Ден ПЪРВИ.
От Карлово до Сопот през х. "Добрила".
Идеята ни бе да направим двудневен планински преход до водопада „Карловско пръскало“, намиращ се на територията на „Централен Балкан“. ⛰️ Подходът ни бе от гр. Карлово, а предвидената нощувка щеше да бъде на х. „Васил Левски“. Този път групата ни бе доста обемна, следователно и разнородна. Преходът ни нямаше да бъде от леките, но опитите ми за ранно предупреждение бяха арогантно игнорирани с думите: „Ванко го боли коляното и затова се плаши от ходене!!!“. Най-странното бе, че това бяха думи на хора, който се качват по веднъж годишно в планината, обикновено с помощта на лифт. 😄
Що се отнася до моите проблеми, наистина ги имах. Няколко седмици по-рано бяхме ходили до Атон, където определно прекалихме с обиколките и нещо си увредих дясното коляно.🤕 Така до последно се двоумих дали да се включвам в прехода до „Карловското пръскало“, но накрая все пак се реших. 😎
Така в предпоследната събота на месец април потеглихме към Карлово. Бяхме две коли + половин бус хора или общо 11 човека. Доста от хората се виждаха за пръв път, което предвещаваше неминуеми търкания, но като за начало, всички бяха ухилени и въодушевени.🙃
Паркирахме в края на Карлово и започнаха приготовленията по тръгването. Докато „бавните“ си нагласяха багажа или пушеха последна цигара , „бързите“ драснаха напред. Освен всичко друго „бързите“ наложиха и първоначално темпо. Така пълното разединение в групата ни реално настъпи още преди да сме започнали изкачването.
Всеки качвал Стара планина, знае че този масив си има свои специфични особености. Планината е дълга и относително тясна, така че кръговите маршрути по нея като цяло са изключение. Веднъж качил се на билото трябва да вървиш или на изток, или на запад. А ако искаш да се върнеш в изходната си точка обикновено трябва да извървиш наобратно, това което вече си минал, което е малко отегчително. Освен това, подстъпите към билото на Балкана като цяло са трудни. Първоначалното изкачване е свързано със сериозни денивелации, за разлика от други по-високи планини, където обаче можеш с помощта на кола или лифт да се качиш на високото и директно да започнеш с ефекта „Уау“. Опитите ми да обясня очакващите ни препятствия обаче си останаха глас в пустиня.
В началото изкачването бе много приятно. Всички бяха свежи. Настроението бе приповдигнато и жизнерадостно.🙃
Правейки традиционната си фотосесия, постепенно изостанах доста назад. В същото време „бързаците“, се бяха откъснали далеч напред. Комуникацията ни се осъществяваше с викове, които с оглед на маршрута ни, считах за напълно излишни, но все пак отговарях от време на време.
Скоро се озовах пред някакъв кръст, който ми се стори много съмнителен. 🤔 Не, че на кръста му имаше нещо, просто ние не трябваше да го срещнем по пътя си. И понеже кръста не можеше да се мести, явно ние бяхме свили в грешната посока. Извадих картата на Стара планина и със свито сърце я разгънах. Бяхме стигнали местността „Кръста“, известна с малкия си, но за сметка на това красив параклис.
Мястото бе много хубаво, но определено не бе по „нашата“ пътека! Бяхме се отклонили твърде много на северо-запад, а трябваше да вървим на северо-изток. Тук някъде се присетих, че пътеката ни трябваше да следва падовете на „Стара река“, а досега падове не бяхме видели. И река също не бяхме видели. 🏞️
Явно не бях единствения, който бе осъзнал грешката ни, защото при параклиса ме пресрещна една от по-възрастните участнички в групата – Маги. Познавах я още от преходите си с туристическото дружество на Стара Загора. Макар и понаддала на тегло, тя си бе опитна планинарка и бързо бе разбрала, че нещо не е в ред.
За съжаление останалата част от групата вече бе отпрашила нагоре, така че варианта с връщане назад определено вече бе отпаднал. Разгледахме картата добре и преценихме, че след около час и нещо вървене, би трябвало да стигнем до маркирано с жълто отклонение, което да ни изведе на правилната пътека.
