Колко да е голяма Русия? - част 1 (Сибирски дневници)

Тази история даже не знам откъде да я подхвана. Краткия отговор е, много е голяма. Толкова, че в рамките на една и съща страна можеш да си в друг свят (буквално и преносно) сред шамани и тюлени, да пиеш коктейли в елитен бар на 54-тия етаж с гледка към сюрреалистични небостъргачи, да гониш хлебарки с джапанка и за малко да те набият на узбекска сватба.

Началото обаче хич не беше обещаващо. На служителите в руския визов център в София не им се стори достатъчно достоверна моята връзка с науката, та се запънаха с издаването на научна виза, нищо, че имах покана от ИРНИТУ (Иркутски регионален научноизследователски технически университет, ако съм го разшифровал правилно). Избирам да приема коментарите за ненаучната си външност като комплимент. Половин час разяснения по-късно, закърпваме ситуацията, обещавам да донеса камъчета от Байкал и се разбираме да си взема паспорта с визата след седмица. Победа!

Ако някой се е съмнявал, Иркутск е далече. Пада се малко над Монголия на картата, на 5000+ километра от Москва и трябва бая да се повърти глобуса, че да се стигне на него. Във времево отношение това означава тричасов полет до Москва и още шест часа вътрешен полет. Плюс четири часа престой и два часа закъснение. След десетия час се смята по-трудно. В Сибир ме пращат германците, избран съм да представя университета си на международно лятно училище за устойчиво развитие и опазване на околната среда. Шестте часа във въздуха между ,,Шереметьево” и летището на Иркутск са и своеобразно пътуване във времето, колкото по на изток пътуваш в Русия, толкова по-различно, автентично, дори диво става. От модерните отпускари, чакащи на гейтовете в Москва полет до Египет, Турция или Малдивите изведнъж се оказваш сред огромни торби със сушена риба, вълнени шапки и подчертано азиатски физиономии при кацането.

Сибир ме посреща със слънце и 16 градуса. Лятно училище все пак, краят на август е. Иркутск е един от най-големите градове в Азиатска Русия, част от т.нар. Южен Сибир. Градът има население над половин милион души и датира от средата на 17 век, когато е основан като крепост. Населението е изключително разнородно, което оказва влияние на традициите, кухнята, религията и езиците в района. Освен етнически руснаци, в града и региона се срещат буряти, евенки и многобройни представители на Централна Азия, най-вече Узбекистан, идващи в Иркутск като гастарбайтери. Съседната област, Република Бурятия, е заселена предимно от коренното население, а именно бурятите. Последните са от монголски произход и имат много общи обичаи със своите братовчеди от другата страна на границата, прекарана малко или много изкуствено по време на руската експанзия на изток. Езикът им е гърлен, подобен на монголския, но, подобно на много други местни говори в Русия, все по-често е заменян от далеч по-необходимия в ежедневния живот руски, и младото поколения рядко знае повече от няколко фрази.

Преди обаче да се сблъскам с цялото това многообразие от непознати за мен култури, предстоеше челен сблъсък с недалечното минало, което най-явно оставя отпечатъка си върху облика на града. Соцът е навсякъде – и в невероятно правоъгълната сграда на университета, и в безкрайните широки, зле поддържани булеварди, и в паметниците на Ленин, и в сладоледа (непопулярно мнение – сладолед ,,СССР” от лавката пред Иркутския технически университет е най-вкусният шоколадов сладолед, който съм опитвал). Настанени сме в общежития на ИРНИТУ, които имат предимството, че са директно в кампуса на института. Други плюсове не се забелязват. Стаите са в съмнително състояние, прозорците се отварят почти наполовина (затова пък са общо два, така че с малко усилия получаваш почти цял отворен), хладилникът не работи, което не е проблем, защото и парното не може да се включи. Хитро измислено, дивя се аз. Интернет не се наблюдава да вирее в околността. Раздават ни поименни картончета пропуски. Много ме впечатлява охранителната система на общежитието – няколко възрастни дами пазителки, които на ротационен принцип следят ден и нощ кой излиза и влиза. В задълженията им влиза да проверяват пропуските на влизащите и да им се карат, ако някой си е забравил документа или се прибира след 23:00. И двете ги практикуваме многократно, тръпка си е, няма да споря. Нямаме огледало в апартамента, но пък за сметка на това многократно гоним хлебарки. Въпреки че условията далеч не са цветущи, студентите масово си живеят тук, особено тези, които са от по-отдалечени населени места или от други страни.

Общежитието на ИРНИТУ

Социалистическата партия е на почит тук, не са си дали много зор при създаването на емблемата

В рамките на трите седмици там имахме редовно лекции на различни теми, свързани с екологията и устойчивото развитие, но и с политическа или икономическа тематика. Лекторите бяха както местни професори, така и доста реномирани преподаватели, идващи директно от Москва. Курсовете ми бяха адски интересни, понеже като студент в Германия, обикновено получавам само западната гледна точка по определени въпроси и събития. По някои теми открито повдигах вежди от обоснован скептицизъм (например за равномерното разпределение на богатството в руското общество), но други, като например Арктика и Далечния Изток, бяха крайно любопитни. За това време се потопихме изцяло в местния студентски живот, като нашата група беше обект на огромен интерес навсякъде по града и региона. Чужденци рядко идват тук, далеч е, скъпо е, непознато е, а и туристическата инфраструктура меко казано куца. Бяхме общо 12 души, всички германци с изключение на мен и едно момче от Хърватия. Излишно е да казвам, че на друг език освен на руски няма как да се оправиш почти никъде на изток от Москва. Заради това, че единствен аз от групата владея езика, по неволя навсякъде се превръщам в преводач и екскурзовод.

По главната улица на Иркутск

За мен, Иркутск е изключително интересен град. Под бетонената обвивка с подчертанo съветски привкус се крие крайно любопитна смесица от наглед несъвместими култури. Грамадни православни църкви с лъскави кубета съжителстват с будистки манастири, модерни бутици се борят с конкуренцията на сергии за пантофи и ръкавици от козина от як. При суровата сибирска зима, май е ясно кой побеждава. В центъра на града пейзажът рязко се променя. Квадратният брутализъм отстъпва място на традиционните за този край ниски дървени къщи. Големи и малки, с украса или семпли, във всевъзможни цветове и стилове, те са запазена марка за региона, но в последните години отстъпват място на нови кооперации с централно отопление и повече защита от пожар. Срещат се и типичните за градовете в Западна Русия официални сгради в западноевропейски стил в бледи кремави цветове, предимно по двете главни улици на града. Излизаш от главната пешеходна зона и сякаш отново попадаш в друг свят. Централният пазар беше моят пръв директен сблъсък с Централна Азия (пилафът на рождения ден на един приятел узбек в студентско общежитие в Германия не се брои). Огромната диаспора от тези земи е пренесла пазарите си, пълни със стоки за каквото се сетиш, а най-вече с това, което не може да ти мине през главата, безброй сергии с чорапи, терлици, риболовни принадлежности, шапки, ръкавици, бонбони, бинокли със съмнително качество, тениски с надпис ,,Россия“, списъкът е безкраен… Може да съм предубеден, ама около пазара витае едно усещане не баш за сигурност. Немците привличат много внимание, най-вече чистосърдечно любопитство, ама не се кефят много на мястото. За мен си е културен експириънс, снимам и поглъщам с поглед всичко наоколо.

