Малкият Пу - Приключения в дивия юг.

Част ПЪРВА.

„Късноантичната Констанция или прекрасно място да умреш“.

Този уикенд ще се ходи до останките на късноантичната и средновековна крепост „Констанция“. Намира се в околностите на известния с гръмкото си име град Симеоновград или както аз го знам – Марица.

Проверявам Google mapsa и виждам приятни снимки. Някой вече е бил на крепостта и е забил 5 звезди. Мястото явно си струва. Обаждам се на всякакви познати и упорито ги навивам. Всички са въодушевени, но учтиво ми отказват.

Тръгваме аз и Малкия Пу. 

Първата забележителност по пътя ни е някакъв грандиозен завод. Пу се чуди какво е това димящо нещо??? Аз също, но нямаме време да питаме, бързаме прекалено много. Вече минава 4 следобяд, а не сме стигнали до никъде.

Все пак решавам, че трябва да спрем, за да нащракаме няколко снимки. Вадя фотоапарата и се приготвям. В този момент излиза някаква чичка в униформа и започва да крещи. Не му обръщам никакво внимание. Първо е прекалено дърт, второ е прекалено далеч. Оня вади някаква радиостанция и започва да говори нещо по нея. Нещата започват да отиват на зле. Дистанцията по между ни бързо се скъсява. Хвърлям се в Голфа и изчезвам с мръсна газ. Подминавам огромна табела, на която пише „AES – Гълъбово. Обект с национално значение“. След няколко минути се разминавам с някаква патрулка. Полицаите ме гледат изпитателно. Правя се, че не ги забелязвам. Малкият Пу ги лае с гърлен глас. Това сякаш спасява положението. Полицаите ме вземат за поредния заблуден кучкар и подминават.

Аз обаче съм упорит. Едва изчаквам да се скрият зад завоя и само на инат нащраквам няколко бързи снимки. Чуството ми е познато. Сякаш съм в „Забранения град на Фамагуста“.

Продължаваме към Симеоновград или Марица. Разрухата е пълна. По околовръстното ни дебнат проститутки. Шоколадови „пимпове“ със златни зъби ни приканват да опитаме стоката им.  Пу следи ситуацията с интерес. Аз се правя на разсеян.

Подминаваме реката, която също е Марица. Какво съвпадение!!! Скоро сме пред градския стадион.

Тук играе мачовете си небезизвестният ФК „Бенковски“ (Симеоновград).

Да, ама Не!!!

Чрез местен референдум населението решило, че не иска да има футболен отбор и го закрили.

Затварям очи и си представям отминалата слава. Грандиозното съоражение е изпълнено на своя „full” капацитет. Местните любимци играят с „Гигант“ (Съединение). Залогът е спасение в Трета аматьорска югоизточна лига. Чувам рева на тълпата, чувствам напрежението с всяка фибра на тялото си. Местните момчета се борят като лъвове. Съдията обаче е купен и ги порязва с червен картон.  Тълпата полудява и нахлува на терена ..........

Това обаче е отдавна в миналото.

За съжаление трябва да продължим. Скоро сме на южния браг на р. Марица.

Малкият Пу търчи по пясъка с цялата си сила. Чувства се прекрасно. Може би си мисли, че отново сме на Иракли. Илюзиите му бързо се изпаряват, след като от някъде се появява огромно стадо крави. Погват го някакви кучета. Пу хвърчи със светлинна скорост. Опитвам се да го спася, но скоро разбирам, че всъщност аз самия имам нужда от спасение. Пу прелита и изчезва.

Аз се качвам на някакво храстовидно дърво, което обаче е прекалено крехко. Клонките му се гънат във всички посоки. Имам чувството, че всеки момент някой от песовете ще увисне на задника ми. В последния момент пристигат и чобаните. Спасен съм!!! Нещо ме гълчат, но не им разбирам езика. Благодаря им горещо и им давам една бира. Тя е още по-гореща, но те са адски щастливи.

Тръгвам да търся Пу. Намерил е спасение в реката, където се охлажда.

Междувременно жегата е убийствена. На слънце сигурно гони 50 градуса. Все пак сме в дълбокия юг на България.

Продължаваме напред. Достигаме своеобразен кръстопът.

Чувстваме се истински объркани. Тук GPS-ът не върши работа. Нямаме интернет, нямаме обхват, нямаме нищо! Изпадаме в лека паника. Малкият Пу поема инициативата като избира най-сенчестия път. Следвам го.

