До Боянския водопад по февруарски.

В началото на февруари ми се очертаваше път към София. И понеже съм живял в този град има-няма десетина години, тамошните ми познанства и приятелства не бяха никак малко. Отседнах при бивши съквартиранти, които отдавна бяха в друг състав, но това не пречеше да ги познавам до един. Явно че годините вече си казваха тежката дума, защото предвидения мегазапой така и не се състоя. Още рано-рано, някъде към полунощ, останах сам-самичък с колосалното количество алкохол, което бях донесъл. Единствената причина, която ме спря да не изпия всичко, бе че на следващата сутрин имах важно дело. Трябваше да правя и редица справки, което е една много важна част от адвокатската работа, която за съжаление, в повечето случаи, остава дълбоко скрита за вечно недоволните клиенти.

На другия ден всичко мина като по ноти. Оказа се, че една изстрадала касационната жалба най-после е приета, изпълнителният ми лист по друго дело е вече издаден, а така важното дело, за което и пътувах до София продължи около три минути, поради простата причина, че колегата адвокат просто не се яви. 

Още по обяд можех да разполагам с времето си така, както искам. Бързо се прибрах в бърлогата, тъй де, някогашната квартира, където намерих тотално разплут един стар приятел на име Стефчо. Познавахме се от време оно. Родом от търновско, нашият приятел бе митарствал из цяла Българя и половин Европа, но така и не се бе стоплил никъде. В момента спешно издирваше лека и доходоносна работа по интернет. По обясними причини късметът не му се усмихваше, което го караше да бъде крив на целия свят. Опитах се да го убедя, че ако излезе за няколко часа навън, определено ще се почуваства по-добре. Първоначално обхаваналото го въодушевление обаче угасна като падаща звезда. Причината бе, че всъщност исках да го водя на „Боянския водопад“. Нашият човек бе ходил на Витоша само до "Златните мостове" и то с кола. Сега аз му предлагах зимен пешеходен преход в сняг, вятър и студ. Не, това определено не бе за него, така че явно щях да движа сам. Единствено ме притесняваше да не би Малкият Пу да разбере, че съм ходил на толкова интересно място без него.  Така, че силно се надявам този пътепис да остане в дълбока тайна. 

Скоро стигнах и телевизионната кула. Бях я виждал безброй пъти и въпреки това, могъщият и силует отново ме привлече. Извадих фотоапарата и направих безброй снимки. За момент се почувствах като легендарния стрелец Роланд, излязъл под перото на неподражаемия Стивън Кинг. 

Вместо да заредя верните си пистолети с ръкохватка от сандалово дърво, нахлузих туристическите си обувки, които между другото вече бяха доста прокъсани и поех по маркираната пътека, която трябваше да ме изведе право на водопада. Въпреки, че от колата, видях доста туристи, които щъкаха в най-различни посоки, по моята пътека нямаше никой. Снегът не бе много, а пъртината бе ясно очертана, така че придвижването не бе никакъв проблем. Все още се придвижвах сред гъста растителност, така че нямах ядове и с прословутия витошки вятър.

Част от пейзажите напомняха, че все пак се намирам в планината и трябва да внимавам, още повече, че бях сам. До тук обаче преходът си бе направо лежерен. Времето бе много меко, а следобедното слънце огряваше заобикалящите ме преспи, които на моменти буквално светеха.

Пресякох красиво дървено мостче и по избледнели пътешественически спомени реших, че би трябвало да съм някъде много близо до водопада. Оказа се, че не съм изкуфял напълно, защото съвсем скоро пред мен се изпречи и табелата, която ми указваше, че някъде долу ме очаква горния му праг. Бях идвал до това красиво място, но и в двата случая това се бе случило през лятото и то от пътеката тръгваща от квартал Бояна. Така, че с трепет очаквах да чуя грохота на водопада.

Преди това ми предстоеше да се насладя на разположилия се някъде далеч под мен милионен град. От тази височина всичко изглеждаше съвсем миниатюрно. Огромните блокове бяха по-дребни и от плочки за домино, а щъкащия около тях мравуняк напълно незабележим. Правейки поредица от снимки, за пореден път се убедих, че всъщност въобще не е наложително да се качиш чак до Камен дел, за да видиш София от птичи поглед.

