През Белград и Сегед до Тимишоара.

Белград и Смедерево - крепостни стени, космополитен град и студ на квадрат.

Потеглихме рано сутринта на 30 декември. За пръв път от няколко години имаше сняг по Нова година, а температурите бяха много под нулата. Пътят ни минаваше през Белград и Нови Сад, към унгарската граница, където се намираше Сегед. От там трябваше да се прехвърлим към Румъния и Тимишора.



Потеглихме на развиделяване, а температурата беше минус 14 градуса. От българска страна, традиционно пътищата не бяха почистени и до самата граница се движехме в коловозите направени от тежкотоварните автомобили. Някъде около Драгоман се изви и силно студено течение, което превръщаше течността за чистачки в лед, още в момента, в който се докоснеше до стъклото на колата.
Опасенията ни за колоните желаещи да се прехвърлят в Сърбия за новогодишните празници не се оправдаха и минахме безпроблемно. От другата страна на границата нещата се нормализираха. Пътищата бяха почистени много по- добре, а и с напредването на деня температурите леко се „нормализираха“, като се заковаха на минус 5 градуса.
Еуфоричното настроение от сутринта все още ни държеше. Не преставахме да се радваме на глупостите на Бай Дане, който се бе присъединил към нас в последния момент. Пристигнал от Чехия без една стотинка в джоба, той щеше да присъства инкогнито в белградския ни хотел. Задължението да го изхранва бе поел Евгени, а аз бях обещал да помагам с каквото мога.
В сладки приказки и весело настроение бързо минахме покрай Пирот, Ниш и Парачин. Скоро ни предстоеше да слезем от магистралата, защото първия обект, който си бяхме харесали бе Смедерево с едноименната „Смедеревска крепост“.
Със своите 80 000 души градът се оказа по- голям отколкото очаквахмве. Бързата разходка в централната му част ни убеди, че Смедерево не разполага с кой знае какви забележителности, но за сметка на това местните бяха направили всичко възможно да украсят града и да създадат празнична обстановка.




Главната ни цел, разбира се бе „Смедеревската крепост“. Изградена през 1430 г. по византийски образец, със своите 25 бойни кули, крепостта е била една от най- големите дунавски и европейски крепости за времето си. Въпреки многото битки и сражения, в които крепостта е била главен участник, тя остава почти невредима до Втората световна война, когато сръбски партизани взривяват огромно количество немски боеприпаси, намиращи се на жп гарата до крепостта. В експлозията намират смъртта си над 4000 души, повечето от които цивилни.
Към настоящия момент могъщите крепостни стени ограждат красив парк, който в нашия случай бе затрупан с девствен сняг. Натрупалите преспи и отрицателните температури, не ни попречиха да направим пълна обиколка на крепостта.



Вътрешният двор на крепостта бе в непосредствена близост до река Дунав, където завихрянията на вятъра бяха страховити. Междувременно не спирахме да се възхищаваме на героизма на Бай Дане, който с летните си маратонки газеше натрупалия сняг без никакво притеснение.
Местните не се бяха постарали ни най- малко да ни улеснят. Липсваха каквито и да било изринати пътеки, а ситуацията по стълбищата за изкачване към крепостните стени бе още по- плачевна. Сняг и светещ лед очакваха посетителите на всяко стъпало.



От върха на Цитаделата, се откриваше гледка към величествения Дунав, а крепостта се виждаше като на длан. При по- приятно време крепостните стени бяха внушителен декор на редица театрални представления или концерти, които се изнасяха на своеобразната сцена, изградена във вътрешния двор на крепостта.
След Смедерево се насочихме директно към Белград, където пристигнахме по здрач. Лесно намерихме резервирания от нас Belgrade City Hotel . Бай Дане, който бе платил само новогодишен куверт бе оставен навън и се вмъкна тайно 15- тина минути след нас.
След като първоначалното му притеснение премина, извади надуваем дюшек и невъзмутимо започна да го надува с най- шумната помпа на света. Спряхме го преди да е станало прекалено късно и излязохме на разходка из Белград.
Централната улица „Княз Михай“ бе пълна с хора и на всяка крачка се предлагаше „ковано вино“ (греяно).



Скоро се стъмни, а с падането на мрака, само за 15 минути температурата падна рязко с поне 3-4 градуса и може би удари минус 10. По плановете на Евгени трябваше да се насочим към предварително проверения от него реномиран ресторант „Дача“.
Въпреки, че не веднъж му бяхме сърбали попарата, се навихме на акъла му. Час вървене и страхотен студ не ни отказаха. Накрая, далеч извън центъра на града, стигнахме някаква гигантска детелина, която бе невъзможно да пресечем пешком. Там почти се отказахме и започнахме да разпитваме къде всъщност е „Дача“. Накрая разбрахме, че сме многоблизо, но тя вече не работи. Някакъв случаен минувач ни предложи да хванем общо такси до неговия квартал, където имало страхотна кръчма, която била съвсем близо, само на 6 спирки с автобуса. Евгени сякаш се позамисли, но аз и Бай Дане бяхме категорично против.
Хванахме си автобус, само че в посока центъра на Белград. Там се насочихме към проверената и всеизвестна улица „Скадарска“, пълна с отбрани кафани и ресторани.



