Великото ми руско приключение - Частта за Петербург

Следващият разказ е вдъхновен от пътеписа на Пантелей пътник за срещата му със Санкт Петербург и нахлулите спомени за невероятните приключения на две наивни студентки из Русия. Историята ми ще звучи осакатена откъм детайли и ще прескача отделни моменти, но тя не е напълно моя и затова не искам да я споделям цялата. (Също не обръщайте внимание на облеклото ми - бях в такъв период. И присъствам на повечето снимки, защото все пак не бях тръгнала натам с цел туризъм, а да се срещна искрено и лично с тая страна)

Когато си на 20 и няколко, не мислиш много-много. Все още съветите на “възрастните” чичковци и лелки на по 40-50г. ти се струват, ако не задръстени, то поне излишни. Ти си знаеш най-добре и не те бъркат неща от сорта на “какво ще последва?” и “ами, ако…” Правила съм хиляди глупости в живота си преди да навърша 30г., за които съм съжалявала горчиво, но Русия не е една от тях!

Годината беше 2008-ма. Аз и моята съквартирантка и приятелка Евдокия, с която живеехме тогава в Талин, от 4 месеца крояхме планове за бленуваното и за двете ни пътешествие до Русия. Моята любов към тази страна беше започнала с една кутия диапозитиви и стереоапарат, подарък от мама, когато бях на 3, а на Евдокия с Достоевски и ЛЮБЭ.

Интересното е, че подготовката ни не включваше проучване на хостели, забележителности и ориентировачни цени, а пътуване на стоп до Нарва (нали ви казах, че на 20 нямаш много мъдри хрумвания), за да видим дали може да стигнем така и до Санкт Петербург, но се отказахме от този гениален план, след като почти не замръзнахме в снежна виелица, докато чакахме някоя кола да ни спре.

(Нарва)

Е, решихме, че ще вървим по утъпкания път, който започваше от…

Руското посолство, рано сутринта. Джан-джун няма в розовата сграда, която е единствената с равен покрив на улицата. Цари мъртва тишина, която ние с Евдокия нарушаваме със скърцането на ботушите си като влизаме. Един възпълен чичко с румени бузи и оредяваща коса седи на гишето. Приближаваме се и питаме на руски как да подадем молба за виза. Той ни гледа изпод вежди и ни пита защо искаме да пътуваме до Русия. Нормален ли е? Не знае ли, че само заради Ермитажа бихме били път до Санкт Петербург? Има ли представа, че и двете, поотделно сме си мечтали за Русия от 100 години? Не разбира ли той, че някои пориви на сърцето не могат да се оправдаят с логични обяснения?  “Проста так.” - отговарям му аз, в шок от абсурдния му въпрос, а той на следващ ред ми отговаря: “Две девушки проста так в Рассию не попадут!” А, сега! Какво ще правим? Тоя дядя ни съкруши за секунди. Излизаме от посолството и щем не щем ще търсим друг вариант. Отиваме в една туристическа агенция, заемаща подозрително тъмното мазе на къща недалеч от посолството. Питаме жената как можем да се запишем на екскурзия и дали има възможност да си правим наш си маршрут. Тя ни обясява, че те изобщо не продават екскурзии, а само осигуряват туристически визи за Русия. Поиска ни една цена за визата и още една за застраховка. Ние й казваме, че имаме застраховки за пътуване в цяла Европа, а тя, без дори да ни погледне, както си пишеше, ни посича: “Расия - ета нйе Йевропа.” Паднахме. Платихме, дадохме си с огромно колебание паспортите и след седмица ги взехме със заветните визи вътре.

Планът беше да сме 1 седмица в Питер, защото имахме само по 400 евро на човек, спестени от студентските стипендии. Това и казахме на преподавателите и колегите  в университета. Щяхме да сме там през първата седмица от пролетната ваканция. По стара моя традиция, пътуванията ми винаги се превръщат в изпитание за участниците или наблюдателите в тях и този път не беше различно. С Евдокия си нямахме и идея къде ще спим, кое колко ще ни струва и т.н. Затова като осъзнахме, вече в Русия, че общите 800 евро ще са ни предостатъчни за повече от две седмици, решихме да останем колкото се може по-дълго и да включим Москва в програмата, но не се сетихме да оведомим никой в Естония за промяната в плана, така че като се прибрахме живи и здрави в Талин, разбрахме, че от университета са щели да се свържат с полицията на следващия ден и да ни обявят за международно издирване…

След този изключително дълъг пролог е време за…

Автобусът Талин-Санкт Петербург. Тръгваме някъде към 22ч. с мисълта да поспим, за да може като пристигнем рано сутринта да можем веднага да започнем опознаването на града. Вместо това слушаме Земфира, Любэ, Наутилус. Говорим си за мечтите, за глупавите естонци с рефлектори по палтата, които живеят живота си в две релси, за това колко по-богати са необятните руски души, как всичко на този свят ни е ясно, колко сме велики - аз с руския си акцент, над който работя като произнасям на глас “до̀ктар Жжъивагъ” милион пъти, а тя с огромното количество прочетени томове руска класическа литература. Веднъж обаче не обелваме дума какво всъщност ще правим в Русия.

