От един от най-старите до един от най-малките или от Пловдив до Хум

София, Стрелча, Пловдив, Калофер и Хум

Минаваме сръбско-българската граница. Всичко си е както сме си го оставили преди година. И по-предната година. И по-по-предната. Дупки, мизерия, кротки улични кучета. Злобни улични кучета, вкиснати и сърдити митничари. И пак дупки.

Поне не се налага да се тресем по стария паважен драгомански път както през 2019.

Магистралата се строи обаче няма да спра да повтарям, че за 30 години, 17 правителства не успяха да ги направят тези 50 километра. Сърбите през това време вдигнаха две магистрали средно по около 500 километра и с много тежки терени на места. За по на запад от съседите и дума няма да отварям, едва ли има някой, който да не знае.

Още първият ден тряба да пресека няколко пъти родната столица. От витошките покрайнини до централна автогара. Битовизми. Със самолет се стига по-бързо до България, отколкото после от София до Пловдив.

София е толкова опърпана. Като изпосталял клошар е. Боли ме! Много ме боли, макар тя да не е моят роден град, но с годините съм я обикнала като такъв. Очите ми търсят красивото. Не мога да го открия. Нито в разрушените фасади на основните софийски булеварди като Ботев, например, нито в разбитите парчета асфалт, по които тракат трамваите. А те навярно са ми набори. Защо по дяволите нещата се случват толкова бавно?

Грехота е толкова богата архитектура да тъне в разруха.

Надявам се, че Витошка все пак още пази своето ново, облагородено лице. Тази година не остана време за него.

Но пък имаше време да отскоча до Стрелча. Не знам откъде идва името. На мен ми звуки като история, свързана с рицарски стрели. Днес обаче си струва да се посети заради минералните извори.

Стрелча - пред централната къпалня

Стрелча е типичният съвременен български представител на град, от дребен калибър, опитващ се да скъса със социалистическото минало с някакви нови и модерни елементи. Не знам кой е кмет и честно казано не ме интересува, но не разбирам каква е тази грандомания – да издигнеш огромен паметник в центъра, а да оставиш улиците на хората и града като цяло, толкова мизерни. Кому е нужно това? Имаше една приказка – „На гол г.з, чифте пищови!“

паметникът достолепно се издига, но някак не ми се вписва с кметството, което изглежда като да е стреляно по него, спестявам снимките умишлено

Все пак за да не ви откажа от разходка до това градче, ще ви покажа само прецизно подбрани кадри. Казвам това за да няма разочаровани, решили да отскочат до там. Мястото е подходящо за хора, които обичат спокойна почивка с лек туристически привкус.

цветни лехи, фонтанчета - има някакви наченки, но се иска още работа

Явно паметниците са на почит. Има още на Левски и на Св. Св. Кирил и Методий.

Общината прави опит да създаде парк на миниатюрите.

дяволският мост в Ардино, умалено копие

Мадарският конник

Идеята не е лоша, само че доколкото знам вече има такъв във Велико Търново. За това си мисля, че можеше да измислят нещо по-оригинално ако искат да привличат туристи. И не казвайте, че става въпрос за пари. Става въпрос за идеи,  освен разбира се ако не е да усвоим едни пари. Ето нещо съвсем елементарно, което би могъл да създаде почти всеки. В Мюнхен, а предполагам и на други места, са много популярни на пролет т.нар. „Ягодови кафенета“. На полето, в близост обикновено има ягодова плантация, се стоварват бали със сено. Подреждат се във формата на лабиринти, така че децата да могат да тичат по тях и между тях. От дървени трупи се изграждат няколко вида люлки. Обособява се кът за огнище. „Командироват се“ от някоя ферма няколко броя пилета, кокошки, петли, зайчета, кози и се отделят в един малък обор. Стоварва се една каравана, която се приспособява на кафене. Чадъри, столове и шезлонги и ето ти чудно местенце, в което децата имат шанс да бъдат в естествена среда, да хранят животни, особено тези, които живеят в големите населени места и нямат тази възможност, да си поиграят на воля в сламата, а не с телефони, таблети и пластмаси, а родителите им през това време отмарят на слъце или сянка и сладка раздумкат с приятели. А на огнището се пече хляб, картофи.

Простичко, нали!?

Erdbeer Caffee Мюнхен

Ако пък толкова много им се усвояват пари има десетки начини да се напише културен проект и да се намери европейско финансиране. Десетки малки и безлични населени местав Германия са създали различни паркове и музеи, с които привличат стотици хиляди посетители. Иска се само желание и на някой да му се работи със сърце и душа.

Така и не успях да намеря светилището, но пък си припомних средногорските красоти, а на връщане пътят ми пресякоха и две създания с лъскави гриви.

Ето и още малко кадри от градчето и околностите, с които съм сигурна, че ще има пътешственици, които ще се изкушат да отскочат.