Двамата с Евгени хапнахме добре, а Бай Дане не преставаше да се налива със сръбска бира, която непрекъснато критикуваше, че не става за нищо. След обилната вечеря Евгени извика някакъв цигански оркестър, за да му пеят и свирят лично. За тази екстра нашия човек се бръкна с точно 300 сръбски динара и щедро ги залепи на челото на единия свирач. Това правеше не повече от 3 – 4 лева бакшиш за цели 5 човека.
На другата сутрин станахме рано, нещо традиционно за пътуванията ни в западна посока, където часовата зона бе напред. В 11 часа наше време или 10 часа сръбско, вече бяхме на централната улица на града, а от там към основната историческа забележителност на Белград – „Калемегдан“.
На хълма „Калемегдан“ се намира „Белградската крепост“, в която пък се помещава военноисторическия музей на Сърбия. Според много изследователи името на града идва именно от белия камък, който е използван за строителството на крепостта.



Още на входа ни посрещнаха страховити бойни кули. Огромните крепостни стени и гигантския ров около тях ни убеждаваха защо тази крепост е била страшилище за атакуващите я.



Превзета през 1521г., тя е била основна пречка за нахлуването на османските турци в Централна Европа за период от почти 100 години. Във вътрешността си крепостта крие много забележителности и пълната и обиколка отнема най- малко 3 часа. Входовете на крепостта са поне три, а този от който ние влязохме ни изведе направо на „Деспотовата кула“.



Малко след това попаднахме и на небезизвестната църква „Ружица“, където не пропуснахме да запалим по свещичка.



От само себе си пътят ни изведе към военноисторическия музей, като Евгени и Бай Дане не пропуснаха да се снимат пред един гигантски топ.



Още преди влизането ни в музея бяхме посрещнати от разнородна военна техника.



Що се отнася до нашата малка задруга, то тя се разпадна някъде точно след огромния топ. Докато аз разглеждах разположените отвън танкове и оръдия, премръзналия Бай Дане не спираше да врънка Евгени да се сврат на топло в музея. Аз се забавих допълнително и от факта, че изпуснах фотоапарата си на едни замръзнали плочки и само по случайност се разминах с минимални щети. Така, че музея го разгледахме самостоятелно.
В музея експонатите започват от древни оръжия на племената населяващи тези територии от дълбока древност, минава се през средновековни бойни брадви, боздугани и мечове и се стига до съвременните оръжия. Голямо внимание е обърнато на експозициите от Втората световна война и 90-те години на XX век, когато бивша Югославия бе раздирана от граждански войни. Силно впечатление ми направиха оръжията на косовските албанци, които включваха сателитни телефони и свръх модерни снайперови винтовки Sig- Sauer на стойност от хиляди евро бройката.
Освен това бе изложена и част от сваления над Сърбия невидим американски F-117 Nighthawk, по-известен като Stelt. Информацията, която прочетох истински ме впечатли, поради което ще използвам този пътепис, за да я споделя.
По време на американските бомбандировки над Сърбия не само, че е бил свален един F-117, но са били ударени още два, които с тежки повреди са се добрали до военни летища в Босна. Това са случаи официално признати и от НАТО. Според сърбите обаче е имало още 2 ударени F-117, за които НАТО са премълчали. Въпреки, че този факт не е упоменат никъде, е близо до здравия разум, че сърбите са постигнали тези успехи с помощта на свръхмодерна руска бойна техника.
В резултат на незадоволителните резултати, през месец март 2008г. футуристичният F-117 е свален от въоръжение и заместен от многоцелевия изтребител F-22 Raptor.
Изложените експонати и множеството информация към тях могат да задържат човек с часове в музея, особено ако е мъж и се интересува от подобни неща. Що се отнася до мен, докато приключа с разглеждането, вече бе настанал полумрак. Пътят от Белградската крепост до хотела ни, минаваше през централната част на града, затова реших да направя последна обиколка на центъра.
По пътя си направих няколко нощни снимки на Стария дворец.



И намиращото се точно срещу него Президентство. Дори хванах смяната на караула, но снимките станаха доста размазани.



А малко след това, пресичайки „Пионерския парк“ се озовах и пред Народното събрание, по- известно като „Сръбската скупщина“. Тук някъде и малкото останали слънчеви лъчи окончателно изчезнаха, с което над града сякаш падна ледена завеса, която буквално скова лицето ми от студ.



Докато търсих най- добрата позиция за снимка, изневиделица до мен се озоваха Евгени и Бай Дане, които видели някакъв дългуч да снима и решили, че това непременно трябва да бъда аз. След като ме изгубили, разгледали военноисторическия музей, явно доста по- бързо от мен, защото после похапнали и на „Скадарска“. За сметка на това обаче, аз нито бях ял, нито бях почивал от момента на излизането ни от хотела, а това правеше над 6 часа постоянно ходене в страхотния студ.
Въпреки това се насочихме към следващата си цел – новопостроената църква „Свети Сава“, която се явяваше и най- големия православен храм на Балканския полуостров.



