Малкият Пу или един опълченец разказва. Част ПЪРВА.

Част ПЪРВА.

Боевете за Стара Загора.

Много пъти Малкият Пу бе слушал за митичната „Шипка“. Историите бяха толкова легендарни, че за Пу това място се бе превърнало в нереално. И когато лапите му  стъпиха на  "Орлово гнездо" с него се случи нещо наистина необяснимо. Някакъв непреодолим вихър го засмука и той се пренесе далеч назад във времето. Заобикалящите го преспи бързо се стопиха, а на тяхно място настъпи невъобразима жега.

Бе лето господне 1877-мо.

Маранята бе толкова силна, че Пу трудно виждаше какво се случва само на няколко стотин метра под него. За момент изпадна в унес. Атаките бяха започнали от 6 сутринта и това бе четвъртата поред, а дори не бе станало обяд. Общо за целия ден, атаките щяха да достигнат умопомрачителната бройка от 11, но тогава никой не можеше дори да си помисли, че това е възможно. Пу имаше нужда от почивка. Вече два дни не бе слагал капка вода в уста и започваше да получава халюцинации. За да залъгва мозъка си, държеше по няколко топчета олово в уста, но и тази илюзия вече не вършеше работа. На моменти стреляше без въобще да се цели. После в транс търчеше по склона на долу. После пък се оттегляше към укрепените позиции на горе. Около него пищяха куршуми, падаха другари, стенеха ранени, но той бе толкова претръпнал, че всичко му се струваше като кошмарен  сън. 

Опита се да си втълпи, че многохилядните пълчища, заобиколили ги от всички страни са пустинен мираж. И когато илюзията бе на път да се превърне в реалност, точно до ухото му, някакъв ротен излая рязка заповед. Пу бе обикновен опълченец, така че трябваше да изпълнява. В следващия миг ротния лежеше до него, а половиния му череп го нямаше. Макар и да гледаше почти обезобразена физиономия, Пу бързо разпозна човека, който не бе никакъв ротен. Това бе княз Емануил Мешчерски.

За тези няколко дни, Малкият Пу бе видял прекалено много смърт, така че една в повече или в по-малко, вече нямаше никакво значение. Вече трети ден бяха под пълна обсада, а мъртъвци, както свои така и чужди, се търкаляха навсякъде. Някои бяха започнали и да миришат. Опълченците бяха заклещени на върха и трябваше да се бият до смърт. Пощадата за тях отдавна не бе вариант. Бяха отворили дълбока рана в сърцето на врага и нямаше да получат никаква милост.

Започналата с такова въодушевление "Освободителна война", бързо се бе трансформирала в кърваво меле, което заплашваше да се превърне в истинска катастрофа. Осман паша бе успял да се укрепи в Плевен, а Сюлейман напираше с над 40 000 души от юг. Единствената преграда между пълното обединение на турските войски бе Шипка.

                                                                                 %

Малкият Пу бе зачислен към Предния руски корпус, в чийто състав влизаха и дружините на българското опълчение. Тази бойна част играеше ролята на истински ударник и първа навлизаше във вражеските територии. Ротният старшина бързо бе забелязал качествата на Пу и го бе включил в разузнавателните части. На 22 юли авангардът на корпуса, в който бе и Малкият Пу навлезе в Стара Загора. Градът бе освободен, а радостта на народа неописуема. На площада се бе извило невероятно хоро, а гайдите огласяха цялата околност. Някакво девойче буквално се хвърли на врата му и го закичи с огромен венец. Всички го тупаха по гърба и го поздравяваха. Той крачеше редом до кавказкия драгунски полк на херцог Лайхтенбергски и бе на седмото небе от щастие. Само 30-тина километра по на юг се намираше и родното му място Радне махле. Скоро и то щеше да бъде освободено, а Пу щеше да марширува по калните му улички като истински герой.

Още на следващия ден обаче започнаха да пристигат тревожни новини. С изумителна бързина султанът бе успял да прехвърли с помощта на кораби 43 000-на войска от далечна Албания. Начело бил самия Сюлейман паша, главнокомандващ на всички османски войски за цяла Босна и Херцеговина.

