Великата рилска пустош.

[b

Както всяка година и тази зима имахме ваучери за х. Безбог, където вече традиционно си правехме 5- дневен фрирайд между пиринските борчета. За съжаление обаче този февруари се оказа доста безснежен, поради което й удоволствието от спусканията някак си не бе пълно. Така решихме последните 2 дни от сноуборд ваканцията ни да бъдат посветени на зимен планински преход. Традиционно, малко преди настъпване на уречения ден, многобройните ентусиасти се стопиха като пролетен сняг и май останах сам. Не че нямаше да го направя й сам, но някак си изживяването нямаше да бъде пълно. Затова, че прибягнах до скрития си коз – приятел от детинските години, който към онзи момент живееше в София. И понеже Георги ми е бил спътник в безброй пътешествия, които са се организирали буквално за няколко часа, имах предчувствие, че нещата ще се случат.

Както си мислех, така и стана! Вечерта на петък тринадесети, с първия попаднал му автобус и случайно събран багаж, Георги вече пътуваше по оста Овча Купел – Благоевград. За зла беда обаче в Добринище нещата не вървяха никак по план. В тази петъчна нощ готвачи, сервитьори и всякакъв друг обслужващ персонал бе решил да превключи на задна предавка. Вечерята бе сервирана късно и успях да потегля едва след осем. Тепърва ми предстоеше преминаването на Предела, допълнително затруднено от безбройните тълпи влюбени, подготвящи се за предстоящия 14-ти февруари.

В резултат на така стеклите се обстоятелства пристигнах в Благоевград едва към десет. Премръзнал и уморен Георги ме чакаше на автогарата, която сякаш бе извадена от соцреализма на 60-те. Пластмасовата чашка кафе, която държеше в ръце не подобряваше особено настроението му.

Качихме багажа и се отправихме обратно към Добринище. Час и петнайсет минути по- късно вече бяхме в механата, където обсъждахме предстоящия ни маршрут. Спряхме се на две основни опции. Местността „Картала“ – х. „Чакалица“ с преход от 2.30ч. и м. „Картала“ – х. „Македония“ –с преход от 4.30ч. Часовият диапазон на преходите бе определен при летни условия, което означаваше, че за зимен преход трябваше да ги удвоим.

Окончателното ни решение бе взето едва към 11 вечерта. Издирихме телефоните на Председателя на туристическото дружество в Благоевград и срам-несрам му се обадихме, за да го разпитаме кой маршрут е по- добрият. За щастие се оказа, че човекът е заклет гулюйджия и го намерихме във весела и шумна компания. След дълъг и пространен разговор, човекът учтиво ни обясни, че до х. „Чакалица“ маршрутът е по- кратък, но хижата от години не работи и се е превърнала в заслон. Освен одеяло и храна, нямаше да намерим нищо повече. Сведения за пътеката и състоянието на заслона нямал.

Хижа „Македония“ от своя страна била доста по- далеч, но там щеше да ни очаква топло посрещане, напалена камина и вкусни хижарски гозби.

Прегледахме картата на Рила отново. Предложеният ни маршрут от „Картала“ до х. „Македония“ не бе никак лек. Разбирахме, че ако тръгнем по него ни предстои изкачването или подсичането на общо 6 върха (вр. „Равнец“, вр. „Русалия“, вр. „Равник“, вр. „Езерник“, вр. „Герман“ и вр. „Малък мечи връх“), най- ниският с надморска височина от 2410м. Предизвикателството обаче ни мотивираше, а възможността да видим вече станалите легендарни красоти на резервата „Парангалица“, ни стимулираше допълнително.

При така създалата се ситуация изборът ни бе ясен – х. „Македония“. Изричното указание бе да си вземем снегоходки от х. „Бодрост“, която щеше да играе ролята на наша отправна точка.