Без да проявявам национален шовинизъм, искам да подчертая, че катедралата е наистина внушителна, но в никакъв случай няма красотата и изяществото на „Александър Невски“. Липсват многобройните кубета, безбройните орнаменти и извивки, както и огромното празно пространство придаващо допълнителна доза величие на „Невски“. Разбира се, не трябва да се забравя и факта, че „Александър Невски“ е на повече от сто години, през които се е превърнал в един от символите на новата българска държава.
В същото време „Свети Сава“ стои някак си натъпкан в паркчето, където е построен и дори е трудно да се направи красива челна снимка, от която да стане видна големината на храма. Като капак на всичко, вместо красиви икони и изографисани стени, катедралата посреща посетителите си в ролята на действащ строеж. Веещи се найлони, тръбни скелета и бетон ни заобикаляха от всякъде.
Обсъждайки сръбската грандомания се насочихме към хотела си. Преминавайки за пореден път през центъра на Белград не можехме да не отбележим, че градът изглежда по- внушително и космополитно от София. И с просто око се виждаше, че този град е бил столица на голяма държава и в него са се вливали много сериозни ресурси.
Хотелът ни бе наблизо и стигнахме бързо. Бай Дане нахлу пръв, напълно забравяйки отредената му роля на пребиваващ инкогнито. Уморени и премръзнали, взехме по горещ душ и директно се насочихме към леглата, като спахме непробудно около 2 часа. Този сън се оказа от изключително значение, защото ни предстоеше новогодишна вечер и лягане на сутринта…..
 

Белград, Сремски Карловци, Нови Сад и Суботица - от белградски "картички за улаз", през "Сръбския Рим" до "Градът на падналите мостове" и отвъд ...

Събудихме се около 9 и 30 вечерта, готови за нови подвизи. Подготовката ни за новогодишната вечеря се оказаха доста продължителна, поради факта, че Евгени би засрамил всяка млада госпожица с безкрайните си приготовления.
Бай Дане пък изпадна в истерия, че мокрите му кърпички били свършили. Този факт бе силно озадачаващ, с оглед на факта, че му бяхме взели огромен пакет още от България. Евгени ми бе разправял, че Бай Дане е уникален чистник, но да използваш над 100 кърпички за ден бе някак си потресаващо. Тук някъде в нас започна да се прокрадва съмнението, че Бай Дане използва кърпичките, за да се къпе с тях! Разбира се, това предположение ни изглеждаше твърде нелепо, поради което бързо го забравихме.

Новогодишната вечеря премина в общи линии нормално. Ресторантът на хотела бе пълен само с българи, поради което дори Новата година бе посрещната по българско време.



След един момент, в който преядохме и препихме решихме да излезем на центъра, където ни чакаха 3 сцени. Бай Дане обаче се заинати и реши, че за 120 лв. куверт е изпил прекалено малко бира. Докато го чакахме да се налива часът мина 3. Когато излязохме навън, купонът вече бе приключил и хората си тръгваха. Здраво нахокахме Бай Дане и съжалихме, че не го изкарахме, пък ако ще да му бяхме купили цял стек бира.
В отчаянието си обиколихме и трите сцени, но надеждата ни, че някъде все още се веселят бе разбита на пух и прах. Не искахме да се прибираме, поради което се насочихме към някой от многобройните барове в центъра на Белград. Избрахме си един, пред който се тълпяха много хора. М000инахме покрай охраната, която само ни изгледа и поръчахме по един Гинес. Веднага след поръчката ни от някъде се измъкна съмнителен тип, който явно играеше ролята на управител и започна да ни иска „картички за улаз“ (такса вход). Оказа се, че всяка „картичка“ била по 1000 динара или 15-тина лв. Не че бяха много пари, особено на пияните ни глави, но ни се стори някак си мошеническо да ни искат вход, след като сме влезли под носа на охраната и вече сме си поръчали. Така, че просто им отказахме. Управителят обаче си упорстваше, поради което започна да се заформя сериозен скандал, който привличаше погледите на все повече посетители. Покрай нас започна да обикаля и охраната на заведението. В крайна сметка не платихме нищо, като главна заслуга затова имаше убедителният Евгени. Решихме да не се задържаме много, изпихме бирите набързо и отново излязохме навън.
Там заварихме голяма руска група, която се прибираше към близкия си хотел. Най- неочаквано, сякаш като по поръчка, за нас се залепиха три рускинчета, които търсеха цигари. Бай Дане с готовност извади наченатата кутия „Бонд“, който бе най-долнопробен сръбски къчак. Рускините първо се понамръщиха, но в крайна сметка си взеха.
В началото се зачудих дали тези момичета не са проститутки, но появата на ревнивия им кавалер ме убеди, че не са. Докато се опитваше да ги защити от хищния поглед на Бай Дане, момчето се строполи на земята и въпреки отчаяните си опити да стане, продължаваше да се търкаля напълно безпомощен. В един момент го съжалих и му помогнах да стане. Оказа се, че е сърбин, който обаче явно не бе успял да устои на руското пиене. Докато момичетата бяха долу-горе трезви, той бе в почти безпомощно състояние. В крайна сметка решихме да проявим висок морал и след малко закачки се насочихме към следващия бар, който не бе така лъскав като предходния, но бе пълен с хора и настроение.
Времето летеше, а купонът си течеше. Можехме да останем така неопределено дълго време, но програмата ни за следващия ден бе прекалено наситена. Прибрахме се малко след 5 сутринта, поспахме 4-5 часа и отново потеглихме на път. Трябваше да минем през Сремски Карловци, Нови Сад и Суботица, за да се озовем в Сегед – Унгария.
В 10 часа сутринта на 1 януари Белград се оказа изключително пуст. Минахме през най- новия мост над Дунав, който след срутването му от американците се е превърнал в един от символите на града. От там свихме към предградието "Земун“, където не срещнахме никой от „Земунския клан“, но за сметка на това разбрахме, че този квартал на Белград е изключително голям.
С излизането си от Белград на практика вече бяхме в област Войводина. Първата ни спирка бе Сремски Карловци. Наречен не случайно „Рим на сръбската православна църква”, това малко селище от няколко хиляди души криеше много архитектурни паметници и вървящата с тях съхранена история.
Разбрахме че сградата на Сремската епархия, която играе и ролята на лятна резиденция на патриарха е една от най- монументалните сгради не само в Сремски Карловци, а и в цяла Войводина.



