"Маслен нос" - в търсене на дивото Черноморие.

Минаваше единайсет и бяхме поокъснели. С оглед големината на групата и множеството ни приготовления, това бе очаквано. Все пак бяхме седем човека с цели три кучета🐕. Сред нас имаше и жени👱‍♀️, а няколко човека никога не бяха спали на палатка🏕️. Някои тръгваха с ентусиазъм, а други с нескрито притеснение.

За пръв път от много време насам старият, верен Голф нямаше да участва в това пътешествие. Бяхме твърде много народ, а багажът заемаше повече място и от нас самите. Освен всичко друго, кучетата също трябваше да бъдат сместени някак си. И докато кокер-шпаньолите кротуваха, Малкият Пу не спираше да снове из краката на и без това вече поизнервените хора.

От Стара Загора, морето ни се пада относително близо, така че съвсем спокойно за час и петнайсет минути вече бяхме в подстъпите на Бургас. Тук групата ни временно се раздели. Едната кола продължи директно към „Шофьорския плаж“, където щеше да бъде и лагера ни. Другата група, вещо ръководена от моя милост😎, хвана отбивката за село Ветрен (посока Айтос), където трябваше да се намират останките на „Акве Калиде“, по-известно като „Термополис“.

Първите останки датират още от времето на древните траки, но градът, съвсем очаквано, с оглед на многобройните си минерални извори, търпи своя пълен разцвет по време на римското си управление. После е забравен за много дълъг период, докато за него не се сеща Сюлейман Великолепни, който построява тук голяма баня с хамам.

Разглеждането на останките е безплатно, но влизането в хамама е платено и струва 6 лв. На всеки кръгъл час се прожектира и кратко филмче, а ние бяхме там точно навреме. Някои останаха доволни, но други се поомрънкаха, че им било скъпо🤨. Както е казал Алеко - "Разни хора, разни идеали!"

Междувременно другата група се бе отбила в Созопол, където похапваха за последно, като нормални хора. После ги очаквали дни на глад и платкаджийска мизерия😁. Отбихме се и ние, но взехме само по дюнер, а после посетихме и близкия супермаркет. Още от пръв поглед бе ясно, че водата, която носим е твърде малко. Запасихме се с още 40-50 литра и продължихме🤠. 

Скоро бяхме и на „Шофьорския плаж“. Ако някой все още не се е сетил, плажът се намира между „Дюни“ и „Змийският остров“, сега по- известен като „Св. Тома“. За щастие зад него се намира блатото „Алепу“, което реално е спасило, тази сякаш безкрайна пясъчна ивица, от така характерното за нашето Черноморие презастрояване.

Така или иначе, вече бяхме на плажа. Част от групата, се впусна да опъва палатки, което бе голяма глупост с оглед на факта, че бе два след обяд и жегата бе почти непоносима. Други тръгнаха по плажа с идеята да стигнат до Аркутино. Трети се отдадоха на следобедно препичане, а четвърти наизвадиха рибарски такъми и започнаха да замятат с едни големи въдици. 

Междувременно, Малкият Пу бе за пръв път в живота си на море и познавайки го добре, мога да заявя, че не му хареса. Пясъкът бе горещ, а водата въз солена. Наоколо щъкаха хора, а свободното препикаване тук бе забранено. Отвесните планински склонове и гъстите, зелени гори определно се вписваха много по-добре в ествествения му хабитат.

Докато компанията се настройваше към новото място, където щеше да прекара следващите няколко дни, жегата взе да отминава. Бе време да се отправим към близкия нос Агалина, където бяхме запланували да скачаме от скалите. Тези, които бяха ходили до Аркутино, бяха смазани от умора и най-вече от жега и предпочетоха да си останат на плажа. Кокер-шпаньолите също щяха да останат, а с тях и Малкият Пу.

Това, което не бях преценил, бе че липсват както колата ни, така и малката синя палатка. Когато те бяха наблизо, той се чувстваше сигурен. В случая обаче бяхме с чужда кола, а палатката щях да разпъна едва на свечеряване. В момента, в който потеглихме, Пу изостави кучешката си компания и хукна след нас. Пътят там е прав и дълъг, но в същото време с много дупки, така че карахме бавно.

