Маласар и Устра (Източни Родопи).

Бе сакралният 26 май. Народът се бе юрнал да избира Европарламент, а аз мързеливо приготвях сутрешното си кафе.

Предишния ден се бях пообадил на разни хора, но всички деликатно бяха отклонили предложението ми за издирване на отдавна забравените източнородопски крепости.

Да тръгвам ли - да не тръгвам ли🤔??? Тази дилема ме мъчеше в продължение на поне час, докато най-после все пак реших да тръгна😃.

Наближаваше обяд, така че доста бях окъснял, но за мен това не бе нещо ново. Реших, че вместо да правя сандвичи или нещо от рода ще е по-добре да взема някоя закуска, така че се засилих към центъра. Всичко бе ударило кепенците, а тълпи от пременени възрастни хора бяха залели улиците на града. Случваше се нещо с особена важност, което явно бях пропуснал. Залепих се за две баби и наострих уши. Водеше се ожесточен спор. Едната подкрепяше „наще“, които скоро разбрах, че са от БСП, а другата се чудеше дали пък да не гласува за Първанчо, който „що тей завалийчето, тъй се омаскари с това АБВ“😆!

Работата беше ясна. Електоратът бе хукнал към урните. Гласуваше се за Европарламент.

Когато става дума за избори, имам един принцип и той е, че гласувам задължително само на парламентарни. Останалите често ги пропускам. Тези бабишкери обаче ме амбицираха, така че реших да жертвам част от „безценното“ си време и с бърза крачка се засилих към V-то основно, където се падаше и „моята“ избирателна секция.

Минах бързо и бе време да потегля към дебрите на Източните Родопи⛰️, където ме очакваха средновековните крепости Маласар и Устра + още две-три по-дребни забележителности.

Слушах хубава музичка, а времето бе много приятно. Подминах Кърджали и бе време да се отклоня към Джебел. Там някъде обаче ме застигна изненада. Главният път за Гърция бе затворен. Извършваха се някакви ремонти. Докато се усетя и вече бях в Момчилград, който е от другата страна на р. Върбица, така че прехвърлянето ми на отсрещния бряг, където бяха и „моите“ крепости, се оказа доста проблематично. Докато намеря подходящ брод, разбирайте мост, слезнах толкова на юг, че чак се зачудих дали пък да не си направя една Гърция🤔.

След кратко умуване, все пак реших да следвам плана си, само че обърнат с главата надолу. Първият ми обект щяха да бъдат „костенурките“🐢 край с. Фотиново, а крепостта Маласар щеше да остане за последно.

Скално-култовият комплекс „Костенурките“ всъщност бе след село Загоричане, а не след Фотиново, но въпреки това го намерих лесно.

Този обект бе сред второстепенните ми, така че не си бях дал зор да проверя за какво точно става дума. Предполагах, че е нещо от времето на древните траки, но се оказа, че е много по-старо. „Костенурките“ бяха скален култов комплекс, който датираше още от времето на каменната епоха и представляваше един от най-големите древни паметници подчинени на духовния живот на праисторическите хора😯.

Скалните костенурки бяха многобройни, но само няколко от тях бяха съхранили ясно различима форма на коруба, глава и плавници. Комплексът бе така изграден, че улеите оформящи костенурките се преплитаха в сложна система, която отвеждаше свещените течности изливани върху тях към точно определено място, което за съжаление времето вече бе заличило😕.

Докато се мотаех наоколо и правех снимка след снимка, отнякъде изскочиха двама бели хубавци, които използвах и за "корицата"😀.

В околността се намираше и тракийски култов комплекс, изразяващ се в скални трапецовидни ниши. Виждал съм много такива, така че първоначално бях решил да ги пропусна. „Костенурките“ обаче бяха нещо, което не бях виждал до момента, така че се надъхах. Времето и природата също бяха с мен, така че не ми се и тръгваше.

Тракийските ниши бяха някъде в местността, но точното им местоположение не бе ясно. Трябваше да впрегна всички натрупани до момента познания. Траките често са обожествявали огромни скали, а светилищата им са следвали пътя на светлината. Като деца на природата, траките обикновено са изграждали светилищата си и с лице към красиви природни гледки или местности. 