Докато се суетяхме долу, от някъде се появи друг участник в групата – Бойко. Въобще в тази група всеки ходеше където си поиска. 😄
Казахме му, че като най-млад, най-здрав и най-пъргав от нас тримата, на него се пада честта да настигне останалите и да им съобщи трагичната вест.
След като се подържа малко за главата, на момчето не му оставаше нищо друго, освен да хукне по баира. В качеството си на лек вестоносец, със себе си бе взел само „половинка“ вода. Раницата му я взех аз. А големият баир, точно бе започнал. На фона на разхлабеното ми коляно, тази допълнителна тежест, ми идваше просто „идеално“. 🤨
Карлово остана далеч под нас.
Някъде вдясно виждахме и малкия Сопот, където щяхме да се озовем още на същия ден, но тогава все още никой от нас не знаеше това.
Вървяхме бавно, но славно. Около нас се бе разпрострял огромен дъбов масив. Личеше си, че на тази надморска височина растителността се бе събудила от зимния си сън съвсем скоро.
След доста дълго и най-вече бавно изкачване, най- после видяхме и изчакващата ни група или поне част от нея.
Няколко човека бяха окупирали върха на една канара и като истински генерали чертаеха във въздуха вещи планове за предстоящия ни маршрут. Останалите отново се бяха запилели някъде.
Макар и да се бяхме пообъркали, грешката ни все още бе поправима, така че като цяло нещата бяха ОК.
Докато се дивяхме на красивата панорама, за наша изненада цели 5 човека от групата се появиха някъде зад нас, което означаваше, че двамата с Маги, по необясним за нас начин, ги бяхме изпреварили по пътя. С оглед на факта, че пътеката бе само една, това би трябвало да бъде невъзможно, но с тази група явно нищо не бе за изключване. 😃
Докато изостаналите петима се качат, първите четирима отново изпердашиха напред.
Маги реши да остане с групата на „бавните“, а Бойко се присъедини към мен вече силно изнервен. Успокоих го някак си и поехме нагоре. За да има някаква, макар и примитивна, комуникация между отделните ни подразделения, Аз и Бойко решихме да играем ролята на свръзка, като поддържаме някаква нормална дистанция между двете ни звена. Докато релефът бе открит, нещата бяха лесни. Скоро обаче отново навлезнахме в горист пояс.
Единайсет чифта очи, зорко следяха цялата околност. Къде обаче „жълтата пътека“ се отклоняваше от „зелената“ за всички нас си остана пълна загадка. 🤔 Така планът ни претърпя поредната си промяна. След бърза справка с картата решихме, че „жълтата пътека“ е бита карта. Според новия ни план трябваше да продължим по „зелената пътека“, докато не пресечем „синята“, която най-накрая трябваше да ни изведе на х. „Васил Левски“. 🙃
Вече бяхме на високото и пред нас започнаха да се редуват масивите на старопланинските върхове.
Някъде пред нас бяха „Амбарица“ и „Купена“, а по-назад в дясно, ясно различвахме мощната снага на „Ботев“, със стърчащия купол на метеорологичната станция.
След много вървене и преодоляна денивелация от километър и нещо, най-после достигнахме и „Залъмовото кладенче“, където ясно се виждаше маркировката на „синята пътека“. Тук групата най-после се събра на едно в пълния си състав. Това бе нашето „време разделно“.
Голяма част от състава бе капнал от умора. Отклонението ни на северо-запад бе прекалено голямо. Ако искахме да достигнем до х. „Васил Левски“ ни предстояха нови сериозни денивелации, като реално трябваше да минем под самата връхна точка на „Купена“, който в този момент изглеждаше повече от застрашително дори и на мен.
Започнаха спорове. Полетяха взаимни обвинения, да не кажа и обиди. Някой дори изрази мнение, че всичко е било ОК, докато не сме започнали да се трентим в тази глупава карта. 😁 Част от погледите се обръщаха към мен, но този път предпочетох да не вземам отношение. Не исках да се отказваме толкова безславно, но в интерес на истината усещах и коляното си, така че просто оставих решението на останалите.