Сградата на Православната семинария бе изкусно изографисана, в типичен черковно славянски стил.



Малко над нея се намираше Дворецът на църковно-народния събор.



Освен тези сгради, в Сремски Карловци бе пълно с църкви, като намиращите се рамо до рамо съборна църква „Свети Николай“ и римокатолическата църква.



Освен всичко друго се оказа, че са отворили врати и няколко винарни, които предлагаха всякакви видове вино. Освен с множеството си катедрали и храмове, областта бе известна и със страхотните си лозя и изключително развитата търговия с вино, датираща още от римско време.



След дълги проверки, преговори и дегустации избрахме по няколко бутилки вино, които щяха да послужат най- вече за подаръци.
Бе време да потегляме към следващата си цел – Нови Сад и Петроварадин известен с едноименната си крепост.
За „Петроварадинската крепост“ само бяхме чували, че е най-голямата в Сърбия и през годините е носила прозвището „Гибралтар на Дунава“. Още от входа разбрахме, че тази забележителност всъщност е нещо доста по- различно от това, което очаквахме.



Строена от австро- унгарците около 1750г., тази крепост е имала за цел да възпира врага в една напълно нова война, в която огнестрелните оръжия и топовете са играели основна роля. Именно поради тази причина, крепостта представлява система от укрепления надграждани едно над друго, превръщащи съоръжението в гигантски термитник. В зенита си крепостта е имала гарнизон от 15 000 войници и 6 нива на подземия и катакомби. Дори към настоящия момент изследователите постоянно намират нови и нови галерии. За съжаление не успяхме да влезем в тунелите й, защото на 1 януари тази атракция не работеше.
Може би това, което си заслужаваше най- много бе гледката на ширналия се Дунав и на този фон ухилените Бай Дане и Евгени.



И за да приключа с „Петроварадинската крепост“ ще кажа, че докато човек е в нея или по- скоро върви върху нея по никакъв начин не може да разбере мащаба й. За да се придобие по- пълна представа е необходимо да се пресече моста свързващ Петроварадин и Нови Сад и от там крепостта да бъда наблюдавана или снимана. Снимката не е от мен, взета е от интернет, но може би в най- голяма степен характеризира вида на „Петроварадинската крепост“.



След Петроварадин, следваше Нови Сад, който е от другата страна на Дунава. Връзката между двата града са два моста, от които единият бе с доста футуристичен вид. След като разпитахме, разбрахме че всъщност старите мостове са били унищожен през 1999г. и докато единият е бил поправен, другият е изоставен и за сметка на него е построен нов. Всъщност колоните на срутения мост ясно се виждаха от „Петроварадинската крепост“, но когато бяхме горе не отдавахме значение на този факт. Разбрахме още, че само за последните 100 години Нови Сад е загубил цели 11 моста, поради което дали на шега, дали на сериозно второто му име е „Градът на падналите мостове“.
Като цяло Нови Сад се оказа много приятен град, който за наше учудване наброяваше четвърт милион души и се явяваше вторият по големина град в Сърбия. Понеже времето ни притискаше можехме да отделим подобаващо внимание само на центъра му. Всяка отделена минута обаче си заслужаваше изцяло.
Градът има страхотна неоготическа катедрала, която се откроява над всички останали сгради в града.



Точно срещу нея се намира общината, а встрани са редица масивни сгради в класически бароков стил.



На фона на цялото това величие и красота, от другата страна на площада се намират грозните и безвкусни съборетини строени по времето на социализма, които стоят толкова нелепо сред заобикалящите ги сгради, че според мен е най- добре просто да бъдат съборени.
След катедралата започваше и търговската улица на града. Това което ни направи впечатление бе факта, че старите сгради не само са съхранени, а и са отлично реставрирани.




В дъното на търговската улица се намира и седалището на Новисадския митрополит.



За да усетите духа на града изцяло не трябва да забравяте и тесните, малки и криви улички около централната част на града. Именно там ще намерите и най- добрите заведения, барове и кафани.