На пазар като на пазар

Центърът на града е изпълнен с традиционните дървени къщи

Централноазиатското присъствие в Иркутск обуславя и безчетното количество ,,чайхани“, или традиционните за региона заведения с пилаф, шашлици, мантъ, лангман и други вкусотии, които аз лично обожавам. С единствения немец, който нямаше, или поне външно не показваше страх от хигиенните условия в съответните ресторанти, обикаляме 4-5 такива места, за да признаем, че най-вкусно и евтино е в ,,Чайхана Ок‘Сарой“ и да станем редовни посетители на мястото. Ядене на корем за под 250 рубли на човек (5,60 лв към септември 2021). Там се храни и значителна част от узбекската диаспора в Иркутск, ние обаче като пълни непукисти си ходихме там, без да обръщаме особено внимание на погледите, които привличахме. Ще излъжа обаче, ако кажа, че ми се размина без неприятности – един ден се шляем няколко човека по центъра и стомахът тъкмо започва да стърже леко, когато пред нас изскача възпълен господин на достолепна възраст. С широка усмивка, разкриваща всичките му златни зъби, ни кани като ексклузивни гости в неговата чайхана. Превеждам офертата на четирите смутени германки с мен. Дали е безопасно, притесняват се те. Уверявам ги, че съм бил по такива места, гарантирам, че е вкусно, евтино и като цяло незабравимо изживяване. Предстоеше да се убедя, че съм по-прав, отколкото предполагах. Под моето вещо ръководство поръчваме промишлени количества храна – дава ни се лист хартия и химикал, записваме поръчките, носим го на бара и помагаме на бармана да го разчете и разбере. Руският тук не е много на почит, но пък се радват на няколкото турски израза, които знам (узбекският е от тюркското семейство и двата езика са доста близки). Докато чакаме храната, имаме възможност да се потопим в атмосферата. Забелязват се три обекта от интерес – маса с шумни киргизи на неопределима възраст, друга маса в срещуположния край на заведението с жените на въпросните господа – още по-достолепни матрони, които се стараят да викат още по-високо. Трудно е да се пропусне и огромната черна завеса, отделяща близо половината заведение от очите на посетителите. Иззад нея се чува непогрешим звук от дрънкане на чаши и вдигане на наздравици. Едва когато виждаме бутилката водка, която издайнически се подава от кърпата в ръцете на един сервитьор, разбираме каква е работата. В традиционно мюсюлманските чайхани алкохол по правило не се сервира. Младежите от другата страна на завесата обаче празнуват годеж. Както разбираме, щом са скрити зад завеса, значи Аллах няма да ги види, следователно грях няма. Докато успея да осмисля тази безукорна морална логика, идва диджей и в заведението гръмват ориенталски ритми и матроните от съседната маса се понасят в ритъма на кючека. Наблюдаваме със смесица от смайване и страхопочитание как господата се впускат в страстен танц с дамите на сърцето си. Хвърчат банкноти. Салфетки не се забелязват. При актуалния курс на рублата този факт не е лишен от икономическа логика. Използвам една пауза между две песни, за да стигна до тоалетната. Заключвам вратата на кабинката. След пет секунди на нея се тропа агресивно. Заето! Тропането продължава. След като излизам, се оказвам очи в очи с двама почерпени узбеки с кръвясали очи. Те, заплашително:

Ти руснак ли си? Ще те бием!

Аз, стреснато, на руски:

- Не съм руснак!

Те, подозрително присвивайки очи:

- Ама сигурен ли си?

Аз, притеснен:

- Убеден съм!

Те, разочаровано:

- Ясно, няма да те бием тогава…

Стискаме си ръцете и кой откъде е. От заведението се изнизваме по чорапи, даже айряна не си допивам…

Едно от любимите ми места в Иркутск – чайхана ,,Ок’Сарой”

На мен ми беше много интересно да науча повече за коренното, и до ден днешен преобладаващо население в района, а именно бурятите. Положението е малко като при различните етнически групи в България, а именно – бракове се сключват изключително между буряти, евенки, руснаци и т.н., много рядко се срещат смесени семейства. Местните народи отдавна са изоставили номадския си начин на живот отпреди столетия и в момента всички се трупат по градовете и големите села на Бурятия и Иркутска област. Независимо от това, голяма част от тях са запазили традиционните си вярвания – будизъм и шаманизъм. В етнографския музей на Иркутск ни разказват, че като цяло бурятите се делят на източни и западни – първите, живеещи основно в Иркутска област и на западно на Байкал, са шаманисти, тоест вярват в природни стихии, тотеми, домашни духове закрилници, селата обикновено имат шаман, като титлата се предава по наследство в семейството. Към него населението се обръща за съвет и закрила. Счита се, че шаманът може да общува с духовете на предците, да се съветва с тях и дори да ги убеждава да му помогнат. В днешно време и много руснаци, принципно православни християни, канят шамани на сватби, откриване на нови фирми или офиси, погребения, дори и на кръщенета… Даже се откри възможност да посетим най-енергийното място на бурятските шамани, но за това малко по-късно.

Будизмът повече бие на очи в региона, като в един от почивните дни скачаме в раздрънкан автобус и се оказваме в индустриален квартал на няколко километра от центъра на града. Следваме навигацията през облаци прах, разбити тротоари и нахални улични кучета, за да видим пред себе си златните върхове на пагода. Мястото е ,,Иркутский дацан” – дацанът е комбинация от манастир и религиозно училище. Плахо пристъпваме в двора на святото място, без да знаем какво да очакваме. Посреща ни комплекс от ниски сгради, статуи на лъвове, прочутите молитвени колела и ни следа от жива или преродена душа. Чудим се какво да правим и на принципа на случайността влизаме в най-представителната сграда. Вътре атмосферата е като пред лекарски кабинет – опашка от чакащи, на всякаква възраст, предимно руснаци, пред три различни врати. На табелките са написани труднопроизносими бурятски имена, които изглеждат адски странно на кирилица. Нашата малка група авантюристи привлича много внимание. След нас влиза мъж на средна възраст в традиционната пурпурна одежда на лама. Всички се втурват да го поздравяват, той обаче се обръща директно към нас:

- Кои сте вие? Не сте оттук.

Обяснявам, че сме студенти от немски университети, дошли в Иркутск за месец по обменна програма и че любопитството ни е довело в манастира, но понеже никога не сме виждали будистки храм, сме малко в небрано лозе и не знаем на какво да обърнем внимание. Ламата кима разбиращо и предлага да ни разведе из манастира. Хората, които са го чакали часове, започват да недоволстват, той обаче отсича:

- Дошли са гости от далечна чужбина, трябва да се посрещнат подобаващо.

Смутени, следваме светия човек в храма, където, за съжаление, е забранено да се снима. Ламата ни повежда на панорамна обиколка по всички светини, обяснявайки ни същността на ритуалите. Разказът върви на накъсан, гърлен руски, характерен за бурятите от Улан Уде, аз в движение превеждам на немски за другарите пътешественици. Става ясно, че сутрин просителите, които далеч не са само буряти, а и много православни руснаци, носят дар на съответния Буда, към който се обръщат – оказва се, че Буда не е единно божество, а има няколко буди от различни родове, които общо взето отговарят за отделни сфери. Даровете са от всякакъв характер, но все са първо качество – пресни пелмени, сладко, компоти, водка, домашен самогон… Будизмът няма точно определени молитви, по-скоро става въпрос за вътрешен диалог с божественото. Показват ни се редица музикални инструменти – дървени и духови, прави се демонстрация на практики, които подозрително напомнят продаваните в днешно време за тренировъчни програми бърпита и планкове, като за различните поводи се правят различен брой повторения с цел пречистване и подготовка на тялото. Питаме нашия гид как се става лама и в какво се изразява работата му, особено в съвременна Русия. Той се подсмихва и обяснява, че обучението трае 8 години, в строг монашески режим, без право обучаващите се да напускат тясното пространство на манастира. Постоянно се четат текстове, размишлява се върху смисъла на думите, а огромно внимание се обръща на физическата подготовка. С една дума, източно тълкуване на ,,Здрав дух в здраво тяло”. Към ламите идват за съвет хора не само от града, а и от околните области, по въпроси, свързани със здравето, финансите, проблеми в професионалния или любовния живот…

