11 дни в красотата и очарованието на Западните Балкани

      След няколко много тежки месеци, с реален шанс да станат и трагични, но за щастие и с 2-3 хубави новини в тях, се оказа, че с жена ми ще успеем да се измъкнем от София за около 10-на дни. Бяхме не толкова физически, колкото психически преуморени и изтормозени и затова прецених, че една активна почивка ще ни е в пъти по-полезна от пасивна, каквато обикновено си осигуряваме за седмица.

      И така, решено. Ще обикаляме. От доста време се каним да обърнем внимание на Балканите. Малко ме е срам, но не сме били в Хърватия, Босна и Херцеговина, Черна Гора и Албания.

Сглобих маршрута относително бързо. София – Загреб – Задар – Сплит – Мостар – Дубровник – Котор – Будва – Дрвенград - София. По между им по естествен начин се наместиха Плитвичките езера, Националния парк Крка, няколко езера, водопада Кравице, манастира Острог и меандрите на р. Увац. Може и обратното да се каже – градовете се наместиха измежду изброените забележителности.  Повечето са „водни“ обекти и си бяха планувани още от самото начало.

Вижда се – доста наситена програма. Нарочно. Да ни се отвеят мозъците в съвсем друга посока от проблемите, темите, задачите и преживяното в София.

      Ясно е, подобна екскурзия трябва да е с кола. 3-4 седмици преди това си бяхме купили чисто нова Тойота Корола и нейното участие в екскурзията беше съвсем на място. Според лизинговата компания, Албания е рискова държава и рискът трябваше да е изцяло за наша сметка. Sorry Албания – друг път, обещавам. Ще те съчетаем с Македония и вероятно с Шкодренското ъгълче на Черна гора.

За ден-два букнах и нощувките. Нямахме особени претенции. Само базови изисквания – да са наблизо до забележителностите (да ни е удобно на мен и жена ми), да има осигурен (по-добре безплатен) паркинг (да е удобно на колата), стаята да не е някоя кутийка, да има климатик, баня и тоалетна.

Май всичко беше готово.

Ден 1

      Малко понаплашени от потока гастарбайтери, възпроизвеждащи всяко лято „великото преселение на народите“ се отправихме към Калотина. Задачата за деня беше Загреб в ранния следобед. На границата - без проблеми – само няколко коли. Никой нищо не пита – нито за зелени карти, пълномощни или други документи за колата, нито за Ковид сертификати (местни, Европейски). Погледнаха ни личните карти и – „Приятен път“.

Не ни оставаше нищо друго по новата сръбска магистрала до Ниш освен „Газ, газ, газ“

      Предварително се бях подготвил с няколко десетки (може и стотици да са) песни на Горан Брегович, Златни сръбски хитове и балади, Биело дугме и най-слушаните хърватски песни. Винаги така правя, когато ще се движим с кола. И в Португалия (фадо) и в Испания (фламенко), В Италия и Гърция - също. Жена ми още си спомня как съм я бил изненадал със Зорба гъркът в Крит.

Този път и пуснах „Газ, газ, газ“ на Горан Брегович. Е, не беше много изненадана след толкова екскурзии – „Ово е стандарт“.

Разбира се, спирахме на няколко места за по кафе. Аз пощръклявам, ако седя на едно място повече от 2-3 часа (все се чудя как хората седят на заведение по цели вечери/нощи – например на Нова Година. Даже си и плащат за това.)

Отново безмълвно и бездокументално преминаване на граница и след още 2-3 часа – Загреб, хотел Jadran, с паркинг. 30 минути освежаване и разтягане (колкото и да е удобна Королата, все пак нито съм изправен, нито легнал) и хайде по забележителностите на Загреб.

      Хотелът е на 100-на метра от Загребската катедрала „Св. Богородица“, така че започнахме с нея.

(Ще се постарая да не обременявам текста с много подробности за отделните забележителности. В случая с катедралата – колко е висока, как са различни кулите, кога е построена, какви витражи има и т.н. Всеки може да си прочете тези неща в гугъл)  След това статуята на Дева Мария (на площада пред катедралата

Пазара Долац (Dolac) вече беше приключил, но на следващата сутрин го видях в целия му блясък – обичам такива места.

Каменната порта

Църквата „Св. Св. Кирил и Методи“ – хем гръцка, хем католическа.

Църквата „Св. Марк“:

Националния им театър ( Hrvatsko narodno kazalište ),

Паметника на Никола Тесла ( от няколко години целия свят чу думата „тесла“. Всъщност ще е интересно колко от хората, които са чували за или дори карат ел. автомобили Тесла знаят кой точно е Никола Тесла. Макар, и сърбин, Тесла е роден на територията на днешна Хърватия. А изсъхналите цвята вероятно са от честванията на 165 години от раждането му. ) и т.н. и т.н.

Вечерята беше скромна – нещо не бяхме гладни. Хапнахме по едни щрукли (štrukli). Вкусно, но не мисля, че биха попаднали дори и в топ 20 на ястия от Балканите.

      Загреб се оказа приятен град (поне старата му част). Колкото до легендата за името му, дето девойката Манда донесла вода от езерото Мандушевац и поканила владетеля Бан Йелачич с думите „Загреби, Мандо“ …  Прекалено наивно ми звучи, но това не е единствената балканска легенда за произход на име, която ми е странна. Сещам се за с. Ковачевица, дето било кръстено на жената на ковача. Значи в селото идвали повече не заради ковача, а заради жена му… Специално за името на Загреб по-реалистично ми звучи друга легенда, според която воин (пълководец) забил меча си в земята. От там бликнала вода и той викнал на войниците си – „Загребвайте“. А вероятно истината е в старохърватската дума „загреб“ – укрепление. Но да не се отклоняваме повече с митове и легенди за Загреб.