Ние си избрахме заведението „Лазин Салаш“, където предлагаха традиционни ястия от националната кухня. Кафанчето бе с едни малки масички, но атмосферата бе неповторима. Доказателство затова бе факта, че дори Бай Дане спря да критикува сръбската бира и доволно отпиваше от халбата си.
Малко по- малко денят преваляше и в късния следобед бяхме принудени да напуснем този уютен град. По пътя за Суботица коментирахме видяното до момента и изразихме всеобщото мнение, че Нови Сад е приятен град, но не сме сглупили като прекарахме новогодишната си вечер в Белград. Въпреки своите 250 000 жители Нови Сад много повече се характеризираше с тишината и спокойствието, така характерни за малкия провинциален град, отколкото с шума, движението и енергията на космополитния град, какъвто без съмнение бе Белград.
Споделяйки преживените впечатления, скоро стигнахме и до Суботица, която бе непосредствено до унгарската граница. Вече се бе стъмнило, а с падането на мрака и температурите отново паднаха много под нулата. Приканих малката ни група за бърза обиколка на централната част, защото ни предстоеше и минаване на граница, която освен всичко друго се явяваше и външна за Европейския съюз.
В Суботица най- силно ни впечатли основната забележителност на града – „Двореца Рейхл“. Просто не можехме да повярваме, че в град като Суботица, виждахме сграда, която би била основна забележителност в Будапеща или Виена.




За наше най- голямо съжаление фотоапаратите, които носехме не можаха да запечатат качествено тази великолепна сграда, но мисля, че от снимките все пак се разбира мащаба на видяното. В общи линии обиколката на Суботица бе въртене около изумителния дворец, намиращ се в този малък сръбски град.
Бай Дане отбеляза и няколко много приятни заведения, но лично на мен тази сграда така и не ми излизаше от главата. Суботица окончателно ни убеди, че Дунав играе ролята на демаркационна линия и разделя Сърбия на две части не само географски. Реката е била столетия наред граница между две империи – Османската на юг от Дунав и Хабсбургската на север. Влиянието на двете империи бе повече от видно.
Преди да тръгнем видяхме и някаква църква, която бе цялата в пукнатини, но не успяхме да разберем нищо повече за нея.



Малко по- късно вече пътувахме към сръбско-унгарската граница. Понеже щяхме да минем по самия ръб на Унгария решихме, че ще е по целесъобразно да си спестим разхода за винетка, която в Унгария се изискваше само при движение по магистралата. За да избегнем платения път решихме да минем през малкия граничен пункт, намиращ се между Келебия (Kelebija) от сръбска страна и Томпа (Tompa) от унгарска. Тогава си мислехме, че това е едно много правилно и целесъобразно решение. Скоро щяхме да разберем в колко голяма заблуда сме се намирали ……

 

'

Сегед - Унгария - наркотрафиканти и унгарски гулаш от "Града на червения пипер." '

Пристигнахме на сръбско – унгарската граница около 8:30 вечерта. Граничният пункт бе малък и неугледен. Освен нас и митничарите нямаше кьорав човек. Още от сръбска страна ни сюрпризираха с подробна проверка. На няколко пъти ни питаха носим ли нещо нелегално – цигари, алкохол, наркотици? Разбира се, отговорите ни бяха отрицателни, на което сръбските граничари, много не повярваха. Всички чанти, сакове, раници и багажи бяха пръснати и старателно проверени. След половин часова проверка решиха, че сме чисти или просто не могат да открият нищо нередно, поради което трябваше да ни пуснат от другата страна, където всъщност приключението ни щеше да стане пълно.
Унгарските гранични власти с недоверие изгледаха стария ни голф, който с оглед лошите метеорологични условия, мъгли и кишавици по пътя бе придобил още по- неугледен вид. Последваха традиционните въпроси носим ли нещо нелегално, на което им обяснихме, че имаме едно шише ракия и 3 цигари долнопробен сръбски „Бонд“. Унгарските граничари, точно като сръбските си колеги, не ни хванаха никаква вяра.
Явно граничните власти си имаха някакви изградени профили за това кой може да бъде контрабандист и трафикант и ние напълно отговаряхме на тях. Трима мъже на възраст между 35 и 40 години, всеки с различно местожителство по лична карта, преминаващи границата през някакъв забравен от бога граничен пункт, с неугледна 20- годишна кола, която дори не се водеше на името на някой от нас. Като се замислям сега, наистина изглеждахме доста подозрително.
Проверката, която ни направиха бе умопомрачителна. Час и половина претърсване. Целият ни багаж бе пръснат, колата бе проверена щателно - багажници, резервни гуми, двигателен отсек. Всичко, което унгарските митничари успяха да намерят бе бутилката ракия и 3- те цигари „Бонд“, които и без това бяха оповестени от нас. Най- смешното бе, че колкото повече се ровеха и нищо не намираха, толкова повече се ожесточавахаа. По едно време започна да ни става смешно и започнахме да си подхвърляме шеги за наркотрафик, Пабло Ескобар, Сретен Йосич и други подобни, които митничарите със сигурност частично разбираха с оглед използването на международно известни думи или имена.
И когато мислехме, че вече проверката е приключила, единият от митничарите се засили към някакъв склад. Бай Дане предположи, че отива за инструменти, за да разглобява колата, което вече щеше да бъде истински скандално. За мое облекчение обаче розобузестият дундьо, който явно играеше ролята на някакъв началник, доведе едно куче, което взе любопитно да души автомобила ни. Разбира се, резултата пак бе нулев. От тук нататък дундьото вече нямаше какво да направи, трябваше да се примири с положението. Преодолявайки явното си раздразнение, той ни посочи багажа и ни каза, че може да го събираме и да си тръгваме. По погледа му разбирахме, че макар и да не е открил нищо, вътре в себе си бе убеден, че сме наркотрафиканти.
При събирането на багажа Бай Дане откри, че му е счупена чашата за бира, която си бе донесъл чак от Чехия. С много усилия успяхме да го убедим да преглътне тази загуба, защото последното, което ни трябваше бе да даваме нови поводи за проверки. Задоволихме се с победоносните усмивки, които се бяха изписали на лицата ни. Така впечатлението на унгарските митничари, че са пропуснали особено опасни престъпници бе напълно затвърдено, но за тяхно съжаление вече бяха изчерпали средствата, които законът им даваше, за да се борят с такива като нас.
Качихме се на колата и потеглихме. Вече бяхме в Унгария, но пристигането ни в къща за гости „Mosoly Szallashely“, щеше да се забави значително, където едва ли някой вече ни очакваше.
След всички приключения по границата, пристигнахме в Сегед около полунощ. Третият по големина град в Унгария ни посрещна с гъста мъгла и станалия вече традиционен студ.
За наша изненада, от къща за гости „Mosoly Szallashely“, все още ни очакваха. Изпратеното съобщение за късно пристигане явно бе изиграло ролята си. Младо момче и момиче, усмихнато ни настаниха и после си заминаха. Къщата се оказа страхотна, а цената бе само 30 лв. нощувка за човек.
Преживените емоции едва ли щяха да ни позволят скоро да заспим, поради което решихме да направим един бърз оглед на центъра. За „добър вечер“ ни посрещна обгърнатата в мъгла огромна неоготическа катедрала.



