Източни Родопи

Част 1

Районът около Ивайловград и Свиленград за мен винаги е бил някак си тайнствен и поради факта, че поне от 5 години се опитвам да отида там, но всеки път изниква по някоя пречка и недостижим.

Но ето, че дойде 2015 г., а с нея и плановете за море и разходка из район в България. Ето го и моят шанс. Тази година задължително трябва да отидем в Ивайловград и Свиленград. Но какво има там, колко време ще е нужно… Съвсем оптимистично слагам 3 дни, но колкото повече се ровех за информация, толкова повече тя избълваше… В един момент беше ясно, че три дни разглеждане е напълно и абсурдно оптимистичен план. И… на помощ ми дойде едно телефонно обаждане от мой състудент, че ще пристигне с жена си и децата си в България и иска да види места, където не гъмжи от туристи и са дори за българите не особено познати, и това за 5 дни. Чудесно!!! Планът е готов, ще включим малко забележителности и около Кърджали и всички ще получат това, което искат!

Ето, че денят настъпи и всички ние доволно се отправихме към Кърджали. Първата точка бяха Каменните гъби около с. Бели Пласт. В момента, в който спряхме колите жегата ни обгърна и едвам, едвам, и то без капка ентусиазъм, започнахме да се нижем към забележителността. Ето и тук ударих на камък! Планът за Перперикон и Каменната сватба трябваше да бъде пропуснат, иначе ни грозеше слънчев удар, а и най-вероятно сама щях да си разглеждам местата. 

Тогава нека да отидем да видим прочутият „Завой“ на р. Арда, който се намира по пътя между селата Рибарци и Стар Читак. Да Да, ама Не! Колата ни взе та се развали и то в началото на пътешествието… УЖАС!!! Томек пък упорито се опитваше да ме накара да направим завой и да отидем направо към Ивайловград, където в хотела ни чакаше басейн…(голяма грешка!), та уж за децата! Докато моят мъж геройски се опитваше да се справи с проблема, и по мое много сериозно настояване, потеглихме към „Завоят“! Прекрасно място! Думи не ми стигат да опиша величието му, дъх не ми стига при вида му и ако все още използвахме апарат с ленти, то и лентата нямаше да ми стигне! Разминах се само с лека болка на показалеца J)))! Жалко, че Стоян (мъжът ми) не можа да се наслади на тези гледки… Но си обещах, че следващ път ще има и то само около язовир Кърджали!!!

Върнахме се в Кърджали, но Стоян ни посрещна с лошата новина, че проблемът с неработещите стопове и фалшиви бушони е довел почти до запалване на колата! Е, има и добра новина, не се е запалила, а само блокирала. Да, но в Кърджали не може да се оправи и трябва да я караме за София. И тук се включи сговорната дружина! Братът и бащата на Стоян щяха да дойдат на другия ден, да вземат колата и да ни докарат друга, за да не ни се наруши почивката! А Томек с неговия ван ни натовари всички и беж към Ивайловград! Да, ама басейнът в 22 ч. беше вече затворен! Е, нищо! И утре е ден!

Сутринта станах с нови сили и желание за разходки из района на Ивайловград! Стоян и Томек бяха заминали за Кърджали да се оправят с колата, а Йелена и децата вече бяха в басейна! След кратък разговор разбрах, че надеждата ми за обиколки лека полека се изпарява… Ех, този басейн! 

Към 17 ч. Йелена дойде при мен и ме попита какъв е плана за днес и дали искам да потеглим само двете! Разбира се! Отиваме към вила Армира!!!

А тук нямаше жива душа, освен една симпатична жена, която ни посрещна и започна да ни разказва за вилата.

С няколко думи вилата е била открита през 1964 г. и е била издигната в долината на р. Армира през втората половина на І век сл. Хр.