Ден 2

      (Извинявам се - Пак леко отклонение: Пекарните в Хърватия (Pekara), а и в цяла бивша Югославия са много приятни. Нещо като аналог на нашите баничарници. И колкото пъти да влезе човек, все ще намери нещо тестено, което не е опитвал – солено или сладко.) Сутринта, след дегустационен сравнителен анализ на няколко тестени изделия от двете най-близки до хотела пекарни и дълго еспресо – направление Плитвички езера. Имаше и една трета пекарна - Pekara Kuraž , но в нея не ходихме.

За Плитвичките езера нарочно бях задал маршрут без магистрали. Чудни хърватски селца – подредени, чисти, спокойни, богати, красиви. Във всяко, на центъра - Pekara. Няколко подминах, но не всичките. Не усетихме кога стигнахме до Слунь:

      Много красиво и приятно място. 

      Няма и час и ето ни пред езерата. Предварително букнат хотел „Jezero“ – част от Националния парк „Плитвички езера“. Резервацията ни включваше безплатни билети за езерата и за двата дни – и преди и след нощувката. Така го и бях планирал. Един следобед и една сутрин по Плитвичките езера и водопади. Малко се бях стреснал от ходенето по пътеките около езерата. Абсолютно неоснователно. Съвсем поносимо и ненатоварващо се оказа. Този следобед обиколихме по маршрут H – втората му част - долните езера.

( https://np-plitvicka-jezera.hr/en/plan-your-visit/istrazite-jezera/activities/lake-tour-programmes/

Подробности за маршрута:

https://np-pj.maps.arcgis.com/apps/MapJournal/index.html?appid=0bbaf79346754938a745892bba978771

      Около 4 часа следобед си бяхме отново в хотела – буквално на 100-на метра от входа на парка/езерата. Малко почивка и с колата се качихме до с. Плитвица (Plitvica Selo). То се пада над долните езера. С помощта на maps.me придвижването по горските пътечки, от едно до друго място за наблюдение на езерата и водопадите, не беше никакъв проблем. Наистина много красиво и зареждащо. Тези зелени и сини цветове са магически. Хайде пак в хотела. Блиц-интервю на рецепционистите за ресторант (ресторан на хърватски), който да е типичен и да не е много туристически, а по скоро за местни. Предложиха ни Lička kuća. Аз по пътя бях видял табели за Restoran Petar. Като почнем да се назлъндисваме с жена, кой по-точно да изберем, пък после и коя маса. Предвиждайки какво ще се случи – отсякох – в Petar. След 5 минути вече паркирахме пред ресторанта. Той пълен. „Ще се намери ли една маса за двама на открито“, „Може, може“ – разтичаха се сервитьорите. Това хърватско „може, може“ синоним на „да“, „става“, „ОК“, „добре“, … до края на екскурзията ми стана паразитна дума до степен, че жена ми в един от последните дни каза: „Сега ще те питам нещо и по възможност не ми отговаряй с „може, може“… Напъни се малко…“. Поръчахме,  каквото поръчахме. По едно време идват двама сервитьори. Единият се превива под тежестта на огромно плато, другият го подсигурява. Идеята им беше да го сложат на масата. Пичове, няма как да стане. Самото блюдо беше почти колкото цялата маса. Насметоха се. Махнаха всичко излишно от масата. Аз си прибрах телефона и фотоапарата по джобовете. Сложиха криво-ляво огромната чиния на масата. Оказа се, че съм поръчал 1 кг. агнешко с картофи и други джунджурии около него - уж чета какво поръчвам. Голям гаф. А и умрях от срам – до нас едни англичани изтънчено бодяха някакви салатки. Толкова вкусно приготвено агнешко, но все пак в доста по-умерени количества, бяхме яли единствено в Кефалония. Не съм от злоядите, но с това агнешко беше много тежко. Мъка!

Както и да е. Изтъркалях се до хотела.

Ден 3

      На следващата сутрин рано, рано, около 7:30 пред входа на езерата, строени, за да хванем първото автобусче-влакче за горните Плитвички езера и водопади. Ще правим маршрут H – първата му част. За съжаление билетите от вчера се оказаха невалидни. Трябвало допълнителен печат от хотела. Бегом, по леко нанагорното до хотела и обратно. Май бях писал, че хотела е близо до входа. Хм-м, зависи от конкретната ситуация. Тези 100 м. са си доста.  Извадих късмет. Автобусчето беше закъсняло с няколко минути, така че сме вътре.

      Около 10-11 часа бяхме готови с Плитвичките езера. На нас горните езера и водопади ни харесаха повече. Но, като цяло, останахме много доволни от Плитвичките езера. Наистина, голяма красота, което, надявам се, личи и от снимките:

      Отправяме се към Адриатическото крайбрежие на Хърватия – Задар. По пътя:

      Бях планирал и водопада Щрбачки бук на река Уна, но преценихме, че доста ще се отклоним (поне още 3 часа)  и Щрбачки бук реално ще изяде времето за Задар, така че тази забележителност отпадна от програмата ни. Апартаментчето/студиото в Задар, което бях резервирал отново беше много близко до стария град - има няма 200-300 метра от стените на града. За Задар имах големи очаквания – най-вече за залеза, „Поздрав към слънцето“ и морския орган (проекти на хърватския архитект Никола Башич). И както често става при предварителни високи очаквания – нещата се объркват. Въпреки 38о C, небето беше изцяло облачно и залеза не ни се получи.