Полунощ отдавана бе минал, а традиционния студ, подплатен от гъстата мъгла бе накарал всички да се скрият някъде на топло. Сегед бе красив град с украсен и подреден център, който в този късен час бе изцяло на наше разположение.



Натрупаната умора и студът обаче не ни позволиха да обикаляме дълго. Липсата на хора превръщаше града в призрачен, а и утрешния ден бе изцяло пред нас. На връщане към хотелчето, си говорихме колко много колелета бяха закачени по разни стълбове и стоянки и спокойно очакваха своите собственици.
След обилната закуска, събрахме раниците и ги натъпкахме в багажника на „Голфа“. Оказа се, че освобождаването на стаите е доста ранно, поради което престояхме в „Mosoly Szallashely“ не повече от 8-9 часа.
Дневната ни обиколка на Сегед започна с официално шествие през „Вратата на героите“, на чиито сводове бяха нарисувани множество неизвестни нам хора, повечето с ореоли на светци. На рисунките сякаш бяха изобразени доста повече страдалци, отколкото войни, което на мен ми заприлича на гузна съвест, свързана с унищожаването на евреите в града по време на Втората световна война.
Минавахме покрай множество шарени и красиви сгради, в които изпъкваха жизнерадостни червени и жълти цветове.



Причина затова, може би, бе факта че Сегед бе известен като дома на червения пипер, който се появява в Унгария преди около 500 години и започва да се отглежда като подправка именно в този регион.
След като пресякохме малък заснежен парк се озовахме точно пред университета на града.



По друго време, сградата вероятно щеше да изглежда доста по- впечатляващо, но в мъгливия 2 януари, бе по- скоро вяла и пуста.
Пътят ни вървеше успоредно на река Тиса, която разделяше града на две и в тон с големия студ, в средата на течението й се бе образувал ледоход.



За наше съжаление мъглата така и не се вдигаше, и настроението, което се създаваше бе доста минорно.



В непосредствена близост до реката се намираше музеят „Мора Ференц“, в който имаше експозиция на древната египетска цивилизация. В малката ни група веднага настъпи оживление, но се оказа, че музея не работи. Съвсем скоро щяхме да разберем, че макар и 2 дни след Нова година в Сегед не работеше почти нищо.
Така дойде ред и на общината, която представляваше миниатюрно и семпло копие на „Двореца Рейхл“, който видяхме в Субтица.



Всъщност общината представляваше 2 сгради свързани с въздушен коридор, който е бил издигнат, по повод посещението на австрийския император.



И понеже тогава австрийците владеели унгарците, а на последните това никак не се харесвало, се решило преминаването между сградите да бъде обезопасено с подобна въздушна връзка.
Тук някъде отново се озовахме пред най- внушителната сграда в града.



Катедралата на Сегед е уникална, а снимането й не е никак лека задача.



Вляво от катедралата се намира и кулата „Свети Димитър“, която е свързана със светеца, само че така и не успяхме да разберем защо кулата е кръстена именно на този светец.
След 4- часово ходене обиколихме още доста сгради, площади и забележителности. Видяхме водната кула на града, която е специално преправяна, за да не стърчи като грозен паметник на соца.