Главният храм на Иркутския дацан

Молитвеното колело

Благодарим на ламата, който на изпроводяк ни поръчва задължително да хапнем в столовата на манастира. Не чакаме втора покана и скоро стоим около маса, претрупана с най-бурятското ястие – буузы, огромни тестени джобове на пара, пълни с телешко месо и течност, най-често неговата мазнина. Яде се по подобие на грузинските хинкали – отхапва се парченце от тестената обвивка, изпива се течността вътре, а после се дояжда останалото. Това ястие се счита за традиционно и в Монголия и е доста тежко, след няколко бройки коремът е пред пръсване. Местната храна е тежка и много мазна, тъй като исторически народите по тези земи е трябвало да преживяват в доста неблагоприятни условия. Прекарваме всичко това с обилни количества чай. Малко след това напускаме дацана. Кучетата спят. Надолу по улицата подминаваме редици стари дървени къщи, повечето от които изоставени на капризите на времето и местния климат. Само на 5 минути от дацана намираме Казанската църква – един от най-красивите храмове, които някога съм виждал. Величествена, боядисана в светлочервено и синьо, тя е един от символите на града. Влизаме. Германците за сефте са в православна църква. Палим по свещичка и гоним трамвай обратно към центъра…

Традиционен бурятски обяд

Казанската църква в Иркутск

За да не си помислите, че през цялото време сме го ударили на културен туризъм, бързам да ви успокоя – в Русия заведенията са на ниво, и в космополитната Москва до традиционния Иркутск. От модерни пицарии през иновативни места със съвременен прочит на типични местни ястия като пелмени до някои от най-готините барове, в които някога съм бил, вечерите никога не бяха скучни. В арт бар, където менюто е рисувано на ръка, а по стъкления покрив барабани проливен дъжд, се запознавам с Евгени и Оля, хората, които ще направят остатъка от престоя ми в Иркутск незабравим. Те са типичен пример за съвременни местни – и двамата от стари бурятски родове, но православни, с руски имена. Бурятски почти не знаят. Знаят обаче всички най-интересни места, където тече местният нощен живот. Ние тъкмо ще тръгваме обратно към общежитието, така че разменяме набързо телефонни номера и се разбираме да се чуем утре.

На следващия ден сме в нов, лъскав бар на централната улица. Пием коктейли с водка, въпреки че все още едва се стъмва. Русия не прощава. Женя и Оля за пръв път имат такъв близък досег с чужденци и всичко им е много интересно. Пак влизам в ролята на преводач за немците. Той завършва право в местния университет, тя се занимава дистанционно с маркетинг за голяма московска компания. Весели, образовани, с афинитет към изкуството и модата. Питаме ги откога са заедно. Изчервяват се при този въпрос, явно малко сме избързали. Умело отклоняваме въпроса и минаваме към политически теми. В Русия е малко като в България, след известно количество алкохол и в компания неизбежно стигаш до политика. Не харесват Путин. Не виждат и алтернатива. Сменяме темата още веднъж. Женя ни разсмива с няколко нецензурни бурятски израза. Градусът на настроението се покачва и решаваме да сменим заведението. Водят ни на любимо тяхно място – бар ,,Рюмка” (рюмка в превод е малка чаша, от която се пие на екс). Това е гениално бизнес решение, от което съм във възторг до ден днешен – в стара съветска квартира, някога дом на бабата на собственика, се помещава съвременен бар. Всичко е на мястото си, както и едно време – внушителен телевизор тип куб, етажерки с книги, саксиите с цветя между масите. Кухненският плот е превърнат в барплот, зад който се вихрят барманите. Зад тях е атракцията на заведението – бабата на собственика вари пелмени за посетителите, до късно след полунощ. Тукашната алтернатива на дюнера след дискотека. За капак всички коктейли тук са с… компот. От бабата, разбира се. Нищо чудно, че заведението се пръска по шевовете. Много е трудно да ме навие човек да пия други шотове след водка с компот от сливи…

Наздраве!

Хората, без които Сибир нямаше да ми се стори толкова топъл

Не може в Русия без пелмени

Няма как да пропуснем и друга местна забележителност, а именно Централния пазар. Отиваме с мисия да набавим някои традиционни продукти. Районът е такъв, че заради суровия климат почти всичко се внася, което прави обичайни за нас продукти като домати и краставици нечувано скъпи по местните магазини. За вкуса не говоря. За сметка на това щандовете за алкохол са претрупани. По време на открит урок от университета в местна верига супермаркети прекарвам близо час пред внушителен стелаж с водка, слушайки мастърклас на учителката относно разликите между различните местни марки. Естествено, купувам като подарък водка ,,Нерпа”, с вода от Байкал. Обратно към пазара – тук сме, за да се сдобием със сера, или т.нар. ,,сибирска дъвка”. Тя се прави изцяло от смола на сибирска лиственица, продава се на малки кафяви блокчета, има подчертан дървесен вкус и по думите на продавачката да подъвчеш сера е 30 пъти по-добро от това да си измиеш зъбите. На съседната сергия се пазарим за саган дайля от свещената за бурятите планина Саян. Тази трева се добавя в чайник, след като е кипнал чаят, и действа енергизиращо и ободряващо. Предпазва от каквото се сетите, отново слушаме дълъг списък с болести, които със сигурност ще ни заобикалят отдалеч, ако я консумираме редовно. Мен пък страшно ми хареса вкусът на чая след добавяне на тревата. Чудим се как не е фалирала все още местната фармацевтична индустрия, но взимаме от всичко по много. Иначе нататък из пазара има сушени плодове, много риба, пантофи от як, кедрови ядки,… Последното, което очаквам да намеря в Сибир, е кедър, оказва се обаче, че това дърво не се среща само по Средиземноморието, а има и Сибирски и Хималайски кедър. На пазара се удава шанс да практикуваме приложен пазарлък, който върви с променлив успех, като накрая съм почти сигурен, че прекараните сме ние. Приемаме го като инвестиция във вечно здраве.

Дълбоко в Азия сме и това се усеща навсякъде. Най-преподаваните езици в училищата са китайски и корейски, местните ходят на почивка в Тайланд и Виетнам, а не в Турция, България или Египет, както руснаците от западната част на страната. Тукашните програми по обмен или летни лагери обикновено също са в Китай или Южна Корея, за което ни разказват студентите от университета. Малцината чужденци, които идват тук, са китайци, по-рядко монголци. Всички крупни инвеститори са от Китай. Разказват ни, че преди пандемията Байкалският край е бил любима дестинация за туризъм за идващите от Поднебесната империя. Въпреки всичко това местните не обичат китайците, всички, с които говорих по темата, ги считат за натрапници, които изсичат гори и строят хотели. Към икономиката не допринасят особено, тъй като обикновено си водят шофьори, екскурзоводи и готвачи със себе си, а от парите покрай строителството се облажват шепа избрани хора, приближени до местната власт. Виждам скелети от изоставени мащабни проекти, докато подскачаме, натъпкани като сардини, в миниван, носещ се към езерото Байкал. Не знам колко статии могат да се посветят на това невероятно място. Това е най-старото и най-дълбокото (1642 м) езеро в света, също така най-големият резервоар на прясна вода на нашата планета. Езерото е с тектоничен произход и причина за дълбочината му е сблъсъкът на Индийската и Евразийската плочи. Подобно на Амазонската джунгла или о-в Мадагаскар, Байкал е природен рай, дом на над 2600 вида растения и животни, близо 70% от които ендемични, т.е не се срещат другаде по света. Може би най-известният представител е нерпата, или байкалският тюлен. Колкото са разбити пътищата в Иркутск, толкова са хубави магистралите, които водят до прочутото езеро. Пътьом спираме в Талци – етнографски музей на открито, представящ начина на живот на коренното население на тези земи, както и домовете на първите руски заселници. Пейзажът е като изваден от приказка – бели брези, докъдето поглед стига, а между тях кацнали дървени къщички. Там ставаме свидетели на изпълнение на традиционна местна руска песен в акомпанимент с хърди-гърди, един изключително рядък музикален инструмент, чийто звук наподобява жужене на муха. Купуваме сувенири от лавка до музея, мятаме се в бусчето, снимаме тюлени нерпа в Езерния музей и ето ни на Байкал!