Вила  „Армира“  е един от най-ранните вилни комплекси от римската епоха и най-пищно украсеният частен дом (дворец) от римската епоха, разкрит в българските земи. Вилата е била център на поземлено Владение, основано от богата тракийска аристократична фамилия. Мястото за изграждането на вилата (дома на собствениците) е било специално избрано. То отговаря на изникванията за подобни градежи, описани в древните римски автори Варон и Колумела, които казват, че една вила трябва да бъде построена до голям път, но не на самия път; в красива местност; близо до вода; на южен склон и най-важното до добри съседи .

Прекрасно, останахме още малко време да се полюбуваме на красивите мозайки. Йелена, която е от Босна, беше възхитена! Ето и една причина този район да бъде рекламиран по-сериозно в чужбина!

По един доста черен път продължихме към манастир „Св. Св. Константин и Елена“, който се намира по пътя за крепостта Лютица. Манастирът се оказа затворен, а до крепостта така и не стигнахме. За сметка на това се потопихме в една селска идилийка…

След неуспешният опит да видим манастира се върнахме в хотела и към 19 ч. благополучно се запътихме към село Горно Луково. Пътят от Долно до Горно Луково е доста тесен, но това придава допълнителен колорит към това, което ни очакваше -„Призрачното село“… След като се озовахме в селото слязох доста несигурно. Небето беше облачно, а покрай нас имаше единствено порутени каменни къщи… Къде попаднахме и то с деца?! На всичкото отгоре и беше започнало да се смрачава! Казах си „Мечка страх, мен не страх!“, нарамих апарата и тръгнах напред. Изведнъж пред нас се появи брадат мъж, който в първия момент ме стресна, но доста учтиво ни попита какво правим там. Отговорихме му, че сме просто туристи и сме за малко, при което той ни пожела приятна разходка и продължи…

Село Горно Луково се намира на 1 км. от границата с Гърция и казват, че преди време там са живеели 750 жители. То било толкова добре уредено, че гърците са ходели там да пазаруват. В момента селото тъне в разруха и са останали 3-ма постоянни жители. Има и една интересна история за това как селото е попаднало в пределите на България през 1919 г.:

„В началото на 19 век луковчани нямали лекар и събрали пари, с които да изучат най-будното момче в чужбина. Пратили го в Париж. След като се изучил се върнал в селото си. Записал се доброволец във войните и след като сме загубили, дошло време да разпърчетосват страната ни. Първоначално границата трябвало да минава по Бяла река, но човекът, занимаващ се с това, се оказал негов колега от френския университет. Така че границата преминала по Луда река и селото останало в България.“

Питам се дали, ако беше останало в пределите на Гърция щеше да стигне до тук?

В село Долно Луково попитахме местните защо Горно Луково е обезлюдено, а те вдигната рамене и ни обясниха, че просто няма поминък…

Колкото по-навътре навлизахме в селото, толкова по-тъжно и подтиснато се чувствах. 

Свели глави мълчаливо се отправихме към колите и село Долно Луково. Тук архитектурата не е по-различна от тази в съседното село, но направо си кипи от живот. Томек веднага надуши местната кръчма и се отправи с бързо крачки натам. Това е неговият начин да почувства атмосферата на дадено място. Другите тръгнаха с него, а пък аз да търся къщата на госпожата, която отговаря за църквата, заради която бяхме дошли. Беше към 20 ч. и да влезем в църквата не беше твърде вероятно. Имахме обаче късмет. Жената, която отговаря за църквата, придружавана от малката си внучка, ни отключи църквата и ни разказа нейната интересна история.

По време на османското иго било много трудно да се получи разрешение за построяването на църква, но хората имали нужда от нея и измислили следното, казали на бея, че строят обор и за седем нощи построили и изографисали църквата „Св. Св. Константин и Елена“. В църквата има две стаи за мъже и за жени, а стенописите са направени изцяло от местни художници, според техните разбирания.

