Малкият Пу - Покорителят на Рила!!!

                                                                                                 Част ПЪРВА.

Малкият Пу вече бе покорил на два пъти вр. Св. Илия и обмисляше новото си пътешествие. Ниските средногорски възвишения вече не представляваха интерес за него. Така, че той реши да се насочи към масива на Олимп и по-конкретно към вр. Митикас. Със своите 2917м. този връх се явяваше втори по височина на целия Балкански полустров и щеше да бъде отлично предизвикателство за възможностите му.

И когато всичко бе почти подготвено се оказа, че тежки административни пречки слагат почти непреодолима бариера пред това начинание. За да излезе в чужбина Пу се нуждаеше от множество ваксинации и редовен кучешки паспорт, какъвто той уж имаше, но май нямаше да му върши работа.

В резултат на разигралите се събития Малкият Пу реши да се насочи към Мальовишкия дял на Рила планина. Приготовленията бяха направени, отдавна, така че в ранните зори на този късен юлски ден Пу потегли със своя верен стопанин.

И двамата бяха чували, че в някакъв град на име Пазарджик, който уж трябваше да им бъде по пътя, има невероятен парк, носещ името „Острова“. Там имало Зоологическа градина и някаква много дълга пейка, която Пу много държеше да види или по-скоро да препикае. Така след пътуване, което на Пу се видя като почти безкрайно, най-после „Острова“ бе достигнат. Макар и в този ранен час, слънцето вече бе високо над хоризонта и вече силно препичаше.

Пу дишаше тежко и нямаше търпение да усети хладината на огромните дървета. На входа обаче имаше многозначителна табела, в която глупавият му стопанин се вторачи и ту гледаше табелата, ту гледаше него. Пу имаше желание да се изстреля сред гъстата зеленина, но в същото време усещаше и някаква тревожност в стопанина си.

Оказа се, че „Островът“ е забранен за кучета, което разстрои Пу неимоверно много. В знак на протест, той препика табелата, като дори се опита и да се изака, но за нещастие точно в този момент не му идваше нищо. Стопанинът му го взе и отново го сложи в кошницата му. Явно отново го очакваше дълго и отегчително пътуване. И точно, когато се канеше да завие жално, взеха че отново спряха.

Бяха някъде в околностите на Пазарджик. Стопанинът му бе открил някакъв парк специално пригоден за кучешки разходки. Пу изскочи щастлив и започна радостно да души. Носът му усещаше толкова много миризми. Той бе толкова щастлив. Скоро паркът свърши, но не и разходката. Двамата продължиха по някакъв утъпкан черен път и скоро достигнаха до някаква река. Пу нагази в нея и пи вода до насита. Сякаш тази река му бе позната. Това бе странно с оглед на факта, че краката му за пръв път стъпваха по тези земи.

Пу погледна учудено към стопанина си и скоро получи отговора на тази нова загадка в живота му. Реката бе Марица, а Малкият Пу вече бе плувал във водите й. Това обаче се бе случило много, много по- на юг, някъде в околностите на гр. Симеоновград, където Пу бе открил останките на древноантичната крепост „Констанция“, а после бе съдрал крачола на нагъл бежанец, опитващ се да го уплаши. Този спомен го накара да се зарадва, така че той доволно изръмжа.

Бе време да потеглят. Чакаше ги още път. Някъде по обяд най-после пристигнаха в отправната точка на тяхното пътешествие. Те бяха на „Меча поляна“, а някъде в далечината се виждаше и непристъпната „Мальовица“.

Пу пристъпи на „Меча поляна“ с леко притеснение. През цялото време очакваше там да има мечки. Все пак името й не бе случайно. Вместо мечки обаче, Пу завари хора, дечурлига и куп свои събратя, които щъкаха във всички посоки. Много му се искаше да се впусне в диви игри, но знаеше, че сега пред него стоят много по- важни цели. Макар и с мъка успя да се въздържи и без да прави особени поразии продължи напред.

