Малкият Пу - До Вишеград и обратно.

Село Костур изглеждаше доста по-добре отколкото си го представяха.

Сгушено под южните склонове на Сакар планина, селцето имаше население от цели тридесет и девет жители. Това бе информация от последното преброяване, така че към настоящия момент, живущите тук най-вероятно се бяха свили с още някой и друг човек.

Ръждясалата табела с надпис „Костур“ бе леко полегнала на една страна. Никой не си беше дал зор да я изправи. Под нея обаче имаше друга табела. Доста по нова, която уведомяваше всеки новопристигнал, че селото е под видеонаблюдение📹😁. Повечето къщи бяха долу-горе поддържани, а на места се виждаха и новопостроени. Тази гледка вече бе доста характерна не само за Сакар, но и за съседната Странджа.

Тези диви планини, някога са били част от отбранителната зона на България срещу евентуално турско нашествие. Това ги е превръщало в гранична зона, поставена под особен контрол. До села като Костур, се е стигало само с „открит лист“, който са получвали местните, техните близки или доверените хора на властта. Със зората на демокрацията, тези забрани падат. С тях обаче изчезват и военните поделения, които хранят целия регион. Така, селцата на Сакар, биват обречени на бавна и агонизираща смърт.

Само за няколко години, някога китните планински селца, се превръщат в замиращи махали, пълни със стари хора и рушащи се сгради. С настъпването на новото хилядолетие обаче в региона започват да настъпват промени. Бавно, но сигурно Сакар започва отново да се изпълва с живот. Много от хората, напуснали региона, се завръщат. Куп стари къщи се реновират. Тук-таме никнат и малки нови вили. Дупките по пътищата са позакърпени, а с навлизането на еропейските пари, на много места се появява и чисто нова настилка. Из селцата се появяват дюкянчета и малки кръчми, а на места и по някоя, и друга къща за гости😀.

***

Този път Малкият Пу🐶 пътува в багажника. Това бе доста непривично за него. Отзад бе тъмно и малко задушно. Пу се опита да поспи, но и това не бе лесно. Пътят, по който се движеха бе лош, така че отзад доста друсаше. А имаше и завои, така че кошницата му постоянно се накланяше ту наляво, ту надясно. Слава Богу, пътят не бе повече от час, така че долу-горе стигнаха бързо.

Подминаха селото и паркираха в близост до някакви ферми. Тук Малкият Пу най-после бе изваден на светло. Миризмата на крави бе потресаваща, но по-притеснителното бе, че към нея обонянието му надушваше и известните със своята свирепост сакарски кучета.

Този път с него бяха цели двама човеци. Кучетата обаче бяха на своя територия. Освен това, бе твърде вероятно с тях също да има човеци, така че ако се стигнеше до схватка, ситуацията щеше да бъде напечена.  

Трябваше да бъде нащрек. Подаде бавно муцуна и внимателно се огледа. Фермата бе празна. Някъде под нея имаше нещо като езерце или по-скоро голям гьол. Явно бе, че от там животните пиеха вода.

Междувременно човеците извадиха големите си раници и започнаха преокомплектоване на багажа.

Оказа се, че времето в Сакар, бе по-топло, дори и от равнинната Тракия. Приготовленията протичаха бавно, така че Малкият Пу имаше време да маркира всяко камъче и трънка, което се намираше наоколо. Големите сакарски кучета, щяха да бъдат изненадани. Тази мисъл зарадва Пу толкова много, че чак излая гърлено. Човеците го погледнаха учудено, но те си бяха глупави по природа, така че едва ли разбираха причината за обзелата го внезапна радост😀.

Най- после, целият багаж бе събран в една малка синя раничка и бе време да тръгват. Човеците обаче нещо пак се суетяха. Около тях се извисяваха редица планински била, а те не знаеха, кое от тях е връх Вишеград. Всъщност, това бе идеята на целия им поход – покоряването на най-високия сакарски връх⛰️.

Съв своите 856 метра надморска височина, Вишеград трябваше буквално да се извисява, над околните била. Двамата льохмани обаче така и не успяваха да установят точното му местоположение😄. Стопанинът му бе вперил поглед в някакъв далечен връх, където стърчаха антени, а другият човек говореше за преходи от рода на 10-12 часа😯.

Малкият Пу започна да става нервен. Имаше вероятност въобще да не успеят да се върнат по светло. В малката раничка едва ли щеше да се намери храна за него, а накрая щяха отново да го напъхат в багажника🤯. След като човеците се трентиха сума време в нещо плоско, най-после решиха, че връх Вишеград е в противоположната на антените посока. Това бе добра новина, защото антените бяха адски далеч.

Тръгнаха направо през гъсталака.

Сакар бе дива планина. Тук нямаше пътеки или маркировки. Всеки трябваше да се оправя така, както може.

За разлика от Средногорието, където борбата с трънаци и храсталак, бе на всяка крачка и след всеки преход се прибираха изпокъсани, надрани и окървавени, тук нещата бяха коренно различни.