                                                                                %  

Само за няколко дни пълчищата на Сюлейман бяха смазали Южна България. Кланетата започнаха от с. Любенова махала. Сюлейман получил информация, че в селото се крият московци и изпаднал в паника. Веднага изпратил малък отряд, който да проучи какво се случва в това проклето село. Малко преди селото обаче няколко местни харамии устроили засада на турската част и утрепали шест човека. Постъпката им била храбра, но обрекла цялото село на смърт. На 26 юли 1877г. 1015 души били изклани в двора на селската черква, а погромите продължили целия ден. Общата бройка на посечените надхвърляла 2000. И докато поета възпял в безсмъртната си „епопея“ клането в Батак, което останало завинаги в историята на България, погрома над Любенова махала се превърнало в поредната прашна страница от историята. Само 30-тина семейства, постъпили далновидно и решили да се укрият в близката курия, в резултат на което и се спасили. Сред тях бил и пра-пра-пра дядото на Пу по майчина линия. Именно тези хора дали началото и на близкото до Любенова махала село Любенец.

След  добре свършената работа, пълчищата на Сюлейман продължили на север. В полетата под Стара Загора обаче ги очаквала изненада. Там имало московци, и то от истинските. Това бил Предния руски отряд, който се бил разположил по оста Чирпан – Стара Загора – Нова Загора.

                                                                                   %

След освобождението на Стара Загора, Малкият Пу бе разпределен към новосформирания Старозагорски руски гарнизон, който трябваше да поеме основната тежест на предстоящата битка. Новините за погромите вече се бяха разчули навсякъде. Населението се гневеше и страхуваше едновременно. Пу започна да разбира сериозността на ситуацията, в момента в който ген. Гурко,  отпраши на някъде с по-голямата част от войската. Последваха преназначения. Малкият Пу бе поставен под прякото командване на подполковник Калитин, който тогава бе само един редови офицер от руската армия. Приготвиха се за път и потеглиха. Малко след Стара Загора основните части спряха. Калитин извика малките разузнавателни отряди и ги изпрати напред. Малкият Пу също бе с тях. Нямаше нужда да вървят дълго. Местността бе изключително равна, така че всичко се виждаше като на длан. Пу знаеше накъде да гледа. Някъде на югоизток пожарищата от Любенова махала още димяха. Именно от там се появи и врага. Дойде като голяма черна вълна. Гъстите редици сякаш заеха целия хоризонт, а краят им не се виждаше. Разузнавателният отряд на Малкия Пу дори нямаше нужда да се прикрива. Врагът бе толкова самоуверен, толкова сигурен в победата си, че вдигаше глъчка, която се чуваше на десетки километри разстояние. На моменти Пу дори имаше чувството, че чува отделни фрази от така неразбираемата им реч.

Малкият Пу бе от този регион, така че поведе разузнавателната част напред. Благодарение на бързите си крака, малката група направи огромна дъга, като събра информацията, която й бе нужна. Противникът дори нямаше авангард. Крайните странични колони, уверени в силата си, също се придвижваха твърде нехайно. Това бе информация, която със сигурност щеше да бъде полезна.

Битката се състоя в утрото на 31 юли. Предходната вечер съвсем ненадейно главнокомандващия гарнизона херцог Лайхтенбергски замина за Стара Загора. Това вся лека паника в българо-руските редици, но тя бе бързо преодоляна. В качеството си на лек разузнавач, Малкият Пу бе изтеглен в резерва, както и по-голямата част от българското опълчение. До този момент опълченците не бяха влизали в реални бойни действия, така че руските генерали все още им нямаха особено доверие.

Сюлейман вече бе решил, че е непобедим, така че войската му се движеше в плътен строй. Русите, които щяха да се изправят срещу него обаче бяха главно казаци и драгуни или казано с други думи „конници“, които се разгръщаха бързо и жилеха като оси. И макар сега монумента „Самарско знаме“ да се намира на хълмовете край града, сражението бе долу в ниското, на сред полето.

Скрити сред близките възвишения, опълченците не знаеха какво точно се случва и ядно нервничеха. Малкият Пу се опита да излезе от гъстата растителност, за да хвърли един поглед, но бе забелязан и бързо нахокан. Вероятно след битката, щеше да последва и наказание, но сега това не бе особено важно.

Благодарение на острия си слух, Пу бе един от първите, които дочуха приближаващия тропот на коне. И тогава те се появиха. Трима конни драгуни. От дрехите и лицата им се стичаше кръв. Както тяхна, така и чужда. В очите на конете им се четеше истински ужас.