В околността имаше три подходящи скали, където можеха да се намират нишите, но само една бе обърната с челната си страна на изток. Дали имаше гледка можех само да гадая🤨. Така или иначе вече си я бях заплюл, така че се отправих към нея. Козичките се бяха запилели някъде, но стадото им бе направило много удобни пътечки, така че като цяло нямах особени проблеми с придвижването.

За моя гордост и вътрешно удовлетворение, предположението ми се оказа правилно. Скалата, към която се бях засилил се оказа правилната.

Е, нишите бяха само четири и не толкова добре оформени, но самият акт на намирането им, ми бе достатъчен😎.

Теориите за тези ниши са няколко. Според една от тях, там древните траки слагали своите дарове към боговете. Според друга младите тракийски войни е трябвало да пресекат цялата отвесна скала само по нишите, за да се докажат като войни, а според трета нишите са таен код, указващ къде са златните и сребърните мини на траките.

След още малко усилия, успях да се кача и на издадената скала над тях. Предположението ми за гледката също се оправадаваше. От горе бе наистина красиво.

Като допълнение искам да спомена, че може би най-впечатляващия скален комплекс от този тип е „Орлови скали“ край Ардино. Прилагам и снимка, за да стане ясно как всъщност изглежда един завършен комплекс от този тип.

След като бях изпълнил тази първа част от плана си, бе време да се насоча към село Устрен, където ме чакаше и пътеката за крепостта Устра.

Движех се по теснави и зле поддържани, но за сметка на това живописни пътчета. Докато си мислех за култовия коплекс „Костенурките“, напълно в духа на мислите ми, станах свидетел на интересна среща.

Две костенурки се бяха отдали на луда любовна игра и то по средата на пътя. Женската сякаш правеше някакви отчаяни опити да се придвижи към спасителния зелен пояс, но мъжкият така се бе превъзбудил, че и дума не искаше да чуе. Спрях колата, хем за да ги снимам, хем да ги предпазя. Моето присъствие въобще не ги смути, така че накрая се наложи да ги разделя и да ги преместя в тревата, защото останалите шофьори едва ли щяха да бъдат толкова внимателни.

Продължих към село Устрен, което вече бе съвсем близо. Паркирах Голф машината в самото му начало и поех в посоката, указана от кафявата табела – „Устра – 5км“. Вървях по добре утъпкан горски път. В един момент обаче разклоненията взеха да стават твърде много и естествено се обърках😀.

В един момент осъзнах, че вместо към Устра се движа по посока Маласар. По права линия, разстоянието между двете крепости е има-няма два километра. Аз обаче не бях птица, така че трябваше да се върна обратно🔙. Не ми се тръмбоваше толкова много, така че цепих директно през склона. Движех се сред борова гора, така че храсталака бе оскъден. Склоновете обаче бяха изградени от така характерния за региона бял варовит, ронещ се ситен камък. Сцеплението ми бе много слабо и въпреки двете тояги, които ползвах като опора често се хлъзгах и сурнех. След доста хвърлени усилия, окалян и раздран, най-после успях да изляза на правилния път. Голямата ми награда се бе извисила някъде пред мен.

Бойните кули на Устра не бяха възстановявани, но ясно си личаха дори и от това разстояние. Тази крепост, макар и дива, определено си заслужаваше👍. Сигурен бях, че отгоре щяха да се открият и феноменални гледки.

Получил нов пристъп на енергия, с бодра стъпка продължих напред. Скоро видях и хижа Устра, от където трябваше да започва и пътеката за крепостта.

Хижа Устра бе превърната в къща за гости и за моя изненада наоколо нямаше никой. Повъртях се малко, налях си прясна вода и продължих нагоре. След около 20 минути бях на крепостта.

Устра е средновековна крепост, строена някъде около X век. През почти целия си период на съществуване е била византийска, като е пазела минаващия от там важен търговски път. Само за два кратки периода в историята си, по времето на Симеон и после на Иван-Асен II, преминава в български ръце.

Както и очаквах гледките спираха дъха. Слънцето препичаше, но в същото време подухваше и ветрец. За моя изненада, до момента не бях видял нито една змия🐍. Въпреки това не посмях да се изтегна на това наистина притегателно място.