Редуваха се дъбови масиви и открити поляни. Храсталаците бяха на рядко, а там където ги имаше, като цяло не бяха трънливи, така че позволявах да се мине и директно през тях. Хората като по-големи и много по-тромави ги избягваха. За Малкия Пу обаче бе истинско удоволствие да намира проходи измежду разперените им клонаци.

Скоро стигнаха и първия си планински поток. Пу невъзмутимо прецапа и продължи напред, а човеците неуверено пристъпваха по стърчащите камъни. И скоро, очакваното се случи. Единият човек нещо се подхлъзна и нагази във водата. Настана олелия.

Малкият Пу и стопанинът му често бяха пресичали потоци и прецапването, падането и омокрянето бе нормална част от всяко тяхно пътешествие🙃. Този човек обаче бе все още твърде непознат за Пу🤨, така че той не знаеше каква ще бъде реакцията му. Слава Богу, след бързо изтискаване на чорапи, продължиха уверено напред👍.

Гористата част свърши и излязоха на широка поляна.

Тук-таме стърчеше по някое дърво. Времето бе много топло. Ако не подухваше лек планински ветрец, Малкият Пу би казал, че е дори горещо☀️. В този ранен мартенски ден, природата  все още бе заспала, но дори и така, пак бе красиво. Пу дори не искаше да си представя за зеления океан, в който щеше да се превърне тази гора, само след месец.

Хората вървяха бавно и се наслаждаваха на времето. Това пък позволяваше на Пу да търчи на воля. Скоро обаче поляната свърши и отново бе време да навлязат в гората. Още на откритото, двамата човеци бяха огледали местността добре и единодушно заключиха, че Вишеград би следвало да е някъде зад билата, които ги заобикаляха. Междувременно, често подминаваха и така характерните за Сакар, разхвърляни огромни камъни.

Преди по-малко от година, Малкият Пу  вече бе осъществили пътешествие из Сакар, като дори откри няколко долмена. Така, че бе добре запознат с историята на тези древни светилища, градени преди хиляди години от вече изчезналата цивилизация на прототраките.

Той знаеше, че тези камъни са свещени, така че ги маркираше само в най-краен случай. По пътя си подминаха не едно и две струпвания на камъняци, като стопанинът му се отклоняваше при всеки възможен случай. През това време, другият човек, който носеше странното име Жоро, обикновено си почиваше.

По някои от камъните откриха следи от малки закръглени ниши, така че част от тях със сигурност бяха играли и ролята на тракийски светилища. За съжаление обаче, така и не попадаха на долмени.

Преходът бавно напредваше, когато човеците най-после установиха това, което Пу бе разбрал, още след злополучното пресичане на малкия планински поток. Нещата с водата определено не бяха на добре!!! Тук не изобилстваше от потоци, а времето бе много по-топло от предвиденото. Хората вече бяха изпили малките шишенца, които взеха със себе си, а Пу не бе пил вода от часове.

Човеците говореха за някакъв извор, който бил наблизо, но Пу бе скептичен😐. Ако наоколо имаше вода, той със сигурност би я подушил.

Междувременно излязоха на добре отъпкан път.

С оглед на факта, че вече бяха навлезли твърде надълбоко в пущинака, това бе доста странно.

Гъсталакът наоколо вече бе станал твърде плътен, така че предпочетоха да следват пътя. Докато се чудеха чии са тези дири, дочуха рев на машина.  След по-малко от минута пред тях изскочи джип с камуфлажни цветове. На покрива му имаше въртяща се поставка за тежко въоръжение, но Слава Богу картечница липсваше.

Военната машина спря и от нея изскочиха двама военни. Едно от нещата, с което бе известен Вишеград, бе военното поделение, което се намираше точно на върха му. С него бяха свързани не една и две легенди, които по време оно се предаваха от уста на уста. Според едната, поделението е било замислено като нещо мегаграндиозно. По време на строежа обаче един от главните инженери, избягал в Турция, като предал плановете на НАТО. Строежите били замразени, като в крайна сметка поделението било превърнато в малък наблюдателен пункт, от където при ясно време, със силен бинокъл, можело да се видят дори хората по улиците на Одрин. Според другата легенда, нямало никакво предателство, а под наглед малкото поделение били прокопани огромни силози, където някога се съхранявали балистични ракети с малък обсег от типа SS – 1 (Скъд), чиято цел била при евентуална война, да поразят самия Истанбул.

Така или иначе, след падането на комунизма, това бе едно от малкото военни поделения, които се бяха запазили в региона, така че местните военни искаха да узнаят какво всъщност се случваше тук. Освен всичко друго, през региона преминаваха и бежанци, така че униформените бяха изцяло в правото си.

Това, което направи впечатление на Малкия Пу бе, че военните определено не бяха млади, кето навеждаше на мисълта, че са някакви началници. Хубавото бе, че не му обръщаха особено внимание, така че с тиха стъпка, Пу започна бавно да се отдалечава. Ако военните обаче решаха да арестуват човеците, Пу щеше да остане тук съвършено сам. Това определно го уплаши, така че тичешком реши да се върне. Неориентираните му действия, сякаш развеселиха хората. Ако въобще бе съществувало някакво напрежение, то бързо премина.