      Е, не беше фатално. Разходихме се по крайбрежната с 2-3 сладоледа. Толкова много хора скоро не бях виждал. Мравуняк от туристи и всичките запътили се към органа и залеза. Лошото е, че имаше и китайци и руснаци, въпреки Ковид пандемията. Аз съм фиксиран върху руските туристи, но и китайците не са за подценяване. Не ми се мисли какво ще е следващото лято, когато след 2-3 години ограничения, туристите от тези две държави отново хукнат по света. Ужас! Поседяхме малко на стълбите – точно над морския орган.

      Интересно хрумване/инсталация – морската вода навлиза в тръби под тези стълби и се създава звук, наподобяващ тон от орган. Естествено, няма мелодия, но при по-силно морско течение звукът се променя значително и определено се създава усещане за съспенс.  Старата част на Задар си е типично италианско градче – тесни улички, малки, уютни площадчета, каменни къщи, простори над главите на пешеходците. Стените и портите на стария град са много добре запазени/възстановени. Портите са строени по различно време – от византийци и венецианци. Това най-добре личи от „Земната порта“.

      Църквите са друга съществена част от облика на стария град Задар. Строени по различно време и в различен стил - всичките са впечатляващи - Катедралата на Задар, Църквата „Св. Донат“, Св. Мария.

      Личеше си, и то осезаемо, венецианското минало на този град. Впрочем и на всички останали по крайбрежието – Сплит, Шибеник, Дубровник,… та чак до Будва и Котор.

      На следващия ден крайната точка беше Националния парк Крка или по-точно селцето, непосредствено преди входа на парка – Лозовац. А за самия ден бях планирал корабче до Корнати. Национален парк Корнати са няколко острова (архипелаг) – много красиви. Екскурзията включваше и 2-3 спирания за плаж и къпане – идеално. Да-а-а, но времето (пак да кажа, въпреки непоносимата жега – 35-40оC ) беше облачно с вятър и морето щяло да бъде бурно. От фирмата, която организираше екскурзията с корабчето до Корнати се обадиха, за да ни кажат, че малки корабчета (до 15-20 човека) няма да излизат в морето и ни предложиха екскурзията да стане с кораб за 200 човека, като вероятно и част от плажовете щели да отпаднат. Не, мерси, с жена ми не понасяме гъчкана. Особено по плажове. А и на този кораб – представих си 150-200 човека (китайци, руснаци) да ми стъпват по краката и да ми се бутат.  Категорично отказах и деня ни беше свободен. Бързо пренаредихме програмата и изтеглихме Крка с един ден напред. Принципно, не обичам никакви промени в начертан план, но сега не се притесних особено – винаги има къде да се уплътни малко свободно време по адриатическото крайбрежие.

Ден 4

      Крка!

      Предварително бях проучил. С кола или с корабче се стига до горната част на парка – Рошки слап (Roški Slap) В тази си част р. Крка образува едни много ниски, разлети водопади и нещо като малки басейни. Някъде четох, че от геоложка гледна точка са идентични на тези в Памуккале. Е, тук не са така бели и красиви, а и ние не намерихме достатъчно добра точка за наблюдение, за да може да ги видим в цялата им прелест. Предполагам зависи и от сезона и пълноводието на реката. До тях (Рошки слап) решихме да отидем с корабче – синьо-зелена вода, красота, спокойствие. Билетите за корабчето се заплащат допълнително, но трябва да се заявят при купуването на входните билети. По пътя се спира на едно островче - Висовац. Първоначално (около 13-ти век) е бил августински манастир, сега е францискански. Стигаме и до пристана на Рошки слап. Връщане на обратно след час и половина. Отново включвам maps.me. Приложение, което перфектно се справя с offline навигация по кози (пешеходни) пътеки. Идеята е да стигнем до един пешеходен мост с възможно най-добра гледка към водопадите и после да се върнем през моста-шосе до пристана. Маршрут за около 30 минути.

      Отново корабчето, отново релакс и на изходна позиция. Сега да видим основните красоти на Крка и водопада Скрадински бук. Е, може ли такова нещо. Точно от тази година къпането непосредствено пред водопада е забранено. А и на официалния си сайт не го бяха написали или е било с много малки букви. Гадничко ме изненадаха. Все пак, аз си взех своето – в един страничен гьол, където къпането беше неформално допустимо. Охраната на парка сами насочваха хората натам. На Рошки слап, до пристана къпането също беше разрешено, но кой да знае за забраната на Скрадински бук.

      Мястото за спане в Лозовац беше идеално. Къща на два етажа, доста дълга. С хотелска част и такава за собственика. На 15-на км. и на  20 минути с колата е Шибеник – градче на крайбрежието. Това градче ни очарова. Старата му част ни се видя по-тиха и спокойна от на останалите градчета. Уличките – сякаш най-тесни и най-живописни. Сладоледите – най-вкусни. Знам ли какво точно? А може би, случайно открития магазин на „Blank du Nil“, които са ни любими и от който магазин не си тръгнахме, докато не купихме за синовете и снахите по нещо бяло и египетско-памучно. Е, … за мен също.

Ден 5

      Този ден по план трябваше да са Крка, извора на река Цетина и Сплит.  Добре, че изтеглихме Крка в предишния ден. Пътя до Сплит през Цетина е около 3 часа. Като прибавим и времето на самия извор. Ако и Крка беше останал, за Сплит нямаше да има никакво време. Отчетох си грешката при планирането, която за щастие успяхме да избегнем.

