Back in the U.S.S.R. II Одеса

Времето прекарано в избиране на дестинация, установяването на маршрут, търсенето на хотели, дебненето за евтини полети, закупуването на билети, а после сладостта да виждаш как мечтата става реалност, ето тази тръпка ме държи, напук на всички кофти моменти. Да пътуваш с хубав човек е добре, ако не – с каквото е налице. Обичам пълненето на раницата и трепета за досег с нещо непознато. Обичам да рисувам с пръст по атласа и спомените от извървеният път. Искам да обиколя земята, а после да ви махна от Марс.

Днешният свят прави това лесно, достъпно и възможно.
Информация за Одеса – транспорт, ресторанти, музеи – може да намерите тук: http://citycard.travel/odessa-ru.
Преди да тръгнете на път проверете задграничния си паспорт – нужно е да е валиден 6 месеца преди да влезнете в дадената страна, информирайте се дали ви е нужна виза, снабдете се с лекарства от първа необходимост, купете си пътеводител, изришкайте гардероба – за лятото памучните и ленени дрешки вършат чудеса, а удобните и разработени обувки са гарант, че целодневното ходене няма да е проблем.
Преди да предприемете пътуване до Украйна (или друга държава) е добра идея да се регистрирате на сайта на МВнР в рубриката “Пътувам за …”, или в българските дипломатически представителства, като посочите периода и мястото на пребиваване и оставите телефон за връзка. Така ще можете да получавате актуална информация за обстановката в страната. Препоръчително е преди посещението в страната да имате записани дежурните телефони на консулска служба Киев и Одеса.
И, те така, на добър път.
Тази година, за разлика от предишните, решихме вместо кратка почивка свързана с датите на определен фестивал, да си дадем повече време за разглеждане. Музиката днес е оставена малко на заден план. Няма голямо лутане в избора – фестивалът е Carpathian Alliance Metal Festival Open Air, който тази година се провежда в набережието на Киев. Мероприятието не блести с особено интересен лайнъп, но за сметка на това Украйна ни привлича като магнит. Всеки, който чуе накъде потегляме реагира – луди ли сте, там има война, опасно е, какво толкова ще гледате. Тате казва – пазете се, Киев е столица на джебчиите, Одеса на измамниците. Така и така ще бъдем в тази част на света, защо да не отскочим и до Беларус. Удължаваме с една седмица пътуването, няколко дни прекарани в комунистическата страна, през които ще обиколим Минск, Гомел, Мозир. За тази държава са необходими визи, които се издават лесно и бързо. Необходимо е да си издействате покана, каквато ние получихме от хотела в Гомел, след като направихме резервация за пет нощувки.
И така, днес с изминати над 4500 километра, няколко полета, смяна на автобуси и влакчета, две държави и пет града, потопили се в одеското Черно море, докоснали реките Днепър, Припят, Свислоч и Сож се прибираме изпълнени с много впечатления, интересни преживявания и заредени с емоции. Установявам за себе си, колко по-интересни са некомерсиалните държави и колко изпълнени са тези две седмици прекарани в тях.
Тръгваме от Варна привечер, първа спирка – друг черноморски град – Одеса. До Одеса може да се стигне със самолет, ферибот и автобус. Избираме най-евтиния вариант – използваме услугите на автобус.  Билетът от Варна до Одеса е на стойност 66 лева в една посока на човек, през летния сезон автобусите тръгват от варненската автогара в 19.30 часа, пътуват вторник, четвъртък, събота и неделя, като пътят се взима за 15-16 часа. Минават се няколко граници, така че този час е примерен. Автобусите са удобни и модерни, има тоалетна, таблети, wi-fi, продават кафенце, има контакти, в които може да се включи зарядно например, присъства всичко необходимо, за да бъде леко и приятно пътуването. Е, освен нафта.