Скоро осъзнах, че всъщност водопада се намира доста под мен, което означваше, че ми предстои стръмно слизане. Намирах се на подветрен северо-източен склон и на места пътечката бе силно замръзнала. Бързо разбрах, че тук нещата вече стават сериозни и без помощни средства рискувам да направя голяма бела, така че започнах да се оглеждам за някаква тояга, която да играе роля на допълнителна опора. Първата такава, се строши с пукот под напора на тежестта ми и единственото, което ме спря от пребиване бе прогнилия, килнат на една страна дънер, озовал се по незнайно какъв начин, точно по средата на пътеката. Втората ми тояга вече бе старателно избрана. Дебела и крива, тя можеше да издържи и бивол. Проблемът бе, че бе въз тежка, но след началните ми перипетии предпочитах допълнително усилие пред свободен полет в бездната.

Докато слизах надолу се замислих какво можеше да последва ако не бях успял да се хвана за онзи прогнил дънер? Започнах да се замислям какво точно правя тук и закъде съм тръгнал сам-самичък?? От един момент въпросителните сякаш станаха твърде много, та чак започна да ми става някак си самотно. Всеки, който е пътувал, ходил или обикалял някъде сам, без съмнение е изпадал в подобна ситуация, при която бойният ти дух рязко пада и може би точно това е една от основните психологически пречки, за отлагане или пропадане на не малка част от плануваните пътешествия.

Тръснах глава и извадих огромна вафла Мега Мура. Захапах я и се замислих. И да ми беше писано да се утрепя, явно че не беше тук или поне не в този момент, затова че вече бе напълно излишно да го мисля. Настроението ми се приповдигна. Огледах се и бързо разбрах, че всъщност не съм сам и никога не мога да бъда, дори и да го искам. Колкото и да бяхме самовлюбени, ние човеците не бяхме единствените същества на земята и дано никога да не бъдем.

Бях заобиколен от гигантски дървета много-много по стари от самия мен, които вероятно щяха да бъдат тук, дори тогава, когато аз отдавна съм изчезнал. Държах в ръка вярната си тояга, а някъде в краката ми бе разположен милионен град, който макар и трудно, все пак прозираше през гъсталака. И докато сладко гризках вафла, видях че само на няколко метра от мен стои катерица, която вторачено ме наблюдава. Животинчето сякаш бе знамение, изпратено да ми покаже колко глупави са човешките ми терзания. Не знаех дали катериците обичат вафли, но въпреки това реших да й оставя половината. Разбира се, при първото ми рязко движение, катерицата офейка като истинска светкавица, но все се надявах, че ще се върне, за да вземе оставения от мен подарък.

С нови сили продължих надолу и ето, че бях пред него – „Боянският водопад“:

Със своите 25 метра, водопадът се явяваше и най-голям за цяла Витоша. Местоположението му е такова, че ако знаеш къде да гледаш, в ясно време, може да го забележиш дори и от София. През зимата обаче водопадът изглеждаше доста по-различно, от това, което помнех. Голяма част от него бе замръзнала, а достигането до горния му ръб на практика бе невъзможно. Скоро се убедих, че предупредителните табели с надписи: „Внимание! Опасност от падане!“ бяха поставени с право.

Може би, ако не ми се бе случила случка по пътя надолу, щях да опитам още една-две идеи, но с оглед на ситуацията, реших че и това, което съм видял е повече от достатъчно.

Преди да продължа напред отбелязах, че на околните скали има множество маршрути за катерене, което ми напомни, че летенето с парапланер – крило и скалното катерене са ми сред приоритетните неща, които все още не бях изпробвал в живота си. 

В близост до водопада видях и странно огънато дърво, за което бях убеден, че страшно много би харесало на Малкия Пу. 

