Разходка из миналото на волжките българи и полет с „метеор“ по прекрасната Волга

След посещението на главните руини в Болгар нашата задружна компания се раздели. Само след някакви си двайсетина часа трябваше да се намирам в центъра на Париж по работа. Затова и се отцепих от дружината на път обратно към Казан, откъдето щях да отлетя. Макар и кратко, пътуването ми без веселите спътници допълва по най-прекрасен начин нашата разходка из сърцето на Русия. А именно, прибрах се в Казан по една от главните артерии на това сърце – гальовно наричаната от руснаците Майчица Волга. Но затова след малко...

След като се разделихме, дойде времето на златокуполната джамия. Всичко в нея започва с музей на ислямското изкуство от района. Иначе казано – колекция от религиозни книги от много краища на Татарстан и огромна стенна композиция на приемането на исляма от волжките българи. Милите волжки българи... за приемането на исляма е писал единствено пътешественикът и проповедник Ибн Фадлан. И, доколкото си спомням, от изворите (разбирай „пътеписа“, който ни е оставил), изглежда сякаш тези волжки българи приемат исляма подобно на покръстването на  туземци през епохата на Великите географски открития – мирно, спокойно и полуразбиращо. Няма бунтове, няма недоволни, че „арабите или персийците ще ни претопят“, няма екзекутирани болярски семейства, няма отстъпници като Владимир-Расате. Няма кръщения в тайна доба - кан Алмуш и жена му щастливи начело на процесия от поданици посрещат носителя на словото Мохамедово. Така са увековечени и във фигуралната композиция, на която всъщност ще ѝ трябват още много години, за да стане вековно произведение на изкуството.
 

Музеят директно води към залата на джамията, от която струи новият, богаташкият татарски ислям. Но пък е красива, дума да няма. Светла, широка и някак си приобщаваща. На най-централното място е изложен... кой мислите? Най-големият Коран на света – огромна двуметрова книга, чиито корици са инкрустирани с едри имитации на изумруди и други камъни в подходящи ислямски цветове. В съзнанието ми завинаги редом до Цар Камбана и Цар Топ сега ще стои и Султан Коран – рожба на евразийското желание за рекордно и непрактично огромни предмети.

Дискретно усамотен встрани зад стъклени стени, ето го и задължителният в руските джамии проповедник, който гледа и изучава нови молитви в Youtube. Новите технологии в руския ислям продължават да ме изненадват – на модерен екран може да се прелиства електронна версия на корана на арабски и руски.

Случайно прелиствайки, разбирам, че както Библията, така и Коранът имат нужда от съвременна редакция за хора с обременено от послания и от динамичен живот съзнание. И че ако някой се занимае с това, няма да са брадатите теолози от Мека, Багдад, Кайро, Фес или Кайруан, нито моллите на Ердоган, а някой ислямски Мартин Лутер от отдалечен край на ислямския свят, подложен на натиска на съвремието в една модерна държава, примерно като Русия. А аз току-що свързах фразите „модерна държава“ и „Русия“, без да използвам думата „не“! Хайде да излизам, че джамийският въздух има странен ефект.

Навън обаче всичко си идва на мястото – там където модерни електромобили събират туристите от автобусната спирка, за да ги развеждат из комплекса, попадам на сувенир - магнитче с Путин... дойдохме си на думата. Всъщност магнитчето ми напомня и една объркваща истина, че сувенири с Путин в Русия се намират значително по-рядко, отколкото в град като Созопол. Както изключително точно каза Теодор, в България всички бъркат доброто обслужване на туристите с подмазване. Но пък и магнитчето с Путин не е какво да е – на него той гордо позира с едно куче. Голяма работа – куче, ще каже някой, но "то е наше момче", порода „българско овчарско куче“, която лично Бойко Борисов въди и чийто представител той подари на Путин преди 5-6 години. Любителят на пряката връзка с избирателите по незначителни въпроси Путин пък отвори конкурс за името на кучето и едно хлапе спечели с предложението Бъфи, произнасяно на руски като Баффи с две отчетливи „ф“. Въпрос на вкус, казало кучето... (за последното не съм сигурен). От магнита Путин ни уверява, че всичко ще върви по вода, правейки игра на думи с името си.