За пръв път на българо-румънския пропусквателен пункт Кардам чакаме около час и половина, за сметка на това на молдовско-украинската граница (Рени) минаваме като на парад. След всичко изчетено по темата се бях подготвила за няколкочасово висене, проверка на багаж и пълно разкостване – нямаше такова нещо, явно ударихме среднощна шестица от митничарското тото. Смешното е, че на молдовска земя изминаваме няколко километра и пребиваваме минути. Път, останал като наследство от бившия СССР, свързващ някога двете бивши руски републики – Украйна и Молдова, и който за съжаление не може да се избегне. Километрите до Одеса, ако не бяха толкова много, бих извървяла пеш, през няколко секунди политаме към тавана на автобуса и току що приземили се на седалката излитаме отново. Пътят е повече от кошмарен – ями, трапове, дълбоки дупки, изронен асфалт – осъзнавам, че българите, за някои ситуации сме станали изнежени, взискателни мрънкачи. Вече му се вижда края на пътуването, когато автобусът внезапно спира. Свършила нафтата. Е, кат нямат акъл – ще чакаме, слънцето пече, температурата се покачва, мушици бръмчат, а ние се крием в сянката на автобуса. На двадесетина метра от нас продават дини, единият шофьор купува огромна любеница и ни я оставя – да се разхлаждаме. Около нея се събират пасажерите, повечето от които са младежи и започва опознаване и весели разговори. По-сладка диня не съм яла от години, хората сами си ги отглеждат и малко ми става мъчно, че селското ни стопанство е напълно унищожено, че сортовете са загубени и че ни се налага да купуваме плодове и зеленчуци внос от на майна райна. По пътя Йосиф казва – гледай, бе, гледай, няма необработваема земя, всичко засято, няма пустеещи ниви…
Чувайки българска реч при нас идват продавачите на любеници, радват се да видят нещо като сънародници, тук, насред нищото. Черпят ни със саламче и хлебец, вкусът е друг, усещането, че попадаш в местенце, където времето е спряло преди 20-30 години е чудесно и се чувстваш сякаш си у дома. Под жаркото слънце неусетно те погалват детски спомени и топлото отношение на непознатите те прави малко по-човечен. Този един час прекаран насред полята украински наместо нерви ми донесе толкова топли слънчеви емоции, че  малката транспортна несгода се превърна в голям личен плюс.
Имайте предвид, че в Украйна не всичко става по разписание. Потегляш, а кога ще пристигнеш – божа работа. Важното да си здрав и цял. След като бусът бива доволно напоен, продължаваме към Одеса. Навлизайки в покрайнините на града любопитният ми поглед първо среща мизерията и разрухата на крайния квартал. Питам се – мамка му, това ли е остапбендеровата Одеса,това ли е родината на руския шансон и известната за времето си аристокрация, ко станА тук. В следващия момент автопаркът отново ме връща години назад – москвичи, волги, жигули – коя от коя машина по-раздрънкана, но набичила скоростта на макс. Е, с такава транспортна инфраструктура, и бавно, и бързо да се кара, все ще се опре до сервиза. В центъра на града положението вече е друго – скъпи коли, джипари – най-вероятно са собственост на руските туристи.
Слизайки на автогарата изпитвам първия културен шок. С усещането, че съм на пазар в Маракеш, мятаме раници на гръб и се оглеждаме стреснато. Хора навсякъде, непрекъснато движение, шумотевица и глъч, страшна жега. С разпечатка в ръка търсим пътя по който се движат маршрутките, а той е точно пред автогарата. Виждаме таксито с нужния ни номер и махам с ръка – рук – не спира. Казваме си пълен е, затова. Минава второ – подскачам, махам – не спира. Усещаме, че тук работата не е като в България, където и с намигане можеш да спреш маршрутка, и щем не щем минаваме в ролята на следотърсачи – гледаме накъде се движи машината, къде завива и вървим по горещата следа. Оказва се, че след 50-100 метра има спирка, на която спират колите на градския транспорт, включая и маршрутните таксита. Тия таксита много ме радват, всички са накичени с перденца, кои с весело поклащащи се пискюли, кои с визия на персийски килимчета, шофьорите карат бясно, до тях са нахвърляни в пълен безпорядък купища пари, плаща се обикновено при слизане, а билетчето е на стойност 5 гривни, или около 35 стотинки наша пара. Разгеле, ганьовците се качваме и добрият шофьор ни сваля пред хостела. Алелуя – баня и легло, което не използваме чак до след полунощ.