По тъмна доба на 14 февруари стегнахме набързо багажа и потеглихме от Добринище към Благоевград. Не си бяхме подготвили храна, но за наше щастие по пътя намерихме отворено селско дюкянче, от което си напазарувахме всичко необходимо, вкл. мусака в консерва. След Благоевград ни очакваше 27 километрово изкачване, като успоредно на пътя се виеше р. „Бистрица“. Така неусетно достигнахме местността „Картала“. Хижа „Бодрост“ се оказа доста голяма и напълно реновирана. Новоткритият от няколко години кабинков лифт бе превърнал съществуващата ски- писта в атрактивна дестинация.

Закупихме си еднопосочни карти и се насочихме към ски гардероба, където обаче се оказа, че снегоходки няма и никога не е имало. Появилият се представител на планинската спасителна служба ни увери, че горе ще затъваме малко, но млади и здрави момчета като нас ще се справят.

Повече указания не ни бяха нужни. С бърза крачка се отправихме към кабинковия лифт, като за по- пряко минахме точно под него. В резултат на тази маневра за малко една от кабинките да ми отнесе главата и нашето пътешествие да завърши и то с най- злополучен край. После пък объркахме вратите, през които се влиза в лифтовата станция, като Георги само по чудо не откърти „въртялката“, която упорито отказваше да го пусне.

Под строгите погледи на лифтаджиите се хвърлихме към първата изпречила се пред погледа ни кабинка. В движение набутахме багажа в нея, като имаше реална опасност възпълните ни раници да отпътуват без нас.

След 15 минути вече бяхме на горна лифтова станция, където ни посрещна бялото величие на планината.

Панорамата, която се откри пред нас, бе една от най- впечатляващите, които бях виждал през живота си. Намирахме се насред всепоглъщащ бял океан. Заобикаляше ни море от вледенен сняг, а ние се чувствахме като първите хора стъпващи на Луната.

И докато „нащракам“ няколко бързи снимки, Гошко вече бе изкачил почти 50м. от 2410-те на вр. „Равнец“. Бързо се убедихме, че даденото му име е доста подлъгващо. На пръв поглед върхът изглеждаше полегат, но изкачването му нямаше да бъде никак леко.

Скоро се убедихме, че директното превземане на върха е безсмислено, поради което започнахме бавно подсичане. За наша изненада, колкото по- нависоко се изкачвахме, толкова по- лесно ни ставаше. Причината се криеше във факта, че снегът ставаше все по- замръзнал, поради което и липсата на снегоходки не ни пречеше изобщо.

Придържахме се близо до ръба на скалата. Брулен от свирепия вятър, който за наше огромно облекчение липсваше при прехода ни, снегът беше сбит и замръзнал. Неусетно обаче пред нас се откри твърде притеснителна гледка.

На места върхът имаше опасни тераси и навеси, подали се доста над ръба на скалата. Бързо осъзнахме, че е твърде възможно да се движим по снежна тераса, която е надвиснала на няколко стотин метра над ширналата се пропаст. Вероятността от пропадане на снега не бе малка, поради което решихме да се отклоним от пътя, макар че придвижването ни щеше да бъде доста затруднено.

Свирепият студ бе създал най- разнообразни и причудливи форми. Щяхме да се нагледаме на всичко - от пяна на морски вълни до следи от древен мамут, минал през тази местност преди хилядолетия.

Преминавайки билото на вр. „Равник“ пред нас се откри огромна планинска верига. След разгорещен спор не успяхме да постигнем консенсус дали това е Рила или Пирин. Върховете бяха страховити. Зъберите им се извисяваха на поне половин километър надморска височина над заеманата от нас. В известна степен тази планинска верига ми напомни на Х. В. Лъвкрафт и неговите „Планини на безумието“. Чувствахме се като групата антарктически изследователи, открили най- враждебните и непокорни върхове на планетата.

Продължихме своя път, който вече бе приятно спускане. В тази част на планината обаче снегът се бе поразмекнал и постоянното затъването започна да забавя прехода ни. Доброто провидение обаче явно бе с нас и ни изпрати щастлива случайност. През местността бе минала моторна шейна, чиято следа разваляше девствения пейзаж, но облекчаваше придвижването ни с оглед на факта, че там снегът бе доста сбит.

