че е време да си ходим. Макар и с нежелание трябваше да ги последвам.

Част ЧЕТВЪРТА.

Печ - културната столица на нашето приключение.

Въпреки, че откакто бяхме тръгнали не бяхме пропиляли и минута в бездействие, на сутринта отново бяхме свежи. Събрахме набързо багажа и напуснахме. Случайно или не, но и тук съдържателката предпочете да не се появява, така че просто оставихме ключовете на вратата. Бе време да разгледаме Печ и през деня. Времето бе слънчево, но духаше неприятен вятър.

Подминахме синагогата на града, която се намираше точно до сградата на Общината и излязохме точно на главната улица.

Внушителните сгради следваха една след друга. На дневна светлина вече можехме окончателно да се убедим, че Печ е град, който истински си заслужава. Широкият център бе преизпълнен с масивни сгради в типичния за региона австрийски необарок, а може би някои от сградите бяха и в стила на неокласицизма. По-важното обаче бе, че градът имаше свое излъчване, а на моменти обстановката будеше дори възхищение. Отново си зададохме въпроса: „Кога ще ги стигнем?“, а отговорът беше „Никога!“ или поне не в този живот.

На най-централното място на градския площад се намираше джамията „Паша Касим“. Построена около 1550г., джамията представляваше прекрасен образец на сградите от този тип. Тя бе един от редките случаи, при които джамия е превърната в християнски храм.

Обстановката определено бе доста странна. Самите арки, форми и колонади нямаха нищо общо с европейския стил на строителство. В същото време обаче храмът бе подреден изцяло в католически стил, а сцените по стените напомняха на ортодокса. Или казано по друг начин, храмът бе микс между ориенталска архитектура, римо-католическа обстановка и източноправославно изографисване. Входът бе 1500 форинта, което отново си бе сума, но ние не очаквахме и друго. Само Бай Пешо продължаваше да си вярва, че е възможно с 15 лв. да изкара цели два дни в Унгария.

След джамията продължихме към Катедралата на Печ, но преди това трябваше да посетим, някакъв много хвален от местните обект, наречен със странното име Cella Septichora. Оказа се, че това място е изцяло под земята, а входът бе внушителните 3000 форинта, което правеше около 20 лв. Въпреки, че билетът бе комбиниран и включваше въпросната Cella + Раннохристиянски мавзолей + Катедралата на Печ, Бай Пешо отново бе шокиран, така че реши да маа гащи навън. По- късно разбрахме, че цялостният проект, който включва разкриването на стария римски град, заедно с облагородяването на частта около катедралата на града е коствал умопомрачителните милиард и половина форинта, което правеше над 50 милиона евро.

Това, което заварихме наистина си заслужаваше. Унгарците бяха прокопали целия площад, за да достигнат до древните гробници, намиращи се под центъра на града. Останките бяха от времето на IV в. сл. Хр., когато християнството навлиза по тези земи. Чрез поредица от тунели се преминаваше от останките на древния римски град, до гробниците, които криеха оригинални стенописи на повече от 1500 години, както и невероятни саркофази.

Нещата изглеждаха долу-горе по следния начин:

За любителите на историята, археологията и катакомбите това бе невероятно място, така че на нас ни хареса страшно много. Вероятно обаче ще има и такива хора, които няма да се впечатлят особено. Видяхме го и по израженията на част от посетителите, които отегчено се провираха през някои от възниските тунели.

Излязохме след повече от час, а Бай Пешо, вече традиционно, тъпаше от крак на крак и отново се чудеше какво толкова сме гледали на това едновремешно гробище. Междувременно нашия човек бе минал през катедралата, за която се опита да ни внуши, че не е нищо особено.

Ние обаче трябваше да се убедим със собствените си очи и разбира се, бяхме впечатлени. Видът на катедралата както отвътре, така и отвън ни накара да я определим, като храм в неоромански стил. И точно както в джамията „Паша Касим“ и тук стените бяха изографисани в стил наподобяващ източния ортодокс.

По-важното обаче бе, че имахме възможност да се качим на една от кулите на катедралата, от където можахме да огледаме цялата околност. Това обаче изискваше допълнително заплащане, а дори и на ентусиасти като нас вече ни идваше в повече от цените на забележителностите в Унгария. Всъщност нашия билет за Cella Septichora включваше и посещение на катедралата, но тогава ние не знаехме това, така че решихме да се направим на разсеяни и да минем гратис. Уж, зяпайки прекрасните иконописи по тавана, тихомълком се мушнахме в един от страничните входове, водещ към кулите. Бях сигурен, че един от уредниците ни видя, но след като никой не ни спря, нямаше никаква причина да се връщаме.