В хостела мацката на рецепцията е пълен непукист, за три дни или гладеше чаршафи, или липсваше, или си стоеше пред компютърния екран с изражение – не ме закачайте за нищо, не ми се работи, не ми е до вас. Е, не я закачахме, не й развалихме рахата и я оставихме спокойно да си брои мухите.
Одеса ни чака. И преди да се потопим в градската глъч и шумотевица, съвсем малко ще се отклоня с факти, които лично на мен ми бяха интересни.
Ако Рим е спасен от гъските, то Одеса я спасили портокалите. Одеса като град е основана след декрет на Екатерина II през май 1794 година, като най-западната новопридобита земя на Руската Империя – Новорусия, като идеята е била мястото да стане най-големия търговски порт в Русия. Името на града е даден от самата императрица, наслушала се на историите и славата на гръцката колония Одесос, която всъщност се намира на територията на България, демек – днешна Варна. Първа глава на младия град става дьо Рибас, който организира „експедиция за строеж на града.“ С декрет на Екатерина Велика от 2-ри септември 1794 е започнало изграждането на пристанище Одеса. Няколко години по-късно императрицата умира и качилият се на престола Павел, който ненавижда майка си и всичко сътворено от нея, месец след смъртта й преустановява финансирането на строежа на порта. В периода на командването на дьо Рибас строежът върви много бавно, през 1799 г. пристанището на Одеса е съществувало повече на хартия, отколкото в действителност. И тъй като не е имало пристанище – не е имало търговия, на която толкова разчита правителството.
Дьо Рибас е отзован, заедно с Франц Павлович дe Волан, авторът на брилянтния план за изграждане на пристанището и града. Данните, събрани от новия шеф на територията на Новоросийск, показали, че огромните разходи, свързани с изграждането на пристанището на Одеса са тежко бреме за хазната и нямат никакви съществени резултати. Доказани са множество случаи на злоупотреби и присвояване. (колко познато) Лошата реколта през 1799 г., започващата наново война, преживяно земетресение докарва търговията до ръба, а града до последното му издихание. За развитието на търговията ще трябва да завърши изграждането на пристанището. Градоначалниците решават да поискат паричен заем от императора за изграждането на града. Нужно е да умилостивят императора, но с какво. Узнавайки за любовта на императора към портокалите, бащите на града изпращат три хиляди гръцки портокала в императорския двор. Явно стоката е била качествена, защото на 26 февруари Павел възстановява указа на майка си за строителството на пристанището и отпуска пари за развитието на града. 1894 г. – сто години по-късно Одеса заема 4-то място в Руската империя по размер и ниво на икономическо развитие след Санкт Петербург, Москва и Варшава.
Та, след като сме измили натрупания за 18-те часа път прахоляк от телата си, нямаме търпение да се разходим из града. Първа мисия – да сменим пари, докато работят банките. Оказва се, че чейнч пунктове има в почти всеки магазин, аптека, книжарница, заведение. За пръв път виждам толкова добре изградена система за прибиране на валутата ви. Към първата кабинка подхождаме малко плахо, очаквайки да ни налазят украински мужици тип „магураджии“ – няма такова нещо. Обменяме долари (това е най-тачената валута в Украйна и Беларус) в книжарницата и веднагически с част от парите си купуваме гид за страната. Вярвайте ми, ако пътувахме с тир, бихме го напълнили с книги. Имат страхотни издания, на ниски цени. Е, поне листихме и ахкахме, вдъхвахме аромата на изданията, жениците в книжарницата предполагам ни помислиха за поляци с леки отклонения в психиката.
Следващата спирка е в хранителния магазин, в стрес съм – бирата е по-евтина от шишенце минерална вода. Харесва ми:) Хостелът ни е с добра локация, демек, централна. Известната Дерибасовска е само на няколко минути път от него, а по нея ежедневно се разхождаме, тъй като там са позиционирани ресторантите. За нас цените в тях са нормални, което надали важи за местното население. Навсякъде се чува руска реч, много рядко някой ще проговори украински. Всички надписи и табели също са на руски, така че за нас е от лесно по-лесно да се ориентираме и да комуникираме.