В крайна сметка настроението толкова се сговни (не случайно използвам тази дума), че накрая някак си негласно всички бяха на мнение, че ще е най-добре да свием към х. „Добрила“ и от там да хванем лифта до Сопот, докато все още работи.
Двама души, първоначално продължиха към х. „Васил Левски“, но след 30-40 минути ги видяхме как ни изпреварват към „Добрила“, но цепейки директно през един от близките върхове. Може би бяха прекалено изнервени, за да следват пътеката, а може би просто не искаха да имат нищо общо с тази група. 🙄 Междувременно, настроението бе повече от минорно. Най-странното бе, че въпреки очевидната тъпота на ситуацията, групата най-после се придвижваше заедно. Повечето погледите обаче бяха забити в земята. Всеки бе потънал в мислите си.
Докато бъхтехме към х. "Добрила" си мислех, на колко много места бяхме ходили с Малкия Пу. Кое от кое по-глухо!!! И нито веднъж не ни беше тъпо. Да, на моменти може и да губехме известна част от мотивацията си, но тези моменти бяха редки и бързо отминаваха. Сега бяхме голяма група, 11 зрели човека и от самото ни тръгване, нищо не се получаваше така, както трябва. 😕
След час и нещо ходене, пред нас бе и х.„Добрила“.
Хижата бе на много приятно място, но цялостният й изглед се загрозяваше от огромната зарязана постройка, намираща се пред нея. Грандиозните идеи за развитието на хижата, бяха отдавна умрели. Плановете за няколко ски-писти в района, така и не се бяха осъществили. Останал бе само хубавия лифт на две нива. Към настоящия момент обаче второто ниво не работеше.
Докато групата ни се настаняваше на отделни маси, Бойко ме сръга и ми предложи да останем на хижата, като на следващия ден продължим похода си. Реших, че няма да е правилно тайно да се цепим, така че споделих тази идея с останалите. Всички обаче искаха да си ходят. В крайна сметка се оказа, че ние също ще трябва да си ходим, защото хижата бе заета на своя full капацитет.
Изпихме по бърза бира и поехме надолу. Извинението ни бе, че имаме уговорена среща с наш приятел от Карлово. Между другото, такава уговорка наистина имаше. Приятел на Бойко щеше да дойде да ни вземе и от Сопот да ни закара до колата ни в Карлово.
Смотолевихме по едно „довиждане“ и поехме надолу.
Природата бе чудна, но с оглед на ситуацията, сякаш не успяхме да й се израдваме максимално. Междувременно препичаше силно, така че прасците ми така се зачервиха, че от един момент направо започнаха да парят.
След около час най-после достигнахме и лифта, който не се оказа никак евтин – 10 лв. посоката. При друга ситуация сигурно щяхме да се спуснем до долу пеша, но този път единодушно решихме, че е най-добре да хванем „въздушната линия“.
Макар и грандиозните идеи за изграждането на ски курорт над Сопот да не се бяха осъществили, лифта се ползваше. Освен туристи, които искаха лесно да се качат на билото на Стара планина, на лифта видяхме доста момчета с планински байкове, както и няколко парапланеристи, които използваха възможността да „вдигнат“ оборудването си на високото.
Долу пък имаше страхотно заведение, а моравата бе повече от прекрасна. Макар и да бе ранна пролет, имаше хора опънали и палатки. 😃 В крайна сметка, макар и да направихме не лош планински преход, нещата определено не се получиха, а тази група със сигурност никога нямаше да се събере повече в същия състав.
Прибрахме се рано – рано. Реално с цял ден предварение. Определено не се чувствах уморен. Изключвайки лекото напрежение в коляното, направо си бях в топ форма, а утрешният ден, който бе неделен се очертаваше изцяло празен.😯
Междувременно бях пристигнал точно на време за Берое – ЦСКА, така че стадиона под „Аязмото“ ме очакваше 😀 ... а на сутринта щях да измисля нещо ... 🙂
Ден ВТОРИ .
