С трепет очаквах следващата ни спирка. Дълги години съм се чудил как ли да стигна дотам, а този круиз ми предостави прекрасна възможност „да си набера прекрасен букет от цветя“ – няколко от най-красивите градове по бреговете на Балтийско море. Сред тези красиви цветя несъмнено е Санкт Петербург – перлата на Русия. Присъствието на този град в програмата направи лесно решението ми да резервирам пътуването.
Предварително бях проучил, че за нас – българите е необходима виза за Русия, която нямам представа дали е нещо сложно за постигане, но си е все пак занимание, а и цената си беше сериозна. Как да преодолея това препятствие, защото, ако няма да мога да посетя Санкт Петербург, то тогава това пътуване би изгубило в голяма степен смисъл за мен? Как ще стигнеш дотам, но няма да можеш да видиш такъв град!?! Тогава попаднах на този сайт - meine-landausfluege.de, където намерих различни предложения за трипове в града, в чиято цена беше включена и цената на визата. Дори установих, че цената на предлаганите от сайта трипове беше по-ниска от цената на визата, с която аз можех да се сдобия. Оказа се, че имало някакви визи за туристи от круизни кораби, които ще бъдат придружавани от руски гайдове, които ще водят туровете. Чудесно! Това пасна страхотно на моите планове и намери идеално решение на моя проблем с визата. Трябваше обаче да реша кой точно тур да избера. Сайтът всъщност е една по-изгодна алтернатива на предлаганите от круизната компания трипове. Следва на това място да отбележа и дебело да подчертая, че сайтът предлага услугите си, ако не за всички, то поне за изключително много круизни дестинации, удобно и съобразено съвсем с вашия круиз и време на разположение в съответната дестинация, като са предвидени полета за търсене, в които се задават круизната компания, съответният кораб, та дори и конкретния круиз. Така те точно знаят вашата програма, кога и къде точно пристига вашият кораб и ви чакат там. Много професионално! Мога само да препоръчам сайта.
В същият сайт сега научавам, че от октомври 2019 г. (тоест – след нашия круиз) гражданите на ЕС могат да получат електронна виза за кратко посещение на Санкт Петербург. Това би следвало да означава, че при получаване на такава виза, туристите няма да се нуждаят на всяка цена от местен придружител. С оглед на дестинацията обаче, исках точно тук да имам местен, който може да ми покаже повече от това, което сам можех да видя за няколко часа. Дали обаче към момента на писането на този пътепис (01.2023 г.) това е все още така и дали е повлияно по някакъв начин от събитията в Украйна, нямам никаква представа.
При избора на конкретен трип се водех преди всичко от това да се разходим основно в града, а не да губим време в излишни (за мен) посещения на Ермитажа, Двореца Петерхоф и т.н. Исках да видя града, да видя хората, да усетя духа. Време, а и желание за музеи нямах. Не съм фен на музеите. От друга страна, не исках и да дойда тук, а да профукам деня си в разглеждане на дворец, изграден по проект на италиански и френски архитекти, който изглежда досущ като тези в родините им. Дошъл съм тук за Русия! Искам да видя живия живот, хората, не западни образци на архитектурата. Всеки си знае за какво идва тук, но аз бях дошъл за това.
Избрах най-пълния и „разчупен“ трип, който наред с „редовните“ забележителности включваше и разходка до няколко станции на метрото, както и тестване на водка в местен ресторант. Наред с това турът включваше и посещение на местния ресторант Hard Rock Café. Това обаче последното веднага го изключих от програмата, защото ми звучеше като посещение на Мак Доналдс в Рим. Съгласих се вътрешно със себе си обаче, че има хора, които колекционират посещения на обекти от веригата по цял свят и вероятно затова е поставено в програмата.
Една мисъл не ми даваше мира още от момента, в който резервирах круиза – „Дали ще успея да преодолея предубедеността си към Русия, която изградих през годините, и дали ще мога да видя града без субективните ми настроения?“ Нямаше как да знам от онзи момент отговорът на този въпрос, но знаех едно – каквото и да ми е настроението към една дестинация, трябва да си го оставя вкъщи, защото аз отивам някъде да откривам, а не да доказвам или защитавам дадена теза. Познанието е нещо различно от предубеждението. Всъщност те са съвсем противоположни понятия.