Вървим по истинска пясъчна магистрала. Чуваме рев на мотори. Разминаваме се с няколко местни каубои, яхнали крос машини. Прахоляка, който оставят след себе си е невъобразим. Няма никакъв повей на вятъра. Всичко е замряло. Като в пустинята на Ляно Естакадо сме. Решаваме да напуснем пътя. Газим някакви изсъхнали треви. Целите сме изподрани. Междувременно си хващам 2 кърлежа. Единият се е оплел в ластиката на слиповете ми и май е умрял. Ситуацията е тежка за всички.

В далечината откриваме някаква просека и тръгваме към нея.

Горе заварваме истинска джунгла.

За гледане е красиво, но за преминаване ужасно. Малкият Пу е дехидратиран. Оплита се в някакви треволяци и жаловито квинчи. След тежка битка с храсталака го оттървам от хищните растения. Мислех си, че по нашите ширини такива няма, но явно вече са се завъдили.

Нося го на ръце. Като герои от индийски филм сме. Скоро достигаме заветната си цел – късноантичната и средновековна крепост „Констанция“.

Виждам останки от крепостни стени на доста места. На практика целият хълм, който не е никака малък е опасан от тях. Всичко обаче е обрасло с треволяк и храсталаци. Придвижването е адски трудно.

Определено не е това, което очаквахме.

Полагам Пу на хладния камък. Той ме гледа жаловито и примрежва очи. Това ще бъде лобното му място. Такава е тежката съдба на откривателите. Облягам се на дялания зид почти в несвяст. Хвърлям последен поглед към тази красива земя. Приказно е.

Долу виждам някаква къщурка. Спасението е близо, но ние вече нямаме сили. Ако умрем тук, зная, че ще сме умрели в рая.

Изведнъж около нас пропуква пушка. Крещя с цяло гърло. Пу се съживява на мига и хвърчи по камънака.

На изстрела отговарят нови изстрели. Озоваваме се по средата на истинска престрелка от Дивия запад. Залягаме и пълзим из треволяка. Този път благославяме непроходимата растителност. Продължавам да крещя, но изстрелите заглушават виковете ми. След няколко минути пукотевицата спира. Явно силите се прегрупират. Плахо подавам глава. Пред себе си виждам Симеоновградския генерал Къстър. Зад него крачи храбрата му ловна дружинка. Вървят заплашително към мен, но аз не се огъвам. Изпълзявам от треволяка, гол до кръста, само с нож в ръка. Като същински индианец съм.   Заставаме очи в очи. Виждам, че горкият човечец е изплашен до смърт. Колената на верните му подчинени са омекнали. Объркали са Малкия Пу с петнисто прасе, а в последния момент са разбрали, че на пътя на изстрелите им има и човек. Падат в коленете ми и благодарят на бога, че съм жив. Успокоявам ги доколкото мога. Разказвам им за тежкото ни начинание. Не могат да повярват, че след крепостта „Констанция“ ще се отправим към дивата пустош на Харманли, където ще търсим „Гърбавият мост“ и „Изворът на Белоногата“. Това е начинание, което граничи с абсолютната лудост. Опитват се да ни разубедят, но ние сме непреклонни.

Изпращат ни със сълзи на очи. Някои се кръстят, други са на колене и се молят за нас....

Част ВТОРА.

„Харманли – последният бастион на цивилизацията“.

След като открихме древните останки на крепостта "Констанция" и се спасихме от вилнеещите местни банди бе време да продължим към дивата пустош на Харманли.

Натоварваме се на колата и потегляме. Движим се по черна градска магистрала. Сякаш сме се пренесли в бъдещето. Обяснението е просто и в същото време трагично. Преди шест години именно тук бяха отнети шест човешки живота. Връщаме се в 2011г., точно по Великден. Шест деца със свещички в ръце отиват към близката църква. В същото време самоуверен хлапак, се движи със 150 км/час. Пътят е кратер до кратер. Пияният шофьор прави отчаян опит да заобиколи поредната огромна дупка, но губи контрол над автомобила и се врязва в електрическия стълб. От там колата излита и помита шестте деца. След този случай, местните се радват на перфектен път, чиято цена е неописуема.