      Сега, да се върнем на извора на р. Цетина. Изворът е карстов, много красив и интересен. Цепнатина в скала, дълбока над 100 м. Дупката е изследвана от водолази до 110 м. дълбочина, но продължава още надолу. Водата извира и образува нещо като езерце – около 20-30 метра в диаметър. И досега имам леки угризения – къпането разрешено ли е или не. Преди тръгване потърсих информация в мрежата. Не намерих някъде да се говори за забрана. То, и така ми се искаше. На няколко места пишеше, че трябва да си много смел за да плуваш в извора. Малко ме досмеша – колко пък смел трябва да си. Къпеш се в езеро, което е по-дълбоко от ръста ти. ОК, водата е изворна – значи малко по-студена – голяма работа. Малко по-студена … Голям наивник съм бил. Водата беше ледена, много ледена. Близко е до акъла. Щом извира – колко да е? Вероятно колкото в пещерите – около 6-7 градуса. Аз така си мисля. Сега, докато пиша пътеписа, пак потърсих информация в мрежата. Няколко хърватски сайта твърдят, че е 4, други 8. 8 градуса – да бе, да - лъжат. Максимум 4 – питайте ме мен - категоричен съм.

      4 градуса температура на водата се усеща като парализиращо ледена. При пристигането си видяхме група французи – едно от момичета беше с дюшек в извора. Докато слизахме надолу и други 2-3-ма от групата се потопиха. Аз първо вдигнах дрона. Поснимах малко. Междувременно ги чувах и си дадох сметка че им е студено, ама чак пък толкова. Глезотии. Какво ще им се впечатлявам на тези изтънчени франсета. Предварително подготвен по бански – махам фланелката и сандалите и нагазвам смело и бързо във водата. Направо шок. Толкова вледеняващо.🥶 Остави краката, които спрях да усещам. Спрях да усещам каквото и да било. Невроните в мозъка ми отказаха да се движат, камо ли да изграждат някакви връзки и да тече някаква мисъл. Не можех да контролирам и мускулите си. Пълна парализа. Все едно ледената кралица ме е докоснала с тъпата си ледена пръчица и ме е замразила. А си бях потопил краката само до коленете. Нито напред – не че исках, нито назад можех да направя и крачка. Постепенно краката ми изтръпнаха и с усилие започнах да ги движа. След минути се потопих до кръста. Още няколко минути (тогава си мислех, че са часове) усилия на волята и бях целия във водата. Стана идея по-поносимо. Можех и да плувам. Не, че ходих до средата на езерото. Не съм нито толкова смел, нито толкова луд. Поплувах няколко минути там където дъното е на 2-3-4 метра под мен и на 4-5 метра от сушата, така че ако нещо ми се схване да мога да изпляскам до брега и … толкова. Останах мно-о-о-го доволен.

      Сега предстоеше Сплит. Апартаментчето – приятно, отговарящо на критериите ни. Изчакахме около час непоносимата следобедна горещина да отмине и разходките по стария град започнаха. Снимки, сладоледи, църкви, площадчета, магазинчета по малките, тесни улички. Една от основните забележителности е дворецът на Диоклециан. Реално, той заема съществена част от целия стар град Сплит в момента. Едно от най-посещаваните места е перистила - вътрешен двор, обграден с колони.

      Диоклециан е известен с това, че разделя римската империя на две – западни провинции и източна част, като доста по-късно приемник на източната римска империя е познатата ни Византия. Диоклециан в стремежа си да управлява ефективно стига още по-далеч като разделя империята на още две части т.е. общо 4, но това не издържа във времето. Този император е известен и с гоненията на християните. Превратностите на съдбата водят до това, че мавзолея, в който е погребан, по-късно е превърнат в катедрала. Саркофазите на Диоклециан и близките му са унищожени от християни и сега в храма са останките на Св. Домниус, покровител на Сплит и загинал, вследствие на гоненията на Диоклециан. В огромния дворец се е влизало през 4 порти – златна, сребърна, бронзова и желязна и заедно с площада на народите, площада на Републиката и множеството църкви допринасят за очарованието на стария Сплит..

Вечеря на площада на Републиката (Trg Republike - Prokurative ) в най-пълния ресторант.

Ще да е била най-качествената храна.

      Само дето след половината агне при Плитвичките езера всички други порции ми се виждаха миниатюрни – един вид дегустационни. Да пробва човек и да каже дали става или не, та да носят основното блюдо.

      И този прекрасен ден свърши.

Ден 6

      Сутринта ставаме рано, с ясното съзнание, че предстои един луд ден. Наситен до макс., дори и за мен. 6:30 хващаме ферибота до Supetar, o. Брач. Идеята е да видим един от емблематичните плажове на Хърватия – Златния рог (Zlatni rat). Слизайки от ферибота извадихме късмет. Първия таксиджия поиска 55 евро да ни закара до плажа – разстояние около 40 км и 50 минути път. Подминахме го дори и без пазарлък. След 10-на метра ни настигна едни симпатяга. Обясни, че се прибира в Бол (селцето до плажа Златни рат) и предложи да ни закара за 30 евро. Бях чел, че цената на такситата започва от 40-45, евро така че веднага се съгласихме. След час вече бяхме на плажа. Плана беше да му се насладим за около 2-3  часа (на практика цялата сутрин) и в 12:00 да вземем ферибота от Бол обратно за Сплит. Плажът наистина е много красив.

      Успях да се разходя и до скалите от едната му страна.

      Там също има малки, уединени плажчета, които, ако почивам на този остров бих предпочел. Единствения минус, за нас - съществен, е че на плажа няма пясък, а са малки, гадни, остри камъчета. Ние, сутринта, в бързината, си забравихме „морските“ обувки. Нищо, сандалите помогнаха през повечето време.