От горе огледахме цялата околност и направихме приятни панорамни снимки.

Най-нтересната гледка обаче бе някъде далеч под нас, където Бай Пешо отново, тъпаше от крак на крак, чудещ се какво толкова гледаме на тази „църквица“?

За да изпилим до крайност нервите на нашия приятел, решихме, че всичко видяно до тук не ни стига, така че се отправихме към останките от средновековния университет. Междувременно Бай Пешо бе командирован да търси прилично заведение за обяд. Оказа се, че с университета удряме греда, защото в този ден последния не работеше.

Подминахме статуята на един от най-известните унгарски крале, мисля че беше Бела IV, който връчваше ключовете на града някакъв тип с огромна шапка, вероятно някой свръхизвестен папа.

После се спуснахме, покрай останките на средновековната крепостна стена, охранявала някога града.

И ето, че стигнахме улицата със заведенията. Бай Пешо уж ги бе проучил всичките, но така и не можеше да избере кое е най-доброто. Едното бе хубаво, но скъпо, другото пък евтино, ама гадно. Накрая му иззехме инициативата и седнахме там, където на нас ни хареса най-много. На Бай Пешо му се счупи кефа и пак започна да нарежда гулаша, който ни сервираха. Според него това бе обикновена супа с кнедли, а мнението си изказваше сякаш бе главния готвач на краля на Унгария. И това при положение, че бе ял гулаш за пръв и доскоро единствен път в живота си, когато преди няколко години го водихме до Сегед.

Така за нас съвсем неусестно, а за Бай Пешо, не толкова, обиколката на Печ бе към своя край. Вече бе късния следобяд на 30 декември, така че бе време много бързо да се отправим за Белград.

Част ПЕТА.

От Сомбор до Хотел „Югославия“.

Тръгнахме от Печ в късния следобяд. Нямахме унгарска винетка, така че трябваше отново да свием през Хърватско. Очакваха ни почти пет часа път. На фона на натовареаната ни програма, това звучеше умопомрачително. Трябваше да разгледаме Сомбор, който макар и с унгарско име, си бе чисто сръбски град. Следваше настаняване в хотел „Югославия“, от където с пристигналата голяма БГ група, трябваше да се отправим към ресторант „Трите шешера“ на всеизвестната „Скадарска“. След това пък имахме уговорена среща със сръбкинята Йелена, която бе обещала да ни води в силиконовата долина, тей де на клуб, но за това малко по-късно. 

Този път навигацията бе решила, че „Петрово село“ е прекалено глухо дори и за нея, така че ни проводи през пункта на Долни Михолац. Минахме безпроблемно и отново бяхме в Хърватско. В самото градче заварихме истински палат. И понеже ни бе на път, а и с време разполагахме бол , нямаше как да го пропуснем. На фона на мижавото градче, сградата изглеждаше повече от грандиозно.

И отново в нея бе поместена почти цялата администрация на града. Доволни от откритието си, окрилени продължихме към границата. Минахме някъде на север от Осиек, пресякохме Дунав и вече съвсем традиционно, се озовахме в сръбско, през поредния глух граничен пункт.

Скоро бяхме и в Сомбор. Не помня колко бе часът, но вече се бе стъмнило напълно. Тук отново се убедихме колко дълбока следа е оставила вековната граница между австрийската и османската империя. Сомбор бе поредното прекрасно градче във Войводина. Не случайно тази област дълго бе обмисляла дали да не се отцепи от Сърбия и ако го бе направила, мисля че щеше да бъде в правото си.  

Заварихме малък, но жив градец, в който австро-унгарската архитектура доминираше. Центърът бе широк и добре украсен. В края на централната улица бе разположен истински дворец, а някъде до него имаше коледен базар, пързалка и малка сцена, на която се изпълняваха детски песнички.

Обстановката бе прекрасна и носеше в себе си някакво вътрешно щастие. За нас обаче бе време да тръгваме. Вече знаехме, че сме безвъзвратно закъснели за вечерята, но щяхме да направим всичко възможно, за да пристигнем поне в разгара й.