Бе време да поема по пътя на обратно, че ме чакаше и друга крепост, а часът вече отиваше към шест🕕. В интерес на истината, Устра така ми бе напълнила душата, че вече не ми се ходеше към Маласар, за който знаех, че е много по-малък и много по-трудно достъпен. В същото време обаче знаех, че на следвщия ден, когато вече щях да се чувствам свеж и отпочинал, ще съжалявам, че не съм изпълнил плана си докрай. Така, че ускорих хода си надолу и скоро бях при колата.

Поех към село Воденичарско. Там някъде трябваше да има открита мина за перлит, откъдето тръгваше и пътя за Маласар. Крепостта датира от V в.пр. Хр., което я прави много по-стара от Устра (около 1500 години😁). В същото време е и много по-малка, и през Средновековието е играла по-скоро ролята на малък наблюдателен бастион, част от защитната мрежа на Източните Родопи.

Ако знаех, що усилия щях да хвърля, за да се добера до непристъпните й зъбери, сигурно въобще нямаше и да тръгна към нея🤨. Едно от предимствата на живота ни или пък недостатъците му😉, е че не знаем какво ни очаква.

Мината за перлит бе лесна за намиране, но веднага след нея пътя се раздели на четири. Пуснах mapsa, но при толкова забутани обекти често бях ставал жертва на неточно посочени координати.  

Повечето хора биха го счели за лоша поличба, но аз поех по пътя с умрялата крава. Вече се бе надула и миришеше ужасно☹️.

В началото се радвах на природата. Минавах през красиви зелени полянки, подсичах борови масиви.

Както и да я въртях обаче все стигах до един планински поток, около който се бе образувало гигантско борово свлачище. Тук почвата също бе варовито-бяла, изградена от ронливи малки камъчета. А крепостта, трябваше да се намира някъде от другата страна. Или поне така предполагах😕. След третия или четвъртия ми опит, при който слизах току до потока и после трябваше да се връщам по ронливия склон на обратно, нещата взеха да стават тегави.

Накрая разбрах, че от тук няма да стане и се върнах на първоначалното разклонение. Започнах да пробвам други пътища, но те ме отвеждаха в коренно противоположни посоки на исканата от мен. Слънцето също се скри зад някакви облаци и обстановката стана усойна. Имаше вероятност и да завали☁️. И когато бях на път да се откажа, взех, че най-после намерих брод. Прецапах през потока и поех по поредния си склон. Вече бях много изнервен, така че го взех на тагадък. Горе бях вир вода и дишах много тежко. Усилията ми обаче бяха възнаградени.

На отсрещния каменист връх, сред гора от гъсталак, най-после видях крепостните стени. Не бяха големи, но все пак беше нещо. Това бе Маласар! Проблемът бе, че нямах крила, така че отново трябваше да се спусна ниско долу, почти до потока и от там отново да драпам по ронливия склон. Целта ми обаче вече бе набелязана, така че имах нов прилив на енергия и скоро бях там.

Пфуууу, най-накрая ... побелях и бръчки хванах, ама стигнах....🤠 

Ако и в работата си бях толкоз упорит, щях да бъда един много успял човек😄!

Гледките от тук също бяха красиви, но слънцето се бе скрило и зеленият океан около мен изглеждаше по-скоро намусено-мрачен. Духаше и вятър, а аз се бях поизпотил и то доста. Нямах особено желание да мръзна излишно. Поех по пътя на обратно. На слизане нямах особени проблеми, като спрях само, за да снимам тези интересни дървесни гъби.

Голф машината ме чакаше там, където я бяха оставил. Точно до отклонението за кариера „Бентонит“. 

На връщане спрях в Джебел, където ядох страхотни кюфтета и продължих за Стара Загора. По пътя следях изборните резултати, които още не бяха окончателни, но според социологическите агенции ГЕРБ водеше убедително пред БСП. Или както някой вече бе казал, отново щяхме да изпращаме евродепутатки, за да се оженят в чужбина.

Е, Мария Габриел и Ева Майдел вече бяха женени, но пък нищо не пречеше да се разведат, та да ги оженим повторно ... 🙃