Битката започнала отлично за русите. С идеята да ги уплаши, Сюлейман вкарал войската си в плътен строй. Конниците се разгърнали и налитали като истински стършели. Пускали залп и изчезвали, и така много пъти поред. Загубите за противника били ужасни. На всеки паднал рус се падали по 5-6 турски войника. Най-после Сюлейман рабрал грешката си и разгърнал армията. Руските части, вече били напълно обградени.

Подполковник Калитин излая няколко бързи заповеди. Бойните тръби свириха атака и след по-малко от минута  II-ра и III-та Опълченска дружина вече крачеха напред. Сърцето на Малкия Пу туптеше неистово. В качеството си на разузнавач, той бе виждал, чувал и подушвал врага много пъти, този път обаче щеше да го види отблизо.

Опълченците излязоха на открито и пред тях се разкри ада. Димна завеса се стелеше над бойното поле. Хора и коне тичаха във всички посоки. Оръдията биеха както чужди, така и свои. Пу бързо осъзна, че обучението, което им бяха провели в Самара, тук ще бъде почти безполезно. Ако искаше да оцелее, трябваше да се осланя само на иснтинкта си. Докато търчеше напред, някой го сръга в ребрата. Обърна се и видя някакви нашивки. Пред него бе подполковник Калитин, който му крещеше нещо неразбираемо. Пу излая, че е местен и знае дълбок напоителен канал, по който могат да се придвижат почти незабелязано. Калитин го изгледа изпитателно и само му каза „Води“!

Главната част на опълчението бе пратена директно срещу вражите линии. Малкият Пу, Калитин и още стотина човека газеха през батака на напоителния канал, а някъде от запад, с малка група коннници, летеше херцог Лайхтенбергски. Макар и само с 50 човека, пристигането на херцога щеше да бъде от жизнено значение. Под прикритието на гъстия дим те щяха да се забият странично във врага като истински снаряд. Подполковник Калитин щеше да бъде вече мъртъв, а Самарското знаме спасено. Засега обаче Малкият Пу водеше опълченската група, която хитро заобикаляше врага. Най-после канала свърши. Бе време за атака, но газенето през калта сякаш бе изцедило до край силите на опълченците. А може би това бе просто страх? Каквото и да беше, времето за колебание отдавна бе отминало. Храбрата група изскочи от канала и с рев зе вряза във вражите редици.

Самарското знаме вече 5 пъти бе преминало от едни ръце в други. Точно сега го държаха турците. И когато вече бяха решили, че са успели окончателно да го пленят, върху тях връхлетя малката ударна група на Калитин. Турският аскер паникьосано се пръсна, а обградените опълченци викнаха „Ура“. Скоро обаче врагът разбра, че този страничен пробив, макар и храбър е извършен от има-няма стотина човека, така че няма как да бъде затвърден. Това им помогна бързо да се реорганизират и отново да пратят нови сили в боя. След този кратък успех, опълченците отново бяха заобградени от всички страни. Двете сили се бяха вплели така плътно една в друга, че използването на огнестрелни оръжия бе станало почти невъзможно. Битката се бе превърнала в средновековно кърваво меле, в което всеки използваше каквото може.

От един момент Малкият Пу изгуби всякаква представа за реалността. Хапеше, риташе и сечеше във всички посоки. Мелето бе толкова ужасно, че не бе сигурен дали удря чужди или свои. Вплетени една в друга, масите се придвижваха неусетно на север. Единственият ориентир, който Пу следваше бе Самарското знаме.

Около него редиците бяха най-плътни, а боят най-жесток. И въпреки това, сякаш изпаднали в някакъв транс, масите не преставаха да се секат за това кърваво и вече разпокъсано парче плат.

Пу не можа да присъства на освещаването на знамето в Самара. Бе заболял и трябваше да лежи в лечебница. После с трепет слушаше от своите другари как пред всички опълченци престарелият поборник и войвода дядо Цеко Петков свалил калпак и с вдигнат към небето поглед възкликнал: „Да даде Господ това свято знаме да премине от край до край през многострадалната българска земя“. Много от опълченците плакали. А били корави мъже, участвали в дружини, въстания и легии. Духовата музика свирела храбри военни маршове, а напети генерали позирали на внушителните си коне. В този миг на кървава сеч обаче, Пу разбираше, че онова в Самара е било само обикновена постановка. Истинското освещаване на знамето бе тук и сега, и се извършваше не със светена вода, а с кръвта на умиращи мъже.