В парка ,,Талци”

Възстановка на къщите на първите руски заселници в района

Листвянка е най-големият град и пристанище на езерото и като такъв е и най-комерсиален. На мен ми се видя откровено скучен, затова бързаме да вземем нещо за хапване и бягаме да търсим подходящо място за пикник на брега. Горе-долу пред всяка къща стоят баби, излезли сякаш директно от руския фолклор, и продават омул – най-известната байкалска риба. Повдигам вежди. Цяла седмица слушам лекции за това колко е застрашен именно този вид и как е абсолютно хипер мега забранено да се лови. Изразявам съмненията си по въпроса пред една особено настойчива продавачка. Тя обяснява, че не съм разбрал съвсем каква е работата. Рибата не можело да я ловят чужденци или хора от други градове. Местните имали право. Трудно ни е да оспорим тази брилянтна логика. Любопитството ни гложди и взимаме една бройка. Омулът се продава печен на скара и пушен. Спираме се на първия вариант, получаваме подарък самун домашен хляб и сядаме на брега. Никога няма да забравя първата среща с Байкал – за мен това е едно от най-впечатляващите места на целия свят, невероятно красиво, център на удивителни традиции и вярвания, жив биологичен резерват. Усещането на Листвянка е съвсем като на море – големи вълни, не се вижда отсрещен бряг. Ентусиасти се къпят. Пропускаме това издевателство, пробваме рибата. Омулът има изключително нежно месо, свежо изпечената риба е абсолютна наслада за сетивата. В последствие разбираме, че тази риба е част от менюто на множество гурме ресторанти по целия свят. Най-интересното на Байкал обаче далеч не е в градовете, както предстои да се убедим след няколко дни. Засега обаче се прибираме обратно в Иркутск.

Първа среща с Байкал

Един пикник на края на света

На брега на ,,Сибирското море”

Обратно в града, е време за изкуство. На най-необичайното място – сметището. Това е и името на следващата забележителност – Музей на свалке (Музей на сметището). Преди няколко години на някого е хрумнала гениалната идея периодично да подбира интересни обекти от близкото сметище и постепенно на една поляна в гората на няколко километра от града изниква истинска галерия под открито небе. Крепостна стена, рицарски брони, обсадни съоръжения, всичко това направено от боклук, посреща смаяния посетител. Има кораби в истински размери, десетки извънземни и чудати същества, гигантски робот, сякаш излязъл от видеоигра. Между тях се намират пребоядисани съветски автобуси, възхваляващи режима. Малко по-нататък има детски полигон за стрелба с пушка. Още по-нататък има истински полигон. Пуля се учудено. Няма шега, няма измама – на по-малко от 200 метра от музея войници бягат, правят някакви упражнения, стрелят по мишени в далечината. За да стане всичко още по-руско, има и изложба, посветена на Великата отечествена война, както наричат Втората световна война в Русия. Германките ме молят да ги снимам пред един плакат. Чудя се дали да им преведа надписа ,,Победа над фашизма” и да обясня, че сградата под самолета е Райхстага (днес Бундестаг) в Берлин. Нататък има антикварен магазин с албуми, стари книги, съветски знамена. Пазачът ме хваща на приказка. Показва гордо видео от миналогодишната възстановка на еди-коя си битка от войната. Кимам и понечвам да тръгна. Ама не искам ли да видя и от по-миналата година? Отговарям, че бързаме за автобуса. Ама той вече не минава! Как така не минава, нали гледахме разписанието. Викаме такси. Докато го чакаме, гледам още две-три възстановки. Германките падат от смях. Лесно е на чужд гръб…

Сметищен туризъм е новата мода

Всички експонати са направени от отпадъци

Близкото минало е навсякъде

В Иркутск има и друг вид изкуство. Съвременно. Няколко дни по-късно бързаме към галерия ,,Бронщайн”. Оля ни чака на входа, всички тук я познават като редовен посетител. Много държи да ни запознае с творчеството на Даши Намдъков и Зорикто Доржиев. Първият е световноизвестен скулптор, прославил бурятската култура, митология и вярвания по целия глобус със своите произведения. Сами сме на целия етаж. Скулптурите са си направо страховити, осветяват ги така, че хвърлят две сянки в противоположни посоки. Визуално ефектът е убийствен. Има орел, тигър, лица на шамани. Минаваме в следващата зала. Тук ни чакат кукли в реален човешки размер, дело на сестрите и майката на Намдъков. Толкова са реалистични, та чак е страшно. Някои са много красиви и облечени в традиционни бурятски облекла, други обаче изобразяват шамани и са си направо зловещи. Неочаквано за мен, любимата ми част от експозицията беше на последния етаж, където е творчеството на Доржиев. Не разбирам твърде много от изкуство и не бих казал, че ходя редовно в галерии, но няма как човек да не се впечатли от картините на този художник. В тях с много стил и цветове са вплетени традиционни и съвременни, наглед несъвместими мотиви – автомобил и кон, пистолет и нож. Има картина на бурятско момче с тениска на Меси. Посланието е, че въпреки че бурятите са народ, който спазва своите древни традиции, те гледат смело в бъдещето и се гордеят с това, което са. Хареса ми. След галерията ни водят на още едно необичайно място. Звъним на звънеца на една с нищо не отличаваща се къща. По домофона мъжки глас пита за паролата. Оля казва няколко числа и вратата се отваря. Качваме се и се озоваваме в бар, обзаведен семпло, домашно, с дивани и ниски масички. Барманите познават Оля, поздравяват я и сядат да си говорят с нас. В това място няма меню, нито за коктейлите, нито за храната. Сервитьорите си говорят с теб известно време, ти казваш горе-долу какво обичаш да ядеш/пиеш, без да назоваваш конкретни продукти, и чакаш. Донесоха ми супер вкусна паста с различни сирена, а коктейлът беше бомба. Много силен. Ама адски вкусен. Не поискаха да отговорят на въпроса какво има в него. В заведението можеш да попаднеш само ако си с някого, който е бил там и знае паролата. Нея пък я сменят достатъчно често. Иркутск продължава да ме изненадва.