Малко след Сомбор се качихме и на магистралата, където придвижването ни значително се подобри. Въпреки това изоставахме от плана с поне 2 часа. Някъде около Нови Сад вече рабрахме, че няма никакъв смисъл да губим време за настаняваме в хотела, така че бързо се пренастроихме за кафаните на „Скадарска“.

Със закъснение от час и нещо най- после влезнахме и в една от най-известните кръчми на Скадарлия - „Трите шешера“. Ресторантът буквално се пукаше по шевовете. Тайно се надявахме нашите приятели да не са опоскали всичко. Направихме обиколка на всички помещения, но не видяхме нито една позната физиономия. Наложи се да търсим някой от уредниците. Оставих Пешкин да се оправя както може. За този ден аз си бях свършил работата и вече се бях пренастроил само и единствено за купон. Всъщност приключенията ни едва сега започваха, но тогава все още живеехме в блажено неведение за това.  

Най- после Андро дойде с някакъв възрастен сърбин в традиционната за тях носия. Явно това беше уредника. Човекът ни поведе и след поредица от претъпкани помещения, най-после достигнахме и до „нашата“ част, където в действителност имаше няколко свободни места. Това бе добра новина, но компанията която заварихме там бе повече от шокираща. Посрещна ни цяла тълпа от бабички със средна възраст, гонеща 70-те. Предвождаше ги някакъв кривоок господин. Повъртяхме се малко и категорично решихме, че това не са нашите хора. Андро отново тръгна да търси уредника, а Бай Пешо бе в прединфарктно състояние, та чак се бе разпелтечил. Не разбирах какво ми говори, но познавайки нрава му, предполагах, че се кани да си иска парите от организаторите.

След много разговори напредъкът ни бе никакъв, така че тръгнахме да търсим интернет. Най-после успяхме да намерим някаква връзка, като Андро се свърза с нашата подорганизаторка Ева по вайбър. Оказа се, че шофьорът на техния автобус си бил забравил личната карта, но установил липсата й едва на границата. Така пътуването им се превърнало в истински ад, продължил над 12 часа.  

Макар и новините да не бяха добри, ние се поуспокоихме. В крайна сметка се оказа, че въпреки нашите митарствания из три държави, сме сред първите пристигнали. Заехме що-годе прилични места, а след 30-40 минути първите хора от изостаналия автобус започнаха да идват. Бяха видимо смачкани, но се опитваха да запазят някакво спокойствие. Местата бяха твърде малко, така че ги пръснаха из най-различни помещения и маси. Храната, която ни донесоха бе добра, но настроението бе минорно. Всички бяха много уморени и без никакво желание за купон. Опитахме се да посъживим настроението, но опитите ни бяха окончателно умъртвени от банда циганьори с огромни тумби. Явно част от програмата на заведението, те се настаниха между нас и започнаха да хлопат, тропат, пищят и вият.  Това сигурно трябваше да бъде някаква атракция, но не и за изпокапалите от умора българи. Дори и аз, който вече бях вкарал няколко големи ракии, от един момент силно се изнервих. Циганският оркестър обаче бе нахален до безобразие. Те бяха дошли да изцедят горките чужденци и нямаше да се откажат за нищо на света. Думтяха и трещяха, докато не събраха необходимата според тях сума. А още преди това, много от хората вече си бяха тръгнали.

Стояхме някъде до 11 вечерта, а после тръгнахме към уговорената със сръбкинята Йелена среща. А коя е Йелена и откъде я познаваме е съвсем друг въпрос? Ето няколко думи и за нея.

При едно от служебните си митарствания из Европа, които не са никак малко, нашият приятел Андро е командирован в Торино за цели 10 дни. Там се запознава на служебни начала със сръбкинята Йелена, която е от Београд. Йелена е хубавица с ясно сини очи, много плава, много лепа и много-много сериозна. Така или иначе нашите хора много си допадат и стават добри приятели, като тя дори му идва на гости в София. Андро веднага ми се обажда, но се оказва, че по това време аз митарствам някъде из Белгия. Сега обаче всички сме в Београд и е неин ред да ни разведе из потайностите на сръбската столица.

