В името на каузата!

Времето за големия мач отново бе дошло. В пряка битка за първото място, Левски щеше да се изправи срещу Лудогорец. Разликата бе само точка, така че надеждите ни за оглавяванне на класирането в Efbet лига бяха повече от сериозни. Това, че на мача щеше се ходи бе ясно по подразбиране. Дилемата бе откъде точно да се мине? След дълго проучване на маршрута най-после бе решено - щяхме да пътуваме от Стара Загора до Разград през Габрово и Севлиево😃!

Какво щяхме да гледаме ли? Крепостта „Градище“, средновековният град „Хоталич“ и ако остане време Еменският каньон (да не се бърка с каньона на р. Ерма).

Компанията бе позната – Аз и Гошо Доктора, но този път без Кольо. „Махленецът“ от известно време имаше проблеми с жена си и май, че го бяха изгонили от къщи. Това бе голям удар по мъжкото му самочувствие и  бе изпаднал в нещо като минидепресия. Гошо няколко пъти му бе предлагал разни леки медикаменти, но Кольо твърдо отказваше, заявявайки, че само той си знае какво ще му помогне най-добре. Най-доброто лекарство според него, бе да натроши кокалите на жена си😆. В същото време обаче всички знаехме, че колкото и да се ежи, пред жена си, Кольо е като едно малко пале. Успокоявахаме го, че жена му, която не работеше, скоро щеше да свърши парите и рано или късно щеше да го привика отново.

С оглед на новия му статус, който определяхме като на „сваляча-бохем“😄, бяхме сигурни, че Кольо няма да пропусне мача на любимия си Левски⚽. Оказа се, че грешим. Само ден преди мача, Кольо ни изпрати тайнствен SMS, според който нямало да пътува с нас, поради причини от особена важност. Вероятно жена му го бе налъгала, че пак ще го приеме. В дългото ни приятелство бяхме виждали доста необясними постъпки от нашия авер, включително женитбата му, така че не се опитахме и да го убеждаваме.

На следващия ден, около десет сутринта, вече бяхме в подстъпите на „Шипченския проход“. Пред нас блестяха кубетата на руската църква, а „Бузлуджа“ ни бе останала някъде в дясно. Скоро подминахме и „Паметникът на Свободата - Шипка“. Започна спускането към Габрово.

Първата ни цел бяха руините на византийската крепост „Градище“. Крепостта бе от V век, но за съжаление възстановяването й не вървеше по план. Заварихме обрасли с храсталаци стени, които бих могъл да препоръчам само на най-заклетите крепостни ентусиасти.

Докато се опитвах да направя ясна снимка на ширналия се под нас град, Докторът се изпъчи и с особена важност заяви: „Това е Габрово – Българският Манчестър. От тук е рода на баща ми!!!“. От самия дядо Йовчо, бях чувал, че рода им е от село Шарани😉, което е някъде около Габрово, но предпочетох тактично да си замълча.

След като отдадохме дължимото на някогашната индустриална столица на България бе време да продължим към Севлиево. Там някъде трябваше да се намира и средновековния град „Хоталич“. Докторът вече се бе нагледал на старини, така че всячески се опитваше да ме убеди, че след „Хоталич“, трябвало директно да отпрашим за Разград и въобще да не се занимаваме с разни каньони-маньони и други подобни измишльотини. Всъщност, това което най- много го тормозеше около каньона, бе факта че ще трябва да вървим и то няколко километра🚶‍♂️.

Докато се опитвах да отклоня темата в друга посока, колата взе нещо много да прекъсва. Тя от доста време си прекъсваше, но аз отдавна съм и хванал цаката и въобще не я отразявам. Така си ходих и до Истанбул, и до много други места. Този път обаче нещо наистина се бе объркало и то много сериозно. Придърпваше яко, чак се притесних да не скъса някой ремък. Отбихме точно на излизане от село Яворец ...... и там си и останахме😯.

На всички опити да запали, Голфът отговори с твърдо „Нье“!!! Въртях му кабелите, свалях дистрибуторната капачка, ръгах кво ли не, но уви!

Времето също бе против нас и реши да завали. Ясно бе, че работите отиват на зле. Щеше да ни трябва допълнителна помощ. Бяхме спрели на пътя малко накриво, което беше опасно, особено в това лошо време, така че накарах Доктора да бутне малко, за да се спуснем в една от близките пресечки на селото. Докато Гошо буташе, покрай нас профуча някаква кола и мина през една голяма локва. Новото  бежово якенце на Гошо, купено не от къде да е, а от самата Zara, придоби въвсем нов цвят, който вече биеше на окендзано кафяво😁.

Докато Доктора се вайкаше под дъжда, аз вече въртях на пътна помощ. Разбрахме се за 40 кинта и останахме да чакаме. Гошо още хранеше някакви илюзии как оправят колата ни и в осем и петнайсет сме пред портите на митичната Лудогорска арена.

След около 40 минути дойде и камионетката. Шофьорчето бе младо гъзе, което през целия път ни разправяше за мощното си Ауди с V10 двигател. Откакто го бил купил, нямало девойка в цялата околия, която да не бил опрашил. Постоянно го търсели и направо не можел да свари да ги вършее.