Отправям се към музея на волжкобългарската цивилизация, който е огромна шестетажна сграда на стръмния бряг на Волга. Построена е от красив камък, който изглежда и доста скъп... не се стискат за нищо тези татари, за да се изкарат наследници на много древна и слабо позната култура. Разбира се, някои от етажите са се оказали излишни – един от тях например е ресторант с уж панорамна тераса, затворен в един следобед.

Експозицията обаче е направена много красиво и страшно информативно... само дето понякога информацията ми идва в повече – почти цял етаж се разказва за това как са извършени разкопките, от кого и кога. Но пък другите два етажа са интересни. Има огромен макет на целия Болгар със старинните сгради, които вече видяхме: Ханския дворец, джамията и тюрбетата, гробниците и Черната кула... показващ широтата на древния град и натрапчиво напомнящ, че всичко това са го направили татарите, че от българите не е останал камък върху камък в тяхната многовековна столица. Пълно е с предмети, които показват търговския обмен на Волжка България с близки и далечни земи; виждам и много оръжия. На един екран има интерактивна карта на историята на Стара Велика България, Волжка България, Дунавска България и други земи и народи, намесени в събитията. Разбира се, да се натъпчат 5-6 века история на странстващи народи на една карта е сложна работа, особено когато има и грешки в хронологията. Толкова сложна, оплетена и само на руски е картата, че едно момче ме пита откъде съм и се оказа турчин, учещ в Казан, попаднал на правилния човек. Беше изключително любопитен да разбере какво се е случило на всички тези хора от картата и как това се свързва с днешните татари, българи и турци (може ли без тях?). Мисля, че успях да му разкажа достатъчно, но от двете теории за произхода на българите (тюрки с ирански елементи в езика и културата или индо-иранци с много тюркски примеси) определено си хареса първата, която пък е по-малко приетата сред съвременните български историци. Самият аз пък бях просветлен (макар и със зрънце съмнение), че вертикалните камъни в музея, изписани с т.нар. орхонска руническа писменост, съдържат най-старото споменаване на думата тюрк от около пети век, изписано с четири символа, които били „свещени“ за всеки родолюбив турчин.

Поглед настрани и ето го и копието на предмета, който ни разкрива една романтична и мъглява страница от историята на Стара Велика България – пръстенът на кан Кубрат.

Малко преди Първата световна война, момченце от село Малая Перешчепина в Източна Украйна се спъва в изровено от дъждовете злато. В съкровището лежи и този пръстен с монограма на Кубрат на гръцки, прекрасен голям ритон за пиене и още килограми злато. Да, но в съкровището няма кости... нито на Кубрат, нито на войници след битка например. В духа на онези времена никак не подхожда владетелят да си крие имането от нахлуващите хазари в земята и да си го прибира после, че даже да си поставя там и пръстена, с който вероятно много се е гордеел. Дали старият Кубрат е загинал в бой с хазарите, оставяйки всичките си ценности и хуквайки с гол меч в атака? Дали хазарите са победили и отнесли като трофей тялото му и някои от синовете му са погребали ритуално вещите му? Поредната тайна на старите българи, известни мразители на писаното слово, остава завинаги погребана. Въпреки че не съм „исторически вещоман“ и че това е копие, съм доста развълнуван и пращам снимка на обикалящите из руския Димитровград бивши спътници, препоръчвайки им да видят оригинала след няколко дни в Ермитажа в Петербург. И сам си знам, че всъщност няма да го потърсят... само аз съм толкова вманиачен в българската история. Виждам и няколко копия на важни исторически артефакти от Дунавска България – Манасиевата хроника, керамичният Теодор Стратилат и други, но мисля, че начинът, по който е описана връзката им с Волжка България, ще обърка дори и току-що просветления турчин.