Забравих да кажа, че пиенето на алкохолни напитки и бира извън заведенията и в Украйна, и в Беларус е строго забранено. Нито по паркове, нито по градинки, пейки и алеи ще видите хора с бутилки в ръка. Първата вечер бяхме седнали на стъпалата пред хостела да ударим по една бира за лека нощ, до нас спря патрулна кола и един млад полицай започна да цитира някакви си закони, членове, алинеи. Викам му, спри малко, юнак, ние сме българи – не те разбираме. Изскача втори униформен младок – и реве – Пиенето е забранено! – ми добре, ще си приберем бутилката с бира. Ай, по живо, по здраво.
Страхотно впечатление ми прави дизайна на ресторантчетата, сякаш са в надпревара едно с друго, кой ще изкара по нестандартен и привлекателен интериор. Нашите ресторантьори има много какво да учат и да крадат като идеи – сравнението е неизбежно, съжалявам за което.
Първото ми впечатление, докато пешеходстваме из града, е за една повяхнала аристократичност. Един град с прекрасна архитектура, един град оставен на времето и прищявките му, град на детайлите, на рушащи се къщи и забележителни вътрешни дворчета. Един невероятен град, създаден на малко късче земя, изграден в уникална комбинация от архитектурни стилове – романски, готически, рококо и Art Nouveau, населен с италианци, гърци, турци, евреи, молдовци, украинци, руснаци, кипящ от енергия и гостоприемност.
Попадаме на булевард Приморски. Това е крайбрежната улица за разходки на одеситите. Подредена алея, пълно с дървета, пейки, светлини и хора, много,много гуляещи хора, чистота. Сградите са ремонтирани, боядисани – абсолютния контраст с видяното преди малко. По Тещински мост стигаме до Воронцовия дворец, в който не влизаме поради сравнително късния час. Дворецът на генерал губернатора е строен през 1826 г. в стил ампир и е обявен за паметник на архитектурата.
Завъртаме се около паметника на Дука (който навремето гражданите са приемали като създател на Одеса), от чийто крака започва Потьомската лестница – известна от историческата пропагандна филмова лента от 1925 година – Броненосец „Потёмкин“. Чернобелият филм е шедьовър за своето време и е сниман в Одеса, която по онова време е кинематографски център. Йосиф ме навива да слезем по нея, но съм толкова уморена в края на 24 часовото ни непрекъснато приключение, исках просто да се разхождаме по алеята, разбита съм, че фурникульора е затворен за ремонт (толкова много исках да се повозя на него, успокоявам се, че и в Киев има такова съоръжение – но чепът е голям – и там някой веселяк беше побил  табела – много ви здраве, елате догодина, може тогава да съм отворен – саботират ме тези хора, ейй). Та отказах, за което после май малко съжалих. Пък и да беше лестница като лестница, а то има няма 200 стъпала, ние в Шумен каква лестница имамеее, ехее – 1800 стъпала (само че не е толкова известна), те ми се фукат с някакво бебче:)
Пропускаме ходенето до Морската гара – оставяме тази забележителност за следващото ни гостуване в града и продължаваме гуляя по алеята. Стигаме до Одеския Археологически музей, един от най-старите в страната, основан през 1825 година, в момента съдържа повече от 160 хиляди експонати. Има богата колекция от древни паметници на Египет, древна Гърция и Рим. Изложени са дървени и каменни саркофази, надгробни елементи, каменни плочи и фрагменти от папирус с йероглифи. В първите две зали са показани материали, които обхващат един продължителен период от време: от появата на човека – до второто хилядолетие преди Христа. Интересно е, изложени са мумии – няма какво да ви занимавам повече. http://archaeology.odessa.ua
Непременно трябва да се види домът на филхармонията, която намира се в историческия център на града. Това е една от най-красивите сгради, построена през 1899 г., по идеен проект на виенския архитект Прохаски, в стил – италианска готика. Дървеният таван на залата е от ливански кедър и без нито един забит пирон. Концертна зала е с 1000 места, а по красота и акустични качества е една от най-добрите в Европа. Естествено (вече не се учудвам, дори все по-малко се ядосвам), беше затворена поради ремонт, или летен отдих, но успях да снимам част от предверието, което е уникално и красиво, и най-вероятно е прелюдия към един изключителен интериор. http://www.filarmonia.odessa.ua