Вече бяха в „Национален парк Рила“, каквото и да значеше това. Тук миришеше силно на бор, имаше множество поточета и приятна прохлада. Ако това означваше „национален парк“, значи на Пу много му харесваше. Пътят, който следваха бързо се превърна в тясна пътека, която на места пресичаше бистри потоци. Пу бе толкова въодушевен, че прецапваше по няколко пъти през всеки един от тях.

Пътеката бе съпроводена с едно постоянно изкачване, но нагорнището не бе голямо. Постоянно срещаха хора, които поради необясними нему причини много му се радваха. Въпреки това, той предпочиташе да стои по-близо до стопанина си. От хората бе видял всичко - и добро и зло, така че се бе научил винаги да внимава с тях. Те бяха като боговете, с едната ръка даваха, но с другата вземаха.

След около час изкачване стопанинът му приседна. Явно се бе поуморил. Това бе нормално с оглед огромната раница, която носеше на гърба си. Пу се радваше, че не му бяха дали нищо за носене. Така можеше изцяло да се наслади на разходката. Не след дълго обаче стоенето му омръзна, така че реши да прикани стопанина си да стават. Номерът му бе прост, но изпитан. Съвсем тактично се присламчи към стопанина си, като освен всичко друго получи и почесване зад ушите.

Ето, че отново вървяха нагоре. Растителността взе да става по- рехава, а сенките изчезнаха. И въпреки, че слънцето печеше право срещу тях, сякаш не бе особено горещо. Това бе нещо ново и странно, което Пу щеше да проучи. Засега обаче просто се радваше на планинската прохлада.  

Скоро стигнаха и хижа „Мальовица“. Тук се носеше приятна миризма на боб. Пу усети, че стомахът му е леко празен, така че реши да се повърти около насядалите наоколо хора. Отново всички му се радваха, но никой не му подхвърли и залък. След като видя, че няма да изкрънка нищо от тези свидливци, Пу реши да ги зареже, като си потърси късмета в дивото. През това време пък стопанинът му бе проучил маршрутите до горе. От дочутото Пу разбра, че стопанинът му май смяташе да го води до някакви езера, но засега това не го интересуваше особено.

Ето, че и хижата остана зад гърба им.

Пред тях бе само невероятния връх, който Малкия Пу имаше чувството, че ще изкачи само с няколко скока на мускулестите си крака.

Постепенно пейзажът изцяло се промени. Стана много по- каменисто, а поточетата изчезнаха. Наклонът също взе да става сериозен.

Малкият Пу започна ясно да рзбира, че това изкачване няма да бъде от леките. Тукашната обстановка нямаше нищо общо със Свети Илийските възвишения. По-скоро му приличаше на „тарзановата пътека“ към връх Ботев. Тогава обаче бе в компанията на други кучета и сякаш изкачването бе много по-лесно.

След дълго изкачване най-после спряха. Малкия Пу бе вързан за някакъв клек. Това бе странно. Стопанинът му рядко го връзваше където и да било, какво остава тук и сега, където и при най-голямата си изобретателност Пу не можеше да направи никаква поразия.

Скоро загадката се изясни. Стопанинът му извади хляб и някаква кръгла ламарина. Хлябът изглеждаше повече от апетитно, така че Малкият Пу го гледаше вторачено. Кръглата железария нямаше никакво значение за него, докато не бе отворена. От нея се разнесе невероятен аромат на свинско в собствен сос. Пу не можеше да се удържи, започна диво да се мята, но малкия клек се оказа много по-жилав отколкото очакваше. Въпреки отчаяните си опити, той не успя да се освободи, така че реши да изчака развитието на ситуацията. След като стопанина му се наяде, най-после Пу бе отвързан и му бяха дадени гранули. Е, не миришеха като свинското, но си бяха вкусотия, така че ги излапа без въобще да ги дъвче.

След като напълни тумбака, Пу можеше да отдели внимание и на заобикалящата ги природа, а тя бе поразително красива.

Докато Малкия Пу се дивеше на невероятната природа се оказа, че стопанинът му е разопаковал багажа и дори е разпънал любимата му синя палатка.