Мислехме, че скоро ще се откаже, но вътрешно знаех, че докато вижда колата, ще продължава да тича. Чак ми се прирева. Спряхме и го взехме, но щеше да стои вързан за теглича. Последното, което исках, е да скочи след мен и да се размаже долу на скалите.

Нос Агалина е на има-няма 2 километра, така че скоро бяхме там.

Отклонението по черния път е малко, но с нормална кола е невъзможно да се стигне. Пътят е много изровен, а на места и стърчат и камъни.

Бях идвал тук, но преди 15 години. Тогава не можех да плувам, така че не съм и скачал от скалите. На практика не помнех нищо. Сякаш бях на съвършено ново място.

Поскачахме, но от по-ниските площадки. За нещастие, снимките от героичните ни подвизи, са на телефона на приятел, от който може би ще ги получим, но догодина по същото време😄.

Междувременно от дълбините на морето си извадих и трофей😃, който съвестно отново пуснах във водата.

Прибрахме се по тъмно. Лагерът ни от 4 палатки, вече бе построен, а един от рибарите бе хванал и няколко малки рибки, които опържи на един огромен газов котлон.

Ядохме, пихме и викахме цяла нощ. Бяхме си пуснали и музика, която гърмеше от колоните на колите. Най-близките ни съседи бяха на поне 200 метра, а шумът от разбиващите се вълни, поглъщаше цялата ни глъчка.

***

На другата сутрин, в шест и нещо бях на крак. С главоболие, недоспал и подпухнал, започнах да правя сутрешното си студено 3 in 1 със силна добавка от чисто кафе☕. Докато се суетях по плажа, от палатките наизлязоха и останалите двама, с които имахме уговорка за деня. А тя бе да разцепим „Маслен нос“ от единия до другия му край🤠.

Бяхме бързи в оправията, така че в седем без нещо вече бяхме в колата и пътувахме към целта. Малкият Пу също бе с нас, но вече сложен в уютната си кошница. До Приморско имахме 10-12 км, а после още 5-6. От там щяхме да продължим пеша.

Оставихме колата на отбивката за тракийското скално светилище „Бегликташ“ и се отправихме към крепостта „Ранули“ и скалното образувание „Лъвската глава“. Движехме се по-добре маркирана пътечка, която не следваше да бъде по-дълга от 2-3 км. Времето все още бе хладно, така че преходът вървеше добре. Реално се намирахме в Странджа планина и както релефа, така и растителността, го показваше повече от добре. Заобикаляше ни тучна широколистна гора, която сякаш бе заляла околните хълмове.

По пътя подминахме долмена „Змейова къща“...

... чиито основен обитател бе този екзотичен гущер....

... и ето, че бяхме на крепостта.

Всъщност от „Ранули“, освен купчината разхвърляни камъни, не бе останало почти нищо. Нещо нормално, с оглед на факта, че крепостта е строена по времето на Троянските войни (около 1200 години пр. Хр.). Може би най-известната част от историята на крепостта е свързана със страховития Вълчан войвода, който със своята чета, достигаща до 70 човека е действал из територията на цяла България. Основният му район на действие обаче е бил Странджа, а главната му база, именно мястото, на което се намирахме в момента.

Видно бе и защо. Въпреки, че част от най-населените морски курорти бяха на хвърлей разстояние, мястото продължаваше да бъде диво и трудно достъпно. Само можехме да си представяме що за непроходими са били някогашните лесове и скритата под тях блатиста река Ропотамо.

За нещастие скалния феномен „Лъвската глава“, не можеше да се види от мястото, на което се намирахме. Всъщност най-добра видимост към това образувание има от шосето долу. Просто трябва да знаете отбивката, на която да спрете.

След като първоначалната част от плана ни бе изпълнена, продължихме към дивите плажове около устието на Ропотамо. За целта се върнахме до колата и поехме по тесен, но добре асфалтиран път. Скоро пред нас се изпречи масивна бариера. Отбихме в страни и продължихме пеш.

За наше изумление току пред нас, пътя ни пресече огромна черна дива свиня. След нея в индианска нишка се движеха 6-7 малки. Вече бяха поотраснали, така че характерните им кафяви точки се бяха изгубили. Личеше си, че дивите животни живеят в резерват, защото грам не се притесниха от нас. Две от свинчетата, дори решиха да поровят и асфалта.

Тази неочаквана среща бе емоционално зареждаща, така че ускорихме темпото и скоро бяхме на плажа.