Корабът акостира в Санкт Петербург. Поглеждайки към центъра на града се виждаше огромен модерен мост, а в непосредствена близост – високи жилищни блокове. Блоковете бяха чисто нови, но някак ми напомняха за едни отминали времена.
Нямах представа как точно ще стане срещата с нашия гайд, че да имаме виза и да излезем от граничните пристанищни власти. След слизането обаче бързо стана ясно как функционира тази система. Всеки гайд си чакаше групата или неговия турист с табелка. Вземаш си хората, минавате през властите, сверяват имената и сте свободни да опознавате чудесата на града. Нашият гайд не беше още там. Реших да попитам за „нашата“ фирма най-красивата рускиня, която също очевидно беше гайд и чакаше туристите си. За съжаление тя не беше „нашата“. Беше чувала за фирмата, което ме успокои, и ми каза да почакам още малко. Много съжалих, че тя не беше нашият гайд. 🙂
След около 20-30 мин. помещението съвсем се изпразни и останахме само ние. Вече бях сериозно притеснен. В този момент влезе една странна птица – младо момиче с едро до въздебеличко бедро и съвсем „стабилен“ прасец, в което всъщност нямаше нищо лошо, само където тези „прелести“ бяха изнесени на обществен показ през най-дълбоката цепка, която някога бях виждал. Косата и сякаш не беше сресана, а някак небрежно пригладена. Понеже явно е бързала, бузите и бяха силно порозовели. Въпреки, че очаквах вече отчаяно нашия гайд, неволно си помислих: „Дано не е тя!“. Е, оказа се, че точно тя е нашият човек. Извини се набързо и ни поведе към превозното средство. Стана ясно, че ще бъдем само ние, без други туристи, което ни даваше известна свобода да конструираме по наше желание трипа. Още в началото уточнихме, че изключваме посещението на Hard Rock Café-то. Вместо него я помолих да ни заведе в обикновен работнически квартал. Исках да вляза в магазина, да погледна хората в лицата, да видя цените, да видя как живеят обикновените хора. Тя малко се смути на тази ми молба. Сигурно в онзи момент си е помислила: „Що за идиоти ми се паднаха! Град като от приказките, а той ще иска да ходи в работнически квартал!“ В крайна сметка така и не удовлетвори това ми желание.
Качиха ни в черен бус Мерцедес с кожени седалки. „В Русия съм, в Русия съм…“ – неволно си помислих и ми стана смешно. Поздравихме на английски и на руски чичкото-шофьор. Турът беше на немски, защото това е най-добре говоримият от мен чужд език. Все пак съм живял почти 7 години в Германия и завърших специализация там. Заговорихме се с момичето-гайд за това откъде знае така добре немски. Родена била в Дюселфорф, но когато била на 14 години се преместили в Санкт Петербург. „Доколкото знам, в Германия, а и в цяла Европа има доста руснаци, които са се заселили там и са напуснали Русия.“ – подхванах аз, но сякаш и „влязох с бутоните“ и тя леко троснато ми отговори: „Който имаше желание да напусне – напусна.“
Слязохме в близост до Биржевой мост до Петропавловската крепост, която може да се каже, че е ядрото, около което е изграден градът на Петър Първи. Правехме снимки във всички посоки. Тук тя започна да ни разказва за града, за историята му и т.н. Слушах я, но други мисли завладяха главата ми. Санкт Петербург и Дубай се различават страшно много като визия, но и толкова много си приличат – и двата града са създадени по идеята на лидери, които сякаш искат да покажат на света, че и те могат да изградят свят като този на Запад. Адмирации заслужават начинанията и на двамата да създадат от нищо нещо. Единият се бори с пустинните бури и пясък, а другият – с блатата. Толкова близки ми се сториха техните услилия. И двата проекта се осъществяваха не от местни, а от западни архитекти. И двата проекта обаче заслужават уважение най-малкото заради енергията на лидерите да създадат нещо за хората. Да създаваш е благородно.
