От Пловдив до Широка лъка и връх Орфей

Поредното ни пътуване из красивите места на България, разбира се, започна от София. Хванахме първия влак за Пловдив и в девет сутринта, вече бяхме в града на тепетата.

Пловдив

Пълвин, Пулпудева, Тримонциум, Филипополис, Филибе, а за нас Пловдив – красив български град, който със своята 8 000 годишна история, е един от най-старите градове в Европа – съвременник на Троя и Микена, по-стар от Рим и Атина. Известен е още с емблематичните си тепета – 6 хълма образували се от магмени скали, застинали преди повече от 70 000 000 години.

От гарата се спуснахме към центъра на града. Главната му улица /1,8 км./, е сочена като най-дългата пешеходна улица в Европа. Състои се от улица „Княз Александър I“, наричана „Бялата“ или „Голямата главна“ и улица „Райко Даскалов“ – „Долната“ или „Малката главна“.

Движейки се по главната, отдясно видяхме надписа Together, напомнящ за 2019 година, когато градът е обявен за европейска столица на културата. Точно пред надписа е статуята на Мильо – слабоумен чешит, дербен и прегърбен, но с голяма глава и огромни уши. С външния си вид и добродушен характер, е бил живата забележителност на Главната улица през 70-те години на миналия век. Впоследствие, се е превърнал в градска легенда. За него се твърди, че е бил изключително надарен мъж, което една уважавана местна лекарка решила да провери. Та сплетните твърдят, че жената поканила Мильо вкъщи и прекарала ноща с него. Рано сутринта го изпроводила на улицата, като не пропуснала, да вземе обещание от него, че ще мълчи за случилото се. Нашият герой, взел присърце обещаното и когато излязъл, застанал под балкона на достопочтената дамата и се провикнал „Доктор Ивановааа, обещавам да не кажа на никого за...“. И така, благочестивата доктор Иванова, също записала името си в градските легенди на Пловдив.

Разхождайки се стигнахме до Джумая джамия - реликва от миналото на града. Предполага се, че е построена 14-ти или 15-ти век. Точно до нея се намира и много добре запазен римски стадион. Той е едно от най-забележителните съоръжения на древния Филипопол. Обявен е за национална културна ценност.

След джамията, навлязохме в небезизвестния квартал Капана. Носи това име още от 15-ти век, когато е започнал развитието си като две тесни занаятчийски улички, постепенно превърнали се в търговското сърце на Пловдив. В Османската империя думата „kapan“ е означавала везна за големи товари, така са били кръщавани и пазарите, където са се използвали тези везни. Сега Капана, е любимото на местните и посетителите на града цветно място, нашарено с множество графити, където можеш да убиеш няколко часа на по биричка с приятели.

Продължихме разходката си отклонявайки се към Стария град. Разположен е върху три от хълмовете на Пловдив – Небет тепе, Джамбаз тепе и Таксим тепе, известни още като Трихълмието. Обявен е за архитектурно-исторически резерват и съчетава в себе си духа и архитектурата от Античността, Средновековието и българското възраждане.

Стигнахме до църквата „Св. Константин и Елена“ /1832 г./, намираща се в самото сърце на стария град.

След църквата кривнахме надясно, за да минем през Хисар Капия – една от трите порти на крепостните стени на древен Пловдив, а сега, най-известната забележителност в Стария град.

В непосредствена близост е и Южната кръгла кула, датирана още от византийския период на града /5-6 век/. От нея са останали само основите.

От там се върнахме обратно назад и нагоре към северния хълм Небет Тепе - най-високата точка тук. Пред нас се разкри красива, панорамна гледка към града. Небет тепе е една от най-старите части на Пловдив. Там са открити останките на първото праисторическо селище на Трихълмието /IV-III хил. пр. н.е./.

Времето ни в Пловдив изтичаше и ние се спуснахме по криволичещите калдаръмени улички на стария град, надолу към Античния театър. Пострен е I век, по времето на римския император Домициан и е изключително добре запазен. Видяхме го само отвън и продължихме към жп гарата. Целта ни беше автогара Родопи, която е на около 300 метра от жп гарата, от другата страна на релсите. До нея се стига през подлеза на жп гарата. От автогарата хванахме микробус за Чепеларе. Има ги почти на всеки кръгъл час.

Чепеларе

Китен, малък град /към 5 000 души/, намиращ се в Родопите на главния път Пловдив – Смолян. Тук се настанахме в малко, семейно хотелче. На следващия ден ни предстоеше преход от 20-тина километра и малко над 650 м. денивилация, през планината до Широка лъка. Станахме рано и потеглихме. Тръгнахме по улица „24 май“ покрай река Сивковска /срещу течението ѝ/, в посока излизане от Чепеларе, към хижа Изгрев. Пътят представляваше тясна, асвалтова ивица, заобиколена от красива, иглолистна гора.

След около час и половина стигнахме до разклон, в близост до който се сливаха два потока, образувайки Сивковската река. Дясното разклонение водеше до хижа Изгрев. Ние поехме наляво, към махала Асенец. Пътят от асвалтов, стана коларски.

Минахме покрай чешма със студена, планинска вода и пейка до нея.

Пътят не ни натоварваше, вървеше се леко. Гледките ставаха все по красиви, а аз си намерих бронзова хлопка, явно измъкнала се от нашийника на някое игриво теленце.

След около час, вече бяхме в местността Мечо гробе /поляни/. Тук стигнахме до кръстопът, от който поехме на юг, към махала Кукувица. Пътят на югоизток /червена маркировка/ води към Мечи Чал и Пампорово. На югозапад се виждаше махала Бистрица.