Спираме пред „Белите ангели“. Мемориалният комплекс е изграден 2 години след инцидента. Шест бели ангела напомнят за „Черния Великден“. Всеки път, когато мина от тук, нещо ме кара да спирам. Този път също. Срещам жена в черно, прегърбена и състарена. Полива новопосадените дръвчета. Фотоапаратът е в джоба ми, но разбира се, не снимам.

Жената ме вижда и се приближава. Пита кой съм? Не знам какво да и отговоря, защото всъщност съм никой или някой, който просто минава. Жалва се, че вече всички са забравили ужасната трагедия. Слагам ръка на рамото й. Казвам й, че човешката памет е кратка, но има и такива, които все още помнят. От очите й напират сълзи. Нито знам какво повече да направя, нито какво да кажа. Ситуацията е конфузна от само себе си. Казваме си няколко общи приказки за ужасната жега и всеки продължава към съдбата си.

Симеоновград вече е далеч зад нас, но не можем да си избием от главата контраста на черния мемориал със своите бели ангели.

Дори Малкият Пу е омърлушен. Диша тежко, а все още мократа му козина, започва да насмърдява. Погледът ми се примрежва, губя съзнание. Спасява ме полицейска сирена, която ни отбива точно преди табелата на Харманли.

Нареждат ни да слезем. Проверяват ни обстойно. Малкият Пу не търпи да го пипат чужди хора и започва да нервничи. Полицаите още повече. Говорят по радиостанциите и правят някакви справки на бързо извадени таблети. Оглеждат съмнително Малкият Пу. Мислят го за куче-терорист със собствен канал в Youtube. Двама в бронирани жилетки бавно се приближават от лявата ни страна. Вече започвам да си представям мъченията, които ни очакват в Гуантанамо. Не, няма да се дадем без бой!!!

Съвсем небрежно се придвижвам към отворената врата на Голфа. Ключовете са на таблото и се поклащат съблазнително. Миг преди да се хвърля в колата, ни заявяват, че ни държат заради собствената ни безопасност. Към Харманли напредвала колона бежанци.

Стоим и кибичим под палещото слънце. Наблизо има дървета, но там са се настанили тежко въоръжените жандарми. След цяла вечност най-после ни пускат. Влизаме в града, където се разминаваме с няколко камионетки на жандармерията. Гледат ни подозрително.

Започваме да се чувстваме като в Сунитския триъгълник.

Притеснението ни се покачва с всяка изминала минута. Объркваме се на единственото кръгово в града и се озоваваме на градския пазар, който е напълно пуст. Само една смела бабичка продава полуумрял разсад.

Докато търсим признаци на живот по случайност попадаме на „Гърбавият мост“.

Мостът е строен преди 500 години, за да улесни керванджиите. Сега обаче преминаването е строго забранено. Нарушителите се разстрелват. Явно целият град е под пълна обсада. Чудим се откъде да минем и решаваме, че след като не може по моста, значи може под него. Изчакваме камионетките на жандармерията да се поразредят и се шмугваме под загражденията. Готвим се да преплуваме до отсрещния бряг, но за наша изненада вода няма.

Обсадата е бързо разбита. Вече сме в Харманли. Озоваваме се на центъра, където заварваме изоставен и прашасал град. Като в американски уестърн сме. Вече съм сигурен, че част от спагети уестърните на Серджо Леоне са снимани именно тук.

Обикаляме целия град, но сме само аз и Малкият Пу. Всичко е много спокойно. Някак си прекалено спокойно!!! По някаква необяснима причина това истински ни плаши.

Откриваме и следващата забележителност на града – Керван сарай или останалата част от него.

Зад стената има заведение, но и там няма никой.

Стигаме до градският музей, който е отдавна изоставен.

Призрачно е!!!

Въртим се като мухи без глави. Най-после някой се престрашава. От една къща се открехва дървена капандура. Някакъв старец ни маха припряно. Явно иска да се приближим. Докато се усетим капандурата се затваря с трясък. Отвътре щракат някакви резета.

И тогава бурята идва.....а ние сме в окото й.

Пред нас се появява авангарда на прииждащите бежанци. На пръв поглед нещата не изглеждат страшно, защото най-отпред търчат някакви хлапета. Като всяка дечурлига, те си играят на гоненица. Скоро осъзнаваме, че игрите им не са от най-типичните. Носят някакви пакети. Май, че си играят на терористи. Правим опит да заобиколим прииждащото множество, но те са навсякъде. Най- после ни забелязват и спират. Местните са се укрили. Ние сме в средата на площада. Аз и Малкият Пу. Двама срещу двайсет хиляди. Дори градския фонтан се задавя и спира да хвърля вода. В тишината се крие невидима заплаха. Напрежението расте с всеки изминал миг.