Благодарихме и се запътихме към местната кръчма да утолим жаждата и да споделим впечатления от видяното и чутото. И тук, за разлика от Горно Луково, имаше много млади хора. Дали наистина поминъка е причината за обезлюдяването на Горно Луково?!

Следващият ден се очертаваше да бъде по-оптимистичен и наситен с емоции, но от друг вид. Предстоеше ни да видим Маджарово със своите лешояди, меандрите на р. Арда и българския кромлех край село Долни Главанак.

След заслужената почивка в басейна, следобед се отправихме към Маджарово. Това е вторият най-малък град в България след Мелник, получил своето сегашно име в чест на войводата Димитър Маджаров, който заедно с Руси Славов е организирал защитата на бежанците от Беломорска Тракия през 1913 г. от безчинствата на башибозуците.

Смята се, че районът на Маджарово е кратер на отдавна угаснал вулкан, през който река Арда си е проправила път и е образувала красиви меандри. Именно тези меандри бяха една от основните цели на нашето пътешествие. По пътя Маджарово-Бориславци река Арда прави 180° завой, образувайки красив пролом. От едната страна на пътя е реката, а от другата огромни скали, над които прелитат белоглави лешояди. Мястото определено си заслужава.

Използвайки това, че имахме още доста време до смрачаване, убедих компанията да отидем и да видим българският Стоунхендж. Кромлехът при с. Долни Главанак представлява окръжност с диаметър от около 10 м, съставена от вертикални каменни блокове със средна ширина 1 м, дебелина 0,5 м и височина 1,20 - 1,50 м, поставени директно върху скална основа, без да са правени специални дупки за тях. Археологическото проучване на кромлеха показва, че е изграден през втората фаза на ранно-желязната епоха (8 - 6 век пр. Хр.) и е функционирал дълъг период от време . Религиозни обреди са били извършвани от траките чак до късно-желязната епоха (5 - 1 век пр. Хр.). На мен мястото не ми допадна особено, а мисля, че чувството ми беше споделено от останалата част от групата. Време е да се прибираме, защото се задава силна буря.

Част 2

Буря наистина имаше, но за щастие на другия ден времето беше с нас. Не беше много горещо, което ни устройваше напълно и не валеше. Направо късмет!

Днес беше време да напуснем хотела и така непредразполагащия към обиколки басейн и да се отправим в посока Свиленград – към Глухите камъни и към село Мезек.

В интернет прочетох, че до скалния комплекс Глухите камъни се стига сравнително лесно, но се оказа, че не е точно така… Отбихме колите преди с. Малко Градище и паркирахме при информационната табела. Вървяхме, вървяхме, вървяхме и все не стигахме… По едно време се появи една стара джипка. Спряхме я и попитахме дали сме на правилния път. Оказа се че да, но указателните табели били малко подвеждащи и ще се наложи да ни закара. Чудесно, натоварихме децата и мъжете и ние двете мъжки момичета тръгнахме напред. На едно от разклоненията се появи отново джипката и човекът ни увери, че мъжете ни са силно притеснени за нас и той решил да се върне и да ни вземе. Направо късмет. Оказа се, че на Глухите камъни има археологически разкопки и нашият спасител е техен шофьор. Голяма радост настана като се появихме и всички се отправихме към нашата малка археологическа експедиция….

Глухите камъни е скален култов комплекс, създаден от траките преди няколко хилядолетия. Няколкостотин трапецовидни ниши са издълбани върху монолитен скален блок висок 30 метра. Предполага се, че са се използвали за погребални урни.

На 50м. от нишите са мегалитните гробници, две от които са отлично запазени. Първата представлява помещение дълго 2м. и широко 1,5 метра, издълбано в гранитната скала. От него чрез 33 издялани в камъка стъпала се отива на самия връх, на който е разположена гробницата – мавзолей с размери 3х3 м.