"Свещеният триъгълник" на Родопа планина.
Берое и ЦСКА направиха равен, което бе приемлив резултат, но не това бе най-важното. На мача срещнах приятел, който ми се похвали, че преди няколко дни си е купил нова кола и има голям мерак да я изпробва на малко по- дълъг път. Обещах му, че ще измисля нещо, но и аз самия не предполагах, че ще бъде толкова скоро. 😎
На следващия ден станах рано. До 9 бях скалъпил маршрута: „Кръстова гора“ - „Караджов камък“. В 10:30 вече бяхме на пътя за Чирпан. Магистралата бе взета на един дъх, подминахме Пловдив и Асеновград и ето, че отбивката за гр. Лъки и „Кръстова гора“, бе пред нас. От тук насетне, пътят стана тесен и с доста дупки. Колата бе със спортно окачване, което я правеше доста ниска и много „твърда“ като возия. Така че всяка дупка трябваше да бъде заобикаляна най-внимателно. И макар до скоро да бяхме сред най-бързите, сега започнахме да образуваме колона. 🚗
Като културни хора, пропускахме бързащите зад нас, докато не стигнахме отклонението за село Борово. Там пътят стана много тесен, но за сметка на това пък гладък. Отново полетяхме и скоро стигнахме до първия си параклис – „Възнесние господне“.⛪
Параклисът бе издигнат на приятно възвишение. Долу шуртеше бистра планинска вода, а някакъв чичко бе заел стратегическа позиция, като продаваше планински билки, чай, мед и разни сувенири. Поговорихме си малко и продължихме нагоре, където ни очакваха чудни пейзажи.
След като запалихме свещица, бе време да продължим напред. След по-малко от километър обаче се наложи да спираме отново. Новоизникналият параклис бе „Св. Костадин и Елена“.
Последва отбивка, изкачване, свещичка и снимки. Там някъде си мислехме, че това са част от прословутите стъпаловидни параклиси на „Кръстова гора“. След „Св. Костадин и Елена“ обаче параклисите свършиха. 🤔 И колкото и да се кьорехме по околните баири, не виждахме ни параклис, ни църква.
Така лека, полека се озовахме и пред портите на манастира „Св. Троица“.
Според легендите тук се пазеше частица от Кръста Господен. Реликвата се озовала по тези земи, след като руския император изпратил емисари до османския султан със специалната молба да му бъде предоставена свещената частица. Султанът се поблазнил от скъпоценните дарове и предоставил светинята на „неверниците“. Майка му обаче научила за това негово деяние. Нахокала го и го заплашила, че на този кръст се крепяла силата и властта му над християните в империята и сега, след като го няма, никой от тях няма да го уважава и почита. Султанът се уплашил много и изпратил потеря след руските пратеници. В манастира на „Кръстов връх“ русите предали парченцето от кръста и заминали за Русия. Манастирът бил нападнат, а монасите подложени на ужасни мъчения. Никой обаче не предал местонахождението на светинята, която останала запазена в тайната мощехранителница на манстира.
От там-насетне мястото се превърнало в свято, а който не вярва на легендите, може да си потърси камъче с кръст и със сигурност ще намери. 👍
След кратко изкачаване се озовахме и пред църквата „Света Троица“. Зад нея започваха и стъпаловидните параклиси, посветени на различни светци.
А горе, на най-високото, ни очакваше голям железен кръст, където богомолците се кръстеха с особена боязън.
Като цяло всичко наоколо бе ново. Построяването на толкова много нови сгради бе похвално, но очакванията ми като цяло бяха за нещо доста по- различно. Казано с други думи, всичко ми се стори прекалено модерно. „Моят човек“ Пешо обаче бе просто очарован. В очите му виждах, че истински преживява случващото се, като в последствие споделяше на всички за уникалното място, на което сме били.
След поредицата от параклиси бе време да отделим внимание и на чудотворните извори в околността. Първо ходихме до аязмото „Гълъбичката“, където имаше и изграден параклис.