.jpg.fed971018ba78d931fd0d02fd3db1665.jpg)
.JPG.059720e30872c119358b71ca7ed7b229.JPG)
Моето усещане беше, че всичко красиво построено тук е някъде в миналото. Сякаш градът принадлежеше на едни отминали времена. Влязохме в сладкарница, за да си купя кафе, и се почувствах като в българските сладкарници отпреди няколко десетилетия – плаща се на касата, а иззад щанда ти подават кафето. Бях го забравил това сякаш. Тук ми го припомнят и сякаш открехват вратата, която си обещах старателно да държа затворена при посещението ми на града. „Има ли хора, които наричат града още Ленинград?“ – питам. Тя бързо отхвърля предположението ми. Съмнявам се в това. Предполагам, че има все още милеещи за младостта си старци, които, без значение какво се е случило тогава, си обичат и милеят за онова време. Та това е било тяхната младост! Много ясно, че ще им е мило онова време. Мога да ги разбера. Не мога обаче да разбера ревностното заставането зад един изкуствен обществен строй, който освен друго, е и доказано престъпен. Младостта и носталгията по нея трябва да бъдат отделени и разграничени от престъпните времена на проваления обществения експеримент, наречен социализъм/ комунизъм. Дали тези хора са в състояние да направят подобно разграничение?! Не съм убеден. Днес все още има хора, които милеят за онези времена. Все в тази връзка се сещам за едно интервю на Радой Ралин в телевизионното предаване от миналото - „Всяка неделя“. Тогава водещият Кеворк Кеворкян попита Радой: „Какво ти е най-трудното нещо в живота?“ А Радой в типично негов стил му отговори: „Най-трудното нещо в живота ми е да обяснявам на прости хора очевидни неща.“ Сякаш тези думи на Радой Ралин казват много. Те са толкова актуални и днес в България…….за съжаление. Това всъщност показва, че от времето на онова интервю досега не сме се променили много. Промяната идва, когато самите хора се променят. Ако хората не могат да се променят, то животът може да се промени едва след тях. Това ми е и надеждата за България.
Посещението на града отключи много мисли в мен, осигури ми размисли за много дни напред. Дали успях да се абстрахирам от предубедеността си!? По-скоро не успях. Като дете трябваше да се абонирам задължително за руско списание или вестниче. Повечето от нас се абонираха за най-евтиното вестниче, защото така или иначе не го четяха. Всеки петък вечер по една от двата единствени телевизионни канала „даваха“ руски филм след емисията новини на руски език. Това са само два щриха от онова време, които много от нас още добре помнят. Всеобхватната руска пропаганда тогава, от която не можем да се отървем и до днес, сякаш завинаги отдели определено място за Русия в мен. И то не е в сърцето ми. Дори и да се опитаме да забравим всичко това, което руснаците причиниха на обществата от Източна Европа през втората половина на ХХ век, а и на целия свят, да захвърлим в забвение милионите разбити човешки животи и съдби, то дали това би помогнало на съвременния руснак!? Когато говорим за руснаците, то не можем да не признаем, че се касае за едно общество, чиято фаза на развитие се намира доста далеч от това на останалите общества в Европа. Обяснение за това намираме в историята на този народ. Държа да подчертая, че това в никакъв случай не го отбелязвам с някаква омраза или ненавист, а по-скоро с угриженост. С угриженост, защото големите разлики между обществата по света създават опасността от дълбоки конфликти между тях. Настоящият пътепис го пиша в началото на 2023 г. и актуалните събития в Украйна са именно доказателство за горните ми опасения.
Около обед, след като бяхме се снимали с основните забележителности в града, „нашата“ рускиня каза, че е време да посетим местен ресторант за тестването на водки. Странна, но всъщност много оригинална идея беше да се включи подобно нещо в програма за разглеждане на града. Та водката е типична за Русия. Ако не пиеш поне една водка в Русия, това би било пропуск. Тестването щеше да се проведе в ресторант „Петров-Водкин“. Не се сдържах и се пошегувах, че името на ресторанта е съвсем тематично за тестване на водка. Е, не може да се очаква всеки да разбира твоя хумор. Тя се нацупи и посочи, че Петров-Водкин е всъщност известен руски художник, чиито произведения тя случайно много харесвала. Не ми се получи сякаш смешката, но всеки, който опитва да се шегува, понякога е заплашен от това да не му се получи шегата. Легналият не се спъва, нали!? 🙂