Срещу нас излиза човек в роба. Прилича ми на древния Мойсей, който разцепил морето, за да спаси изстрадалия си народ. Този обаче е проповедник уахабит, най-вероятно от Саудитска Арабия. Аз съм в пълен ступор, но имамът въобще не ме забелязва и се насочва право към Малкия Пу, който обаче няма желание да се разправя с него и директно му захапва робата. След кратка схватка прогнилият плат се превръща във веещ се парцал. Уахабитът бяга, зад него се веят парцалетини. Пу го преследва. Той все още си мисли, че това е някаква игра.

Нещата обаче бързо се обръщат. Съвсем скоро преследвачът става жертва. Малкият Пу търчи с всички сили, а тълпата е по петите му. Някаква групичка от стотина човека се насочва право към мен. Прелитам покрай Керван Сарай, където гонещата ме тълпа леко се обърква. Използвам моментното им двоумение и успявам да притичам под Гърбавия мост, който ми дава някакво укритие.

Докато преследвачите ми се суетят скачам в Голфа и тръгвам да спасявам редник Пу. Някъде в далечината се чуват пушечни изстрели. Нещо гори. Хвърчат гранати със съзлотворен газ. Подминавам няколко камионетки на жандармерията, които са обърнати с колелетата нагоре. Няколко спецотряда са намерили спасение по близките покриви.

Ясно осъзнавам, че шансовете за оцеляване на Малкия Пу са сведени до абсолютния минимум. С риск за живота си навлизам във възтесните улички на стария град. Уязвим съм от всички страни. Искам подкрепление от "птица".... Не, не съм участник в Blacк Hawk Down. Онова е само филм, а това се случва на истина и е дяволски страшно! До няколко пламтящи коли сякаш виждам снопове от бяло-черна козина. Отчаянието започва да обзема всяка клетка на тялото ми. Дишам тежко. Вече знам какво се е случило, но съзнанието ми все още не иска да го приеме. Правя пълна обиколка на града и отново съм пред Керван Сарай.  Обграден от всякъде, на върха му се намира Малкият Пу. Като същински Хаджи Димитър, Пу раздава остри зъби във всички посоки. Силите му са на привършване, но не и моите.

Огромна доза адреналин се изпомпва право в мозъка ми. Правя смела маневра и с вратите напред разкъсвам развилнялото се море от хора. Само за няколко секунди множеството изпада в паника, но за нас това е достатъчно. Все пак в далечното минало сме минали пълен курс по почистване на плацове в митичната ни БГ армия. Видял минималния шанс за спасение, Малкият Пу прави гигантски скок. Прелита на милиметри над заострените вили и мотики, и влетява при мен директно през отворения шибидах.

Оставяме разбитите части на жандармерията да се оправят както могат, а ние с мръсна газ летим към дефилето „Олу Дере“ на р. Харманлийска. Според легендите зад него се намирал митичният комплекс „Приказките“, от където фамозният полу-бог, полу-човек инж. Митко Митев властвал над приказната си страна наречена „Пайнер“... 

Част ТРЕТА.

„В каньона Олу Дере“.

Продължаваме напред с бясна скорост. Летим по завоите право срещу слънцето. Не виждаме нищо, затова ползваме само огледалото за обратно виждане. Нe ни помага особено, но e по-добре от нищо. Скоро забелязвам как някакъв колоездач се търкаля зад нас. Продължавам напред, но Пу ме гледа укорително. Забивам спирачки и отново летя по завоите, този път на задна. В дерето се хвърля търсеща спасение влюбена двойка, млада майка едва удържа уж свръхлеката си количка „Куини“.