      В 13:30 вече бяхме на път към гр. Имотски. До него има няколко красиви езера - Синьото и Червеното.  Планирано беше да ги видим.

      Пътя до там е планини, баири, завои, нагоре-надолу и пак така. Королката се справи идеално. Само, понякога, леко ме дразнеше с това писукане на Lane Assist -a. Спокойно, аз сам си сеча завоите и настъпвам осевата линия, движение почти нямаше. Останах с впечатлението, че тези езера не са много популярни. Абсолютно незаслужено – на нас много ни харесаха. Красота! За синьото езеро имаше пътека до долу – които иска да се къпе. Малко съжалих, но нямахме нито време, нито пък щях да си причиня ходене по 30 минути в посока на 45 градуса топлина. Още повече, предстоеше водопада Кравице, където за разлика от Крка, къпането е разрешено.

      Границата Хърватия – Босна и Херцеговина беше като всички останали. Няколко коли пред нас. Никой нищо не пита и не иска. Граничаря видя, че имаме лични карти и това му беше достатъчно. Останах с впечатлението, че границите на Балканите са много подобни на тези в Шенген. Около 17:00 вече бях във водата, непосредствено под водопада Кравице. Поредния красив водопад.

      Малко над  час приятна почивка в снимки, разглеждане и къпане в Кравице и отново на път към Мостар. Влезнахме в Мостар около час преди да се мръкне. Времето все още ставаше за снимки. Домакинът ни, любезен и засмян младеж, ме навигира да паркирам в двора на къщата. Препоръча ни най-добрия ресторант в Мостар - Диван. Гаранция. Пожела ни приятна вечер и изчезна. Мостар. Бяхме позабравили Ориента. Това градче ни го припомни.

На тази врата ясно се виждат дупките от куршуми:

      Отрупани/претрупани сергиийки с каквото се сетиш. Калдъръмени улички. Поснимахме моста – символ на града. Разрушен (1993 г.) във войната между бившите съюзници – хървати и босненци и отново построен. Отидохме и до банята, и до стария мост (Kriva ćuprija) – прототип на емблематичния мост. Разгледахме джамиите и старите къщи. Мостар (старата му част) е съвсем мъничка и се обхожда за не повече от час.

След вечеря отново разходки по красиво осветения Мостар и по леглата.

Ден 7

      На сутрина турско (босненско) кафе, малко сладкишчета, всичките - производни на баклавата …

      Хм-м, май не бяха малко и „Чао, Мостар“. Направление Дубровник. По пътя се отбихме в Благай и Почитель.

      Дервишкия манастир в Благай е разположен на много красиво място. За съжаление, непосредствено пред него има множество ресторанти и по двата бряга на реката. Въпреки, че са издържани в архитектурно отношение и малко или много се вписват в общата картина – все пак дразнят. Мястото, според нас, е прекалено комерсиализирано. Вероятно манастирът е място за преклонение и много посещаван от мюсюлмани и това да е причината за толкова много заведения в непосредствена близост до манастира.

След Почитель отново граница – Босно-Хърватска. Отново почти незабележима и бързо премината.

Дубровник

      Бях букнал няколко места в Дубровник. Една от вечерите с жена ми канцелирахме излишните и оставихме едно студио. През цялата екскурзия това беше единственото място, относително далеч от забележителности в съответния стар град. Вероятно, заради рейтинга и приветливата обстановка по снимките. Мислех да отидем с колата до стария град и там някъде да паркирам. Посрещна ни една леко плешива дебеланка, но много засмяна и приветлива. После, като се разговорихме се оказа, че сме родени в една и съща година. Малее, ако така изглеждам! Слава богу, че и жена ми не изглежда така. Та, тя беше категорична. „От времето ли си се така ошашавил, бре. Никаква кола, оставяте я в двора. Автобуса е 2 евро и е на 15 минути. Спира на 100 метра.“  Всичко се оказа напълно вярно, така че след около час в студиото, за кратко освежаване, и още 15-20 минути с автобуса вече бяхме пред една от портите (входните врати) на Дубровник - Pile Gate , където е и последната спирка на автобус № 4.

Дубровник наистина си е перлата на адриатическото  крайбрежие. През вековете Дубровник е бил в пределите на Византия, Венеция, Унгарско-Хърватското кралство (имало и такова), самостоятелна Дубровнишка република, която не един и два пъти е съперничела на Венеция по мощ и влияние. По-късно (след Наполеон) е владение на Франция, после на Австро-Унгарската империя, а през 20 век вече е в пределите на Кралството на сърби, хървати и словенци и последно т.е. предпоследно в Югославия. Сега (засега) е в Хърватия. В исторически план – много проветриво място. Но и много красиво. С отлично запазени/възстановени стари къщи, площадчета, улички, порти, църкви и укрепления. Гледката от горната част на крепостните стени е невероятна. Струва си всяка крачка от разходка (сладоледите също) по главната улица Stradun, която свързва фонтана Онуфри (на името на създателя си)  с двореца на ректорите, двореца Sponza и с малкия фонтан Онуфри. Онуфри дела Кава е архитекта, построил не само тези два фонтана (чешми) , но и основната част на водоснабдителната система на средновековния Дубровник. Макар и да са известни с името Онуфри, техния облик се дължи предимно на Pietro di Martino da Milano – изключително талантлив скулптор, работил за Дубровник, Неапол и френския двор.  Това са двамата гении на Дубровник, единия предимно архитект, другия предимно склуптор, които са участвали и в построяването на голяма част от църквите/катедралите, портите и дворците на Дубровник или на техни съществени елементи. Stradun преди векове си е била море, но жителите на града засипват плитчините и по този начин обединяват двете части на града. Във и около Дубровник са запазени няколко крепости (Минчета, Бокарт, Ревелин, Ловриенац) както и голяма част от крепостните стени. Съдейки от историческите факти и преминаването на града под управлението ту на една, ту на друга държава тези укрепления не са успявали да го спасят, но сега са отлични туристически атракции и придават на града една изключителна неповторимост.