В галерията за съвременно бурятско изкуство

Както вече споменах, наличието на цяла група чужденци си беше своеобразна сензация за университета, а и за града като цяло, та навсякъде привличахме внимание и много любопитство. При новината, че един от групата, в мое лице, владее руски, ние станахме обект и на медиен интерес. Почти всеки ден ни викаха за снимки, дадох дузина интервюта за различни местни телевизии, сайтове и блогове, снимаха ме в рекламен клип за международния отдел на университета. Кой да знае, че звездата ми ще изгрее на световния небосклон в далечен Сибир… Въпросите варират от невинни от рода на какво мисля за руската кухня до по-заплетени, като например как ще коментирам политическото напрежение между България и Русия (към онзи момент редовно си играехме на гонене на дипломати). Въпросното напрежение май го има само на политическо ниво, защото всички най-искрено ми се радваха, като разбираха откъде съм. Тук битува идеята, че българите са братски, приятелски народ. Наясно съм, че историческата и съвременната политическа ситуация са многопластови, хареса ми обаче такова посрещане, не мога да си кривя душата. Немците, от друга страна, невинаги се радват на такова отношение. Една вечер, сядаме на по бира в квартално барче недалеч от университета. На съседната маса е компания на средна възраст, която по градус ни води с няколко обиколки. Ние обсъждаме предстоящото пътуване до Бурятия, всеки предлага идеи, бистрим плана, избираме подходящ ден. Съседите се смълчават, когато чуват немска реч. От мястото си на нашата маса мога да проследя всички стадии на гняв и отвращение, които се изписват на лицата им. Закани, заплахи, обиди, доста грозни думи по адрес на нашата група, за щастие между тях, та немците не разбират нищо. Накрая една от жените заявява, че би ни издавила един по един. Изкушавам се да й пожелая ,,приятна вечер” на руски, но благоразумно запазвам мълчание и дискретно насочвам нашата компания към изхода, за всеки случай. Не считам за нужно да превеждам на немски чутото. Разбира се, такива ситуации далеч не се случваха редовно, но определено тук още цари антинемската атмосфера, предизвикана от Втората световна война, особено сред поколението над 35/40-годишна възраст.

Нощен Иркутск и гледка към река Ангара

Сибир е известен и с още нещо – тук от векове са заточвани хора по една или друга причина. За развитието на Иркутск огромна роля играят т.нар. ,,декабристи”, или участниците във въстанието от декември 1825 година срещу крепостничеството. След войната срещу Наполеон, в Русия навлизат много западни идеи, основаващи се на равенството и свободата на индивида, които карат тогавашната интелигенция да започне борба срещу едноличната власт на императора. Въстанието обаче е потушено по жесток начин, а много от организаторите са пратени в мините на Сибир, като една от най-големите е между градовете Иркутск и Улан Уде. Като част от учебната програма посещаваме дом ,,Волконских” – къщата, в която е живяло семейството на един от най-прочутите декабристи – Сергей Волконски. Прави впечатление, че домът е доста голям и богат, което не отговаря напълно на представата за заточеници на края на света. Оказва се, че след двадесетте години каторга, Волконски се заселва в Иркутск, където семейството му трупа богатство, а след революцията от 1917 година декабристите са реабилитирани и вече делото им се представя като героизъм. Много интересно е да се наблюдава как се променя прочитът на историческите събития с времето…

Музеят на декабристите

Под влияние на истории, които чувам от местни студенти, ми се ходи в Бурятия. Пречките са основно логистични – всичко е далеч и трябва кола. Без местен сме малко загубени. С Ерик, съседа по стая в общежитието, се нагърбваме да намерим шофьор с бусче, който по възможност да е екскурзовод и да ни върже на акъла да направим такъв мащабен преход за един ден. В някакъв сайт намираме няколко обяви. Звъним на първата. Събуждаме някакъв мужик от следобедна дрямка. Обяснявам ситуацията – чужденци сме и си търсим транспорт. Иска ни по 3500 рубли на човек (около 40 евро). Ерик кима въодушевено, на мен обаче ми се вижда множко. Звъня на втори номер. Наблягам на факта, че сме студенти, тоест бюджетът е нисък. Тук предлагат да ни закрат за по 3000 рубли. Не съм доволен. Ерик вече ми сe дразни. Сменям стратегията и звъня отново, на третата и последна обява, която намираме – на Алексей. Тук вкарвам в действие най-доброто си руско произношение, не отварям дума за никакви чужденци и директно предлагам цена от 1800 рубли на човек. Алексей се чуди, малко мрънка, че било далеч, но накрая се съгласява. Можете да си представите учудването му, когато 10 човека, нито един от които руснак, цъфват на уреченото място рано сутринта в събота. Уговорката обаче си е уговорка, мятаме се в бусчето и потегляме.

Алексей предлага да ни води да закусваме на място с гледка. Мястото е брегът на река Иркут, сред гъста борова гора. Гледката е огромен мост, скрит в сутрешната мъгла. Студът минава през якето за секунди, в началото на септември тук е около нулата. Различаваме силуети на десетки автомобили, паркирани от нашата страна на реката. Оказва се, че на отсрещния бряг се намира село Шаманка, едно от най-изолираните в тази част на Русия. До него може да се стигне само пеш, по моста, което при силата на вятъра тук си е екстремно преживяване само по себе си, или с лодка през реката. Лодки не се забелязват. Хора също. Изкушаваме се да минем по моста и пред очите ни се разкрива картина, сякаш излязла от някое друго време. Ниски, дървени къщи. Гъски. Едно-две кучета тичат наоколо. Една по-дълга и измазана сграда, която е местното училище. Улици практически няма. Опитвам да заговоря жена с дете, която минава покрай нас. Поглеждат ни стреснато и ни подминават забързано. Явно посетители не се срещат често тук. Иначе селото си има детска площадка, току под моста. Алексей ни разказва, че в района има още няколко почти напълно изолирани села, като сутрин автобус минава да събира децата и да ги води до единственото училище наоколо – това в Шаманка. Зимно време това се случва, докато температурите паднат под -35 градуса, тогава пътуването между селата просто не се осъществява… Опитвам се да осмисля колко е различно това от моето детство. Или от това на практически почти всеки, когото познавам. Алексей се смее на умислените ни физиономии, като се качваме обратно в буса.

Мостът към село Шаманка

Носим се по чисто нова магистрала, водеща право към Владивосток, с разклонения към повечето големи китайски градове. Мъглата постепенно се вдига и разкрива приказен пейзаж – борове и брези, докъдето ти стигне погледът. Най-големият ресурс на Сибир. 372 милиона хектара гори. Зад един завой изскача Байкал. Не успявам да снимам уникалната гледка, защото след секунди езерото се скрива. Играем си на гоненица известно време, но скоро се озоваваме в село Култук, на брега на Байкал, където спираме да заредим. По стара традиция охранителят ме заговаря. Радва се, че в неговото село е дошла такава голяма група чужденци, при това чак от Германия. Черпи ни бонбони. Появяват се група рокери с швейцарска регистрация на моторите. На малката бензиностанция се случва фурор. Помагам на мотористите да се разберат с касиерката. Всички са доволни, снимаме се за спомен и поемаме на юг. След малко минаваме границата между Иркутска област и Република Бурятия. Границата е колкото географска, толкова и психологическа. Почти веднага на пътя започват да се появяват будистки светилища с шарени лентички, златни статуи на лъвове и дракони, а на хоризонта отвъд гладкото като тепсия поле се очертават силуетите на Саянските планини, нашата крайна дестинация. Села с причудливи имена се редят едно след друго покрай пътя, с прости дървени къщи и без видима следа от асфалт на улиците. Край шосето възрастни жени продават мед, гъби, сладко, чай. Сутрешната мъгла се е разсеяла съвсем, небето е яркосиньо, слънцето грее. Днес късметът е на наша страна. Близо половината от населението на Бурятия живее в селата, градовете тук са рядкост и са по-скоро малки и с административна функция. Свиваме от главния път и поемаме по тясно шосе към Аршан, входа към Национален парк ,,Тункинский”. Пейзажът е сюрреалистичен – безкрайно поле, насред което се издигат страховити планински зъбери, чиито върхове се губят в облаците. Покрай пътя бягат диви коне. Не вярваме на очите си. Караме шофьора да ни върне няколко метра назад. Снимаме. За пръв път виждам нещо подобно. Скоро стигаме Аршан. Предварително са ни посъветвали да ядем в кафене ,,Хамар-Дабан”. Заведението се пръска по шевовете. Алексей ни дърпа да ходим на друго място. При вида на екзотичната чуждоземска компания обаче сервитьорът ни маха с ръка да го последваме. Отключва някаква странична врата и се озоваваме във ВИП зала с огромна маса и телевизор. Поръчваме, както сме инструктирани от Оля и Женя – чебурек и буузи. Чебурекът е пържено тестено изделие с пълнеж от смляно месо и лук. Прави се с едно кръгло парче тесто, сгънато върху пълнежа във форма на полумесец. Въпреки че се счита за национално ястие от кримскотатарската кухня, ни уверяват, че като тези в Аршан други няма под небето. Не знам за целия свят, но в Москва и Иркутск не могат да стъпят на малкия пръст на Аршан, що се касае до чебуреци. Сгряваме се с черен планински чай. Буузите, както винаги, са вкусни и тежки. Май не трябваше да ги ям точно преди катеренето по саянските баири. На излизане подслушвам семейство от Москва с две малки момиченца, докато чакам пред тоалетната. Децата се подиграват на сервитьорите, наричат ги смешни китайци. Родителите пригласят. Този път не се сдържам, правя им ядосана забележка. Млъкват смутено. Простотия има навсякъде, ама ме дразни отношението на голяма част от руснаците от западната част на страната към Сибир или Далечния Изток. Всичките ми приятели от Русия изпаднаха в недоумение от ентусиазма, с който отидох за близо месец в нищото, по техните разбирания. Даже и в самата страна съществува огромно разделение на Запад и Изток, като за мнозина цивилизованата част на държавата е някъде до планината Урал, а след нея свършва светът. Имам си аз обаче моите странности, и ми се видя крайно примамливо да си прекарам месец от лятната ваканция в Иркутск. Разстоянията иначе са смазващи за нашите разбирания – най-близките големи градове до Иркутск са Новосибирск (1841 км), Красноярск и Чита (по 1100 км съответно на запад и на изток). Влакът до столицата на Бурятия, гр. Улан Уде, пък е 9 часа, което попречи на мерака ни да се пуснем да изследваме и него, защото трябваше да инвестираме поне 3 денонощия, пък обикновено получавахме по един свободен ден между уроците и организираните пътувания…