Бяхме пред устието на река Ропотамо.

И от двете ни страни се бяха ширнали красиви пясъчни плажове, по които тук-таме се мотаха хора.

Водата бе гладка като тепсия, а цялостното излъчване на мястото, бе сякаш сме някъде много далеч от България. Всяка фибра на телата ни искаше да останем тук, но в същото време знаехме, че това не са единствените диви и красиви плажове на „Маслен нос“. Някъде там, се намираше плажа „Св. Параскева“, известен с изоставения си параклис, така че бе време да продължим напред. Бе около 11 часа, така че имахме не повече от час, преди убийствената жега да ни удари с цялата си сила.

Движехме се по красиви горски пътечки. Маркировката бе ясна и на често, така че нямаше вариант да се объркаме.  След около 40 минути бяхме пред останките на църквата „Св. Параскева“. Мястото е много скрито и според изследователите, причината тук да има църква се корени във факта, че някога много отдавна наоколо е имало и манастир.

По-важното бе, че вече бяхме стигнали, там където трябва, а усилията ни, си заслужаваха изцяло.

Както заливът, така и малкия плаж, скътан в утробата му носеха името на „Св. Параскева“ и по моя преценка влизаха в Топ 3 на най-дивите и едновременно с това екзотични плажове в България.

Жегата вече бе станала наистина непоносима, така че тук щяхме да прекараме най-жарките часове от деня. Проблемът бе, че нямахме чадър, а растителността наоколо не предлагаше възможност хем да ползваме сянката й, хем да сме на готино място, откъдето да съзверцаваме заобикалящата ни убийствена природа. Не биваше да се отминава и факта, че на подобни диви места, из шубраците, често се срещаха и змии🐍. В крайна сметка се възползвахме от разни клонки изхвърлени от морето и си направихме по едно малко заслонче, на което опънахме тениските си. Получаващата се сянка, бе доста миниатюрна, но поне имаше къде да си наврем главите.

Макар и често да влизахме във водата, в един момент жегата започна да ни идва в повече. А започнахме да усещаме, че бавно, но сигурно изгаряме. Около четири следобяд събрахме багажлъците, но вместо да се върнем по пътеката, от която бяхме дошли, решихме да хванем друга, която трябваше да ни изведе до тракийския култов комплекс „Бегликташ“.

След около 40 минути бяхме на „Българския Стоунхендж“.

Според проучванията светилището е свързано с древното тракийско племе скирмиани и е изградено 1400 години пр. Хр., като е изоставено около V в. сл. Хр. Около светилището обаче не са намерени останки от древен град, което означава, че по своята същност мястото е изпълнявало роля подобна на настоящите манастири.  

Всеки един от нас бе посещавал тази забележителност и то повече от веднъж, така че й отделихме само няколко минути. И макар вече да бяхме походили доста, тепърва ни предстоеше най-голямото тръмбоване, защото колата ни бе оставена много надалеч от тук😯.

Макар и бавно най-после стигнахме, а телефоните ни показваха, че разстоянието, което сме изминали варира между 24 и 28 километра.

Натоварихме се и скоро бяхме при нашите приятели, които ни заявиха, че заминават за Приморско, защото се били отегчили от целодневно висене на плажа. Ние пък си бяхме натъпкали огромната хладилна чанта с бира и нямахме никакво намерение да мърдаме, където и да било. Денят ни бе достатъчно дълъг и уморителен.

***

Странното е, че понякога красивите места се намират на хвърлей място от очите ни, но ние обикаляме целия свят втълпявайки си, че нещо е много по-красиво от това, което имаме, само защото се намира на хиляди километри от нас.

„Маслен нос“, колкото и малък да изглежда на картата, е сгушил в пазвата си красоти и забележителности, които липсват на цели държави. Съчетаващ в себе си меки възвишения, искрящо зелени широколистни гори, дива флора и фауна, изумрудено сини води, красиви заливи, светещи до блясък пясъчни плажове, скални феномени и редица древни забележителности, „Маслен нос“ определено ще остане сред най-положително изненадалите ме места, за последните няколко години.

В същото време си давам сметка, че места като „Маслен нос“ не са за всеки. Те са само за тези хора, които искат да открият красивото.

За тези, които искат красивото да им бъде дадено наготово🤨 - може би трябва да отидат другаде😉.