      Дубровник е използван за голяма част от снимките на Game of Thrones. Има специални магазини, единствено с артикули свързани с филма и града. Организират се нарочни турове, в които вероятно се посещават едни или други снимачни площадки и се разказват интересни факти около създаването на филма, но повече не знам, тъй като не съм фен на сериала.

Ден 8

На другия ден трябваше да се сбогуваме с гостоприемната, засмяна, красива, вкусна и очарователна Хърватия. Чао. Очакваше ни Черна гора. Трябваше да минем границата през Дебели бряг (Debeli Brijeg). Както каза и домакинята ни – „през Debeli Brijeg,  Debeli като мен“. Навигацията, обаче, упорито ни отклоняваше през планината. Вероятно щях да пренебрегна указанията на google maps-а, но на последното възможно разклонение имаше огромна жълта табела, и нещо зачертано с две дебели диагонални черни ленти. Не се четеше какво е задрасканото. В допълнение всички коли завиваха нагоре към планината, така както и навигацията препоръчваше. Не посмях да рискувам, за да спестя 20-на км и толкова минути път и поех по маршрута на google. Така и не разбрахме защо навигацията упорито ни отклоняваше от по-естествения път за Черна гора.

      Крайната ни цел за деня беше Котор. Имахме достатъчно време. Спряхме в Пераст. Красиво, малко градче, буквално с две улички. Паркира се преди или след градчето. При паркирането един от мъжете, които диспечираха притока на коли и указваха къде и как да се паркира ни предложи вместо 5 евро за паркиране да платим по 10 евро, като в тази цена влиза разходка с лодка до о. Богородица от скалите.  Там ще имаме около час да разгледаме и ще ни върнат в Пераст. Беше ми ясно, че това е поредния туристически капан, но колко щях да спестя, ако му откажех и сам търсех лодка, за да ни закара и върне от острова. Съгласих се.  Острова е полуизкуствен. Легендата е, че на това място имало само няколко скали. Рибари открили икона на св. Богородица върху тези скали. Единия бил болен. Излекувал се и в знак на признателност построили църква. Така се създал острова. Още куп легенди има около това островче и църквата. Някой от тях са дали началото на редица обичай и вярвания – за цветята на булките, които се оставят там. За скалата, която е в процеп зад олтара. За керамичните плочи, които са донесени в църквата от моряци в знак на признателност към св. Богородица, която ги е закриляла. За гоблена, който жената на моряк, започнала да бродира, докато го чакала, като използвала вместо конци, косите си. Моряка не се връщал, косите побелявали с времето и така се получили необходимите различни цветове за гоблена и т.н. и т.н. На няколко десетки метра до о. Богородица на скалите има още един остров – Св. Георги. На него има манастир и е затворен за посещения. Друга красива, но трагична легенда се свързва с този остров. През средновековието тази част от адриатическото крайбрежие е завладяна от французите. Те разполагат гарнизон на острова. Един от френските войници се залюбва с местно момиче от Пераст – Катица. Голяма и красива любов пламнала между двамата. Аха да се оженят и местното население вдига въстание. Французите решават да ги сплашат като стрелят с една пушка от острова към града. Пушките тогава били рядкост и това било по-скоро демонстрация на сила. Честа да стреля се паднала на френския войник, който бил влюбен в Катица. Резултатът от стрелбата - една единствена жертва от населението на Пераст. Гробището на Пераст се намирало на острова и когато на следващия ден докарват Катица в ковчег - тя била убитата, френския войник сваля униформата си и става монах.

      По пътя забелязахме множество бетонови платформи (10м. на 10 м.) – за по няколко човека, на които плажуваха хора. Непосредствено пред тях имаше обособени разширения на пътя – за паркиране на 1-2 коли. Явно много хора така разбираха плажа.

      Апартамента, който бяхме букнали в Котор беше, може би, най-доброто ни попадение. И другите не бяха лоши, но този беше просторен двустаен апартамент. Във всяка стая климатик. В задния двор на сградата (нещо като жилищен блок) можеше да се паркира. Ако някога решим да почиваме в Котор без колебание бих избрал този апартамент. А и не беше скъпо – 42 евро. Пристигайки по обяд в Котор – естествено имахме време за плаж. Ходихме на Plavi Horizonti Plaža.

Плажът не е лош. Пясък, да, пясък, не камъчета. Душове и съблекални. Заведения, изтеглени в дълбочина и на сянка, борова горичка и скали в края на плажа. А пък за един следобед – беше си направо идеален.

Късния следобед или по-скоро ранна привечер – Котор.

      През вековете Котор, подобно и на останалите градчета по адриатическото крайбрежие е бил под едно или друго управление, под едно или друго архитектурно влияние. В един кратък исторически момент е бил и в пределите на България, по времето на Самуил, но явно не ни е бил много важен и по-късно го преотстъпваме на едно от многото сръбски херцогства.

