Нейде из "Мъглижката клисура"...

Падаше се средата на февруари. Вече бях направил опит да щурмувам водопадите „Малкият“ и „Големият скок“ край Мъглиж🏞️. Условията бяха тежки. Духаше свиреп вятър. Така, пътешествието ми приключи точно до православния кръст, извисяващ се над село Селце😆.

Не обичам да оставям нещата по средата, така че на следващата седмица ми предстоеше нов опит. Бях се зачел в разказа на @master_of_germs, за планинските им митарствания из Македония, а после реших да пусна и „кратък“ коментар😀. В крайна сметка тръгнах към един и половина😯.

Нахвърлих най-необходимото в малката си синя раничка и потеглих🚗.

Малкият Пу гледаше приготовленията ми жално, но както и предишния път, щеше да си остане в къщи. Преди десетина дни го бях оставил при нашите, където малкият пакостник, скучаейки целодневно, бе решил да изяде една черга🤨. Последваха куп усложнения и неколкократни посещения при доктор. Слава Богу, мъникът малко по-малко се възстановяваше.

Бързо превалих Средногорието и вече бях в Казанлъшкото поле. Могъщите склонове на Стара планина вече бяха току пред мен.

Някъде вляво виждах масивът на Триглав, а малко зад него бе и връх Ботев (на снимката не се виждат😀). Под лъчите на зимното слънце, огромните снежни шапки буквално светеха.

Моят път обаче не бе в тази посока. Целта ми бе „Мъглижката клисура“, издълбана от водите на река Селченска. А нейде из дебрите й трябваше да се намират и двата "Скока".

След първоначалния си провал, се бях надъхал, така че местността вече бе добре разучена. Малко в ляво от Мъглиж бе отбивката за Мъглижкия манастир „Св. Никола“. От там тръгваше и пътеката за "Винишкия камък". Малко в дясно пък бе отклонението за с. Селце, до което бях стигнал при първия си опит да щурмувам „Скоците“. А баш направо се падаше „Мъглижката клисура“. 

Цялата картинка ми изглеждаше прекалено наредена, следователно твърде лесна😉. Така, вместо да се насоча директно към „Скоците“, първо реших да мина през Мъглижкия манастир⛪.

На два пъти съм ставал кръстник тук, но сякаш не бях идвал никога😯.

Манастирът е основан от Цар Калоян, през далечната 1197г. и освен всичко друго се водеше и за паметник на културата. Имал килийно училище още през XVIв., а на по-късен етап, игумен е бил и поп Харитон, който по онова време приютявал, вече тръгналия на първата си обиколка из България, все още никому неизвестен Васил Иванов Кунчев.

Не знам дали попаднах на църковен празник или се случваше нещо друго, но преди да изляза, свещеникът ме придърпа и ме напръска с една четчица, като ми изрисува и кръст на челото. Случваше ми се за пръв път, така че го попитах, трябва ли да кажа нещо. Той ми каза, че няма нужда. Прекръстих се и тръгнах. Предполагам, че бях мирпомазан, така че за днес бях недосегаем за опасностите на планината, стихиите и боговете🤠.

А понеже, обичах да се вра навсякъде, без да зная попаднах и в крилото, където се помещаваха монасите. Тук обаче ме очакваше изненада. Манастирът бе девически😳.

Докато се суетях, насреща ми изскочи монахиня, която не носеше традиционнта за облеклото им забрадка. Имаше невероятна кестенява коса ... около главата й се спускаше водопад от къдри, а лекият планински ветрец, взе че ги развя. Бог да ми прости, но беше много красива😳😳.

След тази неочаквна среща, нямаше какво да ме спре, така че скочих в Голфа и потеглих за „Мъглижката клисура“.

По пътя обаче ми дойде друг акъл😀. Над клисурата се намираха останките на крепостта „Горненски град“, а след като така и така вече бях стартирал съчетаването на планински с религиозен туризъм, нямаше да бъде зле да добавя и малко история😉.

Бях проучил много добре местността, така че знаех и точното място на крепостните зидове. Те се намираха над клисурата, така че от крепостта, реално през нищото, щях да се спусна рязко надолу и така да се озова, някъде между двата „Скока“😎.

Пътят бе теснав, а на места имаше и лед. Редуваха се широколистни гори и борови масиви. След няколко километрово изкачване, най-после бях и на търсеното място. До един от завоите имаше малка отбивка, а на нея бе паркирал сив ван Опел Зафира.

Времето бе много приятно, да не кажа, че бе направо топло. По северните склонове на планината обаче имаше лек снежец, който можеше да бъде много коварен.

