Айтос

Сокол разпери криле и литна над зелената шир. Локомотивът изсвири и извести пристигането на гара Айтос.

-------------

Все още изживявах абсистенцията  от липсата на автомобил, но желанието за пътуване бе по-силно, затова потърсих алтернативи. Решението за пътуване през уикенда до етнокомплекс Гингера, гр.Айтос с влак бе прието радушно от семейството и след кратка справка с разписанието, стегнахме една раница с багаж и тръгнахме да хванем релсите в 11:30ч. 

Някой би казал:

-        Айтос …! С вла- а- ак!?

Аз бих казал същото преди месец, но … защо не !  Автобус Б2 ни изтегли от квартала и ни заведе навреме до жп гара Бургас. Купих билети, кола,кафе, снаксове и бидейки заети двете ми ръце, отворих тежката дървена врата на чакалнята с крак. Вратата предвидливо бе подкована с метална пластина, знаейки как ще бъде отваряна от хора носещи в  ръце багаж към влака. Перонът беше празен, но не липсваха луди. Локомотив и вагон изписан с графити бяха строени на първи коловоз. Качихме се  и заехме свободно купе. 

Влакът потегли по разписание и пред нас се разкри нов, стар забравен свят-индустриалната зона, остъргани сиви сгради, складове с почернели покриви,ръждиви ограждения, строителни отпадъци и клошарски инвентар обгърнати от  белите корони на цъфнали сливи дивачки.

 Кварталът имаше различен облик погледнато от този ракурс.

-        Ето,  ето там живеем, виждате ли ги онези блокове в близката далечина - показвах на децата.

Картината се смени с обработен чернозем, а след него влязохме в дворовете на квартал Долно езерово. Млада жена ровеше в земята. Земята е живот и жените разбират от това. Червени покриви и нарциси по дворовете,ограждения, цъфнали плодни дръвчета, кафяв пояс от тръстики, а зад тях спокойните води на езерото Вая умиваха погледа ни. Излязохме от този контраст. Вая откъсна своите брегове от очите ни.

Зададоха се комините и колоните на Комбината. Железопътната линия го прерязва в долната му част. Усеща се миризмата на препечена нафта, ниски бетони постройки, резервоари, метални заграждения, бодлива тел, зацапани с ръжда тръбопроводи.

Излизаме и от този механичен пейзаж, подминавайки последно няколко цистерни с омазани от мазут търбуси.

На прозорците на купето кадрите се сменяха, като диапозитиви.

Гара “Свобода”. Спираме.

- Хей вижте лабиринт ! - сина ми 

показва загражденията възпрепятстващи пешеходците да пресекат директно жп линията. Искрено се впечатлява. Униформен служител вдигна палката и влака потегля.

Някъде край град Българово видяхме обор с пладнуващи овце. Картината е рядка, невиждана от моето детство. Овцете бяха опрели главите си една в друга и не мърдаха. Кон преживяше сено няколко крачки в страни от тях. Джип беше спрял в калния коловоз. Отминаваме, влакът понесе мисълта над появилите се  възвишения с набучени по тях скали. Отплеснах се философски. Природата иска да ни каже, че всичко е преходно на този свят. Открива ни се двуцветен контраст от зелена шир и синева, досущ като заглавният прозорец на операционната система Уиндоус.

На самотно дърво край линията, сокол разпери криле и политна свободен. Локомотивът изсвири и предвести пристигането си на гара Айтос.

2

Гара Айтос. Скачаме с премерен скок на перона. Обяд е. Няма никой. Влизаме в чакалнята. Две пейки, които не си знаят годините, кафе автомат и табела с надпис “Пушенето забранено “ поправено с маркер по средата с “не е”.

 Приближавам гишето и се осведомявам за обратното разписание. Има влакове в 16 :30 ч., в 18:00ч. и някъде в 19:00ч. Имаме време и си правим разчет. 

От гарата се отправяме към центъра, захапвайки правата  улица "Гарова" . Улицата е равна и слънчева. От ляво са наредени добре подържани къщи с облагородени дворчета, от дясно фотоволтаици и самотен саниран в красиви краски панелен блок. Минаваме край позанемарения медицински център на града с паркирана линейка отпред. Сградата е ниска двуетажна постройка с функционална разчупена кубична архитектура в стил, късен социализъм.  Става топло и връзваме якетата на кръста. Слънцето след три дни ще е  в деня на пролетното равноденствие и ще премине хоризонта на екватора.

Наближаваме кръгово кръстовище. То е възлово за града. Години, още преди да построят автомагистрала Тракия в отсечката Чирпан - Бургас, това беше основната артерия свързваща столицата ни София с прекрасните ни, незастроени все още плажове на юга. От него се отваряше и северен коридор, към Айтошкия или Ришкия проход, през които можеше да се прескочи в Северна България.

От другата страна има гостилница. Готови ястия. Решаваме да се подпрем с пилешки супички, че децата станаха нервни. Малка гостилница с готови за обезкостяване мръвки и чорби, предложи гостоприемство и неочакван уют. Хапваме и продължаваме в посока север - североизток, но най право да си кажа, нагоре  по една дълга и права улица. Навигацията ме води по нея. Табелата, на която пише 500 м до Гингера е подвеждаща. Някой злодей с определено скрито злорадство е заличил двойката пред петицата. Следват къщи и дворове с прилежащи гаражи. Жителите са вложили вкус и естетика. Червените покриви с комини успокояват. Липсва архитектурата на сивия бетон.Ниски метални огради, върху двуредов каменен пояс, разделят улицата от аранжираните и подредени дворчета. По тротоарите през петдесетина метра са забучени дебелите стволове на дървета с окастрени корони. Всяка улица въпреки еднаквостта си излъчва определена индивидуалност и придава различни възприемчиви усещания.  Хармонизират от индивидуалните детайли втъкани в архитектурата на всеки дом. 