Един от символите на Котор са множеството котки. И при нас дойде една с надеждата да споделим вкусните калмари, пълнени със скариди:

Ден 9

      Последен ден на адриатическото крайбрежие. Предстоеше ни Будва. Разхождайки се по тесните калдъръмени улички на Будва, човек остава с впечатлението за поредния стар италиански град. Заедно с Котор - не на територията на Хърватия, а на Черна гора. Еми, какво да се прави – на някои им оставят стари, чаровни италиански градчета, с много история и артефакти, на други – джамии и боза. Съдба!

      След като се помотахме по уличките и площадчетата на стария град се отправихме към единия му край – този с градския плаж и статуята на балерината. Малко ала Малката русалка в края на Копенхаген.

Поснимахме я и леви-леви по пътечката към рекламирания като един от най-добрите плажове на Черна гора - Могрен.

      За съжаление – разочароващ. Не мога да кажа, че пясъкът беше пясък, да не говорим за вътре в морето, където, ако не внимаваш, със сигурност ще стъпиш или ритнеш някой остър камък. Но основният минус беше изключителната му пренаселеност. Хавлия до хавлия – наистина няма къде да се стъпи. На практика не можеш да стигнеш до водата или да излезеш от нея без да настъпиш някоя хавлия или да се подпреш на някое дупе. Единодушни сме с жена ми – Будва е неконтролируемо и безвъзвратно пренаселен.

      Тръгваме към манастира Острог. Бяхме решили да не се отбиваме в Подгорица. Не знам дали това не беше грешка. Ако трябваше да отделим време и за Подгорица щеше нещо друго да отпадне от плана ни. Преди манастира ни очакваше неприятна изненада. Без каквито и да е предупреждения и възможности за алтернативи, пътят се превърна в новостроящ се, по които беше пуснато движението. Чакъл, камъни, пясък, прахоляк и така в продължение на повече от 10-15 км. Колата от страстно червена се пребоядиса в сиво-охрава, изцяло. Направо не можех да я гледам. 

      Манастира Острог е наистина впечатляващ.

      Съвсем малък, вграден в скалите, изцяло бял, много въздействащ. Всъщност те са два – Долен и Горен (Нижний и Горски). Създаден е от Св. Василий Острожки, който е бил епископ на Босна. Св. Василий (светското му име е Стоян) е роден в Херцеговина през 17-ти век. Черна гора и Херцеговина са под турско робство. Ислямизация на населението е в пълна сила. Семейството на Стоян е християнско, но съседите им приемат исляма. За да го защитят, родителите му го изпращат в манастир. По-късно Стоян се замонашва и приема името Василий. Започва неговия труден, подвижнически, монашески живот. Още преживе около него се случват множество чудеса. Проповедническа му дейност, силната му вяра в бога и чудесата допринасят за изключителна му популярност сред народа. Хората се стичат към него за съвет, цяр, утеха, молитва.  Гонения и преследвания от страна на властите принуждават Св. Василий да се оттегли в манастира. Там той живее около 15 години, като около себе си събира и други монаси. Чудесата продължават и след смъртта му, на гроба му в църквата към манастира. 7 години след смъртта му монасите отварят гроба и намират мощите на Св. Василий цели и нетленни. Слагат ги в църквата, където вярващите могат да се поклонят пред тях и до днес. Св. Василий е един от най-тачените сръбски светци. Манастирът е изключително популярен и посещаван от поклонници, предимно от бивша Югославия. Стотици хора преспиват на площадката пред манастира – вероятно подобно на вярващите на Кръстова гора у нас. Хората вярват, че Св. Василий помага в молитвите им, особено за болести.

      В различни периоди на годината, по църковни празници, опашките могат и да са километрични. Ние случихме на сравнително малко хора. Чакахме около 30-40 минути. Организацията е много добра. По пътеката има опънати чадъри и поклонниците почти никога не са на пряка слънчева светлина.

      При планирането нямах идея колко време ще ни отнеме чакането и дали изобщо в следобедните часове ще успеем да посетим манастира. Затова бях резервирал спането на няколко километра от манастира Острог, нагоре в планината, за да можем, ако се наложи да влезем в манастира на следващата сутрин. Мястото за спане - Koliba Bogetici. Верно колиби. Това беше единствената издънка (почти) с местата за спане. Колибите представлява сграда с хотелска част и няколко дървени, островърхи къщички. Опитаха се да ни настанят на последния етаж в хотелската част. Това не беше стая, а от часове работеща сауна. При 43 градуса покрива така се беше напекъл, че в стаята не се стоеше. Климатик? Показаха ми една дупка на скосения таван, запушена с отдушник (като в баня) и започнаха да ме убеждават, че имало централен климатик. Бях толкова рязък, че младежът се стресна. Казах му, че тук няма да остана и да ми каже какво друго имат. Предложи ми от дървените къщички, оборудвани с истински климатици. Трябвало да доплатя 10 евро. ОК. Само да излизаме от тази пещ. Всъщност къщичката не беше лоша. Климатикът за 10-15 минути, докато изядем по един сладолед, насмогна и вече температурата се нормализира. Гледката от ресторанта беше уникална. Но все пак, аз не можах да се отърва от усещането, че това място още си живее в комунизма – и като обстановка, и като обслужване и отношение към гостите. На следващата сутрин ни предстоеше път от манастира Осрог през планините на Черна гора до Сърбия, до меандрите на р. Увац.

Ден 10

      Пътят от манастира Острог до градчето Sjenica, което е отправен пункт за меандрите на р. Увац почти през цялото време е планински, стръмен, еднолентов, със 180-градусови завои и на места в не много добро състояние. Чак в Сърбия леко се пооправи. В едно от градчетата измих колата – не можех да я гледам такава прашна. Хвърлени пари на вятъра, защото пътя от Сиеница до мястото за наблюдение на меандрите беше селски, черен път и колата придоби вчерашния си кафявоземеделски цвят.