Пристигаме на границата в Ивангород в малките часове на нощта. Зазорява се толкова рано, защото сме в началото на белите нощи. Небето е приказно. Слизаме от автобуса, докато чакаме да мине паспортната проверка. Снимаме изгрева, правим си селфи за спомен.

Това е велик момент - в Русия сме! Граничен полицай веднага ни приближава и ни се кара много сериозно, защото било забранено за снимки, и ни кара да ги изтрием. Молим му се и той троснато, но с усмивка на лице, ни заставя да ги “изтрием” като се качим в автобуса. Мерси!

Автобусът тръгва и пейзажите, които се разкриват по пътя, ни потапят още повече в музиката на Любэ…

Отчего так в России берёзы шумят?

Отчего белоствольные всё понимают?

У дорог прислонившись по ветру стоят

И листву так печально кидают.

Пристигаме някъде преди 6ч. в Питер. Искам да ви кажа, че дотогава никога не съм вярвала, че наистина ще стигна до Русия, колкото и да съм си го мечтала, защото, дори и да прозвучи нeправдоподобнo, от много малка знаех, че моят път е в друга посока. Трудно ми е да обясня цялата емоция, която ме връхлита, когато вдишвам сутрешния въздух на…

Града. Санкт Петербург. Културният център на една империя, изграден върху блата с неизмеримата мощ и размах на Петър Първи.

Париж на Изтока. Никой и нищо не може да намали великолепието му вече няколко века. Мащабите са огромни и въпреки това съвсем спокойно можеш да се разхождаш пеша. Парадокс като при всичко руско. Ние пари за транспорт и нямаме. Тръгваме към единственото място, което сме резервирали предварително - някакъв хостел, който май се казваше Crazy ducк. Беше централно разположен, супер евтин, с доста добри отзиви. Това щеше да е първият хостел, в който отсядаме с Евдокия. Влизаме в една огромна жилищна сграда, на Невски проспект, който води до Адмиралтейството.

Фасадата е уникална, а вътре е занемарено като в старите български входове с дървени парапети, комунистическа мозайка и лющеща се мазилка. Доста сме притеснени, че хостелът не е в отделна сграда, а се разполага само на 1 етаж, но като влизаме вътре, ни падат ченетата. Аз все съм виждала старо строителство и високи тавани, ама като в Русия — не. На “рецепцията”, докато се разбираме с момичето, виждам дебел пътеводител на Lonley Planet за Русия на английски. Питам дали не мога да го взема за малко да си набележа къде ще обикаляме, а тя отговаря: “Ако разбираш английски — тук никой не го ползва.” Супер! Взимаме всичко ценно, което притежаваме (един си ди плейър, фотоапарат и парите), слагаме ги в някаква случайна подаръчна торбичка заедно с пътеводителя и пошли!

(ТАВАНИТЕ)

(входът на хостела)

Още с първите стъпки се връщам мислено в любимите си филми, истории, пощенски картички, песни и книги за Петербург. Героите на моето детство, юношество и годините след това сякаш шепнат в ушите ми накъде да вървя и какво да гледам. Всичко, което съм научила от мама, учителката ми по руски в гимназията — Магда, Данил Багров, Достоевски, творчеството на посетителите на “Бродячая собака” като че ли се подрежда пред мен и вече знам, че съм точно там където трябва да съм.

На опашката за билети пред Исаакиевската катедрала се сещам за съвета на една от преподавателките ми в Талинския университет, че ако искам да мина за рускиня и съответно да платя по-малко, трябва само да кажа “Два!”, но в последния момент от устата ми изскача “пожалуйста” и край — плащаме цената на билетите за чужденци, която е почти двойна. Да разгледаш обаче града от купола е блаженство за сетивата.