След като отделих достатъчно време и на тази „забележителност“, бе време да продължа напред. Движех се към хижа „Момина скала“. По пътеката ясно виждах пресни следи от шейна. И понеже до момента не бях срещнал никакво човешко присъствие, търчах по следата като ловджийска хрътка. Скоро настигнах някакви дядо и баба, които мжду другото изглеждаха доста добре за възрастта си. Те се бяха самовпрегнали и теглеха шейната на внука си. Майката бе изостанала далеч назад и явно изнемогваше. Не знаех от колко време продължава това упражнение, затова ги попитах, имат ли нужда от допълнителен вол? За моя изненада, те горещо ми благодариха за предложената помощ и с усмивка ми връчиха дървото в ръце. Аз обаче все още бях с пресни сили, а малчугана въодушевено ме надъхваше. По едно време толкова се отдалечихме, че горките хора се уплашиха да не им открадна внука.  Такава опасност, разбира се нямаше, още повече, че от един момент и аз самия каталясах. Слава Богу, хижа „Момина скала“ бе близо, така че тази хамалогия бързо приключи.

Хижата бе отлично реновирана и определено хващаше окото. В края на едноименната поляна (там всичко е с името „Момина скала), се намираше и едноименният ресторант.

Ядохме по един боб, а малкият не спираше да пита, кога този хубав батко ще го дърпа отново. Бабата му обясни, че баткото всъщност е чичко и се е много уморил, така че е време да си тръгват. Докато аз продължавах нагоре, видях как през рев товарят малкия в някаква Шкода комби. След няколко минути ме подминаха, а малкият вече се бе успокоил, вероятно го бяха излъгали нещо, и радостно ми махаше през стъклото.

След като повървях около 15-20 минути, вариантите пред мен бяха два. Да продължа към „Златните мостове“ или през х. „Родина“ и х. „Средец“ да се върна към „Боянския водопад“. Времето напредваше, а и започна да се появява неприятен вятър, който между другото, на следващия ден щеше да се превърне в истинска буря, така че правилно избрах втората опция.

И двете хижи се оказаха истински мастодонти, които към настоящия момент бяха обхванати от разруха. На х. „Родина“ срещнах и хижаря, който зажаднял за човешко присъствие, ме хвана за слушател и не ме остави да кажа и дума цели 15 минути. Нямах нищо против да слушам историите му, но в същото време бавно и неумолимо изстивах, така че трябваше учтиво да го изоставя.  

Каквото и да ми разправяше хижаря, никой не можеше да ме убеди, че в тези постройки има някакъв живот. Хижите в тази част на Витоша са страшно много и просто не е възможно да бъдат поддържани до една. Още повече, че по „татово време“, част от тях са били ведомствени и са поддържани от определни предпиятия. При сегашната ситуация обаче посещаемостта трябваше да бъде наситина впечатляваща, за да поддържаш това (х.“Родина“):

Или това (х.“Средец“):

След като минах покрай двете гигантски хижи, реално направих пълен кръг и отново излязох на поляна „Момина скала“, която от няколко години бе започнала да придобива по-атрактивно звучащото име „Алея на билките“.

Историята е следната. Всяка година, точно на Еноьвден, на поляната се прави огромна арка от 77 билки. Насъбралото се множество се провира през нея, като се разчупва медена пита и се ръси мълчана вода. След това всички играят около арката „сключено хоро“. Разбира се, всичко това се прави за здраве, като според народните поверия по хората ходят 77 болести и половина, а за лекуването им има 77 вида билки. Тоест остава половин болест без лек, но дори и за нея си имало цяр, който обаче знаели само най- посветените лечители и билкари.

Междувременно отново се отбих до ресторанта, от където си взех топла бира.  Колите пред паркинга вече бяха изченали до една в резултат, на което аз бях и единственият посетител. Набързо изпих туборга, който обаче вместо да ме освежи, допълнително ме кашна. За да преодолея умората, си самоналожих убийствено темпо, така че взех пътя на обратно за отрицателно време. Така съвсем неустено, отново се озовах пред телевизионната кула, където за моя изненада се бяха насъбрали куп коли. На идване нямаше никой освен мен. Всички бяха учудени как съм имал смелостта да правя самостоятелно зимен планински преход, а един чичко дори ми се поскара. Цялата работа беше много смешна, защото този преход, макар и направен през зимата, аз лично не определях нито като зимен, нито като планински. Е, имах някои малки премеждия, но благодарение на тях спомените ми от „Боянския водопад“ през февруари щяха да бъдат още по-плътни. 

По-важното бе, че трипът се получи добре, уморих се, но не много, върнах се зареден с положителни емоции, а като капак взех, че написах и този пътепис ...