В подножието на планината Саян

В Бурятия буквално се пренасяш в друг свят

След обилния обяд Алексей ни води до известен извор с лечебна вода, заради която по думите му идват хора от цял Сибир. И наистина – всичко живо мъкне шишета, туби, даже варели за тази вода с отличителен мирис на сяра. Измиваме си очите по съвет на нашия водач. Уговаряме се кога къде да се срещнем и се отправяме към самия национален парк. На входа стоят бурятските рейнджъри, както самите те се представят. Чета табела – за руснаци 170 рубли (2 евро), за чужденци около 1000 (12 евро). Давам знак на немците да мълчат и на най-добрия си руски моля за 10 билета. Рейнджърите обаче се ухилват лукаво. Решавам, че са ни разконспирирали. Казват:

- Те са немци, нали?

- Да, разбира се, немци са – бързам да се съглася аз.

- А, значи девет билета по 1000 рубли… А ти си им екскурзовод, нали? – пита главният.

-Разбира се, екскурзовод съм – потвърждавам.

- Откъде си? – интересува се другият

- Е как, от Иркутск – показвам се леко раздразнен аз.

- А, наше момче си… Влизай, няма да плащаш! – стискат ми ръка, аз гледам да изчезна по-бързо от будката. Раздавам билетчетата на групата ,,подопечни”. Нали съм гид все пак…

Паркът е истински рай. Вековна гора, рекички, мостчета, водопади. И стотици руснаци, които пъхтят с нас нагоре по баира. Почивен ден и топло, слънчево време, явно никой не иска да пропусне това рядко за този край съчетание. На края на пътеката има няколко дървени моста, които водят до първия водопад. Интернет казва, че има още шест. Не споделя обаче как да стигнем до тях или колко са далеч. Но и тук кефът е пълен. Слънце, вода, причудливи скали. И рускини, които заемат още по-чудни пози по мокрите камъни с цел правене на нова, достойна за Негово Величество Инстаграм снимка. То не са стойки, чупки, рокли, токчета, чаши шампанско… За рускините каквото и да се каже, ще е малко, не мисля, че бих добавил нещо твърде ново по темата. Иначе Саянските планини са свещени за бурятите и са център на много от техните митове и легенди за произхода на света и човешката цивилизация. Част от групата решава да търси път към другите водопади, на мен обаче ми е голям мерак да отида на местния пазар. Удрям право в десятката с него, по-автентично няма как да стане. Повечето стоки са от Монголия, загадъчната степна страна е от другата страна на парка. При мисълта колко сме близо почвам да въртя схеми как да стигнем и дотам, надеждите ми обаче бързо са попарени от Алексей. Оказва се, че най-близкият граничен пункт е отворен единствено за руски граждани, а другият е чак отвъд Улан Уде… Ще трябва да почака Монголия явно. На пазара купувам планински чай, змийски сапун, красиво изрисувани чаши. Запознавам се с местна художничка. Не върви не пазарлък, ами разговор дори, тъй като почти никой не знае повече от 20 руски думи. Попадаме на огромен Буда с десетки молитвени колела. Решаваме да ги завъртим за късмет. Местни младежи ни се карат, че трябвало от ляво надясно. Извиняваме се и отиваме от другия край. Ама не така, задължително трябва с дясна ръка. Въздъхвам. Надяваме се, че не сме измъчили добрите духове с незнанието си.

Свещените планини според бурятските митове и легенди

Из Национален парк ,,Тункинский” на границата с Монголия

Будизмът е преобладаващата религия в Аршан

Пощенски картички от Бурятия

Прекарваме остатъка от следобеда край реката. Оттук извира река Кингарга, чиято вода е кристалночиста. Пълним шишетата. Забиваме дюнер от сергия наблизо. По залез потегляме обратно. По време на обратния път небето се обагря във всички оттенъци на червеното и златистото. Минаваме покрай селата с дървените къщи. Коне няма. Крави обаче бол. В колата звучи стара руска музика. Атмосферата е един път. Връщаме се в Иркутск и сякаш минаваме в друго измерение. Коли, хора, високи сгради. Разделяме се с Алексей, който на изпроводяк ме моли да запиша кратко видео за сина му, който тепърва ще постъпва в гимназия. Да съм му разкажел колко е важно да учиш чужди езици, да се мотивира да обикаля по света. Няма как да откажа на такава молба. Сдобивам се с още едни приятели в града.

Дадох шанс и на руската храна. И още един. До трети доброволен не се стигна. Нещо не успяхме да изградим връзка помежду си. И как да я изградим, ако във ВСЯКО ястие – салата, супа, суши (?!) има огромни количества майонеза… Благодарен съм на жените от столовата на университета, че всеки ден от престоя ни в Иркутск имахме сервирани закуска и обяд, обаче с храната просто ударих на камък. Може би защото съм от поколението, на което са му по-чужди манджи от рода на руска салата или мляко с ориз, ама бързо се преориентирах към други постсъветски кухни, които, за щастие, се намират под път и над път в Русия – грузинска, узбекска… Пелмените бяха най-поносимото ястие, което пробвах, ама варениките в Украйна ги бият. За супите ,,борщ” и ,,рассольник” няма да отварям дума… Поне изживяването в университетската столова си беше доста автентично.