Бяха посетени и площада „Лайош Кошут“, къщата „Унгер – Майер“ с интересната си архитектура и невероятен покрив, излъчващата строгост и въздържание Протестантска калвинистка църква.
Преуморени и премръзнали се настанихме в препоръчания ни ресторант „Roosevelt Teri Halaszcsarda”. Не се заблуждавайте, че съм запомнил това име, просто се поразрових и намерих визитна картичка. Той се намираше непосредствено до река Тиса.



Не беше от евтините заведения, но порциите бяха наистина гигантски. Първо ни донесоха най-невероятния унгарски гулаш, който някога съм ял. Огромната тенджера, от която разливахме с не по-малък черпак, бе изпразнена за много кратко време. Самия факт, че Бай Дане забрави любимата си бира и си досипа говореше достатъчно за качеството на предоставената ни храна. После си поръчахме по пържола върху плато от картофи и зеленчуци. Въпреки огромните усилия, които положихме не успяхме да изядем поръчаното.
Сити и доволни се отправихме към колата, като следващата ни цел вече се намираше в Румъния. По пътя споделяхме общото мнение, че Сегед е един много красив, подреден и поддържан град, но ние просто не случихме времето, за да му се изкефим както трябва. Предстоеше ни Румъния и нов граничен пункт. Само Бай Дане бе свръх спокоен, защото любимата му чаша вече бе счупена и просто нямаше какво да губи …

' "

Тимишоара - Румъния - изгубената крепост на Фружин, тимишоарски разходки и румънски качамак." '

Понеже нямахме право да се качваме на унгарските магистрали, преминахме унгаро- румънската граница през малкия граничен пункт Надлац (Nadlac). Опасенията ни от нови ожесточени проверки за щастие не се сбъднаха и минахме бързо и безпроблемно. Нещата около унгаро- румънската граница бяха много добре уредени, защото успяхме да си закупим румънска седмична винетка още от унгарска страна. Оказа се, че румънските винетки не се лепят по стъклата като нашите, а са обикновен подпечатан документ, който се представя на властите само при поискване.

Въпреки, че основната ни цел в Румъния бе Тимишоара, бяхме решили като първа спирка да посетим малкия град Липова, където се намираше крепостта „Шоймош“. Този обект представляваше особен интерес за нас. Според някои изследователи тази крепост можеше да се нарече и последната българска крепост. Макар и унгарска, тя е дарена от Янош Хунияди на втория син на Иван Шишман - Фружин, който до края на дните си се борил яростно срещу османските пълчища.

Пътят ни минаваше покрай румънския град Арад, на който можехме да отделим час - два. Със своето население от 160 000 души, той се явяваше един от най- големите градове в област Банат. Още там започна да ми става ясно, че разглеждането на „Шоймош“ е кауза пердута. Минавайки през околовръстното силно се двоумях дали да не свия към града. Евгени обаче бе настоятелен и успя да ни убеди да следваме начертания план. След около час стигнахме до Липова, което по- скоро бих оприличил като голямо село, намиращо се на река Муреш. Явно източноправославните тук липсваха, защото видяхме католическа катедрала и малка протестантска църква до нея. Градът бе потънал в сняг и се движехме само по коловозите оставени от преминалите преди нас автомобили.

Въпреки, че видяхме табелата за „Шоймош“, това което ни направи по-голямо впечатление бе някаква огромна сграда, която тук бе толкова не на място, че се изумихме в по-голяма степен дори и от „Двореца Рейхл“ в Суботица. В гъст сняг и страхотна тъмница успяхме да се доберем до входа й, където ни посрещна местния пазач. За наша огромна изненада, на изключително приличен английски, човекът ни обясни, че става дума за францискански женски манастир, който в момента обаче е в основен ремонт.

За съжаление не можахме да направим снимки, а най- странното е, че и в интернет пространството не намерих, такива които да показват истинските мащаби на тази грандиозна сграда.

Що се отнася до „Шоймош“, ни бе обяснено, че е в руини и се намира на половин час ходене в снежни преспи до кръста. Понеже отдавна бях разбрал обречеността на мисията ни да видим последната българска крепост, дори не можах да се ядосам. Бай Дане пък невъзмутимо смучеше възможно най- евтината бира, която му бяхме купили от Липова. 

Оставаше ни само едно - да продължим към основната си цел, която бе град Тимишоара. Решихме да не се връщаме отново до Арад, а да минем по пряк път, който на картата бе отбелязан като третостепенен. Първите 10 километра бяха що- годе добри, но впоследствие дупките станаха толкова огромни и така изкусно замаскирани от прясно навалелия сняг, че на няколко пъти имах усещането, че някоя от гумите на „Голфа“ ще се откачи. В крайна сметка извадихме късмет и намерихме отклонение, което ни позволи отново да се върнем на главния път, от който бяхме дошли. Така че отново се върнахме до Арад, откъдето пък отпрашихме за Тимишоара по съвсем новичката магистрала.

Пристигнахме във втория по големина град в Румъния около 9 часа вечерта. Веднага се насочихме към запазения от нас хотел Аризона, който се намираше в края на града. Предоставиха ни огромна стая, в която спокойно можехме да вкараме и колата. Обиколките ни бяха дошли в повече, поради което решихме да си направим една хубава маса в стаята и тази вечер да почиваме.