Маркировката беше зелена, а после синя. Все пак, за да не ви объркам, направете като  нас – ориентирайте се по карта и дръжте посоката към махала Кукувица. След Кукувица хващахме все левите отбивки към Широка лъка.  

Между Кукувица и Широка лъка, видяхме скалата “Главата“. Погледната от изток, би трябвало, да прилича на глава на овен, а според други на глава на човек. Гледахме, чудихме се и разбира се, документирахме на снимки.

И ето ни вече в подстъпите на Широка лъка.

Широка лъка

Самобитно българско село, разпростряло се по склоновете на планината, в долината на Широколъжката река. Заради своя изключително добре запазен, уникален архитектурен стил, селото е обявено за архитектурно – фолклорен и етнографски резерват. Счита се за едно от родните места на родопската песен. Тук е и не безизвестното Национално училище за фолклорни изкуства „Широка лъка“, от което са започнали своя път много от българските народни певци и музиканти. В селото е и къщата, в която след освобождението от турско робство е живял капитан Петко войвода.

Настанихме се в приятно, семейно хотелче до самия главн път. От стаята ни се откриваше чудесна гледка към него.

Хапнахме в ресторантчето на хотела, след което се разходихме по криволичещите нагоре по склона на планината, калдаръмени улички. Усещането за автентичност, което няма как да не почустваш идвайки тук, е неповторимо.

Изкачвахме се все по-нагоре, между покритите с плоски каменни плочи къщурки, надниквахме във всяко появило се по пътя ни кьоше, в търсене на поредната малка уличка. Спрях се и се обърнах назад, а пред мен, в цялата си красота, се разкри Широка лъка. Седнах на ръба на едно каменно стъпало, любувайки се на прекрасната гледка.

На следващия ден първо се отправихме към скалното образувание „Момата“. Намира се на около 2 км. след Широка лъка, вдясно на пътя към село Върбово. Легендите разказват за млада, известна с красотата си българка на име Каня. Турците искали да я отвлекат и потурчат, но Каня отправила молитва за помощ към господ. Помолила го да я превърне в камък, за да запази честта и вярата си. Молитвата ѝ била чута и тя се превърнала в скала, стояща и до днес на мястото където „Каня Яковерка” избрала съдбата си.

След „Момата“, се върнахме назад, за да поемем към село Гела, намиращо се на 8 км. от Широка лъка, с денивелация от 405 м. Пътят до селото е асфалтов и се движи през иглолистна гора. Движение почти няма. По наша информация трябваше да има маршрутка в 06:45, която ние бяхме изпуснали, така че, тръгнахме пеша. Очаквахме, да видим нещо подобно на Широка лъка, но в по-малки размири. За наше разочарование, Гела се оказа по-скоро вилна зона, а не родопско село.

Следващата ни цел бе вторият по височина връх в Родопите – Орфей, намиращ се на 4 км. /760 м. денивелация/ от селото.

Връх Орфей

Наричан още Карлъка и Широколъшки снежник. Висок е 2 188 метра, само с три метра по-нисък от първенеца на Родопите -  Голям Перелик. На последният обаче има военен обект, поради което изкачването му е забранено. Наляхме си вода от чешмата в центъра на селото и поехме по главния път нагоре, който излиза от селото. До маршрута по билото на планината следвахме синя маркировка и табелите за град Доспад, след което червена. Първоначално вървяхме по коларски път, а след това по планински пътеки. Движихме се през гора, но имаше и много открити участъци. Видяхме и местните забележителности: - параклиса „Света Марина“, крепоста „Градището“ и параклиса „Св. св. Петър и Павел“, на последният, си доляхме вода.

След параклиса „Св. св. Петър и Павел“ излизахме все по-често на открито. Духаше вятър и в същото време слънцето печеше безмилостно, отвреме на време скривано от тъмни градоносни облаци, убийствена комбинация. Стигнахме до червена маркировка, по която продължихме.

Накрая забелязахме и върха. До него водеше тясна пътека, отклоняваща се от основната. Още малко усилие и ето ни на върх Орфей.

Пред нас се разкри красива 360 градусов гледка. За жалост, времето не ни остави да се отпуснем – вятърът се засили, а облаците над главите ни ставаха все по-застрашително тъмни. Направихме няколко снимки и бързо поехме назад и надолу.

Когато стигнахме обратно до село Гела, времето сякаш се смили над нас – вятърът утихна, а облаците вече не бяха толкова заплашителни. Решихме да не се връщаме в Широка лъка по асвалтовия път, а поехме по един коларски път към махала Заевите. На места виждахме, че се движим по зелена маркировка.

Този път беше много по-приятен и живописен от асвалтовия, който се падаше някъде вдясно от нас.

От Гела до Заевите са около 5 км. Къщите на махалата са разпръснати по-стръмен баир, а пътят ни минаваше буквално през дворовете и пред вратите им. Това вече можеше да се нарече махала на родопско село, която си заслужава да бъде посетена.

Попаднахме в тихо и спокойно кътче, където сякаш времето бе спряло, отказвайки да предаде на забвение и разрушение разпръснатите наоколо стари къщи. Сигурна съм, че всяка една от тях таи в стените си сенките на техните някогашни обитатели и интересни, но неразказани истории за трудния, грубоват, но красив живот на този планински край.

След Заевите, пътят се превърна в пътека спускаща се в гората, която излезе на асвалтовия път за Широка лъка.

Ноща прекарахме отново в Широка лъка, а на следващия ден ни предстоеше Смолян.

Следва продължение...