Друга забележителност е „Одес­ский на­ци­о­наль­ный ака­де­ми­чес­кий те­атр опе­ры и ба­ле­та“, тази сграда, според мен, е фаворит по пищност, красота и незабравимост. Построена през 1810 г., изгоряла през 1873 г., наново издигната през 1887 г. в стил необарок, а пълната реставрация на операта завършва през 2007 г. (не че някой ще се интересува от хронологията). Отново не можем да влезнем да поснимаме разкоша в самата зала, има прогулки за любопитковци като нас само в определени дни – петък и събота, като за час развеждане и снимане цената е около седем лева…еее язък, започвам да се изнервям на недосегаемостта на някои места. За дните прекарани в Одеса, ежедневно минавам да си нагледам операта, все пак там са пристъпвали Чайковски, Римский-Корсаков, Рахманинов, Шаляпин, Анна Павлова, Айседора Дънкан и още. http://opera.odessa.ua
Moга да описвам с дни къщите и музеите, парковете и забележителностите, защото всяка стара постройка е архитектурен паметник, или би могла да бъде такъв, но оставям на любопитството ви – отидете и разгледайте, после споделете.
Ден втори е посветен на морето и неговите плажуващи хора. Отправната ни точка е парк “Шевченко”. Центральный парк культуры и отдыха “Т.Г.Шевченко” в началото се е казвал “Александровски” в чест на императора Александър II. Основан е през 1840 г. Тук са се разхождали Жуковски, Гогол, Островски, Достоевски, Чехов, Ахматов… Грандиозен и модерен е стадионът на “Черноморец”, от магазина към него си купихме малко сувенири.
Видяхме “Алеята на Славата” с почет към участниците в освобождението на Одеса от фашистите, паметника на Неизвестния матрос с вечен огън отпред, паметника на Шевченко, обелиска за воините-афганци. Паметници, паметници, огньове… Яд ме е, че нашите глупаци сринаха тази част от историята ни. История и преклонение в едно.
От тук асфалтови пътища ни водят до морето. И там си личи, че градът не се изхранва с морски туризъм. Има няколко плажчета почти един до друг, по пясъчната ивица са се изпънали хора, има малко капанчета, кой да хапне, кой да пийне, но като цяло го няма мириса на плажно масло, който те лъхва, когато стъпиш на нашите черноморски курорти. Няма я тази дандания, пренаселеност, търговия, лудо движение, сергия до сергия. Чувството е, че си попаднал в малък провинциален град, който по случайност природата е дарила с малка ивица пясък.
Тук е и началото на пешеходната “Алея на здравето” стигаща до Аркадия. Повървяхме доста по нея в търсене на вход към едни тунели, които адски много исках да видя, но така и не го открихме – ни входа, ни тунела – остава за следващата ни визита.
Но този крах е овъзмезден, качваме са на лифт, който ни изкачва до Френския булевард, и се оказваме точно на входа на Мавританската арка. Лошо няма, пореден архитектурен паметник, красив и цветен насред пренаситения с машини и прахоляк френски булевард. Шансът ни е да минем по “Малая Арнаутская”, улицата, която навремето се е обитавала от контрабандисти и престъпници. Улицата, на която е живял и прототипът на великия комбинатор Остап Бендер – Осип Шор.
Вечерта на 26 юли на Дерибасовская ставаме част от концертна програма “Одеса чака Евровизия”. Градът участва в “Битката на градовете” за избор на домакин на Евровизия-2017. Градове-финалисти са Киев, Днепър и Одеса. На сцената ще се качат “Дети Фиделя”, “Epolets”, “Киви-проджект”. Впечатление прави присъствието на конферансие, културният министър на Украйна също се качва на сцената, а ние чакаме да видим одеската рок група Еполетс. Егати кефа, пълно е с танцуващи хора, пищящи девойки, мокри… тъй де, пищящи девойки. Говорим си – тази група ще да е мноого яка, толкова хора са се събрали да ги подкрепят. Бандата  е основана през 2012 г. в Одеса. Музикантите изпълняват песни на украински, английски и руски език. Epolets е комбинация от музикални течения на няколко поколения рок, който абсорбира диското на 70-те години, хард рока от 80-те и грънджа на 90-те години. Тяхната отличителна черта е съчетание на изключителен вокален тембър, мелодични китарни рифове и танцови ритми. Имат издадени три албума – Epolets (2013), Dogma (2014), Сult (2016). Успех на Одеса в битката.