Целият погребален комплекс Глухите камъни е бил ограден с голяма крепостна стена. Мегалитният комплекс Глухите камъни е бил едно от най-големите тракийски светилища от пр. Хр.

Не успяхме да намерим нишите, но поне децата се покатериха на воля по камъните, което лично мен доста ме притесни.

Време е да се отправим към колите и към село Мезек. Там ни очакваше гробница и крепост, а защо да не се поглезим и с една дегустация на вино?!

Пътят до гробницата е доста интересен. По асфалта са изрисувани сценки от живота в Тракия. Има и доста информационни табели, които ни запознаха с различните легендарни Божества.

Гробницата е открита случайно от местни жители през 1931 г. Тя е най-голямата куполна гробница от микенски тип в Тракия. Запазена е изцяло в оригиналния си вид.

Гробницата е покрита с внушителен могилен насип с височина 14-15 м и диаметър при основата 90 м. В гробницата се влиза през дълъг повече от 20 м коридор. Следват две правоъгълни преддверия, а след тях – кръгла погребална камера с кошеровиден купол. Общата дължина на съоръжението е около 31 м.

В гробницата са открити голям брой предмети от злато, бронз, желязо, стъкло и керамика, които са изложени в музеите в София и Хасково. Сред тях има златни накити, обеци, нагръдник от желязо, сребърни, златни, бронзови и глинени съдове, бронзов канделабър (голям трикрак свещник с лампи), висок 134 см, украсен с голяма статуетка на танцуващ сатир. Предполага се, че гробницата е използвана като храм към Хероон – място, където се почитал култът към божествения покойник чрез определени религиозни ритуали. Използвана е многократно и най-вероятно е служила за фамилна гробница на тракийски аристократ. Открити са следи от шест погребения. В преддверието е била погребана жена.

Да си кажа честно след Казанлъшката и Александровката гробници тази не ме впечатли особено. 

Небето отново се намръщи, качихме се в колите, за видим и крепостта преди да завали.

Пътят до крепостта беше ново асфалтиран – добре, че ги има фондовете от Европейския съюз. По информация от интернет средновековната крепост Мезек предлага различна и забавна среща с миналото. На входа й ни посрещат войни, шатри, коне, фургони… Да, идеята е наистина превъзходна. Какво видяхме ние обаче? Изпопадали на земята войни, разпокъсани от вятъра шатри и всичко това, което трябва да ни пренесе в миналото изглеждаше някак си тъжно и занемарено… обградено за  безопасност с лента… Надявам се това да не е поредно заграбване на средства, с които уж правим нещо добро, а след като замажем очите на европейците го оставяме да се руши… Гостите ни бяха покъртени… 

Но да оставим това настрана и да продължим към крепостта. Изненада! Слънцето ни се усмихна, а като минахме от другата страна на крепостта бяхме възхитени от гледката и от шаха… До този момент не бях виждала в България такъв шах шах. Ядвига и Момо забравиха за крепостта и се насочиха към шаха, а останалите решихме да разгледаме каквото е останало от нея.

Смята се, че средновековната византийска крепост  е изградена в края на ХІ в. Тя е най-запазеното отбранително съоръжение в Родопите. Крепостта е имала функции на гранична стражева крепост. Охранявала е територии между реките Марица и Арда. Някои историци смятат, че това е известната от писмените източници крепост Неутзикон, а други учени са на мнение, че на това място се е намирала крепостта Версиникия, край която през 813 г. хан Крум разгромява византийските войски и завладява Тракия.

Отбраната на крепостта е подсилена с девет кули със заоблена форма и височина над 10 м. Пет от кулите са разположени на южната кpепостна стена (две ъглови и три по фронта), две на западната (по средата и на главния вход) и по една на северната и на източната стена. Крепостта е функционирала до османското нашествие в края на ХIV в. Тя е замислена като солидно фортификационно звено и в нея е имало интензивен живот. Разкрити са няколко зърнохранилища с овъглено жито, където се съхранявали хранителите припаси. Многобройни са намерените железни върхове на стрели, шпори и конски подкови, свидетелстващи за ежедневието на войниците от гарнизона. Каменни мелници, метални инструменти и други подобни предмети пък разказват за бита на обикновеното население.