      Бях се подготвил с два варианта – да видим меандрите или от едната или от другата страна на реката т.е. или да отидем до Ледени видиковац или до Видиковац Молитва. Едни младежи от Сиеница бяха категорични – Молитва е с по-хубава гледка и с по-лесен път. Допълнително ме предупредиха да не се хващам на никакви уловки от дебнещи с джипове, които убеждавали туристите, че с обикновена кола не може да се стигне и трябвало с техния джип. Паркирахме на 200-300 метра от пункта за наблюдение на хълма Молитва. Единствената жертва – отчайващото замърсяване на колата и няколкото безмислено похарчени евро, няколко часа преди това, за измиването й.

Но пък гледките си заслужаваха всичките тези „несгоди“.

      Не ни се тръгваше от меандрите. Такава красота.

    С неохота поехме обратно по прашния, коларски път до Sjenica,  а от там към Дрвенград – градът на Костурица. Дрвенград е построен на чудесно място – хълм с прекрасни гледки към околните планини/хълмове и реката в ниското.

      Костурица избира този слънчев хълм (Мечавник) по време на снимки на един от филмите си, докато чака слънцето да огрее и снимачната площадка. Дрвенград е проект на Костурица, безспорно интересен. Вероятно се иска доста време за да се вникне в многопластовия замисъл на талантливия режисьор. От една страна традицията на строежа на типичните селски дървени къщи в Сърбия. От друга - стремежа в етноселцето да бъде представено цялото многообразие на живота – църква, хотел, сладкарница, затвор, книжарница, спа, … И това многообразие от личности, изникващи пред нас или с рисунки по стените, или с имена на улици и къщи. Личности, които за Костурица вероятно са значими, но част от тях със сигурност противоречиви и в дълбок дисонанс една с друга. А и това ретро, което на места е дори натрапчиво. За мен опита да се натика целия свят в 30-40 къщи, няколко улици и няколко рисунки по стените остана неразбран и в този смисъл – несполучлив, а на места дори - кичозен. Е, това мое мнение едва ли е някаква драма. Дори за мен, а каму ли за великия режисьор.

      Последната вечер спахме в Neva Apartments. Чудесно място, на 50 метра над Дрвенград със спираща дъха панорамна гледка, обхващаща града на Костурица и цялата красота на зелените хълмове наоколо.

Ден 11

      Последен ден от нашата екскурзия. Прозаичен. Не се очертаваше нищо интересно. Път – Дрвенград-София. Няколко спирки за разтъпкване и кафе. Едното спиране беше в случайно видян аутлет за италиански обувки. Не харесахме нищо - много аутлет си бяха тези обувки, но в съседство имаше фирмен детски магазин на компания, работеща само с памук. Спирането не беше напразно - няколко подаръци за внучката. Толкова граници минахме - никъде не сме се бавили повече от 15 минути, най-много до половин час чакане на едно или две места, но на Калотина си отвисяхме. Над три часа. Имах чувството, че никога няма да стигнем границата. Имаше десетки минути, в които опашката от коли не помръдваше. А около нас само немски коли с чистокръвни арийци, прибиращи се, вероятно в родната Анадола. С жена ми се нагледахме на какво ли не. Отваря се багажника на джипа (BMW 5) пред нас и половината багажник се изсипва на земята. Туркинята запретва крачоли, ръкави, забрадки и започва да подрежда т.е. да тъпче всичко обратно. След 5 минути, при поредното мръдване с 10 метра отново се отваря багажника (какво непрекъснато търсеха там – не разбрах) и отново половина се изсипва на асфалта. Споглеждаме се с жена ми – ние добре ли сме. Това вече го гледахме. От слънцето явно вече халюцинираме. Друга туркинята от съседната кола играе друг етюд – и тя при всяко спиране на колоната излиза от колата, отваря багажника, нищо не пада, но тя го събаря на земята и започва да подрежда. И така дубъл след дубъл – през няколко минути, на всяко спиране. А температура навън 40-43 градуса. Не се трае. Климатика не спря през цялото време. Добре, че бяха гастарбайтерите около нас, та малко се поразвличахме. Мисля си - тръгваш на път – над 2000 км. Толкова ли не можеш да си подредиш багажа и не в 87 пликове и торби, а в няколко куфара.  Българския граничар – последния от дузината, през които минахме в тези 11 дена на-сетне ни попита – „Имате ли PCR тест.“ „Не, имаме европейски сертификат.“ "Еми, добре. Покажете го на ето тези момчета и момичета“. Група младежи, събрали се около една маса на 20-30 метра от КПП-то – всичките със симптоми на топлинен удар. „Здравейте, с жена ми имаме Европейски сертификати…“ тръгвам аз да обяснявам и подавам сертификатите. „ОК, ОК. Приятен път.“ И те не проявиха никакъв интерес към нашите ковид документи. Язък, а се бях подготвил – няколко хартиени копия и  в електронен вид, запазени в специално приложение на телефона…

          Това беше. Балканската ни,11-дневна екскурзия свърши. С жена ми останахме много доволни.

     Цялата тази динамика (над 2800 км.), десетките забележителности, безбройните красиви панорамни гледки, множеството водопади, езера, старите „италиански“ градчета, кристално чистата, изумрудено синя вода по адриатическите плажове, вкусната храна, приветливите, засмени и добронамерени балканци – и хървати, и босненци, и черногорци и сърби. 11 дни – изцяло изпълнени единствено с красота, очарование и положителни емоции.

          Супер!