Над всички бе вездесъщия Калитин, който някак си успяваше едновременно да размахва знамето и да сече враговете около себе си. На мястото на всеки паднал враг обаче идваха по трима. Положението изглеждаше безнадеждно. Всички те щяха да умрат, знамето щеше да бъде пленено, а войната вероятно загубена. Малкият Пу се огледа и бързо забеляза няколко все още държащи се компактни групи от защитници.  Всички те бавно, но неумолимо напредваха към знамето. Сякаш то бе тяхната обединителна сила. Последната надежда, която продължаваше да ги крепи. Макар и трудно, Пу започна да си пробива път напред. В главата му пулсираше само една мисъл и тя бе: „Знамето трява да бъде спасено на всяка цена“. Скоро забеляза, че към него се присъединяват още защитници и образуват нещо като клин. Турските сили сякаш останаха изненадани от тази нова вълна на съпротива и леко се огънаха. Това позволи на защитниците да се реорганизират.

Сякаш негласно воюващите страни се разбраха и за няколко минути боят се успокои. Това бе затишие пред буря, защото опълченците бяха малцина, а прииждащата сган огромна. Вълната им заля защитниците с цялата си мощ и очуканата отбранителна линия не издържа. Най- яростните нападатели, разкъсаха редиците на опълченците и налетяха право на Калитин. Ако се биеше с двете си ръце, може би непобедимият войн щеше да ги спре, но в едната си той държеше знамето.

Малкият Пу ясно видя как някакъв огромен щик се забива в Калитин и излиза от другата страна на тялото му, а после втори и трети. След четвъртия Пу спря да ги брои. Под яростния напор на нападателите подполковника буквално бе вдигнат във въздуха. Също като Исус, макар и разпнат на щикове, Калитин не изпускаше знамето, като продължаваше да го вее високо горе. Нападателите крещяха яростно, неразбирайки, че с това което правят превръщаха самия Калитин в знаме, много по-могъщо, от който и да било флаг.

Опълченците яростно изреваха. Макар и останали малцина, те огласиха цялото поле. Силата им се стовари върху нападателите като истински чук. Сганта буквално потрепера. И в този миг на върховно въодушевление отнякъде изскочи херцог Лихтенщайнер. Водеше само 50 човека, но атаката им бе толкова изненадваща, че сякаш бяха поне хиляда. От стратегическа гледна точка оттеглянето на херцога към Стара Загора бе голяма грешка, но понякога провидението си правеше странни шеги с хората и техните съдби. Грешката на Лихтенщайнер можеше да се превърне в повратна точка не само за битката, но и за цялата война.

Напълно обсебени от битката нито защитниците, нито нападателите, бяха успели да видят малката бойна част на херцога. За втори път в редиците на обсадителите се появи пробойна и този път опълченците щяха да я използват до край. Като преливаща река, дълго притискана от своя бент, те се врязаха в оформилия се пробив и буквално попиляха поредните нови турски попълнения. Докато си проправяха път с бой, някъде в далечината се появи и Гурко. Водил тежки сражения около Нова Загора, той бе успял да отблъсне врага и в бърз марш да продължи към полетата на Стара Загора.

За съжаление Предния руски корпус вече бе изтласкан току до града, а дадените жертви твърде тежки. Единственият изход бе оттегляне към планинските проходи на Стара планина.

Докато в бърз марш русите се изтеггляха на север, Първа опълченска дружина прикриваше отстъплението. Макар и яростен, отпорът на очуканите опълченци бе обречен. Отбранителната им линия бързо се пречупи и защитниците бяха принудени да се оттеглят към града. Битката продължи до свечеряване. За всяка превзета къща, за всяка прочистена уличка, армията на Сюлейман даваше тежки жертви.

Малкият Пу в качеството си на разузнавач търчеше непрекъснато напред-назад, като носеше сведения какво се случва долу в града и колко време имат русите, за да се оттеглят към старопланинските проходи. Нарежданията към Първа опълченска дружина бяха да се бият до последна капка кръв, както и сториха.

От 600 жертви дадени в този кървав ден, 572 бяха от българските дружини. Това бе тяхното бойно кръщение и те не се бяха посрамили нито за миг.

                                                                                    %

Жертвите, които пълчищата на Сюлейман дали били наистина внушителни. Някой трябвало да плати и това била близката Стара Загора. На злокобния 31 юли, започнало пълното опустошение на града и околните села. Три османски табура безчинствали в продължение на дни. Изклани били почти 15 000 души.