Първо намираме някакъв бар, в който всичко е тумба-лумба и окончателно ни пръска главите. После се прехвърляме в нещо като пиано-бар с жива музика, където наистина си падаме на пъпа. Имаме възможност да си поговорим с Йелена на развален сърбо-българо-английски и с изумление разбираме, че освен красива Йелена е и много сериозно момиче. Уверенията на Андро, че не е правил абсолютно нищо с нея започват да ми звучат много по-достоверно, с което и двамата сериозно ми се издигат в очите. Някъде около три след полунощ се разделяме, като си чукваме уговорка и за утрешния ден. Йелена ни е обещала да ни заведе на някакво много култово място на р. Сава, където било страшно cool.

За нас обаче тепърва предстои настаняване в хотел „Югославия“. Някогашното соц величие, в което е отсядал дори и Джими Картър, вече бе с доста упаднал вид, но за такива като нас ставаше. 

Цялостната ситуация ми е толкова прясна, че смятам да я опиша от първо лице. 

На рецепцията заварваме 20-годишно момче, което е видимо притеснено. Последва дълго търсене из списъците, съпроводено с мрънкане и увъртане. Докато Андро се разправя, аз наблюдавам момчето и с просто око виждам как горкото дете буквално трепери. След като списъците са прелистени за стотен път, момчето ни заявява, че нас ни няма в тях, следователно няма как да ни настани. Всичко това се случва някъде около четири сутринта, а като капак Бай Пешо клечи отвън на студа, отново с лекото си якенце, понеже ще минава гратис.

Скоро започвам да разбирам, че се очертава една наистина прекрасна нощ, която ще изкараме на диваните във фоайето, така че просто си вадя една дебела фанела и спокойно се изтягам. Андро обаче не се предава. Първо буди Ева, която ни е нещо като подорганизатор. После с много уговорки момчето му дава телефоните на главната организаторка. Последната обаче сладко хърка и няма никакво намерение да вдига. След дълги преговори, момчето най-после се престрашава и ни свърза със самия управител на хотела. Докато двамата с Андро обсъждат какво точно може да се направи, момчето ходи да търси из стаите нашата организаторка. В крайна сметка всички опити да си намерим стая пропадат с гръм и трясък. Аз отдавна съм абдикирал от отговорност и блажено се излежавам на един от кожените дивани. От време на време се сещам и за Бай Пешо, който  клечи на студа от поне два часа, но сякаш това не ме вълнува особено. Тежка е съдбата на гратисчиите и нашия приятел трябва да я приеме с всичките й неволи.

Та, като говорим за съдбата, тя май си знае работата най-добре, защото решението се появи сякаш от само себе си. Около 6 сутринта пред нас се изнесе гръцко семейство, което гонело някакъв ранен полет. Хванахме ситуацията още във въздуха. Момчето от рецепцията бе командировано към новоосвободената стая, където му наредихме лека оборка. След като раздадох необходимите нареждания, аз блажено заспах. Няколко минути по-късно ме събуди радостната физиономия на Андро, който ми заяви, че вече сме настанени и е време да се качваме.

15 минути по-късно към нас се присъедини и вкочанения Бай Пешо. Нашият човек бе толкова умрял от студ, че вместо да се крие направо отишъл на рецепцията и с помощта на невероятния си английски директно питал, къде е асансьора и как може да стигне до стая 308? Какво точно диреше по това време в хотела никой не знаеше, но за щастие след всички разправии и никой не посмял да го пита. 

Пристигането му бе съпроводено с поредната доза ругатни, писъци и крясъци, така че нямаше как да не се събудя. След като се постопли на радиатора, Бай Пешо извади надуваемия си дюшек и с целия си яд започна да го помпи. Помпата обаче нещо не бе много в ред и фучеше като двигател на реактивен изтребител. Нашият човек обаче не се отказваше и напъваше все повече и повече, като най-вероятно вдигаше на главата си целия хотел. Междувременно ни в клин, ни в ръкав Андро изтърси, че щом ни няма в списъците на хотела, вероятно ни няма и в списъците за Нова Година. В това твърдение определно имаше логика. При подобно развитие на ситуацията, най-вероятно щяха ни удържат и 100-те евро, които ни бяха взели като депозит, за да ни настанят инцидентно, а какво щяхме да правим на 31-ви бе съвсем друг въпрос? Бай Пешоестествено пропусна последната част от разсъжденията ни, защото грам не му дремеше за нашите 100 евро, но за дадените от него 120 лв. куверт за новогодишната вечер трепереше като майка над новородено. В ситуацията имаше нещо едновременно тревожно и комично, така че просто реших да се оставя на течението и сладко заспах.