В тази част на планината моторни превозни средства са забранени, което означаваше, че или от планинската спасителна служба са спасявали бедстващи туристи, или някой вандал е осквернил чистотата на природата.

Движейки се по следата от моторната шейна бързо се озовахме пред връх „Росалиите. Преди да започнем изкачването му, забелязахме в далечината и други човечета осмелили се да предизвикат планината. Явно бяха добре подготвени, защото с просто око виждахме как ни приближават. Предполагахме, че следват утъпканата ни следа, което им позволяваше да са толкова бързи. Впоследствие се оказа, че просто имаха снегоходки. Моментът, в който щяха да ни настигнат едва ли беше повече 30 минути.

Новото предизвикателство пред нас бе вр. „Росалиите“. Знаехме, че пътеката за хижа „Македония“ се намира някъде в ляво от нас, но не посмяхме да подсечем върха. Надвисналата снежна шапка заплашваше всеки момент да се срути унищожавайки всичко живо по пътя си в чудовищна лавина.

Започнахме бавно заобикаляне на върха. Макар и да губехме време и усилия, този маршрут бе доста по- безопасен. След около 20- минутен преход в далечината ми се привидя колче, макар и да не бях много сигурен дали това не е мираж. По- острото зрение на Георги също не помогна за идентифициране на този мержелеещ се обект. След още 20-тина минути се убедихме, че сме били прави. Стигнахме своеобразно Т-образно планинско кръстовище, където се пресичаха пътищата за х. „Чакалица“ и х. „Македония“.

Доколкото сме запознати коловете в тази част на планината са около 3- метрови. Снежното море обаче бе оставило да се вижда само най- горната част на маркиращото колче, което се подаваше като перископ на подводница. Вятърът бе навял сериозно количество сняг по него, залепнал в причудливи форми. Вече ни беше ясно защо толкова дълго време този обект в бялата пустиня ни изглеждаше като мираж.

От връх „Росалиийте“ вече виждахме ясно и снежната шапка на вр. „Равнец“, страховито надвиснала над източната му част. Потръпнахме при мисълта, че е твърде вероятно в най- горната част на върха да сме вървели именно по тази снежна тераса, под която се е намирала само празнотата. Набитата със сняг табелка ни напомняше на обрулен от вятъра и зимите древен кръст, гроб на незнаен пътешественик.

След като преодоляхме вр. „Росалиите“, направихме кратка почивка, която използвахме за поредната проверка на картата на Рила. Бързо установихме, че след вр. „Росалийте“, следваше вр. „Равник“. Този факт силно ни озадачи! Какво по дяволите ставаше? Та нали вече бяхме преодолели този връх??? Дали всъщност не се връщахме обратно??? Трябваше бързо да се ориентираме в обстановката. След повторен преглед осъзнахме, че всъщност сме преодолели вр. „Равнец“, а изправилият се срещу нас „Равник“ е друг връх. Почти еднаквите им имена (Равник - Равнец), явно им бяха дадени, заради меките и полегати била, които имаха.

Връх „Равник“ бе преодолян бързо и относително лесно. Ще го запомним с това, че в подножието му бяхме настигнати от следващите ни планинари. Оказа се, че съмненията ни бяха оправдани – движеха се със снегоходки. Явно бяха доста опитни и калени, защото почти не почиваха и се придвижваха много бързо. В завързалия се разговор се оказа, че изпитанията ни тепърва предстоят и на практика сме преминали максимум една третина от маршрута. Часът беше около 12:30, а според техните предвиждания, при нашето темпо на ходене, трябваше да пристигнем в х. „Македония“ около 19:30ч. След като сериозно ни отчаяха с предвижданията си, ни дадоха някои разяснения за предстоящия път. Взеха на доверие думите ни, че имаме фенерчета с достатъчен брой батерии и продължиха напред.

При слизането ни от вр. „Равник“ осъзнах колко добри условия съществуваха за ски и сноуборд. Ако носех борда си спусканията щяха да бъдат фасулска работа и за секунди щях да преодолявам стотици метри. За съжаление Георги не караше нито борд, нито ски. Нищо не пречеше обаче за другия път да си носи една шейничка, тип „паничка“, с която да лети по стръмните надолнища.