А по пътя към него минахме и мястото, където някога се е намирал стария манастир, чиято мощехранителница е спасила парченцето от светия кръст.
След като разгледахме целия комплекс се отправихме към „Очното аязмо“, което вече бе по пътеката за „Караджов камък“ и „Белинташ“. Ако успеехме да направим всичко, щяхме за един ден да затворим т.нар. „Свещена родопска триада“ (Кръстова гора - Караджов камък - Белинташ).
За „Караджов камък“ нямах съмнение, но „Белинташ“ си бе далеч. Преди години бях ходил до там, само че през село Мостово, което реално бе на отсрещните планински върхари. На това свято място обаче волята на Бог бе по-силна от нашата, така че просто се оставихме в ръцете му. 🙂
Преходът от „Кръстова гора“ до „Караджов камък“ се оказа много приятен. Редуваха се прекрасни природни гледки. Множество хора сновяха и в двете посоки, като не видяхме нито един смръщен човек. 👌
Предварителните ни проучвания сочеха, че „караджовия камък“ се намира на високо скално плато, което древните траки са използвали за светилище. Всъщност тракийските светилища бяха „разхвърляни“ из цялата околност. Освен намиращия се наблизо „Белинташ“, тук трябваше да се намират й скалните светилища в местносттите „Къза кая“ и „Ин кая“, както и светилището на връх „Хайдут кая“.
След около 40 минути бяхме пред природния феномен, който се оказа много, много по-грандиозен от очакваното.
Пред нас се бе изправила, сякаш изгладена от древни морски течения, огромна скала. А между двата и „рога“, ако мога така да се изразя, бе заседнал грамадански камък – „караджовия камък“. Скалите бяха високи над 100 метра, а процепът, където бе заседнал камъка поне 30. Между „роговете“ бе изградена стълба, която на пръв поглед изглеждаше добре, но аз не посмях да се кача по нея преди да видя някой друг, който да го направи преди мен.
Просто опитът ми с подобни самоделки бе изключително негативен. Преди години бяхме ходили на друг природен феномен, само че в Източните Родопи – „Куш Кая“ или „Птичият камък“. За разлика от „караджовия камък“, „птичият камък“ е много глухо място и за годината го посещават има-няма 50 човека. Стълбата се счупи под краката ни и само по късмет не се размазахме долу.
Тук обаче народа щъкаше нагоре-надолу постоянно, а и стълбата изглеждаше доста стабилно. Скоро бяхме горе, а там ни очакваха Западните Родопи в пълната им красота.
„Свещения триъгълник“ на Родопа планина бе пред нас. Някъде в ляво се виждаше „Кръстова гора“, в дясно бе „Белинташ, а ние бяхме кацнали на „Караджов камък“. И ако Пешо бе усетил божествената идилия на „Кръстова гора“, аз я усетих именно тук, на това място. Древните хора бяха вярвали в природата, в нейните чудеса и вездесъща сила. Кланяли са се на огромни дървета, камъни и скали. Може би някога, много отдавна, бях живял подобен живот. А може би живеех подобен живот тук и сега. Истината бе, че на подобни места можех да усетя Бог и силата на сътворението много - много по-силно от колкото, в който и да било храм. Все пак храмовете бяха творение на човеците, а природата ...... кой знае?
Прекарахме повече от час на това дивно място и не ни се тръгваше. От позицията си, ясно виждахме село Мостово и намиращия се наблизо „Белинташ“, но вече ни бе ясно, че дори и някак си да се доберем до там, просто няма как да се върнем.
Така бавно и полека поехме по пътя на обратно. Едва сега си обяснявахме как е възможно за цял ден да не видим, нито една смръщена физиономия. Дали в църковния храм или сред майката – природа, тук всеки намираше своето вътрешно спокойствие - това бе „Свещения триъгълник“ на Родопа планина. 🙂
Препоръчани коментари
Искаш да споделиш мнението си? Създай профил или влез да коментираш
Трябва да си член за да оставиш коментар.
Създай профил
Регистрирай се при нас. Лесно е!
Регистрирай сеВлез
Имаш профил? Влез от тук.
Влез сега