Веднага след като седнахме ни донесоха на мен и на жена ми по 3 малки чашки със спиртни напитки в тях. Към тях имаше и някакви хапки с хайвер. „В Русия съм, в Русия съм…“ Жена ми не хареса питиетата и ми ги предостави. Не ги върнах. Гайдът ни обясни, че всъщност това се водило като закуската на Император Николай II. Веднага си помислих, че ако това е закуската, то не бих дори желал да си помисля какво юнашко пиене ще последва през деня. Не дадох гласност на тези мои мисли, т.к. не исках да задълбочавам и без това нейното негодувание към моите отчаяни опити да я разсмея, за да покаже друго лице. Тъй като вече беше време за обяд я поканихме да обядва с нас. Помолих я да ми препоръча нещо типично за региона. За мое съжаление тя явно не разбираше много от кулинария, т.к. само повтаряше, че всяко ястие в менюто е от този регион. Тогава избрах аз. Ето какво
.JPG.13c17942f0ab713dd3b130efd1aa5c83.JPG)
Докато хапвахме си позволих да питам това, което много ме интересуваше: „Смяташ ли, че хората в Русия са доволни от живота си? Има ли хора, които се оплакват, от какво се оплакват?“ Тя в общи линии повтори това, което вече беше казала, че тези, които не са доволни от живота тук, са напуснали страната. Тъкмо разочаровано допусках, че тя ще спре дотук и няма да получа повече информация, когато тя сякаш се поотпусна и ми каза, че много млади хора не разбират смисъла и необходимостта от ежегодните военни паради. „На кой са нужни?! И не е ли по-добре тези толкова много пари да отиват за нещо по-смислено, отколкото да се харчат за ненужни неща?!“ Спря се дотук и не каза нищо повече в тази връзка. Аз не настоявах.
Вървяхме из града, пътувахме с метрото и аз, както винаги, гледах хората в лицата. Натрапваха се угрижените лица. За какво ли са угрижени тези хора? Може би и те си мислят за това, че когато говорим за „олигарси“ обикновено става въпрос за Русия, че това са шепа хора, докато всички други плащат тяхната сметка. С милиардите долари, които се харчат за яхти, вили в чужбина, маркови дрехи, извратени храни и леки жени, можеше да се построят университети, детски градини, пътища, инфраструктура, за да живеят хората по-добре, за да не бягат по целия свят, а да останат в родината си, да дават най-доброто от себе си и така обществото да върви напред. Там обаче не е така!
Времето на нашия тур бавно отиваше към привършване. Помолих нашия гайд да ни заведе да си купим някакви сувенири за спомен. Тя ни заведе в супер лъскав магазин, където цените бяха сериозни. Впоследствие, при прибирането ни към кораба бяха изградени сергии със сувенири, които бяха на далеч по-добри цени. Дори в пъти по-ниски.
Разделихме се с гайда и шофьора, без да им оставя бакшиш, който принципно се очаква при подобни турове. Не ми се досвидя, а направо не исках да им дам. Закъсняха и ми взеха от ценното време, тя си гледаше през голяма част от времето в телефона и не беше никак заинтересована от моята молба да ни заведе в обикновен работнически квартал, въпреки, че имахме време. Не само, че не оставих бакшиш, а и се оплаках във фирмата (всъщност до сайта) от гайда. Не ми се занимаваше с това, но пък нали знаете онези автоматични запитвания, които идват понякога на мейла ви след като е изпълнена услугата: „Доволни ли сте от услугата ни?“. Е, именно това ме провокира да изразя негодуванието си от непрофесионалното й отношение. Скрито в себе си допусках, че нейното отношение може да е продиктувано и от моите (вероятно провокативни) въпроси. Има обаче всякакви туристи и тя като професионалист трябва да е подготвена за това и да реагира адекватно.
Тръгнахме си от Санкт Петербург и сякаш времето в този град ми беше достатъчно. Не съм сигурен, че искам да дойда отново тук. Видях страхотно осъществен проект на един визионер. Целият град е празник на упоритостта и енергията на своя създател. Град на красивите сгради, на множеството музеи и галерии, град на културата и изкуството. Град, съчетал гения на западните архитекти и руския дух. Тук е красиво. Човек трябва да дойде и да види всичко това. Ако не за друго, то поне в знак на преклонение пред желанието на един държавник да направи нещо за хората, да им посочи път на развитие, да подаде ръка на обикновения човек и да направи от него личност. Именно това, което Петър Първи прави за хората, го прави Петър Велики. И нека всеки, който реши да се сравнява с него, не забравя именно това.
Препоръчани коментари
Искаш да споделиш мнението си? Създай профил или влез да коментираш
Трябва да си член за да оставиш коментар.
Създай профил
Регистрирай се при нас. Лесно е!
Регистрирай сеВлез
Имаш профил? Влез от тук.
Влез сега