Пу бързо разбра, че за този ден ходенето като цяло е приключило. В същото време обаче бе повече от видно, че тук няма никакви други палатки, което означваше, че явно ще нощуват на това диво място сами. Пу обичаше да бъде само и единствено със стопанина си, но в същото време имаше някакво неясно предчувствие за предстояща заплаха. Отново се сети за мечките от „Меча поляна“, които обаче не бяха на поляната. Това означаваше, че сигурно са се преместили някъде другаде. Някъде, където хората няма да ги безпокоят. Като например тук горе, където те двамата се канеха да пренощуват.

Само за миг бе отклонил вниманието си и стопанинът му бе направил поредната си глупост. Бе твърде късно да възразява, така че просто реши да приеме това, което съдбата им бе отредила.

След като багажа бе разопакован стопанинът му нареди най-важното в малка раничка и потеглиха по някаква пътека, която заобикаляше връх "Мальовица" от запад. Горе се натъкнаха на прекрасна гледка.

Това бяха "Мальовишките езера". Тук красотата сякаш бе безкрайна. Имаше изключително благоприятно място за бивак, където явно бяха отсядали и други хора. Възможността обаче вече бе пропусната. Целият багаж бе останал долу, на втора площадка под вр. "Мальовица".

Докато стопанинът му снимаше красивите езера, Малкият Пу дочу странни звуци. Винаги се учудваше колко бавно действа и мисли стопанина му в подобни ситуации. За щастие обаче езерата се намираха в нещо като падина, така че поне за момента бяха защитени. Макар и с мъка, Пу сподави лая си. Вместо това той наостри уши и се сниши в заобикалящата го растителност.

Опитваше се да улови всяка миризма с фибрите на чувствителния си нос. Всичко тук обаче бе различно. Миризмите си бяха същите, но всяка от тях си имаше собствени нюанси, такива каквито не бе подушвал до сега. Най-после при него дойде и недосетливия му стопанин. Явно и той бе усетил нещо, защото вървеше приведен и се опитваше да не вдига шум. Разбира се, дотолкова доколкото това бе възможно за човеците.

Пу се радваше, че вятърът духа срещу тях, така че за момента имаха предимство. Започнаха внимателно да се придвижват напред. Най-после източника на заплаха бе разкрит. Това бе табун полудиви коне. Малкият Пу си мислеше, че подобни коне има само в Стара планина, т.нар. „хергелета“, но явно такива имаше и тук в Рила. След като конете бяха разкрити трябваше внимателно да се провери дали с тях няма и кучета, които да ги пазят. Тези кучета-пазачи можеха да бъдат много хитри. За щастие се оказа, че няма.

Кончетата бяха много приятелски настроени и не се плашеха нито от Пу, нито от стопанина му. Една млада майка, с малкото си жребче дори се приближи на няколко метра, за да проучи какво искат тези странни непознати.

След тази прекрасна среща Малкият Пу поведе по пътя на обратно. За разлика от стопанина си той избираше по-обиколни, но много по-лесни за ходене маршрути. След около 40 минути бяха в лагера. Вече бе започнало да притъмнява. Утре ги очакваше сериозен преход. След като вечеряха леко, бе време и да лягат.

                                                                                                       Част ВТОРА.

Малкият Пу и стопанинът му се бяха настанили на втора площадка под връх "Мальовица". На следващия ден щяха да атакуват непристъпния връх. Мястото, което бяха избрали, или по-точно мястото, на което глупавия му стопанин бе избрал да разпъне палатката, се падаше в нещо като огромен улей. Макар и слънцето да грееше някъде над върховете, при двамата другари вече бе сумрак.

Нощта настъпваше бавно, а с напредването дойде и студа. На тази надморска височина правилата бяха други. Започнаха да се появяват много странни шумове и нови миризми, напълно непознати за Малкия Пу. Той трудно затваряше очи, а когато успееше да го направи просто мижаше. Стопанинът му също се извърташе непрестанно в палатката, което навеждаше Пу на мисълта, че и при него не е по-добре.