Ако не друго, то поне ни стана ясно къде е панацеята за нашето староергенство. Със старите си таралясници на по 20 годин, че и отгоре, бе ясно, че ще си дремем сами още много-много време🙃!

Докато се надъхвахме да си купим яки коли, трябваше да решим друг проблем и той бе много по-спешен. Мачът на любимия ни Левски бавно, но сигурно отичаше в канала. Бе неделен ден, пет часа следобяд, намирахме се в дълбоката провинция. Шансът да намерим работещ сервиз бе по-малък от това да ударим мегаджакпота на Националната лотария и после да ни дават по бтв-то.

Изпаднал в пълно отчаяние Гошо изтърси предложение, което бе върха на абсурдността – срещу 100 лева, момчето да ни хвърли с мощното си Ауди до Разград. Ей ги де са, някви си 150 километра. За зла беда се оказа се, че Аудито и то нещо не било много в ред. Единият фар не светел и три от цилиндрите май били отказали🤨.

Междувременно вече бяхме стоварили Голфа пред някакъв сервиз, за който Ачо (така се казваше момчето) ни каза, че бил на 100% читав и се наканихме да си търсим хотел. Ачо обаче сериозно се бе поблазнил от 100-те лева, които щеше да прибави към вече взетите 40 и ни предложи да ни закара до Разград с канкарика си.

По-абсурдно предложение не бях чувал през живота си. Гошо обаче бе възхитен. Според него бяхме длъжни да го направим.

„В името на каузата!!!“ – каза той!

По принцип аз съм инициатора на откачените идеи, така че чак се засрамих от първоначално обзелото ме малодушие.

Връчихме стотачката на момчето и поехме за Разград. След 3-часово лангъркане, което в интерес на истината мина много бързо, бяхме пред стадиона почти навреме. Както и предишната година влезнахме със закъснение, за да видим как ни прошнуроват за 1:0. За нас обаче това нямаше никакво значение. След това епично пътуване, адреналинът ни избиваше буквално през ушите.

„Виж агитката – викаше Гошо – няма празно място. Ако не бяхме успели, само нашите места щяха да са празни. Щяхме да сме предали каузата!!!“.

Всичко това бяха пълни глупости, но на фона на всеобщата еуфория, тогава всичко това ни звучеше изключително сериозно.

Въпреки, че падахме Гошо бе убеден, че второто полувреме правим обръщалка на палячовците от Разград. Преди три дни „Палячовците“, бяха победили с 3:0 Ференцварош и то като гост, а малко преди това пък бяха смазали ЦСКА Москва с 5:1, именно тук😯.

Паднахме с 2:0.

Гошо, който вече се бе превърнал в истински тартор на малката ни група, която по някакво невероятно стечение на обстоятелствата отново бе от трима, реши че трябва да полеем неуспеха. За моя изненада Ачо, който рядко бе напускал Габрово бе твърдо съгласен. Харесахме си някакъв готин бар в лилаво, който носеше вървежното име „Сохо“. За наша изненада там имаше и други левскари. Гошо поръчваше водка след водка и черпеше наред. Междувременно следях изкъсо нашия нов приятел и едновременно с това шофьор, който през цялото време бе на безалкохолна бира. Доктора не спираше да разказва на всички за нашето чутовно пътуване и продължаваше да черпи. И досега не ми е казал колко му е струвала онази нощ, но според мен не се е разминал с по-малко от триста.

Колкото и яко да бе в „Сохо“ трябваше да си ходим. Някъде към полунощ отпрашихме по обратния път за Габрово.

Още на излизане от Разград Гошо заспа непробудно. Аз останах жив и до Габрово си бъбрихме почти непрестанно с Ачо, който рядко бе излизал от града си и сигурно щеше да запомни това приключение по-дълго и от нас. 

Някъде около три, акостирахме пред бившето соц величие хотел „Балкан“. Преди години бях отсядал там. Знаех, че условията са добри, цените също. Имаха и денонощна рецепция, което в нашия случай бе от особена важност.

Взехме си стая и с мъка се замъкнахме до горе. Оказа се с обща спалня. На никой не му дремеше, така че просто заспахме😴.

П.П. И понеже на другия ден оправиха колата по-късно от очакванията ни, имахме време да обиколим Габрово на длъж и на шир. Ето и няколко снимки от това красиво планинско градче, което въпреки застигналите ни там неволи, ще запомним само и единствено с добро.

Общ изглед към града:

Старият мост:

Река Янтра:

Основателят на Габрово - Рачо Ковача:

Домът на културата:

Църквата "Успение Богородично":

Централният площад с изглед към фонтаните "Априловската гимназия" (в дясно) и в далечината църквата "Успение Богородично":

Регионалният исторически музей:

Централната улица:

Старите къщи:

И за финал, разбира се оставих най-важното!!!

На много места в Габрово видяхме графити свързани с различни сентенции. Най-много ни хареса тази: 

Все си мисля, че би било добре, всеки един от нас по-честичко да си я припомня.

Ако случайно не успявате да си припомните нищо или пък нищичко във вас не трепва, то тогава мога да ви свържа с Доктора - ще ви предпише правилното лечение!

Хайде, чао от мен, че мисълта за един крем карамел ме тормози вече сума време  ... 😉