На следващата сутрин след завръщането ни от Бурятия стягаме багажите и пак скачаме в бусчето. Предстои ни четиричасов преход до Сахюрта, малко пристанище на западния бряг на Байкал. Минаваме всички природни зони – широколистна гора, пустош, вечнозелено море от борови дървета, степ. В степта спираме да отдадем почит на монумент с орел. Оттук започва район, в който е разпространен шаманизмът. По силата на старо поверие всички шофьори, минаващи оттук, оставят монетка или дребно подаръче на духовете, за да преминат безопасно през владенията им. Степта е сурова и много красива – докъдето поглед стига, жълти хълмове без следа от живот или растителност. Гледката внушава страхопочитание, но силният вятър скоро ни принуждава да се върнем в буса и да продължим нататък. За обяд сме в крайпътно заведение. Питам за меню. Предлагаме буузи с телешко. Повдигам вежди. И само това? Разбира се, че не, възмущава се касиерката. Има и буузи със свинско…

Сибирската степ е сурова, но някак красива

На път за о-в Олхон

Изяждам ги на хълм с гледка към Байкал. Слънцето грее и езерото изглежда като мираж насред пустиня. В радиус от стотина километра не се вижда тревичка, камо ли дърво. Не след дълго стигаме до пристанището, където се натоварваме на ферибота и потегляме към остров Олхон, нашия дом за следващите 4 дни. Половинчасовото пътуване с корабчето е като сцена от предаване на Дискавъри, прелитат птици като от цял учебник по орнитология, а не знам имената и на половината риби, които виждаме от палубата на ферибота в кристалночистата вода. Ако се махне факта, че сме на другия край на света в Сибир, цветът на водата наподобява усещането на някой гръцки остров. Само дето в Гърция не е такъв студ. Слагаме шапки, качулки, шалове, ръкавици… А като се сетя, че всичките ми приятели в България в този момент пият бира под някоя дебела сянка…

Олхон е най-големият остров в езерото Байкал и единственият населен. Най-голям град е Хужир, където живеят около 1200 души от 1500-те, обитаващи това крайно интересно място. Почти всички са буряти и изповядват традиционни вярвания, като Олхон е духовният център на сибирския шаманизъм. Основният поминък на местните е риболовът, някои се препитават и от туризъм, въпреки че масовият туристически поток все още не е потекъл в тази посока. А дано и не потече скоро – на Олхон можеш да изсипеш всички клишета за девствена природа, това е най-впечатляващото място, което някога съм посещавал. До острова през летния сезон се стига чрез фериботна връзка, а през зимата, когато езерото замръзне, чрез автомобили, повърхността на Байкал става едно от най-атрактивните шосета в света. Стигаме до хотела по прашен път, по време на който няколко пъти съжалявам за решението си да ям точно преди последния участък от нашия преход. Тъй като Олхон и целият прилежащ бряг на Байкал откъм материка са част от Прибайкалския национален парк, строителството на асфалтови пътища е забранено със закон, заради което Хужир, където е нашият хотел, изглежда като град от Дивия запад с ниските си дървени къщи и постоянен прах. Единствено липсват търкалящите се клони/тръни. Градът всъщност представлява две улици, където всяка сграда е в различен цвят, а колите са всички съветско производство. Единствените превозни средства, които се движат от Хужир нататък по острова, са УАЗки от Ижевск, с които местните са изключително горди. Разправят, че това са модели, които вече не се произвеждат. Склонен съм да им повярвам. Забиваме пелмени в третото попаднало ни заведение. Първото не работи, а във второто няма ток. Последното е често срещано явление на острова, прочут с капризите на климата си. Това е едно от най-сухите места в цяла Русия, а тук се сблъскват няколко вятъра, които даже имат свои имена – горная, баргузин, верховик, култук, сарма, ангара. Въпреки суровите условия, Олхон се радва на над 300 слънчеви дни в годината. Организаторите тук компенсират за общежитията в Иркутск и сме настанени в най-добрия хотел на острова – Baikal View, където получаваме стаи в дървени бунгала с гледка от спалнята към брега на езерото. Ето това е събуждане със стил. Това е един от първите еко-хотели в Русия, построен е от 100% рециклирана дървесина.

Първи запознанства на острова

Хужир – най-голямото селище на Олхон

Ето в такива къщи живеят обитателите на острова

На следващия ден ставаме рано, тъй като ни предстои истинско приключение. Вечните УАЗки ни возят до малко пристанище в покрайнините на Хужир, откъдето хващаме кораб, което ще ни води на специално място. Както споменах, Олхон е свещеният център на шаманизма. Съседният остров Огой, обаче, е свято място за будистите, като се гордее със Ступата на просветлението – религиозен монумент, изграден чрез доброволния труд на стотици хора от региона. Капитанът разказва, че идвали доброволци чак от Тибет, Непал, дори Виетнам. Островът е необитаем и сравнително малък. Пътуването с кораб из Байкал е далеч по-силно усещане от същото упражнение на всички други места, където съм бил, въпреки че тук е езеро, а не море. Времето се променя за секунди, а заради комбинацията от духащи в различна посока ветрове вълните са непредвидими. След близо час акостираме на песъчлив залив и поемаме нагоре по хълма към Ступата на просветлението. Не знам дали получих озарение свише, но това без съмнение е едно незабравимо преживяване – дивата красота на Байкал, загадъчния будистки монумент, тръпката да се намираш на едно от малкото наистина диви места на този свят. Разпръскваме се, разглеждаме острова. Водата на езерото е толкова синя, че чак започват да ме болят очите. По някое време чуваме сирената на кораба. Спускаме се бързо, а там ни очаква ,,уха” – рибена чорба от прясна байкалска риба. Пръстите да си оближеш. Жената на капитана, стара бурятка от едно от олхонските села, минава с големия черпак да налее допълнително на желаещите. Вятърът се усилва. Капитанът се мръщи и тръгваме към следващата точка, малка гора откъм континента, известна с лечебния си чай. Вълните стават все по-големи и скоро започват да проникват и при нас вътре, в каютата. Никога в живота си не бях страдал от морска болест, но ето че дойде и този момент. Бая зле беше положението. После ми разправят, че лицето ми е било бяло като платно. Не си спомням много ясно какво и с кого съм говорил в този момент, но ясно помня как всички в един момент се качихме на горната палуба. Картината беше апокалиптична. Огромни вълни се разбиват една в друга, подхвърляйки нашия кораб наляво-надясно като морска играчка. На горната палуба подгизваме за минути, но свежият въздух поне отчасти спира гаденето. Молим се на всички местни и чужди богове да стигнем заветния бряг. Заради бурята пътят отнема 2 часа вместо планираните 40 минути. С разтреперани крака слизам на брега, а там слънце, спокойствие… Даже полъх на вятъра не се усеща. Явно не са шега всички истории за капризите на Байкалското време. Сядаме на припек на първата попаднала поляна да възстановим силите и… заспивам. Буди ме отново сирената на кораба. В първите няколко секунди съм неориентиран, после забелязвам, че май не само аз съм дремнал – поне половината група е разпръсната, всеки паднал където намери, по същата поляна. От въпросната гора нищо не видях, но пък се чувствам далеч по-свеж. Ще ви спестя историята относно обратния път, като единствено ще спомена, че прекарах цялото време на палубата, взирайки се в далечината. Мисля, че тогава разбрах какво е изпитал Родриго де Триана, първият моряк от екипажа на Колумб, който вижда острова, преименуван по-късно на Сан Салвадор. Мощта на природата в пълния й блясък. Остатъка от вечерта прекарвам под горещия душ, след което потъвам в буквално безпаметен сън.

Пристанището на Хужир

Първи стъпки на необитаемия свещен остров Огой

Ступата на просветлението, свещено място за будистите

Нашата група на Огой

Мигове след завръщането на твърда земя след бурята в Байкал

На следващата сутрин се събуждам в по-добро състояние, отколкото можеше да се очаква. Закусвам с гледка към Байкал, който изглежда измамно спокоен. Излизам от хотела час преди другите, за да пусна пощенски картички към България и Германия. По време на разходката до пощата в Хужир не срещам жива душа. Там ме посрещат с учудване. Аз пускам картичките в картонената кутия без особени надежди, но след по-малко от две седмици в Москва ме застига благата вест, че в село Ягодово, Пловдивско, нашите са намерили няколко картички от Сибир.