Напрежението в тази нервна нощ достигна своята връхна точка малко след полунощ. Вятърът духаше от страната на Пу и миризмите бяха притъпени, шумът обаче се дочу отдалеч. Пу заръмжа. Каквото и да идваше, то се приближаваше  много – много бързо. Малкият Пу не виждаше добре в тъмното, но ясно усещаше, че опасността вече е твърде близо, за да си мълчи. Залая с цяло гърло, като огласи котловината от край до край. Шумът обаче сякаш стана още по-силен. Вместо да се уплаши животното сякаш се затири върху тях. Стопанинът му вече бе буден и с препъване изскочи от палатката.

И тогава покрай тях прелетя стадото. Това бяха диви кози. Шест големи животни и четири малки, които буквално прескочиха палатката. Дори Пу остана смаян от маневрата им и буквално изгуби глас. Така в продължение на няколко дълги секунди куче, човек и кози се гледаха очи в очи под пълната луна огряваща Рила планина. Пу изръмжа и това бе като сигнал за козите, които хукнаха по непреодолимия наклон, подскачайки от камък на камък.

След тази случка напрежението трайно се настани в малкия планински лагер. И двамата другари трудно затвориха очи до сутринта.

Най- после започна да се развиделява. След като слънцето проби над непристъпните чукари, улеят в който бяха нощували бързо започна да се огрява от юлското слънце. Пу отдавна бе готов. Стопанинът му също. Бе време за тръгване.

Бързо събраха багажа и потеглиха към върха, от където щяха да продължат към Седемте рилски езера. Изкачването не бе никак леко. Малкият Пу не спираше да се учудва защо стопанина му продължава да избира най- трудните маршрути. Може би с неговите големи крака, той можеше да се катери лесно, но за Пу, с неговите къси крачка не бе така.

Накрая очакваното се случи. Достигнаха отвес, по който Пу не можа да се изкачи. Драпаше с всички сили, но просто височината и наклона бяха непосилни. Опита се да намери обходен път, но бързо установи, че тук пътищата не са особено много. Стопанинът му сякаш не обръщаше внимание на неговите мъки и продължаваше невъзмутимо напред, докато напълно не се скри от погледа му. Пу едновремнно се уплаши и ядоса. Почувства се изоставен и захвърлен, така че жално зави. След малко главата на стопанина му отново се появи, само че този път беше без раница. С облекчение, Пу разбра, че не бе изоставен. Просто стопанина му бе оставил раницата си горе, за да може да го пренесе. Въпреки това Малкият Пу се чувстваше леко сконфузен от това, че го носят като малко бебе. Надяваше се за напред да няма подобни случки. Това, което го успокояваше донякъде, бе факта, че никой не ги гледаше.

След като прехвърлиха поредния хребет пред тях се откри ново езеро, но това не бяха „Мальовишките езера“. Тук стопанинът му срещна някакъв човек, който идвал от другата страна на планината и бил преспал в някакъв манастир. На Пу не мусе нравеше идеята да спи в манастири, така че се заслуша в разговора на човеците. Това, което разбра, бе че под тях е „Елениното езеро“.

Езерото бе наистина красиво, но както на „Меча поляна“ нямаше мечки, така и на „Елениното езеро“ нямаше елени. Докато Малкият Пу се чудеше що за глупави имена дават човеците на някои места, взеха че стигнаха върха.

Малкият Пу гордо застана до каменната пирамида, указваща че се намират на 2729 метра надморска височина. Докато стопанинът му се накани да извади щракалката си, Пу се демотивира и реши да си поиграе с щеката му за изкачване.

До вр. "Мальовица" се намираше вр. "Малка Мальовица", който също предстоеше да бъде покорен, но не и от Малкия Пу. Той нямаше намерение да ходи до там, така че просто изчака стопанина си, загледан в необятния простор.

След около 20 минути продължиха към "Седемте рилски езера". Трябваше да изкачат редица по-малки върхове, от които по- сериозните бяха "Дедов връх" и "Вазов връх". Пътеката се виждаше ясно, така че Пу самоуверено поведе.

Придвижването бе доста по-полегато от превзетото до момента, така че се движеха бързо. Единственото неудобство бе неприятния вятър, който на места буквално брулеше хребета. За сметка на това гледката във всяка една посока бе феноменална.