Едно бе сигурно, както и да се развиеха нещата, това щеше да бъде нощ, която щяхме да помним много-много дълго време...

Част ШЕСТА.

Новогодишна нощ по српски.

На сутринта Андро се опита да ме събуди за закуска, но аз бях толкова трупясан, че въобще не му обърнах внимание. Продължих да спя, докато не ме стресна трещящата от телевизора сръбска музика. Бай Пешо бе надул ТВ-то до последно и блажено се бе изтегнал до мен.  

Стаята, в която ни бяха настанили бе с голяма спалня и след напускането на Андро, Бай Пешо, умрял от студ, се бе наместил под топлите завивки. Оказало се, че допълнителни одеала няма, а долу на дюшека, до самия под, стават невероятни течения. Така, че в крайна сметка нашия приятел спал на фотьойла, доколкото могъл. После пък в главата му отново се загнездила мисълта, какво ще правим ако не са ни броили за Нова Година и за да се успокои си пуснал музика, а така пък бе събудил и мен.

След като взех бърз душ, бе време да потърся нашата организаторка. Бях наплашил Андро, че след като я нокаутирам, смятам да си ходя за Стара Загора. Това, разбира се, бяха празни приказки, но нашия човек ги бе взел твърде на сериозно, така че бе побързал да уреди нещата. Още преди закуска се свързал с леличката, която съвсем невъзмутимо му заявила, че ни е забравила, но затова си носим вината само ние. Като отговорни възрастни хора трябвало първо да се настаним в хотела, а не да митарстваме из държави, барове и заведения. Най- важното в случая бе, че нещата с нощувките бяха уредени, новогодишната нощ щеше да се състои, а депозита от 100 евро ни бе върнат с любезни извинения.

Така в ранния следобяд на 31 декември се насочихме към уговорената с Йелена среща. Тя трябваше да се състои на старите докове на р. Сава. Бившите индустриални халета, били преустроени в страхотни заведения и сега това била най-купонджийската част на Београд.

Макар и хотелът ни да бе на най-малко 5 км. от уговорената среща, решихме да се придвижим до там пеша. Вървяхме през страхотен парк, точно покрай р. Сава. Едно след сруго се редуваха страхотни понтонни къщички пресутроени я в заведения, я в хостелче, я в нещо друго.

След 40 минути ходене най-после достигнахме и един от мостовете над реката, който трябваше да ни отведе в Стари Београд. Срещу нас ясно виждахме стените на „Калемегдан“ и извисяващият се купол на Белградската катедрала.

Междувременно подминахме някакво много тузарско заведение, около което бяха спрели купища лъскави коли. Там купонът вече бе започнал, ако въобще спираше някога. Дори охранителят на входа изглеждаше като баровец. Андро го попита има ли свободни места, но той ни уведоми, че тук ще се освободят места чак към 4-5 сутринта.

Малко по-късно пресякохме моста гигант и ето, че бяхме на отсрещния бряг. Понеже предпочетохме да изминем растоянието пешеходно, малко зкъсняхме, така че Йелена ни очакваше. Това бе малко конфузно, така че оставихме Андро да мрънка някакви оправдания. „Домакинята“ ни бе запазила места в някакъв испански ресторант, където бе “full” от народ. Слава богу резервацията ни не бе отменена, така че се настанихме на едно от най-добрите места в заведението. Част от сърбите вече бяха започнали празнуването на Нова Година и танцуваха около масите. Рибата която ядохме бе просто уникална. Порциите бяха за ценители – малко риба със зеленчуци, на доста солена цена, но качеството бе безспорно. Междувременно научихме, че Йелена има малък апартамент в Будва, така че вече знаехме и една от летните си дестинации за следващата година. Тя, разбира се, категорично отказа да ни приеме, но след като разбра, че ние не сме натрапници и нямаме намерение да спим в нейното жилище, сякаш стана малко по-отстъпчива. 

След като сравнихме българските и сръбските обичаи и рабрахме, че на Нова година сърбите празнуват яко, но на „Божич си стоим у куче!“/“На Бъдни вечер си стоим в къщи“, която между другото за тях настъпваше след седмица, изпратихме Йелена, която трябваше да се приготвя за собствената си новогодишна нощ, а ние поехме обратния път към хотел „Югославия“.