Първа спирка за деня е Шаманската скала. Това е вече споменатото най-свещено място за сибирските шаманисти, всяка година тук се провежда събрание, на което пристигат шамани от всички краища на руския Север и Изток. Има тринадесет огромни дървени стълба с шарени ленти, от ръба се вижда и самата скала – символ на острова и езерото. Пясъчната ивица е оформена във форма на идеален полукръг, а наоколо пасат любопитни крави. В далечината проблясва златен купол на църква. В Русия сме все пак. Мястото, наречено още нос Бурхан, е свещено място за бурятите, които населяващи бреговете на езерото от древни времена, и служи дълго време като място за провеждане на различни специални церемонии, включително жертвоприношения. По време на археологическите проучвания, проведени в пещерите на Шаманската скала, са открити много човешки останки, стари инструменти на труда и предмети от бита, някои от които датират от неолита. Завързвам приказка с нашия шофьор, роден и израснал тук. Ходил веднъж до Иркутск. Никога не е мислил да живее някъде другаде. Питам го дали не му е омръзнало да вижда едно и също всеки ден. Той се смее, ,,ако виждаш тези гледки всеки ден, никога не могат да омръзнат”. Животът тук е тежък, общо взето лятото се събира храна, главно риба, зимата не се излиза…

Визитната картичка на Байкал – Шаманската скала

Тук е центърът на сибирския шаманизъм

…и тук всяка година шаманите от цяла Азиатска Русия се събират за съвместни ритуали

Густо майна, на Байкал!

По-нататък стигаме до ,,най-топлия” плаж на Байкал, където няколко човека се престрашават и скачат в езерото. Понятието ,,най-топъл” през септември означава 7 градуса. Пропускам това геройство. Показват ни изоставен кей, тук по съветско време е имало консервна фабрика, в която неудобни на режима хора са били заточвани да живеят и работят в нечовешки условия. Със всеки километър се отдалечаваме все повече и повече от цивилизацията, като скоро навлизаме в истинска тайга – Олхон също има няколко природни зони, въпреки малките си размери. Там вече пътят става почти непроходим, като даже и УАЗките се затрудняват. Човешко присъствие не се забелязва, последните села са далеч зад нас. Спираме на Тримата братя – три зловещо надвиснали над водата скали. Според легендата, баща шаман превърнал за наказание тримата си синове в скали, задето не го слушали. Скалите тук, както и нататък по северното крайбрежие на Олхон, са изпъстрени в яркооранжев цвят. Той се дължи на уникален за острова лишей, който прави мястото още по-сюрреалистично. Заоблачава се и мястото става доста страховито, особено при вида на огромните вълни, разбиващи се в скалите на няколко метра под нас. Понечваме да се качим обратно по бусчетата, когато водачите ни, двама възрастни местни буряти, викат: Лисица, лисица! Действително, на няколко метра от нас идва голяма лисица с дълга рунтава опашка. Животните тук рядко виждат хора и въобще не се страхуват от тях. Лисицата е по-скоро заинтригувана от срещата с нас и дори дава да я погалят.

Единственият надежден транспорт на Олхон

След Хужир път практически няма

Старият кей, където някога са работили заточеници

Нешънъл Джиографик Уайлд представя:

Следваща спирка е скала, разклонена в две посоки. Според поверието бурятските двойки идват тук след сватбата, за да молят духовете за деца. Ако двойката тръгне наляво, значи иска момче, надясно е за момиче. Тук вятърът се усилва още повече и бързаме към последната точка от обиколката – нос Хобой, или най-северната част на о-в Олхон. Дотам се стига след кратък преход и изкачване по обрасли с лишеи скали. Усещането е като на края на света. Линията на хоризонта се размива, небето и повърхността на Байкал се сливат в едно. Поставям и аз камъче на купчината на върха на носа, както е традицията. Обикаляме да търсим тюлени, но явно сме им хванали почивката. Гледките са толкова изумителни, че в някакъв момент те заболява главата. Честно. Не знам дали човешкото съзнание има някакъв праг красота, която може да възприеме, но ако такъв съществува, то аз определено го достигнах в този ден. Като се връщаме при бусчетата, ни очаква изненада – докато сме покорявали най-северната точка на Олхон, нашите местни водачи са ни сготвили уха. Няма такъв кеф, супата е гореща и изчезва за секунди. При почти пълната липса на други продукти рибата присъства в почти всяко ястие от ежедневното меню на местните. Оказва се, че ще ни водят до още едно място – на източната страна на острова, на върха на един хълм, е кацнало едно много интересно дърво. Отдалеч човек би го взел за нормална част от пейзажа, като изключим факта, че хълмът е гол, а дървото – метално. Това е най-известното произведение на скулптора Даши Намдъков, чиято изложба посетих в галерия ,,Бронщайн” в Иркутск. Чувството е, че тук се затваря кръгът. Дървото с причудливо извити клони се нарича ,,Пазителят на Байкал”. Смята се, е олицетворение на местната култура, свързана със силите на природата, номадите и шаманите. Статуята представлява дърво с височина 7,5 метра с лице на старец върху широк ствол и дебели клони, образуващи голяма корона. Камбани висят на дървото, звънят тихо при силен вятър. Вътре има и голяма камбана, която издава силен бумтящ звук при удар. И всичко това заедно създава уникална митична атмосфера. Скулптурата е инсталирана тук през 2018 г. под надзора на националния парк Прибайкалски. Служителите на парка проучват предварително мястото на монтаж, за да изключат увреждането на уникалната природа на Олхон. Скулптурата е високо оценена на Московското изложение за модерно изкуство, а в Третяковската галерия има по-малко нейно копие.

На нос Хобой – най-северната част на о-в Олхон

Дивата красота на острова

,,Пазителят на Байкал” от Даши Намдаков

По залез се връщаме обратно в Хужир, където… няма ток. На фона на видяното през този ден, никой не обръща особено внимание на този факт. Правим си лагерен огън недалеч от хотела. Печем хлебчета. Говорим си глупости. Мълчим си. Още сме под въздействието на магията на Олхон…

На следващия ден ни чака дълъг път обратно към цивилизацията, а последната ни вечер в пълен състав поливаме с руйно червено вино в грузински ресторант. Не след дълго пред общежитието ни чака бусче, което да ни закара до летището за нощния полет към Москва.

Май успях да ги събера тези невероятни няколко седмици в един пътепис. Сибир е уникално място, сблъсък на култури, не, ами на цивилизации. Музей на открито на близкото минало, но в същия момент учебник по биология и зоология. Дива, недокосната природа, суров климат, но невъобразима красота и древни традиции и обичаи. Будистки храмове и православни църкви. Узбекски чайхани и гурме ресторанти. Както навсякъде обаче, хората правят мястото, а на мен доста ми провървя в този смисъл. Огромно благодаря на Оля и Женя, които ни показаха най-интересното лице на живота в Иркутск, за да се почувстваме като у дома си на другия край на света. Благодаря на Нина, Людмила и Олга от международния отдел на ИРНИТУ, че 24 часа в денонощието бяха на разположение за всякакви, невинаги твърде умни, въпроси.

Богоявленската църква, Иркутск

На летището ме посрещат отново торбите със сушена риба и вълнените шапки. Затваряме кръга. Хапвам прощален чебурек. Излитаме. Носим се през времето и пространството, оставяме Сибир зад себе си. Има нещо специално в този край на света, пак ще трябва да се идва. А засега…

Привет, Москва!