В една от следващите вечери отново нощно се разхождаме по Приморски, но този път в компанията на Коля, с когото са ни уредили среща за по бира, а те взеха че станаха по няколко на брой, не можем да спрем да си говорим – ние за България, той за Украйна. Безкрайно интересна, приятна и напоителна вечер. Разказва ни, че в тяхното населено място учат български народни танци, традиции и обичаи и се оказва, че той знае много повече обреди от нас. Та, Коля ни води до паметника Дуков и ми казва да застана на точно определено място и да погледна към Дука – от този ракурс свитъкът в ръката на Дук изглежда като… мъжки гениталии… „Улыбаясь Дюку, по бульвару хожу; со второго люка на него не гляжу“… Е, аз не пропуснах да погледна от люка право в Дука.
Също така, Коля ни предлага да си пожелаем нещо и започва едно обикаляне и галене на плочки, дукове, гърди на бронзови девойки. Хем ни е смешно, хем гледам да не пропусна част от ритуала, най-накрая омалели от смях сме изпълнили мисията и всеки е в очакване на сбъднати мечти.
Продължаваме към малко кладенче, а до него силно извито мостче в почти нищото. Коля ни разправя, че в деня на сватбата си младоженците идват тук, застават от двете страни на мостчето и трябва да го изкачат без да се хващат за перилата и да се срещнат по средата. Ееее, трудничко е, повярвайте, в началото се правя на силна и си казвам – това е препятствие, което се минава с лекота, обачее се наложи да прибегна до помощни средства. Представям си как горките булките лазят по корем, насред зима, нагиздени на високи токчета и с бели кринолини. Нооо, за да се спечели свекървата, това изпитание трябва да се премине – инак, щастлив брак – йок.
До това място за булчински изтезания е монтирано метално сърце, на което са преместени всички катинари, които първоначално влибените гугутки заключвали на “Моста на влюбените”, но когато станали прекалено много и прекалено натежали застрашили съществуването на моста, та се наложило да ги свалят от там. Ай, стига за любофф, че ми стана прекалено розово и сладко, като захарен памук.
Хвърляме по стотинка в кладенчето, нови желания, нови очаквания и отпрашваме към Плоския дом. Визуалната измама е атрактивна и предразполага към обикаляне и обстойно оглеждане на сградата. Цъкане с език, тръскане на глави, илюзията си я бива. Собственикът на комуналката в процеса на строежа е останал без пари и съответно е посъкратил едната стена. Кой би помислил, че след много много, години, тази сграда ще стане една от най-посещаваните забележителности в града.
Винаги когато има възможност не пропускаме посещението в зоопарка на посещавания град. Одеският се намира след автогарата и в близост до пазара http://zoo.ua. Много приятен, сенчест, не особено голям. След цялата гюрултия на града, там човек получава пълен релакс (ако обича животните и разходките де) и спокойствие. Абсолютната почивка.
Билетът е 40 гривни (3 лева нашенски пари), на място се продават пакети с храна за животните, може да се сближите с някое сладко животинче, докато го храните. Силно впечатление ми направи наличието на бебета от почти всички животински видове, които обитават зоопарка. Има изградено малко комплексче, което представлява селски двор. Козички, кокошчици, патенца, котета, кучета, лебеди – всички съжителстват в мир и хармония. В каквато сме и ние двамата, докато от одеското малко летище се качваме на самолета отлитащ в посока Киев.
Махам за сбогом на хилядите малки цветни петна, на обраслите с блъшлян къщи, колоритната архитектура, на морския бриз, обещавам си – някога пак, но след като се насладя на непознатите места,които ме очакват в този живот.