Евдокия обикаля с лодка по Нева, аз я чакам до Петропавловската крепост. После ядем торта в градинката зад Ермитажа. Пейките са досущ като едновремешните в парковете и пред блоковете в България. Прясно боядисани в зелено. Повтарям си на ум да внимавам, но това не помага и миниатюрна зелена пръска се вкопчва в преждата на белия ми пуловер. Хората си носят матрьошки за сувенир, аз - блажна боя. Вечеряме пелмени със сметана и отново торта. Казват ни, че Евдокия не трябва да ходи по тъмно, защото не е безопасно. Тя има матова кожа и най-дълбоките кафеви очи. Наскоро, докато се опитвах да защитя моята позиция (понеже сме от двете страни на “конфликта”), я попитах дали не помни как всеки малко по-екзотично изглеждащ трябваше да внимава за нео-нацисти след залез слънце и защо “нашите” не са проблем, а украинските са? Тя ми отговори, че тогава ставало въпрос за ционисти. Не мисля…

Следващите дни минават като на кино - дворци, галерии, музеи. Ние с Евдокия това харесваме, от това грабим с пълни шепи. Прекарваме цял ден в Ермитажа. Вече си знаем урока и сме купили билети на цени за руснаци. Над 400 стаи. Несметно (по данни от официалния сайт към 31.12.2018 г. Ермитажът съхранява 3 178 263 експоната) културно наследство, част от което все още стои потънало в прах (поне аз така си го представям) в подземията на музея. Изкуство, събирано от знатните особи на Европа, заграбено от нацисти, после присвоено от съветската армия. Моите любимци, импресионистите, са на последния етаж. Стигаме до тях малко преди музеят да затвори. Обещаваме си, ако ни остане време, да се върнем. Прекарали сме 7 часа без да ядем. Всъщност, в Русия само закусвахме и вечеряхме и то не винаги имахме сили за вечеря, защото душите ни преяждаха през деня.

Снимаме безразборно - каквото ни привлече погледите. Огромен интерес за нас представлява площад “Сенная” и ул. “Гражданская” 19. В пътеводителя има подробни карти и лесно се ориентираме. Използваме метро само, за да видим дали е толкова впечатляващо като московското. Не е.

(ходехме по 8-10 часа на ден)

Прави ни впечатление, че отвън всичко е обвито в блясък и изящество, но вгледаш ли се малко повече, се забелязват неприятни детайли. Времето сякаш е поседнало да си почине в Русия и ни се струва, че сме се върнали с няколко години назад. Виждаме млади узбеки със златни коронки на предните зъби. През 2008-ма!!! Усмихват ни се широко, когато молим минувачи за снимка, но усещаме тъга в гласовете им. Междублоковите пространства са ужасни, навсякъде всичко е покрито с пръст прах, дори не знам откъде идва!!, масово хората вдигат скандали и се разделят с усмивка, което нас ни обърква, защото не разбираме какво се случва. Според вас възможно ли е хлапе на 10-12г. да се развика на лелката от уличната лавка, защото не му е дала правилната дъвка, тя да му се сопне жестоко, да му даде правилната дъвка и то с най-милия глас да й благодари, а тя да му пожелае лек ден?

(вътрешния двор на Ермитажа)

13-те килограма злато в една от залите в двореца в Царско село, фонтанената каскада в Петергоф и педантично поддържаните им градински площини ни карат да забравим неприятните неща, на които сме станали свидетели. Огромните познания и желанието на служителите и на двете места да ни бъдат от помощ пък ни карат да изпитваме възхищение. Осъзнаваме колко малко знаем самите ние. Не снимаме Кехлибарената стая в Царско село. Тряба да се доплаща. Залепяме се до някаква група руснаци, за да чуем още веднъж нейната невероятна история. Интересно е как нещо, което никога не си виждал, ти се струва така познато и близко единствено, защото си слушал и чел за него толкова много.

Такова е цялостното ни усещане в Петербург. Не бих могла да го опиша по-добре от този стих:

Я искала тебя, годами долгими

Искала тебя, дворами темными

В журналах, в кино, среди друзей

И в день, когда нашла, с ума сошла

Ты совсем как во сне

Совсем как в альбомах,

Где я рисовала тебя гуашью

В някакъв момент трябваше да сменим оказалия се чудесен хостел с друг, защото имаше свободни места за 4 нощувки, а на нас ни трябваха още няколко. Преместихме се. Беше ок, но истински хостел с гадна баня и неработещо парно. Обаче пак бързо забравихме за неудобствата, тъй като започнахме да планираме Москва над огромно плато суши, което си остава най-евтиното и вкусно суши, което някога съм опитвала. Изобщо храната в ресторантите в Петербург ни се видя доста евтина и качествена.

След Москва щяхме отново да се върнем тук, затова засега аривидерчи, Питер!