Някъде по пътя обаче, решихме че имаме прекалено много време, така че трябваше да го уплътним с нещо по-интересно от висене в хотела. След като обиколихме малко из центъра, който ни бе добре познат, решихме да се насочим към едно легендарно място, което си бяхме заплюли още преди години, но все не оставаше време за него. Това бе островът „Ада  Цигания“.  

Както някога, така и сега, на острова се намираше гребната база на „Цървена звезда“. Някой може би ще се запитат и какво от това? Ами например, че най-големите бандити, бъдещи мастити бизнесмени и успели политици на Сърбия са тръгнали именно от там. Казано с друго думи, в средата на 90-те островът е бил най-легендарното място в Сърбия.  На това място рамо до рамо са пили бившият сръбски премиер Зоран Джинджич и неговия убиец Милорад Лукович – Легия, а ген. Ратко Младич и Желко Ражнатович – Аркан са получавали наставленията си за етническо прочистване на Босна лично от Слободан Милошевич. На фона на бъдещите съдбини на сръбския народ, фолк икони като Лепа Брена, Драгана Миркович или Цеца Величкович са разкарвали дълги краци из митичните чалгаджийници. На фона на цялата гротексна обстановка не е чудна и съдбата на Сърбия, която за една декада се бе превърнала в шепа народ, заобиколен от врагове.

Това, което заварихме, обаче бе коренно различно от това, което очаквахме. Вместо тежки лимузини и армии от охранители, ни посрещнаха порутени сгради. Разрухата бе завладяла почти всичко, а някогашното величие се бе срутило по-зле и от бившата СФР Югославия. Страховитото им минало обаче явно още се помнеше, защото нито общината, нито предприемчиви бизнесмени бяха посмели да преобразуват, иначе тази толкова апетитна хапка от Белград. Бързо разбрахме, че ако на острова все пак е останало нещо, то не е тук, така че се отправихме към другия му край.

Подминахме интересно устройство, чрез което Андро  се опита да ни докаже принципа на Архимед за тежестта и лостта.

Стара, но запазена червена „Застава Юго“ бе овесена на дълъг син лост. От лоста висяха дръжки и всеки смелчак можеше да покаже силата си. Въпреки очевидните си габарити Андро успя да повдигне "Югото" не повече от трийсетина сантиметра. Учудващото бе, че въпреки присъединяването на Бай Пешо, колата не можа да се отлепи повече. Решихме, че няма как грешката да е в нашия телевизор, което означаваше, че или сърбите, или Архимед нещо са я объркали. 

Скоро стигнахме и цивилизованата част на острова, която бе превърната в страхотен парк. До сами водата бе разположена безкрайна редица от приятни заведения, а пред тях имаше плажна ивица, направена от дребни камъчета. Водата бе доста плитка и твърде чиста за река.

След като си избрахме приятно заведение и си поръчахме по едно „Лашко“, намерихме и отговора на загадката. Южният ръкав на Сава бе преграден, изчистен и превърнат в езеро. На практика ние стояхме не пред р. Сава, а пред „Савското езеро“, което в летните жеги се пукаше от сърби, правещи си плаж.

За съжаление в късния следобяд на 31 декември, желаещите да се разхождат по брега на езерото не бяха особено много. По-голямата част от иначе безбройните заведения също бяха затворени. Работеха само най-големите и както виждахме усилено се подготвяха за предстоящата новогодишна вечер. Това ни напомни, че е време да се отправим към хотела. Бяхме доста далеч, така че отново решихме да се възползваме от услугите на градския транспорт. Изпратихме Андро за билетчета, но последният се върна без такива, като ни обясни, че шофьорът просто му заявил: „Споко брате, по това време контролата отдавна се е прибрала у дома“. Как да не ги обичаш Балканите?

За да бъдем свежарки, решихме, че преди новогодишната нощ ще бъде добре да поспим малко. Уж не бяхме изморени, а заспахме почти на мига. И ако не бе Бай Пешо, имаше опасност да проспим половината новогодишна нощ. За разлика от нас обаче Бай Пешо имаше таен план. В ресторант „Трите Шешера“ нашия човек нещо си говори с една девойка на име Лили. И още тогава си бе наумил, да направи така, че на Нова Година да се настаним на една маса с нея.  Ако обаче закъснеехме, това нямаше как да се случи. Така, че Бай Пешо бе готов да ни изкара и душите, но да сме навреме в ресторанта. И този път обаче, както и всеки друг път, сметките му отново излязоха криви. Гостите бяха предварително разпределни. Така, че ние се озовахме буквално в другия край на залата, побираща може би 500 човека. За да успокои мъката, нашият човек набързо удари поне 5 бири, които до края на вечерта може би удариха бройката от 30.