Спираме и слизаме. Колоездачът пухти тежко и се държи за крака. Предната му капла е на осмица. Май, че е ядосан. На Малкия Пу тези не му минават и зпалашително му изръмжава. Колоездачът ни гледа облещен, готов е да драсне всеки миг. Явно нищо му няма, но все пак трябва да му помогнем. В 102 – годишния ми Голф има всичко друго, но не и комплект за първа помощ. Малкият Пу решава да прояви инициативност и набързо препикава охлузеният му крак. Колоездачът полудява. Скача на крака, така сякаш никога нищо не се е случвало и изважда помпа за надуване на гуми. Малкият Пу го следи с интерес. Той никога не е виждал подобно приспособление и явно си мисли, че го очаква нещо твърде забавно, за да го изпусне. Хващам Пу под мишница и търчим, преследвани от гневните писъци на полуделия веломаниак. Спускаме се по някакъв невъобразим наклон, който аз вземам на каваци и се озовавам в страховит трънак. Целият съм ужулен и надран, а Малкият Пу го няма, за да ми окаже първа помощ.

Чудя дали да не се самообслужа, но осъзнавам, че по някаква случайност отново съм на правилния път. Обзема ме енстусиазъм. Това не е какво да е „дере“, а така търсеното „Олу Дере“!

Някъде пред нас трябва да са и вратите към царството на забавленията.

Първо обаче трябва да намеря Малкия Пу. Излизам от трънака и се опитвам да намеря място, където Пу може да ме види. Сякаш най-добрият вариант е някакъв древен бент, който разделя реката на две.

Съоръжението е много старо. Вероятно правено от отдавна изчезнала цивилизация. Бетонът е изключително ронлив. Трябва да внимавам на всяка стъпка. Накрая неизбежното се случва. Под краката ми се отчупва голямо парче бетон. Опитвам се да запазя равновесие и сякаш ще успея. Но не, съдбата е решила друго. Падам във водата и могъщото течение ме завлича като отронено есенно листо.

Макар и да е края на юни, водата е адски студена. Бързеите следват един след друг. Само по чудо се разминавам с няколко остри като бръснач скали. Боря се с всички сили, но краят е неизбежен. Поредният тежък удар ми идва в повече и губя съзнание.

Чувам как около мен блеят овчици. Не си представям рая по този начин, но и това съм склонен да приема. Обхваща ме приятна топлина, виждам белия тунел. И когато върху мен започва да се излива небесното блаженство, започвам да  усещам, че нещо или някой ме ръчка. Отварям очи и виждам пред очите си някаква крива гега. Пред мен е Овчарчето Калитко – явно и то е в рая. Заслужаваше го горкото. Калитко обаче не спира да ме ръчка с таз голяма гега и започва страшно много да ме нерви. Предусещам, че ще бъда изгонен още преди да съм пристъпил господните порти. Скачам побеснял и нещо му крещя. Представям си, че ми е правил дишане уста в уста и краката ми се подгъват. Опитвам се да се самозалъжа, че поне не ми е пускал език, но някак си не се получава. Калитко обаче ме гледа толкова жално, че му прощавам всичко. Започвам да го разпитвам, но единственото, което разбирам, е че Калитко всъщност се казва Калчо и пасе овчиците на местния бей. Чувствам се гузен и му се извинявам. Питам го за приказния Пайнер, но той не знае нищо.

Умърлушен продължавам напред. Мокър съм, а тук долу, слънцето не прониква никога. Започвам да зъзна. Като капак нямам никакъв хабер и от Малкия Пу, който също се скита някъде безпризорен.

Следвам поречието на могъщата река, която адски много ми напомня на Окаванго. Тайно се моля това да е р. Харманлийска, но не срещам никакви следи от цивилизация. Духът ми бавно унива.

Миг преди да се откажа, попадам на някаква пътека. Решавам да я следвам до там, до където ми стигнат силите. Упоритостта ми е възнаградена. След не повече от 500 метра най-после го намирам.

Митичният дворец на богините от ПАЙНЕР!!!

Дори си има и беседка. Явно лукса тук надхвърля всички граници на човешкото въображение.

Обикалям двореца от всички страни. Притесненията ми от евнусите на Цар Митко, пазещи умопомрачителния му харем, се оказват напълно безпочвени. Скоро осъзнавам, че тука няма никой. Изпадам в пълно униние. Вече разбирам притчата за магьосника Мерлин. Богините са ни напуснали. Тях вече ги няма. Сега и завинаги. Вече сме комплитли елоун. Миг преди тази мисъл да помрачи завинаги съзнанието ми, от някъде се появява Пу.

Чака ме точно по средата на намиращия се наблизо огромен мост и явно ме приканва към отсрещната страна. 

Докато аз съм се търкалял по склоновете на „Олу Дере“, Малкия Пу успял да се задържи на отсрещния бряг. Храбро се покачил по почти отвесния склон....