Зад тях бе Мальовишкия дял на Рила, а някъде далеч зад него трябваше да се вижда и връх "Мусала".

В дясно се падаха „Урдините езера“.

А в ляво от тях, сгушен сред огромните борови гори, бе "Рислкият манастир".

Малкият Пу се притесняваше да не би лудият му стопанин да реши, че трябва да слизат към манастира, така че постоянно го следеше за издайнически движения. Поне засега обаче такива не се забелязваха. В крайна сметка се оказа, че опасността не бе вляво или в дясно, а напред, защото пред тях се изпречи голямо стадо, сподиряно от няколко едри овчарски кучета. Най- интересното бе, че с животните нямаше човек и кучетата играеха ролята на техни пастири, водачи и стопани.

В очите на Малкия Пу тези кучета бяха като живи богове. Прииска му се някога и той да получи подобно доверие от стопанина си. Сега обаче не бе време за мечти, защото кучетата бяха три и нямаха никакво намерение да изоставят стадото си. Така Малкият Пу, заедно със своя стопанин, трябваше да направи сериозен обход от почти километър. Лошото бе, че обходът бе свързан със слизане, което означаваше, че сега ги очакваше извънредно изкачване.

След като и тази опасност бе избегната, бе време за обяд, който обаче се оказа доста скромен, защото хранителните припаси на малката група бяха сериозно намалели. Пу бе искрено ядосан. Той не можеше да се начуди с какво стопанина му е натъпкал тази огромна раница, та не е останало място за достатъчно храна. Но стореното бе факт. Трябваше да продължат с полупразни стомаси и да се надяват, че по пътя ще уловят или намерят нещо за ядене.

Оказа се, че място за притеснения няма, защото в далечината Пу забеляза някаква постройка. Стопанинът му обясни, че това е хижа „Иван Вазов“, но пътят им не е в тази посока.

Пу вече съжаляваше, че не се отклониха към "Рилския манастир", където сигурно щеше да ги чака боб по манастирски, който той с радост би изял. Това, което го окуражаваше бе факта, че хората ставаха все повече, а той знаеше, че там където има хора, има и храна.

Бавно и неусетно пред тях се появиха още езера. Малкият Пу не можеше да повярва, че на света е възможно да има толкова много езера.

Стопанинът му обясни, че тези езера са не едно, две или три, а цели седем на брой и ще трябва да минат покрай всяко едно от тях. Ако им останеше време и сили щяха да качат и връх „Харамията“, който ясно се очертаваше под тях.

И докато разглеждаше удивено, тези нови чудеса на света Малкият Пу разбра, че не е първия от вида си стъпвал по тези места.

Преди него бе минало някакво друго куче, носещо странното име Сидер Анатемата. Пу много хареса тази табела, поради което я препика от всички страни и то по няколко пъти. Кучето Сидер трябваше да знае, че това вече е територия на Малкия Пу.

Явно тук съдбовните знаци бяха навсякъде, защото Пу откри някакъв странен символ, за който разбра, че бил пентаграм и се използвал от някакво "Бяло братство", което така маркирало своите свещени места.

Пу не бе чувал за "Бялото братство", а и той самият бе от кучешкото братство, така че се зае да маркира тази територия за себе си. Белият пентаграм не го задоволи, така че той продължи да маркира всички камъни и скали, където "Бялото братство" бе разположило своите символи.

Кучето Сидер може и да бе минало по-рано от него по тези земи, но това бе в миналото. Сега всичко наоколо принадлежеше на Малкия Пу. След като чинно свърши тази важна работа, Пу се обърна към своя стопанин, за да го прикани да тръгват. Стопанинът му обаче отново се бе забъркал в неприятности, този път с някакви коне, които май се опитваха да изядат багажа им.

Малкият Пу можеше лесно да ги разгони, но този път реши да остави стопанина си да се оправя сам. Дори и той все някога трябваше да се научи да поема отговорност за постъпките си.