Крепостта при с. Мезек е била много добре запазена до началото на XX в. Част от нея е разрушена около 1900 г., когато оттам са вземани камъни за строеж на турски казарми в Свиленград. 

След кратката разходка из Средновековието се отправихме на заслужена почивка, а именно на дегустация на вино. За изба Катажина беше вече късно, тъй като трябваше да се обадим един ден предварително, но 19 ч. се оказа, че не е късен час за посещение на винарна Мезек. Вратите ни отвори едно симпатично младо момче, което ни разказа за технологията на правене на вино. Винарна Мезек е уникална с това, че произвежда екологично чисто вино, по технология максимално близка до "домашната", а всички производствени процеси в избата се извършват ръчно. Виното не се продава в магазини и може да се познае по восъчния печат на бутилката. Време беше за дегустация. За съжаление налично имаше за дегустация само кабарне, шираз и мерло. Ъм, виното е наистина добро, цените също. Разглеждайки асортимента ми направи впечатление вино Траки?! Не можахме да го пробваме на място, но от любопитство го купихме… това е едно от най-хубавите вина, които съм опитвала!!!

Време беше да си тръгваме. Нарамили тежките кашончета с вино се отправихме към бунгалата, които бяхме резервирали. Прекрасно място с невероятна гледка! Тук определено бих могла да остана повече време…

Защо когато съм на работа времето се ниже толкова бавно, а когато на път минава неусетно… Днес е последният ден от нашата Родопска приказка! За днес, по препоръка на магеланци, отиваме към крепостта Букелон, която се намира в село Маточина. Докато стигнем до крепостта наистина ни бяха нужни здрави нерви и голямо търпение. По пътя имаше ужасно много дупки, а на места и липсваше асфалт… Дано да си заслужава усилието и да се разминем без повреди на колата. Знаех, че се движим по ръба на границата с Турция, но бях доста изненадана, че в един момент пограничния кльон остана в ляво от нас… Дали не сме вече в ничия земя?! Стоян ме успокои, че всъщност сме на територията на България, но едно време са слагали кльонове и преди границата за заблуда на противника. И все пак топката в стомаха ми остана.

Най-после! Стигнахме! Паркирахме колите в края на селото, където не видяхме жива душа и тръгнахме към заветната цел Букелон! Крепост тук за първи път е построена през 4 век, но през годините многократно е разрушавана и издигана наново, докато към средата на 1600 г. е била изоставена окончателно.

Историята разказва, че именно тук през 1205 г. цар Калоян заедно с куманите разгромява латините и пленява император Балдуин Фландърски. Според легенда, императорът прекарва първите няколко дни от пленничеството си в тази крепост, а едва след това е отведен в Търново.

Мястото ми се стори спокойно и дори романтично и гледката отгоре беше красива. Е, не видяхме Одрин, който се намира на около 18 км. оттук, но все пак.

Времето напредва, а всички са огладнели. Отбихме се в Свиленград да хапнем и да видим моста Мустафа паша. Мостът е дълъг 300м и широк 6,3м. и е изграден от големи каменни късове, споени с олово. Той е част от старинен комплекс, включващ странноприемница, джамия, чаршия и турска баня. Правим една бърза снимка и си тръгваме… 

Освен с Източни Родопи и Сакар - местата, които ни донесоха толкова интересни и незабравими изживявания - трябваше да си вземем довиждане и с нашите приятели, които с връщането си в Брюксел правиха своите 10 000 км. пътешествие из Балканите. Довиждане, но до нови срещи!

И отново си дадох сметка, че регионът беше от мен подценен. Тук определено си заслужава човек да се върне!