Стръмното спускане на вр. „Равник“, започна силно да ни притеснява. В самото спускане нямаше проблем, то беше лесно и приятно. Проблемът беше в това, че ако в планината започнеш много да спускаш, значи после много ще има да качваш!

Още преди спускането бяхме прегледали подробно картата на Рила и установихме, че след вр. „Равник“ ни предстоят още 3 върха, които по данните на картата трябваше да подсечем. Поради тази причина си мислехме, че спускането ще ни отведе до някакво дере, по което трябваше да заобиколим върховете. Всъщност маршрутът беше съвсем друг и минаваше директно през билата на вр. „Езерник“ и вр. „Герман“.

Окончателно се убедихме в ужасяващата истина на този факт, когато видяхме как от улейчето образувало се около едно борче, намиращо се в подножието на самия връх „Езерник“, изскочиха изпреварилите ни планинари и започнаха бавно, но упорито изкачване на ширналия се пред нас връх. От една страна останахме доволни, че по някакъв необясним за нас начин почти бяхме успели да ги настигнем, но от друга осъзнавахме, че ни предстои може би бай- тежкото изкачване за целия ни преход.

Изкачването на вр. „Езерник“ се оказа истинско страдание. Бяхме се спуснали прекалено ниско, върхът беше внушителен, а склонът югозападен. В ранния следобед снегът вече бе започнал да се размеква. Всяка направена крачка започна да се превръща в мъчение.

Първата група планинари вече бе далеч напред. Междувременно бяхме настигнати от още 2 групи, състоящи се от по двама човека, които също ни подминаха. Най- фрапиращото бе, че едната група бе в женски състав. Значително по- леки, те почти припкаха по тънката ледена кора. Това окончателно смаза и малкото останало ни самочувствие.

Междувременно умората започна да ни надвива. Всяка наша крачка бе съпроводена със затъване, обикновено до средата на прасеца или дори до коляно. За да облекчим умората предприехме тактика, която щеше да се окаже изключително успешна. Правехме по около 40 малки крачки и после кратка почивка от минута – две. След 6-7 подобни мини-прехода, правехме голяма почивка от 7-8 минути легнали върху раниците си, направо на снега. При всяка голяма почивка пиехме по- малко вода. Макар и в почти замръзнал вид, водата определено ни даде силен запас от живителни сили.

Междувременно изпреварилата ни женска група вече бе превалила по- голямата част от билото и се опитваше да подсече върха. Явно там снега бе още по- мек, защото ги видяхме как си слагат снегоходки. От този момент разликата между нас стана невъзможна за стопяване. Поставихме си за цел, колкото и да изоставаме, да се придържаме на видима дистанция от тях.

Прекалено уморени, решихме, че вместо да покоряваме върха, далеч по- удачно би било да го подсечем. Към настоящия момент ми е трудно да определя кой вариант бе по- добрия. Изкачването на върха бе трудно, но пътят бе по североизточен склон, което означаваше, че и снегът ще бъде много по- твърд.

По- нашия маршрут обаче снегът стана още по- мек, затъването по- сериозно, а точно пред погледа ни стърчеше следващия връх, което допълнително ни демотивираше. Какво имаше след него и представа си нямахме, но бяхме наясно, че ако условията останат същите едва ли ще успеем да достигнем хижата по- рано от 21:00ч. В този момент в нас за пръв път започна да се прокрадва съмнение доколко сме подготвени за този преход и дали въобще ще го завършим.

Дирята, която оставяхме след нас беше като от цяло стадо слонове. Опустошавахме девствения сняг, като банда развилнели се биволи и копнеехме за твърда земя под нозете си. Дори не искахме да мислим какво ще е изкачването на следващия връх. Целите, които си поставяхме бяха краткосрочни. За нас съществуваха само следващите 40 метра и нищо повече.

За щастие предприетата от нас тактика на изкачване и почивки се оказа изключително ефективна. След като започнахме да я прилагаме нашето придвижване значително се подобри. Бяхме бавни, но за сметка на това се движехме равномерно и сякаш не се уморявахме толкова много.