 ...и откъснал маркуча на побеснелия колоездач. После прогонил пристигналия като подкрепление конвой от възмутени майки, които търчали със супербързите си колички чак от Харманли до тук. Не го смутила дори и присъединилата се към тях бабичка с прясно набран зарзават.

С мъка гледал от отсрещния бряг как любимия му стопанин бавно гасне...

... а когато последният скочил на крака в малкото му тяло се изстрелял толкова адреналин, че бягал без прекъсване, чак до единствения мост пресичащ „Олу Дере“, където без да яде и спи чакал, ли чакал, ли чакал. И ето, че човекът най-после се появил!!!  

Пресичаме моста и продължаваме към тайнственото царство. Вече вървим цели 5 минути, а никой не ни преледва, стреля или гони. Започваме леко да се отегчаваме. За да се разсее Пу намира някаква немска овчарка, която може би е женска. Тя е поне три пъти по-голяма от него, но на него много му харесва. В началото са щастливо влюбени, но след 30 секунди съвместен живот започват и кавгите. Овчарката има прекалено големи амбиции в живота, а Пу е малък лентяй. Нещо се ръмжат, а след няколко секунди в употреба влизат и зъбите. Пу е затиснат от огромното й туловище, квинчи, но не се дава. Тичам срещу огромния звяр с голи ръце. Някъде от храсталаците се чуват заповедни викове. Овчарката за миг замръзва и извръща глава. Гледа право срещу мен. Замръзвам и аз. Звярът изоставя Пу. Огромното му туловище се плъзва покрай мен. Буквало усещам силата му. Окрилен от неочакваното развитието на ситуацията Малкия Пу решава да я преследва. За щастие новата схватка е предотвратена от появилия се от храсталака човек. Той е собственик на овчарката и дресьор на кучета. Явно си знае работата добре, защото Малкия Пу замръзва пред строгия му поглед. Опитва се да вкара в действие извинителната си походка, но тя явно върши работа само срещу мен.

Човекът е изумен от развитата мускулатура на Пу и бързо разпознава гена му на териер. Накрая се оказва, че се познават с момчето, от което някога съм взел Пу, още когато беше малък изтърсак. Междувременно Пу и овчарката Дейв, която се оказва мъжка, продължават да се гледат изпитателно. Пу може би се страхува от Дейв, Дейв със сигурност се страхува от стопанина си, а аз не се страхувам от никого. Чувствам се почти като Антонио Ресио. За съжаление не съм търговец на риба, но може и да стана.

Междувременно разбирам, че всичко това се разиграва пред портите на Рая. Чутовен, уникален и неповторим, пред нас е комплекс „Приказките“!!!

Натокани певици хвърлят сластни погледи към смелия Пу, който важно крачи около препълнения с тежки лимузини паркинг и старателно ги препикава. Накрая обаче реалността се стоварва върху му с бруталната си сила. В дворците няма място за простосмъртни. От някъде изскача някакъв пазач и започва да го гони с пръчка. Пу обаче е хитрец. Прави залъгваща маневра и се промъква покрай кордона от охрана. Хвърля се върху певиците и ги пръска като кегли. Ентусиазмът му обаче бързо секва. От близо и без грим, богините не са никакви богини. Това е сборище на вещици, а Малкият Пу е точно по средата му.

Вещиците вадят микрофони, които на Малкия Пу изглеждат като истински метли. Настава невероятна суматоха, в която всеки спасява себе си. Вадят се пищови. Започва стрелба. Малкият Пу отново е под обсада. Пристигат и подкрепления. От някъде изскача Фики Стораро и благодари отново и отново на човека глас. Константин разпъва някаква палатка, а Борис Дали отново се пита кой с кого заспива???

Междувременно „Богините“ са нахвърляни в някакъв бус и отпрашват в неизвестна посока. 

Малкият Пу ги преследва, надявайки се тази пасмина никога повече да не се завърне по тези иначе прекрасни земи. Крачката му обаче са прекалено къси, а натрупаната умора прекалено голяма. Скоро ги изгубва от поглед, но не спира да тича. Най- после силите му свършват. Той знае, че те са някъде там и му кроят страшното си отмъщение. Малкият Пу обаче има скрит коз. Той е разбрал, че им предстои някакво сборище, наречено „концерт“. Единственото, което му оставаше, бе да разбере къде и кога.