  Децата са весели, жената и тя, защото те са весели. Не след дълго в хода на крачките си, излизаме на малко тържище. Това е площад "Пазарен". Продават се плодове, зеленчуци, домашни потреби, месо и риба. Особено атрактивен беше големият аквариум напълнен с шарани на един от рибарските магазини. Подминаваме и пред нас се изправя минарето на джамията. Джамията е построена през 1435 г. по времето на шестия султан на Османската държава Мурад II, известен също като Големият Султан или Гази. Джамията обаче е известна като султан Баязид Вели. Най-забележителните черти на тази историческа джамия в центъра на Айтос са единичното минаре и вътрешният свод с оригинален дизайн и форма.(инфото е от нета) .Пред нас започва центъра с площад “Свобода”. Жената казва:

-        Ние сме до тук.- при което женската

половина остава, а мъжката продължаваме.

Със сина подминаваме завоят на улицата и продължаваме по лекия вертикал на ул. “Паркова”. В дясно се виждат ниските скали на айтоските възвишения. 

Разминаваме се с млади хора, денят е почивен и предопределен за разходки. Това се вижда особено отчетливо на паркинга пред комплекса с паркиралите автомобили. 

Пред хотел “Славеите” сме. Отстрани има декоративен водоем, в който деца бъркат с пръчки и гонят оцелели рибки. Ресторанта е  пълен, Младите са преборили еднообразието си и са установили присъствието си тук, радвайки се на хубавото време и независимостта си. Зимата е дълга за всички и първите топли лъчи на слънцето са посрещнати с радост и светла бира. Цъфналите дървета носят пролетно настроение, а дивите теменужки са отворили цвят над покритата със суха шума земя. Алпинисти са опнали въжета над отсрещният отвес и с ярките си облекла и каски, са като цветни гущери налазили сивата снага на скалата.Тренират.

"Генгера",изкуствено създаден етнографски комплекс е малък оазис в предверието на парка. Калдъръм, няколко къщи във възрожденски стил, пренасят съзнанието ни в историята. 

Ние достигаме целта си.Правим победоносно още няколко метра по пътеката край потока. Качени върху един от  мостовете над него, хвърляме камъчета. Пльок, пльок , пльок... Гледаме в течащите му води които поклащат зелени водорасли, които са като раздухани от вятър коси. Приключваме забавлението си и  стигаме до малка църква с медни кубета, където  е и обръщалото. Това е храм "Св. Йоан Кръстител".Построен е сравнително скоро. Личи му.    Парк            " Славеева река " е пълен с хора от 2 до 92 годишни. 

Малкият им казва “ лавина  от хора”, а аз му отвръщам, че има подходяща дума и тя е “ навалица” и понеже той не я знае му я обяснявам:

-        Ами това е същото, като лавина от хора.

3

По пътя на обратно е по- лесно. Надолнище е. Минаваме край някакво бистро. Часът е около 14:30.

На пл. “Свобода” семейството отново се събира в своята си цялост. Някой се е наиграл на люлките и пързалките. Не можах да разбера детето ли,майката ли.  Пътят е същият. Отново на кръговото, светофар, пресичаме и пак на ул. “Гарова”. Малките са уморени и се тътрят изнервени. Пристигаме на гарата един час по рано. Пак сме сами и ще трябва да чакаме. Спокойно е и тихо. Не се чуват мотори на коли. Купувам билети за 7 лв. и трябва да се върна до магазина по-нагоре за да взема някакви неща за гризане, щото тези деца пак се напрегнаха. Връщам се назад и гледам пред входа на магазинчето масичка с два, три стола и чичковци с големи кореми седнали на мохабет. Подпрели са метални кенчета с бира в ръка върху масата. За тях времето изглежда е спряло и ме удостояват с такова внимание, каквото едва ли бих получил дори и на участие в театрална програма. Влизам вътре, а там любезна бабичка с бяла коса. Следващият сезон на Туин Пийкс могат да дойдат да го снимат тук. Ще им излезе по - евтино.

 Купувам кола, снакс, бисквитки “Чизи”, солети и поемам отново към гарата при гладната челяд. И така два пъти в рамките на един час, но остана  и за мен време да отпочина. Отпуснат на пейка отвън се радвах на пролетното слънце. Перонът на гарата беше застлан с нови плочки. Релсите лъщяха напечени. Пирамида от нахвърляни натрошени бетонни траверси от другата страна на жп линията предаваха щафетата на подредени нови такива.   Олющените стари складови сгради, разказваха историите си. Високо в небето кръг от щъркели се събираше в ято. Децата живнаха, бягаха, радваха се, жена ми и тя се радваше, защото те се радваха.

Изненадващо на гарата се понасъбра народ. Оказа се, че има влак за Пловдив по същото време. По високоговорител оповестиха пристигането  на нашия за Бургас. Зададе се откъм завоя на запад и закова железата си пред нас. Качихме се бързо и потеглихме.Отново през прозореца се занизаха червени покриви, дворове, градини, поля и заводи, вода, папур , синева и ето ни на гарата в Бургас след 40 минути. Веднага се потопихме в резливият ветрец и влажен въздух на града. Качваме се  на B2 и предпоследната спирка ни посреща с паралепипеди от  стари и добри жилищни бетонки.