дворът на музея, мисля, че твоята е и единствената запазена възрожденска къща

дв

църквата Св. Архангел Михаил

дворът пред хотела, който отново е в типичния български възрожденски стил

причудливи форми на скалите в района - спокойно могат да се разкажат много истории от най-древни времена

Средногорието е също пленително

природа, събна в шепа

Средна гора над Стрелча и попътната ми среща с два жребеца, снимката е с телефон, нямах по-бърза реакция

Ваканцията в България обикновено протича съвсем простичко с два глагола – преспах, потеглям, преспах, потеглям. За кратко време имаме три точки – София-Панагюрище-Пловдив. И разбира се обратно в столицата. 

И всяка година имам велики планове – да отида до Косово, ама онова родопското, да отида до Земенския манастир, до пещерата Очите на Бог, до Стобските пирамиди, до Перущица и Батак. Обаче си оставам само с мераците. Времето не ми стига даже и за моя обичан роден Пловдив.

А този година той ми се стори по-красив отвсякога. 

така любимите ми дървени кепенци и църквата "Св. Богородица" в Стария град

Посрещна ме с новите разкопки до пощата, които миналата година бяха открити точно когато тръгвахме обратно към Мюнхен.

Специално сякаш заради мен Ковид-а беше отложил провеждането на Капана фест за средата на август. Няма такава атмосфера. Толкова жив и в същото време толкова древен. Не можах да му се наситя. Намерих си и своята сродна душа – моят голям племенник. С него се отдадохме на дълги разходки по калдъръмите на Стария Пловдив в изпращане на слънцето и най-красивия залез, който може да ти подари гледката от тепето. С фотосесия из Хисар Капия и около музикалното училище. А когато замръкнехме и нощта прихлупваше очарованието на възрожденските къщи, се спускахме в Капана, за да се включим в музикалните сцени. А те сякаш бяха безброй.

И така няколко вечери правихме все едно и също – разходка, снимки, коктейл, но всъщност всичко беше толкова различно, че ще ме топли в предстоящите дълги есенни и зимни нощи.

Не ми се тръгваше. За първи път откакто не живея в Пловдив, повече от 15 години, почти 20, ми се прииска да се завърна отново тук за постоянно.

хортуват си старите къщи тук, така, както и хората; църквата "Св. Константин и Елена"

и още от красотите на древен Пловдив

  Обещавам да посветя на Пловдив един специален пътепис, в който ще опиша най-добрите места с най-прекрасните гледки. А сега искам да ви потопя и в атмосферата на Капана. Защо му казват така, ме попита синът ми? В първия момент се затрудних и се зачудих знам ли историята. Но баща ми бързо се намеси - "Защото уличките му са малки и се преплитат. Влизаш от едно място и излизаш от съвсем друго. Точно като капан." Спомням си това място от дете - тогава наистина го избягвах, защото въпреки невероятната ми ориентация там не можех да се оправя.

А часовете преди вечерта да настъпи осъществих още една своя мечта – фотосесия на „Бали“. Е, признавам, че вероятно е малко банално вече, защото идеята се породи преди няколко години, но пък мен това не ме притеснява. А и балите в Добруджа съм убедена, че нямат нищо общо с калоферските.

И ето ме пак над куфарите. Готови и строени. Потегляме в полунощ. По границите очакваме да е спокойно, макар периодично да се прокрадват заплашителни съобщения, че са нужни тестове. Мен не ме е страх от тях. Тествах се малко преди да потеглим. Отрицателен бе и се чувствам чиста пред съвестта, че не съм хукнала по широкия свят да ръся бацили, както често в последните месеци срещах обобщения из мрежата.

Километрите до Ровин – мястото, в което ще отседнем в следващите 10 дни, са почти 1100. Нощното шофиране този път ме поизтощи, въпреки добрата пътна мрежа. По пътя за пореден път се убеждавам в качеството на хърватската инфраструктура, както би казал някой роден политик. Кога успяха тези хора да издигнат такива магистрали? И война водиха. Как да не им завиди човек. Перфектно състояние, дори и третокласните пътища, по които моите желани места ни отведоха. Тревичката встрани от пътя е идеално окосена, маркировката е направена сякаш вчера, а за дупки не може и дума да става. Цялата държава е насечена от стотици километри магистрали. Да ходят някои и да гледат. И да се учат, а не само ленти да режат.

Когато бях на 8 бях обиколила поне 1/3 от България и съм посещавала места, на които едва сега някои хора стъпват. Синът ми е още по-голям щастливец, защото на 8, а колекцията му от снимки е наистина е завидна. Съзнавам, че е малък, но се опитвам отсега да го подготвя за някогашната среща с предмета География. Той може безпогрешно да назове столицата на Лихтенщайн, защото е бил там. Знае също чия столица е Рим, както и може да разкаже за Изола Бела на лаго Маджоре. Е, понякога ще чуете и сладката фраза – държавата Пловдив, но това е само, защото това е родният град на майка му и е решил да ми вдига настроението. Имената обаче признавам, че са му трудни. По тази причина се опитвам да му намеря рима, с която да му е по-лесно да ги запомни. Така беше с Ница. Измислих аз: „Ница, която кацнала върху една птица!“ Не му пасна някак, но другата комбинация – Ница-пица се оказа безпогрешна.