Стопанинът му се насочи към конете, а Малкият Пу с интерес проследи срещата между човек и животно. И двамата плахо пристъпваха един към друг, докато най-после не установиха контакт. Стопанинът му галеше коня по челото, а на кремавото конче сякаш му харесваше. В гледката имаше нещо уникално. Пу си помисли, че гледани отстрани, те двамата, може би изглеждаха по същия начин. Това го накара да се почувства добре и той радостно излая.

Бе време да продължават. Денят бе към края си, а на тях им оставаше още малко усилие.

                                                                                                             Част ТРЕТА.

Слизайки по стръмния сипей, Пу продължаваше да съзерцава красивото езеро.

Видял копнежа в очите на Пу, стопанинът му обясни, че това езеро, макар и да се намира непосредствено до "Седемте рилски езера", не е част от тях. Пред тях бе „Долно паничиното езеро“. Пу не страдаше от липса на любознателност, но в случая обясненията на човека му бяха досадни.

Той бързаше да стигне до прохладното езеро, където щеше да утоли мъчещата го жажда. За целия ден бе пил вода само два пъти и то от съвсем малка чашка, в която бе почти невъзможно да напъха муцуната си. Бе доволен, че стопанинът му не го бе забравил, но това не му бе достатъчно.

Слизането бе бавно и трудно. Отклонението до светилищата на "Бялото братство" ги бе отклонило от основната пътека, така че се наложи да слизат по стръмен сипей. И двамата вече бяха уморени, така че често се плъзгаха по камънака. Най- после безкрайното спускане сякаш свърши. Явно и на двамата приятели им бе дотегнало, защото побързаха да се натопят в бистрата вода.

Малкият Пу, разбира се, бе по-бърз от двамата. Първо пи вода до насита, а после седна в нея и просто отказа да се премести. Той бе свикнал с дълги преходи, но този ден дори и неговите лапи вече отказваха. За радост на Пу, стопанинът му също не бързаше. Хижа „Седемте рилски езера“ бе от другата страна на хълма, така че в общи линии бяха стигнали до крайната си точка. Двамата се изтегнаха на зелената трева и с радост попиваха лъчите на приятното следобедно слънце. Полъхваше лек ветрец. Пу се присламчи до човека. Двамата изпаднаха в приятна летаргична дрямка.

Преходът им обаче още не бе свършил. Освен почивка, телата им искаха и храна, а такава в раницата вече почти не бе останала. По пътя надолу видяха странен лагер. По средата му бе издигната някаква дървена барака с неизвестно предназначение.

Дори и Малкият Пу виждаше, че това не е хижата. Той погледна към стопанина си и видя как човекът извади малък бинокъл и започна да оглежда околността. С интерес наблюдаваше реакциите му, очаквайки отговор на случващото се, но такъв не последва. Продължиха мълчаливо напред. Пътят им заобиколи импровизирания лагер, а след малко под клековете се появи и хижа „Седемте рилски езера“.

Ето, че най-после и преходът за този ден бе приключил. Пу остана пред хижата, а стопанина му влезе вътре. Оавен много хора, тук имаше и няколко кучета, което силно зарадва Пу. Въпреки това обстановката му бе малко притеснителна, затова предпочете да пази огромната им раница. След сякаш безкрайно чакане, най-после стопанинът му излезе, но новините не бяха добри. През днешния ден бяха минали страшно много хора и не бе останало почти нищо за ядене. Двамата другари си разделиха порция боб или по-скоро останалата чорбица и 4 малки филии хляб. Накрая стопанинът му извади две вафли, които най- вероятно се водеха свещени запаси. Това бе крайно недостатъчно, но явно повече нямаше.

Преди да се стъмни двамата другари направиха нова обиколка на езерото, което се казваше „Рибното езеро“ и бе пълно с малки рибки. За пръв път през този изтощителен преход Пу видя място, което носеше подходящото си наименование.

Междувременно стопанинът му бе потопил крака в хладката вода, а малките рибки му правеха нещо, което за Пу бе със странното име „пилинг“.

Малкият Пу също опита, но някак си все не му се получаваше. Поради някаква причина малките рибки дори не се приближаваха към изстрадалите му лапи. Пу бързо загуби интерес към тези процедури, но стопанинът му дълго кисна краката си в прохладната вода.