Поех бавно нагоре и скоро бях пред останките на средновековната крепост „Горненски град“. Точно както и манастира, тя също бе строена от Калоян.

Всъщност „останки от крепост“ бе твърде силна дума.

В действителост, на няколко места, наистина си личаха разни камъняци, които само много опитно око можеше да определи като някогашни крепостни стени😆. Тук се срещнах и с другите „туристи“ от Зафирата - баба и дядо с малко внуче, които беряха минзухари.

Обясних им плана си да се спусна към „Скоците“ именно от тук, на което дядото ми отговори, че не съм в ред с главата🤪. Трябвало да се върна до местността „Барите“, от където тръгвала и нормалната пътека, но за да стигна от там до „Скоците“ ми трябвал цял ден. Последва и задължителната лекция как не можело така самичък в планината, защото можело да се подхлъзна, да ми падне камък на главата, да ми стане лошо и други бля-бля работи. След като с усмивка изслушах всички съвети, обещах, че само ще се помотая наоколо и се връщам обратно.

Междувременно, двуседмичната обмяна на опит с master_of_germs, осъществена из чукарите на Словенските Алпи, ме бе научила, че най-добрият приятел на всеки уважаващ себе си планинар е голямата тояга. Колкото по-голяма и крива, толкоз по-добре👍.

Това чудовище ми стигаше амен до брадата, а аз хич не съм от късите😄. 

Най-важното нещо, преди да се навлезе в гориста местност, из която няма пътеки, е да установиш правилно позицията си. Така, че вместо да се спусна надолу, продължих нагоре. От високото целта ми бе закована. Знаех къде се намирам, знаех къде се намира и целта ми!

„Мъглижката клисура“ бе ясно очертана и се намираше точно под мен, а някъде в далечината, бяха и „Скоците“.

От тук насетне ме очакваше слизане. В началото следвах някакви трудноразличими пътеки. Бяха доста хаотични и често се провираха току под храсталака, което ме навеждаше на мисълта, че са правени от животни. Кози🐐, сърни🦌, лисици🦊 или вълци🐺, никой не можеше да каже🤨.

Заобиколих няколко интересни канари.

И ситуацията започна да става леко критична.

Бях се пуснал по улей между две големи урви. Слизането не бе хич лесно, но долу-горе се ядваше.

В един момент обаче улеят свърши и пред мен се изпречи съвършено отвесна скала.

А река Селченска, макар и все още доста под мен, вече се виждаше ясно.

Въпросът бе как да продължа надолу? Започна се едно сукане, обикаляне и извъртане, но най-подходящото място за слизане, което виждах бе заснежен стръмен улей, който не бе никаква опция. Ако се хлъзнех по това нещо, нямаше какво да ме спре. А ако все пак слезнех жив и здрав, което бе доста съмнително🙄, нямах ясна видимост, води ли улеят до самата река или просто свършва до поредната отвесна урва. Което поставяше въпроса, ако все пак слезна до някъде и после „пътя“ свърши, как точно ще се върна обратно???

На няколко места видях и барабонки, някои от които бяха и доста пресни. Това означаваше, че в района със сигурност има диви кози🐐, което пък водеше до извода, че трябва да имам едно на ум и за съборени камъни.

След сума въртене, което бе и доста уморително, започнах да чувствам леко отчаяние. Колкото и да не ми се искаше, може би щеше да се наложи да се връщам на обратно. Вторият ми опит за щурмуване на „Скоците“ отново щеше да бъде провал😥.

Там някъде, погледът ми привлече едно зелено борче🌲. На фона на изсъхналата широколистна растителност, то се открояваше, като същински маяк.

Приседнах до него и си представих, че съм древен човек, за който природата е била майка, а дърветата, скалите и канарите са били символ на нейното величие и съвършенство едновременно.

И ето, че го зърнах ... някъде там, между канарите, сякаш имаше нещо като процеп. Точно пред него бе израсъл огромен трънлив храст, но „Да“, зад него определно имаше процеп😃. Гигантската тояга, която носех и досега бе свършила отлична работа, тук щеше да бъде незаменима.

Трънакът бе много жилав и не се даваше. Махах, удрях, блъсках и тъпчех сигурно 20 минути. Станах вир вода. Най- зле бе главата ми, защото въпреки приятното време бях със зимна шапка. Предходният ми щурм, бе само преди седмица. Времето обаче нямаше нищо общо със сегашното. Имаше сняг и духаше силен вятър. Ама така духаше, че ми се подуха ушите🤒. Слагах си капки и нещата долу-горе се позакрепиха, но вече бях наплашен.