След като задоволила желанието си за смърт, дивата орда на Сюлейман преодоляла Средногорието и се озовала в подстъпите на Стара планина. Пред тях било последното препятствие преди нахлуването в Северна България.

Междувременно руската армия вече била направила два неуспешни опита за превземане на Плевен, така че от дясната им страна бил добре укрепения гарнизон на Осман Паша с численост от над 50 000 войника. От ляво бил позициониран още по-силно укрепения четириъгълник Русе – Силистра – Варна – Шумен. От юг настъпвали пълчищата на Сюлейман, а зад русите бил Дунав. Руските генерали вече ясно разбирали, че войната се е превърнала в залог за оцеляване. И този залог се крепял на плещите на няколко хиляди мъже, подкрепени от скромните 27 оръдия.

Дъската, на която щели да се хвърлят заровете се казвала Шипка....        

Послепис:

Макар и с леко закъснение публикувам няколко тематични снимки с кратки бележки.

1. Църквата "Свети Георги" в село Любенова махала или както тогава се е казвало "Гюнелийска маала".

Макар и към настоящия момент църквата да е отлично реставрирана, а моравата пред нея перфектно поддържана, преди около 140 години на това място се е отприщил Ада.

2. Мемориален комплекс "Бранителите на Стара Загора". 

Намира се в източната част на града зад кв. "Самара". Вижда се от почти всяка точка на града. Построен е през 1977г. по случай 100-годишнината от боевете за града и Шипка. Паметникът е 50-метрова конструкция, която наподобява развято знаме. В основата му са изобразени 6 огромни войника опълченци и руски офицер.

От паметника се открива панорамна гледка към целия град.

3-ти март 2017г., когато под мемориалния паметник бе опънат 300 метров национален флаг.

2. Битката за Самарското знаме. 

Както съм писал и по-горе, монументът може да е на високото, но битката за Самарското знаме се е разиграла в полето между днешните села Калитиново и Горно Ботево. На една от тракийските могили е бил и щабът на руското командване. Сега там има изграден паметник, който хич не е малък. За съжаление обаче малцина знаят за него.

На това прекрасно зелено поле, българското опълчение е получило своето бойно кръщение и не се е посрамило нито за миг. Точно тук Самарското знаме е преминало многократно от едни в други ръце, а подп. Калитин дава живота си, точно така както се е заклел.

Що се отнася до битката за Самарското знаме, малко хора знаят, че всъщност достолепният войн с големите бели бакенбарди, увековечен на картина от Ярослав Вешин (има я и в пътеписа) не е подп. Калитин, а опълчененца Никола Корчев от Радомир. Той е човекът, който след смъртта на подп. Калитин поема знамето и успява да го изнесе извън сражението, с което на практика го спасява. Макар и историята да описва боевете при Стара Загора по един епичен начин, всъщност цялата операция на руската армия с преждевременното нахлуване в Южна България е била едно голямо фиаско, което за малко не е коствало цялата война.

По спомени от български опълченци:

„Тази касапница стана все за Самарското знаме… То няколко пъти минава в неприятелски ръце и пак си го взимаха нашите. Загинаха мнозина за него, но го спасиха. Всеки опълченец съзнаваше, че след 500-годишно робство, то беше първото знаме, което развя Българското опълчение, ядката на българската млада войска, и че ако то паднеше в плен, убиваше се куражът на българите и се зачерняше честта на България. Подполковник Калитин се закле в Плоещ, че ще умре, но няма да даде знамето в неприятелски ръце и наистина той честно устоя на думата си.”

"Храбрият и доблестен дружинен командир [Калитин] беше решил с щик да си отворим път, или да измрем. Това се виждаше от направеното му разпореждане. Аз затръбих сбор и опълченците започнаха да се събират при дружинния командир. Под знамето вече паднаха пет човека, на самото знаме дръвцето се бе пречупило, а турците продължаваха да настъпват. Докато около знамето се събираха остатъците от 3-а дружина, противникът се бе опомнил и отново се б хвърлил в атака, кой знае коя вече по ред. Пет нови знаменосци един след друг паднаха убити под Самарското знаме. Тогава подполковник Калитин грабна знамето от последния убит опълченец-знаменосец С. Минков, пришпори коня си и изкомандува: „Следъ мене напредъ!” … Сетни думи, сетна команда на истински герой! … "