След като хапнахме обаче ни дойде настроението за нови приключения и почти в полунощ решихме да излезем на бар. Въпреки, че бяхме в края на града таксито ни взе съвсем прилична сума. Озовахме се в центъра на Тимишоара и се насочихме към първия бар, който ни препоръчаха. Оказа се доста добро местенце, а и бармана ни препоръча промоционално уиски, което ни дойде доста добре. Бай Дане обаче се заинати и реши, че ще пие бира, така че му поръчахме една „Стела Артоа“. Това обаче го разяри още повече, защото някъде в бара видял, че предлагат наливна, а ние сме го минали с бутилирана. В крайна сметка решихме да го зарежем и се настанихме на един от многобройните щъркели, където си отпивахме уискито и в общи линии гледахме какво става около нас.

Като цяло си прекарахме добре и въпреки, идеята ни да стоим малко си тръгнахме около 3 часа вечерта. На сутринта, макар и трудно, успяхме да се оправим някъде към 11. Именно и този последен ден разконспирирахме Бай Дане – той наистина се къпеше с антибактериални кърпички и вече бе преполовил четвърти ли пети пакет. Някъде към обяд бяхме в центъра на Тимишоара. За разлика от Сегед, тук бе изгряло приятно слънце.

Бях минавал през Тимишоара преди 15 години и това, което си спомнях беше един изостанал социалистически град, пълен с Дачии и скапани трамваи. Сегашната картинка обаче беше коренно различна. Градът се бе превърнал в притегателно място за много инвеститори и се развиваше повече от добре. Освен това разбрахме, че до 1944г. немската етническа група е била най- голямата в града, но постепенно нещата се изменят и към настоящия момент като етнически румънци се определят около 85% от населението. 

Първото нещо, което ни впечатли бе красивата източноправославна църква, нямаща нищо общо като архитектура с нашите например.

Централният площад бе така характерната смесица за повечето градове от соца. Срещу старите и достолепни сгради в бароков стил бяха построени няколко 8 етажни семпли комунистически кооперации, а в дъното на площада бе разположена масивна сталинистка сграда.

С навлизането си в старата част на града, се убедихме, че соц сградите бяха само няколко и не разваляха характерния старинен стил. Фактът, че в исторически план Тимишоара никога не е била румънска бе повече от виден. Централната част на града бе доминирана от достолепни сгради в бароков стил. За разлика от Сегед обаче, тук повечето сгради бяха олющени и доста по-занемарени. 

Румънците се опитваха да реновират каквото могат, но разликата в стандарта на двете съседни държави бе повече от явна.

Преминахме през "Площада на свободата“, където течаха ремонтни работи.

Истинският ремонт обаче ни очакваше на „Пиаца Унирии“. Въпреки разхвърляните навсякъде строителни материали, този площад ни впечатли в най- голяма степен.

На  Евгени мястото толкова му хареса, че едва успях да направя няколко снимки, на които ухилената му физиономия да не присъства.

Макар и доста разхвърляно, мястото притежаваше неподправена индивидуалност и може би в най- голяма степен олицетворяваше духа на Тимишоара.

Обикаляхме още час, а за изпроводяк направихме снимка на Бай Дане пред паметника на загиналите румънци в тимишоарските протести срещу Чаушеску.

И понеже спазвахме вече изградените традиции, преди да тръгнем, задължително трябваше да опитаме нещо традиционно от местната кухня.

В случая това без съмнение бе качамак. След дълги разпити и психически тормоз над всякакви случайни минувачи, Евгени реши да ни води в някакъв много известен ресторант, който всеки бе чувал, но никой не можеше да ни каже къде точно се намира.

Лутахме се близо час и когато бях на косъм да издивея, ресторантът взе, че се показа. Търсенето си заслужаваше, защото наистина ядохме най- вкусния качамак, който бях опитвал. 

Бай Дане пи бира „Тимишоарена“ и не спря да се оплаква колко лоша била. После пи „Урсус“ и малко се поуспокои.

В крайна сметка потеглихме от Тимишоара в 16:30 часа, което бе поне 2 часа по- късно от начертания ни план. С оглед на тежките метеорологични условия, пресичането на Карпатите нямаше да бъде много удачно, така че решихме да се върнем през сръбско.

Скоро след тръгването ни бяхме на границата. След като обяснихме, че идваме от Тимишоара и смятаме през Вършац и Смедерево да се качим на магистралата за Калотина и София, граничарите учтиво ни пропуснаха. Спирахме на 2 пъти в сръбско, за да заредим газ. Аз и Евгени си купихме пури, а Бай Дане след дълго избиране си взе френски цигари Gallois. После естествено обяви, че са пълен боклук.

Така малко след полунощ разтоварихме багажа в квартал „Надежда“. За 8 часа път, не спиращия да говори Евгени и не спиращия да се оплаква Бай Дане ми бяха надули главата до пръсване. В момента, в който ги оставих усетих тишината и истински й се израдвах. Явно бе, че имам нужда от малко почивка и поне една вечер стабилен и спокоен сън.