В крайна сметка, пробих трънливата барикада и пътят ми надолу в общи линии бе открит. Последвалото слизане не бе лесно, но като цяло винаги имах най-малко две опции, откъде да мина.

И най-после бях в средата на „Мъглижката клисура“, а пред мен бучеше река Селченска.

Мислех си, че вече съм преодолял най-тежката част от прехода си, така че доволно си свируках. А всъщност истинските ми проблеми, едва сега започваха.

Оказа се, че съм от грешната страна на реката.

Ясно виждах как пътеката за „Скоците“ виеше на отсрещния бряг. Всъщност мястото, на което бях попаднал бе малко по-височко и именно поради тази причина в този момент, тук нямаше вода. Ако скоро бе валяло, този малък бряг, със сигурност щеше да бъде подводнен, а аз нямаше да имам абсолютно никакъв шанс да пресека отсреща.

Скоро се оказа, че дори и при настоящата ситуация, шансовете ми да премина отсреща също бяха доста нищожни. На пръв поглед реката изглеждаше като по-пълноводен планински поток, следователно нищо особено. В действителност обаче, течението бе много силно. Единственият начин да премина отсреща бе или да газя през реката, което с оглед на сезона бе изключено, или да скачам по мокрите камъни, което щеше да бъде още по-откачено.

Тук, за пръв път осъзнах, че въпреки многобройните си митарствания из планини и балкани, всъщност нямам никакъв опит с прекосяването на пълноводни планински потоци през зимата. 

Обмислих ситуацията и взех най-тривиалното решение - реших да си направя мост🏗️.

Набелязах си нещо като брод и започнах да хвърлям камъни. За мое изумление водата отнасяше пред очите ми камъняци, тежащи по 20 кила и отгоре. Бързо разбрах, че нещата няма да станат по този начин, така че започнах строежа на моста от самия бряг. Поставях малки камъни, върху тях големи, после пак малки и пак големи. Всичко ставаше адски бавно, близките камъни бързо се обраха, а водата бе много студена, така че ръцете ми станаха на кочан.

Малко по-малко обаче мостът напредваше. След около 30 минути мъки, най-после стигнах и до централната част на потока, където течението бе най-силно и не се задържаше ни камък, ни нищо.

По принцип, каквото и да правите при изкачвания, спускания и т.н., винаги трябва да имате най-малко две опорни точки. При спазването на този принцип прехвърлянето на тежестта става изключително равномерно, така че може съвсем спокойно и почти безопасно да преодолеете на пръв поглед невъзможен терен. Именно в това бе и настоящият ми проблем. Разстоянието между двата най-големи камъка в средата на потока бе прекалено голямо, така че нямаше как да прехвърля плавно и равномерно тежестта си от единия крак на другия, следователно каквото и да правех винаги щях да имам само една силна опорна точка.

Времето ми напредваше неумолимо, а не знаех дали занапред няма да има нужда да прекосявам реката отново, така че в един момент разбрах, че ще трябва да рискувам. Събрах вскякакви клонаци и долу-горе ги наредих върху вече подредените камъни. Голямата ми тояга щеше да играе най-важна роля, защото именно нея смятах да използвам като опорната точка, която толкова много ми липсваше.

Стъпих на клонаците и те бързо потънаха, но все пак ме държаха малко над водата. Заклещих тоягата между няколко подводни камъка, опрях се на нея и прехвърлих тежестта си към крака, с който трябваше да стъпя отсреща. Това бе ключовият момент на цялото преминаване⚠️.

Течението в средата бе много-много силно. Камъните на дъното леко се разместиха и тоягата се отплесна. Паднах във водата на една страна. Дрехите ми бяха непромокаеми, но невъобразимо количество ледена вода нахлу през крачолите и ръкавите ми. Слава Богу, поне не си намокрих главата. Потокът не бе дълбок, така че нямаше опасност да се удавя, но вече бях мокър до кости. Излязох на другия бряг и тогава се сетих за фотоапарата и телефона, които бяха из джбовете ми. Фотоапаратът📷 бе поомокрен, но му нямаше нищо. Телефонът☎️ ми обаче бе изпаднал в клинична смърт. Стъклото му отдавна бе счупено, така че водата бе минала през пукнатините.

Сега обаче имах по-важни проблеми. При така развилата се ситуация, „Големият скок“, отпадаше от плановете ми по подразбиране😐. Някъде по пътя ми надолу трябваше да се намира и „Малкият скок“, който вече въобще не ме интересуваше. Най-лошото бе, че надолу по клисурата имаше поне два километра, а после пък нагоре към колата, поне още три.