Оказа се, че тримата приятели са току под Вишеград, но качването на върха е невъзможно, поради простата причина, че там се намираше военното поделение. 

По принцип разхождането около него не бе забранено, но в същото време, не бе и препоръчително. За да не създават излишно напрежение, тримата другари свиха в страни и решиха да се качат до съседния връх, който според военните бе само с няколко метра по-нисък. Изкачването им отне около 40 минути, а на върха завариха внушителна дъбова гора.  

Първоначално, бяха решили горе малко да починат. Жаждата обаче се оказа по-силен мотиватор от умората, така че бързо се насочиха надолу. Нямаха намерение да се връщат по същия път, така че поеха по някакви много стари и вече отдавна обрасли с храсталак дърварски пътища.

По пътя си трябваше да видят тракийското светилище със странното име „Кучия камък“. Военните им бяха казали, че понякога хората от селото се качвали до горе с джипове, така че след него пътят бил ясно очертан.

Докато човеците с детска наивност си вярваха, че ще намерят светилището лесно, Малкият Пу се присети за предишното им пътешествие из дебрите на Сакар. Тогава бяха само двамата със стопанина му. Той много добре помнеше, че светилищата на древните траки не са изграждани случайно. Следвайки пътя на светлината, светилищата представляваха сложен пъзел и вероятността за тяхното подминаване бе повече от голяма.

За щастие „Кучия камък“ се оказа точно на пътя им. А най-хубавото бе, че профилът му бе така обърнат спрямо тях, че го разпознаха още от далеч. Камъкът носеше името си напълно заслужено.

Малкият Пу позира за снимка, а после с пълна сила се зае да маркира цялата територия. Сигурен бе, че по някакъв начин, камъкът е пряко свързан с древните му прадеди, скитосвали тези земи преди хилядолетия. В същото време не забравяше как при предишното им пътешествие из тези диви земи, почти на свечеряване откриха древно поле, осеяно с разрушени долмени. Мястото бе мистично, а Пу усети нещо, което най-просто можеше да определи като присъствие. Бе едновременно въодушевяващо и страшно. Сега обаче не усещаше нищо, така че се чувстваше спокоен.

В същото това време, стопанинът му се опитваше да се качи на камъка, който обаче бе доста гладък и май, че нямаше да се получи.

Докато двамата другари се суетяха наоколо, Жоро бе зачезнал някъде. Намериха го седнал и умислен, току до светилището.

Мястото го бе накарало да получи нещо като дежавю, което го бе умислило дълбоко. Според една от научните хипотези, дежавюто се дължи на моментен химичен мозъчен дисбаланс, което води до обработване на настояща случка в частта на мозъка, обработваща спомените. Така случващото се получава „привкус“ на спомен и ни изглежда така, сякаш вече се е случвало.

На друго място и при други обстоятелства, Малкият Пу вероятно би излаял пренебрежително, а стопанинът му може би, би се разсмял. Но не и тук! Не и сега!

Сакар бе мистична планина, изпълнена с безброй следи, оставени от древните й обитатели, за които не се знаеше почти нищо. Древните им светилища имаха особен магнетизъм. Те не бяха изграждани от човешка ръка, а избирани, там където природата ги бе сътворила да бъдат.

След тази случка, бе време да продължат надолу. Надморската височина вече бе паднала с няколкостотин метра. Макар и да бе самото начало на март, пролетта вече си пробиваше път с цялата си сила.

Пресякоха потока, през който бяха прецапали в началото на пътешествието си и отново излязоха на фермите.

За щастие животните все още не се бяха прибрали. Наблизо обаче се чуваше силно кравешко мучене, а към него бе примесен и гърлен кучешки лай. Малката пътешественическа група се прибираше само миг преди пътя й да бъде отрязан. Най-отпред търчеше Малкият Пу, който сега нямаше никакво време да маркира.

Докато бързаше, стопанинът му взе, че си строши тоягата на две.

При това изкачване, така и не бе случил на тояга. Тази му беше третата поред.  

И макар да бяха гладни, жадни и уморени, преди да тръгнат, тримата другари приседнаха до колата и отправиха последен поглед към Сакар.

Макар и все още само по клонки, гората бе красива.

Вишеград вече бе останал някъде далеч назад и от тук не се виждаше. Пътят, по който се бяха спуснали се виеше по билото, а там някъде между дърветата забелязваха и очертанията на „Кучия камък“.

Сакар бе мистична планина. Макар и малка, тя криеше в себе си древна история и неразгадани тайни, които учени и археолози, тепърва щяха да разкриват.

А междувременно Малкият Пу, вслушвайки се тук-таме в приказките на човеците, бе разбрал за едно място, още по-мистично дори и от Сакар. Викали му Странджа ... 😯

И хич не било далеч от тук ... 😀