Най- после „пилингът“ приключи и бе време да разпънат своя лагер. Избраха приятно място на един от склоновете  около хижата. Стопанинът му се повъртя малко и отиде при някакви други палаткаджии, които се бяха настанили наблизо. На Пу вече не му се мърдаше никъде, така че остана при багажа, като държеше под око ставащото наоколо.

Малко преди стъмване към палатката им се приближи някаква леличка с бял шал. Малкият Пу я бе забелязал още от далеч и не я изпускаше от поглед. Амбицираната и походка никак не му се нравеше, затова реши да й вдъхне малко респект. Наежи се и силно излая. Това бе достатъчно, защото лелката стъписано спря. Стопанинът му бе разбрал, че се случва нещо нередно и бързо пристигна.

Оказа се, че лелката била от "Бялото братство" и искала да се махат, защото този склон бил запазен само за тях. Освен това в резервата било забранено за животни и на Малкия Пу нямал място тук. Стопанинът му й обясняваше, че никъде не е обозначено на кого е мястото, а и няма как 15-минути преди стъмване да събират целия багаж и да търсят ново място за нощувка. Разговорът взе да преминава във висок тон. Надойдоха и други хора, които също се оказаха незаконно настанили се.  Попаднала в обсада, леличката реши да смени тона като все пак  „позволи“ на хората да пренощуват. Най-после можеха да лягат.

Тази нощ мина много по-добре от предишната. Тук бе по-уютно, по-топло и по-познато. Малкият Пу цяла нощ сънува как отново препикава камъните на "Бялото братство", а на сутринта дори се успаха.

Това не бе фатално, защото ги очакваше не повече от 3-4 часа път. Стопанинът му сгъна палатката и тръгнаха. За закуска изядоха по един „Сникърс“, с което, по думите на стопанина му, привършиха всички хранителни запаси. Спуснаха се покрай някакъв водопад, подминаха последното от „Седемте рилски езера“ и се озоваха на някаква пътека със зловещото име „Душегубката“.

Страшното име не направи особено впечатление на Малкия Пу. Той вече знаеше, че имената, които хората дават на някои места не отговарят на истината. Въпреки всичко предпочиташе да ходи по-близо до стопанина си.

Съмненията, които Пу имаше относно трудността на този последен преход бяха разсеяни бързо. През цялото време слизаха, а отвред ги заобикаляха огромни борове и ели. Пресичаха огряни от слънцето поляни и прецапваха през бистри поточета.

След няколко часа достигнаха и хижа, която носеше странното име „Вада“. Малкият Пу имаше желание да хапнат нещо и изпитателно погледна стопанина си, но той се отби само, за да размени няколко думи с вежливия хижар.

След хижата продължиха по асфалтиран път, което навеждаше Пу на мисълта, че може би вече са близо. След малко обаче отново свиха в гъстата гора. Тук вече трябваше да се изкачват. До хижа „Мальовица“ им оставаше малко, така че Малкият Пу избърза напред и наложи убийствено темпо. Склонът обаче така и не свършваше. Оказа се, че разстоянието между х. „Вада“ и х. „Мальовица“ не е толкова малко, колкото си мислеха. Решиха да починат. Темпото наложено от Пу бе прекалено бързо, а може би вече и силите им бяха на привършване.

След кратка почивка продължиха напред, но вече много по-спокойно. Целта бе близо и нямаше нужда да се претоварват излишно. Хората по пътеката ставаха все повече, като всеки срещнат казваше, че пътят им намалява  - 15 минути, 10 минути, 5 минути .... и най- накрая бяха там, от където започна всичко – "Меча поляна".

Бяха минали само няколко дни, но на Малкия Пу му се струваха като цяла вечност. Кучето, което бе стъпало на тази поляна преди 3 дни, не бе същото, което се връщаше сега. Пу важно пристъпи на зелената морава. Останалите кучета го гледаха ококорени. Макар и опърпан, кален и прегладнял, Малкия Пу се чувстваше добре, той бе Покорителят на Рила....