Разстоянието от мястото на злополучното ми падане до местността „Барите“ го взех на тичане🏃‍♂️. Странно, но не се чувствах зле, не ми беше и особено студено. Явно адреналинът ми, покрай цялото приключение, се бе вдигнал неимоверно и ме държеше здраво на крака. През цялото време търчах с голямата тояга в ръце😄. Тя вече не ми трябваше, но стискайки я сякаш чувствах някаква вътрешна сила. Бях като древен ловец, хванал копието здраво, макар и дивечът да е безвъзвратно избягал или като средновековен войн, стискащ оръжието си до последно, макар и разбрал, че битката е отдавна изгубена.

Междувременно по пътя надолу, дори правих и снимки.

Обстановката бе доста минорна и никак не помагаше на насторението ми.

Междувременно подминах и изоставена барака, която най-неочаквано доста ме развесели😀.

От тук бяха минали самите "Таню и Мара", които освен всичко друго, бяха яли и лютеница "Пинджур"😅.

Успях да осъществя частично плана си, като все пак направих „Малкия скок“...

... и излязох на някаква прабългарска юрта😯.

Тук някъде се присетих, че именно край Мъглиж, школата за оцеляване „Багатур“, посрещаше прабългарската Нова година. А по едно време дори се говореше, че някъде в района, ще бъде направен и модел на подвижно прабългарско селище с всички характерни елементи на прабългарския бит. 

Е, макар и по случайност бях попаднал на точното място👍😁.

Докато се дивях на индианския ..... ъъъъ, прабългарския тотем😀, отнякъде изскочи цяла глутница песове. Бяха пет на брой, като Слава Богу само две от тях бяха по-едри. Държах в ръцете си голямата тояга, която освен символ на древната ми мъжественост, щеше да се окаже и перфектното средство за излизане от тази напечена ситуация. Не исках да удрям кучетата, така че започнах да я въртя наляво-надясно. Идеята със сплашването обаче въобще не сработи, дори бих казал, че глутницата се настърви още повече.

Бяха на своя територия и се чувстваха силни.

Въпросът нямаше да се разреши от само себе си, така че тамън да ги захвана и отнякъде изскочи някакъв „прабългарин“ с плетена шапка, на която пишеше „Brooklyn“😯. Кучетата започнаха да махат опашки, а оня викна отгоре ми какво диря тука, щели да ме изядат песовете му. А това било и частен имот.

„Къв частен имот бе??? Сложи една табела, дръпни един тел поне!!!“ Оказа се, че тел има колкото щеш и табели също. Ама от другата страна, щото от там, откъдето съм се появил аз, той досега човек не бил виждал да идва😄.

След тази поредна драма, ме очакваше няколко километрово изкачване. Бях изразходвал доста сили, така че от тук насетне само вървях. Слава Богу, по-голямата част от пътя все още бе огряна от слънцето, така че ми бе студено, но не непомосимо.

Междувременно, макар и да бе бял ден, изгря огромна ясна луна.

По пътя снимах и поредица, от странни гнезда, изградени сякаш от паяжина. Това нещо със сигурност не можеше да го направи птиче. За паяци с подобни размери по нашите ширини не бях чувал и Слава Богу, че много ме е страх от паяци☹️. Оставаше да бъдат някакви буби или гъсеници, които се бяха опаяженосали, за да издържат зимата🙄. 

За съжаление всяко спиране, макар и за броени секунди ме караше да изстивам адски бързо😬, така че трябваше да продължа напред. На няколко пъти ме подминаваха коли, на които вдигах ръка, но никой не спираше. Явно им приличах на пропаднал скитник или нещо от рода😄.

На няколкостотин метра от колата, макар и да не му бях махал, все пак спря червен пикап Тойота🚗. Качих се отзад в каросерията. Имам чувството, че за тази минута, през която бях отзад, събрах повече студ, отколкото за последния час и половина.

За щастие скоро бях при Голфа, който си ме чакаше най-невъзмутимо на мястото, на което го бях оставил.

Преди да тръгна обаче имах да свърша още една важна работа.

Качих се на високото и като същински Ескалибур, с все сила, забих вярната тояга в замръзналата земя.

От тук насетне само „Избраният“ ще може да я извади, за да постигне онова, което аз не успях – да открие пътя до легендарния „Голям скок“, бучащ нейде, из дебрите на „Мъглижката клисура“😉.