Вземам си сандвич и вода от специалния етаж само с павилиони и каса и отивам да си поклатя краката над брега на Волга. Слънцето е високо в небето, реката се влачи сред зелена равнина, а от пристана тъкмо отплава корабът „метеор“, който след час ще се върне назад и ще ме приеме на борда си. Красота...

Скоро се приближава и голям пътнически параход на компанията „Волга Волга“, кой знае защо изписано на латиница като VolgaWolga. Корабът навява спомени за една друга епоха – очевидно е круизен и пълен с туристи, но пък изглежда по-пълен, по-младежки и по-жив от събратята си по големите европейски реки. На горната палуба пътници се пекат, през прозорците се виждат суетящи се слизащи, пристанищното оживление е пълно. Докато се източи целият кораб, минават поне двайсет минути, наближава времето и за моя „метеор“. За него се събира огромна тълпа от руснаци и вечните немски туристи, а той акостира зад големия параход, през който ще минем като понтон. Оказва се, че трябвало да си купя билет някъде вътре в музея и затова ме отпращат най-отзад на тълпата, уверявайки ме, че място на метеора ще има и за мен. На качване закръглиха сумата надолу, но пък си прибраха парите безотчетно в джоба... ей, руската мечка много обича да бърка в меда.

Докато метеорът се готвеше за отплаване, набелязах малкото подходящи места за гледане – корабът има сравнително малки, мръсни и ниски до водата прозорци, та имах нужда от врати. На няколко места в стените между трите огромни „купета“ има тераски, които гледат настрани. Местейки се между тях, прекарах едни прекрасни два часа. Волга прилича на тихо сутрешно тропическо море – брегове на километри от кораба (е, все пак се намирах в един от най-големите язовири в света – Куйбишевското водохранилище) и гладка безкрайно синя вода, сякаш полята с олио.

Бреговете около Болгар и летните острови, образувани от отдръпването на водите, са обрасли в яркозелени тръстики. На много места стръмният бряг е ерозирал хоризонтално от зимното пълноводие на язовира, а на други има малки речни плажчета, на които редки групи хора си почиват. Реката е толкова огромна, стига до 11-12км ширина на места, че дори дребничките чайки, които често се срещаха покрай брега, тук не се намират. Противно на логиката, на Волга има сравнително малко села, сякаш само 5-6 за пътуването от над 100 километра. Едно от тях даже носи звучното социалистическо татарско име Къзъл Байрак (Червено знаме). Около тях се натъкваме и на гумени рибарски лодки.

Метеорът пори водите и подминава пъргаво лодките с над 60 км/ч; бързо оставя зад себе си и крузни кораби, и шлепове, а аз обикалям наляво-надясно покрай различните врати и се радвам на пейзажа. Правя си видео на живо за фейсбук и то бързо набира лайкове, а Ира ми казва, че изглеждам невероятно щастлив – ами така си беше.

Трудно ми е да продължа да описвам в още детайли, без да ставам банален, усещането от това да бъда в тази толкова истинска и жива река (парадоксално я чувствам такава, въпреки че се намирам в толкова изкуствено творение като язовира).

А по-нататък всичко протече в нормалния низходящ дух на последните часове на едно голямо пътешествие. Речна гара Казан, градски автобус, разходка из центъра на града около огромни фонтани и езеро, познатият дресьор на маймунки от пешеходната улица, хостела. Пререждане на багаж, гладене, къпане и три часа сън. Такси, летище Казан и непробуден сън, невероятно скъп и твърд сандвич в Хелзинки и нов непробуден сън до Париж. Трети полупробуден сън из парижките задръствания и нещо все пак по-вълнуващо от последните 10 часа превози – конференцията за контролно-измервателни прибори за енергопреносни мрежи и подстанции. Но всичко това беше само прелюдия към една приятна петъчна вечер на колело из летен Париж, мила среща с бъдещата съпруга на Гого, който по това време заедно с Вихрен, Теодор и Жоро се носеше из необятната руска тундра към Мурманск, а след това и към обиколка на Шампан и Пикардия. Защото животът е като чеверме – колкото повече се въртиш, толкова по-печен ставаш.