За разлика от други случаи, този път ние българите бяхме малцинство. Това си имаше и предимства, защото най-после щяхме да видим как сърбите посрещат новата година. Още от десет вечерта, сцената бе поета от група „Мгла“, която още Йелена ни бе казала, че е много добра. Дънеше се яко сръбско, както модерно, така и чалгаджийско, а групата забавлява народа до 4 часа сутринта почти без прекъсване. Сърбите бяха страшно активни и почти никой не стоеше по масите.

Може би поради тази причина или по друга, предвиденото ядене бе много мижаво. Да не кажа, че някои хора си тръгнаха направо гладни. Нямаше дори и салата. Алкохолът бе без ограничение, но само върл алкохолик можеше да жули ракия на гладно. Лично аз останах много разочарован от липсата на салати и дори предложих на едно сервитьроче 3000 денара (около 40 лв), само и само да ми направят салата, но ми казаха, че това е невъзможно. Настроението ми се оправи чак след 12, когато използвах факта, че почти цялата маса се бе изнесла на дансинга и прибрах само и единствено за себе си цяло плато с месо. Към него вървеше и червено вино, което сервитьорчето настояваше да ми носи чашка по чашка, която дори не пълнеше до горе. След като за 2 минути го разкарах 4-5 пъти, най-после склони да ми донесе цяла бутилка. Така, покрай тези неуредици, първата част от новогодишната нощ определено я пропуснах. За сметка на това обаче след полунощ вече се бях развихрил, така че долу-горе успях да понаваксам.

Някъде след три на дансинга стана бой. Някаква мутра с гола глава реши да нокаутира едно на пръв поглед доста интелигентно момче.  Докато охраната успокояваше бияча, приятелката му, която бе една набита кокона, реши да вкара няколко 10-сантиметрови токчета на вече падналото момче. Всичко бе много грозно и силно изнерви обстановката. След като бияча се върна, вече успокоен, се появиха някакви други биячи, които пък започнаха да раздърпват него. Охраната пак идва, но вече действаха много по-внимателно, защото новите биячи вече бяха трима. Междувременно бързо се присетих, че съм присъствал на няколко големи сръбски запоя и на всеки един накрая имаше бой. Докато обстановката се успокои отново, дансинга се поизпразни. По необясними за нас причини, мутрата-бияч, дойде при мен и Андро и започна да ни обяснява, че ноакутирал момчето, защото докато танцували, последният нарочно се отърквал у приятелката му. То в цялата тарпана, която бе на дансинга, бе твърде вероятно и ние да сме се отърквали у нея, затова че застанахме на щрек. Аз даже си харесах една полупразна бутилка от бяло вино, която ми бе съвсем под ръка. Слава Богу, след като учтиво изслушахме мъката на разкаялия се бияч, той реши да ни изостави и награби други хора, на които продължи да разказва неволите си.

Накрая останахме от последните и си тръгнахме, чак след като пуснаха лампите. До тогава бяхме на свещи. След 15-тина литра бира Бай Пешо бе мат пиян, а коремът му се бе издул като овчарска гайда. Замъкнахме го до стаята и го оставихме по очи на дюшека му, като се надявахме да не направи някоя бела.

Аз и Андро тръгнахме към баровското заведение, което си бяхме заплюли още следобяд. Отново вървяхме по крайречната алея, а от заведенията покрай нея масово си тръгваха хора. Тук почти всички бяха стояли буквално до разсъмване. Най-после успяхме да стигнем и до целта си, на която да ви кажа не помня името. Дори и тук обаче хората се разотиваха. Посрещна ни същия модерен охранител, който дори ни помнеше.  Влезнахме, повъртяхме се и след едно малко уиски решихме да си ходим. Разстоянието до хотела ни обаче не бе никак малко, така че направихме няколко километрова разходка. За щастие горе намерихме Бай Пешо, точно така както го бяхме оставили – по очи и хъркащ. Дори и за нас бе време да поспим … а междувременно сънувахме следващите си приключения.