Сега като се замисля Ница-мекица също звучи запомнящо се.

А каква рима бихте дали на Хум? На мен добре ми се връзва с ум.

Хум всъщност официално е най-малкият град в света, според Книгата за рекордите на Гинес. Мнозина вероятно като мен мислят, че това е Мелник, но за жалост той си ма конкурент в лицето на хърватското градче. Ако сте загубили вече търпение, ето го и него.

Хум - най-малкият град в света

любимата ми къща - и съм във Франция, и съм в Италия, и съм в Гърция

Хум се издига на хълм, а гледките около него изострят сетивата и пълнят душата

палми и кактуси - изненада няма, все пак е близо до Адриатическо море

автентично прескачане в миналото

кадърът, с който Хум ме спечели и знаех, че исках да го посетя, сега вече го имам и аз

каменни къщи - типичен средновековен пейзаж

Часовниковата кула, която датира от над 500 години

Първата ни спирка от нашата хърватска ваканция беше точно това място, което се е сгушило на един хълм в област Истрия, а в неговите така скромни предели живеят едва 30 души. Това обаче не пречи да има цели 2 църкви. Часовниковата кула към едната е на повече от 5 века.

Хум - напомня на малките, китни селца, накацали по хълмовете на южна Франция. Носи по нещо обаче и от духа на близка Италия и когато местните, които почти на 100% владеят италианския език ви заговорят не е трудно да си представите, че сте там. Но пък сините кепенци и врати те отнасят направо в Гърция.

Т.е. – всичко, което е необходимо на един град, е разположено на площ от 100 на 35 метра: крепост, защитна стена и масивна отбранителна кула. 

Има и цели две улици.

а няки вероятно биха могли да прекарат тук цял ден - Хум и неговата специална келтска напитка

И за да се запази не просто очарованието на градчето, но и титлата "най-малък" повече от 70 години вече е забранено заселването и застрояването.

Да - някои знаят как!

Някъде четох, че според една легенда Хум е построен от гиганти, които са трупали камък върху камък. В миналото Хум е бил част от Рим, Венеция, Австрия, Франция, Италия. Завладяван, изпепеляван и пак изграждан, оцелял до наши дни.

• Хум е споменат за първи път в документ през 1102 г., когато е имал звучното име „Castrum Cholm“. Понякога Hum е бил използван от венецианците и келтите като отлична гледка към красивата долина Мирна.
• Твърди се също така, че Хум е един от центровете на глаголицата, а доказателство за това е плоча от 12 век в църквата Св. Йероним. Има данни, че братята Кирил и Методий са били тук, разпространявайки глаголицата след славянското население. Смята се, че те са бли тук по време на тяхната Великоморавска мисия
• Местните твърдят, че живеят в шест къщи, но не се нуждаят от нищо, тъй като си имат – лекар, полицай, съдия, пожарникар, а даже и кмет. Той се избира всяка година, а в това участват всички мъже. Заедно те образуват „Съвет на глупаците“ – закачлива форма за провеждане на избори, която е заради това, че избирателите са на все възрастни хора
• Humska Biska – е напитката, с която местните се гордеят и твърдят, че се прави по рецепта на келтите, която е на над 2000 години
• Сред тихата природа и тайнствените сгради те се приютяват по време на своята Великоморавска мисия. Чрез тази своя обиколка Кирил и Методий разпространяват сред славянското население глаголицата - вид азбука. По тези земи азбуката е използвана до 20 век.

Макар и малък не страда от липса на внимание, но все още липсват тълпи от туристи. Дано остане така и занапред, за да се запази неговото очарователно провинциално излъчване.

Последен напън на колата. Има-няма 50 км. и сме в Ровин. Точни като никога – 14 часа ни е настаняването – в толкова акостирахме. Комплексът ме грабна от раз. истинска находка. Самостоятелни вилички, разпръснати сред маслинови дръвчета, кипариси, смерчове, закуми и борове. На брега на морето. А от него надничат закачливо малки зелени островчета. Веднага си помислих каква ли би била съдбата на този терен ако беше някъде по Черно море. Ще ме прощават „братята“ сърби, но се чудя как Хърватска толкова години е била в един кюп с тях. Че те нямат нищо общо – в нито едно отношение. Нито климатът им си прилича, нито архитектурата, нито хората.

Половин час по-късно вече газих адриатическите води и гонех гларусите и чайките по плажа.

о, миг поспри за цяла вечност

гледката от комплекса, с която всяка сутрин имахме щастието да закусваме

О, море – цяла година живея за тази среща.