След около два часа затъване и безброй почивки пред нас вече бе вр. „Герман“. Преди да започнем изкачването му се строполихме на снега и стояхме така поне 15 минути. През това време дори успях да се подсиля с мусака от консерва. Беше гадна, но ми се отрази добре!

Денивелацията свързана с изкачването на вр. „Герман“ не изглеждаше особено внушителна, но вече се бяхме напатили от размекнатия сняг и знаехме, че ако условията продължават да са същите ни чака много тягостно изкачване. Междувременно изпреварилите ни групички планинари вече преваляха върха и бяха с размерите на мравки.

Докато се подготвяхме за новото предизвикателство се свързахме с председателя на Туристическото дружество, за да му кажем, че се придвижваме към х. „Македония“.

Човекът ни разпита докъде сме стигнали и как минава прехода ни. След като разбра, че вече сме преминали вр. „Езерник“ и ни предстои изкачване на вр. „Герман“ ни заяви, че всичко трудно е минало и ни очаква най- лесната част от маршрута.

Тази информация силно ни окуражи. Нарамихме раниците и тръгнахме нагоре. Оказа се, че това изкачване е може би най- лесното от всички, които бяхме направили до този момент. Снегът бе достатъчно твърд, а наклонът полегат.

Преполовихме върха и по утвърдената ни „алпинистка“ тактика легнахме за малко почивка. Тогава за наша най- голяма изненада установихме, че зад нас се придвижа нова планинска група, която носеше на гърба си сноуборд оборудване. Водачът на групата сякаш бе със ски, но от това разстояние все още не можехме да различим подробности.

Едно бе ясно със сигурност – групата се придвижваше много по- бързо от нас и скоро щеше да ни настигне. Предвижданата среща се състоя на билото на вр. „Герман“.

Водачът на групата наистина беше със ски, а другите двама члена бяха на не повече от 16 – 18 години. Точното определяне на възрастта им бе трудно с оглед на факта, че очила и маски скриваха лицата им. В завързалия се разговор разбрахме, че това е семейство – баща, заедно със своите син и дъщеря, които са предприели същия маршрут. Само, че за разлика от нас те бяха успели да се придвижат от лифта на „Картала“ до вр. „Герман“ за не повече от 4 часа. За да преодолеем същото разстояние на нас ни трябваше двойно повече време.

Веднага след върха „малките“ надянаха бордовете и водени от смелия си баща полетяха по склона.

Ах, колко силно съжалих, че моята дъска не беше с мен. След кратък размисъл установих, че при умората, която съм натрупал единственото нещо, което можех да направя е да взема склона на кълбета, а за тази операция не ми трябваше сноуборд.

След поредната справка с картата, установихме, че маршрутът ни заобикаляше „Малък мечи връх“ – последен от нашето планинско приключение. Това бе много добра новина. Явно препятствията пред нас бяха на самия си край и там някъде долу, сгушена между склоновете трябваше да ни очаква х. „Македония“.

Тази последна част от прехода ни бе най- приятна. Постепенно спускане, хубав и твърд сняг, красиво залязващо слънце и прекрасни пейзажи, които ще останат запечатани в съзнанието ни завинаги.

При последното си спускане се подведохме по стъпките на изпреварилите ни планинари и малко заобиколихме. За сметка на това обаче се насладихме максимално на сгушената между снежните възвишения хижа.

Достигнахме крайната точка на нашата дестинация точно по залез слънце.

Раздрънкахме весело камбаната, за да отбележим нашето пристигане. Над нас се вееше родния трибагреник, вече силно пострадал от природните стихии. Настанихме се на поразчистената от снега пейка, намираща се точно срещу хижата и се отдадохме на заслужена почивка.

На другия ден ни очакваха нови 3 часа по полегата зимна пътека към х. „Бодрост“, но на фона на постигнатото до момента, утрешното предизвикателство ни изглеждаше като разходка в парка.

Ето няколко снимки и от прехода ни през следващия ден, който беше много лек и приятен.